Дъглас Кенеди
Пет дни (14)

4

Може и да не познавам света извън Източното крайбрежие на Съединените щати, но не мога да си представя, че ще срещна нещо по-съвършено от идеален есенен ден в Нова Англия. Особено този ден, този следобед. Слънцето още грее, но облива „Комън“ в медни, типични за късния следобед отблясъци. Небето е чисто и ясносиньо. Лек бриз продължава да се носи между отминалото лято и приближаващия мрачен студ на зимата. Паркът е нагизден с листа в есенна експлозия от основни цветове. Червеното и златистото на дъбовете и наситената яркост на брястовете.

— Възможно ли е паркът да е нагизден с листа? — обърнах се към Ричард, докато пресичахме Бийкън стрийт и се насочихме към огромната градска градина. Ако бях задала подобен въпрос на Дан, той щеше да извърти очи и да ме обвини в превзетост и перчене с любовта ми към „префърцунени думи“. Ричард само се усмихна и отвърна:

— Хубаво звучи. И е по-поетично от „украсен“, „окичен“ или „декориран“.

— Определено бих избегнала синонима „декориран“.

— Зависи как е употребен. Например: „В миналото «Комън» бил декориран с труповете на престъпници, висящи по дърветата“.

— Господи, откъде ти хрумна това?

— Някога, в ранните години на нашата държава, „Комън“, първият ни обществен парк в тогавашните колонии, е бил също и място за публично бесене. Пуританите с техния мрачен поглед върху човешката природа, вярвали, че публичните екзекуции ще послужат като добър пример за общността.

— А знаеш ли къде точно са се извършвали тези екзекуции? — попитах. — Има ли в „Комън“ триста и осемдесет годишно дърво с табелка, която информира посетителите, че това е духовният дом на смъртната присъда в Америка.

— Съмнявам се, че туристическата гилдия в Бостън би желала да рекламира нещо такова.

— Но на север в Салем можеш да видиш къде вещиците са били съдени и несъмнено горени.

— Всъщност една от вещиците, Ан Хибинс, е била обесена тук, в „Комън“, през 1656 година.

— Откъде знаеш това?

— Историята ми е хоби. Особено историята на колониална Америка. А жителите на Салем са се заели да осребряват лова на вещици, защото са разбрали, че могат да печелят от туристите, като въздействат на онази струнка в човешката природа, която е в съзвучие с Едгар Алън По. С любовта ни към „Гран Гиньол“, парижкия театър на ужасите, към плашещото и стряскащото. С вярването — и то е най-горещо подкрепяното от евангелистите — че апокалипсисът приближава, че настъпва краят на дните ни и е само въпрос на време да се появят Четиримата ездачи на Апокалипсиса и да оповестят, че Исус се завръща, за да възстанови господството си над света, преродените ще се възнесат на небето, а ние, езичниците, ще останем тук да изживеем живота си вечно прокълнати.

— Но вчера ти защитаваше семейните ценности, за които евангелистите тръбят непрестанно, и звучеше като истински републиканец.

— Откъде знаеш, че съм републиканец?

— Отричаш ли?

— На няколко пъти дадох независим вот.

— Но никога за демократите?

— Веднъж или два пъти. Но те не олицетворяват идеите ми. От друга страна, това се отнася и за новата Републиканска партия, която е станала толкова крайна и зла.

— Каква е тогава политическата ти ориентация?

— Объркана… вече не мога да определя къде ми е мястото.

— Аз постоянно се чувствам така.

— По отношение на политиката?

— По отношение на всичко.

— „Няма път към дома“.

— Именно… и това е Дилън, нали?

— Точно така.

— Харесваш Дилън?

— Това изненадва ли те?

— Изненадана ли ти се видях?

— Да.

— Приятно изненадана.

— Защото съм невзрачен мъж на средна възраст, който се облича като играч на голф през уикенда…

— Щом не ти харесва как се обличаш…

— Знам. Думата с П. Промяна.

След това се загледа в далечината и промълви:

— Наистина съвършен ден.

— И аз си мислех същото преди малко.

— Чудя се дали и британците са били така омагьосани от есента в Нова Англия по времето, когато този парк е бил използван за лагер от силите на Короната по време на Войната за независимост.

