Кен Фолет
Полетът на стършела (3)

Втора глава

Хермия Маунт се взираше с изумление в обяда си — две прегорели наденици, лъжица лигаво картофено пюре и купчинка разварена овесена каша — и мислеше с копнеж за някой бар по крайбрежната на Копенхаген, където сервираха три вида хернига със салата, туршия, топъл хляб и светла бира.

Тя беше израснала в Дания. Баща й беше британски дипломат и голяма част от кариерата му бе минала в скандинавските страни. Хермия работеше в британското посолство в Копенхаген, отначало като секретарка, а после като помощник на военноморския аташе, който беше всъщност от МИ–6, разузнаването. След смъртта на баща й майка й се върна в Лондон, но Хермия остана, отчасти заради работата, но най-вече заради годежа си с датския пилот Арне Олуфсен.

А после, на девети април четиридесета година, Хитлер нападна Дания. Четири тревожни дни по-късно Хермия и група британски служители напуснаха страната със специален дипломатически влак, който ги преведе през Германия до холандската граница, откъдето прекосиха неутрална Холандия до Лондон.

Сега, на тридесет години, Хермия работеше като анализатор в отдела за Дания към МИ–6. Беше евакуирана с голяма част от колегите си от лондонската щабквартира на „Бродуей“ 54, близо до Бъкингамския дворец, в Блечли Парк — голяма провинциална къща в края на селце, което се намираше на осемдесет километра от столицата.

В имението набързо беше вдигната метална пристройка, за да служи като столова. Хермия бе доволна, че избяга от Блица, но й се щеше да бяха евакуирали тук и някой от лондонските италиански или френски ресторанти, за да има свястна храна. Лапна малко от пюрето и се насили да го преглътне.

За да отвлече мислите си от вкуса на храната, тя отвори днешния „Дейли Експрес“ до чинията си. Британците бяха изгубили средиземноморския остров Крит. „Експрес“ се опитваше да приеме смело този факт, като твърдеше, че битката струвала на Хитлер осемнадесет хиляди бойци, но депресиращата истина бе, че това беше още една победа от непрекъснатия триумф на нацистите.

Тя вдигна поглед и видя, че към масата й се приближава нисък мъж, горе-долу на нейната възраст. Носеше чаша чай и вървеше бързо, но с леко накуцване.

— Може ли да седна при вас? — попита той ведро и се настани срещу нея, без да дочака отговор. — Аз съм Дигби Хор. И знам коя сте вие.

Тя вдигна вежда и отвърна:

— Ами моля, заповядайте.

Иронията й като че ли не произведе никакъв ефект. Мъжът отвърна просто:

— Благодаря.

Беше го виждала няколко пъти в имението. Изглеждаше много енергичен, въпреки накуцването. Е, не беше голям хубавец с тази рошава тъмна коса, но имаше красиви сини очи, а чертите му бяха някак приятно ръбести, като на Хъмфри Богарт.

— Вие в кой отдел сте? — попита тя.

— Всъщност работя в Лондон.

Това не беше отговор на въпроса й. Тя избута чинията си настрани.

— Не ви ли харесва храната? — поинтересува се той.

— А на вас?

— Знаете ли какво, аз разпитвам пилоти, които са били свалени във Франция и са успели да се приберат у дома. На нас ни се струва, че търпим лишения, но и представа нямаме какво значи лишение. Жабарите умират от глад. След като се наслушах на такива истории, вече всичко ми се струва вкусно.

— Оскъдицата не е оправдание за лошия готвач — отвърна сопнато Хермия.

Той се усмихна.

— Казаха ми, че сте малко сприхава.

— И какво още ви казаха?

— Казаха ми, че знаете датски и затова оглавявате бюрото за Дания, предполагам.

