Изгрев-слънце. По-рано ставах след него. Сега се събуждам преди зората. Промяната на биологичния ми часовник настъпи с възвръщането на способността ми да спя през нощта. Изгрев-слънце. Обикновено съм приключила с второто си кафе, когато тези първи колебливи лъчи проникнат в кухнята. В ясните сутрини, а тази седмица имаше цяла поредица от тях, ранната светлина, особено по това време от годината, прилича на медни жички — искряща плетеница от тях, сякаш насочена право към малкия плот, където отпивам от прясно смляното италианско кафе. Вече ми приготвят специална смеска от него в кафетерията.

Играта на лъчите, наситеният аромат на кафе, фактът, че току-що се събуждам след приличен нощен сън без (от шест седмици насам) нужда да вземам хапчета. Съществени дребни подробности, заради които си струва да празнуваш началото на новия ден.

Започнах да тичам. Всяка сутрин след закуската по изгрев обувам изключително леките обувки за бягане, които Бен ме убеди да си купя (той също се е запалил по тичането), и изминавам по осем километра до морския бряг. Рядко променям маршрута си. Къщи, булеварди, пътища, още къщи (в началото на квартала скромни, а следващите от скъпи по-скъпи), мост, дървета, открити пространства, зелени морави, а после белият морски фар, който обявява, че приближавам морето.

Тичането ми пасва. Самотно, индивидуално, всеки ден предизвиква преговори със себе си докъде можеш да стигнеш, какъв е пределът ти на издръжливост. В началото, когато реших, че да, ще се насилвам да тичам всеки ден, нищо не се получи. Не можех да измина повече от осемстотин метра и се задъхвах или пък ставах жертва на физическа агония, типична за новаците в света на бегачите. После Бен, който буквално е толкова запленен от този спорт, че накрая се включи в университетския отбор за тичане през пресечена местност, предложи да прекарам една събота във Фармингтън с него, в която да изведе майка си и да я научи на няколко номера в бягането. Всъщност синът ми дори преизпълни обещанието си, като бе убедил треньора си — много приятен младеж на име Кланси Макмъри (изключително внимателен, без ни най-малко да е натрапчив, и очевидно доволен да има талантлив млад художник сред бегачите си звезди) — да се посвети на физическата ми форма за един час. Той ми помогна да се отърва от цял куп вредни навици, които вече бях успяла да усвоя.

Оттогава с Бен тичаме заедно винаги, когато се виждаме (което се случва горе-долу веднъж месечно — не е зле, предвид че докато аз бях в колежа, се прибирах у дома само за Деня на благодарността, Коледа и Великден). Значително подобрих формата си. Осем километра вече са фасулска работа, но както ми препоръча Кланси, правя почивка един ден седмично. Освен това много внимавам, защото не искам да получа сериозна травма или някое от онези претоварвания, описвани в списанията за бегачи, за които съм абонирана. Сега осемкилометровият джогинг ми отнема само един час — и съм доволна от това. Точно както при Бен, възможността да постигна пълна забрава, съсредоточена върху чисто физическия аспект на бягането, комбинирана с притока на ендорфини, освежаващи мрачните контури на живота, беше това, което ме покръсти в религията на този спорт.

А предвид срещата, която трябва да проведа след няколко часа, притокът на ендорфини ще ми дойде много добре. Фактът, че първите слънчеви лъчи са толкова ярки, също със сигурност помага. Както и това, че в шест и дванайсет сутринта, тогава започнах кроса си днес (винаги поглеждам колко показва електронният часовник на китката ми, преди да започна), Портланд едва се събужда. Това означава, че мога да пробягам разстоянието от апартамента си на Парк стрийт до фара на нос Елизабет и обратно, преди трафикът по моста да се е натоварил.

Моят апартамент: жилище с две спални в сравнително запазена сграда в стила на федералната архитектура, на най-хубавата според мен улица в града. Когато дойдох да го огледам за пръв път преди пет месеца, първата ми мисъл беше, че сградите тук много приличат на онези по Комънуелт авеню в Бостън. На мига усетих, че ме обзема меланхолията, от която дълго не можех да се отърся след онзи уикенд и която най-сетне взех мерки да потуша (джогингът се превърна в един от начините да се изтръгвам от мрака, в който бях затънала за известен период). И все пак обожавах улицата — при все че апартамент с наем от хиляда и петдесет долара месечно никак не беше евтин. Деветдесет квадратни метра. Уютен, малко старомоден и поовехтял. Но собственикът ми съобщи (чрез брокера), че е наясно за нуждата от боядисване, циклене на подовете и лакиране на кухненските шкафове, както и за някои други подобрения. Беше склонен да свали двеста и петдесет месечно от наема за първите две години, ако се нагърбя с ремонта. Тук отново се намеси Бен. Съставихме бюджет за ремонтните работи — четири хиляди долара беше максимумът, който можех да си позволя. През юли той и двама от приятелите му от колежа буквално се пренесоха там с надуваеми дюшеци и спални чували. Свършиха всичката работа за три седмици и всеки от тях взе по хиляда долара. Оставиха ми много чисто и просторно жилище с бели стени и лакирани подове. Тогава работех двайсет часа седмично допълнително в продължение на два месеца — и след обмислено пазаруване от магазини за стоки втора употреба в центъра успях да го обзаведа в американски стил, близък до този от средата на петдесетте, който Луси определи като ретро шик, щом видя апартамента завършен. Честно казано, изказването й беше твърде мило. Има още какво да се прави по него, сега е просто една степен по-завършен. Но пък има стая за Бен или Сали, когато ми гостуват. Бен ме изненада, като ми подари една от картините си: поредица от сини геометрични фигури с размазани очертания на сивкавобял фон; усещането бе за сиянието над морето, така типично за Мейн, благодарение на лазурносинята боя Тетрон, с която го бях снабдила. Едва сдържах сълзите си, когато синът ми показа картината с думите:

— Нека това е твоята гледка към морето.

Прав е, апартаментът няма кой знае какъв изглед (обърнат е към алеята зад сградата и е на първия етаж). От друга страна, с изключение на подпийналите веселяци, минаващи под прозорците ми късно в събота вечер, е невероятно тих. А и се радвам на възможно най-прелестната светлина на зората. И е моето убежище.

Приключих с кафето и мюслите, измих съдовете (все още нямам миялна машина), взех шушляковото си яке за тичане от облегалката на високия стол пред моя кухненски барплот, на който се храня в повечето случаи. Тази сутрин си преценявам внимателно времето, тъй като въпросната среща е в осем и трийсет и е на десет минути с кола от дома ми. Ще трябва да взема душ, да си измия косата и да облека единствения си костюм, който имам отпреди, а това ще ми отнеме един цял час, след като се върна от бягането. Значи, трябва да тръгвам веднага.

Отново е октомври. Първият четвъртък на октомври. Преди една година това беше денят, в който тръгнах за Бостън. А сега…

Сега тичам.

Взех ключовете, вдигнах ципа на якето си, заключих входната врата и поех по улицата. Идеален ден. Слънцето се бори за надмощие над есенния студ, сковал сутринта, градът е още тих, а короните на дърветата по моята улица наистина са златисти. Завих надясно. След две минути бягане вече бях на пристанището. Още един десен завой, трудно изкачване по тротоара за пешеходци покрай рампата за коли към моста, а след това тичане край впечатляващата гледка отвисоко към залива Каско. После отсечка с търговски центрове. След това — простиращ се надалеч квартал, белязан от скромността на средната класа, докато стигна до богатските къщи с изглед към морето. Домовете на най-престижните адвокати и счетоводители и малкото едри индустриалци, които имаме в щата. Сгради, които дискретно подсказват за благосъстояние. Никаква показност. Сдържано резервирани и обърнати към брега. Отвъд този малък анклав на големи пари (а в Мейн няма много такива) се простира обществен парк, заобикалящ стария фар на Портланд. Това е прелестна зелена площ, напомняне за бурното море в непосредствена близост до центъра. Маршрутът ми ме води долу, чак до самата вода, а после нагоре по пътечката към фара: бяла кула с открояващ се силует на фона на бурното величие на Атлантическия океан. Някъде четох, че докато живеел в Портланд, Хенри Уодзуърт Лонгфелоу се разхождал тук всеки ден. В най-мрачния си период преди няколко месеца се чудех дали Лонгфелоу е сътворил най-прочутото си стихотворение „Еванджелин“, докато е вървял по същия път към фара, по който бягам почти всяка сутрин. При положение че „Еванджелин“ може да се нарече американският еквивалент на историята за Орфей и Евридика с темата си за разделените влюбени, които се търсят един друг в необятната шир на някогашния нов свят, очевидно животът не престава да изненадва с ирония. Дори и по време на джогинг.

Тази сутрин има само двама бегачи край фара, единият от които мъж на около седемдесет, когото неизменно срещам всяка сутрин. Той е в чудесна форма, изпънат като струна на пиано и винаги облечен с един и същ сив клин и суитчър на Харвард. Докато се разминавахме, помаха ми леко с ръка, както обикновено (аз винаги му отвръщам с усмивка). Нямам представа кой е този човек. Не съм правила опити да разбера, нито пък той е имал желание да узнае името ми или нещо друго. Усещам, че и той като мен предпочита нещата да си останат така. Просто сме двама души, които се разминават, без да знаят нищо за другия, за проблемите в живота му, дали е сам, или с някого, плановете му за деня, дали точно в този момент сме доволни от съдбата си, или не.

Или, в моя случай, за факта, че след деветдесет минути ще бъда в кабинета на адвокат, за да подпиша правното споразумение, което ще сложи край на брака ми.

Правното споразумение, което ще сложи край на брака ми.

Да, правно е — в смисъл че е подготвено от двама адвокати и след като бъде подписано и от двете страни, ще бъде законово обвързващо. Не сме имали спорове за подялбата на общото имущество. Само дето думата „споразумение“ предполага разумно разделяне на двете страни. Колкото и да е тъжно, не може да се каже, че се разделяме приятелски, тъй като дори след толкова месеци Дан още не може да проумее факта, че съм сложила край на брака ни; че го напуснах, защото бях нещастна, защото връзката ни беше изчерпана, мъртва; както той го представи в една от многобройните си молби за втори шанс:

— Бих могъл да те разбера, ако ме зарязваше заради друг мъж. Но да ме напуснеш просто защото искаш да ме напуснеш…

Той така и не разбра, че едва не го напуснах заради друг, нито колко съсипана бях, когато този план внезапно пропадна. Самият факт, че не забеляза емоционалното ми състояние след онзи уикенд, е ярка илюстрация на брака ни. Движех се като сомнамбул през житейските обстоятелства, докато преживявах възможно най-болезнената загуба.

Децата ми, от друга страна, веднага усетиха в каква голяма криза съм. В деня, в който се прибрах преди зазоряване, за да изпратя Дан на новата му работа — и избухнах в сълзи, щом осъзнах, че не биваше да се връщам тук, при този човек — бях открита три часа по-късно от Сали, просната на шезлонга на верандата, където сънят ме беше преборил, докато се взирах в безграничния космос.

— Мамо, мамо?

