Дъглас Кенеди
Специални връзки (8)

Осем

Лекарката беше права. Както няма безплатен обяд, така няма и бързо лечение за депресия — няма свистящо във водата хапче като „Алка Зелцер“, което да разчисти черното блато, в което си скочил. По-скоро е бавно и постепенно напредване към terra firma (каквото и да е това) с чести отклонения на безумие по пътя, та да не се главозамаеш от бързото си възстановяване.

И все пак доктор Родейл често ми припомняше, че съм свободна да си тръгна по своя воля, когато пожелая. Не че ме насърчаваше активно да го направя. По-скоро усещах, че по закон е длъжна да ме информира за свободата на движение, която ми се полага. Но се чувстваше професионално задължена да ми каже, че за мое добро е да остана в сектора, докато (както тя обобщи) „всички ще сме спокойни относно завръщането ти на домашния фронт“.

Домашният фронт. Все едно бе тихият пристан, в който се завръщаш след кървава битка на бойното поле… макар че кога ли лондонският ми дом някога бе наподобявал тих пристан.

Във всеки случай Тони беше решил да играе ролята на съвестния и грижовен съпруг и дори се покая за гнева си към мен, когато още бях в царството на несъзнаваното.

— Нали разбираш, това беше просто изразът ми на крайно объркване… и тревога — каза той вечерта, след като отново започнах да се храня. — Беше също и опит да ти помогна… ъъ…

Да дойда на себе си?

— Така или иначе, много се радвам, че се завърна. Алтернативата щеше да бъде… ужасяваща.

Но пък искрящо възбуждаща.

— Ходи ли вече да видиш Джак? — попита той.

Поклатих глава.

— Въобще не е нужно да бързаш — съгласи се. — Лекарката ми каза, че ще отнеме малко… ъъ… време и че двамата може да останете тук няколко седмици.

Тони даде най-доброто от себе си да прикрие радостта си от този отдих от брачния живот и от безсънните нощи покрай новородено бебе (не че беше усетил кой знае колко от терора на Джак, благодарение на уединението в кабинета си).

— Информирах главния редактор за твоето… ъъ… състояние и той прояви голямо разбиране. Поръча ми да отделям колкото е нужно време за теб.

Да седиш до леглото ми, за да ми държиш ръката и да ми правиш компания? Как ли пък не.

Но Тони ме опроверга по този въпрос и прекарваше поне по един час с мен. Носеше ми вестниците от деня, а когато почнах да си събирам ума, редовно ме снабдяваше с романи и стари броеве на „Ню Йоркър“. Дори ми купи дискмен с радио на къси вълни и много кокетни слушалки, с които можех да се изолирам от външния шум. Постепенно ми донесе около двайсет компактдиска от къщи. За моя изненада прояви зачитане към музикалния ми вкус. Барокови концерти на Хендел и Корели. Любимия ми запис от 1955 година на Глен Гулд, изпълняващ „Вариации Голдберг“ на Бах. Върховните дуети на Ела Фицджералд и Луис Армстронг. Прочутия диск на Бил Еванс „Неделя във Вилидж Вангард“ — който, още откакто бях чула за пръв път в колежа, беше за мен върхът на изискано и завладяващо звучене, а в неизгодната ми позиция на прикована в лондонска болница ми се стори още по-невероятен.

Музиката се превърна в пробен камък за мен — начин да измервам постепенното си завръщане към разумно състояние. Но бях наясно и за казаното ми от доктор Родейл: „Отначало вероятно ще се чудиш действат ли изобщо антидепресантите. Иска се известно време, а и всеки реагира индивидуално“.

Предупреди ме за възможни странични ефекти — и преди да имам усещане, че лекарствата действат, нямаше съмнение, че химикалите въртяха игрички на организма ми. Първо дойде пустинната сухота в устата ми, която бързо се разпростря до гърлото и накрая (най-дразнещо) — до очите ми.

— Ще ти набавим изкуствени сълзи, за да поддържаш очите си хидратирани — каза доктор Родейл. — Междувременно продължавай да пиеш по два литра вода на ден.

После ме обзе гадене — стомахът ми се обръщаше, но нищо не се случваше.

— Ще мине, но е наложително да продължаваш да се храниш.

Храната беше фикс идея за доктор Родейл. Чудех се дали не е прекарала много време да лекува анорексици (или пък тя самата е била такава). Вероятно имаше логика в настояването й, защото според сестра Патерсън отказът от хранене бил чест синдром при следродилната депресия и я утежнявал по ред очевидни психологически причини.

— Когато не ядеш — обясни ми тя, — ставаш още по уязвима за теглещата те надолу спирала.

Аз отново ядях, но напредъкът ми към някакво подобие на апетит беше бавен, което отчасти се дължеше на извънредно безвкусната храна, която поднасят в болниците. Така че Тони започна да ми прави всекидневни доставки от „Маркс енд Спенсър“ — избираше ми сандвичи и салати и дори се консултираше със сестрите какво е полезно да ям.

Тази му проява на внимание отново ме изненада и зарадва. Разбира се, знаех, че никога няма да даде гласно обяснение на причините, поради които изведнъж бе станал толкова грижовен.

— Има ли значение какви са мотивите му? — запита Елън Картрайт. — Важното е, че Тони показва ангажираност. Не мислиш ли, че това е нещо добро?

Елън Картрайт беше психотерапевтът в сектора. Доктор Родейл раздаваше таблетки, а Елън те свързваше с вътрешния ти идиот. Ала като всички, които бях срещнала дотук в болницата, тя беше силно прагматична и с типичното английско отношение към житейските бъркотии: трябва някак да прегазиш през тях.

Елън си падаше по дълги обемни поли и широки ленени блузи. Беше малко над петдесет и по стила й на обличане, дългата прошарена коса и многото й дрънчащи гривни съдех, че е ветеран на някоя субкултура. Но по отношение на сложното ми състояние проявяваше практичност, която ми действаше успокоително.