— Не. Причината е войната. Преди това нито една жена не би могла да се издигне до поста помощник-секретар в МИ–6. Нали разбирате, липсва ни аналитичен ум. По-пригодни сме за къщна работа и раждане на деца. Но след като войната започна, женският ум претърпя значителна промяна и се оказахме годни за работа, която преди бе достъпна единствено за мъжкия разсъдък.

Той прие сарказма й леко и с хумор.

— Да, и аз го забелязах. Стават чудеса.

— Защо сте разпитвали за мен?

— По две причини. Първо, защото сте най-красивата жена, която съм виждал — този път не се усмихна.

Е, успя да я изненада. Мъжете не казваха често, че е красива. Хубава, вероятно; поразителна, понякога; внушителна, често. Лицето й беше издължено, овално и съвършено правилно, но косата й беше много тъмна, клепачите бяха тежки, а носът й — твърде голям, за да бъде красива. Тя не успя да измисли остроумен отговор.

— А каква е другата причина?

Той погледна встрани. Две по-възрастни жени се взираха в тях и макар че разговаряха, вероятно дочуваха думите им.

— Ще ви кажа след малко — рече Хор. — Бихте ли дошла с мен на един гуляй?

Тя отново беше изненадана.

— Какво?

— Ще излезете ли с мен?

— Разбира се, че не.

Той като че ли се смути за миг. После пак се ухили.

— Е, не се церемонете, защо не ме отрежете направо?

Тя не успя да сдържи усмивката си.

— А да идем на изложба? — настоя той. — Или пък в кръчмата „Овнешкия бут“ в Олд Блечли. Може и на двете места.

Тя поклати глава и отвърна твърдо:

— Не, благодаря.

— О… — оклюма се той.

Дали си мислеше, че го е отблъснала заради недъга му? Тя побърза да изясни нещата.

— Сгодена съм — показа му пръстена на лявата си ръка.

— Не го бях забелязал.

— Мъжете никога не го забелязват.

— И кой е щастливецът?

— Един пилот от датската армия.

— Сигурно е там.

— Доколкото знам. Нямам вести от него вече година.

Двете дами на съседната маса си тръгнаха и Дигби промени маниера си. Лицето му стана сериозно, а гласът — тих и настоятелен.

— Погледнете това, моля ви — той извади от джоба си лист тънка хартия и го подаде на Хермия.

Тя беше виждала такава хартия и преди, тук, в Блечли Парк. Както и предполагаше, това беше дешифрирана вражеска радиограма.

— Предполагам, не е нужно да ви казвам колко крайно секретно е това — рече Дигби.

— Да, не е нужно.

— Сигурно говорите не само датски, но и немски.

Тя кимна.

— В Дания всички деца учат в училище немски, английски и латински — прочете радиограмата. — Информация от Фрея?

— Точно това ни интересува. Не е на немски. Реших, че може да е на някой от скандинавските езици.

— Всъщност донякъде е така — отвърна тя. — Фрея е нордическа богиня — тя е викингската Венера, богинята на любовта.

— О! — Дигби явно се замисли. — Е, и това е нещо, но не внася голяма яснота.

— За какво става дума?

— Губим твърде много бомбардировачи.

Хермия се смръщи.

— Четох във вестниците за последното голямо нападение — казват, че било огромен успех.

Дигби само я погледна.

— О, разбирам — рече тя. — Не сте казали истината на пресата.

Той си мълчеше.

— Всъщност, според мен, цялото отразяване на бомбардировките е просто пропаганда — продължи тя. — Истината е, че е пълна катастрофа. — За нейно изумление той пак не понечи да й противоречи. — За бога, колко самолета сме изгубили?

— Петдесет процента.

— Господи! — Хермия извърна поглед. Някои от тези пилоти сигурно имаха годеници. — Но ако продължава така…

— Именно.

Тя пак се вгледа в разшифрованата радиограма.

— Фрея шпионин ли е?

— Това трябва да разбера.

— А аз как да помогна?

— Кажете ми повече за тази богиня.

