Кен Фолет
Полетът на стършела (26)

Двадесет и пета глава

Харалд знаеше, че полицията го търси.

Майка му се беше обадила отново в Кирстенслот, уж за да каже на Карен кога ще е погребението на Арне. По време на разговора споменала, че полицията я е разпитвала къде е Харалд.

— Но аз не знам къде е той, затова не им казах — обяснила тя. Това беше предупреждение и Харалд се възхити на майка си за куража да се обади и за находчивостта й, задето се беше сетила, че Карен може да предаде съобщението.

Въпреки това той трябваше да иде в авиошколата.

Карен отмъкна стари дрехи от баща си, за да може Харалд да свали отличителното училищно сако. Той облече прекрасното леко спортно сако от Америка и си сложи ленена шапка и слънчеви очила. Приличаше повече на милионер плейбой, отколкото на шпионин, когато се качи на влака в Кирстенслот. Все пак беше нервен. Във вагона се чувстваше като в капан. Ако го заговореше някой полицай, нямаше къде да избяга.

В Копенхаген измина краткото разстояние от гара Вестерпорт до централна гара, без да срещне нито един униформен полицай. След няколко минути вече беше във влака за Водал.

По пътя мислеше за брат си. Всички смятаха, че Арне не е подходящ за Съпротивата: твърде шеговит, твърде безгрижен, вероятно недостатъчно смел. А накрая се оказа най-големият герой от всички. При тази мисъл очите му се напълниха със сълзи зад слънчевите очила.

Командир на ескадрила Ренте, командващият офицер на авиошколата, му напомни за директора Хейс. И двамата бяха високи и слаби, с дълги носове. Поради тази прилика на Харалд му беше трудно да го лъже.

— Дойдох да… прибера вещите на брат си — каза той. — Личните вещи. Ако нямате нищо против.

Ренте като че не забеляза смущението му.

— Разбира се — каза той. — Един от колегите на Арне, Хендрик Яне, събра всичко. Има само един куфар и брезентова мешка.

— Благодаря ви — Харалд не искаше вещите на Арне, но му трябваше някакъв повод да дойде тук. Всъщност търсеше петнадесет метра стоманен кабел, с който да замести липсващите кабели в Стършела. А не се сети за друго място, където да намери такъв.

Сега, когато вече беше тук, задачата му се струваше много по-страховита. Почувства лека паника. Без кабела Стършелът нямаше да полети. После отново се замисли за саможертвата на брат си и си каза, че трябва да запази спокойствие. Ако разсъждаваше трезво, щеше да намери начин.

— Мислех да изпратя нещата на родителите ви — добави Ренте.

— Аз ще го направя — Харалд се питаше дали може да му се довери.

— Чудех се само дали не трябва да ги изпратя на годеницата му.

— Хермия ли? — Харалд се изненада. — В Англия?

— Тя в Англия ли е? Преди три дни беше тук.

Харалд беше смаян.

— Какво е правила тук?

— Предполагам, че е получила датско гражданство и живее в страната. Иначе присъствието й в Дания би било нелегално и аз съм длъжен да докладвам за посещението й на полицията. Но явно нямаше да дойде тук, ако случаят беше такъв. Тя сигурно знае, би трябвало, че като военен аз съм длъжен да докладвам за всичко незаконно в полицията — той се вгледа в Харалд и добави: — Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да — Харалд осъзна, че Ренте се опитва да му подскаже нещо. Той подозираше, че и двамата с Хермия са замесени в шпионаж, и го предупреждаваше да не казва нищо пред него. Явно симпатизираше на каузата им, но не искаше да нарушава правилата. Харалд се изправи. — Бяхте пределно ясен, благодаря ви.

— Ще изпратя някой да те заведе до стаята на Арне.

— Няма нужда — ще се оправя. — Беше я видял преди две седмици, когато идва тук за полета с Тигровата пеперуда.

Ренте му стисна ръката.

— Приеми най-искрените ми съболезнования.

— Благодаря.

Харалд излезе от сградата на управлението и тръгна по единствената улица, която свързваше ниските сгради на базата. Вървеше бавно и поглеждаше в хангарите. Не беше много оживено. Какво имаше за вършене в база, в която самолетите не летяха?