— Отлично запознат сте с историята на колонията Масачузетс Бей, господин Коупланд.

— Всеки път, щом се впусна в подобни тиради, съпругата ми ме обвинява, че се фукам.

— Много жалко… И колкото и да е тъжно, не е необичайно. Съпругът ми прави същото всеки път, когато вербализирам страстта си към живописната фраза.

— Би трябвало да те възхвалява.

— За какво? Задето жена му прекарва твърде голяма част от времето си, забила глава в речника?

— Но нима не забелязва, че този интерес, тази нужда да учиш, е израз на…

Този път той млъкна, без да довърши изречението си.

— Давай — подканих го. — Не се прекъсвай.

— Мога да говоря единствено за себе си. Но… причината да чета толкова много, постоянно да заравям главата си в книгите е… ами… това е противоотрова за самотата, нали така?

— Струва ми се, че да.

Известно време повървяхме, без да говорим, към градската градина. Ричард наруши мълчанието.

— И тъй, както казвах, британците разположили лагера си в „Комън“. Бесенията тук продължили до 1817 година. О, освен това през 1713 година се надигнал масов бунт, породен от недостига на храна в града. Знаеш ли, че през 1660 година пуританите обесили една жена, защото проповядвала квакерството, ето колко крайна била доктрината им. И още… о, боже, чуй ме само как бълвам факти, сякаш участвам в телевизионна викторина, където разполагаш с една минута да разправиш каквото знаеш за нещо тривиално като историята на бостънския парк „Комън“.

— Това, което разказваш, е интересно. И впечатляващо. Кога си чел всички тези неща?

Без да забави крачка, все още загледан в далечния край на парка, той отвърна:

— Едва снощи, благодарение на Уикипедия. Искаше ми се да изглеждам ерудиран, когато те видя днес.

Отново се усмихнах.

— Е, успя. Освен това намирам за много трогателно, че си си направил труда да научиш толкова много за „Комън“ само заради мен.

Поехме на север към градината.

— Е, хайде. Разкажи ми всичко, което знаеш за това място.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш предварително подготвената ми реч?

— Не, казвам го просто, за да се изфукам с мазохистичните си наклонности.

Ричард се засмя.

— Никак не си лесна.

— Не бих казала… въпреки че ако си позволя подобен саркастичен коментар към съпруга си, Дан със сигурност ще се засегне. А ти се засмя.

— Доброто опознаване винаги води до… усложняване.

— Защо не каза презрение?

— Защото… иска ми се да не водеше до презрение. Но е така.

— Във всеки брак, във всяко дълго съжителство?

— Не мога да твърдя, че съм запознат с браковете на другите, те обикновено остават загадка за външните хора, а още повече за онези вътре в тях. От това, което съм чувал — а нямам толкова много приятели, които споделят подобни неща с мен — не бих казал, че голяма част от хората са истински щастливи. Ти познаваш ли много щастливи двойки?

— Не. Но и аз като теб не мога да кажа, че имам много приятели.

— Това ме изненадва. Изглеждаш ми като човек, който…

— Ако не броим семейството и най-добрата ми приятелка Луси, като цяло, съм самотница. Беше така и в училище, и в колежа. Една или две близки приятелки. Поддържам топли отношения с хората около мен, но винаги съм била някак дистанцирана. Естествено, не и към децата си. Бих направила абсолютно всичко за тях, с изключение на нанасяне на тежка телесна повреда или убийство. Освен това едно време двамата с Дан бяхме близки.

— А сега?

— Наистина не ми се говори за това.

— Ясно.

— Ето че сега ти се проявяваш като много мил — казах.

— Защо?

— Защото ми разказа толкова неща за сина и съпругата си. А аз отново вдигам бариера, както обикновено.

— Не бива да се чувстваш длъжна да споделяш.

Спрях пред една пейка точно в началото на градината и седнах, изведнъж изпълнена с нежелание да вървя, докато водя този разговор. Ричард седна в другия край на пейката, очевидно усетил, че имам нужда от пространство.

