Кен Фолет
Полетът на стършела (33)

Тридесет и втора глава

Карен изви рязко лоста за управление наляво и той се удари в коляното на Харалд. Стършелът се наклони, докато се издигаше, но Харалд видя, че ъгълът не е достатъчно остър и ще се ударят в камбанарията.

— Левият педал! — изкрещя Карен.

Тогава той си спомни, че участва в управлението. Натисна рязко левия педал и самолетът веднага се наклони още повече. И все пак дясното крило щеше да се удари в тухлите. Самолетът завиваше вбесяващо бавно. Харалд се приготви за удара. Крилото се размина на сантиметри с камбанарията.

— Господи! — изпъшка Харалд.

Един порив на вятъра накара самолета да подскочи като пони. Харалд имаше чувството, че ще се стоварят на земята всеки миг, но Карен продължаваше да завива и да издига самолета. Харалд стисна зъби. Стършелът зави на сто и осемдесет градуса. Най-сетне, когато се понесоха обратно към замъка, тя изправи курса. Набраха височина и самолетът се стабилизира, а Харалд си спомни какво беше казал Паул Кирке — близо до земята има повече турбуленция.

Погледна надолу. От цистерната още се издигаха пламъци и осветяваха войниците, които изскачаха от манастира. Капитан Клайс размахваше ръце и крещеше заповеди. Госпожа Ясперсен още лежеше на тревата, явно беше в безсъзнание. Хермия Маунт не се виждаше никъде. Няколко слуги бяха излезли пред замъка и гледаха след самолета.

Карен посочи един уред на таблото.

— Наблюдавай го — рече тя. — Това е жироскопът. Управлявай кормилото така, че иглата да сочи право напред, на дванадесет часа.

През прозрачния покрив на кабината струеше ярка лунна светлина, но на нея трудно се разчитаха инструментите. Харалд насочи лъча на фенерчето към жироскопа.

Продължаваха да се издигат и замъкът се смаляваше под тях. Карен все се озърташе наляво и надясно, после се взираше напред, сякаш имаше нещо друго за гледане, освен озарения от луната датски пейзаж.

— Закопчай си колана — нареди тя. Той видя, че вече е закопчала своя. — Така няма да си удариш главата в покрива на кабината, ако заподскачаме.

Харалд закопча колана си. Вече започваше да вярва, че са се измъкнали. Позволи си дори да тържествува мъничко.

— Помислих си, че ще умрем — рече той.

— И аз — няколко пъти!

— Родителите ти сигурно са откачили от притеснение.

— Оставих им бележка.

— Е, аз и това не направих — не се беше сетил.

— Стига да оцелеем, те ще са доволни.

Той докосна бузата й.

— Как си?

— Малко ме тресе.

— Имаш температура. Трябва да пийнеш вода.

— Не, благодаря. Чака ме шестчасов полет, а тук няма тоалетна. Не искам да пикая на вестник пред очите ти. Това може да се окаже краят на едно красиво приятелство.

— Ще си затворя очите.

— И ще управляваш самолета със затворени очи? Забрави. Ще стискам.

Тя се шегуваше, но той се тревожеше за нея. Беше направо смазан от това, през което бяха преминали, а тя бе изтърпяла същото, и то с изкълчен глезен и изкълчена китка. Надяваше се да не припадне.

— Погледни компаса — рече тя. — Какъв е курсът ни?

Той беше разучил компаса, докато беше в църквата, и можеше да го разчита.

— Двеста и тридесет.

Карен зави вдясно.

— Курсът към Англия е на двеста и петдесет. Кажи ми, когато влезем в курса.

Харалд освети компаса с фенерчето и зачака той да покаже правилния курс.

— Готово.

— Време?

— Един без двадесет.

— Трябва да записваме всичко това, а не взехме моливи.

— Мисля, че ще го запомня.

— Искам да мина над онова пухкаво облаче — рече тя. — На каква височина сме?