Ядоса се. Кабелът сигурно беше някъде тук. Трябваше само да го открие и да го вземе. Но не беше толкова просто.

В един хангар видя напълно разглобена Тигрова пеперуда. Крилете бяха свалени; фюзелажът беше подпрян на подпори, а двигателят беше изваден на един стенд. Обнадежди се. Влезе през огромните врати. Един механик с работен гащеризон седеше на тенекия от машинно масло и пиеше чай от голяма чаша.

— Невероятно — рече Харалд. — Не бях виждал разглобен самолет.

— Налага се — отвърна мъжът. — Частите се амортизират, не трябва да дефектират във въздуха. В един самолет всичко трябва да е перфектно. Иначе ще паднеш отвисоко.

Харалд реши, че това е доста отрезвяващо заключение. Той планираше да прекоси Северно море със самолет, който от години не беше докосван от механик.

— Значи вадите всичко?

— Всичко, което може да се извади, да.

Харалд оптимистично си помисли, че този мъж може да му даде онова, от което се нуждаеше.

— Сигурно имате много резервни части.

— Точно така.

— А в един самолет има към тридесет метра контролни кабели, нали?

— За Тигрова пеперуда трябват петдесет метра кабел.

Точно това ми трябва, помисли си Харалд с нарастващо въодушевление. Но отново не посмя да попита, защото се страхуваше да не се издаде пред този непознат. Огледа се. Почти си беше представял, че самолетните части ще са пръснати наоколо без надзор.

— Е, къде съхранявате всичко?

— В складовете, разбира се. Това е армия. Всичко си е на мястото.

Харалд изсумтя вбесен. Само да беше зърнал някъде кабел, щеше да го вземе уж случайно… но нямаше смисъл да се надява на лесни решения.

— Къде е складът?

— В съседната сграда — механикът се намръщи. — Защо разпитваш толкова?

— Просто любопитство — Харалд усети, че е прекалил. Трябваше да си тръгне, преди да е събудил сериозно подозрение. Махна леко с ръка и се обърна. — Беше ми приятно да си поговорим.

Стигна до следващата сграда и влезе вътре. Един сержант седеше зад гише, пушеше и четеше вестник. Харалд видя снимка на предаващи се руски войници и заглавие: „Сталин поема контрола над съветското министерство на отбраната“.

Харалд огледа лавиците, които се простираха от двете страни на гишето. Чувстваше се като дете в сладкарница. Тук имаше всичко, което му трябваше — от промивачки до цели двигатели. Можеше да сглоби цял самолет от тези части.

Имаше отделна секция с кабели, километри кабели от всякакъв вид, спретнато навити на дървени цилиндри като макари с конци.

Харалд беше доволен. Вече знаеше къде са кабелите. Сега трябваше да измисли как да ги докопа.

След миг сержантът вдигна очи от вестника.

— Да?

Дали щеше да приеме подкуп? Харалд пак се поколеба. Джобовете му бяха пълни с пари, дадени му от Карен точно за тази цел. Но не знаеше как да формулира предложението си. Дори подкупен склададжия можеше да се обиди от едно глупаво предложение. Прииска му се да беше измислил някакъв подход. Но нямаше начин, трябваше да го направи.

— Може ли да ви попитам нещо? — рече той. — При толкова резервни части — има ли някакъв начин един цивилен… да ги купи или…

— Не — отвърна рязко сержантът.

— Дори ако парите, нали разбирате, не са проблем…

— Абсолютно не.

Харалд не знаеше какво да каже.

— Не исках да…

— Забрави.

Е, поне сержантът не се обади в полицията. Харалд се обърна.

На излизане забеляза, че дървената врата е солидна и има три ключалки. Нямаше да проникне лесно в този склад. Вероятно не беше първият цивилен, който се е сетил, че във военните складове могат да се намерят резервни части.

Той тръгна унило към жилищата на офицерите и намери стаята на Арне. Там наистина имаше куфар и мешка, оставени до долната страна на леглото. Иначе стаята бе съвсем гола.

