Дъглас Кенеди
Пет дни (15)

5

Синоними на случаен: произволен, спорадичен, инцидентен, ненадеен, непредвиден.

Непредвиден. По стечение на обстоятелствата. Да се натъкнеш на нещо ново, непланирано, неочаквано. Като стечението на обстоятелствата, по което се запознах с Ричард. И което доведе до следващата ни среща в киното. И до това, че приех да обядвам с него. Също и до непреднамерената ни следобедна разходка, която както всичко останало беше случайна, с непланирана траектория; като факта, че бяхме продължили от Комънуелт авеню и Дартмут стрийт, подчинени изцяло на алеаторика… въпреки че думата „алеаторика“ предполага едва ли не замислена случайност, което вероятно я определя като най-точния термин за случая. Защото в основата на случайността лежи изборът. А това на свой ред означава, че подтекстът винаги се мержелее зад стечението на обстоятелствата, само дето подтекстът по същество възниква благодарение на верижността, при която едно събитие води към друго, което пък доведе до това, че в момента се намираме в един изключително елегантен район с недвижими имоти в Бостън, известен като Нюбъри стрийт, и тъкмо влязохме в един бутик (определено не мога да го нарека магазин), в който продават очила.

— Не мисля, че мястото отговаря на моите нужди — поколеба се Ричард. — Виж онзи тип зад щанда.

Мъжът, за когото говореше, беше с бръсната глава, а на носа му беше закрепено някакво супермодно пенсне. В меката част на двете му уши в разтеглени дупки бяха вмъкнати черни цилиндърчета.

— Изглежда доста дружелюбен — отвърнах аз.

— За някой, излязъл все едно от Берлин през 1920 година. Този само като ме погледне…

— Ще види потенциален купувач. Престани да се тръшкаш и просто…

Отворих вратата и едва ли не го изтласках в магазина. Вместо да се държи хладно надуто, мъжът зад щанда се показа като истински чаровник.

— И така, заради начина, по който съпругата ви трябваше да ви натика в магазина, подозирам, че нямате особено желание да се опитате да промените стила си.

Ричард не го поправи относно коментара за съпругата. Нито пък пребледня заради това, че човекът бе разтълкувал неговите опасения. Вместо това каза:

— Точно така. Аз съм поначало безстилен.

Мъжът, пред когото на щанда имаше табелка „Гари, очиларин“ (има ли такава дума?), увери Ричард, че се намира сред приятели. Отне му половин час да накара Ричард да се отпусне, представяше му различни стилове рамки и доста бързо прецени, че Ричард няма никаква идея към какъв точно облик се стреми. Така че Гари показа всевъзможни варианти. Обясни, че предвид тена и овалното му лице строго геометричните рамки биха му придали „една идея по-суров вид, а и надали ни е нужно отново да се връщаме към резкостта на метала, нали?“. Той убеди Ричард да избере кафеникави, леко овални рамки: изключително стилни, но същевременно не твърде натрапчиви. На всичкото отгоре, след като ги сложи, напълно промениха погледа му. Вместо като недодялан чиновник, Ричард сега изглеждаше като модерен професионалист. Начетен. Умен.

— Мислиш ли, че стават? — попита ме, докато гледаше отражението си в огледалото на Гари с откровено одобрение, но все пак имаше нужда от мнението ми.

— Много ти отиват — уверих го.

— Стига оптикът ви в Бат да е в състояние да ми продиктува рецептата ви по телефона, ще се погрижа да са готови след час.

Късметът беше на наша страна. Оптикът на Ричард в Бат успя да сканира рецептата на Гари, а ние отново поехме по Нюбъри стрийт.

— Нека сега ти потърсим кожено яке — предложих.

— Чувствам се странно — отвърна Ричард.

— Защото те командвам?

— Не бих казал, че ме командваш. Но си убедителна.

— Но като търговец със сигурност си наясно, че не можеш да убедиш някого в нещо, в което той самият не иска да бъде убеден.

— А аз очевидно искам да бъда убеден?

— Няма да ти отговоря на този въпрос.

— Четиристотин долара за чифт очила. Никога не съм предполагал, че…

— Какво?