Харалд освети висотомера с фенерчето.

— Хиляда четиристотин и петдесет метра.

— Е, значи този облак е на хиляда петстотин и петдесет метра.

След няколко секунди самолетът беше обгърнат сякаш от дим и Харалд осъзна, че са навлезли в облака.

— Осветявай индикатора за скоростта — каза Карен. — Кажи ми, ако показанията се променят.

— Защо?

— Когато летиш на сляпо, трудно можеш да поддържаш самолета на правилната височина. Може да вдигна носа или да го насоча надолу, без да се усетя. Но ако стане така, ще разберем, защото скоростта ни ще се промени.

Летенето на сляпо го изнерви. Сигурно така стават катастрофите, рече си той. Самолетът като нищо можеше да се разбие в планина от другата страна на тоя облак. За щастие в Дания нямаше планини. Но ако друг самолет навлезеше в същия облак, и двамата пилоти щяха да разберат за това твърде късно.

След няколко минути лунната светлина започна да прониква в облака и той видя как парите се вихрят покрай прозорците. Отдъхна си, когато излязоха без проблеми и видя сянката на озарения от луната Стършел по облака под тях.

Карен бутна лоста напред, за да изравни.

— Виждаш ли оборотомера?

Харалд светна фенерчето.

— Две хиляди и двеста.

— Дръпни дросела леко назад, докато падне до хиляда и деветстотин.

Харалд го направи.

— Използваме двигателя, за да променяме височината — обясни тя. — Дроселът напред и се издигаме; дроселът назад и се снижаваме.

— А как ще контролираме скоростта?

— Чрез положението на самолета. За да ускориш — носа надолу, за да забавиш — носа нагоре.

— Схванах.

— Но не бива да вдигаш носа твърде рязко, защото ще зависнеш. Ще изгубиш подемна сила и самолетът ще падне.

Харалд сметна това за ужасяваща мисъл.

— А тогава какво се прави?

— Свеждаш носа надолу и увеличаваш оборотите. Лесно е — само дето инстинктът ти подсказва да вдигнеш носа, а така само ще влошиш положението.

— Ще го запомня.

— Поеми лоста за малко — рече Карен. — Опитай да летиш направо. Така, поеми управлението.

Той сграбчи лоста за управление с дясната си ръка.

— Сега трябва да кажеш: „Поемам управлението“. Така пилотът и помощникът му никога няма да изпаднат в ситуация, в която и двамата си мислят, че другият управлява самолета.

— Поемам управлението — рече той, но нямаше това усещане. Стършелът като че ли водеше свой живот, завиваше и снижаваше с турбуленцията и Харалд трябваше да се концентрира до крайност, за да поддържа крилата изравнени и носа в същата позиция.

— Осъзнаваш ли, че постоянно дърпаш лоста назад? — попита Карен.

— Да.

— Защото вече сме изразходвали малко гориво и сме променили центъра на тежестта. Виждаш ли лоста в горния преден ъгъл на твоята врата?

Той хвърли поглед натам.

— Да.

— Това е тримерът. Когато излиташ и резервоарът е пълен, а опашката тежка — трябва да е издърпан докрай напред. Сега самолетът има нужда от пренастройка.

— И как да стане?

— Лесно. Отпусни леко ръката си над лоста. Усещаш ли, че мърда сам напред?

— Да.

— Дръпни тримера назад. Така няма да има нужда да натискаш лоста постоянно.

Беше права.

— Нагласи тримера така, че да не трябва да натискаш лоста.

Харалд плъзна лоста постепенно назад. Преди да се усети, лостът за управление опря в дланта му.

— Прекалих — рече той и бутна леко тримера напред. — Така е добре.

— Можеш да нагласиш и кормилото, като движиш лостчето в зъбчатия жлеб в долната част на контролния панел. Когато самолетът е правилно балансиран, ще лети направо и ще е изравнен, без да движиш лостовете.

