Дъглас Кенеди
Пет дни (3)

3

„А ти никога не ходиш никъде…“

Оох.

Макар да бях убедена, че Бен нямаше намерение да ме нарани с този коментар, все пак стана така. Защото това беше неприятната истина. Тръгнах обратно към колата си, пъхнах ключа в стартера, излязох от паркинга и оставих океана зад гърба си, поела по тесния криволичещ път, за който знаех, че ще ме отведе към летните вили — повечето вече празни, тъй като есента клони към мрачната сурова зима — преди да завие отново вдясно и да се спусне по лек склон помежду къщите на постоянните жители на полуострова. С изключение на някой и друг художник или практикуващ алтернативна медицина в дух ню ейдж, собствениците на повечето къщи са учители, продават застраховки, работят в местната пожарна служба или пък са пенсионирани служители на военноморските сили или на корабостроителницата в Бат и се опитват да преживеят с пенсията и социални помощи. След тези къщи — голяма част от които (и моята не прави изключение) плачат за няколко ръце боя — следват полето и главният път на запад, по посока на града. Споменавам това само защото шофирам по този маршрут три или четири пъти седмично, откакто с Дан се преместихме тук преди тринайсет години. Ако не броим двете седмици годишно, през които прекарваме ваканцията си извън града, Дамарискота, Мейн е бил център на целия ми живот. Съвсем скоро ми хрумна: та аз нямам паспорт. А последното ми пътуване извън страната беше малко преди да завърша университета, когато уговорих Дан да отидем с кола до Квебек за дълъг уикенд. По онова време канадско-американската граница още можеше да се премине само с шофьорска книжка. Беше за Зимния карнавал в Квебек Сити. Всичко беше покрито със сняг. Улиците в Стария град бяха калдъръмени. Сградите приличаха на захарни къщички. Всички говореха френски. Не бях виждала нищо толкова приказно и различно. Дори Дан, който първоначално беше малко скептично настроен към чуждия език и странния акцент, остана очарован. Без значение, че хотелът, в който прекарахме онези щастливи четири дни, беше малко западнал и че тясното двойно легло скърцаше ужасно всеки път, когато правехме любов, за нас това беше невероятно романтично преживяване — и съм почти сигурна, че точно тогава забременях с Бен. Преди да разберем, че ще ставаме родители — откритие, което напълно промени посоката в живота и на двама ни — Дан ми беше казал, че постоянно ще се връщаме в Квебек. Както щяхме да посетим и Париж, Лондон, Рио и…

Едно от многото наивни удоволствия на младостта е, че си казваш, че можеш да промениш всичко в живота си, че възможностите ти са неограничени. Докато не планираш как да ги ограничиш.

Закотвила съм се на едно място. Тази мисъл често тормозеше съзнанието ми. Искрена съм, като твърдя, че в това осъзнаване няма гняв към Дан. Каквито и проблеми да има в брака ни, не го виня за начина, по който се разви животът ми. Все пак аз бях съзаклятник в целия план. По свой избор бях се омъжила за него. Сега си давам сметка, че съм взела някои важни решения в момент, в който преценката ми е била, меко казано, замъглена. Така ли се случва повечето пъти в живота? Може ли цялата траектория на съдбата ти да се промени от едно прибързано взето решение?

Често чувам пациентите да изказват подобни разкаяния. Пушачи, проклинащи деня, в който са запалили първата си цигара. Затлъстелите, които не спират да се чудят и маят кое ги е карало да се тъпчат непрестанно. Има и наистина нещастни души, питащи се дали тумор, който не е пряко свързан с това, което лекарите наричат „начин на живот“, не е някакво възмездие (божествено или друго) заради лошо поведение, натрупани грехове или неспособността им да откриват радост в отредената им съдба.

