Кен Фолет
Полетът на стършела (11)

Десета глава

Мъртъв? — изквака Хърбът Ууди. — Как така ще е мъртъв?

— Казват, че е катастрофирал със самолета си — отвърна Хермия. Беше ядосана и объркана.

— Проклет глупак — сопна се грубо Ууди. — Това може да провали всичко.

Хермия се вгледа в него с отвращение. Искаше й се да го зашлеви по глупавата физиономия.

Седяха в неговия кабинет в Блечли Парк заедно с Дигби Хор. Хермия беше изпратила съобщение до Паул Кирке, с което го инструктираше да направят оглед на радарната инсталация на остров Санде.

— Отговорът дойде от Йенс Токсвиг, един от помощниците на Паул — каза тя, като едва успяваше да запази спокойствие и делови тон. — Изпратиха го чрез британската легация в Стокхолм, както обикновено, но дори не беше кодирано — Явно Йенс не знае шифъра. Казва, че катастрофата е минала за нещастен случай, но всъщност Паул се е опитвал да избяга от полицията и те са стреляли по самолета.

— Горкият човек — обади се Дигби.

— Съобщението дойде тази сутрин — добави Хермия. — Тъкмо идвах към вас, когато ме повикахте, господин Ууди. — Всъщност точно тогава беше плакала. Тя не плачеше често, но смъртта на Паул, така млад, красив и изпълнен с енергия, я разстрои. Освен това знаеше, че е отговорна за убийството му. Именно тя беше поискала от него да шпионира за Британия и неговата смелост го бе довела до смъртта. Хермия мислеше за родителите му, за братовчед му Мадс и плака и за тях. И все пак най-много искаше да продължи започнатото от него, за да не се окажат убийците му победители.

— Много съжалявам — каза Дигби и я прегърна през раменете. — Много мъже умират, но боли, когато е човек, когото познаваш.

Тя кимна. Думите му бяха простички и казваха очевидното, но беше благодарна за тях. Той беше добър човек. Харесваше го, но после пак си спомни за годеника си и изпита вина. Искаше й се да види отново Арне. Да говори с него, да го докосва, за да укрепи любовта си и да устоява на влечението си към Дигби.

— И какво ще стане сега? — попита Ууди.

Хермия бързо събра мислите си.

— Според Йенс „Нощна стража“ са решили да преустановят дейност за известно време и да видят докъде ще стигне полицията в разследването си. Е, да отговоря на въпроса ви — сега оставаме без източници на информация в Дания.

— Това ни кара да изглеждаме адски некомпетентни — каза Ууди.

— Това няма значение — рече рязко Дигби. — Нацистите са се сдобили с оръжие, което може да реши войната. Мислехме, че сме с години напред в разработката на радара — сега разбираме, че те не само имат такъв, но е и по-добър от нашите! Изобщо не ми пука как изглеждате. Единственият въпрос е как да научим повече.

Ууди изглеждаше вбесен, но не каза нищо.

— А какво става с другите източници на разузнаването? — попита Хермия.

— Опитваме всичко, разбира се. Натъкнахме се на една следа: думата himmelbett се появи в разшифровани съобщения на „Луфтвафе“.

— Himmelbett ли? — попита Ууди. — Това означава небесно ложе. Какво общо има?

— Това е немската дума за легло с четири колони — каза Хермия.

— Няма никакъв смисъл — сопна се Ууди, сякаш вината беше нейна.

— Някакъв контекст? — обърна се тя към Дигби.

— Не съвсем. Изглежда, техният радар функционира в himmelbett. Не можем да го разгадаем.

Хермия взе решение.

— Ще ида лично в Дания.

— Не ставайте глупава — обади се Ууди.

— Нямаме агенти в страната, затова някой трябва да се внедри там — рече тя. — Познавам средата по-добре от всеки друг в МИ–6, нали затова съм шеф на датското бюро. Говоря езика като местна. Трябва да отида.

— Не изпращаме жени на подобни мисии — отвърна Ууди пренебрежително.

— Напротив, изпращаме — каза Дигби и се обърна към Хермия. — Ще летите за Стокхолм тази нощ. Аз идвам с вас.

* * *

— Защо го каза? — попита го Хермия на следващия ден, докато вървяха из Златната зала в Стадсхусет, прочутото кметство на Стокхолм.

