Дъглас Кенеди
Пет дни (20)

2

Планове. Вече имахме планове.

След като закусихме в стаята, не можехме да спрем да говорим за проекта — нашия съвместен живот. Колкото повече обсъждахме — като нахвърляхме идеи как да бъде задвижена тази огромна промяна, практически подробности, по-сериозните и обхватни лични въпроси — толкова повече се възхищавах на лекотата, с която обменяхме мисли, на чистата и креативна енергия, протичаща помежду ни, на еднаквото ни емоционално състояние.

Креативна енергия. Ето това ми липсваше от години. Бях старателна в работата си, бях прилежна у дома, винаги ангажирана с децата си, винаги се опитвах да изглеждам смела пред Дан и използвах света на книгите като свое въображаемо бягство от скуката. Но никога не се бях радвала на чувството на страстна обвързаност с по-широките възможности на живота.

А сега…

Планове. Имахме конкретни планове.

Ричард се беше обадил в петък сутринта на агента по недвижими имоти за апартамента на ъгъла на Дартмут и Комънуелт авеню. Той му казал, че все още е на пазара. Двеста шейсет и пет хиляди щяха да бъдат достатъчни за осъществяване на сделката. Брокерът беше дал на Ричард номера на мобилния си телефон и му беше казал да се обади по всяко време, ако възнамерява да отправи предложение.

— Какво ще кажеш да му звънна след петнайсет минути? — обърна се Ричард към мен.

— Десет часа сутринта в неделя? Няма ли да възрази?

— Той е брокер. Като всички търговци и той се интересува единствено от успешна сделка. Апартаментът е свободен в момента. Мога да доведа моя познат строител от Дорчестър, за да проучи нещата през седмицата. Ако всичко върви добре, ще можем да разполагаме с апартамента до три седмици. Нова кухня, баня, боядисване, циклене и лакиране на подовете… това ще отнеме най-много два месеца. Вероятно ще можем да се нанесем към края на януари.

— Добре, а аз ще се свържа с онази организация за набиране на медицински персонал в Бостън, за която чух — казах. — Изглежда, са в състояние да намерят работа за лаборант по радиография в района. Щом открия нещо, вероятно ще трябва да дам едномесечно предизвестие в болницата в Дамарискота. Няма да са много доволни, защото има недостиг на такива специалисти в Мейн. Все пак им посветих осемнайсет години от живота си. Ще трябва да ми изплатят заплати за около пет месеца, тъй като не съм взимала достатъчно отпуски през годините. Представи си. Позволявала съм си само по две от трите седмици всяка година. Къде ми е бил умът?

— В тази страна се чувстваме виновни за ваканциите си. Свързано е с пуританските ни корени и със страха ни, че в наше отсъствие ще се появи някой, който ще ни измести. А в моя случай — че други ще ми отнемат клиенти.

— Е, решена съм в бъдеще да си взимам прилични отпуски и да посещавам интересни места с теб. Освен това бих желала да предложа с петмесечното обезщетение от болницата да купя обзавеждане за апартамента ни.

— Апартамента ни. Това ми харесва. Но няма да е проблем да осигуря обзавеждането, а и ти имаш да плащаш таксата за обучението на Бен, пък и Сали ще замине в колеж догодина…

Беше прав, разбира се, особено след като на Дан щеше да му се наложи да се справя само със своята заплата, която беше едва петнайсет хиляди долара годишно, а това щеше да му стига само колкото да покрива основните си разходи. Е, поне на практика къщата беше изплатена. Ако получавах осемдесет и пет хиляди долара годишно в Бостън — това е обичайната заплата за лаборант радиолог в болниците в големите градове — щях да успея да покрия всекидневните нужди на Бен и Сали и таксите им (както беше в момента с Бен) с финансова помощ от Университета на Мейн. Щом си намерех работа в някоя болница в района на Бостън, бях почти сигурна, че ще успея да договоря работен график четири към три — да работя четири дни подред по десет часа, а след това да почивам три дни. Щях да се изнеса от семейния дом и вероятно да помоля Луси да използвам апартамента над гаража й, който дава под наем, но точно в момента със сигурност е свободен и вероятно ще ми го даде на разумна цена до август. Щях да предложа на Дан Сали да прекарва четири дни в седмицата с него и три при мен. Апартаментът на Луси е с две спални. Дори и Сали да настоява да спи в собствената си стая всяка нощ, поне щях да съм в района на Дамарискота през половината седмица.

