Кен Фолет
Полетът на стършела (6)

Пета глава

Старомодна карета, теглена от два коня, чакаше Харалд Олуфсен и Тик Духвиц на гарата, за да ги откара в дома на Тик в Кирстенслот. Тик обясни, че каретата гниела в конюшнята от години, но пак влязла в употреба, когато немците наложили ограничения на бензина. Сега тя сияеше пребоядисана, но я теглеха обикновени впрегатни коне, взети от стопанството. Кочияшът изглеждаше така, сякаш би се чувствал по-удобно зад плуг.

Харалд не знаеше защо Тик го покани за почивните дни. Трите образа никога не си бяха ходили на гости, макар че бяха близки приятели вече от седем години. Вероятно поканата беше следствие от неговия антинацистки изблик на училищното събиране. Може би родителите на Тик искаха да видят пасторския син, който е така загрижен за съдбата на евреите.

Поеха от гарата през малко селце с църква и кръчма. В края му напуснаха пътя и минаха между два масивни каменни лъва. След около осемстотин метра Харалд видя истински приказен замък с бойници и кули.

В Дания имаше стотици замъци и този факт понякога му носеше утеха. Макар и малка, страната невинаги беше отстъпвала покорно пред войнствените си съседи. Може би беше останало нещо от духа на викингите.

Някои от замъците бяха исторически паметници, превърнати в музеи и посещавани от туристи. Много други бяха просто провинциални имения, в които живееха богати семейства на земевладелци. Но сред тях имаше и няколко забележителни дворци, собственост на най-богатите хора в страната. Кирстенслот — замъкът носеше името на селото — бе един от тях.

Харалд беше смаян. Той знаеше, че семейството на Духвиц е богато — бащата и чичото на Тик бяха банкери — но не беше подготвен за това. Притесни се дали ще може да се държи подобаващо. Животът в дома на пастора не го беше подготвил за такова място.

В късния съботен следобед каретата спря пред огромния като на катедрала вход. Харалд влезе в замъка, понесъл малкия си куфар. Мраморното фоайе беше претъпкано със старинни мебели, изрисувани вази, малки статуи и огромни маслени платна. Неговото семейство приемаше доста буквално втората от Десетте божи заповеди, която забраняваше да си създаваш идоли от нещо земно или небесно, затова в дома им нямаше картини (но Харалд знаеше, че той и брат му са били тайно фотографирани като бебета, защото бе открил техни снимки в чекмеджето с чорапите на майка си). Сега това изобилие от изкуство в дома на Духвиц го накара да се почувства леко неудобно.

Тик го поведе по огромно стълбище към една от спалните.

— Това е моята стая — рече той. Тук нямаше картини на стари майстори, нито китайски вази, а само обичайните вещи на едно осемнадесетгодишно момче: футболна топка, прелъстителна снимка на Марлене Дитрих, кларнет и реклама в рамка на спортната кола „Ланча Априла“, създадена от Пининфарина.

Харалд взе една снимка в рамка. На нея беше Тик преди около четири години с момиче на неговата възраст.

— Коя е приятелката ти?

— Близначката ми, Карен.

— О… — Харалд смътно си спомняше, че Тик има близначка. Тя беше по-висока от него и като че ли по-светла, макар че снимката беше черно-бяла. — Явно не сте съвсем еднакви близнаци, тя е твърде хубава.

— Еднаквите близнаци са от един пол, идиот такъв.

— А тя къде учи?

— В Датския кралски балет.

— Не знаех, че имат училище.

— Ако искаш да влезеш в трупата, трябва да учиш в школата им. Някои момичета постъпват още петгодишни. Учат нормалните неща, но и танцуват.

— Харесва ли й?

Тик сви рамене.

— Казва, че е много трудно — отвори вратата и прекоси къс коридор до баня и втора, по-малка спалня. Харалд го последва. — Ти ще се настаниш тук, ако нямаш нищо против — рече Тик. — Ще ползваме заедно банята.

— Страхотно — каза Харалд и хвърли куфара на леглото.

— Можеше да си в по-голяма стая, но на километри от моята.

— Така е по-добре.

— Ела да поздравиш мама.

Харалд последва Тик по главния коридор на първия етаж. Тик почука на една врата, открехна я и каза:

— Ще приемете ли двама джентълмени, майко?