Хермия зарови из паметта си. Беше учила скандинавските митове в училище, но преди много време.

— Фрея имала много ценна златна огърлица. Получила я от четири джуджета. И я пазел стражът на боговете… Хеймдал, мисля, че така се казваше.

— Страж. Това като че ли има смисъл.

— Фрея може да е шпионин с достъп до предварителна информация за въздушните нападения.

— Може и да е машина, която засича наближаващите самолети, преди да влязат в полезрението.

— Чувала съм, че ние имаме такива машини, но нямам представа как действат.

— По три начина: с инфрачервени лъчи, лидар и радар. Инфрачервените детектори улавят лъчението от загретия двигател на самолета или от отходните газове. Лидар е система оптически пулсации, които се отразяват от самолета. Радар е същото, но с радиопулсации.

— Току-що си спомних още нещо. Хеймдал може да вижда на сто и шестдесет километра и денем, и нощем.

— Това навежда по-скоро на мисълта за машина.

— И аз така си мисля.

Дигби допи чая си и стана.

— Ако се сетите още нещо, ще се свържете с мен, нали?

— Разбира се. Къде да ви намеря?

— Даунинг Стрийт, номер десет.

— О! — беше впечатлена.

— Довиждане.

— Довиждане — отвърна тя и го изпрати с поглед.

Остана още малко на масата. Разговорът беше интересен в доста отношения. Дигби Хор беше много високопоставен: вероятно самият премиер бе разтревожен от загубата на бомбардировачите. Дали кодовото име Фрея беше просто съвпадение, или съществуваше скандинавска връзка?

Освен това й стана приятно, че я покани на среща. Не искаше да излиза с други мъже, но все пак беше мило.

След малко видът на недокоснатия й обяд започна да я потиска. Тя отнесе таблата си до шубера и изхвърли остатъците в кофата за боклук. После отиде в дамската тоалетна.

Докато беше в една от кабинките, чу да влизат няколко млади жени, които бърбореха оживено. Тъкмо щеше да излезе, когато една от тях каза:

— Този Дигби Хор не си губи времето — много е бърз.

Хермия замръзна с ръка на дръжката на вратата.

— Видях го да се пробва при госпожица Маунт — каза по-възрастна жена. — Сигурно си пада по големи цици.

Другите се изхилиха. В кабинката Хермия се смръщи при този коментар за пищната й фигура.

— Мисля, че тя го разкара обаче — рече първото момиче.

— А ти не би ли? Не бих харесала мъж с дървен крак.

Трето момиче заговори с шотландски акцент:

— Чудя се дали го сваля, докато те чука — и всички отново избухнаха в смях.

Хермия беше чула достатъчно. Тя отвори вратата, излезе от кабинката и каза:

— Ако разбера, ще ви уведомя.

Трите момичета млъкнаха сепнати и тя излезе от тоалетната, преди да са се съвзели.

Излезе от дървената сграда. Голямата зелена морава с кедрите и езерцето беше обезобразена от вдигнати набързо бараки, които трябваше да приютят стотиците служители от Лондон. Хермия прекоси парка до къщата, натруфено викторианско имение от червени тухли. Влезе през главния вход и тръгна към кабинета си в старите помещения за прислугата — той беше малък, с формата на буквата Г и вероятно бе служил като дрешник. Имаше само едно прозорче, твърде високо на стената, за да предложи някаква гледка, затова тя работеше на лампа дори през деня. На бюрото стоеше телефон, а на една маса — пишеща машина. Предшественикът й беше разполагал със секретарка, но от жените се очакваше сами да вършат тази работа. Тя седна зад бюрото и откри пакет от Копенхаген.

