Кен Фолет
Полетът на стършела (7)

Шеста глава

Хермия Маунт бе на път да изгуби работата си.

Досега не се беше случвало подобно нещо. Тя беше умна и добросъвестна и работодателите й винаги я смятаха за съкровище въпреки острия й език. Но настоящият й шеф, Хърбърт Ууди, щеше да я уволни веднага щом събереше кураж.

Двама датчани, които работеха за МИ–6, бяха арестувани на летище „Каструп“ и без съмнение в момента ги разпитваха. Това беше тежък удар по мрежата на „Нощна стража“. Ууди беше мирновременен разузнавач и бюрократ с дълга служба. Имаше нужда да прехвърли на някого отговорността и Хермия бе подходящият кандидат за това.

Тя разбираше положението. Работеше за британското правителство от десет години и познаваше похватите. Ако бъдеше принуден да признае, че неговият отдел е виновен за случилото се, Ууди щеше да прехвърли отговорността на най-младшия служител, с когото разполагаше. Той и бездруго не обичаше да работи с жени и щеше да е много доволен да я замени с някой мъж.

Първоначално Хермия дори се замисли дали да не се самопредложи за изкупителна жертва. Никога не беше срещала двамата самолетни механици — те бяха вербувани от Паул Кирке — но мрежата беше нейно дело и тя бе отговорна за съдбата на арестуваните мъже. Беше така разстроена, сякаш те вече бяха покойници, и не искаше да продължава.

„Все пак“, мислеше си тя, „с какво всъщност помагаше в тази война?“ Просто събираше информация, която така и не се използваше. Мъжете рискуваха живота си, за да й изпратят снимки на копенхагенското пристанище, а нищо не произтичаше от това. Пълна глупост.

Все пак съзнаваше, че тази тежка и рутинна работа е важна. Един ден разузнавателен самолет щеше да заснеме пристанището пълно с кораби, а военните стратези трябваше да знаят дали това е нормален трафик или внезапно струпване на завоевателна армия — и тогава снимките на Хермия щяха да станат изключително важни.

Освен това посещението на Дигби Хор придаде особена спешност на работата й. Германската система за засичане на самолети можеше да е оръжието, което щеше да реши войната. Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно й се струваше ключът към всичко да се намира в Дания. Датският западен бряг изглеждаше идеалното местоположение за една станция за ранно предупреждение, предназначена да засича бомбардировачите, които приближаваха Германия.

А никой друг в МИ–6 не владееше датски така добре като нея. Тя познаваше Паул Кирке лично и той й вярваше. Щеше да е истинско бедствие, ако непознат човек поемеше нещата. Трябваше да си запази работата. Иначе казано, да надхитри шефа си.

— Това са лоши новини — отбеляза мъдро Ууди, докато тя стоеше пред бюрото му.

Кабинетът му се намираше в бивша спалня на старата къща в Блечли Парк. Тапетите на цветя и лампите с копринени абажури подсказваха, че преди войната стаята е принадлежала на жена. Пълните с дрехи гардероби бяха заменени с кантонерки, а на мястото на тоалетката с вретеновидни крачета и трикрило огледало имаше стоманена маса за карти. И вместо красива жена със скъп копринен халат, стаята приютяваше дребен, надут мъж със сив костюм и очила.

Хермия се постара да изглежда спокойна.

— Винаги има опасност, когато разпитват агент, разбира се — каза тя. — Обаче… — Помисли си за двамата, които бяха разпитвани и измъчвани, и дъхът застина в гърлото й. После се съвзе. — В този случай имам чувството, че рискът е малък.

Ууди изсумтя скептично.

— Може да се наложи да започнем разследване.

Сърцето й се сви. Разследване означаваше следовател от външен отдел. Той трябваше да намери изкупителна жертва и тя беше очевидният избор. Започна защитната стратегия, която беше подготвила.

— Двамата арестувани мъже не могат да издадат никакви тайни. Те са от наземния екип на летището. Човек от „Нощна стража“ им дава документите и те просто ги поставят в кухия клин за колесника — все пак знаеше, че може да разкрият привидно невинни подробности за начина, по който са били вербувани и ръководени, и така един умен полицай щеше да стигне до други агенти.

— Кой им е предавал документите?

— Матиес Херц, лейтенант от армията. Сега се укрива. А механиците не познават друг от мрежата.

— Значи благодарение на пълната секретност сме ограничили вредите за организацията.

Хермия предположи, че Ууди репетира доклада си пред шефовете, и се насили да го поласкае.

— Точно така, сър, добре формулирано.

— Но как датската полиция се е добрала до твоите хора?

Хермия очакваше този въпрос и бе обмислила добре отговора.

— Мисля, че проблемът е в шведската страна.

— О… — Ууди засия. Швеция беше неутрална държава и не влизаше в отговорностите му. Той се радваше на шанса да прехвърли вината на друг отдел. — Моля, седнете, госпожице Маунт.

— Благодаря — Хермия се обнадежди: Ууди реагираше точно както се бе надявала. Тя кръстоса крака и продължи: — Мисля, че шведският посредник е предал копия от нелегалните вестници на „Ройтерс“ в Стокхолм и вероятно така са се усетили германците. Вие имате строго правило нашите агенти да се придържат единствено към събиране на информация и да не си позволяват допълнителни дейности, например свързани с пропаганда. — Това си беше чисто ласкателство: тя никога не бе чувала подобно нещо от устата на Ууди, макар то наистина да беше принцип в шпионажа.