— Влез, Йозеф — отвърна глас отвътре.

Харалд последва Тик в будоара на госпожа Духвиц, красива стая с фотографии в рамки на всяка възможна повърхност. Майката на Тик приличаше на сина си. Беше много ниска, макар че за разлика от него беше трътлеста, и имаше същите тъмни очи. Изглеждаше на около четиридесет години, но черната й коса вече сребрееше.

Тик представи Харалд, който стисна ръката й с лек поклон. Госпожа Духвиц ги покани да седнат и ги заразпитва за училището. Тя беше приветлива жена, с която се разговаряше лесно, и притеснението на Харалд започна да се топи.

След малко госпожа Духвиц каза:

— Вървете да се приготвите за вечеря — и момчетата се върнаха в стаята на Тик.

— Не обличаш нещо специално за вечеря, нали? — попита Харалд с тревога.

— Със сакото и вратовръзката ще си идеален.

И бездруго само това имаше: училищното сако, панталоните, палтото, шапката и спортният екип. Те бяха голям разход за семейство Олуфсен и трябваше да се подменят постоянно, защото той растеше с няколко сантиметра на година. Нямаше други дрехи, освен пуловери за зимата и къси панталони за лятото.

— А ти какво ще облечеш? — попита той Тик.

— Черно сако и сиви памучни панталони.

Харалд беше доволен, че си е донесъл чиста бяла риза.

— Искаш ли да се изкъпеш пръв? — попита го Тик.

— Разбира се — банята преди вечеря му се стори странна идея, но той си каза, че явно такива са навиците на богатите.

Изми си косата, а през това време Тик се избръсна.

— В училище не се бръснеш два пъти на ден — отбеляза Харалд.

— Мама е много придирчива. А и брадата ми е тъмна. Казва, че приличам на миньор, ако не се избръсна вечер.

Харалд облече чиста риза и училищните панталони и влезе в стаята да среши влажната си коса пред огледалото на тоалетката. Точно тогава едно момиче нахлу вътре, без да почука.

— Здравей — рече тя. — Ти сигурно си Харалд.

Това беше момичето от снимката, но черно-бялото изображение не я предаваше правдиво. Тя имаше бяла кожа и зелени очи, а къдравата й коса беше във великолепен нюанс на медночервено. Висока и облечена с тъмнозелена рокля, тя се плъзна през стаята като привидение. Взе един стол с лекотата на атлет и го завъртя, за да седне. После кръстоса дългите си крака и каза:

— Е? Ти си Харалд, нали?

— Да, аз съм — едва успя да проговори той. Притесняваше се, че е бос. — А ти си сестрата на Тик.

— Тик ли?

— Така наричаме Йозеф в училище.

— Е, аз съм Карен и нямам прякор. Чух за изблика ти в училището. Мисля, че си абсолютно прав. Аз мразя нацистите — за кои се мислят?

Тик се появи от банята, увит с кърпа.

— Нямаш ли уважение към личното пространство на един джентълмен?

— Не, нямам — сопна се тя. — Пие ми се коктейл, а не искат да ги сервират, докато не се появи поне един мъж в салона. Според мен прислугата сама е измислила тези правила.

— Би ли се обърнала за малко? — рече Тик и за изненада на Харалд свали кърпата от себе си.

Карен не се притесни от голотата на брат си и не си направи труд да се извърне.

— Между другото, как я караш, чернооко джудже? — рече тя ведро, докато той обуваше бельото си.

— Чудесно, но ще съм по-добре, когато минат изпитите.

— А какво ще правиш, ако се провалиш?

— Предполагам, че ще работя в банката. Татко сигурно ще ме накара да започна от дъното, ще пълня мастилниците на младшите чиновници.

— Той няма да се провали на изпитите — рече Харалд.

— Ти май си умник като Йозеф — рече тя.

— Много по-умен е всъщност — отбеляза Тик.

Харалд нямаше как да отрече това с ръка на сърцето и я попита леко засрамен:

— А как е в балетната школа?

— Нещо средно между казарма и затвор.