— Че съм способен на такова разточителство.

— Очилата не могат да се нарекат разточителство.

— Дизайнерските очила могат.

— Нека да отгатна: баща ти те е учил на това…

— И баща ми, и майка ми, тъй като брояха всяко пени. И, ти да видиш, взех че се ожених за жена, според която да си скръндза е върховна добродетел. А след като ми е счетоводител и вижда всичките извлечения от кредитните ми карти…

Тя не ти е майка, прииска ми се да кажа в този момент, като същевременно се зачудих защо толкова много мъже превръщат съпругите си в свои майки и защо толкова много жени приемат с готовност подобна осакатяваща роля. А тази мисъл ме наведе на друга: как Дан в пристъпите си на негодувание се държеше с мен, сякаш съм изпълнената с неодобрение жена, която го е отгледала и не е пропускала да му покаже, че той е истинско разочарование за нея. След като знаех добре каква болка носеше у себе си по повод своето детство, стараех се да се въздържам от критичността, която го беше тормозила. Въпреки това, откакто възникнаха проблемите му с работата, той ми беше приписал тази майчинска функция. Функция, която определено не желаех.

— Когато види дизайнерските очила — предложих, — кажи й…

— Имах нужда от нови очила… и, между другото, местя се в Бостън.

— Това звучи доста окончателно — посочих.

— Е, къде ще намерим кожено яке?

Разходихме се в продължение на няколко пресечки край бутици на прочути дизайнерски марки. Спряхме пред „Бърбъри“, на чиято витрина имаше невероятно черно кожено яке, оставящо впечатление, че е създадено за някой съвременен байроновски тип… и цената му беше повече от две хиляди долара.

— Дори и да имах такива пари, не мисля, че бих облякъл това яке — каза Ричард. — Твърде в стил Ерол Флин за моя вкус.

Няколко магазина по-надолу попаднахме на нещо, което той интригуващо определи като „само като за Лу Рийд“.

— Познаваш Лу Рийд? — попитах.

— Лично? Не бих казал, че съм му продавал застраховка. Но „Трансформър“? Велик албум. Не мога да се похваля, че съм следил кариерата му след „Ню Йорк“. А Мюриъл винаги си е падала повече по Нийл Даймънд, отколкото по „Велвет Ъндърграунд“…

Ричард Коупланд: тайно копнеещ за средите на манхатънските бохеми. Или просто фен. Нищо чудно, че толкова искаше да се отърве от дрехите за голф, които прилежно беше носил през тези години. Както и от костюма, с който беше при първата ни среща пред рецепцията на хотела. Същият невзрачен стил, към който несъмнено се беше придържал и баща му. Униформата на праволинейния американски бизнесмен. Дрехите имат език, а много често не харесваме езика, на който сме принудени да говорим. Вижте мен. Униформата ми в болницата е бяла лабораторна престилка. Вкъщи и из центъра на Дамарискота винаги съм се обличала сдържано. Въпреки това в гардероба си имам няколко неща, които намекват за другия ми аз — като коженото ми яке и този доста европейски шлифер, с който съм облечена в момента, и дори прелестна шапка с периферия, която открих във винтидж магазин по време на едно пътуване до Бърлингтън. Но тези дрехи — включително едни велурени черни каубойски ботуши, с които се сдобих от гаражна разпродажба в Рокланд (бяха ми точно по мярка и струваха само петнайсет долара) — през по-голямата част от времето си остават скрити. Където и да отида, облечена както в момента, никой не би казал нищо. Така е в Мейн. Но всички биха забелязали. Биха ме коментирали зад гърба ми. Ето защо тази част от гардероба ми, която по-скоро принадлежи към стила на Левия бряг, си стои скрита, освен ако не отскачам до Портланд за някое културно събитие. А когато наскоро облякох коженото яке и велурените ботуши, за да отида на джаз концерт с Луси, дъщеря ми ме видя, докато се приготвях.

— Да не би да влизаш в ролята на свежарка за бал с маски?