Все пак той кимна мъдро.

— Така е.

— Припомних на шведите това ваше правило още щом разбрах какво се е случило, но явно вредата вече е била факт.

Ууди изглеждаше замислен. С удоволствие би твърдял, че не са послушали съвета му. Всъщност не обичаше хората да следват съветите му, защото, когато нещата потръгнат, те си приписваха заслугите. Предпочиташе хората да са пренебрегнали съвета му, ако всичко се обърка. Тогава можеше да заяви: „Нали ви казах“.

— Да направя ли паметна записка, в която споменавам вашето правило и цитирам сигнала си до шведската легация?

— Добра идея — така му харесваше дори повече. Нямаше сам да прехвърли вината, щеше да го цитира незначителен служител, който само по една случайност му прехвърля заслугата, че е алармирал за ситуацията.

— Но ще трябва нов канал за получаване на информация от Дания. Не можем да използваме радио за подобен материал, предаването отнема твърде много време.

Ууди нямаше представа как да организира алтернативен контрабанден маршрут.

— О, това е проблем — рече той с лека паника в гласа.

— За щастие имаме резервен вариант, линията влак-параход, която тръгва от Хелсингьор в Дания и стига до Хелсингборг в Швеция.

Ууди беше облекчен.

— Прекрасно.

— Вероятно трябва да спомена в записката, че сте ми заповядали да задействам това.

— Чудесно.

Тя се поколеба.

— А… разследването?

— Е, не съм сигурен, че е необходимо. Вашата записка ще отговори на всички въпроси.

Тя прикри облекчението си. Все пак нямаше да я уволнят. Знаеше, че трябва да приключи, докато е в изгодна позиция. Но имаше още един проблем, за който се налагаше да говори с него. Възможността й се стори идеална.

— Можем да повишим многократно сигурността, сър.

— Нима? — изражението му казваше, че ако е имало такава възможност, той отдавна е щял да се сети за нея.

— Можем да използваме по-сложни кодове.

— Какво им е на кодовете със заместване от стихове и книги? Агентите от МИ–6 ги използват от години.

— Опасявам се, че германците може да намерят начин да ги разбият.

Ууди се усмихна снизходително.

— Не, не мисля, скъпа моя.

Хермия реши да рискува и да му се противопостави.

— Може ли да ви покажа какво имам предвид? — и без да чака отговор, тя продължи: — Погледнете това кодирано съобщение. — Бързо написа в бележника си:

gsff cffs jo uif dbouffo

— Най-често срещаната буква е f.

— Очевидно.

— В английския език най-често срещаната буква е e, така че първото, което дешифровчикът ще направи, е да предположи, че f е всъщност e, което дава това:

gsEE cEEs jo uiE dbouEEo

— То може да значи всичко — рече Ууди.

— Не съвсем. Колко четирибуквени думи завършват с двойно „e“?

— Нямам никаква представа.

— Често срещаните са само няколко: flee, free, glee, thee и tree^[1]. Сега да погледнем втората група.

— Госпожице Маунт, наистина нямам време…

— Само още няколко секунди, сър. Има много четирибуквени думи с двойно „e“ в средата. Коя може да е първата буква? Не може да е a, разбира се, но може да е b. Е, коя дума, започваща с bee би следвала логично. Flee been няма никакъв смисъл, free bees звучи странно, макар че tree bees^[2] може да е вярно…

Ууди я прекъсна, като възкликна триумфално:

— Free beer!^[3]

— Нека пробваме така. Следващата група е от две букви, а няма много думи от по две букви: an, at, in, if, it, on, of, or, и up са най-често срещаните. Четвъртата група е трибуквена дума, която завършва с e, има много такива, но най-често срещаната е the.

На Ууди явно му стана интересно.

— Безплатна бира за нещо си.

— Или в нещо си. А това нещо си е седембуквена дума с двойно е, така че явно завършва на eed, eef eek, eel, eet, een, eep…

— Безплатна бира в столовата! — възкликна победоносно Ууди.

— Точно така — отвърна Хермия. После замълча, като се взираше в него и го чакаше да проумее случилото се. След няколко секунди каза: — Ето колко лесни за разбиване са нашите кодове, сър. — Погледна си часовника. — Отне ни три минути.

Той изсумтя.

— Много хубав номер, госпожице Маунт, но ветераните в МИ–6 са по-компетентни от вас по този въпрос, дори от мен.

„Няма смисъл“, помисли си тя отчаяно. Днес той нямаше да поддаде. Налагаше се да опита отново по-късно. Тя се насили да се оттегли с такт.

— Разбирам, сър.

— Съсредоточете се върху вашите собствени отговорности. С какво се занимават сега хората ви от „Нощна стража“?

— Ще ги помоля да следят за всякакви индикации, че германците са разработили система за засичане на самолети от голямо разстояние.

— Господи, не правете подобно нещо!

— Защо?

— Ако врагът разбере, че разпитваме за това, ще решат, че ние имаме такава!

— Но, сър, ако наистина разполагат с такава?

— Не разполагат. Уверявам ви.

— Но господинът от Даунинг Стрийт, който ме посети миналата седмица, изглежда не мисли така.

— Поверително ще ви кажа, госпожице Маунт, че комисия на МИ–6 наскоро проучи тази история с радарите и заключи, че ще минат поне още осемнадесет месеца, преди врагът да разработи подобна система.