Колко жалко, че животът на брат му се побираше в две торби и че в стаята му не бе останала и следа от съществуването му. Тази мисъл го разплака отново, но си каза, че е важно какво оставя човек в съзнанието на другите. Арне винаги щеше да живее в паметта му — щеше да го учи да свири с уста, да кара майка му да се смее като момиче, да сресва косата си пред огледалото. Спомни си последната им среща, когато Арне седеше на пода в старата църква на Кирстенслот, изморен и изплашен, но решен да изпълни мисията. И отново осъзна, че единственият начин да почете паметта му е да довърши започнатото от него.

Един ефрейтор надникна в стаята и каза:

— Роднина ли си на Арне Олуфсен?

— Брат съм му. Казвам се Харалд.

— Бенедикт Весел, наричай ме Бен — мъжът беше към тридесетте, с дружелюбна усмивка и пожълтели от тютюн зъби. — Надявах се да срещна някого от семейството. — Той бръкна в джоба си и извади пари. — Дължа на Арне четиридесет крони.

— Защо?

Ефрейторът го изгледа лукаво.

— Е, не казвай на никого, но организирах малко залагане на конни състезания и Арне уцели победителя.

Харалд взе парите, не знаеше какво друго да стори.

— Благодаря.

— Значи всичко е наред, нали?

Харалд не разбра съвсем въпроса.

— Разбира се.

— Е, добре — Бен изглеждаше някак потаен.

На Харалд му хрумна, че вероятно сумата е много повече от четиридесет крони, но не мислеше да спори.

— Ще ги дам на мама.

— Моите най-искрени съболезнования, синко. Брат ти беше славен човек.

Ефрейторът явно не спазваше стриктно устава. Приличаше на човек, който твърде често шепне: „Не казвай на никого“. Възрастта му предполагаше, че е професионален военен, но чинът му беше нисък. Вероятно влагаше енергията си предимно в незаконни дейности. Сигурно продаваше порнографски книжки и крадени цигари. Може би щеше да разреши и неговия проблем.

— Бен, може ли да те питам нещо?

— Абсолютно всичко — Бен извади торбичка с тютюн от джоба си и започна да свива цигара.

— Ако човек поиска да се сдобие с петнадесет метра контролен кабел за Тигрова пеперуда, за лични цели, има ли някакъв начин да го направи?

Бен го изгледа с присвити очи.

— Не.

— Да кажем, че въпросният човек разполага с няколкостотин крони.

Бен запали цигара.

— Има връзка с онова, за което арестуваха Арне, нали?

— Да.

Бен поклати глава.

— Не, момко, няма как. Съжалявам.

— Както и да е — рече ведро Харалд, но беше горчиво разочарован. — Къде да намеря Хендрик Янц?

— Две врати по-надолу. Но не е в стаята си, виж в столовата.

Харалд откри Хендрик до малко бюро, четеше книга по метеорология. Пилотите трябваше да разбират от това, да знаят кога е безопасно да се лети и кога се задава буря.

— Аз съм Харалд Олуфсен.

Хендрик му стисна ръката.

— Колко жалко за Арне.

— Благодаря, че сте му събрали нещата.

— Радвам се, че бях полезен с нещо.

Дали Хендрик одобряваше стореното от Арне? Харалд искаше да види някаква индикация за това, преди да рискува.

— Арне искаше да помогне на страната си.

Хендрих веднага доби предпазлив вид.

— Не знам нищо за това — рече той. — За мен той беше надежден колега и добър приятел.

Харалд се обезсърчи. Хендрик явно нямаше да му помогне да открадне кабела. Какво щеше да прави сега?

— Благодаря отново — каза той. — Довиждане.

Върна се в стаята на Арне и взе чантите. Нямаше никаква представа какво друго да направи. Не можеше да си тръгне без кабела, но как да го вземе? Беше опитал всичко.

Вероятно можеше да се снабди с кабел и от друго място, но не знаеше кое. А времето изтичаше. Пълнолунието беше след шест дни. Това означаваше, че имаха само четири дни за работа по самолета.