Споменах тези подробности пред Ричард и отбелязах, че както обикновено се впускам в решаване на практическите проблеми.

— Все пак мигновена промяна като тази изисква голяма практичност — отвърна той. — Освен това, както ти ще пътуваш постоянно до Мейн заради Бен и Сали, и аз ще трябва да си намеря апартамент в Бат. Ще се налага да прекарвам там по няколко дни седмично по работа. Всъщност, ако Сали реши, че не иска да прекарва половината време в апартамента ти, можеш да останеш в този, който ще наема в Бат.

— Тогава къде ще се виждам със Сали? — попитах, тъй като знаех, че Дан няма да ме иска близо до къщата, щом се изнасям, за да живея с друг мъж.

— Права си. Все пак ще ти трябва твое местенце в Дамарискота, докато тя замине в колеж. Надявам се през следващата година да успея да намеря купувач за застрахователната си компания, да я продам и да се опитам да пиша на пълен ден. Освен това познавам един човек, който преподава бизнес в колежа „Бабсън“ в Уелзли и ми каза, че винаги имат търсене на асистенти. Ще му оставя биографията си. Може да имат нужда от преподавател по застрахователно дело. Това би донесло допълнителен доход, макар да вярвам, че мога да продам фирмата си на добра цена. Ако безусловно отстъпя къщата на Мюриъл, мисля, че няма да настоява за дял от фирмата.

— Как ще приеме факта, че я напускаш? — попитах с пълното съзнание, че навлизам в сложна територия.

— Мисля, че ще бъде шокирана, бясна. Въпреки това й е ясно, че бракът ни е мъртъв от години, че, така или иначе, всеки си живее свой живот. Съществувахме в някакво статукво. Аз ще го променя. От което тя няма да е доволна, но пък аз — да. Ще бъда щастлив.

Хванах ръката му.

— Аз също ще бъда щастлива — добавих. — Повече от щастлива.

— А съпругът ти ще бъде…

— Шокиран, бесен и така нататък. Но и ние не сме близки от години. Вероятно ще ме убеждава, че ще се промени. Но вече е твърде късно за това. От този момент нататък животът ми е с теб.

Пръстите му стиснаха моите.

— Животът може да бъде невероятен — промълви.

— Ако срещнеш подходящия човек в подходящия момент. Точният синхрон е всичко. Бях поканена на тази конференция едва преди десет дни. Ако бях отказала…

— А аз трябваше да се срещна с клиенти в Ню Хампшър в петък следобед. Обстоятелството, че те отмениха срещата, че пристигнах в хотела едновременно с теб…

— Че ме заговори, докато чакахме на опашката…

— Че и двамата се озовахме в онова кино в Кеймбридж…

— Реших да гледам филма чак след като видях афиша във „Финикс“ и се оказа, че киното е точно зад ъгъла.

— Че не влязох в салона няколко минути по-късно, когато лампите вече са загасени.

— Животът се предопределя от поредици дребни подробности, които ни карат да бъдем на определено място в определен момент. Въпреки това случайността не се трансформира, докато не бъде направен конкретен избор, докато не бъдат взети решения. В интерес на истината, първото, което ми хрумна при предложението ти за питие след киното, беше: няма начин. Не защото нямах желание, а защото просто през всичките си години на омъжена жена никога не бях излизала на питие с мъж, когото съм срещнала току-що.

— До снощи и аз като теб никога не бях изневерявал.

— Това е достойно за възхищение.

— Погледнато от определен ъгъл, вероятно е така. Ала верността има смисъл само когато съществува любов. Двамата с Мюриъл не сме изпитвали любов от… Ами, като знам какво чувствах към Сара… а най-показателното е чувството ми към теб в този момент… питам се дали с Мюриъл някога сме били влюбени.