— Дошла си в чужда страна, изоставила си временно кариерата си, станала си майка, докато все още се приспособяваш към брачния живот с мъж, относно когото все още изпитваш колебания, и всичко това идва още преди решаващия фактор, че раждането на детето ти е било трудно и за теб, и за него. Като се събере всичко това, можеш ли да кажеш с ръка на сърцето, че правиш от мухата слон?

— Просто се чувствам толкова… не знам… неспособна.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв.

Ако разговорите ни имаха обща тема, то тя беше това отдавна вкоренено чувство за неспособност — вечната тревога на вечния среден ученик (каквато аз бях и в гимназията, и в колежа), който няма усещането, че осъществява пълния си потенциал и винаги се представя прилично, но никога отлично. Нямаше значение, че бях част от сериозен вестник, международен кореспондент с репутация на стабилен професионалист. Вътре в себе си аз продължавах да нося съмненията си и все се чудех кога в крайна сметка ще бъда разкрита.

— Но така и никога не си била „разкрита“ — заключи Елън Картрайт, — тъй като очевидно си била много добра в работата си.

— Само искаш да ми вдигнеш самочувствието.

— Всъщност си права. Точно това искам да направя. Трябва да си позитивно настроена към постиженията си. Говориш за работата си в „Бостън Поуст“, сякаш си била касиерка в супермаркет. Не виждаш ли колко далеч са те отвели способностите ти?

— Виждам жена, която застраши живота на детето си — отвърнах.

Колко ми се искаше да възприемам нещата различно. Но след първите две седмици на антидепресанти още изпитвах неподправен ужас само при мисълта да погледна Джак. Споделях този си страх и с доктор Родейл, и с Елън Картрайт. А когато Тони загатваше въпроса, можех да му отвърна единствено: „Още не мога да го видя“.

След два или три опита Тони прояви здравия разум да спре да ме пита за това, защото беше повече от очевидно, че не ми е по силите. Дори не споменаваше за посещенията си при Джак, макар да знаех, че се отбива в детското отделение всяка вечер, преди да дойде при мен.

Доктор Родейл си оставаше директна както винаги — изглежда използваше неспособността ми да видя Джак — също като предишната ми неспособност да се храня — като знаково препятствие, което веднъж щом бъдеше преодоляно, щеше да е свидетелство за завръщане към стабилността и признак, че антидепресантите най-сетне са подействали.

Със сигурност започвах да изпитвам нещо подобно на… какво? Спокойствие? Не точно, тъй като още имах епизоди на крайна тревожност. Предизвикано по химически път блаженство? Надали, тъй като често трябваше да се заключвам в банята, за да плача неудържимо. Колкото до освобождаването от чувството за вина…

— Дотук бих нарекла напредъка ти стабилен и окуражаващ — каза доктор Родейл, когато навлязох в третата седмица на антидепресанти. — Ядеш, настроенията ти изглеждат постоянни, занимаваш се с позитивни дейности като четене и слушане на музика…

Да, само че външната изява може да е измамна. Защото всяка сутрин, след като се изтръгнех от лекарствената кома, осъзнаването на факта къде се намирам (и кое ме беше довело тук) се стоварваше върху мен със смазваща жестокост. Пиех следващата доза депресанти и прекарвах час насаме с Глен Гулд на дискмена си, та да ме доведе до някакво фалшиво усещане за умиротвореност.

Още от постъпването ми в болницата Санди ми звънеше непрестанно. Първоначално беше следила състоянието ми (както по-късно разбрах) чрез разговори със сестрите. Няколко пъти беше говорила и с Тони. Той беше успял да я разубеди да пристигне в Лондон веднага след приемането ми в „Сейнт Мартинс“, като съвсем правилно й беше заявил, че не съм в състояние да приемам посетители. После, когато стъпих на територията на умереното функциониране, сама й обясних, че не е най-подходящият момент за презокеанско гостуване, тъй като никак не ми се искаше да ме вижда в това ми състояние. Фактът, че най-големият й син си беше счупил китката при инцидент с велосипед, я задържа от другата страна на океана… за мое огромно облекчение. Но все така разговаряхме всеки ден. Бяхме си уговорили постоянен час (4 следобед в Лондон, 11 преди обяд в Бостън, когато тя имаше половин час почивка между учебните часове). Звънеше ми на обществения телефон в стаята за посетители на моя етаж. Тъй като часът беше извън времето за посещения, тя винаги беше празна. И Елън, и доктор Родейл бяха на мнение, че за възстановяването ми е важно да поддържам близък контакт със семейството ми, така че телефонът беше изцяло на мое разположение в рамките на този половин час.

Отначало Санди звучала така, сякаш тя самата има нужда от курс с антидепресанти, както каза Тони, след като й се беше обадил в Бостън да й съобщи за приемането ми в болницата. Дори когато най-после започнах да говоря с нея, тревогата й беше очевидна и, както винаги, беше търсила мнения по темата следродилна депресия от едва ли не всеки специалист в района на Бостън. Не само това, а се беше свързала и с някакво светило, професор по фармакология от Медицинския институт в Харвард, който й беше дал разяснения относно моите антидепресанти („Вземаш точно подходящата доза“). Установила беше телефонна връзка с доктор Родейл („Нямам друга сестра освен теб“, отсече, когато изразих известни опасения срещу такава намеса) и беше с много добри впечатления от нея.

— Да, тя е чудесна — съгласих се в един от по-ранните ни телефонни разговори, — стига да изпълняваш всяка нейна команда.

— Е, поне не те пратиха на шокова терапия. Както разбрах, тук прибягват до такава в най-краен случай.

— Тук също я прилагат — уведомих я и си помислих за горката объркана Агнес.

— Да знаеш, тази лекарка ти е помогнала да възстановиш равновесието си донякъде.

— Това е малко силно казано.

— Повярвай, на такива истории се наслушах…

Но аз не исках да чувам никакви истории. Исках единствено да изляза от тук.

— Остави на тях да преценят кога да се случи — съветваше ме Санди и ме изненадваше с тази си позиция „английските лекари си знаят работата“. — Още си крехка, личи си.