„Е“, помисли си Хермия, „значи я наричат радар“. Усмихна се и излъга:

— Това е много успокояващо. Предполагам, че и вие сте участвали в комисията, сър?

Ууди кимна.

— Бях й председател.

— Благодаря, че ме успокоихте. Ще ида да се заема с доклада.

— Всичко хубаво.

Хермия излезе. Лицето я болеше от фалшивите усмивки и бе изтощена от усилието постоянно да отстъпва пред Ууди. Беше си запазила работата и си позволи миг на задоволство, докато вървеше към кабинета си. Но пък се провали с кодовете. Беше научила името на системата за засичане на самолети — радар — ала явно Ууди нямаше да й позволи да разследва дали немците имат такава в Дания.

Копнееше да направи нещо, за да помогне в тази война. Рутинната работа я изнервяше и я правеше нетърпелива. Искаше да постигне реални резултати. Те можеха да оправдаят дори случилото се с двамата бедни самолетни механици от „Каструп“.

Можеше да разследва вражеския радар без разрешението на Ууди, разбира се. Той сигурно щеше да се усети, но тя бе готова да поеме този риск. Все пак не знаеше какво да каже на „Нощна стража“. Какво да търсят и къде? Имаше нужда от още информация, преди да инструктира Паул Кирке. А Ууди нямаше да й я даде.

Все пак той не беше единствената й надежда.

Тя седна зад бюрото си и вдигна телефона.

— Моля, свържете ме с Даунинг Стрийт номер десет.

* * *

Срещна се с Дигби Хор на Трафалгар Скуеър. Стоеше в подножието на Колоната на Нелсън и гледаше как той пресича улицата откъм Уайтхол. Усмихна се на енергичната, несиметрична походка, която в нейните очи някак му подхождаше. Стиснаха си ръцете и тръгнаха към Сохо.

Беше топла лятна вечер и в Усет Енд беше оживено, тротоарите гъмжаха от хора, запътили се към театри, кина, барове и ресторанти. Но тази ведра гледка се помрачаваше от разрушенията след бомбардировките, от почернелите руини, които зееха в редиците сгради като прогнил зъб в усмивка.

Тя си мислеше, че отиват в някоя кръчма, за да изпият по едно, но Дигби я поведе към малък френски ресторант. Масите до тях бяха празни и те можеха да разговарят спокойно.

Дигби беше облечен със същия тъмносив костюм, но тази вечер беше със синя риза, която отиваше на сините му очи. Хермия се зарадва, че бе сложила любимото си бижу — брошка пантера със смарагдови очи.

Нямаше търпение да минат към работата. Беше отказала среща с него и не искаше той да си мисли, че е променила решението си. Още щом поръчаха, тя рече:

— Искам да накарам агентите си в Дания да търсят там радар на немците.

Той я изгледа с присвити очи.

— Положението е малко по-сложно. Вече е сигурно, че те имат радар, както и ние. Но техните може би са по-ефективни от нашите — смазващо по-ефективни.

— О… — тя беше смаяна. — Ууди каза… няма значение.

— Отчаяно искаме да разберем защо тяхната система е толкова добра. Или са изобретили нещо по-добро от нас, или са успели да го използват по-ефективно — или и двете.

— Така е — тя бързо пренастрои мислите си в светлината на тази нова информация. — Така или иначе има голяма вероятност тази машина да е в Дания.

— Да, логично е — а и кодовото име Фрея предполага Скандинавия.

— Е, какво да търсят моите хора?

— Трудно е да се каже — Дигби се смръщи. — Не знаем как изглежда съоръжението — там е проблемът, нали?

— Предполагам, че излъчва радиовълни.

— Да, разбира се.

— И те прекосяват големи разстояния — иначе не биха осигурявали ранно предупреждение.

— Да. Сигналът трябва да прекосява поне, да кажем, осемдесет километра, иначе ще е безполезен. Вероятно дори повече.

— А ние можем ли да ги чуем?

Той вдигна вежди изненадан.

— Да, с радиоприемник. Хитро предложение — не знам защо никой не се сети досега.

— А сигналите могат ли да бъдат различени от нормалните радиоемисии?

Той кимна.

— Ще се чуват серии пулсации, вероятно много бързи, може би по хиляда в секунда. Ще звучат като непрекъснат тон. Така че лесно ще ги различите от BBC. А и ще е много по-различно от точките и тиретата на военните.

— Вие сте инженер. Можете ли да сглобите радиоприемник, който да улови такива сигнали?

Той се замисли.

— Трябва да е преносим, предполагам.

— Да се събира в куфарче.

— И да работи с батерия, за да може да се използва навсякъде.

— Да.

— Възможно е. Има технически екип в Уелуин, който се занимава точно с такива неща — Уелуин беше малък град между Блечли и Лондон. Експлодиращи репи, радиопредаватели, скрити в тухли, и тем подобни. Вероятно могат да стъкмят нещичко.

Храната беше поднесена. Хермия бе поръчала салата от домати, която беше поръсена е кълцан лук и мента, и тя се зачуди защо британските готвачи не могат да създадат такава проста и вкусна храна, вместо консервирани сардини и варено зеле.

— Защо решихте да включите „Нощна стража“? — попита я Дигби.

Тя не разбра напълно въпроса му, но отвърна:

— Стори ми се добра идея.

— Е, не е идея, която би хрумнала на средностатистическата жена, държа да отбележа.

Тя си спомни сражението с друг шеф бюрократ и се запита защо упорства толкова.

— Искам да ударим нацистите. Изпитвам огромно отвращение към тях.