Сали ме разтърси и ме върна в съзнание. Събудих се скована, беше ми зле. Попита ме какво правя навън на студа, а аз успях единствено да заровя глава в рамото на дъщеря си и да й кажа, че я обичам. Обикновено Сали реагираше с типичния за подрастващите ужас при подобна показност на родителска емоция, особено пък при положение че едва успявах да запазя хладнокръвие, докато я прегръщах. Вместо да прояви безразличието си на седемнайсетгодишна, тя отвърна на прегръдката ми и ме попита:

— Добре ли си?

— Опитвам се да бъда.

— Какво се е случило?

— Нищо, нищо.

— Тогава защо стоиш навън на студа?

— И аз от години се питам това.

Сали се отдръпна назад, погледна ме внимателно и продължително и накрая попита:

— Ще го напуснеш ли?

— Не казах това.

— А аз не съм глупачка. Ще го напуснеш ли?

— Не знам.

— Не оставай заради мен.

Още веднъж ме прегърна силно и тръгна за училище.

След около час трябваше да се отправя отново към Портланд, за да предам боите на Бен на преподавателя му. Пътуването на юг означаваше, че ще трябва да мина през Бат. Все още пазех визитката му, а по-рано бях извадила коженото му яке от куфара си и го сложих в багажника на колата. Очилата му пък бяха в ръчната ми чанта. Не, не възнамерявах да предприемам нищо драматично, като да се появя лично в офиса му, макар че се позабавлявах с идеята да му ги пратя по пощата с бележка от един ред, гласяща: „Желая ти всичко хубаво“. Инстинктът ми подсказваше, че най-доброто, което бих могла да направя, е да не правя нищо. Ето защо отидох в Портланд и оставих боите на рецепционистката, която ме увери, че ще ги предаде на професор Латроп. Докато се връщах в колата, написах съобщение на Бен, че лазурносиният Тетрон е доставен в музея и довечера ще бъде на негово разположение. След това подминах един от многото бездомници, които винаги стоят на Конгрес стрийт и молят за дребни, за да си купят храна. Мъжът, когото видях на няколко крачки от музея, изглеждаше на около петдесет. Макар да беше брадясал и очевидно съсипан, деликатният начин, по който ме помоли да му помогна, подсказваше, че просто животът му се е объркал. Сутринта беше студена и сива. Беше облечен с шушляково яке, което със сигурност не топлеше много. Отидох до колата си, извадих коженото яке от багажника си, върнах се до уличната лампа, край която беше се свил мъжът, и му го подадох.

— Това може би ще ви стопли — казах.

Той ме погледна изненадан.

— Давате ми това? — попита.

— Да.

— Но защо?

— Защото имате нужда от него.

Той взе якето и веднага го облече.

— Хей, става ми — зарадва се, макар че мършавото му тяло направо се губеше в него.

— Късмет — пожелах му.

— Има ли шанс да ви помоля и за два долара?

Бръкнах в чантата си и му подадох банкнота от десет долара.

— Вие сте моят ангел на милосърдието — каза той.

— Това е истински комплимент.

— Но си го заслужавате. Надявам се да намерите по-голямо щастие, госпожо.

През целия път към къщи размишлявах върху този коментар. Толкова ли бях прозрачна? Толкова съсипана ли изглеждах? При все че забележката на човека ме разтревожи, насилих се да изглеждам ведра пред колегите си в болницата, щом се появих на следващата сутрин.

Въпреки това в края на седмицата доктор Харилд дискретно ме попита дали нещо не се е случило.

— Да не би да съм сбъркала в нещо? — учудих се.

— Нищо подобно, нищо подобно — отвърна той, донякъде притеснен от тона ми. — Но напоследък ми се виждаш леко разсеяна. Само съм малко загрижен.

Така беше, тъй като не бях спала повече от три часа след завръщането си от Бостън и започвах да изпитвам онази дезориентация, която съпътства четири поредни безсънни нощи. В същото време разчитах и посланието, което се криеше зад тревогата на доктор Харилд: Каквото и да се случва в личния ти живот, то със сигурност те тормози, но не бива да допускаш да се отразява на работата ти.

Същата вечер се обадих на личната си лекарка, местна жена на име Джейн Банкрофт, която посещавах от над двайсет години и която беше лекар от старата школа: директна и смислена. След като се обадих в кабинета й и обясних на рецепционистката, че въпросът е относително спешен и моля да ми се обади на мобилния телефон, а не на стационарния, пет минути по-късно получих съобщение, в което се казваше, че лекарката ще ме приеме в събота сутринта, ако това ме устройва.

Бях решила да ида с колата до Фармингтън и да прекарам деня с Бен. Пратих съобщение на сина си, че ще пристигна към един на обед, и успях да се появя в кабинета на доктор Банкрофт в девет сутринта според уговорката ни след поредната нощ, в която бях успяла да заспя чак в пет сутринта, а доктор Банкрофт — дребничка, жилеста и страшновата жена около шейсетте — ме огледа и попита:

— От колко време си депресирана?

Обясних й, че безсънието ме преследва едва от няколко дни.

— Много разумно от твоя страна, че идваш толкова скоро. Въпреки че безсънието обикновено е признак на по-сериозни дългосрочни проблеми. Ето защо ще те питам отново: от колко време си депресирана?

— От около пет години — чух се да отговарям, а после добавих: — Не се е отразявало на работата ми или на нещо друго до този момент.

— А кое според теб е предизвикало безсънието през последната седмица?

— Всъщност… нещо се случи. И, изглежда, е извадило наяве чувство, което…

Млъкнах, тъй като думите се рееха в съзнанието ми, но бях неспособна да ги изрека. Господи, имах нужда да се наспя.

— Депресията може да е факт от години — каза доктор Банкрофт. — Ние сме в състояние да я пренебрегваме дълго време. Тя прилича на тъмна сянка, надвиснала над нас, с която решаваме да се примирим, да я приемаме като свой постоянен спътник. До мига, в който мракът напълно ни обгърне и положението стане непоносимо.

Тръгнах си от кабинета на доктор Банкрофт с рецепта за приспивателно, което действаше и като слаб антидепресант, наречено миртазапин. По едно хапче на ден преди лягане и тя ме увери, че ще се отърва от перманентната умора. Даде ми и името на психотерапевт от Брънзуик, Лиса Шнайдър, която според доктор Банкрофт била „стабилна“ (беше висока оценка, изречено от нея). Услугите й щяха да бъдат покрити от здравната ми осигуровка. Изпълниха ми рецептата в местната аптека. Шофирах два часа до Фармингтън. Изпитах облекчение да установя, че Бен изглежда далеч по-добре, отколкото при последната ни среща преди няколко месеца. Видях една от недовършените му работи. Мащабът й беше впечатляващ — огромно платно с размери два и седемдесет и пет на един и осемдесет метра — и показваше сериозна амбиция. От разстояние беше доста абстрактно: вълнообразни форми в контрастиращи синя и бяла тоналности, нанесени с енергични мазки и напомнящи бурните вълни край брега, толкова силно впечатлявали Бен в детството му, но бяха също (имах такова чувство) отражение на проблемите, белязали последната година от живота му. Може би се дължеше на моето безсъние и на собствените ми грижи, но като гледах как Бен е пресъздал болката, която изпита наскоро, в безспорно забележителна творба (добре, аз съм му майка, но въпреки майчинското ми пристрастие, картината беше впечатляваща и дръзка), отново ми причерня.

— Добре ли си, мамо? — попита Бен.

— Просто съм впечатлена, развълнувана.

Сълзите потекоха въпреки старанието ми да ги преглътна и изведнъж се разхлипах. Признавам, че синът ми ни най-малко не се стресна при вида на неподправената емоция. Точно обратното, прегърна ме, без да казва нищо. Набързо се стегнах, извиних му се и обясних, че през последните няколко нощи не съм спала добре и че просто съм невероятно горда от това, което е постигнал, като се е възстановил след такъв труден момент от живота си.

Бен само кимна и ми каза, че съм възможно най-добрата майка. Това ме накара да се разплача отново, така че се извиних и се оттеглих в банята на ателието му. Хванах се здраво за мивката и си казах, че ще се почувствам по-добре, след като се наспя през нощта.

Щом се посъвзех, двамата с Бен излязохме да хапнем в закусвалня.

— Можехме да се поглезим на някое по-добро място — казах, когато седнахме в сепарето.

— Защо да си харчим парите за храна в ресторант? Освен това редовно идвам тук и макар че е евтино, не ми се е случвало да получа хранително отравяне.

Сервитьорката се появи. Поръчахме. Щом тя се изгуби от поглед, Бен ме погледна и каза:

— Сали ми се обади онзи ден.

— Наистина ли? — попитах.

— Виждаш ми се изненадана.

— Ами просто си мислех, че не си общувате много.

— Чуваме се поне два пъти седмично.

Как така не бях разбрала? Нито бях забелязала близостта помежду им?

— Това е чудесно — зарадвах се.

— Като че ли си леко изумена.

— Признавам си този грях.

— Тя е малко разтревожена за теб, мамо. Също и аз. Разказа ми как след нощта, в която си се върнала от Бостън, те открила заспала на верандата. Сезонът не е особено подходящ за подобни авантюри, не мислиш ли?

— Просто имах тежка нощ, това е всичко.

— Но по-рано ми каза, че не си могла да спиш само снощи. Неделя беше преди шест вечери, а ако съдя по торбичките под очите ти…

— Добре, имах тежка седмица.

— Защо?

— Заради какво ли не.

— Свързано с татко?

Кимнах.

— Сали ми каза и това. Искаш ли да поговорим?

Инстинктивно поклатих глава. После добавих:

— Искам, но не мисля, че е честно спрямо теб. Защото означава, че ще чуеш само моята версия, но не и неговата.

— Не че на татко би му хрумнало да сподели каквато и да е версия с мен.

— Знам, че имаш проблеми с него.

— Проблеми? Меко казано. По-скоро пълна липса на комуникация. Човек, с когото на практика нямам никаква връзка. Не съм имал от години. Оставам с усещането, че просто не ме харесва.

— Той много те обича. Просто през последните години се чувства изгубен. Това не е извинение. Мисля, че той е патологично депресиран по природа. Въпреки че никога няма да го осъзнае и да потърси помощ.

— А ти каква си?

— Функционално депресирана.

— Това е нещо ново за мен.

— За мен също. Но безсънието, което ме мъчи напоследък… лекарката ми смята, че това е депресия, която съм потискала в продължение на години и най-сетне е намерила външен израз, който да ми подскаже, че не съм във форма.

— Значи, ще се лекуваш?

Кимнах.

— Това е добре — каза Бен, сложи ръка върху моята и я стисна с такъв мил и добронамерен жест на възрастен човек, че отново трябваше да преглътна сълзите си.

— Сали намекна също, че има нещо, което е отключило подобна реакция.

— Разбирам — промълвих и си помислих: децата ми наистина обсъждат родителите си зад гърба им.

— Нещо случило ли се е? — попита Бен.

Погледнах сина си в очите и отговорих:

— Разочарование.

Бен продължи да се взира в мен, в погледа му съзрях, че обмисля различни варианти, многобройни тълкувания… накрая реши да не настоява.

— Сали каза също, че цяла седмица си била умълчана и затворена, но тя решила да ти даде малко пространство.