Имаше време, когато тези признания, направени в помещението със скенера — обикновено изтърсени в момент на неистов ужас, помрачени от огромния страх от неизвестността — бяха просто поредният работен ден за мен. Дали започват да ме тревожат заради това, че по свой директен начин ме принуждават да си дам сметка за собственото ми все по-бързо отминаващо време? Ето че вече е октомври. Вече съм на четирийсет и една, а още не мога да разбера как отлетя годината. Преди известно време баща ми, който бе преподавал математика в гимназията в Уотървил, ми беше дал елегантно и просто обяснение, след като споменах, че едно от най-странните неща на средната възраст е как годините минават само за три мигвания.

— А когато станеш на моята възраст… — отвърна той.

— Ако достигна твоята възраст. (Тогава той беше на седемдесет и две.)

— Вечната песимистка. Добре, ще го кажа по друг начин. Ако достигнеш до моята възраст, ще откриеш, че годините отминават за две мигвания. Обяснението е проста математическа формула, която няма нищо общо с евклидовите правила, а още по-малко със закона за намаляващата възвръщаемост. Спомняш ли си, че когато беше на четири години, ти се струваше, че годината е ужасно дълга и минава много бавно?

— Разбира се. Спомням си и това, че всеки път след настъпването и отминаването на Коледа, чакането до следващата ми се струваше безкрайно.

— Точно така. Но работата е в това, че тогава годината е била една четвърт от целия ти живот, докато сега е…

— Една трийсет и девета.

— Или, както в моя случай, една седемдесет и втора. Това означава, че времето се изкривява с натрупването на годините. Или поне усещането е такова. А всички усещания поначало са податливи на индивидуална интерпретация. Емпиричен факт е, че времето нито се удължава, нито се скъсява. Денят винаги продължава двайсет и четири часа, седмицата седем дни, а годината триста шейсет и пет дни. Онова, което се променя, е начинът, по който възприемаме скоростта — а тя нараства с напредването на възрастта.

Татко. Той почина миналата година, след като бавно и жестоко беше погълнат от мъглата, наречена алцхаймер. Дванайсет месеца по-рано умът му още си беше остър като бръснач. Така беше и с майка ми, преди ракът на панкреаса, който се появи съвсем внезапно, да я убие преди четири години. Те бяха една от онези странни двойки, които се срещат в колежа и остават завинаги заедно. Дали това е била любовната история на миналия и настоящия век? Ясно си спомням моменти от младостта си и особено от тийнейджърските си години, когато в отношенията им се долавяше явен хлад. Помня как татко подхвърляше намеци, че преподаването по математика в един от най-малките градове в Мейн не било развитието в кариерата, на което се е надявал преди завършването си, когато е бил звездата във Факултета по математика в Университета на Мейн. Въпреки това точно татко е бил този, който е имал по-възрастни родители в Бангор и не е искал да ги остави в преследването на стипендия за докторска степен в Масачузетския технологичен институт, като избрал да остане в щатския университет на Мейн и да бъде на разположение на остаряващите си майка и баща. Тъкмо татко прие работата в Уотървил, когато не успя да се установи на административна университетска длъжност.

Татко.