И после като доказателство за крехкостта на всичко дойде новината за Агнес. Бяха минали почти три седмици от изписването й. През това време се бяха сменили няколко съквартирантки на мястото й, всичките с кратък престой. Бях се отнасяла към тях със сдържана любезност и се бях спасявала от общуване благодарение на дискмена и четивото си. Беше ми позволено да се разхождам в района на болницата, когато пожелаех, така че веднъж на ден обличах мои дрехи, донесени от Тони, и прекарвах по петнайсет минути във вътрешния двор. Не беше най-въодушевяващото място в естетическо отношение — просто бетонен квадрат с тревна площ в средата, около която болничният персонал излизаше за по цигара. Докато правех дневната си обиколка там, мислех си колко лесно би било да избягам, макар да се смяташе, че съм в болницата по своя воля. Всъщност бях убедена, че доктор Родейл насърчава излизанията ми, за да подчертае как не съм затворничка, а също и за да приема причините, поради които се бях озовала тук. Защото нямах съмнение, че Елън я е уведомила относно моята фантазия за бягство, върху която се разпрострях в няколко от сеансите ни.

— Е, в какво се изразява тази „фантазия за бягство“? — попита Елън, когато я споменах за пръв път.

— Ами много е просто — отвърнах. — Обличам се, излизам за разходката си в двора. Само че не отивам там, а напускам болницата и се отправям към най-близката стоянка на таксита. Прибирам се у дома, стягам една пътна чанта, вземам си паспорта, качвам се на метрото за Хийтроу. Купувам си билет за Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, та дори и за Филаделфия, все едно закъде, стига да е на Източното крайбрежие…

— А когато слезеш от самолета в Америка?

Вдигнах рамене.

Елън ми се усмихна разбиращо.

— Всички си мечтаем да заминем нанякъде — каза.

— Дори ти ли?

— Всички. Но онова, което трябва да помниш по всяко време, е, че имаш заболяване. Депресията не е наказание, задето си била лошо момиче. Нито е признак за лична слабост. Тя е болест, от която в крайна сметка ще се освободиш. Но имай предвид, че се бориш с много сериозно състояние. Толкова сериозно, че…

Тя се поколеба за момент, после продължи.

— С доктор Родейл обсъждахме дали да ти кажем, или не, онова, което се каня да ти съобщя… но решихме, че е по-добре да го научиш от нас, отколкото от някой друг в сектора. Нали помниш Агнес, която беше в твоята стая, когато постъпи тук?

— Случило ли се е нещо?

— Уви, да. Миналата седмица Агнес скочила пред влак в метрото и загинала.

Затворих очи и не казах нищо.

— Според съпруга й била добре през първата седмица. Но после спряла антидепресантите, защото вероятно не са й понасяли. Безсънието започнало отново. Но мъжът й ни увери, че създала стабилна връзка с детето и външно всичко изглеждало добре. Докато…

Тя отпи от чашата с вода върху масата.

— Искам да съм съвсем ясна по един въпрос — каза. — Това е нещо, което ти самата трябва да разбереш. Не може да се каже категорично, че самоубийството на Агнес има пряка връзка с факта, че тя си тръгна оттук, преди някой от работещите в сектора да е на мнение, че е готова. Депресията винаги е атипична болест, няма как да бъде емпирично проследена или логически разтълкувана постфактум. Затова, повярвай ми, нямам наум нещо от сорта „Виж какво става с тия, дето не ни слушат“. Искам само да подчертая, че всички трябва да сме много бдителни за твоето състояние, защото то още е нестабилно. Но с времето ще се подобриш.

Санди се съгласи с това мнение, когато й разказах в телефонния ни разговор следобед за случилото се с Агнес.

— Психотерапевтката ти е права. В никой случай не бива да се предаваш на регресия.

Да се предавам на регресия? Скъпата ми сестра отново четеше твърде много книги за самопомощ.

Но съзнавах, че Елън беше права да ми разкаже историята. Тя имаше отрезвяващ ефект и ме накара да бъда нащрек за равновесието си и бавното си възстановяване.

Така че продължих да вземам антидепресанти, да разговарям три пъти седмично с Елън, да се чувам със Санди (която все заплашваше, че ще се метне на някой самолет и ще дойде да ме види, но беше твърде притисната финансово, за да го стори). И когато на Тони му се наложи да прескочи няколко посещения поради обичайните глобални кризи, запазих пълно спокойствие. В края на четвъртата седмица пристъпите на плач, белязали повечето ми дни, престанаха. Когато се претеглих, видях, че съм си върнала половината от седемте килограма, които бях свалила (и това беше достатъчно!). Доктор Родейл ми позволи да се откажа от приспивателните, защото вече можех да спя цяла нощ без прекъсване. Често пъти, когато усетех, че доближавам черното бездънно блато, бях способна да променя посоката към по-здрава почва. Подтикът да скоча в тресавището все още го имаше, но сега като че вече присъстваше и защитен механизъм — крехка предпазна мрежа, която ме държеше настрана от бездната… поне за момента.

После, когато бяха минали няколко дни от петата седмица, една сутрин се събудих, изпих си хапчетата, изядох си закуската и съобщих на сестрата, че искам да видя Джак. Нямаше внезапен импулс, който ме доведе до това решение; през замъглените дотогава прозорци на мозъка ми не нахлуха слънчеви лъчи. Нито пък ме озари откровение на преродена личност за благословията на майчинството.

Просто поисках да го видя.

Сестрата не ме шляпна по рамото и не възкликна: „Страхотна новина! И вече беше крайно време, слава богу!“. Просто ми кимна да я последвам.

Бебешкото отделение беше със здраво подсилена стоманена врата и масивна ключалка — разумна предпазливост в психиатрично отделение. Сестрата набра код и отвори вратата. В отделението имаше само четири бебета. Джак беше в първото креватче. Поех дълбоко дъх да събера сили и погледнах.

Беше пораснал, разбира се, видя ми се доста издължен. Но онова, което ме порази в най-прекрасния смисъл, беше, че я няма онази аморфност след раждането, сега си беше човече със своя физиономия. Беше дълбоко заспал и се поколебах дали да го взема на ръце, но сестрата ми кимна окуражително. Така че го поех извънредно внимателно и го притиснах леко до себе си. Вместо да се разплаче, той сгуши главичка до моята. Целунах го и вдишах онази специфична миризма на талк и бебешко, която се беше запазила през всички тези седмици след раждането му. Държах го така много дълго време.