— Всичко е заради липсата на сън. Вече имам хапчета, които ще ми помогнат. Решена съм да направя, което ти постигна. Ще се измъкна от това състояние.

Няколко часа по-късно в малката мотелска стаичка, която бях наела за през нощта (нямаше начин да се справя с шофирането по тъмните пътища на Мейн след подобно безсъние), отново се разплаках, докато размишлявах над разговора, който бях провела с прекрасния си син. Освен това си отбелязах наум веднага щом се събудя сутринта да се обадя на Сали, което според нейните разбирания за неделя сутрин означаваше по някое време следобед.

Разбира се, заради проблемите със съня, доктор Банкрофт ми беше предписала голяма доза миртазапин — 45 милиграма. Обясни ми, че стига да е възможно, добре е след като взема първата доза, да не включвам алармата на часовника: просто да изчакам да заспя с помощта на химическите съставки и да се събудя чак когато тялото ми реши, че е готово да се върне към съзнателно съществуване. Ето защо взех хапчето в десет вечерта с мисълта: ако не друго, поне хапчето ще ме спаси от тази мотелска стая за петдесет долара с вид като за петдесет долара. После се мушнах в плесенясалото легло с книгата, която си бях донесла — стихосбирка на Филип Ларкин, по когото Луси беше луднала от известно време. Няколко дни след нощта, в която дотичах при нея от Бостън, получих пакет от местната ни книжарница в Дамарискота. Ново американско издание „Събрани стихове“ на Ларкин с бележка от Луси:

По единодушно мнение той е бил тежък случай на англичанин ксенофоб. Ала като поет умее да напипа същината и разнищва тъкмо нежеланите мисли, които ни връхлитат в четири сутринта. Стига да не възразяваш срещу препоръки, започни с „Напускане“ на страница 32. Винаги знай, че разполагаш с резервен изход за бягство и приятелка в мое лице. Както ти ми написа преди няколко дни: не си сама. Кураж и всичко останало в този дух.

С обич, Луси

Книгата пристигна в четвъртък. Въпреки че бях силно трогната от жеста и невероятно милата й бележка, след преживяната седмица нямах сили да доближа нещо толкова тясно свързано с чувства. Няколко дни избягвах стихосбирката, но все пак я прибрах в багажа си, преди да тръгна днес. Щом взех предписаната доза миртазапин, отворих книгата. Обърнах на страница 32, както ми беше предложила Луси.

Напускане

Настъпва вечерта

сред непознатото поле

и нито лампичка не свети.

Изглежда нежно отдалеч,

но щом затънеш в него до колене и до гърди,

не получаваш никаква утеха.

Къде изчезнало е и дървото, което свързваше

небето със земята? Какво е скрито долу,

че ръцете ми да го почувстват не успяват?

Кое ги тегли тъй надолу?

Прочетох стихотворението веднъж. Прочетох го още веднъж. Наместих се по-навътре в леглото и зачетох трети път. Ето къде съм била през последните няколко години. Плащът на отчаянието, който бях сбъркала с ежедневни одежди и бях увила около себе си, решила, че съдбата ми е да го нося. Бях живяла с убеждението, че тъгата е нещо, което трябва да търпя. Колкото и да страдах за Ричард — като се замислях, че по това време предишната седмица правехме любов в онзи голям хотел в Бостън — след като прочетох изключителното стихотворение на Ларкин, си дадох сметка, че Ричард всъщност беше избрал пред перспективата за щастие да навлече обратно власеницата на безкрайната тъга и да си я носи. Разби сърцата и на двама ни с този избор. Но това, което стихотворението на Ларкин ми каза — че воалът на тъгата винаги е там да ни обгърне, стига да му се оставим — странно защо ми донесе утеха. Това ми напомняше, че да, не съм сама… макар да знаех също, че ще мине време, докато скръбта се разсее.

Усетих нов прилив на умора. Загасих лампата. Заедно с тъмнината, която ме обгърна, за пръв път от дни настъпи онзи акт, изтриващ трудностите от реалността на живота. Сънят.

Хапчетата извършиха чудеса. Поваляха ме, и то така, че със сигурност да поспя поне седем часа. Продължителният сън заедно с (както го нарече доктор Банкрофт) лекия ефект на антидепресант на миртазапина ми позволяваха да изживявам дните, без да се потапям още по-дълбоко в тъгата си.

Ала все пак продължавах да тъгувам. Още не можех да превъзмогна това състояние. Около седмица, след като започнах да пия хапчетата, Дан ме изненада, като предприе любовен ход една вечер (ранните му смени и тихата ми меланхолия ни бяха държали в двата края на леглото до този момент). Не го отблъснах. Той вдигна тениската ми, която използвах вместо нощница, и започна да ме люби без проява на нежност и чувства. Беше в мен след секунди. Свърши след три минути. После се претърколи, разтвори краката ми и се опита да ме възбуди с показалеца си. Събрах крака. Извърнах се настрани. Зарових лице във възглавницата.

— Добре ли си? — попита той.

— Добре съм — прошепнах.

— Не е нужно да спираме — каза той и ме целуна по врата.

— Уморена съм — отвърнах и се отдръпнах още по-далеч от него.

— Добре — промълви тихо той. — Лека нощ.

И двамата отново останахме сами в леглото.

Следващата нощ пак се приближи към мен — този път малко по-нежно, но все пак под знака на обичайната прибързана грубоватост, която изпълваше любовния ни живот от години. Не мога да кажа, че се опитах да подобря положението, запазих тиха дистанцираност. Стана ми неприятно, че се държа така безстрастно, тъй като съпругът ми се опитваше да възстанови отношенията ни. Бях способна да мисля единствено за любовта, която бях открила, а след това отново изгубила — и как се бях върнала в домашната рутина при мъж, с когото не изпитваме чувства един към друг от години.

След десетминутния ни секс Дан ме целуна за лека нощ и веднага заспа. Беше още рано, около единайсет вечерта, а на другия ден беше неделя. Сали беше излязла тази вечер. Къщата беше тиха. Обезпокоително тиха. Това бе звукът на тишината, която в бъдеще щеше да изпълва ежедневието ни, щом Сали заминеше в колеж следващата година. Пълната тишина на един неудовлетворителен брак, вече лишен от неизбежния глъч на децата.

Слязох в дневната, налях си чаша червено вино и потърсих „Речник на синонимите“ — винаги стоеше на малкото бюро в ъгъла. Отпих от виното и запрелиствах страниците, докато открия думата, която ми трябваше: „нещастие“. Ето — преброих ги — сто двайсет и две думи, описващи неудовлетворението, което е неизменна част от човешката природа. Прехвърлих страниците още веднъж, докато стигна до нужната буква и отбелязах, че под думата „щастие“ има само осемдесет и един синонима. Възможно ли е да търсим повече думи, за да опишем житейските си болки, отколкото такива за удоволствията, които също можем да изпитваме? Дали след девет години, пред прага на възрастта си от половин век, щях да стоя тук късно вечерта в събота, да прелиствам речника и да се чудя защо съм си наложила да се закотвя на едно място?

Затворих синонимния речник. Отворих външната врата. Излязох на верандата. Вече беше краят на октомври. Сериозно беше застудяло. Успях да постоя навън, облечена само с халат, не повече от минута. Въпреки това в този кратък отрязък от време взех решението да приключа с брака си веднага щом Сали завърши училище през юни. Посветих само двама души в плана си. Казах на Луси. Казах и на Лиса Шнайдър.

Обадих се на доктор Шнайдър на следващия ден, щом реших да я посещавам. Доктор Банкрофт вече беше разговаряла с нея, така че тя очакваше обаждането ми. Лиса — минахме на малко име още от първата ни среща — беше около петдесет и пет годишна висока и слаба жена, която излъчваше интелигентност и достойнство. Макар да обръщаше внимание на клиничния аспект на случая, винаги проявяваше заинтригуваност от моята история и начина, по който исках да променя потискащия разказ за нея. Кабинетът й беше близо до колежа. Започнах да я посещавам всяка сряда в осем часа, след като промених графика си в болницата, така че да започвам работа в десет часа този ден. Тъй като Дан беше на работа, когато тръгвах за Брънзуик, той така и не разбра, че посещавам терапевт, с когото обсъждам стратегия за изход от брака си — и всичко останало, което ме беше тревожило през годините.

— Защо мислиш, че ти си в основата на емоционалното отчуждение на съпруга си?

— Защото целият брак започна под сянката на една загуба. Загубата на Ерик. Дан знаеше колко съм съсипана от смъртта му.

— Значи, Дан е приел тази роля, когато е започнал отношения с теб. Усещал е, че не изпитваш към него любовта, която си изпитвала към Ерик. Въпреки това е останал с теб. Звучи, сякаш е решил да приеме колебанието ти относно него; колебание, което, както сама казваш, е съществувало още от първия ден.

В един от следващите сеанси, в които разказах, че от самото начало не съм изпитвала страст към съпруга си, а просто съм се пуснала по течението, Лиса попита:

— Но не се ли опита през годините да проявиш повече страст към него… въпреки факта, че не си изпитвала към Дан същата любов като към Ерик?

— Продължавам да се чувствам виновна, задето прекарах две десетилетия с човек, с когото не биваше да бъда, и пропилях и неговото време.

— Значи, Дан не е бил способен да те напусне, да регистрира неувереността ти по повод на него? Да си помисли: мога да имам нещо по-добро.

— Можех аз да бъда по-добра съпруга.

— Някога отхвърляла ли си го физически?

— Не. Никога не съм отказвала, когато е искал секс.

— Някога критикувала ли си го, карала ли си го да се чувства нищожен и незначителен?

— Винаги съм се старала да повдигам самочувствието му, особено след като го уволниха.

— Случвало ли се е до онзи момент преди няколко седмици да спиш с друг мъж по време на брака си?

Поклатих глава.

— След това, което ми разказа — за неговата изолираност, емоционалната му дистанцираност, гнева му към теб — наистина ли се обвиняваш за изневярата си?

Наведох глава и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Още обичам Ричард.

— Защото той ти е показал любов.

— Защото бяхме сродни души. А аз го изгубих.

— Да си го изгубила, означава да си направила грешка, заради която той се е върнал при жена си. Истината е, че след като сте се разбрали да напуснете брачните си партньори, неговият кураж просто се е стопил. Защо тогава грешката да е твоя?

— Защото винаги се чувствам виновна за всичко.

Наричат го „лечение чрез приказване“. Не знам дали е излекувало нещо, тъй като всеки път, когато минавах през Бат, ме пронизваше чувство на тъга, което не ме напускаше с часове. Често, докато правех секс с Дан, си припомнях докосването на Ричард, изявената му ерекция, силното му желание за мен. Имаше моменти по време на вечеря, особено когато Сали бе при Брад и двамата с Дан оставахме сами, да спомена нещо, прочетено през седмицата в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“, а Дан да се опитва да демонстрира интерес, и тогава в съзнанието ми се връщаха нашите оживени и толкова интересни разговори с Ричард, особено на теми, свързани с литературата.