— И аз си задавам същия въпрос още от вчера за мен и Дан. Проблемът е, че не сме изключение. В повечето бракове виждаш, че хората са избрали съпруга или съпругата си въз основа на цял куп компромиси и са проектирали върху този човек онова, от което са вярвали, че имат нужда… или още по-лошо, онова, което са вярвали, че заслужават… в дадения момент.

— Ето защо ние сме тъй уникални, необикновени. Още се питам дали наистина се случи. Възможно ли е действително да съм срещнал жената на живота си?

Отново притиснах пръсти към неговите.

— Мъжът на моя живот.

— Изумително е — промълви той.

— И малко шантаво.

— Няма нищо лошо в малко позакъсняла романтична лудост.

— Всички така казват. И все пак знам, че щом се върна в Дамарискота, хората ще шушукат. Особено щом мълвата тръгне, ще започнат да ме обвиняват, че съм безотговорна, незряла, че преживявам криза на средната възраст. А когато съученичките на Сали чуят от родителите си новината за мен, ще започнат с типичните за тийнейджърите подмятания. Ще се наложи да обсъдя нещата със Сали, да я предупредя какво може да очаква в училище, след като всичко излезе наяве.

— Какво точно ще й кажеш?

— Че животът невинаги се развива по план. Че любовта е най-желаната, но в същото време и най-загадъчната емоция. Че съм те срещнала и след двайсет и четири часа съм осъзнала, че съм истински влюбена в теб. Тя е наясно, че двамата с баща й се носим по течението от години. Ще разбере, че имам шанс — реален шанс за щастие. И възнамерявам да го приема. А и тя няма да ме изгуби. Ще продължавам да я подкрепям.

— Как мислиш, че ще реагира?

— Ужасно. Особено като се има предвид, че първата й тревога ще бъде породена от идеята на всяко подрастващо момиче, че е център на света: ще изглеждам като глупачка, ще стана за присмех благодарение на влюбчивата си майка. Вече си представям как ще ме обвини, че съм съсипала живота й. Не защото напускам баща й, а защото ще трябва да понесе подигравки и забележки от приятелките си в отбора на мажоретките. И все пак ще го преживее. Дан също ще го преживее.

— Ами Бен?

— Моят прекрасен, чудат и оригинален син вероятно ще пусне някоя иронична и мъдра забележка от рода „Само така, мамо!“. Мисля, че и той ще те хареса.

— Макар че не съм бохемът, който той се опитва да бъде.

— Ти пишеш. Променил си живота си. Обичаш майка му и я правиш невероятно щастлива. Довери ми се, без проблем ще приеме положението.

— Истинска късметлийка си със син като него — талантлив, очевидно чувствителен, емоционално интелигентен.

Сложих ръка върху неговата, стиснах я и казах:

— Знам, че в момента мислиш за Били.

— Винаги мисля за Били. Истината е, че вече не мога да направя нищо за Били. Бъдещето му е в ръцете на щата. Вече е част от институция, изгубил е идентичността си. Не виждам как скоро би могъл да се върне отново в семейството си, да не говорим в обществото, ако изобщо се случи някога. Да, това постоянно ме натъжава. Все пак съм се научил да приемам, че определени ситуации просто не могат да се оправят, няма спасение, да не говорим за щастлив завършек. Моят брак например. И, уви, състоянието на Били.

— Знаеш, че можеш да разчиташ да ти помогна да преминеш през трудностите. Освен това трябва да споделяш всичко, свързано с Били, с мен, изобщо всичко в живота си.

— Ти също знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, що се отнася до Бен и Сали. Винаги съм на твоя страна. Надявам се Бен да продължи да се възстановява от лошото положение, в което е изпаднал. Минало ми е през главата и знам колко ужасно може да бъде.