Същата вечер попитах сестра Патерсън дали синът ми може да бъде преместен в моята стая. Когато Тони дойде, искрено се стъписа, че ме завари да храня Джак с шише с мляко.

— Е, така значи… — промълви Тони.

— Да, точно така — отвърнах.

Мълвата, че съм отново с Джак, се разпространи бързо. Доктор Родейл се появи широко усмихната следобеда на другия ден и ме увери, че е „извънредно окуражена от новината“, но ме предупреди да подхождам с известна доза предпазливост към всеки следващ ден и с разбирането, че в изкривения пейзаж на депресията нищо не е сигурно и гарантирано.

Междувременно Елън се опита да фокусира мислите ми върху един очебиен пункт.

— Джак никога няма да помни нищо за целия този период.

— За негово щастие — подхвърлих.

— И според мен, щом веднъж се възстановиш напълно, ще започнеш да си прощаваш, макар от моя гледна точка да няма нищо за прощаване.

Държаха ме в болницата още две седмици. Минаха бързо, особено след като сега прекарвах цялото си време с Джак. Нощем го преместваха в бебешкото отделение (тъй като доктор Родейл настояваше да получавам здрав и непрекъснат сън), но ми го донасяха веднага щом се събудех сутрин, а това означаваше, че щом той отвореше очи, аз бях там да му сменя памперса и да го нахраня. После оставаше с мен чак докато станеше време да си лягам вечерта. Дори започнах да го извеждам със себе си на всекидневната си разходка в болничния двор. Ако не се броеше нощният сън, разделях се с него само по време на сеансите си с Елън три пъти седмично.

— Общото усещане е, че си почти готова да си идеш у дома — обяви тя в началото на седмата седмица. — Въпросът е ти чувстваш ли се готова.

Вдигнах рамене.

— Все трябва да се прибера в един момент.

— Говори ли с мъжа ти евентуално да уредите някаква помощничка за Джак?

Всъщност самият Тони беше повдигнал този въпрос, като ми припомни, че още преди влизането ми в болницата е издирил агенция в Батърсий, наречена „Бавачките на Ани“, и че може би сега ще пожелая да им се обадя. Отговорих на Елън, че определено ще проуча тази възможност, но част от мен искаше да се опитам сама да се грижа за Джак, опасявах се, че включването на бавачка ще е поредното доказателство за негодността ми да се справям, особено при положение че сега не работех и Джак още беше на етапа да спи през по-голямата част от деня. Така че написах бележка до чистачката ни Ча и я попитах дали може да идва три допълнителни предобеда в седмицата и да наглежда Джак, което щеше да ми дава кратък отдих от Бебеландия. На Тони му хареса този план — най-вече защото щеше да е три пъти по-евтино, отколкото да наемем бавачка на пълен ден. Елън обаче беше скептична.

— Ако можете да си го позволите финансово, наистина е по-добре да вземеш постоянна помощничка — каза тя. — Все още не си напълно излязла от тъмните дебри…

— Добре съм си — отвърнах.

— Няма съмнение. Напредъкът ти е огромен. Но е добре за месец-два да имаш бавачка за по цял ден, докато стигнеш до етап…

Когато заспорих, че лесно мога да се справя със сина си във възрастта му, когато още не се движи, тя каза:

— Долавям, че още изпитваш вина, не е ли така? И все така се стремиш да докажеш на света, че не си некомпетентна майка.

Вдигнах рамене и не отговорих нищо.

— Както ти казах още от началото на сеансите ни, няма абсолютно нищо нередно в това да признаеш, че не можеш да се справяш с някои ситуации…

— Но сега се справям.

— И никой не се опитва да го опровергае. Но също така се намираш в контролираната среда на болница, където ти е осигурено всяко хранене, някой редовно сменя чаршафите, приготвя биберона за Джак и се грижи за него, докато ти спиш нощем…

— Чистачката ще може да върши повечето от тези неща, само дето нощем няма да ме отменя. А ако той отново започне да ме лишава от сън, ще мога да подремвам през деня по време на нейното дежурство.

— Да речем, че ще е така, но не ме напуска чувството, че още храниш известни угризения…

— Агнес чувстваше ли ужасна вина за…?

Тя ме погледна внимателно.

— За кое?

— За това, че е подвела съпруга си и сина си.

— Не мога да обсъждам друг пациент. Но… ти мислиш ли често за Агнес?

— Непрекъснато.

— Станахте ли близки, докато деляхте стаята?

— Не може да се каже, та аз не бях на себе си. Но, разбира се, много мисля за нея. Защото…

Запънах се. Така че Елън ме попита:

— Защото се питаш дали ти самата няма да свършиш под влака в метрото ли?

— Да — потвърдих. — Точно това се питам.

— Ще кажа само това, което ти казах и преди — кимна Елън. — Агнес си тръгна от болницата, преди персоналът да е убеден, че е готова за това. Ти, от друга страна, се прибираш с нашето медицинско одобрение. Защото сме на мнение, че си готова да продължиш живота си.

— Тоест това тук не е живот?

За пръв път, откакто бяхме започнали съвместните си сеанси, успях да накарам психотерапевтката си да се разсмее.

Но преди да ме върнат обратно към „живота“, проведохме дълъг сеанс с въпроси и отговори с доктор Родейл, която на първо място имаше грижата да ми назначи точни дози на приеманите медикаменти. По тази причина държеше да знае всяка подробност за съня и храненето ми, за промените в настроението ми, за усещанията ми за спокойствие и дискомфорт, доколко лесно общувам с Джак и с Тони.

— О, не се съмнявам, че мъжът ми пак ще си подхване обичайните навици, след като очевидно се завръщам в рационалния свят.

— Значи, онова чувство на потъване, което често ми описваше… Каква беше фразата, която използва за него?

— Черното блато.

— Да. Черното блато. Често ли имаш усещането, че те влече към него?

— Само когато въздействието на предишната доза антидепресанти започне да изчезва.