— Фашизмът приписва всички проблеми на грешна кауза — на хората от различна раса.

— Зная, но не е това, а нещо в униформите, перченето, преструвките, в начина, по който реват изпълнените си с омраза речи. Просто ми призлява.

— И кога видяхте всичко това? Тогава е нямало много нацисти в Дания.

— Прекарах година в Берлин през тридесетте. Гледах ги как маршируват, как ликуват, как плюят по хората и разбиват витрините на магазините на евреи. Помня, че си мислех: тези трябва да бъдат спрени, преди да покварят целия свят. И все още го мисля. В нищо не съм така сигурна.

Той се усмихна.

— Аз също.

Хермия си беше поръчала фрикасе с морски дарове и отново бе поразена от онова, което френският готвач бе сътворил с най-обикновени съставки въпреки дажбите. Ястието съдържаше накълцана змиорка, малко от любимите на лондончаните морски охлюви и филета от треска, но всичко беше прясно, добре подправено и тя се хранеше с удоволствие.

От време на време поглеждаше към Дигби и той винаги отвръщаше на погледа й със смесица от възхищение и похот. Тя се притесни. Ако той се влюбеше в нея, това щеше да доведе единствено до неприятности и разбито сърце. Но пък беше приятно, макар и объркващо, някой мъж да те желае така очевидно. В един момент усети, че се изчервява, и вдигна ръка към шията си, за да скрие руменината. Нарочно насочи мислите си към Арне. При първия им разговор в бара на ски хотела в Норвегия тя разбра, че е открила онова, което липсва в живота й.

— Сега разбирам защо никога не съм имала задоволителна връзка с мъж — каза тя на майка си. — Защото не бях срещнала Арне. — Когато той й предложи брак, тя отвърна: — Ако знаех, че има мъже като теб, щях да се омъжа за такъв още преди години.

Съгласи се на всичко, което той й предложи. Тя обикновено така упорстваше да стане на нейната, че дори не живееше със съквартирантка, но по отношение на Арне беше готова на всичко. Всеки път щом я поканеше да излязат, се съгласяваше; щом я целунеше, отвръщаше на целувката му; а когато галеше гърдите й под ски пуловера, тя само въздишаше от удоволствие; щом почукаше на вратата на стаята й в хотела посред нощ, казваше: „Много се радвам, че дойде“.

Мислите за Арне й помогнаха да охладнее към Дигби и когато свършиха с вечерята, тя отново насочи разговора към войната. Съюзническата армия, която включваше сили на Великобритания, на Британската общност и на Свободна Франция беше нахлула в Сирия. Това беше незначителна битка в покрайнините и двамата бяха съгласни, че изходът й не е важен. Единствено конфликтът в Европа имаше значение. И тук беше бойното поле за бомбардировачите.

Излязоха от ресторанта по тъмно, но имаше пълнолуние. Тръгнаха на юг, към къщата на майка й в Пимлико, където щеше да нощува. Когато прекосиха парк „Сейнт Джеймс“, луната се скри зад облак и Дигби се обърна и я целуна.

Тя не можа да не се възхити на бързото му и уверено настъпление. Устните му се озоваха върху нейните, преди да е успяла да се извърне. Той силно я придърпа към себе си и гърдите й се притиснаха в него. Хермия знаеше, че не е редно, но за свое изумление установи, че му отвръща. Внезапно си спомни какво е да почувстваш твърдото тяло на мъж и горещата му кожа, и в прилив на желание отвори уста.

Целуваха се жадно цяла минута, но ръката му посегна към гърдите й и развали магията. Тя беше твърде стара и уважавана, за да се натиска с някого в парка. Откъсна се от него.

Мисълта да го покани у дома прекоси ума й и щом си представи огорчените и неодобрителни изражения на Магс и Бетс, започна да се смее.

— Какво има? — попита той.

Видя, че е наранен. Вероятно реши, че смехът й е свързан с недъга му. „Не бива да забравям колко уязвим към подигравки е“, помисли си Хермия. Затова побърза да обясни:

— Майка ми е вдовица, която живее със своя приятелка, стара мома. Просто си представих как ще реагират, когато им кажа, че искам да поканя мъж за през нощта.

Изражението му се промени.

— Харесва ми този ход на мисли — рече той и пак опита да я целуне.

Тя се изкуши, но си спомни за Арне и сложи длан на гърдите му.

— Не — рече твърдо. — Заведи ме у дома.

Излязоха от парка. Моментната еуфория я напусна и я завладя притеснение. Как бе възможно да се наслади на целувката на Дигби, когато обичаше Арне? Щом подминаха Биг Бен и Уестминстърското абатство, сирената за въздушно нападение прогони всички мисли от ума й.

— Искаш ли да намерим укритие? — попита Дигби.

Много лондончани вече не се криеха при бомбардировките. Бяха се изморили от безсънни нощи и вече бяха решили, че си струва да рискуват. Други пък бяха станали фаталисти, казваха, че или ще умреш, или не, и нищо не можеш да направиш. Хермия не беше чак толкова преситена, но от друга страна нямаше намерение да прекарва нощта в бомбоубежище с любвеобилния Дигби. Тя неволно завъртя годежния пръстен на дясната си ръка.

— Само на няколко минути сме от къщата. Имаш ли нещо против да продължим?

— Може би все пак ще се наложи да остана при майка ти през нощта.

— Е, поне ще ме наглеждат.