Излезе от сградата и се отправи към портала, понесъл чантите. Щеше да се върне в Кирстенслот — но защо? Без кабел Стършелът нямаше да полети. Зачуди се как ще каже на Карен, че се е провалил.

Когато подмина сградата на склада, чу някой да го вика:

— Харалд!

Един камион беше паркиран до стената на склада, Бен се спотайваше зад него и му кимаше. Харалд забърза натам.

— Ето — каза Бен и му подаде дебела намотка стоманен кабел. — Петнадесет метра и малко отгоре.

Харалд беше смаян.

— Благодаря!

— Взимай го, за бога, тежък е.

Харалд взе кабела и се обърна.

— Не, не! — рече Бен. — Не можеш да минеш през портала с кабела в ръце, за бога! Сложи го в едната чанта.

Харалд отвори куфара на Арне. Беше пълен.

— Дай ми униформата, бързо — рече Бен.

Харалд извади униформата на Арне и сложи на нейно място кабела.

Бен я взе и каза:

— Ще се отърва от нея, не се тревожи. Сега се омитай!

Харалд затвори куфара и посегна към джоба си.

— Обещах ти двеста крони…

— Задръж си парите — каза Бен. — Желая ти късмет, синко.

— Благодаря!

— Сега се омитай! И да не съм те видял повече.

— Става — отвърна Харалд и бързо се отдалечи.

* * *

На следващата сутрин Харалд стоеше пред замъка в сивото сияние на зората. Беше три и половина. Той държеше туба за бензин от осемнадесет литра, празна и чиста. Резервоарът на Стършела събираше сто и шестдесет литра, почти девет туби. Нямаше законен начин да се снабди с гориво, затова реши да открадне от немците.

Вече имаше всичко останало. Трябваше да поработи само още няколко часа по Стършела и той щеше да е готов да полети.

Но резервоарът беше празен.

Вратата на кухнята се отвори тихо и Карен пристъпи навън. Придружаваше я Тор, старият червен сетер, който беше накарал Харалд да се усмихне, защото много приличаше на господин Духвиц. Карен спря на прага и се огледа предпазливо като котка, когато в къщата има непознати. Беше с дебел зелен пуловер, който скриваше фигурата й, и старите кафяви кадифени панталони, с които според Харалд беше копала в градината. Изглеждаше прекрасно. Тя ме нарече „скъпи“, каза си той, наслаждавайки се на спомена. Тя ме нарече „скъпи“.

Карен му се усмихна сияйно и го зашемети.

— Добро утро!

Гласът й прозвуча опасно високо. Той сложи пръст на устните си. Трябваше да са много тихи. Нямаше какво да обсъждат: бяха планирали всичко през нощта, докато седяха на пода на старата църква и хапваха шоколадов кейк от кухненския килер на Кирстенслот.

Харалд поведе към гората и под прикритието на дърветата стигнаха до средата на парка. Щом наближиха палатките на войниците, надникнаха предпазливо от храстите. Както и очакваха, видяха само един пазач, който стоеше пред полевата кухня и се прозяваше. В този час всички останали спяха. Харалд с облекчение установи, че надеждите му се оправдават.

Ветеринарната рота се снабдяваше с гориво от малка цистерна, паркирана на стотина метра от палатките — без съмнение от съображения за сигурност. Това й местоположение щеше да го улесни, макар да му се искаше да е още по-отдалечена. Цистерната имаше ръчна помпа без никакъв заключващ механизъм.

Камионът беше паркиран до алеята, която водеше към входа на замъка, за да могат останалите коли да се приближават безпрепятствено. Маркучът беше откъм страната на шофьора, за удобство, и поради това камионът щеше да скрие от лагера на войниците онзи, който използваше цистерната.

Всичко изглеждаше наред, но Харалд се поколеба. Беше истинска лудост да крадеш бензин под носа на войниците. Но и не биваше да му мисли твърде много. Страхът парализираше. Противоотровата беше действието. Без повече умуване той излезе от гората, като остави Карен и кучето зад себе си, и тръгна бързо по мократа трева към цистерната.