— Дан вече е човек, когото не познавам. Макар да съм споделяла малко с Луси за това, фактът е, че тая по-голямата част у себе си. Защото той преживя сериозна криза на личността заради загубата на работата си. А и защото винаги съм чувствала, че трябва да бъда лоялна към Дан. Господ ми е свидетел, че искам всичко да се върне така, както беше преди да го уволнят, когато отношенията ни бяха смислени и сравнително лесни. Е, не твърдя, че ни събра най-романтичната любов на света.

— Кой тогава беше любовта на живота ти?

Този въпрос, така неочакван и прям, ме смути. Не по-малко ме порази фактът, че без никаква пауза, без да се замисля разумно ли е да подхващам това, се чух да казвам:

— Ерик. Името му беше Ерик.

Вдигнах поглед, за да проверя дали ще открия в изражението на Ричард, че е отбелязал употребата на минало време. На мига съжалих, че поднесох дори и тази лаконична информация. Бях благодарна на Ричард, че не любопитства, но ето че самата аз отново изтърсих неочаквано за себе си:

— За пръв път от петнайсет години произнасям името му на глас.

Сдържах дъха си за миг с надежда, че Ричард няма да последва това разкритие с въпрос. В негов голям плюс, не каза абсолютно нищо, а просто остави мълчанието да увисне между нас, докато се борех да измисля как да продължа.

— А сега спирам с тази тема.

— Няма проблем — отговори Ричард.

Изправих се. Ричард стори същото.

— Да се поразходим ли още малко? — попитах.

— Разбира се. Накъде?

— Обеща да ми покажеш къде ще живееш в следващия си живот. Покажи ми.

— Не е далеч.

Продължихме през градината край малко езерце и цветни лехи, все още нагиздени — отново тази дума! — с последните останали от лятото цветя.

— Нека отгатна — обади се Ричард. — За думата „нагиздени“ ли си помисли?

Засмях се.

— Това е впечатляващо — признах. — Или тревожно. Отново прочете мислите ми.

Стигнахме до края на градината и се озовахме пред дълго авеню, по чието протежение се издигаха величествени сгради от деветнайсети век, и което бе разделено от зеленина, простираща се далеч на север. Точно пред нас имаше църква, която несъмнено датираше от колониалната епоха, и жилищна сграда, сякаш извадена от разказ на Ф. Скот Фицджералд за джаз епохата.

— Значи на това място искаш да живееш в следващия си живот? — попитах и посочих нагоре към пентхауса.

— В мечтите ми. Някога това е било „Риц“. Сега сградата е преустроена с апартаменти за супербогаташи. Дори в резервирания, строго официален Бостън, където показното харчене на пари все още се приема за безвкусица, може да видиш, като навсякъде в наши дни, илюстрации на сериозно състояние. Особено при многото взаимноинвестиционни фондове и специалисти по биотехнологии и инфотехнологии, съсредоточени тук.

— Тези приятели от взаимните фондове получават премии от по два-три милиона долара годишно.

— Минимум два-три милиона. Ако се намираш на върха на финансовата хранителна верига, вероятно сумата скача над десет милиона. Нереално звучи, нали?

— Това, което го прави още по-нереално, е, че всеки, който не членува в клуба на богатите, тоест не печели по двеста хиляди долара годишно, влиза в графата на бедстващите. Казвам ти го от опит. Последните осемнайсет месеца, през които Дан беше без работа, бяха ужасно трудни. Колкото и да ненавижда работата в склада, която започва в понеделник, допълнителните триста долара седмично ще ни осигурят глътка въздух. Е, не дотолкова, че да можем да си позволим семейна ски ваканция в Аспен. Просто ще можем да посрещаме разходите си по-спокойно. Господ ми е свидетел, че не завиждам на никого за успеха или богатството му. Сама съм избрала професията и кариерата си. Също така избрах да остана в Мейн, след като знаех, че тук заплатите са по-ниски. Освен това мразя да се оплаквам.

— Ето че отново се извиняваш за положението си, вместо да си го кажеш откровено. В наши дни в Америка или имаш много пари, или едва преживяваш. И говоря от позицията на републиканец, само че такъв, който е възпитан с убеждението, че животът на средната класа би могъл да е доста добър; че ако си учител, медицинска сестра, полицай, шофьор на линейка или войник, би могъл да имаш къща, две коли в гаража си, да си позволяваш двуседмична ваканция на брега на някое езеро всяко лято, да успееш да изучиш децата си в колеж, без да се налага да изплащаш смазващи заеми, да погасяваш здравните осигуровки на семейството си, без да се притесняваш, и дори да отопляваш дома си през зимата без проблем. Напоследък виждам редица клиенти, за които, макар да работят на пълен работен ден, цената на живота е непосилна… добре е, че съпругът ти е приел работата.