Имах късмет с родителите си. Въпреки тези няколко години на тихо, но осезаемо напрежение — за което никой не каза каквото и да е, докато траеше, а и след това — израснах в сравнително стабилна атмосфера. И двамата ми родители имаха кариера. И двамата имаха странични интереси — татко свиреше на чело в любителски струнен квартет; мама беше истински експерт в историята на бродериите. И двамата ме окуражаваха и обичаха. Каквито и опасения и страхове да са ги тревожели в личния и съвместния им живот, така и не са стигали до ушите ми (чак като жена, прехвърлила трийсетте, справяща се с ежедневните трудности на семейния живот, осъзнах забележителната им дисциплина в това отношение). Да, татко трябваше да бъде професор на административна длъжност, написал няколко новаторски книги за теорията на бинарните числа. Да, мама трябваше да обиколи света — както сама ми беше казвала, че е мечтала навремето. Освен това имам чувството, че често съжаляваше, задето се е оженила за татко твърде млада и така и не е имала друг живот освен този с него. Да, имало е и период на голяма мъка две години след раждането ми, когато майка ми преживяла извънматочна бременност с кошмарни последици. Не само че загубила бебето, но усложненията били толкова сериозни, та трябвало да се подложи на хистеректомия. Разбрах за това чак когато забременях със Сали и сериозно се бях уплашила (разминах се само със страха). Тогава мама ми каза защо съм единствено дете — нещо, за което я бях питала много години по-рано и тя ми отговаряше просто: „Опитахме, но така и не се случи втори път“. След като бях изправена пред кошмара от възможна извънматочна бременност, мама ми разкри истината — а аз не преставах да се питам защо е чакала толкова дълго, за да ми довери сполетялата я трагедия, която навремето вероятно е била равносилна на края на света за нея и без съмнение продължаваше да я измъчва. Мама съзря шока в очите ми — шок, породен от оскърбление — докато се борех да разбера защо никога не ми е разказала какво й се е случило, защо татко, за когото вярвах, че е напълно откровен с мен, е участвал в тази гигантска конспирация в центъра на семейния пъзел. Аз, каквато съм си — да, Бен беше прав, винаги се опитвам да оправя нещата за близките си — така и не споделих болката, която ме разяждаше след това откритие. Аз, каквато съм си, заключих, че всичко се свежда до тревогата им от ефекта, който би могла да има върху мен случката и дали (в случай че ми бяха казали, докато съм била още малка) не бих почувствала известна вина, за това, че аз съм жива. Въпреки това продължавам да се тормозя. А фактът, че научих чак когато бях на двайсет и четири, сякаш още повече изостри проблема.

Реакцията на Дан по този въпрос улучи право в целта. И макар първоначално да я приех като твърде безцеремонна, с времето осъзнах, че е проникнал до самата същина на въпроса, когато след кратък размисъл просто вдигна рамене и каза:

— Е, сега поне знаеш, че всеки си има тайни.

Студена утеха. Дан никога не показва емоциите си. Въпреки това в началото функционирахме добре като двойка. Парите ни бяха малко. Имахме големи отговорности като млади родители. Справяхме се. И не само това, плащахме сметките си. Купихме къща. Съумяхме и двамата да работим и едновременно да отгледаме две деца без сериозна помощ в грижите за тях (с изключение на инцидентно включване на детегледачка или на бабите). Не спяхме по цели нощи заради бебешки колики, а на следващия ден се смеехме на своята сприхавост в четири часа сутринта. Дразнехме се от липсата си на свобода. И все пак, въпреки че се чувствахме малко затворени и ограничени заради децата и финансовите отговорности, основното, което си спомням от онези години, беше начинът, по който правехме нещата заедно, съумявахме да избегнем цял куп поводи за конфликти, помагахме си, без да се обръщаме един към друг с думите: „Аз свърших нещо за теб, сега е твой ред“. Като че ли бяхме направили разумен избор един с друг.

Разумен избор. Звучи толкова прагматично, толкова студено, така лишено от страст. Е, определено не изживявахме любовната история на века. Нито пък бракът ни беше от онези, в които за последен път се е правило любов по времето на президентството на Клинтън. Сексът още го има, но дори и преди Дан да изгуби работата си и да започне да се отдалечава от мен, липсваше първоначалният ентусиазъм или нуждата ни един от друг, която бяхме изпитвали толкова дълго. Когато се запознахме, привличането се дължеше (поне за мен), на факта, че той е стабилен, непоколебим, разумен, отговорен. Не като мъжа преди него, който…

Стига.

Застинала съм в неподвижност.

Стига.

Губиш нещо, а след това откриваш друго.

Дали не бях чула някой да пее тези думи? Или както татко печално беше отбелязал мимоходом през уикенда за седемдесетия му рожден ден: да си жив човек означава постоянно да съжаляваш за нещо.

Това ли е цената за живота ни на този свят: непрестанното, все по-остро осъзнаване, че често сме разочаровали сами себе си? И че сме се примирили с просто сносно съществуване.

Престани.