Свали накрайника от куката и го пъхна в тубата, после посегна към лоста на помпата. Когато го дръпна надолу, от цистерната се разнесе гъргорене и бензинът плисна в тубата. Стори му се твърде шумно, но вероятно не достатъчно, за да го чуе пазачът на стотина метра оттам.

Озърна се с тревога към Карен. Бяха се разбрали тя да гледа от гората, за да го предупреди, ако някой приближи.

Тубата се напълни бързо. Той зави тапата и я вдигна. Беше тежка. Окачи добре накрайника на куката и забърза към дърветата. Щом се скри от поглед, спря и се ухили победоносно на Карен. Бяха откраднали осемнадесет литра бензин и им се размина. Планът работеше!

Той остави Карен в гората и тръгна към манастира. Беше отворил голямата врата на църквата, за да може да влиза и излиза. Щеше да е много трудно и бавно да вкарва тежката туба през високия прозорец. Щом се озова вътре, с облекчение остави товара си на земята. Отвори панела на Стършела и разви капачката на резервоара. Работеше непохватно, защото пръстите му бяха изтръпнали от носенето на тубата, но успя да свали капачката. Изля бензина в резервоара, завинти и двете капачки, за да не мирише, и излезе.

Докато пълнеше тубата за втори път, пазачът реши да обиколи за проверка.

Харалд не го виждаше, но разбра, че става нещо, когато Карен изсвири. Вдигна глава и я видя да изскача от гората, следвана от Тор. Той пусна лоста на помпата и се смъкна на колене, за да погледне под цистерната към моравата. Видя ботушите на войника да приближават.

Бяха предвидили подобен проблем и бяха готови за него. Все така на колене, Харалд видя, че Карен върви по тревата. Тя пресрещна пазача на петдесет метра от цистерната. Кучето лениво подуши чатала му. Карен извади цигари. Дали пазачът щеше да изпуши цигара с едно красиво момиче, или щеше да изпълни задачата си и да я помоли да отведе кучето си, докато той патрулира? Харалд стаи дъх. Пазачът прие цигарата и запалиха.

Войникът беше дребен, със слабо телосложение. Харалд не чу какво си говорят, но знаеше какво казва Карен: че не можела да спи, чувствала се самотна, искала да поговори с някого.

„Не мислиш ли, че може да се усъмни?“, беше попитала тя, когато обсъждаха този план вечерта. Харалд я увери, че жертвата ще е твърде доволна от присъствието й, за да задава въпроси за мотивите й. Не беше чак толкова сигурен в това, но за негово облекчение пазачът се държа точно според предвижданията му.

Карен посочи към един дънер малко по-встрани и поведе войника към него. Тя седна и се разположи така, че войникът да се настани с гръб към цистерната, ако иска да седне до нея. Е, Харалд знаеше, че сега тя ще каже, че местните момчета са твърде скучни, че й харесва да говори с мъже, които са попътували повечко и са видели свят, които изглеждат по-зрели. Тя потупа с длан дънера до себе си и окуражи войника да седне. И той, разбира се, седна.

Харалд продължи да помпа бензин.

Щом напълни тубата, забърза към гората. Тридесет и шест литра!

Когато се върна, Карен и пазачът не бяха помръднали. Докато пълнеше тубата, Харалд пресмяташе колко време ще му трябва. Пълненето отнемаше около минута, пътят до църквата — две минути, изливането на бензина в самолета — още минута, а да се върне обратно — пак две. Шест минути за един тур, а общо петдесет и четири минути за девет туби. Ако се приеме, че към края ще е уморен, ставаше час.

Дали пазачът щеше да се залиса така дълго в разговори? Той нямаше какво друго да прави. Войниците ставаха в пет и половина, имаше повече от час дотогава, а се заемаха със задачите си към шест. Стига британците да не нахлуеха в Дания до час, пазачът нямаше защо да прекъсва разговора си с едно хубаво момиче. Но той беше войник, научен на военна дисциплина, и може би щеше да се почувства длъжен да продължи обиколката си.

Е, на Харалд не му оставаше друго, освен да се надява на най-доброто и да побърза.

Отнесе третата туба в църквата. Вече имаше петдесет и пет литра; за повече от триста и двадесет километра — една трета от пътя до Англия.