Харалд вдигна ръка от лоста за управление за проба. Стършелът продължи да лети направо.

После той пак хвана лоста.

Облакът под тях беше разкъсан и в пролуките виждаха озарената от луната земя. Скоро напуснаха Шеланд и полетяха над морето.

— Провери висотомера — каза Карен.

Беше му трудно да погледне към таблото, защото усещаше нужда да се концентрира върху управлението на самолета. Когато откъсна поглед от предното стъкло, видя, че са стигнали две хиляди сто и седемдесет метра.

— Как е станало?

— Държиш носа твърде високо. Естествено е. Несъзнателно се страхуваш да не паднем, затова се опитваш да се издигнеш. Наведи носа.

Той бутна лоста напред. Носът се сведе и тогава Харалд видя друг самолет. По крилата му имаше големи кръстове. Прималя му от страх.

Карен го забеляза в същия миг.

— По дяволите! „Луфтвафе“ — беше изплашена колкото него.

— Виждам ги — отвърна Харалд. Бяха вляво и под тях, на около четиристотин метра и се издигаха към Стършела.

Карен пое лоста и сведе рязко носа.

— Поемам управлението.

— Поемаш управлението.

Стършелът се спусна.

Харалд видя, че другият самолет е „Месершмит“ Bf110, нощен изтребител с два двигателя, отличителна опашка с два стабилизатора и дълъг, подобен на парник капак на кокпита. Спомни си, че Арне говореше за въоръжението на този самолет със смесица от страх и завист; той имаше оръдия и картечници на носа и Харалд видя, че задните картечници надничат от края на кокпита. Това беше самолет, който сваляше бомбардировачите на Съюзниците, след като радиосъоръжението на Санде ги засечеше.

Стършелът беше напълно беззащитен.

— Какво ще правим сега? — попита Харалд.

— Ще се опитаме да се върнем в облака, преди да са влезли в обхват. По дяволите, не биваше да ти позволявам да се издигнеш толкова.

Стършелът се снижаваше рязко. Харалд погледна скоростомера и установи, че са достигнали сто и тридесет възела. Имаше чувството, че се спуска със скоростно влакче. Беше се вкопчил в ръба на седалката си.

— Безопасно ли е? — попита той.

— По-безопасно, отколкото да ни прострелят.

Другият самолет приближаваше устремно. Той беше много по-бърз от Стършела. Нещо просветна и се чу трясък на картечница. Харалд очакваше да стрелят по тях, но не успя да сдържи вика си на ужас.

Карен изви надясно, за да излезе от мерника на стрелеца. Месершмитът се стрелна под тях. Стрелбата спря, а двигателят на Стършела продължаваше да бръмчи монотонно. Не ги бяха уцелили.

Харалд си спомни, че Арне бе казал колко е трудно бърз самолет да стреля по бавен. Вероятно това ги беше спасило.

Когато завиха, той погледна през прозореца и видя, че изтребителят се смалява в далечината.

— Мисля, че е извън обсег — каза той.

— Не задълго — отвърна Карен.

Със сигурност месершмитът обръщаше. Секундите се влачеха, докато Стършелът се устремяваше надолу към защитата на облака, а бързият изтребител описваше широк завой. Харалд видя, че скоростта им достига сто и шестдесет възела. Облакът беше прекрасно близо — но не съвсем.

Той забеляза проблясък и чу гърмежите, когато изтребителят откри огън. Този път беше по-близо и разполагаше с по-добър ъгъл за атака. Харалд с ужас видя как в платното на лявото крило се появява назъбена дупка. Карен дръпна лоста и Стършелът се наклони настрани.

После внезапно се озоваха в облака.

Стрелбата спря.

— Слава богу — изпъшка Харалд. Беше студено, а той се потеше.

Карен дръпна лоста и преустанови спускането. Харалд освети с фенерчето висотомера и загледа как иглата бавно се движи обратно на часовниковата стрелка и спира точно над хиляда петстотин и петдесет метра. Скоростта им постепенно се върна към нормалната крейсерска — осемдесет възела.