Тази сутрин беше достатъчно показателна за мен в какво се е превърнал съвместният ни живот. Дан сънено се протегна през мен, щом алармата на часовника както винаги се включи в шест часа. Въпреки че бях полузаспала, беше ми приятно да почувствам ръката му върху тялото си и да усетя как вдига дългата мъжка тениска, с която винаги спя. Макар че веднага след това без намек за някаква нежност се надвеси над мен, целуна сухите ми устни, нахлу в мен с груба забързаност и свърши с шумен стон само след няколко секунди. Свлече се от мен и се обърна на другата страна. Попитах го дали всичко е наред, а той стисна дланта ми все така с гръб към мен.

— Ще ми кажеш ли какво има? — попитах.

— Защо трябва да има нещо? — отвърна той и издърпа ръката си.

— Просто ми се виждаш… разтревожен.

— Така ли ти се виждам? Разтревожен?

— Не е нужно да се нервираш.

— Виждаш ми се разтревожен. Това не е ли укор?

— Дан, моля те, направо е нелепо…

— Виждаш ли! Виждаш ли! — отвърна той, скочи от леглото и тръгна към банята. — Казваш, че не ме критикуваш. Какво е тогава това, по дяволите? Нищо чудно, че никога не мога да спечеля с теб. Нищо чудно, че не мога…

В този момент лицето му изведнъж посърна и той започна да хлипа. Тихо, сподавено хлипане, почти прикрито. Изправих се на мига и приближих към него с разтворени ръце. Вместо да приеме прегръдката ми, той се извъртя към банята и хлопна вратата след себе си. Още го чувах как плаче. Въпреки това, щом потропах на вратата и казах:

— Моля те, Дан, нека…

Дан пусна водата и удави края на изречението ми.

Нека ти помогна. Нека бъда до теб. Нека…

Водата продължи да тече. Върнах се в леглото ни и останах там много дълго време, мислех ли, мислех, а отчаянието пълзеше във вените ми като химикала, който инжектирам всеки ден в телата на хора със съмнения за рак.

Това ли се е загнездило и у мен? Вид рак? Ракът на неговото нещастие, причинено от загубата на кариерата, и метастазите, които са плъзнали във всички посоки, и…

Водата в банята все така течеше. Станах, приближих се до вратата и се опитах да чуя дали още плаче през шума от чешмата. Само течаща вода. Погледнах часовника си: шест и осемнайсет сутринта. Време е да събудя Сали, в случай че не е чула крясъците и не се е надигнала от леглото угрижена. Не че Сали има склонност да показва тревогата си — единственият й коментар, след като стана свидетел на едно от избухванията на Дан по мой адрес преди няколко седмици, беше равнодушен: „Чудесно е да видя от какво щастливо семейство произлизам“.

Били ли сме някога щастливо семейство? Дали изобщо знам какво означава щастливо семейство?

Почуках тихичко на вратата й, а след това я открехнах и видях, че още спи дълбоко. Добре. Реших да я оставя още петнайсет минути и слязох да направя кафе. Дан се появи след няколко минути, облечен в джинси и суитчър със спортния си сак в ръка.

— Отивам да потренирам — каза той, без да среща погледа ми.

— Звучи добре.

Той тръгна към предната врата.

— До довечера.

— Ще се прибера както обикновено. Но нали знаеш, че в седем е обичайната ни литературна беседа с Луси. А утре…

— Да, по обяд заминаваш за Бостън.

— Довечера ще приготвя храната ви за почивните дни.

— Мислиш, че не мога да готвя ли?

— Дан…

— Сам ще се погрижа за храната.

— Сърдиш ли се, че отивам в Бостън?

— Че защо да се сърдя? Заминаваш по работа, нали така?

— Така е.

— И без друго, ако бях на твое място, щях да се радвам да си почина от мен.

— Дан…

— Не го казвай.

— Разтревожи ме.

Той спря и се обърна, но продължаваше да избягва погледа ми. След това изрече почти шепнешком една-единствена дума:

— Съжалявам.

А после излезе.