— Странното е, че започвам да вярвам, че сривът, който преживя, може да бележи началото на формирането на един по-силен и независим млад мъж. Струва ми се, че и той като всички нас е страдал от илюзията, че някой друг е в състояние да запълни онова, което му липсва. Имам чувството, че след като започна да се възстановява, е на път да осъзнае може би най-трудния и най-важен урок, който човек научава като възрастен: че никой друг освен теб самият не е отговорен за твоето щастие. Също така, че не си отговорен за щастието на никой друг.

— Друга голяма истина е, че трябва да искаш да бъдеш щастлив, за да може това да се случи — допълни Ричард. — Мисля, че в продължение на години съм приемал липсата на домашно щастие като своя заслужена орис, част от ужасния компромис, който съм направил. А сега…

— Сега можем да вършим всичко по различен начин. Можем да пренапишем правилата в живота си.

Леко се изумих, щом се чух да изричам подобни неща. Също и от прямотата, с която двамата с Ричард говорим за любовта си. „Никога досега не съм правила такава любов.“ Извадено от контекста, звучи доста сладникаво. Но не е ли влюбването едно от най-големите чудеса на света; изричането на най-искрените емоции без никакви задръжки? Преди време, след смъртта на майка ми, баща ми веднъж ми призна, че му било много трудно да й казва „обичам те“; че макар бракът им да е бил добър, не му е било лесно да прави подобни важни признания дори и от време на време. Дан беше също толкова сдържан (дали не го бях избрала, защото отразяваше емоционалната дистанцираност на баща ми?). Това от своя страна подчертаваше откровените страстни чувства между мен и Ричард. Той държеше да сподели колко ме обича при всяка възможност. Животът може да се промени за един миг, както казваше дядо ми. Бих добавила, да се промени радикално. И все пак… как да обясня всичко?

— Любов… в цялата й демонстративна неопровержимост.

— Започваш да се фукаш — казах през смях. — При все че като емоция ми харесва. Особено след като е съвсем вярно.

Ричард погледна часовника си.

— Десет сутринта — каза той. — Ще се обадя на агента по недвижими имоти и ще направя предложение за апартамента.

— Невероятен сте, господин Коупланд.

— Не колкото теб.

Той отиде в спалнята, за да вземе мобилния си телефон. Възползвах се от възможността да направя нещо, за което копнеех: да включа собствения си телефон и да проверя съобщенията си. Открих чантата си, извадих телефона, натиснах бутона за включване и се заслушах как Ричард вече говореше с агента в съседната стая. Щеше да плати двеста четирийсет и пет хиляди. Сумата не подлежеше на обсъждане. Предложението важеше само четирийсет и осем часа. Говореше изключително любезно, но тонът му не оставяше и капка съмнение, че иска да приключи сделката бързо и без допълнителни трудности. Изуми ме увереният му тон, звучеше толкова разумно и в същото време авторитетно, това ми се стори едновременно привлекателно и успокояващо.

В съзнанието ми се прокрадна и още една мисъл: мъжът, когото обичам, купува апартамент за нас. Вчера говореше за преместването си в Бостън в „следващия си живот“. Днес, новият живот вече е започнал.

Апартамент за нас.

Нас. Прекрасно местоимение.

Бип. Издайническият звук, който ме уведомяваше за получени съобщения.

Всъщност имах две съобщения. И двете бяха от Дан. Първото беше изпратено в 18:08 снощи:

Сали тръгна към Портланд с приятелките си. Мисля утре да прикова парапетите на предната веранда. Права си, наистина имат нужда от боядисване. Надявам се вечерта ти да е хубава. Дххх

Почувствах ли се виновна, като прочетох съобщението? Да и не. Да, защото бях престъпила брачната клетва и бях преспала с друг мъж. Не, защото съобщението на Дан беше поредният опит да заздрави отдавна наранената и вече закърняла емоционална връзка между нас.

Следващото съобщение беше от 22:09 снощи.