Дигби спря да разгледа една мозайка.

— Знаех, че премиерът ще иска да следя отблизо такава важна мисия.

— О, ясно.

— И исках да прекарам известно време с теб. Това беше най-добрата възможност, след пътешествие с баржа до Китай.

— Но ти знаеш, че ще трябва да се свържа с годеника си. Той е единственият, към когото мога да се обърна за помощ.

— Да.

— И вероятно ще се виждам с него често след това.

— Няма проблеми. Не мога да се боря с мъж, който е в капан на стотици километри от теб, пази героично мълчание и си осигурява обичта ти, като дърпа невидимите струни на преданост и вина. Предпочитам съперник от плът и кръв, с човешки недостатъци, някой, който ти се сопва нацупено, има пърхот по яката и си почесва задника.

— Това не е състезание — каза тя вбесена. — Аз обичам Арне. Ще се омъжа за него.

— Е, още не си се омъжила за него.

Хермия поклати глава, сякаш да се откъсне от този безумен разговор. Беше се наслаждавала на романтичния интерес на Дигби — въпреки вината — но сега това я разсейваше. Беше дошла тук за важна среща. Двамата се преструваха на туристи, които убиват времето.

Излязоха от Златната зала и слязоха по широкото мраморно стълбище към павиран вътрешен двор. Прекосиха аркада от колони от розов гранит и се озоваха в градина с изглед към сивите води на езерото Маларен. Хермия се обърна да погледне високата тридесет метра кула, която се издигаше над сградата от червени тухли, и да провери дали още ги следят.

Един отегчен на вид мъж със сив костюм и доста износени обувки не полагаше особени усилия да остане незабелязан. Когато Дигби и Хермия излязоха от британската легация с лимузина Волво, която беше адаптирана да работи на въглища, бяха проследени от двама мъже с черен Мерцедес 230. Щом спряха пред Стадсхусет, мъжът със сивия костюм ги последва в сградата.

Според британския военен аташе група немски агенти следели всички британски граждани в Швеция. Човек можело да се отърве от тях, но не било за предпочитане. Отървеш ли се от опашката си, значи си виновен. Мъже, които се измъквали от наблюдението, после били арестувани и обвинявани в шпионаж, а шведските власти били принуждавани да ги екстрадират. Ето затова Хермия трябваше да избяга, без преследвачът им да се усети.

Следвайки уговорения план, те прекосиха бавно градината и завиха зад ъгъла на сградата, за да видят празния гроб на основателя на града, Биргер Ярл. Позлатеният саркофаг лежеше в гробница с четири каменни колони.

— Като himmelbett — каза Хермия.

От другата страна на гробницата се спотайваше шведка, която приличаше на Хермия по ръст и телосложение и имаше подобна тъмна коса.

Хермия я погледна въпросително и жената кимна едва забележимо. Хермия внезапно усети страх. Досега не беше направила нищо незаконно. Посещението й в Швеция изглеждаше съвсем невинно. От този момент насетне щеше да е от другата страна на закона за пръв път в живота си.

— Бързо — каза жената на английски.

Хермия свали лекия си шлифер и червената барета и шведката си ги сложи. Хермия извади от джоба си кафяв шал и го върза на главата си, за да скрие отчасти лицето си и отличителната си коса.

Шведката хвана Дигби под ръка, двамата се отдалечиха от гробницата и отново навлязоха в градината.

Хермия изчака малко, като се преструваше, че разглежда сложната плетеница от ковано желязо на перилата около паметника. Опасяваше се, че преследвачът им може да дойде да огледа, но нищо подобно не се случи.

Тя излезе иззад гробницата, като почти очакваше той да я чака в засада, но наоколо нямаше никого. Дръпна шала над лицето си и зави покрай сградата към градината. Видя Дигби и жената да вървят към портата в другия край. Мъжът ги следваше. Планът беше проработил.

Хермия тръгна в същата посока, след преследвача. Дигби и жената вървяха право към колата, която ги чакаше на площада. Хермия ги видя как се качват във волвото и потеглят. Мъжът ги последва с мерцедеса. Те щяха да го отведат обратно в легацията и той щеше да докладва, че двамата британци са прекарали следобеда като невинни туристи.

А Хермия беше свободна.