Продължи да снове. Според наръчника, който бе открил в кокпита, „Стършел“ DH87B можеше да прелети хиляда и десет километра с пълен резервоар. Стига да имаше попътен вятър. Разстоянието до английския бряг, доколкото си спомняше от атласите, беше около хиляда километра. Съвсем близо до лимита. Един насрещен вятър щеше да намали значително пробега им и щяха да паднат в морето. Реши да вземе пълна туба с бензин в кабината. Това щеше да добави сто и десет километра към обсега на Стършела, ако, разбира се, измислеше начин да зареди резервоара във въздуха.

Помпаше с дясната ръка и пресмяташе с лявата, и двете ръце вече го боляха, когато изливаше четвъртата туба в самолета. Върна се за петата и видя, че пазачът става, сякаш се готви да тръгне, но Карен още му говореше. Смееше се на нещо, казано от него, и го плесна игриво по рамото. Това беше кокетен жест, който не бе характерен за нея, но все пак Харалд изревнува. Никога не го беше потупвала така игриво по рамото.

Но пък му каза „скъпи“.

Отнесе петата и шестата туба и установи, че вече е на две трети от пътя до английския бряг.

Изплашеше ли се, мислеше за брат си. Беше му трудно да приеме, че Арне е мъртъв. Все се питаше дали брат му ще одобри това или онова, какво би казал за плана му, когато му го довери, дали ще се зарадва, дали ще е скептичен, или впечатлен. Така Арне оставаше част от живота му.

Харалд не вярваше в твърдия ирационален фундаментализъм на баща си. Приказките за рай и ад му се струваха чисто суеверие. Но сега разбираше, че мъртвите продължават да живеят в съзнанието на онези, които ги обичат, и това беше вид живот след смъртта. Щом решимостта му отслабнеше, си спомняше, че Арне бе жертвал всичко за тази мисия, и усещаше как лоялността му дава сили — макар че брат му, на когото дължеше тази лоялност, вече го нямаше.

Забелязаха го, когато се връщаше със седмата туба към църквата.

Щом наближи вратата, един войник по бельо излезе от манастирския двор. Харалд се смръзна, тубата с бензин в ръката му беше по-уличаваща от димящо оръжие. Войникът, полузаспал, тръгна към храстите и започна да пикае, като се прозяваше. Харалд видя, че това е Лео, младият редник, който се бе държал много приятелски преди три дни.

Лео го забеляза и се притесни, изглеждаше гузен.

— Извинявай — измърмори той.

Харалд предположи, че пикаенето в храстите не е по устав. Бяха изкопали тоалетна зад манастира, но дотам имаше много път и Лео го беше домързяло. Харалд се опита да се усмихне успокоително.

— Няма проблеми — каза той на немски, но чу треперенето на гласа си.

Лео като че ли не го забеляза. Смръщи се, докато оправяше дрехите си.

— Какво има в тубата?

— Вода, за мотоциклета ми.

— О… — Лео се прозя. После вирна пръст към храстите. — Ние не бива да…

— Забрави.

Лео кимна и се отдалечи. Харалд влезе в църквата. Спря за миг и затвори очи, за да преодолее напрежението. После изля горивото в Стършела.

Когато приближи цистерната за осми път, видя, че планът му започва да се разпада. Карен се отдалечаваше от дънера и вървеше към гората. Помаха приятелски на пазача, значи се бяха разделили в добри отношения, но Харалд предположи, че войникът е решил да се захване със задълженията си. Той се отдалечаваше от цистерната, вървеше към полевата кухня, затова Харалд реши да продължи и напълни тубата.

Когато влезе пак в гората, Карен го пресрещна и прошепна:

— Трябва да запали кухненската печка.

Харалд кимна и забърза. Изля осмата туба в резервоара и се върна за деветата. Пазачът не се виждаше никъде и Карен вирна палец в знак, че може да продължи. Той напълни тубата и се върна в църквата. По негови сметки трябваше да е напълнил резервоара до ръба и дори остана малко. Но му трябваше още една туба, която да сложи в кабината. Затова се върна за последно.

