Кен Фолет
Полетът на стършела (13)

Дванадесета глава

Петер Флеминг събличаше жена си.

Тя стоеше безучастно пред огледалото, статуя от плът и кръв на бледа, красива жена. Той свали часовника и огърлицата й, после търпеливо разкопча роклята й. Грубите му пръсти се справяха лесно с това заради месеците практика. Смръщи се, когато забеляза, че на роклята й има петно, сякаш беше докоснала нещо лепкаво и после бе избърсала ръката си в хълбока. Тя не обичаше да се цапа така. Той съблече роклята през главата й, като внимаваше да не й развали прическата.

Днес Инге беше също толкова хубава, както и първия път, когато я видя по бельо. Но тогава се усмихваше, говореше му нежно, а лицето й изразяваше нетърпение и очакване. Днес то беше безизразно.

Той окачи роклята й в гардероба и й свали сутиена. Гърдите й бяха пълни и кръгли, а зърната — така бледи, че едва личаха. Той преглътна с мъка и се опита да не гледа към тях. Сложи я да седне пред тоалетката, свали й обувките, откопча чорапите и ги смъкна, а после свали и колана с жартиерите. Изправи я отново, за да събуе пликчетата. Желанието му нарасна, когато видя русите къдрици между краката й. И веднага се отврати от себе си.

Знаеше, че може да прави секс с нея, ако поиска. Тя щеше да лежи неподвижно и да понесе всичко пасивно и безучастно, както понасяше всичко останало. Но той не можеше да се накара да го направи. Беше опитал веднъж, скоро след като я прибра от болницата, казваше си, че може би така ще събуди някаква искрица разум у нея; но се отврати от себе си и спря само след секунди. Сега желанието се завърна и трябваше да го прогони, макар да знаеше, че това няма да му донесе облекчение.

Хвърли гневно бельото й в коша за пране. Тя не помръдна, когато той отвори чекмеджето и извади бяла памучна нощница, бродирана на малки цветчета, подарък от майка му. С нея Инге изглеждаше невинна и така желанието му изглеждаше още по-отвратително, все едно желаеше дете. Той навлече нощницата през главата й, пъхна ръцете в ръкавите и я плъзна надолу по гърба й. Погледна над рамото й в огледалото. Беше красива. Стори му се, че зърва лека усмивка на устните й, но вероятно си беше въобразил.

Заведе я в банята и после я сложи в леглото. Докато се събличаше, се гледаше в огледалото. На корема си имаше дълъг белег, спомен от една съботна нощ, когато се намеси в уличен бой още като млад полицай. Вече нямаше атлетичната фигура от младостта си, но беше във форма. Замисли се откога жена не е докосвала с желание кожата му.

Облече си пижамата, но не му се спеше. Реши да се върне в дневната и да изпуши още една цигара. Погледна към Инге. Тя лежеше неподвижно с отворени очи. Щеше да я чуе, ако се размърда. По принцип винаги усещаше, когато има нужда от нещо. Тя просто ставаше и чакаше, сякаш не можеше да си спомни какво да направи после; а той трябваше да се досети: вода, да иде до тоалетната, да я завие с шал или нещо по-сложно. Понякога тя вървеше из апартамента, уж без посока, но скоро спираше, например до прозореца, и или се взираше безпомощно в някоя затворена врата, или заставаше насред стаята.

Той излезе от спалнята и прекоси малкото коридорче до дневната, като остави вратите отворени. Намери цигарите и после, по импулс, извади наполовина пълна бутилка аквавит от шкафа и си наля в чаша. Докато отпиваше и пушеше, се замисли за изминалата седмица.

Тя беше започнала добре и свърши зле. Започна със залавянето на двама шпиони, Ингемар Гамел и Паул Кирке. Освен това те не бяха като обичайните му цели, синдикалисти, които тормозят нежелаещи да стачкуват работници, или комунисти, които изпращат кодирани съобщения в Москва с твърдения, че Ютланд е узрял за революция.

Не, Гамел и Кирке бяха истински шпиони, а скиците, които Тилде Ясперсен беше открила в кабинета на Кирке, съдържаха важна военна информация.

Звездата на Петер като че ли изгряваше. Някои от колегите му започнаха да се държат по-хладно с него и не одобряваха ентусиазма, с който сътрудничеше на германците, но те нямаха значение. Генерал Браун го беше извикал, за да му каже, че според него той трябва да оглавява отдела по безопасност. Не каза какво ще стане с Фредерик Юел, но беше съвсем ясно, че Петер ще получи поста, ако успее да приключи случая.

Жалко, че Паул Кирке умря. Ако беше жив, щеше да разкрие съучастниците си, откъде идват заповедите и как е изпращал информацията в Англия. Гамел обаче беше жив и го предадоха на Гестапо за „дълбок разпит“, но засега не беше разкрил нищо, вероятно защото нищо не знаеше.