Искаше ми се да й кажа, че бих предпочела да се обличам така през по-голямата част от времето, но се съобразявам с ограниченията на малкия град и със собственото си чувство за благоприличие (което в моменти на безпощадност към себе си оценявам като форма на малодушие). Като гледах как Ричард се опитва да прикрие своята напрегнатост, щом влязохме в друг прескъп бутик в търсене на коженото яке, което толкова се боеше да носи, не можех да не си помисля: и той също е потискал себеизразяването си. Щом видя, че в един магазин предлагат цял куп дрехи във военен стил и имат репродукция на яке от военновъздушните сили от 1940 година, тъмнокафяво, в леко мрачен нюанс (но много стилно), забелязах, че сериозно обмисля дали би се осмелил да го носи.

— Това е якето — казах.

— Хората у дома ще има да ми се взират.

— А аз никога не се обличам с тези дрехи в района на Дамарискота, защото се чувствам по същия начин. Но нали скоро Бостън ще бъде „у дома“.

Ричард пробва якето. Стоеше му много добре, но светлосинята риза с копчета определено не му пасваше. Отидох до масата, на която бяха изложени стилни фланелки с дълъг ръкав за работа, реших, че ми е нужен размер L и избрах една в черно с малки стоманени копчета на джобчетата.

— Черно? — изненада се Ричард, щом му я подадох. — Не е ли малко крайно?

— Ще отива много на якето, особено ако си вземеш и черни джинси.

— Никога не съм носил черно през живота си.

— Но се обзалагам, че ти се е искало. Лу Рийд и прочее.

— Аз съм твърде невзрачен и скучен, за да нося…

— Ти си най-интересният мъж, когото съм срещала от…

Кога беше последният път, когато срещнах толкова интересен мъж?

— Отново си прекалено добра с мен — възрази той.

— Просто съм точна. Сега… кажи ми обиколка на талията и дължина на вътрешния шев на крачола.

— Джинсите сам ще ги взема.

— Не, аз ще ги избера. Можеш да наложиш вето, ако не ги харесаш.

— Срам ме е да призная, но размерът на талията е трийсет и четири…

— Дан носи трийсет и шест. А дължината на вътрешния шев на крачола?

— Трийсет и две. Но наистина ли мислиш, че черни джинси и черна риза ще…

— Какво? Ще те накарат да изглеждаш прекалено готин?

— Или смешен.

— Пробвай всичко заедно и след това ми кажи дали изглежда смешно.

Открих една стена с рафтове с джинси и избрах чифт черни „Ливайс“ в подходящ размер. После ги подадох на Ричард и го насочих към пробните. Щом тръгна натам, попитах го кой номер обувки носи.

— Четирийсет и три. Но наистина се чувствам…

— Ако не ти хареса как изглеждаш, не е нужно да изглеждаш така. Поне пробвай, става ли?

В другия край на магазина, декориран в стил Първата и Втората световна война, имаше чифт боти с връзки — високи до глезена, от грапава кожа, стилни, но не твърде крещящи — точно номера на Ричард. Занесох ги в пробната, почуках на вратата на кабинката, в която Ричард се преобличаше в новите дрехи и ги мушнах през големия отвор под вратата.

— Тези може и да свършат работа — казах.

— Още черно — чу се отвътре.

— Какво му е лошото? Извикай ме, когато си готов.

След минута отвътре излезе напълно различен мъж. Ричард беше свалил очилата, които скоро щеше да подмени. Ефектът, подсилен от новите дрехи, беше повече от поразителен. Джинсите, черната фланелка с дълъг ръкав и черните ботуши му прилягаха идеално. А коженото яке си отиваше с всичко останало, въпреки че свалящата се кожена яка беше твърде дебела и напомняше за някой военен филм, сниман през 1940 година на руския фронт. Ако пренебрегнем тази малка подробност, най-силно впечатляваше колко много му отиваше това облекло и как на мига свали десет години от възрастта му. След като се беше отървал от външността на експерт-счетоводител, а върху лицето му вече не доминираше грозният метален овал на авиаторските рамки, изведнъж заприлича на друг човек. Сега напомняше по-скоро модерен английски преподавател, който носи годините си с достойнство. Застанах до Ричард и погледнах отражението на двама ни в огледалото — облечени като доста стилна градска двойка — и се питах единствено: защо години наред се бях обличала така сдържано и ограничено? А най-обезпокоителният аспект в този въпрос беше осъзнаването, че единственият човек, принуждавал ме към конформизъм… бях самата аз.