Карен го спря в края на гората и му посочи към пазача, който стоеше до цистерната с бензин. Харалд с изумление видя, че в бързината е забравил да върне накрайника на куката и сега маркучът висеше свободно. Войникът огледа парка, изглеждаше объркан, после закачи маркуча на място. Но остана до цистерната още малко. Извади цигари, сложи една в устата си и отвори кутия с кибрит; отдалечи се от цистерната, преди да драсне клечката.

— Не взе ли достатъчно бензин вече? — прошепна Карен.

— Трябва ми още една туба.

Пазачът стоеше с гръб към камиона и пушеше и Харалд реши да рискува. Тръгна бързо по тревата. За своя изненада установи, че цистерната не го скрива напълно от войника. Въпреки това пъхна маркуча в тубата и започна да помпа, като съзнаваше, че ако немецът се обърне, ще го забележи. Напълни тубата, върна маркуча на куката, завинти капачката и си тръгна.

Беше почти до гората, когато чу вик.

Престори се на глух и продължи по-бързо, без да се обръща.

Пазачът извика отново и Харалд чу тропот на ботуши.

Навлезе сред дърветата. Карен се появи.

— Скрий се някъде! — прошепна тя. — Аз ще се оправя.

Харалд хукна към един храсталак. Легна и се провря под оплетените клони, като издърпа тубата при себе си. Тор се опита да го последва, явно решил, че е някаква игра. Харалд го перна силно по носа и кучето отстъпи обидено.

Харалд чу пазача да пита:

— Къде е онзи мъж?

— Кой, Кристиян ли? — попита Карен.

— Кой е той?

— Един от градинарите. Ужасно си красив, когато се мръщиш, Луди.

— Остави това, какво правеше той?

— В тубата носи разтвор за болните дървета, убива онези гадни гъби, които растат по дънерите.

Това беше много находчиво от нейна страна, макар че беше забравила немската дума за плесен.

— Толкова рано? — попита Луди скептично.

— Каза, че трябвало да се направи по хладно.

— Видях го да се отдалечава от цистерната с бензин.

— Бензин ли? И за какво му е на Кристиян бензин? Той няма кола. Предполагам, че е минал напряко през моравата.

— Хм — Луди още не беше убеден. — Не съм видял никакви болни дървета.

— Е, виж това — Харалд ги чу да се отдалечават на няколко крачки. — Виждаш ли какво е израснало от кората като огромна брадавица? Ще убие дървото, ако Кристиян не се погрижи за него.

— Да, предполагам. Е, моля те, кажи на слугите да не навлизат в лагера.

— Ще кажа, извинявай. Сигурна съм, че Кристиян просто не е съобразил.

— Добре.

— Довиждане, Луди. Може би ще се видим утре сутрин.

— Ще съм тук.

— До скоро.

Харалд изчака няколко минути, после чу Карен да казва:

— Чисто е.

Той изпълзя от храстите.

— Беше невероятна!

— Ставам все по-добра лъжкиня, а това не е добре.

Тръгнаха към манастира — а там ги очакваше още една изненада.

Тъкмо щяха да излязат от гората, когато Харалд видя Пер Хансен, селския полицай и местен нацист, да стои пред църквата. По дяволите, какво правеше тук толкова рано сутринта?

Хансен стоеше с разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце и се взираше към военния лагер в парка. Харалд хвана Карен за ръката, за да я спре, но не можа да възпре Тор, който веднага усети нейната враждебност. Кучето изскочи от гората, спря на безопасно разстояние от полицая и започна да лае. Хансен изглеждаше изплашен и ядосан и посегна към оръжието на колана си.

— Аз ще се оправя с него — прошепна Карен и без да чака отговор, тръгна напред и свирна на кучето. — Ела, Тор!

Харалд остави тубата на земята, клекна и започна да ги наблюдава през листата.

— Трябва да държиш това куче вързано! — каза Хансен на Карен.

— Защо? То живее тук.

— Агресивно е.

— Лае по натрапници. Това му е работата.

— Ако нападне полицай, може да го застрелят.

— Не ставай глупав — каза Карен и Харалд видя, че тя отново се държи като арогантно богаташко момиче. — Каква работа имаш да душиш из моята градина призори?