Те забързаха покрай Уестминстър към Пимлико. Лъчи на прожектори претърсваха пръснатите по небето облаци и се чу зловещото жужене на тежките самолети, сякаш огромен звяр ръмжеше от глад. Някъде загърмяха противовъздушните оръдия и снарядите озариха небето като фойерверки. Хермия се зачуди дали майка й е излязла с линейката тази нощ.

За неин ужас бомбите започнаха да падат съвсем наблизо, макар че беше нормално да ударят най-силно в индустриалния Ийст Енд. Оглушителен тътен се надигна като че ли от съседната улица. След минута покрай тях с рев профуча пожарна кола. Хермия забърза колкото можеше.

— Много си спокойна, не те ли е страх? — попита Дигби.

— Разбира се, че ме е страх — рече тя нетърпеливо. — Просто не се паникьосвам.

Завиха зад ъгъла и видяха горяща сграда. Пожарната кола беше спряла отпред и мъжете развиваха маркучите.

— Още колко има? — попита Дигби.

— На съседната улица е — отвърна Хермия, като се задъхваше.

Когато завиха зад следващия ъгъл, видяха още една пожарна кола в края на улицата, близо до къщата на Магс.

— Господи! — възкликна Хермия и хукна натам. Сърцето й бумтеше от страх, докато тичаше по тротоара. Видя и линейка, поне една къща в края на улицата беше ударена.

— Не, моля те — занарежда на глас.

Щом се приближи, с объркване установи, че не може да познае къщата на майка си, макар да виждаше съвсем ясно, че съседната гори. Спря и се втренчи в опит да се ориентира. А след това, най-сетне осъзна, че къщата на майка й я няма. Нищо не беше останало, освен огромна дупка в редицата и купчина отломки. Хермия изстена отчаяно.

— Това ли е къщата? — попита Дигби.

Тя кимна, не можеше да продума.

Той извика властно на един пожарникар:

— Хей, ти! Какво е станало с хората в тази сграда?

— Един човек е загинал при взрива — посочи малкия преден двор на къщата от другата страна. На земята лежеше носилка с нечие тяло. Лицето беше покрито.

Хермия усети как Дигби я хваща под ръка и заедно влязоха в двора. Тя клекна и Дигби откри лицето на трупа.

— Това е Бетс — каза Хермия и чак й призля от вина, защото почувства облекчение.

Дигби се огледа.

— Кой седи там на стената?

Хермия вдигна глава и сърцето й подскочи, когато разпозна фигурата на майка си. Беше с униформата си и метална каска. Седеше сякаш съвсем безжизнена на ниската стена.

— Мамо?

Майка й погледна нагоре и Хермия видя, че по лицето й се стичат сълзи. Отиде при нея и я прегърна.

— Бетс е мъртва — рече майка й.

— Съжалявам, мамо.

— Тя толкова много ме обичаше — зарида майка й.

— Зная.

— Наистина ли? Наистина ли знаеш? Цял живот ме е чакала. Това разбираш ли? Цял живот.

Хермия прегърна майка си още по-силно.

— Много съжалявам.

* * *

Сутринта на девети април четиридесета година, когато Хитлер нападна Дания, в морето имаше почти двеста датски кораба. Цял ден предавания на датски по BBC призоваваха моряците да се отправят към пристанищата на Съюзниците, вместо да се приберат в завладяната си родина. Общо около пет хиляди мъже приеха това предложение за убежище. Повечето се отправиха към пристанища в източната част на Англия и продължиха да плават под британски флаг. Вследствие на това към средата на следващата година в няколко английски пристанищни градове имаше малки датски общности.

Хермия реши да отиде до рибарския град Стоукби. Тя беше идвала тук два пъти, за да говори с датчаните. Сега каза на шефа си, Хърбърт Ууди, че мисията й е да свери с тях донякъде остарелите им планове на главните датски пристанища и да въведе необходимите поправки.

Той й повярва.

На Дигби Хор Хермия разказа друга история.

Дигби се появи в Блечли два дни след като бомба разруши къщата на майка й. Донесе радиоприемник и пеленгатор, спретнато опаковани в доста протрит кожен куфар. Докато й показваше как да използва оборудването, тя си спомни с вина за целувката в парка и за удоволствието от нея и с неудобство се зачуди как ще погледне Арне в очите.

Първоначалният й план беше да се опита да вкара контрабандно радиоприемника чрез „Нощна стража“, но след това измисли нещо по-просто. Сигналите от радарния апарат вероятно можеха да бъдат уловени както по суша, така и по море. Каза на Дигби, че ще даде куфара на капитана на риболовен кораб и ще го научи да го използва. Дигби одобри.

Планът можеше и да проработи, но тя всъщност не искаше да възлага такава важна задача на някой друг. Затова възнамеряваше да я свърши сама.

В Северно море, между Англия и Дания, имаше голяма пясъчна ивица, наречена Доджър Бенк, където морето беше плитко, на места почти петнадесет метра, и риболовът процъфтяваше. И британски, и датски кораби хвърляха мрежи там. Всъщност на датските съдове беше забранено да се отдалечават толкова много от родния бряг, но немците искаха херинга, затова рядко налагаха санкции и забраната редовно бе нарушавана. Известно време Хермия обмисля възможността съобщения — дори хора — да пътуват между двете страни с рибарски кораби, като бъдат прехвърляни от Дания към Англия и обратно по средата на пътя. Сега обаче имаше по-добра идея. Другият край на Доджър Бенк бе едва на сто и шестдесет километра от датския бряг. Ако всичко вървеше според предвижданията й, сигналите от машината Фрея трябваше да бъдат засечени там.