Надявах се да те чуя, преди да си легна рано. Още се опитвам да настроя биологичния си часовник за ставането в четири сутринта в понеделник. Защо не се обади/писа тази вечер? Всичко наред ли е? Дххх

Всичко наред ли е? Всъщност след влюбването ми всичко е много повече от наред. То промени цялото ми съществуване. Въпреки това, ако му подскажех, че предстои сериозен разговор, той щеше да започне да ме бомбардира с обаждания или съобщения още днес. А аз исках този ден, отдаден на моята любов, да не бъде прекъсван от подобна намеса. Предстояха ми сериозни проблеми с Дан в близките дни; щеше да ми се наложи да премина през болезнени уговорки и да му помогна да приеме положението (макар вече да предчувствах, че първоначалният шок щеше да прерасне в гняв, щом узнае, че съм влюбена в друг мъж). За момента…

Здрасти. Направихме си женска вечер с три радиоложки. Попрекалихме с виното. Имам махмурлук тази сутрин. Помниш ли приятелката ми Пеги Нелсън? Работи в радиологията на „Масачузетс Дженеръл“. Покани ме на гости у тях в Съмървил тази вечер. Утре трябва да съм в болницата чак в един на обед. Надявам се, че не възразяваш. Съжалявам, че няма да те изпратя за новата работа утре. Лххх

Напоследък бях започнала да преглеждам още по-старателно съобщенията си, преди да ги пратя на Дан, защото все повече се притеснявах от склонността на съпруга си да намира подтекст и в най-еднозначните думи. Тази сутрин обаче просто натиснах бутона „изпрати“ и същевременно се заслушах как Ричард се уговаря с брокера:

— Значи, ако днес получим потвърждение от продавача, мога да дойда в офиса ви на Масачузетс авеню утре в девет, за да подпишем документите и да уредим прехвърлянето на депозита от банковата ми сметка… Депозитът ще бъде върнат, в случай че моят човек открие сериозни нередности след огледа на апартамента. Няма да се случи нещо подобно, нали?… Добре, няма да изключвам телефона си тази сутрин, нито следобед. Все пак предайте на продавача, че предложението не подлежи на обсъждане. Както знаете, плащам пълната сума без бавене.

Бип. Ново съобщение в телефона ми. Както очаквах, от Дан:

Завиждам ти за разгулната вечер и махмурлука. Вечерята със Санди довечера също звучи забавно. Надявам се болницата да поеме допълнителната нощувка в хотела.

Типично за Дан да мисли най-вече за допълнителните разходи. Все пак реших да го успокоя:

Санди ме покани да остана у тях, така че няма допълнителни разходи. Надявам се довечера да се наспиш добре — и новата работа да се окаже по-хубава, отколкото си се надявал. Добро ново начало, дано доведе до по-добро развитие във фирмата. Лххх

В мига, в който изпратих съобщението, една мисъл мина през съзнанието ми: възможно ли беше Дан да опита да се свърже със Санди вечерта? Все пак не беше виждал Санди от години — запознахме се по време на курс за лаборанти в Южния общински колеж на Мейн и тя ни дойде на гости с новия си съпруг (с когото впоследствие се разведе) само веднъж през 2002 година. След това си пишехме имейли и така разбрах, че живее с друг мъж в Съмървил. В случай че Дан не успееше да ме открие на мобилния ми телефон — ако изобщо опита да се свърже с мен — дали щеше да потърси в указателя на Съмървил телефона на Санди? Може би трябва да й се обадя за всеки случай и да я помоля да ме покрие. Но тогава ще трябва да давам обяснения на жена, която смятам по-скоро за позната, отколкото за приятелка. Може би проявявам прекалена предпазливост. Може би точно за това се радвам, че двамата с Ричард без много бавене започваме живота си заедно. Без да се промъкваме потайно месеци наред. Без цял куп лъжи или измислени сценарии, за да прикриваме следите си. Просто директната истина: Влюбена съм. Бракът ни е приключил. Изнасям се.

Междувременно има няколко важни неща, които трябва да бъдат свършени. Като…

Бързо съобщение до Гърти, една от колежките ми: може ли да поеме сутрешната ми смяна утре?

Бип. Гърти ми отговори веднага:

Всъщност мога да поема целия ден утре — стига да си съгласна да ме заместиш за цял ден в събота. С радост бих се отървала.