Петер провеждаше разследването с обичайната си енергичност и решителност. Разпита командващия офицер на Паул, надутия командир на ескадрила Ренте. Говори и с родителите и приятелите на Паул, дори с братовчед му Мадс, но от тях не научи нищо. Няколко детективи следяха приятелката му Карен Духвиц, но засега тя изглеждаше просто една усърдна ученичка в балетното училище. Петер беше поставил под наблюдение и най-близкия приятел на Паул, Арне Олуфсен. Арне беше най-добрата му възможност, защото може би именно той бе начертал скиците на военната база в Санде. Ала Арне бе прекарал седмицата съвсем невинно, като си вършеше работата в школата. Тази нощ, петък, беше взел влака за Копенхаген, но и в това нямаше нищо необичайно.

След блестящото начало случаят като че ли стигаше до задънена улица.

Малкият триумф на тази седмица беше унижението на брата на Арне, Харалд. Все пак Петер беше сигурен, че момчето не е забъркано в шпионаж. Човек, който рискува живота си като шпионин, не би драскал глупави надписи.

Тъкмо се чудеше накъде да насочи сега разследването, когато на вратата се почука.

Той погледна часовника над камината. Беше десет и половина, не много късно, но и необичайно време за неочаквани визити. Посетителят му вероятно нямаше да се учуди, че го заварва по пижама. Той излезе в коридора и отвори вратата. Отвън стоеше Тилде Ясперсен, над светлата й къдрава коса беше кацнала небесносиня баретка.

— Има развитие — каза тя. — Реших, че трябва да го обсъдим.

— Разбира се. Влизай. Ще трябва да извиниш вида ми.

Тя погледна ухилена пижамата му.

— На слончета — и тръгна към дневната. — Никога не бих предположила.

Той се смути и съжали, че не беше облякъл халата си, макар да беше твърде топло.

Тилде седна.

— Къде е Инге?

— В леглото. Искаш ли малко аквавит?

— Благодаря.

Той взе чиста чаша и наля и в своята.

Тилде кръстоса крака. Коленете й бяха заоблени, а прасците пълнички, съвсем различни от стройните крака на Инге.

— Арне Олуфсен е купил билет за утрешния ферибот за Борнхолм — каза Тилде.

Чашата замръзна по пътя си към устата му.

— Борнхолм — рече той тихо. Датският курортен остров беше съмнително близо до шведския бряг. Дали това беше пробивът, който очакваше?

Тя извади цигара и той й запали. Тилде издиша дима и каза:

— Разбира се, той може просто да иска да разпусне или е решил да си вземе отпуск…

— Разбира се. От друга страна, може да планира бягство в Швеция.

— Това си помислих и аз.

Петер отпи доволно от аквавита.

— Кой го следи сега?

— Дреслер. Смени ме преди петнадесет минути. Дойдох право при теб.

Петер си наложи да бъде скептичен. В едно разследване беше твърде лесно да се оставиш пожелателното мислене да те подведе.

— Защо Олуфсен ще иска да напусне страната?

— Може да се е изплашил от случилото се с Паул Кирке.

— Не изглежда изплашен. До днес си вършеше работата напълно спокойно.

— Може би е забелязал, че го следим.

Петер кимна.

— Винаги забелязват, рано или късно.

— В противен случай просто отива да шпионира в Борнхолм. Може британците да са му наредили да иде там.

Петер направи скептична физиономия.

— Че какво има на Борнхолм?

Тилде сви рамене.

— Може би точно на този въпрос искат да си отговорят. Вероятно има среща там. Не забравяй, че ако той може да иде от Борнхолм в Швеция, едно пътуване в обратната посока сигурно е също толкова лесно.

— Имаш право — Тилде разсъждаваше много трезво. Винаги обмисляше всички възможности. Той се вгледа в интелигентното й лице и в ясните сини очи. Взираше се в устата й, докато тя говореше.

Тилде като че ли не забелязваше това.

— Смъртта на Кирке може би е нарушила обичайния канал за комуникация. Това може да е някакъв резервен план.

— Не съм убеден, но има само един начин да разберем.

— Да продължим ли да следим Олуфсен?

— Да. Кажи на Дреслер да се качи на ферибота с него.

— Олуфсен има велосипед. И Дреслер ли да вземе такъв?

— Да. После запази две места за полет до Борнхолм утре, за теб и за мен. Ще ги изпреварим.

Тилде загаси цигарата си и се изправи.

— Добре.

Петер не искаше тя да си тръгва. Аквавитът беше стоплил стомаха му, отпусна го и той се радваше на разговора с привлекателна жена, но не можа да измисли как да я задържи.

