Кен Фолет
Полетът на стършела (34)

Тридесет и трета глава

Луната залезе, но за малко небето беше ясно, без облаци, и Харалд видя звездите. Беше им благодарен, защото само те му казваха, че не се е устремил надолу. Двигателят ръмжеше монотонно, успокояващо.

Летяха на хиляда петстотин и петдесет метра с осемдесет възела. Сега турбуленцията беше по-слаба, отколкото при първия му полет, и той се зачуди дали е защото са над морето, или защото е нощ — или и двете. Продължи да проверява курса на компаса, но не знаеше колко се е отклонил Стършелът от вятъра.

Свали ръка от лоста за управление и докосна лицето на Карен. Бузата й гореше. Той уравновеси самолета, за да лети направо, после взе бутилка вода от отделението под таблото. Изля малко на ръката си и навлажни челото й. Тя дишаше нормално, макар че дъхът й пареше дланта му. Като че ли беше заспала от треската.

Когато върна вниманието си към света навън, той видя, че зората пуква. Погледна си часовника: малко след три сутринта. Трябваше да са на половината път до Англия.

На слабата светлина видя облак пред тях и влетя в него. Ръмеше и водата се задържаше по предното стъкло. Стършелът нямаше чистачки като на автомобил.

Харалд си спомни думите на Карен за дезориентацията и реши да не предприема никакви внезапни маневри. И все пак взирането в кълбящото се нищо беше странно хипнотично. Прииска му се да поговори с нея, но знаеше, че тя има нужда от сън, за да издържи. Изгуби представа за времето. Взираше се във въображаеми форми в облака. Видя конска глава, капака на „Линкълн Континентал“, мустакатото лице на Нептун. Отпред, на единадесет часа и няколко метра надолу се рееше рибарска лодка с моряци на палубата, които се взираха в него с изумление.

Осъзна, че това не е илюзия, и се сепна. Мъглата се беше разнесла и той виждаше истинска лодка. Погледна висотомера. И двете стрелки сочеха нагоре. Самолетът беше на нивото на морето. Беше изгубил височина, без да се усети.

Инстинктивно дръпна лоста назад, за да вдигне носа, но веднага чу в главата си гласа на Карен: „Никога не го вдигай твърде рязко, или ще зависнеш. Ще изгубиш подемна сила и самолетът ще падне“. Осъзна какво е направил и си спомни как да коригира, но не беше сигурен, че има време. Самолетът вече губеше височина. Той свали носа и бутна дросела докрай напред. Прелетя успоредно над рибарския кораб и рискува да вдигне мъничко носа. Изчака колелата да се ударят във вълните. Вдигна носа още малко и погледна висотомера. Издигаше се. Издиша продължително.

— Внимавай, глупак такъв — рече високо. — Не заспивай.

Стършелът продължи да се издига. Облакът се разнесе и те се озоваха сред ясно небе. Слънцето тъкмо изгряваше. През прозрачния покрив на кабината се виждаше Полярната звезда вдясно. Това означаваше, че компасът е точен и още летят на запад.

Изплашен, че може пак да се спусне до морето, Харалд се издига в продължение на половин час. Температурата спадна и през разбития прозорец нахлу студен въздух. Харалд се зави с одеялото. На три хиляди и сто метра тъкмо щеше да изравни самолета, когато двигателят изкашля.

Отначало не разбра какъв е този шум. Двигателят работеше равномерно от толкова време, че беше свикнал с рева му.

После се чу отново и Харалд осъзна, че двигателят гасне.

Сякаш сърцето му спря. Беше на триста двадесет и два километра от сушата във всички посоки. Ако сега двигателят спреше, щяха да паднат в морето.

Двигателят изкашля пак.

— Карен! Събуди се!

Тя продължи да спи. Той пусна лоста и я разтърси за рамото.

— Карен!

Тя отвори очи. Сега изглеждаше по-добре, по-спокойна и не така зачервена, но щом чу двигателя, на лицето й се изписа страх.

— Какво става?

— Не знам!

— Къде сме?

— На километри от всякаква суша.

Двигателят продължи да кашля и гъргори.

— Трябва да кацнем в морето — каза Карен. — На каква височина сме?

— На три хиляди и сто метра.

— Дроселът отворен ли е напълно?

— Да, издигах се.

— Това е проблемът. Върни го назад до средата.

Той дръпна дросела назад.

— Когато дроселът е отворен напълно, двигателят поема въздух отвън, който на тази височина е достатъчно студен, за да се образува лед в карбуратора.

— Какво можем да направим?