Тя се качи на влака в петък следобед. Беше с панталони, широк пуловер и ботуши, а косата й бе прибрана под мъжки кариран каскет. Докато влакът се нижеше през мочурливите равнини на Източна Англия, тя се тревожеше дали планът й ще проработи. Дали ще намери кораб, който да я качи? Дали ще засече сигналите, както очакваше? Или цялата тази история ще се окаже загуба на време?

След малко мислите й се насочиха към майка й. На погребението на Бетс предния ден Магс беше овладяна, изглеждаше спокойна и тъжна, а не съсипана от мъка. Днес бе заминала за Корнуол при сестра си, лелята на Хермия — Бела. В нощта на бомбардировките обаче тя беше разкрила душата си.

Двете жени бяха много близки приятелки, но явно ставаше дума за нещо повече. Хермия всъщност не искаше да разсъждава какво е това повече и все пак беше заинтригувана. Отхвърляше притеснителната мисъл за някаква физическа връзка между Магс и Бетс и сега бе шокирана, че майка й е поддържала страстна и явно дългогодишна връзка, като е успявала да крие това с години както от нея, така и от баща й.

Пристигна в Стоукби в осем, в топла лятна вечер, и от гарата тръгна право към кръчмата „Шипрайтс Армс“ до пристанището. Отне й няколко минути да поразпита и научи, че Стен Мюнх, датски капитан, когото беше срещнала при последното си посещение тук, трябва да отплава сутринта с кораба си „Морганманд“, което означаваше „ранобудник“. Откри го в дома му на склона. Мюнх подрязваше живия плет пред градината си като същински англичанин. Той я покани вътре.

Беше вдовец и живееше със сина си Ларс, който бе на кораба с него на девети април четиридесета година. Ларс се беше оженил за местно момиче, Карол. Хермия я завари да кърми новороденото им дете. Ларс направи чай. Разговаряха на английски заради Карол.

Хермия обясни, че трябва да се приближи възможно най-много до датския бряг, за да може да чуе немски безжични радиоемисии — не каза какви точно. Стен не се усъмни в историята й.

— Разбира се! — отвърна той сърдечно. — Ще помогнем с всичко, за да победите нацистите! Но моят кораб не е много подходящ.

— Защо?

— Много е малък — само десет метра — а и ще отсъстваме три дни.

Хермия бе очаквала нещо подобно. Каза на Ууди, че ще замине с майка си, за да я настани в новия й дом, и ще се върне по някое време следващата седмица.

— Няма проблем — отвърна тя на Стен. — Имам време.

— Моят кораб има само три каюти. Спим на смени. Не е подходящ за дами. Трябва да пътуваш с по-голям съд.

— Има ли такъв, който отплава сутринта?

Стен погледна към Ларс и той каза:

— Не. Три отплаваха вчера, но няма да се върнат до следващата седмица. Петер Гьорнинг ще се върне утре. Ще отплава отново в сряда.

Тя поклати глава.

— Твърде късно е.

Карол вдигна очи от бебето си.

— Те спят с дрехите. Затова вонят така, когато се приберат. По-зле е от миризмата на риба.

Хермия веднага я хареса заради прямотата и откровеността.

— Няма нищо — отвърна тя. — И аз мога да спя с дрехите в легло, затоплено от някой друг. Нищо няма да ми стане.

— Знаеш, че искам да помогна — рече Стен. — Но морето не е за жени. Вие сте създадени за по-изтънчени удоволствия.

Карол изсумтя с насмешка.

— Като раждането ли?

Хермия се усмихна, беше й благодарна, че е на нейна страна.

— Точно така. Ще се справя с малко неудобства.

Карол кимна енергично.

— Помислете си само какво му е на Чарли в пустинята — после обясни на Хермия: — Брат ми Чарли е в армията, някъде в Северна Африка.

Стен изглеждаше притеснен. Не искаше да взема Хермия, но и не му се щеше да го признае. Държеше да изглежда смел патриот.

— Тръгваме в три сутринта.

— Ще бъда там.

— Можеш да нощуваш тук — намеси се Карол. — Имаме свободна стая. — Погледна към свекър си и добави: — Ако нямаш нищо против, тате.

А на него му бяха свършили оправданията.

— Разбира се.

— Благодаря ви. Много сте мили — рече Хермия.

Легнаха си рано. Хермия не се съблече, седеше в стаята на включена светлина. Страхуваше се, че може да се успи и Стен да тръгне без нея. Семейство Мюнх не бяха запалени по четенето и единствената книга, която откри в дома им, беше Библията на датски, но все пак й помогна да пребори съня. Към два часа отиде в банята и бързо се изми, после слезе на пръсти долу и сложи чайника. Стен се появи в два и половина. Когато я видя в кухнята, изглеждаше изненадан и разочарован. Тя наля чай в голяма чаша и той я прие с благодарност.

Няколко минути преди три часа Хермия, Стен и Ларс тръгнаха надолу по склона към кея. Там ги чакаха двама датчани. „Морганманд“ беше съвсем малък. Десет метра, почти колкото лондонски автобус. Беше направен от дърво и имаше само една мачта и дизелов двигател. На палубата стърчеше малката кабина на щурвала и се виждаха няколко люка над трюма. От кабината се слизаше към жилищните помещения. На кърмата имаше огромни рангоути и макари за мрежите.