Минаха месеци. Зимата беше към края си, задаваше се пролет. Вършех си работата. Говорех с Бен два пъти седмично и го виждах веднъж месечно — освен това му помогнах да измине труден път, след като невероятната абстрактна картина, по която работеше, беше отхвърлена за голямата изложба на художниците от Мейн през май; аргументът беше, че сред студентите от миналата година беше избран той, така че не можели отново да му окажат тази чест. Макар Бен да разбираше логиката, с която го отхвърляха, продължаваше да се измъчва. В следващите няколко седмици разговаряхме всеки ден, тъй като неувереността му отново се беше изострила и той често се питаше дали е достатъчно добър, за да постигне успех в изключително конкурентния свят на художественото изкуство.

— Разбира се, че си — уверявах го. — Знаеш колко те ценят преподавателите ти и хората от Музея на изкуствата в Портланд.

— Въпреки това отхвърлят картината.

— Не беше отхвърляне, добре знаеш причините за решението им. Творбата е фантастична. Ще намери своето място.

— Ти си вечният оптимист.

— Не бих казала.

— Все пак ми се струваш доста по-бодра, отколкото преди няколко месеца. Отношенията ви с татко потръгнаха ли?

Много внимателно обмислих отговора си.

— Приемам нещата по-добре.

Защото бавно напредвах към голямата промяна, която скоро щях да оповестя. Намерих си работа — като главен лаборант по радиология в Медицинския център на Мейн в Портланд. Като най-престижна болница в щата, тя беше привлякла много таланти от Бостън, Ню Йорк и други големи градове от Източното крайбрежие заради „стила на живот“, за който тръбят местните списания. Отделението по радиография беше значително по-голямо от скромното ни работно място в Дамарискота. Очевидно потокът от пациенти, както и професионалното натоварване щяха да бъдат доста по-засилени от тези, на които бях подложена досега. Главният радиолог, жена на име доктор Конрад, ми се стори изключително директна и рязка. Въпреки това по време на интервюто с мен като че ли остана впечатлена. Бях посветила доктор Харилд в тайния си план, щом кандидатствах за работата, и след като ме одобри, доктор Конрад сподели, че съм получила блестяща препоръка от него. Заплащането беше шейсет и шест хиляди долара годишно — с петнайсет хиляди повече от предишното. Намерих си апартамент в Портланд. Благодарение на Луси се срещнах и с адвокатка в Южен Портланд, която ми каза, че стига съпругът ми да не оспорва, разводът ще ми струва някъде около две хиляди долара. Приеха Сали в Университета на Мейн в Ороно, където ще учи бизнес науки („защото ми харесва идеята да правя пари“). Възстанови се изненадващо бързо, когато Брад я заряза само седмица след завършването им.

— Знаех, че ще се случи — каза тя, когато ми съобщи новината. — А след като знаеш, че някой ще те зареже, няма как да стоиш там и да ревеш.

Но когато не знаеш, че някой ще те зареже…

Седмица след този разговор Сали си намери лятна работа като помощник в лагер в района на езерото Себаго в западната част на щата. Междувременно Бен беше получил наистина добри новини: едногодишен обмен по време на трети курс в „Академи дер Кюнсте“ в Берлин. Приемаха само двайсет и четири незавършили американци годишно. Очевидно новата картина му беше спечелила мястото. Беше зашеметен от успеха си и буквално погълнат от идеята да узнае всичко възможно за Берлин. За да спечели пари за годината в чужбина, хвана се на работа в лятното училище на Фармингтън като преподавател по рисуване. През това време намерих апартамента в Портланд и се уговорих с наемодателя сама да се заема с подобренията в замяна на отстъпка от наема.

— Е, кога ще попиташ Бен дали би се заел с работата с приятелите си? — поинтересува се Лиса Шнайдър по време на един от сеансите ни.

— Когато събера кураж да кажа на Дан, че се изнасям.

— А какво те спира, особено след като Сали вече завърши училище?

— Страхът.

— От какво се страхуваш?

— Че ще го нараня.

— Може и да бъде наранен.

— Със сигурност ще бъде.

— Във всеки случай това ще е негов проблем, не твой. Въпросът ми към теб е: искаш ли да си тръгнеш?

— Категорично.

— Тогава проведи разговора. Ще бъде трудно. Ще бъде болезнено. Но щом приключи, всичко ще остане зад гърба ти.

Направих окончателни планове. През седмицата след петнайсети юни тихомълком пренесох някои неща в свободния апартамент на Луси, тъй като жилището в Портланд нямаше да се опразни преди август. Надявах се да успея да убедя Бен и приятелите му да започнат работа около десети август, след като приключат с учебните си ангажименти. Надявах се да мога да се нанеса до Деня на труда. Бях провела още две срещи с адвокатката в Портланд, която беше готова и чакаше да задвижи развода. След това, в деня, в който бях решила да съобщя новината на Дан, подадох предизвестие в болницата с пълното съзнание, че новината за напускането на работата ми ще е обиколила града до следващата сутрин. Ето защо подадох заявлението само час, преди да се прибера у дома. Приготвих вечерята и помолих Дан да поседим на предната веранда и да погледаме как слънцето се снижава към хоризонта.

Щом се настанихме там, разкрих му всичко. Казах му, че от дълго време не съм щастлива, че чувствам как бракът ни не върви наникъде, че според мен вече не сме един за друг, че колкото и да ми е трудно да го направя, просто трябва да си тръгна и да започна отново без него.

Той не продума, докато му обяснявах всичко това. Не каза нищо, когато го известих за новата работа в Портланд и че се местя в апартамента над гаража на Луси, преди жилището, което съм намерила близо до „Мейн Медикъл“, да е годно за обитаване. Не каза нищо и след като го уведомих, че съм в контакт с адвокатка, която е склонна да уреди развод по взаимно съгласие на много разумна цена, че не искам много, че той може да задържи къщата, но очаквам да получа за себе си спестовната сметка, в която бяхме заделяли пари през годините (и в която през последните две години бях внасяла само аз) на стойност около осемдесет и пет хиляди долара. При положение че единствената ни друга собственост беше къщата, чиято пазарна цена беше около сто шейсет и пет хиляди, предимството щеше да е на негова страна.

Преди да успея да продължа, той ме прекъсна с пребеляло от гняв лице.

— Винаги съм знаел, че това ще се случи. Винаги съм знаел, че си имаш своите съмнения относно мен.

— Боя се, че е истина.

— Е, кой е мъжът?

— Няма мъж.

— Но е имало, нали?

— Не те напускам заради някой друг.

— Отбягваш въпроса ми. Защото знам, че ако сега няма, то някога е имало. И съм почти сигурен, че си го срещнала през онзи уикенд в Бостън.

Мълчание, по време на което реших да подкарам колата право към пропастта.

— Точно така — отговорих и срещнах шокирания поглед на Дан. — Имаше някой. Продължи само един уикенд. И свърши дотам. Прибрах се у дома с надеждата, че положението може да се подобри. Не се получи. А сега си отивам.

— Просто така?

— Знаеш, че от години нещата между нас не вървят.

— И затова реши да преспиш с някакъв си.

— Точно така. Ако този брак не беше така вегетиращ, нямаше и през ум да ми мине…

— Вегетиращ — процеди той с презрение.

— Аз и моите сложни думи, нали така?

— Ти си долно създание.

— Благодаря за тази яснота. Много ме улесняваш.

Станах, отидох до колата си и потеглих.

Същата сутрин, след като Дан тръгна за работа, бях стегнала последния куфар и го бях оставила при Луси. През обедната почивка се върнах у дома и прибрах лаптопа си, любимите си писалки и тетрадки и няколко значими за мен книги, включително „Речник на синонимите“, разбира се. Тези неща чакаха опаковани в багажника на колата ми. Щом стигнах у Луси и се захванах да ги разтоварвам, обзе ме моя си моментна мъка. Луси се прибра от супермаркета минути по-късно, напазарувала за вечерята ни. Щом зърна зачервените ми очи, попита:

— Толкова ли беше зле?

— В интерес на истината беше по-скоро ядосан, отколкото наранен, и това ме пооблекчи.

— По-късно ще се почувства и наранен.

На следващия ден отпътувах за Фармингтън да се видя с Бен, среща, която бяхме уговорили по-рано през седмицата. Щом стигнах, той ми разправи, че баща му позвънил късно предишната вечер разплакан и му съобщил, че съм го напуснала.

— Каза ли още нещо?

— Добави, че си му изневерявала.

О, господи. Хванах главата си с ръце.

— Ще ми се да не беше споменавал това.

— Е, аз, така или иначе, знаех, нали? Или поне разбрах, след като проведохме онзи разговор след пътуването ти до Бостън.

— Въпреки това баща ти не биваше да те намесва.

— Съгласен съм, но и той е в такъв стрес, че е решил да стреля във всички посоки.

— Много съжалявам. Онова, което се случи… беше просто един уикенд. Единствената причина, поради която се случи, беше…

— Не е нужно да обясняваш, мамо. Може и да не ми харесва какво съм чул, но определено няма да застана на негова страна в тази история. Освен това се радвам, че си се изнесла… стига там, където живееш, да има свободна стая за мен.

— Обещавам ти, че винаги ще имам стая за теб, където и да живея до края на живота си.

След това му подхвърлих идеята да наема него и приятелите му да направят ремонт на апартамента в Портланд. Страшно се ентусиазира и каза, че веднага ще говори със свой колега, който се занимава с ремонтни работи почасово.

— Дошли сте на правилното място за подобрения на дома, госпожо — смешно извиси глас той. Но след това добави: — Трябва да ти кажа нещо, мамо. След като приключих разговора с татко, реших да звънна на Сали в лагера на мобилния й телефон. Разправих й какво се е случило и какво ми каза татко.

О, господи… но този път до десетката в ска̀лата.

— Като помислих, реших — продължи Бен, — че ако аз не й кажа, татко ще го направи. А това щеше наистина да й дойде в повече. Много в повече.

— Правилно си постъпил — успокоих го аз, но в същото време се почудих: защо когато хората се гневят, се стараят да наранят предимно най-близките си?

Вече бях организирала пътуване до лагера Себаго, за да посетя Сали на следващата сутрин. Напълно очаквах да ме нарече прелюбодейка (или по-лошо) и метафорично да затръшне вратата в лицето ми. За моя изненада, щом пристигнах, тя ме прегърна и каза:

— Ще ми е нужно доста време, за да простя на баща ми за думите му.

Отидохме да обядваме. Бях абсолютно откровена с нея за това, че двамата с баща й вече не се обичаме. Уверих я, че винаги ще може да разчита на мен за всичко и че преместването ми в Портланд не означава, че ще изчезна от живота й.

— Вече съм го разбрала, мамо. Разбрах и още нещо: изчака толкова дълго преди да си тръгнеш, защото не искаше да объркаш последните ми години в гимназията. Невероятно съм ти благодарна за това.

Животът продължи. Адвокатката ми Аманда Монтгомъри ме посъветва да не споменавам нищо пред Дан за опитите му да привлече Бен и Сали в своя лагер („Децата ти вече са наясно с тази тактика; сега се стремим да постигнем договорка без много драма“). Все пак й се наложи да изпрати няколко доста безкомпромисни писма до адвоката на Дан, в които настояваше да предаде на клиента си, че ако отправя абсурдни претенции — като желанието му да запази къщата, половината от спестовната сметка и всичко, което не бях взела при преместването си в апартамента на Луси — ние ще настояваме за половината къща и така нататък. Дали беше разумно да похарчи хиляди долари за адвокатски хонорари, след като исках толкова малко, а и нямахме особено много за делене?