— Ами… — промълви Ричард, загледан в огледалото.

— Какво ще кажеш? — попитах.

— Не е зле.

— С излишна скромност доникъде не се стига.

— Добре, ще бъда искрен: много се харесвам в този си вид. Макар и малко да ме плаши.

— Аз също харесвам вида си… и не мога да си представя да се разходя по Мейн стрийт в Дамарискота облечена така.

— Е, ако мислиш, че в Бат би ми се разминало…

— Дори съм сигурна. Също както съм сигурна, че клиентите и съседите ти ще възприемат новия ти стил.

— Щом е така, ти защо не се обличаш така, както искаш, когато си си у дома?

— И аз тъкмо това се питах. Може би ще направя точно това… стига да събера достатъчно кураж.

— Същото се отнася и за мен.

— Изглеждаш като съвсем различен човек.

— А ти изглеждаш по-прекрасно дори и от вчера.

Почувствах как се изчервявам. В същото време хванах ръката му и преплетох пръсти с неговите. Не се обърнахме един към друг. Честно казано, общата ни нервност беше съвсем осезаема, а ръката му беше потна, също както и моята. Въпреки това той не се отдръпна. Дори ме стисна още по-силно. Взирахме се в огледалото в отражението си как се държим за ръце, напълно различни на вид в сравнение с двайсет и четири часа по-рано.

— Хей, чудесно изглеждате.

Беше една от продавачките в магазина — тонът й беше някак отнесен, усмихваше се, сякаш всъщност искаше да каже: „Хей, чудесно изглеждате… но всъщност ви правя комплимент, защото бихте могли да сте ми родители“. На мига се отделихме един от друг като двойка тийнейджъри, спипани в компрометираща поза. Момичето също забеляза това и добави сухо:

— Съжалявам, ако съм прекъснала нещо.

— Съвсем нищо не прекъснахте — отвърна й Ричард натъртено. Отново ме хвана за ръка и добави: — Бих желал да си тръгна с тези дрехи.

— Няма проблем — каза тя. — Когато сте готов, просто ще отрежа етикетите. В якето има чип против кражби, който трябва да се отстрани.

Остави ни сами.

— Затвори й устата — казах с усмивка.

— Имам понякога пристъпи на самоувереност. За да го докажа, ще взема всичките си стари дрехи и ще ги пъхна в първия контейнер за благотворителност „Добра воля“, който открия.

Този път аз стиснах ръката му.

— Мъдра идея.

И ето че се извърнахме един към друг.

Бип.

Мобилният ми телефон прекъсна момента, а звукът даде сигнал, че ме очаква съобщение. Отново ме обзе чувство на вина. Пуснах ръката на Ричард, но се поколебах да извадя телефона. Той на мига схвана ситуацията. Не искаше да ме поставя в неудобно положение, затова предложи:

— Ще намеря продавачката, за да махне етикетите. Да се видим отпред.

Ричард тръгна да търси продавачката. Аз извадих телефона си и прочетох:

Гаражът е разчистен. С обич, Дан.

Не биваше да проверявам проклетия телефон. Обзе ме прилив на разкаяние. Държах се прекалено приятелски с мъж, когото срещнах едва вчера. Купувахме му дрехи. Държахме се за ръце…

О, боже, звуча като дванайсетгодишна.

Да, ясно ми беше, че съобщението на Дан е поредният опит да се реваншира. Това ме накара да се чувствам някак виновна. Но… но… това беше първият случай, в който използваше думата „обич“ в съобщение към мен от… всъщност не можех да си спомня кога бе изрекъл или написал нещо в този смисъл. При това не беше „обичам те“, а просто „с обич“… Близките приятели си пишат това в края на имейлите. Да беше направил поне откровено обяснение в любов…

Точно в този миг, докато препрочитах лаконичното му съобщение, нещо в мен се преобърна. Не е ли интересно как толкова дребна подробност — фактът, че съпругът ми беше изпуснал местоимение след дума с такъв заряд — може изведнъж да промени всичко. Тъжното беше, че се мъчеше да бъде любящ. Въпреки това отново беше подчертал колко е объркан, колко неспособен е на нормални отношения с мен, да не говорим, че него би било невъзможно да убедя да промени начина си на обличане.