Сега, почти единайсет часа по-късно — щом завих по нашата улица, след като бях прекарала по-голямата част от работния ден в опити да потискам безпокойството си след горчивия вкус, който сутринта остави у мен — бях обзета от ужас. Ужас, който не ме напускаше нито за миг от деня преди осемнайсет месеца, в който Дан се прибра и ми каза, че е бил съкратен. Икономическият доклад показвал, че продажбите в „Л. Л. Бийн“ са спаднали с четиринайсет процента. Хората от етажа на изпълнителните директори решили, че могат да спестят от Ай Ти отдела, който се занимава с всички онлайн продажби и маркетинга на компанията, като съкратят тъкмо двамата души, натоварени с непрестанното увеличаване на продажбите. Случи се така, че един от тези двама души беше моят съпруг. Той беше отдал на „Л. Л. Бийн“ дванайсет години, а беше уволнен само четири дни след Нова година. Изражението му, щом влезе през предната врата онази вечер… сякаш се беше състарил с десет години през последните десет часа, през които не го бях виждала. Бръкна в джоба си и извади писмо. Писмото. Отпечатано черно на бяло. Уведомлението, че вече е без работа, съжалението, че се прекъсва толкова дълго сътрудничество, уверението, че ще бъде осигурено „щедро обезщетение“, както и „услугите на отдел «Човешки ресурси», за да си намерите нова работа в най-кратки срокове“.

— Що за подигравка — процеди Дан. — Последния път, когато уволниха няколко души от моя отдел, никой от тях не успя да си намери работа поне две години… а тези, които успяха, трябваше да се преместят в друг щат.

— Съжалявам — промълвих и протегнах ръка, за да хвана неговата.

Той се извърна, преди да съм успяла да го докосна. Не казах нищо, в този момент си повтарях, че има основание да е потиснат след случилото се. И все пак, макар че Дан никога не е бил особено любвеобилен, до този момент не се беше отдръпвал така рязко от мен. Ето защо отново протегнах ръка към него. Този път той потрепери, сякаш го застрашавах с нещо.

— Опитваш се да ме накараш да се почувствам зле ли? — попита, внезапно ядосан.

Беше мой ред да потрепна. Гледах го шокирана и неспособна да повярвам на очите си. Бързо замаскирах положението и промених темата, като го попитах за „обезщетението“, което предлагаха. Ако се случеше наистина, не беше твърде зле: пълна заплата за шест месеца, пълна здравна осигуровка за една година и неограничени консултации относно кариерата. Поне бяха имали добрината да изчакат отминаването на Коледа, преди да съобщят лошите новини — а и съкращенията не бяха засегнали единствено Ай Ти отдела. Бяха показали вратата на около седемдесет служители. Въпреки това в мига, в който Дан произнесе думите „пълна заплата за шест месеца“, едва ли не чувах какво си мисли в същото време: спукана ни е работата. Само преди три месеца бяхме взели заем в размер на 45000 долара за подмяна на покрива и ремонт заради влагата в мазето. Като всички ремонти и тези не бяха особено привлекателни, но бяха абсолютно наложителни. Предприехме ги след сериозно обсъждане и направихме сметка на гърбовете на различни хартиени пликове. Покривът ни течеше, а мазето ни беше влажно. Обитавахме пространството между тези два разрастващи се участъка мухъл. Нямахме друг избор, освен да изтеглим парите, макар и да знаехме, че това ще затрудни и без това притеснения ни бюджет. Предвид месечната вноска за ипотеката от 1200 долара, 15000 долара, за да изпратим Бен в държавния университет на Мейн във Фармингтън (а това си беше направо евтино в сравнение с частни като „Боудин“), 250 долара лизинг за колата, с която Дан ходеше на работа (моята беше дванайсетгодишно старо камри, чийто километраж показваше 212000 и спешно се нуждаеше от подмяна на трансмисията) и задължителните 300 долара месечна такса, за да могат Бен и Сали да се възползват от здравната ми застраховка за болничен престой, идеята да се натоварим с допълнителни 450 долара месечно за период от десет години беше обезкуражаваща. Като добавим към това и неотложните разходи, харчим близо 3500 долара месечно. Сега Дан печелеше 43000 долара годишно, а аз 51000. След плащането на данъците ни оставаха общо 61000 долара годишно или 5083 долара месечно. С други думи, разполагахме с по-малко от 1600 долара за всички режийни — храна, дрехи и допълнителните нужди на Бен и Сали, а всичко, което успявахме да скътаме, отиваше за едноседмичната годишна ваканция.