Тя прекоси моста „Сгадхусброн“ и се насочи към площад „Густав Адолф“ в центъра на града. Вървеше бързо, беше нетърпелива да изпълни задачата си.

Събитията се бяха развили само за двадесет и четири часа и тя бе разполагала едва с няколко минути да събере малко дрехи в куфара си, а после с Дигби тръгнаха към Дънди, в Шотландия, където се регистрираха в хотел минути след полунощ. Тази сутрин, на зазоряване, ги откараха до летище „Лючарс“, на Файф Коуст, и екип от кралските военновъздушни сили с цивилни униформи на търговския флот ги откара до Стокхолм след три-четири часово пътуване. Обядваха в британската легация, а после пуснаха в ход плана, който бяха измислили в колата по пътя от Блечли до Дънди.

Тъй като Швеция беше неутрална, оттук беше възможно да пишеш или да се обадиш на някого в Дания. Хермия щеше да се обади на годеника си Арне. От датска страна обажданията се следяха и писмата се отваряха от цензурата, затова тя трябваше да е особено внимателна с думите си. Трябваше да измисли достатъчно невинно за ушите на подслушвачите съобщение, което обаче да привлече Арне към Съпротивата.

През хиляда деветстотин тридесет и девета година, когато беше основала „Нощна стража“, тя нарочно не включи Арне. Не защото той не споделяше убежденията им, Арне мразеше нацистите не по-малко от нея, макар и не така страстно — смяташе, че те са глупави клоуни с нелепи униформи, които искат да попречат на хората да се забавляват. Не, проблемът беше в безгрижната му природа. Той бе твърде открит и дружелюбен за подривна дейност. Може би другата причина бе, че не искаше да го излага на опасност, макар Паул да се съгласи с нея, че Арне не е подходящ. Сега обаче беше отчаяна. Арне си беше същият като преди, но тя не разполагаше с друг.

Освен това, откакто бе започнала войната, всички гледаха на риска с други очи. Хиляди прекрасни млади мъже вече бяха жертвали живота си. Арне беше офицер в армията: от него се очакваше да рискува заради страната си.

И все пак сърцето й се свиваше при мисълта за онова, което щеше да поиска от него.

Тя зави по „Васагатан“, оживена улица, на която се намираха няколко хотела, централната гара и централната поща. В Швеция телефонните услуги бяха отделени от пощенските и имаше специални обществени телефонни бюра. Хермия се запъти към едно от тях в централната гара.

Можеше да се обади и от британската легация, но това със сигурност щеше да събуди подозрение. От друга страна, бе нещо съвсем нормално жена, която говори развален шведски с датски акцент, да поиска разговор с дома в някое телефонно бюро.

С Дигби бяха обсъдили вероятността обаждането да се подслушва от властите. Във всяка телефонна станция в Дания седеше млада германка в униформа, която слушаше разговорите. Е, разбира се, не беше възможно да се прослушват всички телефонни обаждания, но вероятно обръщаха по-голямо внимание на международните разговори и тези до военните бази, затова вероятността разговорът й с Арне да бъде подслушан беше огромна. Тя трябваше да се изразява с намеци и заобикалки. А това беше възможно. С Арне бяха любовници и тя знаеше как да го накара да я разбере, без да се впуска в обяснения.

Гарата беше построена като френско шато. Големият вход водеше към фоайе с касетъчен таван и полилеи. Хермия откри телефонното бюро и се нареди на опашката.

Когато стигна до гишето, каза на служителката, че иска да проведе личен разговор с Арне Олуфсен и издиктува номера на авиошколата. Зачака нетърпеливо, изпълнена с тревога, докато операторката опитваше да се свърже. Не знаеше дори дали той е във Водал точно този ден. Можеше да лети или да е извън базата следобеда, можеше даже да е в отпуск. Можеше да са го прехвърлили в друга база или да са го освободили от армията.

Но тя щеше да опита да го открие, където и да се намираше. Щеше да говори с командира му и да се обади на родителите му в Санде, освен това имаше телефонните номера на няколко негови приятели в Копенхаген. Разполагаше с целия следобед и с достатъчно средства.