Радвам се, че гаражът е разчистен. Благодаря ти. Отново към затъпяващата конференция. Надявам се да си починеш тази вечер. До утре. Лххх

Първоначално написах „Обичам те“ преди многобройните и безсмислени ххх. После обаче го изтрих. Вече нямах желание да изразявам емоции, каквито не изпитвам.

Щом изпратих съобщението, направих нещо нечувано за мен. Изключих телефона. Ако Бен или Сали решеха да ми пишат съобщение — а това беше толкова вероятно в събота вечер, колкото и сгромолясването на метеор върху бостънския „Комън“ — то можеше да почака до утре. В случай че възникнеше нещо спешно, Дан знаеше номера на хотела, в който се провеждаше конференцията, и щеше да остави съобщение, което да получа, щом се върна там. И все пак кога бях получавала спешно съобщение от Бен или Сали? Дори когато Бен беше изпаднал в криза — срив е по-точната дума — бях информирана едва няколко дни след инцидента.

Не. Не. Не си припомняй отново това. Защото всъщност през цялото време се опитваш да вгорчиш чудесния следобед, този така неочакван момент, с всевъзможни ненужни проблеми. Защото вече не се чувстваш виновна, но продължаваш да си леко напрегната, задето хвана този мъж за ръка.

Поправка: задето се натъкна на мъж, който е начетен, умен и интересен, който те приема сериозно и като че ли наистина се интересува от възгледите ти за света.

И когото всъщност намирам за доста привлекателен.

Той каза, че към красива. Кога някой ми е казвал, че съм красива?

В момента, в който изключих телефона си, Ричард се върна при пробните.

— Е, тя ме освободи от етикетите — съобщи той. — Казах й, че може да дари дрехите ми за благотворителност. Обеща да ги пъхне в някой контейнер „Добра воля“ на път към къщи.

— Малко се съмнявам — признах си. — Имам предвид, че определено не ми прилича на момиче скаут.

— Но ще тежи на нейната съвест, ако просто ги изхвърли на боклука отзад.

Тръгнахме си от магазина без багаж — Ричард отново си беше сложил старите очила („Не виждам и на метър пред мен без тях“) — и поехме към оптиката две пресечки по-надолу. Погледнах часовника си. Беше едва четири следобед. Нюбъри стрийт гъмжеше от хора. Идеалният есенен ден на идеална викторианска улица в Нова Англия беше извел всички навън. Най-силно ме порази това, че лицата на повечето хора изразяваха удоволствие. Ала видях една жена приблизително на моята възраст, която бързо ни подмина с облени от сълзи страни и на мига ми се прииска да разбера какво й причинява толкова силна тъга. Ричард също я забеляза.

— Както казваше моят баща, мизантропът, ако тръгнеш по улиците, ще срещнеш нещастието навсякъде около теб.

— Дори в най-прекрасен ден.

— Особено в най-прекрасен ден.

— Ами ако ти кажа: „Погледни колко щастливи изглеждат всички останали“, какво би ми отговорил?

— Благословено да е положителното ти отношение към човешката природа.

— Но ако не се движим напред с надежда… — заговорих.

— Хей, допуснах да ме убедиш за…

Той посочи с бърз жест от горе надолу новите дрехи, които носеше сега, после каза:

— И това ако не е движение напред с надежда…

Пръстите му се преплетоха с моите. В този момент ми се прииска да ме целуне. Начинът, по който стисна ръката ми, подсказваше, че и той иска същото. В същото време знаех, че донякъде ще изпитам нервност и паника, ако той ме прегърне насред Нюбъри стрийт пред очите на всички тези хора. А и осъзнавах, че подобна целувка ще означава минаването отвъд граници, които не съм си представяла, че някога ще прекрача. Поправям се: разбира се, че съм си го представяла в особено тежки моменти в живота си с Дан. Разбира се, че ми се е случвало да се взирам в снимката на някой особено красив и несъмнено интелигентен романист към средата на трийсетте на гърба на някоя книга и съм си представяла страстна нощ с него. Но… Между движението и действието пада сянка. Това е следобед на илюзиите без нищо, което да те задържи в реалността.