Познавах доста семейства около нас, които се справяха с далеч по-малко. Въпреки че Сали се оплакваше от факта, че ни се налага да броим всяко пени, най-после поумня и започна да плаща с парите, припечелени от гледане на деца през почивните дни, за айпод, странни обици и татуировката на пеперуда (не питайте), с която се върна след пътуване до Портланд с приятелки. Бен, от друга страна, никога не е искал никакви пари от нас. Работеше почасово в колежа, смесваше бои и опъваше платна във факултета по визуални изкуства. Не прие нищо повече освен стаята и дъската, които му осигурихме в добавка към годишната такса.

— Живея като бохем във Фармингтън — каза ми той, когато се опитах да мушна сто долара в ръката му (бях поела извънредни часове за седмицата). — Мога да живея от въздуха. Не искам да изгубиш покрива, защото си заделила сто долара за мен.

Засмях се и възразих:

— Съмнявам се това да се случи.

Всъщност решихме да изплатим част от заема за покрива с обезщетението на Дан. Мазето вече беше сухо. И все пак, при положение че разполагахме само с една заплата, бюджетът ни беше силно затегнат. Бяхме стигнали дотам, че успявахме да платим месечните си сметки и не ни оставаха абсолютно никакви пари за харчене. Дан беше потропал на всяка възможна врата в щата. Вероятно най-кошмарната ирония в тази история беше, че около десет месеца, след като беше загубил работата си, откри, че са пуснали обява за стария му пост. Разбира се, свърза се с ръководството на персонала. Разбира се, човекът започна да обяснява надълго и нашироко как последвал обрат в продажбите и той им позволявал отново да разширят отдела, който тъкмо бяха свили. Разбира се, този тип каза на Дан, че би трябвало да кандидатства отново за длъжността. А след това наеха друг, който (отново по думите на началника на личен състав) „просто бил по-квалифициран“. Три седмици по-късно Дан не получи и назначението в Ай Ти отдела на администрацията на Мейн в Огъста, което изглеждаше съвсем сигурно — това даде началото на гневните изблици, вероятно подсилени от обаждането на шефа на личен състав в „Л. Л. Бийн“, който беше съобщил за нова вакантна длъжност, но в склада. Да, постът беше заместник-управител. И да, след шест месеца отново щеше да разчита на здравна осигуровка при тях. Да, плащаха само тринайсет долара на час, но това все пак беше почти два пъти повече от минималната надница и около 15000 долара годишно след плащането на данъците. Тези допълнителни 15000 долара щяха да ни дадат възможност да дишаме малко по-спокойно и да избегнем натрупването на дългове (което така се стараех да не допускам, но неумолимо бързо вървяхме натам). Можехме дори да си позволим да наемем апартамента на зетя на Дан в Тампа за седмица по Коледа и да имаме прилична и слънчева ваканция.

Дан, естествено, беше наясно с всичко това. Но и аз бях наясно колко ненавистна му е идеята да се върне на работа в склада срещу половината от това, което е получавал в същата фирма.

— Сякаш ми подхвърля кокал — възнегодува той вечерта, след като беше получил предложението. — Жалка утешителна награда, опит да успокои съвестта си, след като ме уволни.

— Не той те уволни. Бяха онези над него. Те взеха решението за съкращенията.

— Да, но той им свърши мръсната работа.

— За беда, такива са задълженията му.

— Ти да не го защитаваш?

— Никак дори.

— Но искаш да приема работата.

— Не искам да я приемаш, ако е нещо, с което не можеш да се примириш.

— Парите ни трябват.

— Да, наистина е така. Въпреки това ще намерим начин да се справим.