— Дори ако тя го направи още по-нещастен?

— По-добре да си нещастен, но да получаваш заплата, отколкото да си нещастен и да не печелиш нищо. Ще ми се да можех да цитирам Хорейшо Алджър: „Щом толкова мрази тази работа, нека си намери друга“. Но при този пазар…

— На мен ли го казваш. Все си мисля, че може би трябва да променим живота си, след като Сали замине в колеж следващата година. Но…

Не довърших мисълта си. Нямах представа как да я завърша.

— Промяна — промълви Ричард. — Тази дума носи мощен заряд.

Поехме по Комънуелт авеню. Няколко пъти съм се разхождала по този булевард и винаги съм му се възхищавала някак като забързан турист. Днес обаче се вглеждах внимателно в градските къщи, общите жилищни сгради и именията от двете му страни и тази част от Бостън ми се видя по-близка до атмосферата в творбите на Хенри Джеймс, отколкото до съвременната действителност. Може би се дължеше на начина, по който величествените фасади от камък и тухлена зидария се променяха под лъчите на късното следобедно слънце. Може и да беше заради несравнимата есенна палитра на дърветата, редуващи се с улични фенери от деветнайсети век. А може причината да бяха оживените коментари на Ричард за историята на авенюто и това, че сякаш знаеше любопитна случка за всяка сграда, покрай която минавахме. При обширните познания, които показваше, ми беше ясно, че не е научил всичко това в интернет предишната вечер, че те са плод на сериозно историческо проучване. Познаваше града детайлно и живо, което подсказваше сериозна ерудиция. Това ме накара да си го представя в дома му в Бат — скромна къща, беше ми казал, на една от уличките близо до ковашкия цех на корабостроителницата. Сигурна съм, че е превърнал таванската стаичка в домашен кабинет: семпло бюро, старо кресло, компютър, който е (точно като моя у дома) морално остарял с няколко години — защото Ричард не ми прилича на човек, който харчи много за себе си. Този кабинет беше тайният му изход: място, където можеше безшумно да затвори вратата към брак, очевидно неспасяем вече и напълно лишен от комфорт, да се отдалечи от непрестанната тъга по сина си Били. Тук Ричард би могъл да потъне в своята безгранична любознателност. Независимо дали щеше да се занимава с Оксфордския речник на английския език (бях убедена, че притежава пълното многотомно издание — това беше сред изкушенията, на които би се поддал), с някое от изданията на Нортън с антология на американската поезия или с пространно проучване в интернет, щом влезеше в тази стая, Ричард би могъл да изчезне във вълшебната страна на езика, на историческите подробности и да си представя, както вероятно правим всички, живот отвъд този, който сме създали за себе си.

Промяна. Огромният неспирен копнеж, който е в основата на всички онези чувства, че сме в капан. Промяна. Ричард имаше право. Тази дума притежаваше огромен заряд.

— Нямам представа кой е архитектът — каза Ричард, когато минахме покрай имение, определено от него като „близко до стила на голяма градска къща, каквато Идит Уортън описва в романите си «Къщата на радостта» и «Невинни години», макар повечето бостънчани да биха казали, че Ню Йорк е копирал тях, що се отнася до величествени постройки от края на деветнайсети век“.

— Познаваш това авеню толкова добре.

— Вече ти казах. Възнамерявам да живея тук в следващия си живот.

— Къде точно?

— На горната улица. Югозападния ъгъл на Дартмут и Комън авеню.

— Добре е да знам какви са плановете ти за отвъдното.

— „Следващият живот“ не означава задгробен живот — поправи ме той.

— И кога ще започне този следващ живот?

— Това е вечният въпрос.

— Или не толкова вечен, предвид колко е временен животът — вметнах.

— Вярваш ли в задгробния живот?