Тя кимна и ме уведоми, че иска леко да завиши дозата, за да предотврати подобни моменти.

— Означава ли това, че ще остана на антидепресанти в обозримото бъдеще? — попитах.

— Така изглежда. Но ако те ти помагат да се справяш…

А, ясно, значи в това щях да се превърна: в жена, на която й е нужно да се справя…

И все пак в края на сеанса ни доктор Родейл заяви, че е искрено възхитена от моето възстановяване.

— Твоята история служи като противовес…

На истории като тази с Агнес?

И тогава тя ми каза, че мога да си тръгна във всеки момент, когато пожелая.

Така че на следващата сутрин Тони пристигна с колата някъде около десет часа. Сестра Патерсън не беше на смяна, но й бях благодарила предишната вечер. Благодарих също на Елън и доктор Родейл, с която се разбрахме да я посетя след две седмици, за да обсъдим продължителната ми връзка с антидепресантите. Елън ми предложи шанс да продължим сеансите си. Взех телефонния й номер и казах, че ще си помисля. Когато споделих с Тони предложението й, той каза:

— Е, ако ти е нужно да плащаш на някого, за да се оплакваш какъв лош съпруг съм, давай тогава.

Както обичайно, този коментар беше поднесен със саркастичен тон. Но усетих в него и бегла вина.

И все пак думите му успяха да прехвърлят неговата вина върху мен и не ме накараха да пожелая да обременя допълнително семейния бюджет със седемдесет лири на час за психотерапевт. В края на краищата състоянието ми беше стабилизирано. Хапчетата действаха. А ако ми се приискаше да приказвам до припадък, винаги разполагах със Санди на другия край на трансатлантическата телефонна линия. Всичко щеше да е наред с мен.

Ала пет дни след завръщането ми у дома Тони възобнови типичното си поведение.

Дължеше се изцяло на Джак — беше перфектният джентълмен през първите ни дни в Пътни. Спеше си по пет часа без прекъсване. Изгълтваше по пет шишета храна. Не се оплакваше от обслужването и от промяната на мястото за сън, нито от непознатата обстановка. Тони изглеждаше умерено доволен в компанията му и вършеше някои дребни задължения покрай него, като да стерилизира и приготви няколко шишета и дори два пъти смени памперс. Не, не поемаше нощната смяна, когато Джак се будеше в три през нощта, но пък настояваше да си дремна на следващия ден следобед, а той да наглежда детето.

Но след тези първи няколко дни трябваше да се върне към вестника си и тръгването му на работа също така отбеляза началото на процес на дистанциране. Започна да се прибира късно — в девет, в десет, дори в единайсет. И ето че веднъж ми се обади в един и петнайсет през нощта да ме уведоми, че вечеря с колеги от „Кроникъл“ малко се проточила.

— Добре, няма проблем — казах. — Както я е подкарал Джак тази нощ, сигурно ще съм будна, като се прибереш.

Дойде си в пет и аз наистина бях още съвсем будна — крепях Джак на коляно, като се опитвах да го успокоя в момент на особено тежки колики, и гледах Си Ен Ен. Тони беше пиян. Сериозно пиян. И неприятен.

— Ти какво, на моя майка ли се правиш? — попита ме с разфокусиран поглед и също така разфокусирано презрение.

— Седя будна заради Джак — отвърнах, като поддържах тих и умерен тон.

— Е, да знаеш, че не съм ти шибаното дете — избъбри завалено. — И не ми харесва… ама хич не ми харесва да съм… Що за нахалство да ме чакаш будна, сякаш съм някакъв кръшкач…

— Тони — прекъснах го. — Върви да си лягаш.

— Я не ми нареждай…

— Върви да си лягаш.

Той ме погледна и в мътните му очи личеше объркване. После се обърна и със залитане се качи горе. Малко след това Джак най-сетне заспа и аз го занесох в детската стая, а после отидох в спалнята. Мъжът ми лежеше по лице на леглото ни, като го бе заел цялото с простряното си тяло. Метнах му едно одеяло, извадих бебефона от контакта и го взех със себе си в кабинета на Тони. Там разпънах дивана, намерих завивката, пъхнах се под нея и заспах.

После дойде светлината в очите ми и Тони беше до мен, протегнал чаша с кафе. Макар да ми отне известно време да фокусирам поглед, видях, че изглежда ужасно… а също и ужасно гузен.

— Мисля, че ти дължа огромно извинение — измънка.

— Беше пиян — отвърнах с абсурдно благ тон.

— Бях отвратителен.

— Благодаря ти за кафето — казах и се усмихнах мило.

Един от по-интригуващите аспекти на Живота на антидепресанти беше начинът, по който заглаждаха остри ръбове и опасни емоционални завои, като те оставяха любопитно ведра при разните житейски гадости, които редовно ти се сервират. Лекарката беше права — ефектът им се получаваше с натрупване. Макар още в болницата да забелязах растящата им ефикасност, почувствах напълно ползата от тях сега, когато бях на прословутия домашен фронт. Най-много ме порази това как антидепресантите смекчаваха до голяма степен природната ми склонност да отвръщам рязко на всяко отправено ми предизвикателство. Не че внезапно бях програмирана като послушен и доволен робот, по-скоро имах чувството, че съм пратена на някое бездейно тропическо място, където общият стил на поведение беше „На кого му пука?“. Вече не бях в Южен Лондон; изтягах се на плажа на остров с въздух, пропит от ганджа, където житейските превратности се посрещаха с дрогирана невъзмутимост.

Добре де, може би преувеличавам малко, но факт беше, че антидепресантите караха да изтръпва онази част на мозъка ми, която раждаше гняв и негодувание. Ако в миналото Тони се бе върнал пиян и гаден, в никой случай нямаше да му простя само след промърморено половинчато извинение. Но сега приех чашата кафе, беглата целувка по главата и нервния тон на разкаяние.