В този миг усетих как пръстите ми се притиснаха в тези на Ричард. Разменихме си бърз, многозначителен поглед, който казваше всичко. Ръката му задържа моята, докато не стигнахме до бутика за очила.

— О, я виж ти — възкликна Гари „очиларина“, когато Ричард тръгна към щанда. — Дрехите правят човека, а вие съвсем сте се преобразили този следобед. Браво.

Ричард посрещна този коментар с нервна усмивка.

— А за да довършим новия ви облик…

Неудобството на Ричард си пролича още по-силно, щом погледна към подноса, на който бяха поставени новите му очила. Сложих ръка на рамото му.

— Добре ли си? — попитах.

— Да, да — отвърна той, но не успя да прикрие нервността си. Гари също я забеляза.

— Може ли, господине? — попита той и понечи да махне старите очила на Ричард. В първия момент Ричард отстъпи крачка назад, като че ли се опитваше да избегне предаването на последния остатък от стария си вид. Гари явно усети това, защото сложи ръка на рамото му, бързо махна авиаторските рамки и му поднесе подноса.

— Пробвайте ги.

Ричард посегна към новите очила и бавно ги вдигна към лицето си. Не погледна в огледалото пред себе си. Вместо това се извърна към мен. Както и предишния път, когато пробва тези рамки, не можех да не си помисля колко идеално му стоят, колко интелигентен, светски и академичен вид му придават. Сега с коженото му яке, черните джинси и черната риза…

— Изглеждаш невероятно — признах.

— Честно ли? — попита Ричард.

— Дамата казва истината — намеси се Гари. Внимателно побутна рамото на Ричард, така че да се извърне към огледалото до себе си.

Като видях как се оглежда, сетих се как самата аз се взирах в отражението си в огледалото на хотелската стая тази сутрин: страхът от захвърлянето на ежедневния си облик; удоволствието да се видя преобразена в онази, каквато винаги съм се виждала във въображението си. В момента Ричард изпитваше същото. Стара самоличност, нова самоличност. Знаех колко болезнено и трудно е да се отърсиш от всичко, което си си наложил да бъдеш. Можеш да се облечеш по различен начин. Можеш изцяло да промениш външността си. Въпреки това задръжките си остават.

Ричард се погледа около минута и аз инстинктивно усетих, че е по-добре да не казвам нищо за момента. Гари също стоеше и чакаше Ричард да се освободи от тревожността, обзела го при влизането ни в бутика. През тези ужасно дълги шейсет секунди наблюдавах как уплахата изчезва от лицето му, раменете му се изправиха, а по устните му пробяга лека усмивка.

— Благодаря ти — каза ми накрая той.

В този момент зърнах Гари с ъгълчето на окото си, видях как стига до прозрението, че е изключено двамата да сме съпрузи, и това, което се случва, макар и неизречено, е лично и доста значимо. Направи възможно най-подходящия коментар:

— Поздравления, господине.

Няколко минути по-късно отново бяхме на Нюбъри стрийт.

— Готов ли си да се слееш с онези приятели, хипстърите, в ИМИ? — попитах.

— Донякъде се чувствам като самозванец и…

— Повярвай ми, ти си далеч по-умен и образован от тях.

Разменихме си усмивки.

— Струва ми се, че е доста далеч оттук пеша — каза той.

— В Южен Бостън, на пристанището. Освен това вероятно затварят в шест.

И двамата погледнахме часовниците си. Наближаваше четири и половина.

— Значи, такси.