Харалд се вгледа в Карен с изумление. Не знаеше дали да се държи с нея като с момче или като с богиня. Тя се заяждаше с брат си съвсем по детски, но все пак беше изключително грациозна. Дори докато седеше на стола и размахваше ръка или сочеше нещо, докато просто подпираше с длан брадичката си, тя сякаш танцуваше. Движенията й бяха хармонични. И все пак позата й не я ограничаваше и Харалд гледаше като хипнотизиран променливите изражения на лицето й. Тя имаше плътни устни и широка, леко крива усмивка. Всъщност цялото й лице беше малко несиметрично — носът не беше съвсем прав, а брадичката й бе неравна, но общото съчетание беше красиво. Всъщност, помисли си той, тя беше най-красивото момиче, което бе срещал.

— Най-добре се обуй — рече му Тик.

Харалд отиде в стаята си и довърши облеклото си. Когато се върна. Тик изглеждаше много изтупан с черното сако, бялата риза и тъмната вратовръзка и той се почувства като обикновен ученик.

Карен ги поведе надолу по стълбите. Влязоха в голяма стая с няколко огромни дивана, роял и старо куче на постелка пред камината. Лежерната атмосфера контрастираше със строгата официалност на салона, макар че и тук стените бяха покрити с маслени картини.

Млада жена с черна рокля и бяла престилка попита Харалд какво би искал за пиене.

— Каквото ще пие Йозеф — отвърна той. В дома му не се внасяше алкохол, а в училище на най-големите момчета беше разрешено да изпиват по чаша бира на събиранията в петък вечер. Харалд никога не беше опитвал коктейл и не беше сигурен какво точно представлява.

За да се занимава с нещо, той се наведе и погали кучето — дълъг, строен сетер с опъстрена със сиво червеникава козина. То отвори едното си око и размаха любезно опашка в знак на благодарност за вниманието.

— Това е Тор — представи го Карен.

— Богът на гръмотевиците — усмихна се Харалд.

— Да, глупаво е, но Йозеф го кръсти така.

— Ти искаше да го кръстиш Лютиче — възрази Тик.

— Тогава бях само на осем години.

— Аз също. Между другото, Тор не е глупаво име. Той пърди гръмотевично.

В този миг влезе бащата на Тик, който толкова приличаше на кучето, че Харалд едва сдържа смеха си. Беше висок, слаб и елегантно облечен с кадифено сако и черна папийонка, а къдравата му червена коса леко сивееше. Харалд се изправи и стисна ръката му.

Господин Духвиц се отнесе с него със същата ленива любезност, показана и от кучето.

— Много се радвам да се запознаем — рече той протяжно. — Йозеф постоянно говори за вас.

— Е, вече познаваш цялото семейство — отбеляза Тик.

— Как върви в училище след вашето изказване? — попита господин Духвиц.

— Не ме наказаха, което е странно — отвърна Харалд. — Преди щяха да ме накарат да режа тревата с ножичка за нокти дори само ако изтъкна, че някой учител говори глупости. А с господин Агер бях много по-груб. Все пак Хейс, директорът, ми изчете кротко една лекция, че съм щял да изложа мнението си много по-ефективно, ако сдържам гнева си.

— И сам дава пример, като не ти се ядосва — рече господин Духвиц с усмивка и Харалд осъзна, че Хейс бе сторил именно това.

— Аз мисля, че Хейс греши — обади се Карен. — Понякога трябва да вдигнеш врява, за да бъдеш чут.

Харалд реши, че е напълно права, и му се прииска да го беше казал на Хейс. Карен беше не само красива, а и проницателна. Но той имаше въпрос към господин Духвиц и нямаше търпение да му го зададе.

— Сър, не ви ли притеснява какво могат да ви сторят нацистите? Знаем колко зле се отнасят с евреите в Германия и Полша.

— Притеснява ме, но Дания не е Германия и немците като че ли ни смятат на първо място за датчани, а едва после за евреи.

— Засега — изтъкна Тик.

— Така е, но какви възможности имаме? Предполагам, че мога да замина на бизнес пътуване до Швеция, а там да кандидатствам за виза за Щатите. По-трудно ще е да изведа цялото семейство от страната. А и помисли колко много ще оставим тук: бизнеса, основан от прадядо ми, къщата, където са родени децата ми, колекция картини, които събирам цял живот… Така погледнато, като че ли е най-лесно да кротуваме и да се надяваме, че всичко ще е наред.