Дан съзря логиката. Двамата адвокати се срещнаха и сключиха споразумение. Дан пожела да го подпишем след цели четири месеца, за да имаме време да го обмислим, което очевидно беше породено от надеждата аз да размисля. Интересното беше, че след като се изнесох от къщата, той не ми се обади по телефона нито веднъж, предпочиташе да контактува с мен чрез имейли, и то само ако бе нужно да обсъдим практически въпрос относно къщата или децата ни. Според Аманда, която беше стигнала до това заключение от думите на адвоката на Дан, съпругът ми още искаше аз да направя първата крачка към помирение, а трябваше да е разбрал, че никога няма да се случи, при положение че бях инициаторът бракът ни да бъде разтрогнат.

— Хората се държат наистина странно при приключването на дълъг брак — обобщи Аманда. — Имам чувството, че съпругът ти просто не може да приеме случващото се, очаква ти да изгладиш ситуацията. Нещо, което, както обясних на адвоката му, многократно си заявила, че не е възможно.

— Жал ми е за него.

— Не чак толкова, колкото на него му е жал за себе си.

Новината за предстоящия развод се разнесе из Дамарискота за нула време, точно както се очакваше. Въпреки това от болницата ми организираха скромно прощално парти в „Нюкасъл Пъблик Хаус“ в града. За огромна моя изненада се появи Сали. След още един час дойде и Бен.

— Изненада — каза тихо той и ме целуна по бузата.

Доктор Харилд произнесе кратка реч, в която каза, че разбирам от радиография повече от него и че „професионалната ми акуратност се допълва от изключителен морал“, а също и че болницата няма да бъде същата без мен. Изведнъж се изчервих, но направих всичко по силите си просто да се забавлявам и да се радвам на похвалите. Помолиха ме да кажа няколко думи, а аз благодарих на доктор Харилд и на всичките си колеги за интересните години и стимулиращия професионализъм, а след това добавих нещо, което бях премисляла отново и отново преди това:

— Естеството на работата ми е такова, че тя постоянно ми напомня за енигмите, сред които всички ние живеем. Откритието, че уж очевидното често е неясно; че сме много уязвими, но в същото време — жилави и устойчиви; че ако не се чувстваме на мястото си, това може да се промени. Постоянно виждам хора, изпаднали в екстремни ситуации, застрашени от реална опасност, често обзети от страх. Всеки, на когото някога съм правила скенер или рентгенова снимка, си има история — своя история. Ала макар оборудването ми да прониква през външната обвивка, ако тези години в болницата са ме научили на нещо, то е, че всеки човек си остава загадка. Най-вече за самия себе си.

Три дни по-късно се събудих в пет и се отправих на юг към Портланд, за да пристигна по-рано, каквато беше уговорката, и да премина през обичайния процес на започване на работа: да бъда фотографирана, да ми вземат пръстови отпечатъци, да ми бъдат издадени идентификационна карта и стикер за паркиране, да се попълни необходимата документация, за да бъде прехвърлен здравноосигурителният ми план към болницата, да ми бъде направен пълен преглед от дежурния лекар, а след това през по-голямата част от деня да бъда въведена в обстановката от лаборантката, на която й предстоеше да се пенсионира — жена на име Рут Рединг, която без много парадиране ми даде да разбера, че в Мейн няма по-близко подобие до понятието градска болница с висока степен на напрежение.

— Никога не е безинтересно… но както е видно от досието ви, ще се справите.

Определено беше напрегнато, особено след като функционирахме и в пряка връзка със спешното отделение, което означаваше, че има поне десетина пострадали при сериозен инцидент дневно. Към това се прибавяше пълният график с планирани процедури и нуждата да се пести време (в Дамарискота се случваше да имаме по цели четирийсет и пет минути два пъти дневно, в които няма записан пациент, а жертвите на злополуки обикновено се насочваха към по-голямата болница в Брънзуик). Шефът на радиологията, доктор Конрад, беше свръхстрога и взискателна. Но пък вече бях работила за такъв шеф в миналото и бях решила да й покажа от самото начало, че отговарям на критериите й за професионализъм и самообладание в напрегнати моменти. При все че бе прословуто пестелива в похвалите си, само след няколко седмици работа се обърна към мен и ми каза:

— Назначаването ти беше сполучлив ход.

Край на похвалата. И все пак ме трогна.

— Значи е добре да получаваш похвали от околните? — попита Лиса Шнайдър по време на сеанса ни след няколко дни.

— Ще ти кажа нещо доста интересно: изблиците на плач, така характерни за последната година, силно намаляха. Да, още се случва да бъда дълбоко разтърсена от случай на пациент. Миналата седмица дойде шестнайсетгодишно момиче с голямо злокачествено образувание в матката — преживях тежък един час. И все пак не се сринах след това, както често ми се случваше през миналата година.

— На какво мислиш, че се дължи?

Свих рамене, а после отвърнах:

— Нямам представа… може би на факта, че вече не поддържам нещастен брак. Не бих казала, че съм щастлива, но както сама се изрази, преминавам през период на сериозен преход, така че не очаквам „вътрешен мир“ или дзенпокой.

Лиса Шнайдър ме погледна озадачено.

— Струва ми се, че слагаш думи в устата ми.

— Всъщност са думи, които чух от Сали, когато я настаних в стаята й в общежитието в Университета на Мейн миналата седмица: „Виждаш ми се малко по-щастлива, мамо. Не ми казвай, че си постигнала вътрешен мир и дзенпокой“.

— Как мина със Сали?

— Домъчня ми, че изпращам по-малкото си дете в колеж по цял куп очевидни причини. И все пак, предвид че се изнесох от къщата преди шест седмици, поне не се налага да понасям ужасната тишина на прословутото „опразнено гнездо“. На Дан му се е наложило. Разбрахме се чрез имейл да помогна на Сали да се настани в петък и събота и да си тръгна в неделя сутринта, а той да отиде да я види след това. Около десет часа същата вечер, когато обичайно Дан отдавна си е легнал, телефонът в апартамента на Луси звънна. Беше мъжът, който скоро щеше да ми е бивш съпруг. Звучеше безкрайно тъжен. Каза, че прибирането в празната къща било ужасно. Че се бил държал като голям глупак. Как, ако можел да върне времето…

— Как отговори ти на всичко това?

— Бях любезна. Така и не отворих дума, че е говорил с децата за любовната ми връзка, нито колко чудовищна ми се струваше подобна постъпка. Но когато каза, че иска да дойде да ме види, че наистина искал да се опита да оправи нещата между нас, бях абсолютно категорична. Просто казах „не“. Тогава той се разплака.

— Как те накара да се почувстваш?

— Тъжна, разбира се. Но има и още една интересна промяна, не изпитах вина.

— Наистина интересна промяна — съгласи се тя.

— Всичко ставащо е „интересна промяна“, нали?

— Ти ми кажи.

— Случи се и друго преди няколко дни. По време на почивката за кафе в болницата взех брой на „Портланд Прес Хералд“, който ни оставят в стаята за персонала всяка сутрин. Разлистих го и попаднах на кратко съобщение в рубриките „От щата“: самоубийството на затворник в щатската психиатрична затворническа болница в Бангор. Уилям Коупланд, двайсет и шест годишен. Синът на Ричард.

— Ужасна новина — изрече тя заучено неутрално.

— Истински се потресох.

— Защото?

— Защото… Били щеше да ми бъде доведен син, ако всичко се беше развило както ние… както аз… се надявах. Защото ми дожаля за Ричард. Защото се чувствам безумно объркана в чувствата си към него. Част от мен още го обича. Друга част му се ядосва и знам, ще кажеш как това е добре, защото мислиш, че неспособността ми да изразявам гнева си ме е подтикнала да издигам прегради, които са ме спирали през целия ми живот, нали?

— Ти ми кажи.

О, боже, не спираше да забива тази фраза като скалпел.

— Още съм невероятно наранена от случилото се и от факта, че паниката му струваше скъпо и на двама ни. Едновременно с това се прокрадва и мисълта: какъв страхливец. Мисля си още: колко тъжен човек. Но също така няма как да не си направя извода: благодарение на Ричард събрах сили да приключа с брака си. В този момент искрено му съчувствам. Той обичаше Били. Животът на сина му е бил толкова трагичен.

Замълчах за малко. След това продължих:

— Ден-два след като прочетох материала за самоубийството на Били, изпратих на Ричард имейл. Кратък. Директен. Писах му, че му съчувствам, задето преживява в момента най-лошото, което може да сполети един родител, и че мисля за него, докато преминава през този ужасен период.

— Той отговори ли ти?

Поклатих глава.

— Това смути ли те?

— Няма как да напишем сценарий за каквото и да било, нали? Това не е роман, в който авторът може да промени събитията. Но да, до голяма степен очаквах Ричард да ми се обади, да ми каже, че не е преставал да ме обича, че загубата на сина му окончателно го е освободила от емоционалната вина към съпругата, към която никога не е имал чувства, а след това да се появи пред вратата ми и — voila, да последва щастливият край, който така и не се случва в истинския живот.

— Да предположим, че се беше случило? Би ли му отворила вратата сега?

— Да, бих го направила. Макар и по-предпазливо. Онова, което открихме през въпросния уикенд, онова, което ни свързва… Не бих го омаловажила с твърдение, че през онези три дни съм изживяла типична за средната възраст романтична халюцинация, която няма нищо общо с реалността. По-добре от всеки друг знаеш, тъй като съм го обсъждала най-открито с теб, че за мен беше истинско. Знам, че беше такова и за Ричард. Мога да кажа нещо напълно очевидно като: животът е толкова нечестен. Истината обаче е, че често сме нечестни сами към себе си.

— И след като вече си наясно с това…

Отново свих рамене.

— Още скърбя за онова, което можеше да бъде. Също така знам, че вече не мога да направя нищо по въпроса. Вероятно това е най-трудният урок — осъзнаването, че не мога да променя нищо.

— Или никого?

— Това също. А сега ще ми кажеш: но можеш да промениш себе си.

— Възможно ли е?

— Не знам.

— Честен отговор.

Единственият отговор.

Десет дни по-късно се преместих в новия апартамент. Всички мебели, които бях поръчала от различни магазини за втора употреба около Портланд, пристигнаха в рамките на четирийсет и осем часа. Бен и двама негови приятели — Чарли и Хейдън (и двамата закоравели пушачи на трева, но сладки) — ги пренесоха и купиха бутилка шампанско, за да полеем случая. Чарли имаше ван. Беше така мил да ме закара до Дамарискота, за да събера дрехите и книгите си. Бях се уговорила с Дан кога мога да се върна в къщата и да си взема библиотеката — може би четиристотин тома — и нещата, за които се бяхме разбрали, че остават за мен. Чарли ги закара в новия апартамент, където трите момчета настояха да ми ги пренесат. След това отворихме шампанското и вдигнахме тост за добрата работа, която бяхме свършили (апартаментът наистина беше станал светъл и просторен). След като платих на всеки по хиляда долара, настоях да ги заведа в местната пицария. В края на вечерята отидох да си измия ръцете, а щом се върнах, открих, че сметката е платена.