По някаква щастлива случайност едно тъкмо приближаваше. Ричард му махна. Само след миг се носехме надолу по Бойлстън стрийт, минахме покрай няколко изискани хотела, дълга редица административни сгради от деветнайсети век и театър, за който Ричард спомена, че се ползвал изцяло от колеж по изпълнителски изкуства. Започна да ми обяснява как наблизо по улицата преди двайсет години се намирали остатъците от квартала с червени фенери на Бостън, известен като „Бойната зона“, и там с пълна сила се вихрела търговия с дрога и порнокино, а работещите момичета се разхождали по тротоарите. Сега бил напудрен театрален район. И макар обстановката в този му вид да била по-приятна, „част от мен се опасява, че направихме всичко някак стерилно и до голяма степен отнехме своеобразието на градовете, не че съм голям експерт по метрополисите“.

— Все пак имаш право — казах. — Докато бях в колежа, няколко пъти пътувах до Ню Йорк с тогавашния си приятел. Дори и в края на осемдесетте Четирийсет и втора улица, Хелс Китчън и Ийст Вилидж бяха места с лоша слава, но на нас ни харесваха, защото бяха нещо непознато в Мейн. Единствения път, когато съм била след това на Четирийсет и втора улица, тя приличаше на открит базар като онези в другите големи градове в страната. А градът, макар все така невероятен, ме порази с това, че беше изгубил съществена част от новаторската си виталност. Но пък, като се има предвид, че никога не съм живяла там, че никога не съм живяла никъде другаде освен в Мейн.

— Вратата не е затворена, нали така?

— Надявам се, че не.

— Не е ли това истинската американска мечта? Илюзията за свобода? Че можеш просто да поемеш по който път искаш? Щом нещата не се получават в Мейн, качи се в колата, карай три хиляди километра по магистралата, отиди в Ню Орлиънс и започни отново.

— Някога правил ли си нещо подобно? — попитах.

— В мечтите си. А ти?

— Веднъж направихме пътешествие из страната с Дан. А преди това прекарах няколко седмици в Централна Америка с един човек.

— Да не би този човек да е бил Ерик?

— Ето че се озовахме в Китайския квартал… — набързо опитах да променя темата, но за миг си припомних един момент от 1989 година в ресторант съвсем наблизо, където Ерик ми каза, че ме обича и ми принадлежи завинаги. Беше лятна вечер. Живакът достигаше почти трийсет и осем градуса. Ресторантът бе изискано старинен, но с лоша климатизация. Двамата стискахме силно ръцете си, сякаш бяхме опора един за друг. Въпреки че тогава бяхме едва деветнайсетгодишни, знаехме…

— Добре ли си? — попита Ричард.

— Да, да, всичко е наред — излъгах.

Ричард докосна ръката ми окуражаващо, но аз я отблъснах. Не грубо, но така, че да му покажа достатъчно ясно, че съм решила да не предприемам по-близък контакт с него. Ще разгледаме галерията, може да се съглася да пием по чаша кафе там, а след това ще се извиня и ще се върна обратно в хотела. Защо изведнъж се бях затворила така? Защото изрече името на Ерик? Да, а и защото всяко споменаване на Ерик хвърляше сянка и очертаваше в рязък контражур всичко, което липсваше в живота ми след онези необикновени две години в края на осемдесетте. Също и заради това, че бях заключила грижливо тази част от миналото си и дори най-лекото напомняне за нея предизвикваше усещане за свободно падане.

Я се виж само, нима се опитваш да отблъснеш този мъж?

Просто не мога да понеса всички бликнали емоции, които в момента всяват хаос в съзнанието ми.

Искаш прямота? Ето ти я: не можеш да понесеш факта, че е точният човек за теб. Ти също си точната за него.

Освен това съм омъжена. Имам задължения. Не мога…

Промяна.

Скрих лице в ръцете си. Потиснах ридание. Ричард сложи ръка на рамото ми. Отблъснах го. Щом го направих, отново се разхлипах. Този път се извърнах и зарових глава в рамото му. Той ме прегърна силно, докато успея да се овладея. До известна степен успях и той направи много умно предложение:

— Какво ще кажеш за едно питие?

Отговорих му на мига:

— Чудесна идея.