Зазоряваше се, когато малкият кораб си запроправя път през защитното минно поле на входа на пристанището. Времето беше хубаво, но още щом се отдалечиха от сушата, вълнението стана пет-шест бала. Слава богу, Хермия не страдаше от морска болест.

През целия ден тя се опитваше да е от полза на кораба. Не разбираше нищо от мореплаване, затова се зае с чистене. Мъжете бяха свикнали сами да си готвят храната, но тя изми чиниите и тигана, в който приготвяха почти всичко. После поговори с двамата датчани от екипажа, на датски, разбира се, за да установи взаимно уважение и приятелство. След това вече нямаше какво друго да прави и седна на палубата да се полюбува на слънцето.

Към обяд стигнаха до Външната сребърна яма, в югоизточния край на Доджър Бенк, и хвърлиха мрежите. Корабът забави ход и се отправи на североизток. Отначало не хванаха нищо и извадиха мрежите почти празни, но после, към края на следобеда, рибата се появи.

Привечер Хермия слезе долу и легна на една койка. Мислеше, че няма да заспи, но не беше мигвала от тридесет и шест часа и умората надделя над напрежението. Унесе се след минути.

Събуди се през нощта със сепване от силния тътен на бомбардировачи в небето. Зачуди се дали са британски самолети, насочили се към Германия, или „Луфтвафе“ лети в противоположната посока. После пак заспа.

Следващото, което усети, бе, че Ларс я разтърсва.

— Наближаваме най-близката точка до Дания — рече той. — На около двеста километра сме от Морлунде.

Хермия отнесе куфара с радиоприемника на палубата. Вече беше съвсем съмнало. Мъжете вадеха мрежа, пълна с мятаща се риба, предимно херинга и скумрия, и я изсипваха в трюма. Тази гледка се стори доста печална на Хермия и тя извърна глава.

Свърза батерията към радиоприемника и с облекчение видя как циферблатите просветват. После нагласи антената на мачтата с дълъг кабел, предвидливо осигурен от Дигби. След това остави апаратът да загрее и си сложи слушалките.

Докато корабът се движеше на северозапад, Хермия претърсваше всички честоти. Освен предавания на английски на BBC, тя хвана френски, холандски, немски и датски радиопрограми, както и много морзови сигнали, които вероятно бяха военни сигнали и на двете страни. При първата обиколка по честотите не откри нищо, което да прилича на радар.

Повтори упражнението по-бавно, за да се увери, че не е пропуснала нищо. Имаше много време. Но и сега не чу онова, което очакваше.

Не спря да опитва.

След около два часа забеляза, че мъжете са спрели работа и я гледат. Срещна погледа на Ларс и той попита:

— Има ли нещо?

Тя свали слушалките и отвърна на датски:

— Не улавям сигнала, който очаквах.

Стен й отговори на същия език:

— Мрежите се пълниха цяла нощ. Справихме се добре — трюмът е претъпкан. Готови сме да се връщаме.

— Ще продължите ли още малко на север? Трябва да открия този сигнал — много е важно.

Стен изглежда се колебаеше, но синът му каза:

— Можем да си го позволим, имахме добра нощ.

Стен още не изглеждаше доволен.

— Ами ако немски разузнавателен самолет мине над нас?

— Може да хвърлите мрежите и да се престорите, че ловите риба — предложи Хермия.

— Там, където искаш да идем, не се лови риба.

— Немските пилоти няма как да го знаят.

Един от екипажа се обади:

— Ако това ще помогне за освобождението на Дания…

А другият закима енергично.

Хермия отново бе спасена от неохотата на Стен да се покаже като страхливец пред останалите.

— Е, добре — рече той. — Тръгваме на север.

— Придържайте се на сто и шестдесет километра от брега — каза тя и пак си сложи слушалките.

Продължи да сканира честотите. Времето минаваше и тя започна да губи надежда. Най-вероятното място за радарна станция беше южният край на датския бряг, близо до границата с Германия. Очакваше досега да е хванала сигнал. Час след като корабът продължи на север, тя започна да се обезкуражава.

Не искаше да оставя радиоприемника за повече от минута-две, затова рибарите й донесоха чай и купа с консервирано задушено за вечеря. А тя слушаше и се взираше на изток. Не можеше да види Дания, но знаеше, че Арне е някъде там, и й беше хубаво да е така близо до него.

По мръкване Стен клекна до нея, за да поговорят, и тя свали слушалките.

— Стигнахме северния край на Ютландския полуостров — рече той. — Трябва да обръщаме.

— Не може ли да се приближим още малко? — настоя Хермия отчаяно. — Може би сме твърде далеч от брега, за да уловя сигнала.

— Трябва да се прибираме.

— А не може ли да следваме брега по пътя на юг, да се върнем по същия курс, но с осемдесет километра по-близо до сушата?

— Твърде опасно е.

— Вече е почти тъмно. Нощем не летят разузнавателни самолети.

— Тази работа не ми харесва.

— Моля те. Много е важно — тя хвърли умолителен поглед към Ларс, който стоеше наблизо и ги слушаше. Той беше по-смел от баща си, вероятно защото виждаше бъдещето си в Англия, с английската си съпруга.

Ларс й се притече на помощ, точно както се беше надявала.

— А какво ще кажеш за сто и двадесет километра от брега?

— Би било чудесно.

Ларс се обърна към баща си.

— Така или иначе ще поемем на юг. Няма да удължи пътуването с повече от няколко часа.