Карен отново наклони самолета и промени посоката, за да не може изтребителят да ги открие само като следва предишния им курс.

— Свали оборотите до хиляда и шестстотин — каза тя. — Ще минем точно под облака.

— Защо не останем в него?

— Трудно е да се лети дълго в облак. Ще изгубим ориентация. Няма да различаваме горе от долу. Уредите казват какво се случва, но ти не им вярваш. Така стават много катастрофи.

Харалд намери лоста в тъмното и го дръпна назад.

— Този изтребител по случайност ли се появи? — попита Карен. — Може да са ни засекли с онези техни радиовълни.

Харалд се смръщи и се замисли. Беше доволен, че може да ангажира мислите си с тази загадка, за да се разсее от опасността.

— Съмнявам се — рече той. — Металът смущава радиовълните, но дървото и платът — не. Един голям алуминиев бомбардировач ще отрази лъчите към антените, но при нас само двигателят може да го направи, а вероятно е твърде малък, за да се появи на детекторите им.

— Надявам се да си прав — рече тя. — Иначе сме мъртви.

Излязоха под облака. Харалд повиши оборотите до хиляда и деветстотин и Карен дръпна лоста назад.

— Оглеждай се — рече тя. — Ако се появи отново, ще се издигнем бързо.

Харалд го направи, но не видя много. На километър и половина пред тях луната грееше през процеп в облаците и той успя да различи неправилната геометрия на ниви и гори. Сигурно бяха над големия централен остров Фюн. По-наблизо някаква ярка светлина пълзеше по тъмния ландшафт и Харалд предположи, че е влак или полицейска кола.

Карен изви надясно.

— Погледни вляво — рече тя.

Харалд не видя нищо. Тя изви на другата страна и той погледна през прозореца.

— Трябва да огледаме от всеки ъгъл — обясни Карен. Харалд забеляза, че е прегракнала от постоянното крещене, за да надвика рева на двигателя.

Месершмитът се появи.

Изскочи от облака на половин километър пред тях, смътно озарен от отразената от земята лунна светлина.

— Пълна мощност! — извика Карен, но Харалд вече го беше направил. Тя дръпна лоста, за да вдигне носа.

— Може би няма да ни види — каза Харалд оптимистично, но надеждите му веднага умряха, защото изтребителят описа рязък завой.

На Стършела му трябваха няколко секунди, за да реагира на командите. Най-сетне започнаха да се издигат към облака. Изтребителят описа широк кръг и се насочи нагоре след тях. Щом се изравниха, откри огън.

След миг Стършелът беше вече в облака.

Карен промени веднага посоката. Харалд тържествуваше.

— Отново ги надхитри! — извика той. Но страхът придаваше треперлива нотка на победоносния му глас.

Изкачваха се през облака. Когато лунното сияние започна да озарява кълбящата се мъгла около тях, Харалд осъзна, че са стигнали до най-горния слой.

— Дръпни дросела — нареди Карен. — Трябва да останем възможно най-дълго в облака. — Самолетът се изравни. — Наблюдавай скоростомера, за да сме сигурни, че не се изкачваме или спускаме.

— Добре — той провери и висотомера. Бяха на хиляда и осемстотин метра височина.

Точно тогава месершмитът се появи само на метри от тях. Беше малко по-ниско и вдясно, насочваше се към техния курс. За част от секундата Харалд видя ужасеното лице на немския пилот, устата му беше зинала във вик. Бяха на сантиметри от смъртта. Крилото на изтребителя мина под Стършела и пропусна на косъм колесника.

Харалд натисна силно левия педал и Карен дръпна рязко лоста за управление, но изтребителят вече беше изчезнал от поглед.

— Господи, на косъм беше — изпъшка Карен.