На връщане към апартамента с Бен — Чарли и Хейдън бяха поели към някакво късно вечерно представление — той сподели, че приятелите му „намират майка ми страхотна“.

— Далеч не съм страхотна.

— Това е твое мнение. Аз се присъединявам към онова на Чарли и Хейдън. А обзавеждането, което си избрала за апартамента… определено е прекрасно. Ако все пак размислиш…

— Благодаря ти.

— Ще бъда в Берлин след три дни.

— Развълнуван ли си?

— Развълнуван, ужасѐн, притеснен, леко сплашен от идеята да отида в онази академия.

— Сплашен — повторих. — Хубава дума.

— Каквато майката, такъв и синът.

— Ще ми липсва знанието, че си наблизо. Но според мен си изправен пред фантастична възможност.

— А аз ще настоявам да дойдеш и да прекараш една седмица с мен в Берлин.

— Няма да мога да взема отпуск преди Нова година.

— Тогава за Великден. Академията затваря за седмица. Оказа се, че предоставят стаи в общежитието на роднини доста евтино. Ако направиш резервация отсега, можеш да купиш билет от Бостън за Берлин за около петстотин долара.

— Ти наистина си проучил нещата, нали?

— Защото те познавам, мамо. И защото знам, че макар да си в състояние да изпразниш докрай банковата си сметка заради мен и Сали, не обичаш да харчиш за себе си. Ако може, помисли за пътуването.

— Наистина ме познаваш твърде добре, Бен.

— Ще го приема като комплимент.

Четири дни по-късно Сали пристигна в Портланд с автобус. Отидохме в японски ресторант и тя прекара нощта в новия ми апартамент.

— Значи от години тайно си чела списания за дизайн, мамо.

— Не бих го нарекла дизайн. Всичко е от магазини за стари вещи.

— Което прави обстановката още по-готина. Защо не живеехме по този начин, когато бяхме семейство? Защо не го направи за нас?

Дали ме прониза чувство на вина? В първия момент — да. След това обаче ми хрумна нещо друго, което беше самата истина.

— Защото не осъзнавах, че можем да живеем така. Защото години наред потисках въображението си, хоризонтите си. Не обвинявам баща ти за това. Аз бях тази, която си поставяше граници. Неприятно ми е, че е така.

— Е, нямам намерение да те виня до края на живота си. Въпреки това, когато най-сетне си имам свое жилище, ще настоявам за отплата… и ще трябва да ми помогнеш да го обзаведа.

На следващата сутрин отпътувахме за Фармингтън, за да вземем Бен. Той имаше само един сак с дрехи и куфар с художническите му пособия за годината в Берлин. На път за Бостън каза, че иска да се отбие в магазина на Норм, за да вземе лазурносин Тетрон в Берлин.

— Искаш да кажеш — учуди се Сали, — че не продават бои в онова тежкарско училище за художници в Берлин?

— Сигурен съм, че без проблем ще намеря небесносиньо и там, но няма да е като това, което забърква Норм. Затова ви моля да ми угодите.

— Какво мислиш, че съм правила цял живот? — попита Сали.

— У теб говори бившата мажоретка.

— До завръщането ти другото лято вече ще съм последовател на готик културата с бръсната коса и гадже рокер.

— Обещаваш ли? — попита Бен.

Трафикът в Бостън беше ужасен. Разполагахме само с няколко минути, когато стигнахме при Норм. Бен се обади предварително и щом обясни, че същата вечер пътува за Берлин, Норм наруши правилото си и се съгласи да приготви боята, преди да му е платена.

Открих място за паркиране пред магазина.

— Трябва да го видиш отвътре — казах на Сали и надникнахме през вратата.

— Значи ще се запозная с цялото семейство — каза Норм.

— Почти — отвърна Бен и настъпи неловък момент, който Норм сръчно заглади с промяна на темата.

— Е, наистина съм поласкан, че моят лазурносин Тетрон ще пътува с теб за Берлин. А ако имаш нужда от допълнително количество, докато си там…?

— Винаги мога аз да го платя — предложих.

— Не е нужно — отвърна Бен.

— Ето имейл адреса ми — обърнах се към Норм и му го написах.

— А това е визитката ми — отговори ухилен той. — Отбийте се, ако имате път към Бостън.

Отвърнах му със сдържана усмивка.

Щом се озовахме обратно в колата, Бен ме закачи:

— Майка ни си има обожател.

А Сали добави:

— На всичкото отгоре, макар магазинът му да е твърде преднамерено шантав и на негово място да бих се отървала от козята брадичка, никак не е лош.

— Не съм на пазара — заявих.

— Ще бъдеш — увери ме Сали.

— О, моля те — възразих.

— Добре, живей си като монахиня тогава — отвърна Сали. — Чиста и целомъдрена.

— Не си ли забелязала? — намеси се Бен. — Мама вече не е толкова тъжна.

И все пак само след час се чувствах изключително самотна. Закарахме Бен на летище „Логан“ едва седемдесет минути преди полета. Единственото хубаво нещо в цялото бързане да се чекира и да премине проверката за сигурност беше, че сбогуването ни не бе така мъчително (поне за мен). Бен прегърна сестра си. Прегърна и мен и обеща да ми прати имейл веднага щом се настани и има достъп до интернет на другия ден. Щом видя насълзените ми очи, прегърна ме отново и каза:

— Предполагам, че всички изживяваме важна житейска промяна.

После тръгна, обърна се и ни помаха леко, след като мина през проверката на бордната карта. Само след миг влезе в лабиринта на проверката за сигурност. Зад него се скупчиха други пътници. А аз трябваше да преглътна мисълта, че няма да видя сина си до следващия април.

Сали си беше организирала среща с приятели в Бостън. Предложих да я закарам до кафето на Нюбъри стрийт, където я чакаха, но останах облекчена, когато ми каза, че предпочита да се върне с обществен транспорт до града. На Нюбъри стрийт за мен все още витаеха твърде много сенки.

— Ще се справиш ли? — попита ме тя, докато се разделяхме пред международния терминал.

— Ще се справя — отвърнах. — Всеки път, когато ти се прииска да замениш Ороно с блясъка на Портланд…

— Ще ме виждаш често, мамо. Особено заради страхотния ти апартамент.

Последва прегръдка и тя се качи в автобуса на близката спирка. Помаха отново, щом превозното средство се вля в привечерния трафик. После и тя изчезна.

Няколко часа по-късно влязох в апартамента си. По целия път на север се плашех от момента, когато щях да се озова в него и да затръшна вратата зад гърба си. Макар да нямах никакво желание да се връщам на мястото, което някога наричахме „нашата къща“, завръщането в този празен апартамент беше, меко казано, трудно. Бен беше прав. Това беше поредната важна житейска промяна. Такъв е животът. Онова, което ни обвързва, неизменно бива разкъсано — било по силата на биологията, на промяна, на угасване на чувствата, на неумолимата инерция за движение напред, валидна за всички нас. В резултат настъпва момент, в който се връщаш в дом с празни стаи. А тишината в него е невероятна и смразяваща.

На следващата сутрин се събудих късно (в моя случай това означава девет сутринта) и бях посрещната от имейла на Бен:

Тук съм. Страдащ от часовата разлика и объркан. Съквартирантът ми е смахнат скулптор от Сараево. Хей, това не е Канзас, Тото.

С обич, Бен

Изненадващо, имах имейл и от Норм от „Магазина за художници на Норм“; доста духовит, в който изразяваше надежда да не го взема за преследвач заради посланието, което ми изпраща, и че обикновено не досажда на клиентите си (да не говорим за майките на клиентите си), но се чудел дали бих се съгласила да излезем на вечеря при следващото ми отиване в Бостън. Или сме можели да се видим на място между Портланд и Бостън като Портсмут например („единственият нефашистки град в Ню Хампшър“). Следваха обяснения, че е разведен, има шестнайсетгодишна дъщеря на име Айрис и „бивша съпруга, която се омъжи за шеф на взаимнодоверителски фонд като компенсация за бохемските години с моя милост“, а също така, че няма да ми казва, че любимият му цвят е черен, любимият му член на Бийтълс е Джон, а историческият герой, с когото се олицетворява, е Джаксън Полък („не шофирам пил“) и това е просто покана за вечеря, нищо повече. Или може би кино и вечеря, ако на Братъл стрийт дават нещо интересно…

Поусмихнах се, докато четох имейла. Той притежаваше приятно чувство за самоирония. Въпреки това репликата за киното на Братъл стрийт, също както споменаването на Нюбъри стрийт предишния ден, ми навя спомени, а те отключиха прилив на тъга, която макар да се беше притъпила след всичките тези месеци, още имаше способността да ме извади от равновесие, да ми припомни как независимо от вярата ми, че съм се измъкнала от оковите на отчаянието, то може да се появи съвсем внезапно.

В момент на подобно потиснато състояние имаше само едно решение: бягането. Надникнах навън, за да видя какво е времето. Облачно, мрачно, но дъждът още не беше завалял. След пет минути бях облякла екипа за тичане, бях обула маратонките и поех по паважа, като се опитвах с всяка крачка да се отдалеча от душевната болка, която, подобно на упорито петно, не искаше да се заличи.

Щом се прибрах у дома след осемкилометровото си бягане, изпратих кратка бележка на Норм:

Поласкана съм… но още не съм способна да помисля дори за неангажираща вечеря с очевидно приятен и интересен мъж. Когато и ако това се промени, ще ти пратя имейл… макар че дотогава някоя умна жена вероятно ще те е отмъкнала.

Флиртувах ли с него? Разбира се. Но освен това бях наясно, че в обозримото бъдеще единственото, на което можех да разчитам, беше да продължавам да тичам.

Тичах, когато го видях. Тичах по коридора на отделението по радиография, след като току-що бях направила рентгенова снимка на петдесет и девет годишен строителен работник, чийто крак беше попаднал под падаща стоманена греда (беше в ужасно състояние). Трябваше да направя ултразвук на млада майка (седемнайсетгодишно момиче) със съмнения за ектопична бременност. Беше назначен за след три минути. Животът в отделението ни е строго подчинен на зависимостта между време и движение, нескончаем опит да се спазва стриктният график, чието изпълнение постоянно се прекъсва от спешни случаи като бедния човечец, чийто крайник на практика беше смазан. Ала трите минути означаваха време за така необходимото кафе, макар да нямах време да се върна до стаята на персонала и да използвам съвсем приличната „Неспресо“ машина, която шестима колеги от радиографията си купихме, като дадохме по трийсет и пет долара. Ето защо спрях до автомата за кафе в коридора, който води към залите за рентген, ултразвук и скенер. Обществената чакалня се намира в края на този коридор и често се случва да се натъкнеш на пациенти или роднините им пред автомата. Предвид с колко малко време разполагах и колко бавна беше машината, въздъхнах нетърпеливо, щом видях мъж да пуска монети в отвора. Отдалеч забелязах, че е на около петдесет, с посивяла коса, очила в демодиран авиаторски стил и синя жилетка за голф с цип. Вдигна поглед, щом чу забързаните ми стъпки. В този момент срещнах погледа на Ричард Коупланд.