— Ще изложим екипажа на опасност! — възрази ядосано Стен.

— Помисли за брата на Карол в Африка — отвърна кротко Ларс. — Той също е в опасност. Това е нашият шанс да помогнем някак.

— Е, добре, ти поемаш руля — рече нацупено Стен. — Отивам да спя. — Влезе в кабината и се спусна по стълбата.

Хермия се усмихна на Ларс.

— Благодаря ти.

— Ние трябва да ти благодарим.

Той обърна кораба и Хермия продължи да сканира честотите. Нощта се спусна. Плаваха без светлини, но небето беше ясно, а луната — почти пълна и лодката се виждаше много добре. Слава богу, нямаше никакви самолети или кораби. От време на време Ларс проверяваше позицията им със секстант.

Мислите й се върнаха към въздушното нападение преди няколко дни, когато беше с Дигби. За пръв път се оказваше навън при бомбардировки. Бе успяла да запази спокойствие, но гледката беше ужасяваща: жуженето на самолетите, прожекторите и противовъздушната артилерия, експлозиите на бомбите и адската светлина на горящите къщи. А ето че сега правеше всичко по силите си, за да помогне на Кралските военновъздушни сили да причинят подобни ужаси на германски семейства. Изглеждаше пълна лудост — но единствената алтернатива бе да оставят нацистите да завладеят света.

Това бе къса лятна нощ и зората се пукна рано. Морето беше необичайно спокойно. Утринна мъгла се надигна от повърхността му и намали видимостта, но накара Хермия да се почувства в по-голяма безопасност. Корабът продължаваше на юг, а нейното безпокойство нарастваше. Трябваше скоро да улови сигнала — освен ако с Дигби не грешаха напълно и Хърбърт Ууди беше прав.

Стен излезе на палубата с чаша чай в едната ръка и сандвич с бекон в другата.

— Е? — попита той. — Хвана ли каквото търсеше?

— По-вероятно е да дойде от южния край на Дания — отвърна тя.

— Или от никъде.

Тя кимна унило.

— Започвам да мисля, че си прав — и тогава чу нещо. — Чакай! — Беше търсила нагоре по честотите и й се стори, че долавя нещо като музикална нота. Завъртя копчето и пое надолу, за да я открие отново. Чу много прашене от статично електричество, а после онзи звук — чист тон, с една октава над горно до.

— Мисля, че може да е това! — рече тя въодушевена. Дължината на вълната бе два метра и половина. Тя записа това в малката книжка, която Дигби беше пъхнал в куфара.

Сега трябваше определи посоката. На приемника имаше циферблат, разграфен от едно до триста и шейсет градуса, а една игла сочеше източника на сигнала. Дигби беше обяснил, че е важно циферблатът да е ориентиран точно по централната ос на кораба. После посоката на сигнала можеше да бъде изчислена посредством направлението на кораба и показанията на иглата на циферблата.

— Ларс! — извика тя. — В какво направление се движим?

— Изток-югоизток — отвърна той.

— Не, точно.

— Ами… — въпреки че времето беше хубаво и морето бе спокойно, корабът не спираше да се движи и стрелката на компаса играеше.

— Възможно най-точно — рече тя.

— Сто и двадесет градуса.

Иглата на нейния циферблат сочеше 340. Като добави 120, се получаваше около сто градуса. Хермия си записа.

— А каква е позицията ни?

— Чакай малко. Когато се ориентирах по звездите, пресичахме петдесет и шестия паралел. — Той погледна в корабния дневник и после часовника си. Извика географската им ширина и дължина и Хермия ги записа, като знаеше, че са само приблизителни.

— Сега доволна ли си? — попита Стен. — Можем ли вече да се прибираме?

— Трябва ми още едно показание, за да триангулирам източника на сигнала.

Той изсумтя недоволно и се отдалечи.

Ларс й смигна.

Хермия се погрижи да не изгуби сигнала, докато се движеха на юг. Иглата на циферблата за посоката се движеше едва доловимо. След около половин час Хермия попита отново Ларс какво е направлението им.

— Още сме едно-двадесет.

Иглата на нейния циферблат сега сочеше 335. Затова посоката на сигнала беше 095. Тя попита Ларс за приблизителната им позиция и записа цифрите.

— Към дома? — рече той.

— Да. И ти благодаря.

Той завъртя руля.

Хермия тържествуваше, но нямаше търпение да разбере откъде идва сигналът. Влезе в кабината и откри една едромащабна карта. С помощта на Ларс отбеляза двете позиции, които бе записала, и после прокара линии, за да установи местоположението на сигнала от всяка от тях, коригирайки ги според географския север. Линиите се пресякоха близо до брега, до остров Санде.

— Господи! — възкликна тя. — Та това е родното място на годеника ми.

— Санде ли? Знам го — гледал съм там автомобилни състезания преди години.

Тя ликуваше. Предположението й се оказа вярно и методът й даде резултат. Сигналът, който бе очаквала, идваше от най-логичното място.

Сега трябваше да накара Паул Кирке или някой от хората му да идат на Санде, за да огледат. Още щом се върнеше в Блечли, щеше да им изпрати кодирано съобщение.

След няколко минути отбеляза още една посока, сигналът вече беше слаб, но третата линия образува триъгълник с другите две и остров Санде лежеше в него. Всички изчисления бяха приблизителни, ала заключението изглеждаше ясно. Радиосигналът идваше от острова.

Нямаше търпение да каже на Дигби.