Не само медикаментите ме правеха така всеопрощаваща. Дълбоко в себе си се боях да не се покажа войнствена, защото това би изпратило предупредителни сигнали за душевната ми стабилност. Така или иначе, предвид екстремността на собственото ми поведение в дните, преди да бъда хоспитализирана, трябваше да проявя известна снизходителност към Тони и да му дам възможност да се приспособи отново към присъствието ни в къщата. На свой ред той прекара следващите две седмици в старание да е ултралюбезен, та макар и малко разсеян. Нямаше нови пиянски изцепки с прибиране в пет сутринта, но се задържаше до късно в редакцията по няколко вечери в седмицата, а, разбира се, романът беше все така на дневен ред (или поне той така твърдеше). Което означаваше, че в повечето случаи около полунощ се извиняваше и изчезваше горе.

Не се оплаквах. Просто се движех по антидепресантската пътека на най-малкото съпротивление. Когато той проявеше готовност да сподели леглото ни (около два пъти седмично) и да прави секс с мен, бях доволна. Когато имаше потребност да остане до късно в „Кроникъл“ и/или да се скрие горе, приемах го. Просто бях благодарна, че негласно бяхме постигнали някаква степен на семейна стабилност и че личната ми стабилност не поддава.

Друг любопитен факт за бавното излизане от депресията: започваш да жадуваш за рутина. А отглеждането на бебе със сигурност е свързано с регулярност в ритъма на метроном — хранене, смяна на памперси, обичайния дискомфорт след шишето, приспиване, бдителност по всяко време, справяне с колики, справяне със следващото хранене, нова смяна на памперс, оригване след шишето…

По-показателното беше, че сега грижите за Джак ми носеха удоволствие. Нямаше го вече ужасният страх, че не съм способна да се справя с основни задължения на майчинството, да не говорим за следродилния ужас, че може да му причиня вреда. Обратното, наслаждавах се на неговата компания — изпадах във възторг, когато стискаше с ръчичка пръста ми, когато потъркваше главичка в мен, щом го гушнех, когато така лесно успявах да го разсмея.

— Доколкото разбирам, вече сте тандем — каза Санди, когато споделих с нея какво удоволствие изпитвам от общуването с Джак.

— Той е страхотно хлапе — уверих я.

— Радвам се да те чуя така бодра. Сигурно е облекчение за теб.

— Да, донякъде — засмях се.

Тъй като не можеше да се каже, че търся велики интелектуални и професионални стимули точно в този момент — а и много държах да запазя равномерност и баланс в живота си — приех наложената домашна рутина с известна степен на облекчение. Ча, чистачката, беше на разположение от девет до обед всеки ден и се оказа много способна в грижите за Джак. Поддържаше го доволен и спокоен, докато аз си наваксвах със сън или излизах на разходка по крайбрежната алея. Переше и гладеше дрешките му и ми даваше така нужния тричасов отдих от майчинството, което вече бях готова да приема на драго сърце.

Една сутрин, докато седях в кафе „Рипъблик“ на Хай стрийт, отпивах лате и гледах другите майки с колички около мен, ме споходи внезапна мисъл: това е моят живот сега.

А стоикът от Нова Англия у мен се залови да търси разумни аргументи: успя да оцелееш след тежък срив, надмогна го и сега, макар и колебливо, функционираш. Постигна мирно съвместно съществуване със съпруга си. Имаш сина си, от когото сега си изцяло погълната. Един ден ще си проправиш отново път към света на работещите. Но засега…

Това е моят живот.

А можеше да е далеч по зле… дори белязан от реално нещастие.

Като при горката ми сестра Санди. Позвъни ми късно на следващата вечер в състояние на конвулсивен шок. Бившият й съпруг Дийн загинал същия ден по време на катерене към Маунт Катадин в Северен Мейн. Бил водач на група през особено коварен участък на планината, известен като Острието на ножа, защото точно такъв бил: тънка ивица твърда земя, виеща се над дълбока клисура. Дийн трябва да бе минавал там десетки пъти и беше опитен планинар. Но в ранната сутрин задухал вятър и го пратил в пропастта. Открили тялото му няколко часа по-късно — с врат, прекършен като суха клонка, и размазан череп. Предполагаха, че смъртта е била мигновена.

— Вероятно не е и разбрал какво му се случва — каза Санди.

Помислих си, че след като е падал близо триста и петдесет метра, няма начин да не е разбрал какво му се случва, да не е осъзнал, че животът му свършва. Но не й го казах.

— Тъп проклетник — изплака Санди. — Все го предупреждавах за тази проклета планина. Изкачихме я по време на медения ни месец…

Помнех това и винаги съм се чудила що за странна приумица да отпразнуваш така началото на един брак. Но Дийн открай време си падаше по планините, в онези дни Санди беше лудо влюбена в него, а любовта те кара да вършиш абсолютно неприсъщи за теб неща, като да се катериш по планина, макар Санди да беше от хората, дето не биха изкачвали и стълби, стига да могат да си го спестят.

— Знаеш ли кое ме тормози най-много? Споменът за онзи случай, когато изкачвахме заедно Катадин и аз се дърпах, че не искам да мина по Острието на ножа, обяснявах, че тази пътека ме ужасява и че накрая ще остана закъсала по средата. Знаеш ли какво ми каза Дийн? „Никога няма да те оставя закъсала някъде.“ И, то се знае, аз му повярвах.

Отново се разплака, каза ми, че тримата й сина приели тежко новината, а новата приятелка на Дийн била силно разстроена. Никога не бях виждала тази жена, но изпитвах неприязън към нея заради ролята й на рушителка на щастливото семейно огнище. Сега обаче ми беше страшно мъчно за нея, особено при положение че се беше движила на опашката на групата по време на инцидента и го бе видяла как пада.

Естествено, жалех и Санди, която сега плачеше неудържимо заради смъртта на мъжа, когото само седмици по-рано бе наричала „онзи негодник, бившия ми съпруг“. Но такава е същината на развода. Започваш да ненавиждаш човека, който преди това е бил център на твоя свят. Понякога няма как да не се запиташ дали сега не го презираш, защото някога е бил обект на отчаяно силната ти любов.

Санди каза, че погребението щяло да бъде след три дни. Веднага отвърнах:

— Там ще съм.