— Да се снишим — тя пое лоста и го бутна напред. — Когато слизаме надолу, температурата на въздуха ще се повиши и ледът накрая ще се стопи.

— Ами ако не…

— Оглеждай се за кораб. Може да паднем близо до него и да ни спасят.

Харалд огледа морето от хоризонт до хоризонт, не видя никакъв кораб.

Сега, когато двигателят не работеше добре, имаха малко тяга и бързо губеха височина. Харалд взе брадвата от отделението под таблото, готов да приведе в ход плана си по отсичане на крило и превръщането му в сал. Пъхна бутилките вода в джобовете на сакото си. Не знаеше обаче дали ще оцелеят в морето достатъчно дълго, за да ожаднеят.

Гледаше висотомера. Бяха се снишили до сто петдесет и пет метра, после до седемдесет и седем метра. Морето изглеждаше черно и студено. Никъде не се виждаше кораб.

Някакво странно спокойствие обзе Харлад.

— Мисля, че ще умрем — рече той. — Съжалявам, че те забърках в това.

— Не сме умрели още — отвърна Карен. — Увеличи малко оборотите, за да не се стоварим долу твърде силно.

Харалд бутна дросела напред. Двигателят повиши глас. Гаснеше, палеше и пак гаснеше.

— Май няма да… — рече Харалд.

И тогава двигателят като че ли зацепи.

Ревът му беше постоянен няколко секунди и Харалд си пое дъх; после изгасна отново. Най-сетне зарева монотонно. Самолетът започна да се издига.

Харалд осъзна, че и двамата с Карен крещят от радост.

Оборотите плавно се вдигнаха до хиляда и деветстотин.

— Ледът се е стопил! — каза Карен.

Харалд я целуна. А това беше трудна работа. Въпреки че бяха рамо до рамо в претъпканата кабина, беше почти невъзможно да се извърнеш на седалката, особено с предпазния колан. Но той успя.

— Това беше хубаво — рече тя.

— Ако оцелеем, ще те целувам всеки ден до края на живота си — отвърна той щастлив.

— Наистина ли? Това може да е доста време.

— Надявам се.

Изглеждаше доволна.

— Трябва да проверим горивото.

Харалд се изви на седалката, за да погледне датчика между облегалките. Той се разчиташе трудно, защото имаше две скали, едната се използваше във въздуха, а другата на земята, когато самолетът беше наклонен.

Но и двете сочеха, че резервоарът е почти празен.

— По дяволите, резервоарът е почти празен — рече Харалд.

— Никъде не се вижда суша — Карен си погледна часовника. — Във въздуха сме от пет часа и половина, така че вероятно ни остава още половин час път до сушата.

— Няма проблем, мога да заредя — той отключи колана си и се извърна тромаво, за да коленичи на седалката. Тубата с бензин беше на лавицата за багаж зад тях. До нея бяха фунията и единият край на дългия градински маркуч. Преди да излетят, Харалд беше счупил прозореца и беше прекарал маркуча през дупката, а после набута другия му край в отвора за горивото отстрани на фюзелажа.

Ала сега видя, че другият край се вее от въздушната струя, и изруга.

— Какво има? — попита Карен.

— Маркучът се е изхлузил. Не съм го вързал достатъчно здраво.

— Какво ще правим сега? Трябва да заредим!

Харалд погледна към тубата с бензин, фунията, маркуча и прозореца.

— Ще трябва да пъхна маркуча в отвора, но не може да стане оттук.

— Няма да излизаш навън!

— Какво ще стане със самолета, ако отворя вратата?

— Господи, това ще е като гигантска въздушна спирачка. Ще ни забави и ще се извъртим наляво.

— Можеш ли да се справиш с това?

— Мога да поддържам скоростта, като снижа носа. Предполагам, че ще успея да натисна десния педал с левия си крак.

— Тогава да опитаме.

Карен снижи леко самолета, после натисна с левия си крак десния педал на кормилото.

— Давай.

Харалд отвори вратата и самолетът веднага се изви рязко наляво. Карен натисна по-силно десния педал, но продължиха да завиват. Тя отпусна леко лоста надясно и наклони самолета, но той продължи да се върти наляво.

— Няма смисъл, не мога да го удържа! — извика тя.

Харалд затвори вратата.

— Ако разбия тези прозорци, ще премахнем половината от повърхността, която осигурява съпротивление на вятъра — каза той. Извади гаечния ключ от джоба си. Прозорците бяха от нещо като целулоид, който беше по-здрав от стъклото, но той знаеше, че не е нечуплив, защото беше разбил задния прозорец преди два дни. Извади дясната си ръка колкото можа навън, удари силно прозореца и целулоидът се строши. После откърти с ключа останалите по рамката парчета.