— Все пак не сме някакви дребни търговци, за бога! — рече гневно Карен. — Аз мразя нацистите, но какво могат да сторят на семейство, което притежава най-голямата банка в страната?

Харалд реши, че това вече е глупаво.

— Нацистите могат да сторят каквото си пожелаят, трябва вече да сте го разбрали — рече той с насмешка.

— О, нима? — отвърна Карен студено и Харалд осъзна, че я е засегнал. Смяташе да им разкаже за случилото се с чичо му Йоахим, но в този момент в стаята влезе госпожа Духвиц и всички заговориха за новата постановка на кралския балет — „Силфидите“.

— Харесва ми музиката — каза Харалд, беше я слушал по радиото и можеше да свири някои откъси на пианото.

— Гледали ли сте балета? — попита го госпожа Духвиц.

— Не — искаше да се представи като познавач на балета, но ето че пропусна първата възможност. После осъзна колко опасно е да се преструваш пред това образовано семейство. — Честно да ви кажа, никога не съм ходил на театър — призна той.

— Какъв ужас! — възкликна надменно Карен.

Госпожа Духвиц я стрелна неодобрително с поглед и рече:

— Тогава Карен трябва да ви заведе.

— Мамо, аз съм ужасно заета — възпротиви се Карен. — Дублирам примабалерината!

Харалд беше наранен от това отхвърляне, но реши, че тя го наказва заради коментара му за нацистите.

Той пресуши чашата си. Горчиво-сладкият коктейл му хареса и го отпусна приятно, но вероятно го беше направил непредпазлив в приказките. Съжали, че оскърби Карен. Сега, когато тя се държеше студено с него, той осъзна колко много я харесва.

Прислужницата, която им беше поднесла питиетата, обяви, че вечерята е сервирана в трапезарията. Те влязоха и се настаниха в единия край на дълга маса. Прислужницата предложи вино, но Харалд отказа.

Ядоха зеленчукова супа, треска с бял сос и печено агнешко. Храната беше изобилна въпреки наложените ограничения и госпожа Духвиц обясни, че голяма част от нея идвала от имението.

По време на вечерята Карен не продума нито веднъж на Харалд, обръщаше се към всички и към никого конкретно. Дори когато той я попита нещо, тя пак отговори като гледаше към останалите. Харалд беше обезсърчен. Тя бе най-очарователното момиче, което бе виждал, а успя да я настрои срещу себе си едва за няколко часа.

След вечерята се върнаха в салона и пиха истинско кафе. Харалд се зачуди откъде ли го е купила госпожа Духвиц. Кафето беше ценно като злато и тя със сигурност не го отглеждаше в градината си.

Карен излезе на терасата да изпуши цигара и Тик обясни, че техните старомодни родители не одобрявали момиче да пуши. Харалд беше поразен, не беше виждал толкова изискано момиче, което пие коктейли и пуши.

Карен се върна, а господин Духвиц седна пред пианото и започна да прелиства нотите на статива. Госпожа Духвиц стоеше зад него.

— Бетовен? — попита той и тя кимна. Господин Духвиц изсвири няколко ноти, а тя запя песен на немски. Харалд беше впечатлен и я аплодира накрая.

— Изпей още една, мамо — настоя Тик.

— Добре. Но след това ти ще изсвириш нещо.

Родителите изпълниха още една песен, а после Тик донесе кларнета си и изсвири проста приспивна песен от Моцарт. Господин Духвиц седна пак пред пианото и изпълни валс на Шопен от „Силфидите“, а Карен събу обувките си и им показа един от танците, за които се подготвяше.

Всички се обърнаха към Харалд. Той осъзна, че очакват да изпълни нещо. Не можеше да пее, освен ако не изреве някоя датска народна песен, затова се налагаше да свири.

— Не ме бива много в класическата музика — рече той.

— Глупости — отвърна Тик. — Каза, че свириш на пианото в църквата на баща си.

Харалд седна пред клавишите. Не можеше да изпълни лутерански химни пред едно образовано еврейско семейство. Поколеба се и започна да свири „Пайн Топс буги-вуги“. Започна с мелодични трели с дясната ръка. После лявата се включи с настойчив бас ритъм, а дясната изсвири чувствения блус дисонанс. След няколко секунди Харалд съвсем се отпусна и се изгуби в музиката. Свиреше по-силно и по-категорично, като викаше на английски при всеки акцент: „Хайде всички, буги-вуги!“, точно като Пайн Топ. Мелодията стигна до кулминацията си и той обяви: „Ето за това говоря!“.