Тя взе да спори, че не съм била в състояние да прекося Атлантика, че си имала трите момчета за подкрепа. Но аз знаех, че три деца на възраст под дванайсет години сами ще се нуждаят от подкрепа в такъв ужасен момент. Затова казах:

— Мисля, че ще ми е по силите. — И добавих, че след няколко часа ще й позвъня пак.

Тони прояви извънредно съчувствие, когато му съобщих новината. Буквално настояваше да тръгна и предложи секретарката му да ми резервира билет до Бостън. Накара ме да се обадя в „Бавачките на Ани“, за да проверя могат ли да предоставят двайсет и четири часови грижи за четири или пет дни.

— Но няма ли това да струва цяло състояние?

— Става дума за спешен случай в семейството — отвърна той.

Ала преди да позвъня в агенцията за бавачки, се обадих на доктор Родейл и имах късмета да я сваря на работа в частния й кабинет на Уимпоул стрийт. Беше ми направила продължителна консултация в болницата едва миналата седмица и изглеждаше искрено доволна от напредъка при мен. Не чак толкова доволна, че да намали дозата ми антидепресанти, но достатъчно уверена в настоящата ми стабилност, та да одобри презокеанското ми пътуване.

Този ден Ча беше на работа и когато я уведомих, че ще отсъствам от страната за седемдесет и два часа и ще трябва да намеря денонощна бавачка, тя ми каза, че е готова да поеме задължението за сто лири на ден. Наех я на мига. Същия ден преместихме едно от единичните легла, които бях купила за спалнята за гости, в детската стая, та Ча да може да спи при Джак. Когато уведомих Тони за тази уговорка, той изглеждаше доволен от нея, особено при положение че нямаше да се наложи да плаща високата такса на агенцията и най-вече, че у дома нямаше да влезе съвсем непозната жена. Нито пък аз щях да се тормозя от фантазии за съпруг, оставен сам в къщата с бавачка. Вярвах, че колкото и да е пиян, не би тръгнал да сваля петдесет и пет годишна тайландска чистачка.

След като получих медицинско разрешение и организирах грижата за детето, два дни по-късно се озовах на борда на самолет на „Върджин“ до Бостън. На летището бях приятно изненадана да науча, че Тони ми е направил резервация за по-добрата им класа места, наречена „премиум икономична“. Веднага щом се чекирах, му позвъних в службата и казах:

— Ти луд ли си? — и имах предвид във възможно най-хубавия смисъл.

— Не си ли доволна?

— Естествено, че съм доволна. Просто страшно ме тревожи цената.

— Не беше чак толкова висока. Само с триста лири над обикновената икономична класа.

— Но това пак са си много пари.

— Все още се възстановяваш от тежко изпитание. А и трябва да си в добра форма, за да се справиш със следващите няколко дни. На Санди ще й е нужна сериозна подкрепа.

— Безкрайно съм ти благодарна — казах.

— Няма защо. Това е най-малкото, което…

Не разбрах дали не е издърпан встрани от телефона, или внезапно е млъкнал.

— Тони, там ли си още? — попитах.

— Прощавай, прощавай, аз…

Още една странна пауза. Изглежда мобилният ми телефон правеше номера.

— Слушай, трябва да затварям.

— Добре ли си?

— Да, да… просто ме викат да вляза в конференция.

— Да се грижиш за нашето чудесно момче.

— Не се бой. Лек път. Обади ми се довечера, щом кацнеш.

— Добре.

— Обичам те — каза той.

Няколко часа по-късно, на половината път над океана, ми хрумна, че Тони ми каза „обичам те“ за пръв път от…

Всъщност не можех да си спомня кога го бе казвал за последно.

Следващите три дни бяха кошмар. Сестра ми беше развалина. Тримата ми племенника бяха в различни стадии на объркване и скръб. Погребението се превърна в поделяне на територия — Санди, децата и аз бяхме от едната страна в църквата, а семейството на Дийн беше седнало в отсрещната заедно с Джийни (новата му любима), нейните роднини и много на брой мускулести и загорели хора, явно членове на клуб „Сиера“ (флагът на тази организация покриваше ковчега на Дийн). Въпреки че родителите на Дийн отделиха малко внимание на тримата си внуци, всички усърдно избягваха Санди и по-малката й сестра с изцъклен от дългия полет и антидепресантите поглед. Целият ден бе едно изпитание, петкратно влошено от факта, че заради лекарствата, които пиех, не ми бе позволена и капка алкохол. А, бога ми, точно в този случай едно питие би ми дошло много добре. Не можех да проумея дребнавата вражда, в която се впускат семействата дори пред лицето на нещо толкова травматично като внезапна смърт при нещастен случай. Без съмнение кончината на Дийн изваждаше наяве най-съществения факт в човешкото съществуване — неговата отчайваща краткотрайност. И въпреки това похабяваме толкова много от времето си в безкраен конфликт с други хора, че изпускаме от поглед тази ефимерност на живота. Или причината е, че съзнаваме цялата преходност на всички усилия и затова се опитваме да им придадем смисъл чрез конфликт? Нима сме толкова заслепени, толкова абсурдни?

Когато вечерта се върнахме в дома на Санди, децата бяха до такава степен съсипани и изтощени, че веднага си легнаха и заспаха. В този момент Санди се отпусна до мен на дивана и рухна. Държах я в прегръдките си, докато ридаеше върху рамото ми. Плака близо четвърт час без прекъсване. Щом най-после хлипането заглъхна, тя избърса очите си и промълви:

— Този негодник ми разби сърцето.

Седяхме до късно тази вечер, говорехме ли, говорехме. Предишния ден й се беше обадил адвокатът на Дийн да я информира, че е оставил цялото си наследство (което не беше голямо, ако не се смяташе застраховката „Живот“ на стойност 250 000 долара) на своята приятелка. А това на свой ред означаваше, че значителните финансови проблеми на Санди още повече щяха да се утежнят, тъй като малката месечна издръжка от 750 долара за децата, внасяна от Дийн, беше сериозен принос към бюджета на домакинството. Не знаех какво да й кажа, освен че ми се искаше да съм достатъчно добре финансово, че сама да й давам чек за тази сума.

— Достатъчно грижи си имаш на главата — отвърна тя.