— Искаш да приема работата.

— Не казвам такова нещо, Дан. Освен това направих запитване в болницата дали ще ми позволят да поема допълнително десет часа седмично, което ще ни осигури още двеста и петдесет долара.

— И ме караш да се чувствам безумно виновен.

Поех по пътя. Това е провинциален път, на около километър и половина от центъра на Дамарискота. Минава през стръмен терен, който ни бе описан от агента по недвижими имоти, когато ни го показа за пръв път, като „плавно хълмист“. Веднъж споменах за това пред Бен (обсъждахме как търговците винаги разкрасяват нещата), а той просто поклати глава и отвърна:

— Е, ако ти беше заек, вероятно също би го смятала за „плавно хълмист“.

Всъщност най-издигнатата и хълмиста територия е около брега. Тези прекрасни парцели с изглед към река Кенебек са заселени от градските адвокати и лекари. Там живее също и успял художник, доста известен автор на детски книжки и двама строители, които са завладели пазара в тази част на крайбрежието на Мейн. Къщите там са внушаващи респект постройки с дъсчена обшивка, предимно бели или тъмночервени, идеално поддържани сред подредените озеленени площи, а напоследък и със СУВ в алеите пред гаражите. С ръка на сърцето мога да заявя, че никога не съм имала лоши помисли към хората, които имат късмета да живеят в такива елегантни, изискани домове. Честно казано, всеки ден, докато шофирам покрай тези крайбрежни къщи, има момент, в който се питам: „Нямаше ли да е хубаво ако…“.

Ако какво? Ако се бях омъжила за богат местен лекар? Или по-скоро ако аз самата бях станала лекар? Отново това леко пробождане — напоследък се е превърнало в постоянен тормоз — всеки път, щом минавам край тези имоти и продължавам нагоре към далеч по-скромния си дом. Дали средната възраст винаги е белязана от появата на горчивина? Винаги се стремя да съм позитивна пред колегите си, пред децата си, пред все по-дистанцирания си съпруг. Доктор Харилд беше казал за мен (на партито изненада по случай четирийсетия ми рожден ден миналата година) „най-спокойният и оптимистично настроен член на екипа ни“. Всички го аплодираха при тези думи. Усмихнах се, но нямаше как да не си помисля: „Да знаехте само колко често се питам до това ли се сведе всичко?“.

Баща ми често ми пееше една мелодийка за „наблягане върху позитивното“, когато бях по-млада и изпадах в някое от твърде сериозните настроения, на които бях склонна да се поддавам в годините на тази лудешка въртележка — юношеството. Като си помисля колко често го чувах да припява оптимистичния призив сам на себе си, не мога да се отърся от чувството, че се е опитвал да отпъжда собственото си тлеещо огорчение. Всъщност доктор Харилд веднъж ме чу да си ги тананикам в стаята за персонала и каза:

— Ти си последният човек, който трябва да си повтаря това.

Доктор Харилд. Той също се опитва да набляга върху позитивното — и да бъде наистина мил. Пътуването, което ми предстои този уикенд, е пример за това. Конференция по радиография в Бостън. Добре, Бостън е само на три часа път с кола, не е някоя завидна дестинация като Хонолулу или Сан Франциско (две от местата, които толкова много искам да посетя някой ден). Въпреки това за последен път бях в Бостън… Боже, трябва да е било преди две години. За едно предколедно пазаруване. Останахме да пренощуваме със Сали и Бен. Дори посетихме пътуващото представление „Цар Лъв“ и отседнахме в приличен хотел близо до Копли скуеър. Градът беше покрит с прясно навалял сняг. Шикозното осветление по Нюбъри стрийт беше вълшебно. Бях щастлива от това, че Бен и Сали са така щастливи. Тогава си обещах, че ще намеря пари, така че да започна да пътувам по малко всяка година, че животът си върви и ако искам да видя Париж, Рим или…

А няколко месеца по-късно Дан вече беше без работа. Мечтата се превключи в режим на трайно изчакване.