Щом приключи, в стаята се възцари тишина. Господин Духвиц имаше болезненото изражение на човек, който е изял нещо развалено. Дори Тик беше смутен. Госпожа Духвиц рече:

— Е, трябва да кажа, че в тази стая за пръв път звучи нещо подобно.

Харалд осъзна, че е направил грешка. Интелигентното семейство Духвиц не одобряваше джаза, също като неговите родители. Духвиц бяха образовани, но това не ги правеше свободомислещи.

— О, боже — рече той. — Явно не уцелих песента.

— Така е — отвърна господин Духвиц.

Карен, която стоеше зад дивана, улови погледа на Харалд. Той очакваше да види презрителна усмивка, но за негова изненада и удоволствие тя му смигна.

Явно си беше струвало.

* * *

В неделя сутринта се събуди с мисълта за Карен.

Надяваше се тя да дойде в стаята на брат си, за да си поговорят както предния ден, но не я видя. Тя не се появи и на закуска. Като се опита да звучи небрежно, той попита Тик къде е сестра му, а той отвърна незаинтересовано, че вероятно си прави упражненията.

След закуска учиха два часа за изпита. Очакваха да го вземат лесно, но не искаха да рискуват, защото от резултатите зависеше дали ще идат в университет. В единадесет излязоха на разходка из имението.

От края на алеята се виждаше порутен манастир, отчасти скрит от малка горичка.

— Кралят го е конфискувал по време на Реформацията и той и наследниците му са живели в него сто години — рече Тик. — После построили Кирстенслот и старият манастир опустял.

Разходиха се из галериите, по които навремето бяха вървели монасите. Килиите бяха превърнати в складове за градинарски сечива.

— Някои от тези неща тук не са докосвани от десетилетия — рече Тик и побутна с крак едно ръждиво метално колело, после отвори врата към голяма, добре осветена стая. На тесните прозорци нямаше стъкла, но помещението изглеждаше чисто и сухо. — Това е била общата спалня. Все още се използва през лятото от сезонните работници в имението.

Влязоха в изоставената църква, която сега беше пълна е вехтории и миришеше на плесен. Една кльощава черно-бяла котка се втренчи в тях, сякаш ги питаше какво право имат да нахълтват така, а после избяга през лишен от стъкло прозорец.

Харалд вдигна едно платнище и разкри лъскав ролс-ройс седан, вдигнат на трупчета.

— На баща ти ли е?

— Да — чака да пуснат отново бензина.

В църквата имаше и издраскан дървен работен тезгях с менгеме и колекция инструменти, които вероятно бяха използвани за поддръжката на колата в по-добрите времена. В ъгъла се виждаше мивка с едно кранче. До стената бяха струпани дървени сандъци от сапун и портокали. Харалд надникна в единия и откри цяла купчина малки автомобилчета от боядисана ламарина. Взе едно. На прозорчето беше нарисуван шофьор в профил, а на предното стъкло — в анфас. Спомни си как бе мечтал за такава като дете. Остави я внимателно в сандъка.

В отсрещния ъгъл видя самолет с мотор, но без криле. Огледа го с интерес.

— Какво е това?

— „Стършел“^[1], производство на „Хавиленд“, английска компания. Татко го купи преди пет години, но така и не се научи да лети с него.

— А ти летял ли си?

— О, да, много летяхме, когато беше нов.

Харалд докосна голямата перка, беше почти метър и осемдесет дълга. Математическата прецизност на извивката й я превръщаше в произведение на изкуството. Самолетчето беше килнато леко на една страна и той видя, че колесникът е повреден, а едната гума е спаднала.

Прокара ръка по фюзелажа и с изненада установи, че е от някакъв плат, опънат над рамката, с малки неравности и бръчки тук-там. Беше боядисан в светлосиньо с черна кабина, поръбена с бяло, но боята вече беше изгубила свежестта си и беше потъмняла, прашна и изцапана с масло. Всъщност имаше криле, чак сега ги видя — двойни и боядисани в сребристо — но бяха на шарнири и бяха свити назад.