— Знам, че вярата е антитеза на доказателството. Това означава, че всички вярвания, най-вече религиозните, неизбежно водят до приемане на сюжетна линия, която, колкото и удобна да е, никак не допринася за обогатяване на светогледа. Но от друга страна, ако утре ми кажат, че имам рак в четвърти стадий, бих ли се изкушила да се помоля на Исус да бъде мой Господ и Спасител? Колкото и да ми се иска да убедя себе си, че има нещо отвъд всичко това, огромната вяра, която се изисква, просто не е по силите ми. Тази мисъл ме натъжава, но достатъчно дълго се борих с нея, та да стигна до извода: това тук е всичкото. Ами ти?

— По този въпрос съм раздвоен. Познавам няколко отдадени християни, които са абсолютно убедени, че свети Петър ще им връчи хавлия и ключ за гардеробче в мига, в който напуснат този живот. Нямам нищо против някой да вярва в това, при положение че основната роля на религията е да уталожва страха от смъртта. Но пък от друга страна четох, че когато Стив Джобс умирал от рак, споделил с близък приятел как, макар да бил много заинтригуван от всевъзможните мистични и спиритични идеи за задгробен живот, по-скоро бил склонен да мисли, че смъртта е бутон, който генерално ще изключи всичките му компютри.

— Колкото и да е странно, има някаква утеха в това, не мислиш ли? Краят на съзнателността. Компютърът просто изгасва. Завинаги.

— Проблемът е, че ние сме единственият биологичен вид със съзнание в пълния му смисъл; можем да чувстваме вина и съжаление. А ако, да речем, стигнеш до края на живота си…

— Със съзнанието, че не си го живял истински?

Бяхме на ъгъла на Комънуелт и Дартмут пред четириетажна постройка с каменна фасада, която, макар и с опушенокафява от смог зидария, изглеждаше (ако се съдеше по вратата и капаците на прозорците) добре поддържана. В сравнение с други по-пищни имения и общи жилищни сгради на улицата, тази беше по-скромна, но наистина очарователна. На железния парапет към улицата беше закачена табела „Продава се“. Дребният шрифт уточняваше, че апартаментът, който си търсеше собственик, е едностаен и притежава „старовремско очарование“.

— Значи, това е мястото? — попитах.

— На третия етаж. Трите прозореца, които гледат към улицата.

Прозорците бяха големи и подсказваха, че таваните са високи.

— Много хубаво — казах.

— Измъкнах се преди две седмици и отскочих до Бостън, за да видя лично жилището. Наистина е просторно. Подове с идеален паркет. Дневна по цялата дължина на сградата. Спалня с прилични размери. Ниша към дневната, която би могла да се превърне в идеален малък кабинет. Банята и кухнята са малко демоде, но брокерът ми каза, че цената от триста и петдесет хиляди долара подлежи на обсъждане, че собствениците имали сделка, която пропаднала миналата година, и наистина искали бързо да извършат продажбата, така че ако извадя двеста шейсет и пет хиляди в брой, ще го имам.

— Можеш ли да платиш толкова?

— Работата е там, че мога. Аз съм от онези прилежни спестовници, които заделят настрани двайсет процента от нетния си приход всяка година. Имам около четиристотин хиляди долара в банката. Един адвокат от Портланд, с когото се консултирах — Бат е твърде малък, за да говориш за развод с когото и да било — ме уведоми, че ако оставя на Мюриъл къщата в Бат, тя няма да има право на претенции към тези пари. Освен това имам един клиент тук на юг, строител от Дорчестър, който ми каза, че може да ми направи хубава нова баня и кухня, да свали старата боя и да пребоядиса цялата дървения за около трийсет и пет хиляди долара. След данъците и всички останали разходи ще се преместя в изплатения си апартамент на Комънуелт авеню с около седемдесет и пет хиляди долара в банката.

— И най-важното, ще живееш на мястото, за което винаги си мечтал.

— Точно така. Знам, че дори мога до голяма степен да ръководя бизнеса си оттук и вероятно да наема някой, който да поеме административната работа на Мюриъл… въпреки че, като познавам Мюриъл, тя ще настоява да остане, да получава заплата, да бъде заета… което не би представлявало проблем за мен. Тя е много компетентна.