Харалд се вгледа в завихрения облак, очакваше месершмитът да се появи отново. Измина минута, после още една.

— Мисля, че и той е изплашен колкото нас — каза Карен.

— Какво ли прави сега?

— Лети над и под облака с надеждата да изскочим отнякъде. С малко късмет курсовете ни ще се раздалечат и ще го изгубим.

Харалд погледна компаса.

— Летим на север.

— Отклонили сме се заради всички тези маневри — каза тя. Зави наляво и Харалд й помогна с кормилото. Когато компасът показа двеста и петдесет, той каза:

— Стига толкова — и тя изправи самолета.

Излязоха от облака и огледаха небето във всички посоки, но не се виждаше друг самолет.

— Толкова съм изморена — рече Карен.

— Не съм изненадан. Нека аз поема управлението. Почини си малко.

Той се концентрира върху усилието да поддържа самолета изравнен и в прав курс. Вече инстинктивно правеше безкрайните дребни настройки.

— Гледай инструментите — предупреди го Карен. — Наблюдавай скоростомера, висотомера, компаса и налягането на горивото и индикатора. Когато летиш, трябва непрестанно да проверяваш всичко.

— Добре — насили се да поглежда към таблото на всяка минута-две и откри, че въпреки онова, което му подсказваха инстинктите, самолетът не пада към земята, щом той откъсне очи от предното стъкло.

— Сега трябва да сме над Ютланд — каза Карен. — Колко ли на север сме се отклонили?

— Как да разберем?

— Трябва да летим ниско, когато минаваме над брега. Ще успеем да различим особеностите на терена и да установим позицията си на картата.

Луната беше ниско на хоризонта. Харалд си погледна часовника и с изумление видя, че летят от почти два часа. Бяха му се сторили минути.

— Нека огледаме — каза Карен след малко. — Свали оборотите на хиляда и четиристотин и наведи носа. — Тя намери атласа и го прегледа на светлината на фенерчето. — Трябва да се снишим още. Не виждам добре земята.

Харалд свали самолета на деветстотин и тридесет метра, после на шестстотин и двадесет метра. Земята се виждаше на лунната светлина, но нямаше нищо отличително — само ниви.

— Виж, това там град ли е? — попита Карен.

Харалд се вгледа надолу. Трудно беше да се каже. Нищо не светеше заради затъмненията, които бяха наложени именно за да не се виждат градовете от въздуха. Но напред земята определено изглеждаше по-различно на лунната светлина.

Внезапно във въздуха започнаха да се появяват мънички горящи светлини.

— Какво е това, за бога? — извика Карен.

Нима някой изстрелваше фойерверки към Стършела? Те бяха забранени след окупацията.

— Никога не съм виждала трасиращи куршуми, но…

— Мамка му, това ли е? — без да чака инструкции, Харалд натисна дросела докрай напред и издигна носа.

Тогава се появиха лъчи на прожектори.

Чу се гръм и нещо наблизо експлодира.

— Какво беше това? — извика Карен.

— Мисля, че беше снаряд.

— Някой ни обстрелва?

Харалд осъзна къде са.

— Това трябва да е Морлунде! Ние сме над пристанищната противовъздушна артилерия.

— Завий!

Той наклони самолета.

— Не се издигай твърде рязко — каза тя. — Ще зависнем.

Още един снаряд се взриви пред тях. Прожекторите пронизваха мрака. Харалд имаше чувството, че издига самолета само с воля.

Завиха на сто и осемдесет градуса. Харалд изправи самолета и продължи да се изкачва. Взриви се още един снаряд, но доста след тях. Имаше надежда.

Стрелбата спря. Харалд зави отново и се насочиха в стария си курс, като още се издигаха.

След минути прелетяха над брега.

— Напуснахме сушата — каза той.

Тя не отговори, той се обърна и видя, че е затворила очи. Озърна се пак към брега, който изчезваше зад тях на лунната светлина.

— Дали ще видим Дания отново?