Кен Фолет
Полетът на стършела (28)

Двадесет и седма глава

Стършелът беше готов за полет.

Харалд бе инсталирал новите кабели от Водал. Последната му задача беше спуканата гума. Използва крика на ролс-ройса, за да повдигне самолета, после отнесе колелото в най-близкия гараж и плати на механика да поправи гумата. Беше изобретил метод за зареждане на гориво във въздуха — разби прозореца на кабината и прокара един маркуч през него към тръбата на резервоара. Накрая разгъна крилата и ги фиксира с прости метални нитове. Сега самолетът се простираше по цялата ширина на църквата.

Харалд погледна навън. Денят беше спокоен, с лек вятър и разкъсани ниски облаци, които щяха да скрият Стършела от „Луфтвафе“. Щяха да излетят през нощта.

Стомахът му се свиваше от безпокойство при тази мисъл. Дори полетът над авиошколата във Водал с Тигровата пеперуда му се стори ужасяващо приключение. Сега планираше да прелети стотици километра над открито море.

Такива самолети не се отдалечаваха от сушата, за да се приземят в случай на проблем. Оттук до Англия беше възможно да летиш над бреговете на Дания, Германия, Холандия, Белгия и Франция. Но Харалд и Карен щяха да изминат много километри над морето, далече от окупираната от немците земя. Ако нещо се объркаше, нямаше къде да идат.

Харалд още се притесняваше за това, когато Карен се промъкна през прозореца, понесла кошница, досущ като Червената шапчица. Сърцето му подскочи от удоволствие, щом я видя. Цял ден, докато работи по самолета, той мислеше за целувката им сутринта, след като откраднаха бензина. Все докосваше устните си, за да върне спомена.

Сега тя огледа Стършела и каза:

— Еха!

Зарадва се, че я е впечатлил.

— Хубавец е, нали?

— Но така няма да го изкараш през вратата.

— Знам, ще трябва да сгъна пак крилата, после да ги разгъна отново навън.

— Тогава защо си ги разпънал сега?

— За упражнение. Така втория път ще се справя по-бързо.

— Колко бързо?

— Не знам точно.

— Ами войниците? Ако ни видят…

— Те ще спят.

Тя изглеждаше угрижена.

— Значи сме готови, нали?

— Готови сме.

— Кога тръгваме?

— Тази нощ, разбира се.

— О, Господи.

— Отлагането само повишава риска да ни открият, преди да сме потеглили.

— Знам, но…

— Какво?

— Може би просто не съм предполагала, че ще е толкова скоро — тя извади някакъв пакет от кошницата и му го подаде разсеяно. — Донесох ти студено говеждо. — Хранеше го всяка нощ.

— Благодаря — той се взираше внимателно в нея. — Не си се отказала, нали?

Тя поклати глава решително.

— Не, просто си спомних, че минаха три години, откакто не съм сядала на пилотското място.

Той отиде до тезгяха и избра малка брадвичка и кълбо здрав канап. Прибра ги в отделението под таблото в кабината.

— За какво са ти? — попита Карен.

— Ако паднем в морето, самолетът сигурно ще потъне заради тежестта на двигателя. Но крилете могат да изплават. Затова ще ги отсечем и ще ги завържем като импровизиран сал.

— В Северно море!? Мисля, че преди това ще умрем от студ.

— Е, по-добре е от удавяне.

Тя потрепери.

— Щом казваш.

— Трябва да вземем малко сухари и няколко бутилки вода.

— Ще донеса от кухнята. Като стана дума за вода… ще сме във въздуха повече от шест часа.

— Е?

— Как ще пишкаме?

— Ще отворим вратата и ще действаме.

— Това важи само за теб.

Той се ухили.

— Извинявай.

Тя се огледа и взе няколко стари вестника.

— Сложи ги вътре.

— Защо?

— В случай че ми се допишка.

Той се смръщи.

— Не виждам как…

— Моли се никога да не разбереш.

Харалд остави вестниците на седалката.

— Имаме ли някакви карти? — попита Карен.

— Не. Предположих, че просто трябва да летим на запад, докато видим земя. Тя ще е Англия.

Карен поклати глава.

— Във въздуха е трудно да се ориентираш къде си. Често съм се губила, докато летях наоколо. Ами ако се отклоним заради вятъра? Тогава ще кацнем във Франция.

— Господи, не помислих за това.

— Има само един начин да определиш местоположението си — да сравняваш особеностите на терена с карта. Ще потърся някаква у дома.

— Добре.

— Сега трябва да вървя и да взема всичко необходимо — тя се промъкна отново през прозореца, понесла празната кошница.

Харалд беше твърде напрегнат, за да изяде говеждото, което му беше донесла. Започна да сгъва крилата. Това ставаше бързо, още по проект, защото се предполагаше, че гордият собственик ще го прави всяка вечер и ще паркира самолета в гаража до семейната кола.