Последва я в коридора.

— Ще се видим на летището — каза тя.

— Да — той хвана дръжката на вратата, но не я отвори. — Тилде…

Тя го погледна с неутрално изражение.

— Да?

— Благодаря ти. Добра работа.

Тя го докосна по бузата и каза:

— Наспи се добре — но не понечи да излезе.

Той я гледаше. На устните й се появи лека усмивка и Петер не можа да разбере дали е подканваща, или подигравателна. Наведе се напред и след миг вече я целуваше.

Тя отвърна на целувката с яростна страст. Той се изненада. Тя придърпа главата му към себе си и плъзна език в устата му. След миг на смайване Петер отвърна и стисна силно меките й гърди. Тя изстена гърлено и притисна бедра към тялото му.

Той зърна движение с периферното си зрение. Прекъсна целувката и извърна глава.

Инге стоеше на прага на спалнята като призрак в бялата си нощница. Лицето й бе все така безизразно, но гледаше право към тях. Петер се чу да издава някакъв звук, като стенание.

Тилде се откъсна от прегръдката му. Той се извърна да говори с нея, но не намери думи. Тя отвори вратата на апартамента и излезе. След миг вече я нямаше.

Вратата се затръшна.

* * *

Дневният полет от Копенхаген до Борнхолм се извършваше от датските авиолинии DDL. Беше в девет сутринта и пътуването траеше един час. Самолетът кацна на писта, която се намираше на километър и половина от главния град на Борнхолм, Рьоне. Петер и Тилде бяха посрещнати от местния полицейски началник, който им зае една кола така, сякаш им поверяваше кралските скъпоценности.

Поеха към града. Той беше сънливо местенце с повече коне, отколкото автомобили. Дървените къщи бяха боядисани в стряскащо наситени цветове: тъмно зеленикавожълто, теракотенорозово, горскозелено и ръждивочервено. Двама немски войници стояха на централния площад, пушеха и бъбреха с минувачите. От площада тръгваше павирана улица, която водеше надолу към пристанището. Там бе закотвен германски торпеден катер и няколко малки момчета се бяха скупчили на кея и го зяпаха с изумление. Петер намери пристана на ферибота, от другата страна на тухлената сграда на митницата — най-голямата постройка в града.

После двамата се разходиха из града и се върнаха на пристанището следобед, за да посрещнат ферибота. Не споменаваха целувката от вечерта, но Петер силно усещаше физическото присъствие на Тилде: неуловимия аромат на цветя, будните й сини очи, устата, която го беше целувала с такава нескривана страст. Но не забравяше и Инге, застанала на прага на спалнята, с безизразно лице, което беше по-страшно обвинение от всеки изречен упрек.

Когато корабът се появи в пристанището, Тилде каза:

— Надявам се, че сме прави и Арне наистина е шпионин.

— Не си изгубила ентусиазма си за тази работа?

Тя отвърна рязко:

— Защо го каза?

— Заради спора ни за евреите.

— О, за това ли? — тя сви рамене. — Ти беше прав, нали? Доказа се. Нахлухме в синагогата и това ни отведе до Гамел.

— Реших, че смъртта на Кирке може да е била твърде…

— Съпругът ми умря — рече тя сухо. — Нямам нищо против да видя как умира един престъпник.

Явно беше по-корава, отколкото бе предполагал. Той сдържа доволната си усмивка.

— Значи ще останеш в полицията.

— Не виждам друго бъдеще. Освен това може да съм първата жена, повишена в сержант.

Петер се съмняваше, че това ще се случи. То означаваше, че мъжете ще получават заповеди от жена, а това му изглеждаше напълно невъзможно. Все пак не го каза.

— Браун ми обеща повишение, ако разбия шпионската мрежа.

— Какво повишение?

— Началник на отдела. Постът на Юел. „А човек, който става началник на отдела по безопасност на тридесет години, ще стигне до шеф на цялата копенхагенска полиция“, помисли си той. Сърцето му заби по-бързо при мисълта за суровите мерки, които щеше да наложи, подкрепен от нацистите.

Тилде се усмихна топло, докосна ръката му и каза:

— Тогава да се постараем да ги хванем всичките.

Корабът акостира и пътниците започнаха да слизат.

— Познаваш Арне от дете. Мислиш ли, че би станал шпионин?

— Трябва да призная, че не — отвърна Петер замислено. — Той е твърде безгрижен.

— О… — Тилде се смръщи.

— Всъщност изобщо не бих го заподозрял, ако не беше английската му годеница.

Тя пак засия.

— Това го прави подозрителен.

— Не знам защо още са сгодени. Тя се върна набързо в Англия, когато дойдоха немците. Но все пак съществува възможност.