Първоначално пребледня при вида ми. Изглеждаше силно шокиран. Ужасѐн. Аз също застинах. На мига забелязах, че се е върнал към вида, който имаше, когато го видях за пръв път в онзи петък на рецепцията на хотела. Само че сега бъбривият чар, който излъчваше някога, беше заменен от аура на силна тревожност и пасивно примирение. Съответстваща на мъж, загубил толкова много. Най-вече сина си. Той срещна смаяния ми поглед, а след това се извърна.

— Здравей, Ричард — казах.

Той не отговори нищо.

— Какво те води в моето кътче от света? — попитах.

— Съпругата ми. Трябва да й се направи скенер. Нещо, свързано с гръбнака. Не е животозастрашаващо. Просто някакво изкривяване. Тук имаше свободен час по-скоро, отколкото в Мидкоуст в Брънзуик, така че…

Сведох поглед към графика, който държах в ръка с вписаните в него следващи петима пациенти преди обедната ми почивка. Мюриъл Коупланд не беше сред тях. Понякога има господ.

Ричард забеляза, че проверявам графика си.

— Не се тревожи — каза той. — Скенерът вече е направен.

— Надявам се да се оправи. Ти как си?

Той едва забележимо сви рамене, а после отново вдигна очи към мен и този път ме огледа.

— Изглеждаш прекрасно — промълви най-накрая.

— Благодаря ти — отговорих. — Ужасно се натъжих, като научих за Били.

Той прехапа долната си устна и отново наведе глава. После прошепна:

— Благодаря ти.

— Не знам как се справяш с такава ужасна…

— Вече не говоря за това.

Тонът му беше рязък като затръшването на врата.

— Съжалявам — казах.

— Чух, че вече не живееш в Дамарискота.

— И къде го чу?

— Щатът е малък.

Тишина. А след това добави:

— Допуснах грешка. Огромна грешка.

— Животът продължава.

— Не спирам да мисля за това.

— Аз също.

Тишина.

Кафето му беше готово. Той не взе чашата.

— Значи сега живееш в Портланд? — попита.

— Точно така.

— Щастлива ли си?

— По-щастлива.

Тишина. Погледнах часовника си. Заговорих:

— Следващият ми пациент ме чака.

— Никога не съм преставал…

Вдигнах длан.

— Това е в минало време.

Тишина. Той сведе глава.

— Всичко добро, Ричард.

И си тръгнах.

Тичах, след като се прибрах същата вечер. Тичах на следващата сутрин. Тичах, тичах и тичах. Шест дни седмично по осем километра на ден. Рядко го правех вечер, освен ако старото напрежение не си проправеше път обратно. Винаги ставах преди зазоряване. Винаги тръгвах през залива Каско, продължавах през различните квартали край фара на Портланд, поздравявах седемдесетгодишния си колега по бягане с бързо помахване, а след това се отправях към дома си.

У дома.

Агентът на недвижими имоти ми се обади миналата седмица, за да ме информира, че собствениците на апартамента са двойка пенсионери, които прекарват по-голямата част от времето си във Флорида и искат да го продадат. Освен това държаха продажбата да приключи бързо. Като на ползвател бяха склонни да ми предложат цена от сто и деветдесет хиляди, ако се съглася да приключим сделката до два месеца.

— Нека си помисля за това — казах.

Обадих се на Луси. Тя се свърза с човек на име Ръсел Дрейк в Брънзуик, който се занимаваше с ипотеки. Беше обяснил, че моментът е изгоден. Начисляваха се приблизително четири долара и двайсет и пет цента месечна лихва върху заем от хиляда долара. Значи, ако заемех сто и петдесет хиляди долара за период от двайсет и пет години, щях да плащам по шестстотин трийсет и осем долара месечно… по-малко, отколкото плащах в момента за наем. И да, сумата, която щях да заема, се равняваше на заплатата ми в болницата за две години и половина, така че поне няколко банки щяха на драго сърце да ми предложат ипотека.

— Вероятно ще имате цял куп кандидати, така че можем да уредим останалите подробности във ваша полза. Да, мисля, че срокът от два месеца е напълно постижим. Защо тогава не се срещнем в някой от следващите дни и да задвижим колелото?

Обадих се отново на брокера и му казах:

— Мога да платя сто шейсет и пет хиляди. Ако собствениците са съгласни, можем да приключим сделката в предложения от тях срок.

Предложението беше прието на следващата сутрин.

У дома.

Апартаментът вече нямаше да бъде нечия чужда собственост, която ползвам за определено време. Щеше да бъде мой — щеше да бъде мястото, където Бен и Сали да идват години наред, преди да стане техен. Мястото, на което „се връщаш“, неизбежно се превръща в мястото, в което „се прибираш“. Както баща ми обичаше да казва: фарсът на живота се основава на една ужасна истина — всички просто минаваме пътем оттук.

У дома.

На сутринта, в която трябваше да подпиша споразумението за развода си, направих сутрешния си крос, прибрах се у дома, изкъпах се и облякох костюм — единствения, който притежавам. Черния костюм, който носех на погребението на баща си. Същия, който трябваше отдавна да съм сменила. Но тъй като никога не нося костюм…

Нямаше абсолютно никаква нужда да обличам тези погребални дрехи, но нещо ми подсказваше, че е редно да съм официална за случая. Въпреки че адвокатката ми предложи да изпрати документите по пощата или чрез куриер у дома или в службата, аз отговорих, че ще отида лично в офиса й и ще ги подпиша.

А при положение че подписвах правен документ, който щеше да сложи край на двайсетгодишна връзка — почти половината от живота ми — официалното облекло изглеждаше напълно уместно.

Офисът на Аманда Монтгомъри беше на десет минути с кола през моста Каско в сградата на бивши складове в Южен Портланд. Районът беше едновременно ексцентричен и елегантно облагороден. Аманда беше едра, винаги лъчезарна жена приблизително на моята възраст. Работеше сама, а единствената й служителка изпълняваше ролята на рецепционистка, секретарка и деловодител. Тя се постара разводът да мине с възможно най-малко разногласия, за да запазим цената в разумни граници. Изправи се твърдо пред първоначалната войнственост на Дан. Щом разумът надделя (според Аманда неговият адвокат беше успял да потуши гнева му и да го убеди, че му предлагаме много изгодна сделка), проблемът вече опираше до „обичайната правна и щатска бюрокрация… и значително количество досадна бумащина“.

И ето ме тук днес, навреме за предварително уговорената ни среща, а асистентката ми предложи кафе, преди да бъда поканена в офиса на Аманда.

— Боже, издокарала си се! — възкликна тя, щом влязох.

В кабинета й имаше старомодно дървено бюро, голям въртящ стол с висока облегалка, който силно напомняше стила от трийсетте, две меки кресла за клиентите и малка конферентна маса, покрита с документи. Аманда беше облечена с подобен на моя депресиращ костюм и обясни, че след час трябва да е в съда:

— … за да попреча на бъдещата бивша съпруга на клиента ми да го обезкърви. Твоят бивш няма представа какъв късметлия е, че ти не предприе опустошителен развод, какъвто в момента се опитвам да вкарам в релси. А дали изобщо си е давал сметка какъв късметлия е бил?

— Трябваше да попиташ него — отговорих тихо.

— Не мисля, че ще имам такава възможност. И така, ти си имаш работа, а мен ме чака ръкопашен бой в съда. Единственото, което трябва да направим, е да подпишем документите, а след това ще бъдат върнати в съда за официален подпис от съдията. След като съдията ги подпише следващата седмица, ти ще бъдеш разведена.

Кимнах, без да казвам нищо. Забелязах, че Аманда се взира в мен.

— Добре ли си, Лора?

— Питаш дали изпитвам колебания?

— Имала съм подобни инциденти в работата си… въпреки че в повечето случаи клиентът отново се връща след шест месеца.

— Не съм имала абсолютно никакво колебание от момента, в който реших да сложа край на брака си.

— Винаги съм го знаела. Но въпреки това съм длъжна — не по закон, а според собствените си принципи — да задам този въпрос на клиента си, преди да подпише документите и всичко да бъде официално приключено.

— Ще ми се да бях изпитала колебание.

— Това е ужасен момент, макар решението ти да е правилно. Умирането на…

— Надеждата — чух се да казвам. — Умирането на надеждата.

Примигнах и усетих сълзи.

Аманда каза:

— Седяла съм тук и съм гледала как най-коравите бизнесмени в щата, истински негодници и главорези, бършат очите си, преди да подпишат документите. Един тип — не мога да споделя името, нито дори професията му, защото би се досетила кой е — стар приятел от училище, заради което поех случая… той прекара повече от половин час, загледан в документите, преди внимателно да му припомня категоричната позиция на съпругата му, че бракът им е приключил. Боя се, че трябва да подпишеш документите, припомних му, но той продължаваше да клати глава невярващо. Умирането на надеждата. Добре го каза. Но щом надеждата умре…

— Умряла е окончателно — прекъснах я аз, преди да е успяла да заговори за нова надежда, ново начало, семената, които покълват в разораната земя, за слънчевата светлина, която неизменно измества и най-мрачната нощ.

— Съжалявам, нещо нередно ли казах? — попита Аманда.

— Не. И аз като всеки средностатистически глупак вярвам в надеждата. Просто ми е ясно, че разочарованието е част от уравнението.

— Е, те са в противовес, нали? А тази сутрин с подписа си по същество се отказваш от разочарованието.

— В името на какво?

— На всичко, което ще откриеш в живота си. Може да е прекрасно, ужасно или тривиална смесица от двете. Въпреки това, каквото и да се случи, дори и да вземеш възможно най-лошото решение, то ще бъде предизвикано от едно основно нещо: надежда. Точно на нея искаме да се уповаваме всички. Е, това беше сутрешната ми проповед — каза с усмивка тя. — Ще приключваме ли с това?

Покани ме на конферентната маса и ми поднесе правния документ. Бях чела черновата преди няколко седмици, а след това и окончателния редактиран вариант миналата седмица.

— Нищо в съдържанието не е променено — уведоми ме тя. — Но ако искаш да го прочетеш още веднъж…

— Няма нужда.

Тя ми подаде писалка. Прехвърли страниците до мястото за подпис в края на документа. Погледнах надолу и осъзнах, че е бил у Дан, преди да дойде при мен, тъй като стегнатият му подпис украсяваше реда над името му.

— Ответната страна удостовери съгласие вчера следобед. След това адвокатът му остави документите тук на път за хокеен мач. Съвсем в стила на Мейн, нали?

Писалката трепереше в ръката ми. Защо тялото толкова често ни подсказва неща, които съзнанието се опитва да избегне?

Успокоих ръката си. Подписването на бракоразводния документ отне две секунди. Избутах листовете. Избърсах очите си. Поех си дълбоко въздух. Продължавах да седя там с пълното съзнание, че трябва да си вървя. Аманда сложи ръка на рамото ми.

— Добре ли си?

— Всъщност не. Но…

— Какво ще правиш сега? — попита.

— Каквото и всички останали. Отивам на работа.

Видях рака веднага. Беше точно пред мен. Рак, наречен отчаяние.