След нахлуването на Хитлер в Полша тя беше положила основите на малка шпионска мрежа в Дания. Водачът й, Паул Кирке, беше приятел на годеника й. Той беше сформирал група от млади мъже, които вярваха, че малката им родина ще бъде опустошена от големия си съсед и единственият начин да се борят за свободата си е като сътрудничат на британците. Паул беше заявил, че групата, която се наричаше „Нощна стража“, няма да се занимава със саботажи и политически убийства, а ще събира военна информация за британското разузнаване. Това постижение на Хермия — уникално постижение за една жена — й беше спечелило поста завеждащ датското бюро.

Пакетът съдържаше плодовете на нейната предвидливост. Няколко рапорта, вече дешифрирани от криптолозите, за немските военни диспозиции в Дания: армейски бази на централния остров Фюн; военноморски трафик в Категат — морето, което разделяше Дания от Швеция; и имената на висши немски офицери в Копенхаген.

В пакета имаше и копие от нелегалния вестник „Реалност“. Досега нелегалната преса бе единственият помен от съпротива срещу нацистите в Дания. Тя го прегледа и прочете изпълнена с възмущение статия за недостига на масло, което се изпращало в Германия.

Този пакет беше изнесен контрабандно от Дания до междинната си спирка Швеция, откъдето човек от британската легация в Стокхолм го беше предал на МИ–6. Вътре имаше и бележка от посредника, който казваше, че изпратил копие от „Реалност“ и на „Ройтерс“ в Стокхолм. Хермия се смръщи. На пръв поглед беше добра идея да се публикуват новини за условията на живот при окупацията, но не й харесваше, че агентите смесват шпионажа с други дейности. Така съпротивата щеше да привлече вниманието на властите, които щяха да започнат да търсят шпионин, който иначе можеше да остане незабелязан с години.

Мислите за „Нощна стража“ й напомниха болезнено за нейния годеник. Арне не беше част от групата. Той беше съвсем друг тип. Обичаше го заради безгрижното му бохемско отношение към живота. Караше я да се отпуска, особено в леглото. Но такъв безотговорен човек, който нехаеше за досадните подробности от ежедневието, не ставаше за нелегална работа. В моменти на откровение тя признаваше пред себе си, че всъщност се съмнява той да има куража за това. Беше безразсъден по ски пистите — бяха се срещнали именно в Норвежките планини, където Арне бе единственият по-добър скиор от нея — но не беше сигурна дали би се справил с тихия ужас на една тайна операция.

Беше обмислила варианта да му изпрати съобщение чрез „Нощна стража“. Паул Кирке работеше в авиационната школа и ако Арне още беше там, сигурно се виждаха всеки ден. Щеше да е крайно непрофесионално да използва шпионската мрежа за лична комуникация, но не това я спря. Със сигурност щеше да се разчуе, защото съобщението й трябваше да бъде кодирано, но и това не беше причината да се откаже. Отказа се, за да не изложи Арне на опасност. Тайните съобщения можеха да попаднат във вражески ръце. Шифрите, използвани от МИ–6, бяха не особено сложни кодове със заместване^[1], останали още от мирно време, и лесно можеха да бъдат разбити. Ако името на Арне се появеше в съобщение от британското разузнаване до датски шпиони, той вероятно щеше да загуби живота си. Така желанието й да се свърже с него щеше да се превърне в смъртната му присъда. Затова сега тя седеше в своя дрешник, разяждана от силна тревога.

Състави съобщение до шведския посредник да се въздържа от пропагандни действия и да си върши работата на куриер. После напечата на машината доклад до шефа си, в който включи цялата военна информация от пратката, с копия до всички отдели.

В четири излезе. Имаше още много работа и щеше да се върне след час-два тази вечер, но трябваше да се види с майка си на чай.

Маргарет Маунт живееше в малка къща в Пимлико. След като бащата на Хермия беше починал от рак още преди да навърши петдесет години, майка й заживя със своята неомъжена приятелка от училище, Елизабет. Обръщаха се една към друга с „Магс“ и „Бетс“, както навремето. Днес двете бяха пристигнали с влака в Блечли, за да видят как се е установила Хермия.