— Готова ли си за втори опит?

— Минутка — трябва да набера скорост. — Тя се наведе настрани и отвори дросела, после бутна тримера с два сантиметра и половина напред. — Давай.

Харалд отвори вратата.

Самолетът отново се изви наляво, но не така рязко и Карен като че ли успя да коригира с кормилото.

Коленичил на седалката, Харалд подаде глава от вратата. Видя края на маркуча да се развява около капака на резервоара. Като придържаше вратата отворена с дясното си рамо, той протегна ръка и сграбчи маркуча. Сега трябваше да го пъхне в резервоара. Виждаше отворения панел, но не и дупката. Нагласи маркуча над панела, но той не спираше да се мята в ръцете му с всяко движение на самолета и не успяваше да пъхне края му в тръбата. Все едно вдяваше игла насред ураган. Мъчи се още няколко минути и започна да губи надежда, когато ръката му изстина.

Карен го потупа по рамото.

Той издърпа ръка в кабината и затвори вратата.

— Губим височина — каза тя. — Трябва да се издигна. — И дръпна лоста назад.

Харалд започна да духа на ръката си, за да я стопли.

— Не мога да го направя така — рече той. — Не мога да пъхна маркуча в дупката. Трябва да хвана другия му край.

— Как?

Той се замисли.

— Може да изкарам единия си крак през вратата.

— О, боже!

— Кажи, когато набереш достатъчно височина.

След няколко минути тя каза:

— Добре, но бъди готов да затвориш вратата, щом те потупам по рамото.

Харалд се извъртя назад, като опря лявото си коляно на седалката, протегна десния си крак през вратата и стъпи на подсилената ивица на крилото. Като се държеше за предпазния колан с лявата ръка, той се наведе и сграбчи маркуча. Прокара ръка по дължината му, докато не достигна края. После се наведе още по-напред, за да го пъхне в тръбата.

Стършелът попадна във въздушен джоб и заподскача във въздуха. Харалд изгуби равновесие и се изплаши, че ще падне от крилото. Дръпна силно маркуча и предпазния колан едновременно, за да се закрепи. Другият край на маркуча, в кабината, се откъсна от канапа, който го придържаше, и Харалд неволно го изпусна. Въздушната струя го отнесе назад.

Треперещ от страх, Харалд се върна в кабината и затвори вратата.

— Какво стана? — попита Карен. — Не можах да видя!

За миг той не беше в състояние да отговори. Когато се окопити, рече:

— Изпуснах маркуча.

— О, не.

Той погледна индикатора за горивото.

— Резервоарът е почти празен.

— Не знам какво ще правим!

— Трябва да застана на крилото и да излея бензина направо от тубата. Ще ми трябват и двете ръце — не мога да вдигна туба от петнадесет литра с една ръка, твърде тежка е.

— Но няма да можеш да се държиш за нищо.

— Ще трябва ти да ме държиш за колана с лявата си ръка — Карен беше силна, но не знаеше дали ще издържи тежестта му, ако той се подхлъзне. Все пак нямаха друг избор.

— Но тогава няма да мога да движа лоста за управление.

— Да се надяваме, че няма да има нужда.

— Добре, но първо да набера още височина.

Той се огледа. Никъде не се виждаше суша.

— Стопли си ръцете, пъхни ги под палтото ми — каза Карен.

Той се извърна, все така коленичил на седалката, и притисна ръце към кръста й. Под коженото палто тя беше облечена с лек летен пуловер.

— Пъхни ги под пуловера ми. Давай, пипни кожата ми, нямам нищо против.

Тя беше гореща.

Той притискаше ръцете си към нея, докато се издигаха. После двигателят пропусна оборот.

— Свърши ни горивото — обяви Карен.

Двигателят заработи отново, но Харалд знаеше, че е права.

— Да действаме — рече той.

Тя уравновеси самолета. Харалд развъртя капачката на тубата и малката кабина се изпълни с неприятна миризма въпреки вятъра, който нахлуваше през счупените прозорци.

Двигателят отново замлъкна, после заработи на пресекулки.

Харалд вдигна тубата, а Карен го хвана за колана.

— Държа те здраво, не се тревожи.

Той отвори вратата и протегна десния си крак навън. Премести тубата на седалката. Изкара и левия си крак, за да застане на крилото, и се наведе към кабината. Беше абсолютно ужасѐн.