От ферибота слязоха стотина пътници, някои пеша, неколцина с коли и доста с велосипеди. Островът беше дълъг само тридесет и два километра и най-лесно беше да го прекосиш с колело.

— Ето — рече Тилде и посочи.

Петер видя Арне Олуфсен да слиза от борда, беше с военната си униформа и буташе велосипед.

— А къде е Дреслер?

— На четирима души зад него.

— Виждам го — Петер си сложи слънчевите очила и дръпна шапката си надолу, после запали двигателя. Арне пое с велосипеда по павираната улица към центъра на града и Дреслер направи същото. Петер и Тилде ги последваха бавно с колата.

Арне се насочи на север извън града. Петер стана подозрителен. На пътя имаше още няколко коли и той трябваше да кара бавно, за да следва велосипедите. Скоро се наложи да изостане и да ги изгуби от поглед, за да не бъде забелязан. След няколко минути ускори, докато не видя пак Дреслер, и забави отново. Двама немски войници на мотоциклет с кош го задминаха и Петер съжали, че не е взел мотоциклет вместо кола.

На няколко километра от града се оказаха единствените на пътя.

— Това е невъзможно — възкликна Тилде разтревожена. — Той ще ни забележи.

Петер кимна. Беше права, но му хрумна нещо друго.

— И когато ни забележи, реакцията му ще го издаде.

Тя го изгледа питащо, но той не обясни.

Увеличи скоростта. След един завой видя, че Дреслер клечи в гората до пътя, на стотина метра напред, а Арне седи на една стена и пуши цигара. Петер нямаше друг избор, освен да отмине. Продължи още километър и половина, после сви по един селски път.

— Дали ни проверява, или просто си почива? — попита Тилде.

Петер сви рамене.

След няколко минути Арне мина покрай тях с колелото, следван от Дреслер. Петер отново се върна на шосето.

Вече мръкваше. След около пет километра стигнаха до кръстопът. Дреслер беше спрял и изглеждаше объркан.

Нямаше и следа от Арне.

Дреслер дойде до колата, беше много смутен.

— Съжалявам, шефе. Той много засили и се откъсна от мен. Изгубих го от поглед и не знам накъде е поел.

— По дяволите! — рече Тилде. — Сигурно го е планирал. Явно познава пътя.

— Съжалявам — повтори Дреслер.

— Това ще ти струва повишението, както и моето — каза тихо Тилде.

— Не бъди такава песимистка — отвърна Петер. — Това са добри новини.

Тя беше смаяна.

— Как така?

— Ако невинен човек забележи, че го следят, какво ще направи? Ще спре, ще се обърне и ще попита: „Какви сте вие, по дяволите? Защо ме следите?“. Само виновен ще се измъкне от наблюдението. Не разбираш ли? Това означава, че сме прави — Арне Олуфсен е шпионин.

— Но ние го изгубихме.

— О, не се тревожи. Ще го намерим.

* * *

Прекараха нощта в един хотел на крайбрежната улица, с обща баня на всеки етаж. В полунощ Петер облече халата си над пижамата и почука на стаята на Тилде.

— Влез — обади се тя.

Той пристъпи вътре. Тя седеше на единичното легло, облечена с лека синя копринена нощница, и четеше американски роман, „Отнесени от вихъра“.

— Не попита кой чука — каза той.

— Знам.

Забеляза, че тя е с червило, че косата й е внимателно сресана, а във въздуха се носеше аромат на цветя, сякаш се беше подготвила за среща. Целуна я по устните и я погали по тила. След миг се обърна към вратата, за да се увери, че я е затворил.

— Тя не е тук — рече Тилде.

— Коя?

— Инге.

Целуна я отново, но след малко осъзна, че не се възбужда. Отдръпна се и седна на ръба на леглото.

— И с мен е така — каза Тилде.

— Кое?

— Не спирам да мисля за Оскар.

— Той е мъртъв.

— Също като Инге.

Петер се намръщи.

— Съжалявам, но е така — каза Тилде. — Аз мисля за съпруга си, ти мислиш за жена си, а те не помислят за нас.

— Снощи у дома не беше така.

— Тогава нямахме време да мислим.

Петер реши, че това е нелепо. Като млад беше много уверен с жените, лесно ги убеждаваше да му се отдадат и успяваше да ги задоволи. Нима беше изгубил форма?

Той си свали халата и се плъзна до нея в леглото. Тя беше топла и приканваща, а закръгленото й тяло бе меко под нощницата. Тилде изключи лампата. Той я целуна, но не успя да събуди страстта от предната нощ.

Лежаха един до друг в тъмното.

— Всичко е наред — каза тя. — Трябва да оставиш миналото зад гърба си, но за теб е трудно.

Той я целуна отново за кратко, после стана и се върна в стаята си.