Тя вървеше бързо през селото към къщата, където беше наела стая. Магс и Бетс я чакаха в салона и разговаряха с хазяйката й, госпожа Бивън. Майка й беше с униформата си на шофьор на линейка, с панталони и шапка. Бетс беше петдесетгодишна хубавица, с рокля на цветя и къси ръкави. Хермия прегърна майка си и целуна Бетс по бузите. Бяха се сприятелили и понякога й се струваше, че Бетс ревнува заради близостта й с майка й.

Хермия ги отведе в стаята си. Бетс огледа подозрително малкото помещение с единично легло, но майка й каза сърдечно:

— Е, не е зле, като за война.

— Не прекарвам много време тук — излъга Хермия. Всъщност прекарваше тук дълги, самотни нощи, като четеше и слушаше радио.

Запали примуса, за да направи чай, и отряза няколко парченца от малкия кейк, който беше купила специално за случая.

— Предполагам, че нямаш новини от Арне? — попита майка й.

— Не. Писах му през британската легация в Стокхолм и те са предали писмото, но нямам отговор, затова не знам дали го е получил.

— О, скъпа.

— Ще ми се да го видя. Как изглежда? — попита Бетс.

„Да се влюбиш в Арне е като да се спуснеш със ски по пистата“, помисли си Хермия. „Само лек тласък в началото и после набираш стремително скорост, докато не осъзнаеш, че се носиш с главоломна бързина и не можеш да спреш“. Но как да й го обясни?

— Прилича на кинозвезда, прекрасен атлет е, чаровен е като ирландец, но не е такъв — рече Хермия. — Толкова е лесно да си с него. Каквото и да става, той само се смее. Понякога се ядосвам — но не и той, усмихва се и казва: „Няма друга като теб, Хермия, заклевам се“. Господи, толкова ми липсва. — Тя преглътна сълзите.

— Много мъже са се влюбвали в теб, но малцина са успявали да те изтърпят — рече бързо майка й. Тя се изразяваше прямо и без увъртания, като самата Хермия. — Трябваше да го заковеш, докато имаше тази възможност.

Хермия промени темата и ги попита за Блица. Бетс беше прекарала бомбардировките под кухненската маса, но Магс бе обикаляла с линейката си между падащите бомби. Майката на Хермия беше забележителна жена, може би твърде директна и лишена от такт за съпруга на дипломат, но войната беше извадила на показ силата и куража й, точно както недостигът на мъже за разузнаването бе дал възможност на Хермия да се изяви.

— „Луфтвафе“ не могат да продължават с това вечно — каза Магс. — Те нямат безкраен запас от самолети и пилоти. Ако нашите бомбардировачи продължат да съсипват немската индустрия, все някога ще има резултат.

— Междувременно невинни германски жени и деца страдат също като нас — каза Бетс.

— Зная, но това е войната — отвърна Магс.

Хермия си спомни разговора с Дигби Хор. Хора като Магс и Бетс си мислеха, че британските бомбардировки съсипват надпетите. Добре, че нямаха представа, че половината бомбардировачи са свалени. Ако научеха истината, вероятно щяха да се отчаят.

Магс започна да разказва дълга история за спасяването на някакво куче от горяща сграда, а Хермия я слушаше разсеяно и мислеше за Дигби. Ако Фрея беше машина и немците я използваха за защита на границите си, тя можеше да се намира и в Дания. Как да проучи този въпрос? Дигби беше казал, че машината излъчва някакъв вид лъчи, пулсации или радиовълни. Такива емисии сигурно можеха да бъдат засечени. Вероятно „Нощна стража“ бе в състояние да стори нещо.

Тази идея я развълнува. Можеше да изпрати съобщение на „Нощна стража“. Но първо трябваше да събере повече информация. Щеше да започне работа още тази нощ, веднага след като Магс и Бетс се качат на влака.

Изведнъж стана нетърпелива да се отърве от тях.

— Още кейк, мамо?