Вдигна тубата и се изправи на крилото. Направи грешката да погледне надолу към морето. Стомахът му се преобърна и му се догади. Едва не изпусна тубата. Затвори очи, преглътна и се окопити.

Отвори очи, решен да не поглежда надолу. Наведе се над отвора на резервоара. Коланът го преряза през корема, когато Карен опъна. Наклони тубата.

Заради постоянното движение на самолета струята не можеше да се излее направо, но след няколко секунди Харалд му намери цаката. Навеждаше се напред-назад, като разчиташе на Карен да опази живота му.

Двигателят продължаваше да спира за няколко секунди и да се връща към живот.

Харалд отчаяно искаше да се прибере в кабината, но им трябваше гориво, за да стигнат до сушата. Бензинът сякаш течеше бавно като мед. Част от него излетя настрани заради въздушната струя и друга част се разля по самолета, но повечето влезе в тръбата.

Най-сетне тубата се изпразни. Харалд я хвърли във въздуха и с радост се вкопчи в рамката на вратата с лявата си ръка. Напъха се в кабината и затвори вратата.

— Виж — Карен посочи напред.

В далечината, на хоризонта, имаше тъмна ивица. Земя.

— Алелуя! — рече той тихо.

— Само се моли да е Англия — каза Карен. — Не знам колко сме се отклонили от курса.

Като че ли мина много време, докато най-сетне тъмната ивица стана зелена и се превърна в ландшафт. После се превърна в плаж и град с пристанище, в ниви и хълмове.

— Нека огледаме отблизо — каза Карен.

Снишиха се на шестстотин и двадесет метра, за да разгледат града.

— Не мога да разбера дали е Франция, или Англия — каза Харалд. — Не съм бил и на двете места.

— Аз съм била в Париж и Лондон, но те не приличат на това.

Харалд провери индикатора за горивото.

— Скоро трябва да се приземим.

— Но трябва да знаем дали сме на вражеска територия.

Той погледна през покрива и видя два самолета.

— Скоро ще разберем. Виж.

Самолетите се бяха насочили към тях от юг. Когато приближиха, Харалд се вгледа в крилете, за да види опознавателните знаци. Дали щяха да са германски кръстове? Нима всичко беше напразно?

Самолетите приближиха още и Харалд видя, че са „Спитфайър“ с кръговете на Кралските военновъздушни сили. Бяха в Англия.

Той извика триумфално.

— Успяхме!

Самолетите приближиха и полетяха от двете страни на Стършела. Харалд виждаше пилотите, които се взираха в тях.

— Надявам се, че няма да ни вземат за вражески шпиони и да ни застрелят — каза Карен.

Това беше ужасно, но възможно. Харалд опита да измисли начин да покаже на пилотите, че са приятели.

— Бяло знаме — рече той, свали ризата си и я развя през строшения прозорец. Белият памук запърха на вятъра.

Това като че ли свърши работа. Един от самолетите мина пред Стършела и разклати криле.

— Това май означаваше „Следвай ме“ — каза Карен. — Но нямаме достатъчно гориво. — Погледна към земята под тях. — Вятърът духа от изток, ако се съди по дима от комина на онази къща. Ще кацнем в тази нива. — Тя сниши носа и зави.

Харалд наблюдаваше с тревога самолетите. След миг те завиха и започнаха да кръжат, но поддържаха височина, сякаш искаха да разберат какво ще се случи. Вероятно бяха решили, че Стършелът не е голяма заплаха за Британската империя.

Карен сниши до триста и десет метра и пое по вятъра покрай нивата, която беше избрала. Не се виждаха никакви препятствия. Тя зави срещу вятъра за приземяване. Харалд работеше с кормилото и й помагаше да поддържа прав курс.

Когато бяха на шест метра над тревата, Карен каза:

— Дръпни дросела докрай, ако обичаш — той дръпна лоста на дросела. Тя вдигна леко носа. И когато на Харалд му се струваше, че вече почти докосват земята, те продължиха да летят още петдесетина метра. Последва рязко друсане, когато колелата се удариха в земята.

След няколко секунди самолетът забави. Когато спря съвсем, Харалд погледна през счупения прозорец и видя, че само на няколко метра встрани, на черния път до нивата стои млад мъж с велосипед и се взира в тях с отворена уста.

— Къде ли сме? — попита Карен.

Харалд извика на английски към велосипедиста:

— Здрасти, приятел! Какво е това място?

Младежът го гледаше, сякаш се беше появил от отвъдното.

— Ами — продума най-сетне — не е летище, мамка му.