— По официална работа, млада госпожице, така че внимавай как се държиш.

— Официална работа ли? — попита тя скептично. Харалд предположи, че иска да измъкне още информация от него. — Каква работа?

— Търся човек на име Харалд Олуфсен.

— Мамка му! — прошепна Харалд. Това не го очакваше.

Карен беше смаяна, но успя да го прикрие.

— Не съм чувала за него.

— Приятел е на брат ти от училище, полицията го търси.

— Е, няма как да познавам всички съученици на брат си.

— Бил е в замъка.

— О? И как изглежда?

— Ами мъж, на осемнадесет, висок над метър и осемдесет, светла коса, сини очи, вероятно носи синьо ученическо сако с лента на ръкава — Хансен все едно рецитираше по памет полицейския рапорт.

— О, звучи много сладък, като изключим сакото, но не си го спомням — Карен беше все така небрежно пренебрежителна, но Харалд виждаше напрежението и тревогата, изписани на лицето й.

— Бил е тук поне два пъти — каза Хансен. — Лично съм го виждал.

— Сигурно съм го пропуснала. И какво е направил, не е върнал книга в библиотеката?

— Не мога да ти кажа. Това е просто рутинна проверка.

Хансен явно не знаеше какво е престъплението му. Сигурно действаше по искане на друг полицай — най-вероятно Петер Флеминг.

— Брат ми замина за Орхус и в момента нямаме гости — продължи Карен, — освен стотина войници, разбира се.

— Когато видях Олуфсен за последно, той караше много опасен на вид мотор.

— О, онова момче ли? — рече Карен. — Ама него го изключиха от училище. Татко не би му позволил да дойде тук отново.

— Така ли? Аз все пак мисля да поговоря с баща ти.

— Той още спи.

— Ще почакам.

— Както искаш. Хайде, Тор! — Карен се отдалечи, а Хансен продължи по алеята.

Харалд чакаше. Карен наближи църквата, обърна се да види дали Хансен я гледа и се промъкна вътре. Хансен вървеше по алеята към замъка. Харалд се надяваше, че няма да спре да поговори с Луди и да разбере, че пазачът е видял висок рус младеж, който се е мотал подозрително около цистерната с бензин. За щастие Хансен подмина лагера и изчезна зад замъка, вероятно се запъти към кухненската врата.

Харалд забърза към църквата и влезе вътре. Остави пълната туба на плочите.

Карен затвори голямата врата, заключи и сложи резето. После се обърна към Харалд:

— Сигурно си изтощен.

Така беше. Ръцете го боляха, а краката му се подкосяваха от търчането през гората с голямата тежест. Щом се отпусна, усети леко гадене от бензиновите пари, но беше невероятно щастлив.

— Ти беше прекрасна! — възкликна той. — Флиртува с Луди, сякаш е най-желаният ерген в цяла Дания.

— С половин педя е по-нисък от мен!

— И напълно заблуди Хансен.

— Това не беше трудно.

Харалд взе тубата и я сложи в кабината на Стършела, в багажното отделение зад седалките. Затвори вратата и се обърна към Карен, която стоеше точно зад него с широка усмивка.

— Успяхме — рече тя.

— Господи, успяхме.

Тя го прегърна и го погледна с очакване. Като че ли искаше да я целуне. Той се зачуди дали да не я попита, но реши да рискува. Затвори очи и се наведе напред. Устните й бяха топли и меки. Можеше да остане така, неподвижен, опиянен от допира на устните й, цяла вечност, но тя имаше други идеи. Отдръпна се и го целуна отново. Целуна горната му устна, после долната, брадичката и пак устните. Устата й беше трескава, игрива, изследваща. Никога не се беше целувал така. Отвори очи и с изумление видя, че тя го гледа с блеснали от веселие очи.

— За какво си мислиш? — попита Карен.

— Наистина ли ме харесваш?

— Разбира се, че те харесвам, глупчо.

— И аз те харесвам.

— Хубаво.

Той се поколеба, после каза:

— Всъщност те обичам.

— Знам — отвърна тя и го целуна отново.