И все пак, благодаря, доктор Харилд. Всички разходи по пътуването до Бостън са поети. Пари за бензин. Две нощувки в хотел. Осигурени са дори 300 долара в брой за допълнителни разходи. Всичко това се дължи на факта, че той беше поканен на конференцията по радиология, но по-големият му син има футболен мач в неделя, а той държи болницата да бъде представена. След като изразих притесненията си, че не съм достатъчно „старша по длъжност“ (не съм лекар), за да взема участие, той разсея тревогите ми със следното изказване:

— Вероятно знаеш за радиологията повече от мнозинството старши консултанти, които ще присъстват там. Освен това заслужаваш болницата да те почерпи с това пътуване, както и да се откъснеш от всичко за няколко дни.

Дали по този начин не ми подсказваше, че е дочул нещо за ситуацията у дома? Придържах се извънредно стриктно към решението си да не споделям с никого в болницата или в града за проблемите на Дан. Ала малките болници и малките градове по дефиниция са развъдници на слухове.

Не че доктор Харилд е склонен да се заслушва в клюки. И все пак беше прав, че имам нужда от почивка — макар и такава, която ще трае едва седемдесет и два часа. Промяна на обстановката. Освен това — когато го осъзнах преди няколко дни, истински се шокирах — щеше да е първото ми пътуване сама, откакто са родени Бен и Сали.

Допуснала съм да се закотвя неподвижно.

Но утре заминавам. Сама. Макар и да е до позната дестинация, а разстоянието до мястото, което наричам свой дом, да е малко, пътуването си е пътуване. Временно бягство.

Свих по нашата алея. Ко̀сите лъчи на необичайно яркото есенно слънце се отразяваха в новия покрив на къщата ни. Двуетажна, някак схлупена къща, облицована със сивкава дъсчена обшивка, която бих искала да направя два тона по-тъмна, ако изобщо намеря деветте хиляди долара, които местният бояджия поиска за цялостно обновяване на външния облик на къщата (от какъвто тя отчаяно се нуждае). Искам да облагородя и онзи декар земя пред нея, тъй като вече е доста занемарен. Отзад има прекрасен дъб, който в този момент прилича на паун с есенната си украса. Понякога си мисля, че точно дървото беше причина да поискам къщата. Купихме я с пълното съзнание, че ще има нужда от ремонти, начало, към което впоследствие ще направим подобрения.

Но стига за това (както често си казвам напоследък). Отгледахме две деца тук. Това е домът ни. Работихме здраво, за да го купим. Продължаваме да работим здраво, за да го запазим (въпреки че последната вноска по ипотеката е след седемнайсет месеца… ура). Това е нашето минало. Чак сега мога да си призная, че никога не изпитах топли чувства към това място. Нито пък Дан. Как ми се иска първо да бяхме обсъдили дали изобщо да го купуваме.

Нашият дом.

Щом свих по алеята ни, зърнах Дан, седнал на пейката, заемаща по-голямата част от предната веранда, с цигара в устата. Щом забеляза колата ми, той скочи на крака като притеснен ученик, хвърли цигарата на дъските на верандата и се опита да прикрие следите, като ритна фаса в туфа трева долу. Дан твърдеше, че е отказал цигарите преди шест месеца, но знаех, че продължава да пуши по няколко всеки ден, и отдавна бях престанала да говоря за това.

— Здравей — казах широко усмихната и слязох от колата.

Той ме погледна сконфузено.

— Това ми е първата цигара за повече от седмица — заоправдава се.

— Чудесно — отвърнах. — Добре ли мина денят?

— Приех работата — заяви, забил поглед в краката си.

В този момент ме връхлетяха облекчение и ужасно чувство за вина. Знаех, че последното желание на Дан беше да приеме работата в склада. Но бе и наясно с факта, че тези пари ще ни осигурят глътка въздух. Понечих да хвана ръката му. Той се вдърви, отдръпна се и премести ръката си зад гърба, така че да не мога да я достигна. Помълчах малко, а след това изрекох само две думи:

— Благодаря ти.