— И кога се местиш?

Забелязах как раменете на Ричард се сковаха, а устните му се присвиха.

— Животът никога не е толкова прост, нали? — изрече той.

— Предполагам, че е така. Но ако все пак си обмислил всичко…

— Случва ли се някой някога да е обмислил всичко?

Усмихнах се.

— Много си права за всичко. И все пак този път наистина искам да предприема действие… макар че има голяма вероятност да настанат бъркотия и неприятности.

— Всичките ми познати, които са се развели, казват, че предчувствието за края на брака е най-съкрушително. След като най-сетне се махнат, чудят се защо не са го направили още преди години. Вероятно наистина прекалявам с приказките.

— А може би просто споделяш нещо, което и на теб ти е минавало през ума? — предположи той.

Беше мой ред да напрегна рамене и да стисна устни.

— Животът никога не е толкова прост, нали така… както сам каза.

— Може би и аз попрекалих.

— Е, значи сме квит. Истината е, че бих предпочела да бъда на твое място.

— Чувствам се малко глупаво, че те занимавам с финансовите подробности около продажбата.

— Но ти ги сподели, защото още обмисляш дали можеш да го направиш… вътрешната ти борба е съвсем разбираема, аз бих се чувствала по същия начин.

— Донякъде си права, но другата причина да го споделя, е, че абсолютно никой, дори Дуайт не знае за това. Също и защото ми е лесно да разговарям с теб. При това… жена, с която ми е лесно да разговарям… нямам никак богат опит в това отношение.

Протегнах ръка и докоснах неговата.

— Благодаря ти, че ми го довери.

Той покри дланта ми със своята.

— Би трябвало аз да ти благодаря.

— Аз също съм ти признателна.

— За какво?

— Че ме накара да сваля гарда си, което не ми е присъщо. Всички в службата постоянно ми го повтарят — че съм изключително професионална и учтива, но твърде сдържана. Дори Дан често ми го изтъква: че никак не съм словоохотлива.

— Това е ново за мен — отбеляза той, без да отмества длан от моята.

— Още не ме познаваш.

— Можеш да узнаеш много за някого в рамките на няколко часа.

— Както аз научих, че ще купиш този апартамент.

Ричард вдигна поглед към стените от кафяв камък. И отмести ръка от моята. После промълви почти шепнешком:

— Надявам се в крайна сметка да се случи.

Че защо не?, идеше ми да попитам. Все пак се сдържах и казах:

— И аз се надявам на същото.

Ричард отново ме погледна в очите.

— Е… някакви идеи какво да правим сега? Ако искаш да…

— … продължим следобеда ни? А, не, копнея да избягам от елегантността на Комънуелт авеню, да се върна в онзи, меко казано, ужасен хотел и да присъствам на конференцията в пет часа на тема модерни техники за извършване на колоноскопия… не че извършвам колоноскопии.

— Но пък звучи така романтично.

Засмях се. След това добавих:

— Ако нямаш нищо против, бих искала да открием някой музей или галерия, защото нямам възможност да посетя такива у дома. Освен това ми се ще да погледна нещо, което не мога да видя в Мейн. Чувал ли си за ИМИ?

— Новата сграда на пристанището?

— Точно така. Четох статия за нея в едно списание — Институт за модерно изкуство. Нещо много съвременно и новаторско. И с изглед към водата.

— И несъмнено е пълна с облечени в черно хора, с модерна и новаторска визия.

— Е… бихме могли да позяпаме хипстърите.

— С твоя стил на обличане ще се впишеш добре в обстановката.

— Мислиш, че ти няма?

— С тези дрехи ще изглеждам като най-скучния…

— Тогава ги смени — предложих прибързано, отново без да помисля.

— Какво? — учуди се той и ме погледна объркан.

— „Промяна“, коварната дума. Използвах я в смисъл: ако не ти харесва как си облечен, смени дрехите си.

— И как да го направя?

— А как според теб?

Той се замисли за миг. После каза:

— Това е много откачена идея.

— Но не я отхвърляш напълно, нали?

Отново се замисли.

— Е, „промяна“ се римува с „премяна“. А нова премяна е…

— Вероятно нещо далеч по-лесно, отколкото си мислиш.