Харалд надникна през страничното стъкло на кабината. Отвътре приличаше на кола. С две седалки и лакирано дървено табло за уредите с много циферблати. Тапицерията на едната седалка беше разпорена и пълнежът стърчеше. Май че вътре се беше заселила мишка.

Той откри дръжката на вратата и се промъкна в кабината, без да обръща внимание на тихото топуркане, което дочу. Седна на здравата седалка. Управлението не изглеждаше сложно. В средата имаше раздвоен лост, достъпен и от двете места. Той го хвана и опря крака на педалите. Помисли си, че летенето сигурно е много по-вълнуващо от карането на мотоциклет. Представи си как се рее над замъка като гигантска птица, а двигателят реве в ушите му.

— Ти пилотирал ли си го? — попита той Тик.

— Не. Карен обаче вземаше уроци.

— Наистина ли?

— Беше твърде малка, за да получи разрешително, но беше доста добра.

Харалд си поигра с уредите. Видя два ключа и ги натисна едновременно, но нищо не се случи. Лостът и педалите се движеха хлабаво, сякаш не бяха свързани с нищо. Щом го видя, Тик рече:

— Свалиха част от кабелите миналата година — трябваха им за ремонта на земеделските машини. Да вървим.

Харалд можеше с часове да си играе със самолета, но Тик беше нетърпелив, затова се наложи да слезе от кабината.

Излязоха от задния изход на манастира и тръгнаха по един коларски път през гората. До Кирстенслот имаше голямо стопанство.

— Отдадено е под аренда на семейство Нилсен още преди да се родя — рече Тик. — Те отглеждат свине за бекон, но имат и млекодайни стада, които печелят награди, както и стотици акри с пшеница.

Минаха покрай огромна житна нива, после прекосиха пълно с черно-бели крави пасище и доловиха вонята на свине в далечината. Щом излязоха на черния път към стопанството, видяха трактор с ремарке. Един млад мъж с работен гащеризон надничаше в двигателя. Тик му стисна ръката и каза:

— Здравей, Фредерик, какво става?

— Двигателят изгасна по средата на пътя. Карах господин Нилсен и семейството му към църквата — Харалд погледна пак към ремаркето и видя, че в него има две пейки. — Сега възрастните вървят пеша натам, а малките поеха към дома.

— Моят приятел Харалд е цар на всякакви машинарии.

— Ще съм благодарен, ако погледне.

Тракторът беше стар модел, с дизелов двигател и с гуми вместо стоманени вериги. Харалд се наведе да огледа двигателя.

— Какво става, когато дадеш газ?

— Ще ти покажа — Фредерик дръпна една дръжка, стартерът зави, но моторът не запали. — Мисля, че му трябва нова горивна помпа. — Фредерик поклати отчаяно глава. — Не можем да вземем резервни части от другите машини.

Харалд се смръщи скептично. Надушваше гориво и предположи, че помпата работи, но дизелът не достига до цилиндрите.

— Би ли опитал отново?

Фредерик дръпна дръжката и на Харалд му се стори, че тръбата на горивния филтър помръдва. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че от клапата изтича гориво. Посегна, размърда муфата и цялата клапа се измъкна от филтъра.

— Тук е проблемът — рече той. — Вътрешната резба се е износила и изтича гориво. Имаш ли парче тел?

Фредерик зарови из джобовете на панталоните си.

— Имах един здрав канап.

— Ще свърши работа на първо време — Харалд прикрепи клапата на място и я завърза за филтъра с канапа, за да не се клати. — Опитай да запалиш сега.

Фредерик дръпна дръжката и моторът заработи.

— Е, проклет да съм! Ти го оправи — възкликна той.

— При първа възможност смени канапа с тел. Тогава няма да ти трябва резервна част.

— Сигурно няма да останеш тук седмица-две? — попита Фредерик. — В тази ферма има много повредени машини.

— Не, съжалявам — трябва да се връщам в училище.

— Е, късмет — Фредерик се качи в трактора. — Трябва да стигна до църквата навреме, за да откарам Нилсенови у дома. Както и да е, благодаря ти. — И потегли.

Харалд и Тих продължиха обратно към замъка.

— Беше впечатляващо — каза Тик.