Щеше да е странно да го чуе след повече от година. Беше развълнувана, но притеснена. Мисията й беше най-важна, ала се чудеше дали Арне още я обича. Вероятно не така силно, както преди. Ами ако беше охладнял към нея? Това щеше да й разбие сърцето. Може би беше срещнал друга. Все пак и тя бе флиртувала с Дигби. Нима чувствата на мъжете не охладняваха по-лесно?

Казаха й да влезе в кабинка.

Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Кой е? — попита Арне.

Беше забравила гласа му. Нисък, топъл глас, който сякаш всеки миг може да прелее в смях. Той говореше като образован човек, с прецизна дикция, школувана в армията, и лек ютландски акцент, останал от детството.

Тя беше подготвила първото изречение. Смяташе да използва галените имена, с които се обръщаха един към друг, с надеждата, че това ще му подскаже да говорят дискретно.

Ала сега не можеше да продума.

— Ало? — каза той. — Кой е?

Тя преглътна и най-сетне успя да заговори:

— Здравей, Четко за зъби, обажда се твоята Черна котка — наричаше го така заради мустака му, който жулеше устните й, когато я целуваше. А нейното галено име идваше от цвета на косата й.

Сега той остана безмълвен. Настъпи тишина.

— Как си? — попита Хермия.

— Добре съм — рече Арне най-сетне. — Господи, наистина ли си ти?

— Да.

— Добре ли си?

— Да — тя не можеше да издържа повече и внезапно попита: — Обичаш ли ме още?

Той не отговори веднага и тя се изплаши, че чувствата му са изстинали. Нямаше да й го каже направо; щеше да усуква, да твърди, че трябва да преосмислят отношенията си след толкова време, но все пак искаше да знае…

— Обичам те — каза той.

— Наистина ли?

— Повече от всякога. Ужасно ми липсваш.

Тя затвори очи. Зави й се свят и се облегна на стената.

— Толкова се радвам, че си жива — продължи Арне. — Толкова съм щастлив, че говоря с теб.

— И аз те обичам.

— Какво става? Как си? Откъде се обаждаш?

Тя успя да се съвземе.

— Не съм много далеч.

Той забеляза предпазливостта й и отвърна:

— Добре, разбирам.

Беше се подготвила и за следващата част.

— Спомняш ли си замъка? — в Дания имаше много замъци, но един беше специален за тях.

— Имаш предвид руините? Как мога да ги забравя?

— Може ли да се срещнем там?

— Но как ще се добереш до там? Няма значение. Сериозно ли говориш?

— Да.

— Много път е.

— Много е важно.

— Бих отишъл много по-далече, за да те видя. Просто още не знам как. Ще поискам отпуск, но ако възникне проблем, просто ще се чупя…

— Не го прави — не искаше военната полиция да тръгне след него. — Кога е следващият ти почивен ден?

— В събота.

— Ще съм там в събота, надявам се — бързо рече Хермия. — Ако не успееш, ще се връщам всеки ден след това, докато имам възможност.

— И аз ще правя същото.

— Пази се. Обичам те.

— И аз те обичам…

Връзката прекъсна.

Хермия притискаше слушалката до ухото си, сякаш да го задържи още мъничко. Когато операторката я попита иска ли да проведе друг разговор, тя отказа и затвори. Плати на гишето и излезе замаяна от щастие. Спря под извития таван в голямата зала, хората бързаха покрай нея. Той още я обичаше. След два дни щеше да го види. Някой се блъсна в нея и тя се измъкна от тълпата, влезе в някакво кафене и се стовари на един стол. Два дни.

Разрушеният замък, за който бяха говорили, беше Хамерсхус, туристическа забележителност на остров Борнхолм в Балтийско море. Там бяха прекарали цяла седмица през тридесет и девета, представяха се за съпрузи и една топла вечер се любиха сред руините. Арне щеше да се качи на ферибота от Копенхаген, с който щеше да пътува седем-осем часа, а със самолет от „Каструп“ щеше да пристигне за час. Островът беше на сто и шестдесет километра от Дания, но само на тридесет и два километра от южния бряг на Швеция. Хермия трябваше да намери рибарска лодка, която да я откара тайно до там.

И все пак мислеше само за риска за Арне. Той щеше да се срещне тайно с агент на британското разузнаване и тя щеше да поиска от него да стане шпионин.

Заловяха ли го, чакаше го смъртно наказание.