Чудесно. Това означаваше, че не е нужно да бързам утре сутринта. Повече време с Ричард. Написах ново съобщение:

Договорено. Би ли уведомила администрацията на болницата, че разменяме смените си, моля те? Страхотна си. Лххх

Следваше много важно съобщение, което трябваше да пратя на Луси.

Не мога да говоря в момента, но се случи нещо изненадващо. Може ли да мина да се видим утре? Апартаментът над гаража ти още ли е свободен?

Е, това беше повече от директно. Но Луси беше най-близката ми приятелка. Имах нужда да поговоря с най-близката си приятелка, преди да пусна бомбата на Дан.

Бип. Истински късмет, че получавах отговори на мига.

Събуди невероятно любопитство! Утре имам работа, но мини след един на обед. Да, апартаментът още е свободен. На разположение е, ако имаш нужда от него. Днес съм на линия, ако искаш да поговорим. Както можеш да си представиш, искам всички подробности за тази авантюра. С обич, Луси.

Авантюра. Искаше ми се веднага да отговоря: Не е авантюра. Това е любовната история на века! Предпазливостта ме спря от прибързване. Така или иначе, Луси щеше да чуе цялата сага утре. Ето защо написах просто:

И на мен ще ми олекне, щом се видим. Страхотна приятелка си.

Бип.

О, господи, отново Дан.

Изглежда, правиш всичко възможно да не се връщаш скоро у дома… и кой би те винил, нали така? Кой би искал да е тук с мен? Благодаря за пожеланията за новата работа. Оценявам ги.

Сега вече се чувствах смутена. Това беше стандартният репертоар на Дан, коронният му номер. Предприема помирителни жестове, а след това отново става сприхав и жалък — а много добре знае, че подобно поведение винаги ме затормозва.

Четях това, а студенината — която в миналото винаги бях отпъждала — взе връх и осъзнах: наистина е свършено.

— Лоши новини? — попита Ричард. Вдигнах поглед от телефона и се опитах да изтрия напрежението от лицето си, но после си казах: защо не се обвържеш още сега, в самото начало на тази нова любов с принципа да казваш винаги онова, което мислиш, вместо да се самоцензурираш и да замиташ мислите и чувствата си под черджето? Така че отвърнах:

— Съпругът ми ме кара да се чувствам зле заради оставането ми в Бостън още ден да се видя със стара приятелка. На всичкото отгоре вече натяква, че мрази работата, която започва утре.

— Така и не е успял да забележи колко си прекрасна, нали?

Затворих очи и усетих сълзи.

— Ти си чудесен, чудесен човек.

Той се приближи и ме прегърна.

— Ти си необикновена — промълви.

— Ти също. И се обзалагам, че тя никога не ти го е казвала.

Той сви рамене и отвърна:

— Нима вече има значение?

Целунах го. След това казах:

— Прав си. Единственото, което има значение…

— Сме ние.

Отново започнахме да се целуваме. Този път още по-страстно, а ръцете ни се плъзнаха под халатите.

Бип. Телефонът на Ричард го известяваше за обаждане. Той не обърна внимание, особено след като и двамата се бяхме възбудили толкова бързо. Бип. Нов сигнал. Той отново не обърна внимание, но тогава телефонът започна истински да звъни.

— Страхотно подбран момент — изсумтя Ричард.

— Очевидно някой наистина иска да разговаря с теб.

— Да върви по дяволите.

— Обади се — подканих го с идеята, че може да има новини за Били и той трябва да отговори.

Ричард бръкна в джоба на халата си, погледна дисплея на телефона и отговори:

— О, здравейте — заговори той. — Не очаквах да се обадите преди… Разбирам… Доста бързо… Точно така… И?… Наистина ли?… Просто така?… Тогава до скоро… Да, помня адреса… Чудесна сутрин и на вас.

Приключи разговора и на устните му плъзна лека усмивка.

— Добри новини? — попитах.

— Много добри новини.

— Разказвай.

Усмивката му вече стана широка.

— Апартаментът е наш.