Пациентката беше на моята възраст. Родена бе три месеца по-късно от мен. Каза ми, че била коренячка от Мейн. „От недалеч“, но беше учила в „много добър колеж“ в северозападния район на страната и в още по-престижен правен институт в Бостън, очаквало я бляскаво бъдеще в първокласна юридическа фирма в Бейкън Хил. Омъжила се за преуспяващ млад финансов гений и невъздържано го ударили на живот. „Живот в бързата лента“. След това той бил изобличен в търговия с вътрешна информация, адвокатските хонорари ги разорили, а тя така и не успяла да стане съдружник в невероятно престижната юридическа фирма (в която била един от тримата адвокати с диплома не от университет от Бръшляновата лига) заради осъждането на съпруга й да излежи седем години във федерален затвор. След всичко това останала за девет месеца без работа. Тогава приятел на баща й помогнал да постъпи в една от големите юридически фирми тук, в Портланд. Завръщането в Мейн не било мечтата й. Но със съпруг, който скоро щял да й бъде бивш, лежащ в затвора за финансова измама, нямала кой знае какви перспективи за работа, а фирмата била сравнително солидна „като за Мейн“. Въпреки че съставянето на договори, каквото й възлагали, я отегчавало („родена съм за изява в съда, да му се не види“), печелела достатъчно, за да живее в един от жилищните комплекси край Старото пристанище.

— Между другото, казвам се Каролайн и съм ужасно притеснена.

Представих й се и с обичайния си професионален спокоен тон, обясних процедурата по сканиране и как освен иглата в ръката й…

— Мразя игли.

— Бързо и леко убождане и всичко приключва.

— А аз не съм десетгодишна и не е нужно да ми обещавате, че ще получа близалка.

— Имаме, ако все пак искате.

— С това ми показвате, че съм кучка, нали? Пол винаги ме нарича така. Казва, че щом изпадна в някое от маниакалните си настроения, съм абсолютно нетърпима.

— Скенерът винаги е стресиращ.

— А вие сте самото олицетворение на спокойствието.

Само ако знаеше, само ако знаеше.

— Разбирам, че вероятно сте разтревожена — продължих. — Само че…

— Само че какво? Имам бучка в лявата гърда, огромна бучка близо до изключително важен лимфен възел. Въпреки че лекарката ми искаше да си направя мамография, аз настоях за компютърна томография, защото тя дава представа за метастазите на рака. А вие какво се опитвате да ми кажете? Да се опитам да се успокоя и съсредоточа? Лекарката ми осведоми ли ви, че съм бременна в четвъртия месец?

— Да, отразено е в картона ви.

— Но не ви е казала, че това е първата бременност, която успях да износя след третия месец. Забременявах два пъти по време на брака си. Бум. Два спонтанни аборта, съответно в осмата и единайсетата седмица. Сега отново съм бременна — на четирийсет и две. Неомъжена майка. Във фирмата ми още не знаят. Ако успея да износя бебето, ако тялото ми се окаже по-милостиво този път, вероятно ще бъда понижена в службата. Особено ако бащата на бебето, който по една случайност е съдружник в същата фирма, напусне съпругата си заради мен. Което не вярвам да направи. Това го съсипва, съсипва и мен. Защото се обичаме. Създадени сме един за друг. Въпреки това имам чувството, че съм изтеглила възможно най-лошите карти в този живот, макар да съзнавам, че сама избрах да се обвържа с него, сама избрах да се влюбя в него, сама избрах да забременея от него — и нека добавя, съвсем преднамерено, но на вас вероятно вече ви е ясно. Обзалагам се, че всичко това тайно се записва и ще бъде използвано срещу мен.

— Честно казано, не — отговорих, помогнах й да се настани на кушетката и закопчах ремъците. — Всичко, което кажете тук, си остава тук.

— Значи, вие сте моят изповедник?

Натърках ръката й с памук с антисептичен разтвор.

— Ето я и иглата.

Цялото й тяло се стегна — винаги знак според професионалния ми опит за човек, който очаква болката да е заслужено силна. Мушнах иглата. Фиксирах я с лепенка. Обясних, че цялата процедура ще продължи най-много десет-петнайсет минути.

— Знам, че е рак — промълви тя. — Четох в интернет. Прегледах цялата информация в сайта на клиника „Майо“. От многобройните пъти, в които сама съм се преглеждала, знам, че има всички признаци на злокачествен тумор.

— Често давам на хората, които срещам тук, следния съвет: не се доверявайте на интернет по въпроси, които засягат бучки, образувания и обмен на кръв.

— Но, разберете, през целия ми живот на възрастен човек нещо ми е отнемано. Съпругът ми. Домът ни. Две прекрасни бебенца. А сега, като гледам как се подреждат картите за мен, в най-добрия случай ще изгубя гърдата си, а вероятно и детето, след като ме подложат на интензивен курс химиотерапия. Предвид възрастта ми вероятно това е последната ми бременност.

— Не избързваме ли твърде много?

— Ще умра.

— Лекарката ви каза ли нещо в тази посока?

— И тя като всички вас в света на медицината не иска да се обвърже с нищо, преди смъртната присъда да попадне в ръцете й.

— А приятелят ви… Пол, нали така? Какво каза той?

— Днес дойде с мен.

— Това е добре.

— Преди да вляза, ми каза колко много ме обича.

— Още по-добре.

— Проблемът е, че никога няма да напусне жена си. Наскоро ми каза, че би се преместил при мен, когато бременността започне да ми личи. Обаче знае, че това ще разклати позициите му във фирмата, тъй като съпругата му е племенница на старшия съдружник.

— Но това между вас любов ли е?

Забелязах, че плаче.

— Да — промълви. — Любов е.

— Само по себе си е нещо прекрасно.

— И аз все си го повтарям. Но…

Искаше ми се да кажа: знам всичко за това „но“. Вместо това стиснах рамото й я подканих:

— Нека побързаме, та да оставите това зад гърба си.

Напуснах помещението със скенера възможно най-тихо и най-бързо и се преместих в техническата лаборатория. Въведох необходимите данни и почувствах обичайната напрегнатост, която все така не ме напуска в началото на всяка подобна процедура. Мисълта, че от мига, в който инжектирам висококонтрастен йод във вените на Каролайн, ще разполагам с по-малко от петдесет секунди, в които да започна сканирането. Ако го стартирам дори само няколко секунди преди настъпването на „фазата на Венера“, когато вените са прясно издути от йода, ще изпреваря контрастното вещество и радиологът няма да получи изображението, от което има нужда, за да постави правилна диагноза. Едно малко забавяне и контрастът може да стане твърде силен.

Точният момент.

Той наистина решава всичко.

Наведох се към микрофона на контролния панел и го включих.

— Каролайн?

Гласът ми гръмна от високоговорителя в стаята за сканиране. Тя вдигна поглед към прозореца на техническата лаборатория, а очите й бяха изпълнени със страх. Подходих както винаги, когато пациентът е видимо ужасѐн.

— Знам, че е плашещо и странно. Но обещавам, че всичко ще свърши след няколко минути. Нали?

Натиснах бутона, който активира автоматичното инжектиране. В момента, в който го направих, на екраните се появи таймер. Веднага насочих вниманието си към Каролайн, бузите й мигновено почервеняха заради йодния контраст, който навлезе в кръвоносната й система и повиши телесната й температура с два градуса. Сканирането се задейства и кушетката автоматично се придвижи нагоре. И Каролайн като почти всички пациенти потрепери. Сграбчих микрофона.

— Няма от какво да се притесняваш, Каролайн. Моля те само да лежиш неподвижно.

За мое голямо облекчение тя изпълни точно каквото й казах. Леглото се изравни с обръча. Бяха изминали двайсет и осем секунди. Леглото започна да се придвижва навътре в обръча. Трийсет и шест секунди и спря, а обръчът обикаляше главата й. Четирийсет и четири секунди. Четирийсет и шест. Пръстът ми беше на бутона за сканиране. Забелязах, че трепери. Четирийсет и девет.

Натиснах го. Сканирането беше започнало. Нямаше страничен шум. Както винаги затворих очи и ги отворих отново, щом изображенията се появиха на двата екрана пред мен и показаха двете млечни жлези. Отново затворих очи и си помислих как ли ще й съобщи нейната лекарка, ако се окаже, че образуванието е злокачествено.

И все пак професионализмът надделя над страха. Отворих очи. Това, което видях…

Фиброаденома. Бях виждала много такива през годините, можех да ги различа на мига, но имаше и вероятност да сбъркам в преценката си. Без съмнение Каролайн имаше фиброаденома: голяма, заоблена еластична бучка, която свободно се движи в гърдата при натиск и обикновено не предизвиква болка.

Освен това са доброкачествени. Винаги са доброкачествени.

Започнах грижливо да оглеждам скенера — погледът ми проследяваше всеки контур и всяка гънка в двете млечни жлези като полицай, изследващ щателно местопрестъпление в търсене на скрито доказателство, което може да доведе до пълен обрат в картината. Проучих ареолите, зърната, каналчетата, лобулите, мастните натрупвания, да не говорим за прилежащите ребра, гръдната кост и околните мускули.

Нищо.

Върнах се към скенера, за да проследя всичко за трети път, да проверя, че не съм пропуснала нещо, като същевременно се уверих, че контрастното вещество е в подходящите граници, а изображението отговаря на изискванията на доктор Конрад.

Нищо.

Облегнах се в стола си и усетих, че се усмихвам. Добри новини. И все пак новини, които самата аз не можех да съобщя, макар че след няколко минути щях да потърся доктор Конрад и се надявах, че след като чуе за бременността на пациентката, предходните й помятания и огромните й разбираеми страхове, ще покаже човечността, която на моменти бях съзирала зад хладната й външност, и ще побърза да съобщи диагнозата на лекарката на Каролайн.

Отново надникнах към измъчената, уплашена жена. Моя връстница. И така близка до собствените ми страдания. Само след миг можех да взема микрофона, да й кажа, че скенерът е готов и да я поздравя за смелостта, което щеше да ме подложи на атака от въпроси Какво видяхте? Трябва да ми кажете, злокачествено ли е? Доброкачествено ли е? Какво видяхте? в мига, в който отида да я освободя от ремъците и кушетката.

Ако това беше мой свят — а светът не е ничий — какво щях да й кажа, освен че бучката е доброкачествена? Какъв съвет бих могла да й дам? Никаква мъдрост, защото мъдростта на един е клише за друг. И тъй като абсолютно няма отговори на най-сложните въпроси в живота, би могло да е нещо простичко и откровено като това:

Сред всичкия страх, съмнения, копнеж, спънки, надежда за нещо по-добро, усещането, че си се затворил в…

Сред всичките вътрешни борби, които вечно ще водиш със себе си, и осъзнаването, че всичко е временно в самата си същност, ето какво казва екранът пред мен: онова, което расте в теб, няма да те убие.

И дори от този момент нататък да продължиш да си поставяш задръжки, да си причиняваш разочарования, да се затваряш в съществуване, което съзнаваш, че не искаш, екранът все пак казва: всичко е чисто. Вече има шанс. Ала ако в крайна сметка не успееш да трансформираш шанса в промяна, има още една голяма утеха… стига да пожелаеш да я видиш:

Ще живееш.

Край

Дъглас Кенеди Пет дни (23)

Метаданни

Данни

Пет дни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвъртък

Напускане

Дъглас Кенеди
Пет дни (23)