Харалд сви рамене. Откакто се помнеше, умееше да поправя машини.

— Старият Нилсен много си пада по последните нововъведения — добави Тик. — Машини за сеитба, жътва и дори за доене на мляко.

— А намира ли гориво за тях?

— Да. Ако си производител на храни, ти дават. Но никой не може да намери резервни части за нищо.

Харалд си погледна часовника: нямаше търпение да се види с Карен на обяд. Щеше да я разпита за уроците по пилотаж.

В селото се отбиха в кръчмата. Тик купи две халби бира и се настаниха отвън, на слънце. От другата страна на улицата хората вече излизаха от малката църква от червени тухли. Фредерик мина с трактора и им помаха. В ремаркето се бяха настанили петима — едрият белокос мъж с грубо, загоряло от слънцето лице сигурно беше фермерът Нилсен.

От църквата излезе и мъж с черна полицейска униформа, придружен от безлична женица и две малки деца. Той изгледа враждебно Тик, когато приближиха.

Едно от децата, момиченце на около седем години, попита високо:

— Те защо не идват на църква, тате?

— Защото са евреи — отвърна мъжът. — Те не вярват в Нашия Господ.

Харалд погледна към Тик.

— Това е селският полицай, Пер Хансен — рече Тик тихо. — И местният представител на Датската националсоциалистическа работническа партия.

Харалд кимна. Датските нацисти бяха слаба партия. На последните избори преди две години бяха спечелили едва три места в Ригстага. Но окупацията беше събудила надеждите им и със сигурност немците бяха притиснали правителството да даде министерски пост на лидера на нацистите, Фриц Клаусен. Все пак крал Кристиан беше проявил упорство и блокира този ход, а немците отстъпиха. Членовете на партията бяха разочаровани, също като Хансен, но явно очакваха вятърът да промени посоката си. Изглежда бяха напълно уверени, че и тяхното време ще настъпи. Харалд се страхуваше, че може и да са прави.

Тик допи бирата си.

— Време е за обяд.

Върнаха се в замъка. В предния двор Харалд с изненада видя Паул Кирке, братовчед на съученика му Мадс и приятел на брат му Арне. Паул беше с къси панталони, а до големия тухлен портал бе опрян мотоциклет. Харалд го беше срещал няколко пъти и сега спря да поговорят, а Тик влезе в къщата.

— Тук ли работиш? — попита го Паул.

— Не, на гости съм. Училището още не е свършило.

— Стопанството наема ученици за жътвата. Какво мислиш да правиш през лятото?

— Не зная. Миналата година работих на един строеж в Санде — изкриви лице и добави: — След това се оказа, че било немска база.

Паул изглежда се заинтересува.

— Така ли? И каква база?

— Нещо като радиостанция е май. Уволниха всички датчани, преди да инсталират съоръжението. Това лято сигурно ще работя с рибарите и ще чета за подготвителния курс в университета. Надявам се да учим физика при Нилс Бор.

— Много добре. Мадс все повтаря, че си гений.

Харалд тъкмо щеше да попита Паул какво прави в Кирстенслот, когато отговорът стана очевиден. Карен се появи от задната страна на къщата, като буташе велосипед.

Изглеждаше великолепно с късите панталонки цвят каки, които разкриваха дългите й крака.

— Добро утро, Харалд — каза тя. После отиде при Паул и го целуна. Харалд с ревност забеляза, че целувката, макар и кратка, беше по устните.

— Здрасти — отвърна той.

Беше покрусен. Очакваше да прекара един час с нея на масата, а тя отиваше на разходка с велосипед с Паул, който, по всичко личеше, беше неин приятел, макар и с десет години по-възрастен. Харалд едва сега установи, че той изглежда доста добре, имаше правилни черти и усмивка на кинозвезда, която разкриваше съвършени зъби.

Паул хвана Карен за ръцете и я огледа от глава до пети.

— Ти си абсолютно възхитителна — рече той. — Ще ми се да имах апарат, за да те снимам.

Тя се усмихна мило.

— Благодаря.

— Готова ли си?

— Готова.

И се качиха на велосипедите.

Харалд се чувстваше ужасно. Гледаше ги как се отдалечават един до друг по огряната от слънцето алея и извика след тях:

— Приятна разходка!

Карен му помаха, без да се обръща.