За да не цапа кабината предното крило, когато то е в сгънато положение, вътрешната секция на долния му край се сгъваше навън. Затова първата работа на Харалд бе да отключи тези секции и да ги вдигне нагоре.

Отдолу на всяко горно крило беше монтирана скоба, наречена подпора, която Харалд откачи и после я фиксира между краищата на горното и долното крило, за да не се ударят едно в друго.

При полет крилете бяха поддържани от L-образни плъзгащи се щифтове на предните греди на четирите криле. На горните криле щифтът беше закрепен от подпората, която Харалд беше махнал, така че му остана само да завърти щифта на деветдесет градуса и да го дръпне на десет сантиметра напред.

Щифтовете на долните криле бяха закрепени с кожени каиши. Харалд откачи каиша на лявото крило, после завъртя щифта и го издърпа.

Щом се освободи, крилото започна да се движи.

Харалд осъзна, че е трябвало да предвиди това. Така паркиран, с опашка, опряна на земята, самолетът беше наклонен с вирнат нагоре нос; а сега тежките двойни крила се люшваха назад под силата на гравитацията. Той се вкопчи в крилото, ужасѐн, че ще се стовари върху фюзелажа и ще го повреди. Опита се да задържи предния край на долното крило, но то беше твърде дебело, за да го хване.

— По дяволите! — изкрещя Харалд. Пристъпи напред след крилото и сграбчи стоманените обтегачи между долното и горното крило. Успя да забави движението, ала телта се вряза в ръката му. Той извика и автоматично я пусна. Крилото се люшна назад и спря във фюзелажа с болезнен тътен.

Като проклинаше небрежността си, Харалд отиде до опашката, хвана края на долното крило с две ръце и го завъртя навън, за да провери за повреда. За негово огромно облекчение такава нямаше. Краищата на горното и долното крило бяха невредими, а по фюзелажа не личеше нищо. Всичко беше здраво, освен дланта му.

Като ближеше кръвта от раната, той тръгна към дясната страна. Този път подпря долното крило с един сандък от чай, пълен със стари списания. Извади щифтовете, после заобиколи крилото, избута сандъка и хвана крилото, като му позволи да се извие бавно назад към свито положение.

Карен се върна.

— Всичко ли взе? — попита Харалд нетърпеливо.

Тя остави кошницата на пода.

— Не можем да тръгнем тази нощ.

— Какво? — почувства се измамен. Беше брал толкова страх за нищо. — Защо? — повтори гневно.

— Утре танцувам.

— Танцуваш? — Харалд се вбеси. — Нима е по-важно от мисията ни?

— Това е много специално. Казах ти, че разучавам главната роля. Половината трупа са получили стомашно разстройство. Има две трупи, но и двете солистки са болни, затова ме извикаха. Това е невероятен късмет!

— Ужасен късмет, според мен.

— Ще танцувам на голямата сцена на Кралския театър и знаеш ли какво? Кралят ще е там!

Той прокара разсеяно пръсти през косата си.

— Не мога да повярвам, че го казваш.

— Запазих ти билет. Можеш да го вземеш от касата.

— Няма да дойда.

— Не се цупи сега! Ще тръгнем утре вечер, след представлението. Следващото е едва след седмица, а тогава сигурно някоя от титулярките ще е оздравяла.

— Не ми пука за проклетия балет — ами войната? Хейс каза, че Кралските военновъздушни сили сигурно планират масирано въздушно нападение. Имат нужда от снимките преди това! Помисли колко живота са заложени!

Тя въздъхна и заговори по-меко:

— Знаех си, че така ще кажеш, и си помислих да отхвърля шанса, но просто не можах. Както и да е, ако летим утре, ще сме в Англия три дни преди пълнолунието.

— Но още двадесет и четири часа ще сме в смъртна опасност!

— Виж, никой не знае за този самолет — защо да разберат точно утре?

— Възможно е.

— О, не се дръж като дете, всичко е възможно.

— Като дете ли? Знаеш, че полицията ме търси. Аз съм беглец и искам да се махна от тази страна възможно най-скоро.

Сега тя започна да се ядосва.

— А ти трябва да разбереш какво е тази постановка за мен.

— Е, не разбирам.

— Може да умра в този проклет самолет.

— Аз също.

— Докато потъвам в Северно море или докато замръзвам до смърт на твоя импровизиран сал, искам да си мисля, че съм постигнала мечтата на живота си и съм танцувала прекрасно на сцената на Датския кралски театър пред самия крал. Нима не можеш да го разбереш?

— Не. Не мога!

— Тогава върви по дяволите! — рече тя и излезе през прозореца.

Харалд се взираше след нея. Беше потресен. Измина цяла минута, преди да помръдне. После погледна какво беше донесла в кошницата. Вътре имаше две бутилки минерална вода, пакет сухари и фенерче, резервна батерия и две резервни крушки. Нямаше карти, но пък беше сложила стар училищен атлас. Той извади книжката и я отвори.

На последната страница беше написано с момичешки почерк: „Карен Духвиц, трети клас“

— О, боже!