И в този момент като по команда Тони позвъни от Лондон. Погледнах часовника си. Седем вечерта в Бостън, полунощ в Лондон. За мое огромно облекчение той само искаше да провери как съм и да докладва, че всичко е наред с Джак. Бяхме се чули предишните вечери и при всеки от разговорите Тони изразяваше искрена загриженост за Санди и ме разпитваше за душевното ми състояние. Този път ме осведоми как се справя Ча („Безупречна е в работата си, макар и никога да не се усмихва“) и искаше да чуе подробности около погребението. Тонът му бе непринуден, отзивчив. Когато си записа часовете за излитане и кацане на обратния ми полет („Ще пратя кола да те вземе от Хийтроу“), спомена, че на другия ден ще прескочи за еднодневна командировка до Париж. Някаква среща на външните министри от Г7. Но да не съм се тревожела, Ча била инструктирана и той щял да се върне с последния влак „Юростар“ утре вечер, готов да ме посрещне, като вляза на следващата сутрин.

Когато приключихме разговора, Санди отбеляза:

— Явно при вас нещата вървят добре.

— Да, смайващо е как депресантите могат да повлияят на проблемен брак.

— Не го дължиш само на лекарствата, признай си, че и ти имаш заслуга.

— За какво? Че бях съвършено неподготвена и свърших в психиатрията?

— Имаше заболяване…

— Всички това ми повтарят.

— Вече остави най-лошото зад гърба си.

— И това ми го повтарят.

— А Тони е влязъл в крак.

— Според мен установихме един вид примирие.

— Звучи по-добре, отколкото много познати ми бракове.

— Като твоя с Дийн ли?

— Добре си живеехме… или поне аз така си мислех. Докато не се озова в положение „дивото зове“.

— Може би той…

— Какво? Разочаровал се е, че надебелях и се запуснах?

— Престани.

— Но това е истината.

— Не, истината е, че вероятно на Дийн му се е приискал малко драматизъм в живота му.

— Драматизъм? Не те разбирам.

— Може да е бил напълно щастлив с теб и момчетата. Но се е появила тази жена и…

— Да?

— Просто е видял шанс за драматизъм. Нов живот сред природата. Много е романтично, докато не осъзнаеш, че да развеждаш туристически групи напред-назад из планината също може да стане досадно. А като че най-много се боим от досадата… повече, отколкото и от смъртта. Защото тя подчертава безсмислието на всичко. По тази причина никога не бива да се подценява човешката потребност от драматизъм. Тя ни кара да вярваме, че сме звездите в широкоекранния епос, създаден от нас самите, а не сме затънали в скучното ежедневие.

Санди ме изгледа внимателно.

— Как се казват тия антидепресанти, дето ги пиеш?

Естествено, не пропуснах да глътна въпросните две капсули, когато се събудих на следващата сутрин. После позвъних у дома. Никакъв отговор в Лондон, от което заключих, че Ча вероятно е извела Джак с количката му на разходка. Затова се обадих на мобилния телефон на Тони за едно бързо здрасти, но той се включи на гласова поща.

— Знам, че си в Париж — заговорих, — само исках да ти кажа „бонжур“ и че нямам търпение да се прибера у дома при вас, момчета.

Прекарах следобеда в един мол със Санди, купих няколко бебешки дрешки и дори се изръсих за кожено яке за Тони. По обед глътнах още две от хапчетата си, а последните две таблетки за деня изпих веднага след като се сбогувах със сестра ми на летище „Логан“, при което тя се просълзи, че отново ме изпраща на чужда територия.

— Ще надмогнеш мъката — уверих я. — Просто защото ти се налага.

Преди да се кача в самолета, отидох до един телефон и набрах домашния ни номер в Лондон с надежда да се свържа с Ча, преди да си е легнала (ако Джак й бе дал такава възможност, а не обхождаше къщата с него на ръце). Но отговор нямаше. Погледнах часовника си: 19:15 бостънско време, значи в Лондон тъкмо минаваше полунощ. Явно имаше спокойна вечер с малкия и вече беше заспала.

Това направих и аз, след като се настаних на широката си седалка в „премиум икономична“ класа и безмълвно благодарих на Тони за спонтанната му щедрост. Издигнахме се във въздуха, аз си поставих тапи за уши, дръпнах щората и след напрежението от последните дни бързо потънах в дълбок сън.

И ето че бяхме в Лондон. Както беше казал Тони, на изхода на пристигащите ме очакваше шофьор на мини такси. Бяхме прелетели над Атлантика със скорост „алегро кон молто“, поради което пристигахме четирийсет минути преди часа по разписание, тоест в 6:45 сутринта вече пътувах по магистрала М4 и едва удържах на изкушението да позвъня у дома по мобилния си телефон от страх да не събудя Тони или Ча.

Стигнахме до Пътни за рекордно кратко време — някакъв си половин час от летището. Шофьорът отнесе багажа ми до входната врата. Извадих ключа и отворих възможно най-безшумно. Влязох вътре. И веднага усетих, че нещо не е както трябва. В предното антре по стените ги нямаше снимките в рамки на някогашния град Кайро, които Тони беше донесъл от Египет.

Може да беше решил да ги окачи другаде в къщата…

Ала когато тръгнах нагоре по стълбите към детската стая, един бегъл страничен поглед към дневната ме накара да замръзна на място. Почти всички библиотечни рафтове бяха опразнени, нямаше я и богатата колекция от компактдискове на Тони, нито свръхскъпата уредба, с която се беше наградил малко след нанасянето ни.

Бяха ни обрали.

Изтичах по стълбите и взех да викам Тони. Отворих със замах вратата на детската стая. Нищо… и като казвам нищо, нямаше ги нито креватчето, нито кошарката, нито играчките, нито столчето за пренасяне, нямаше го и Джак. Стоях по средата на стаята, опразнена от всички мебели, играчки и дрешки, които му бях купила.

Примигнах в шок. Това не беше обир.

Хукнах нагоре към кабинета на Тони. Голи стени. Забързах към спалнята ни и отворих гардероба. Не беше останала и една от неговите дрехи, но моите си бяха там.

Втурнах се в банята: в шкафчето видях единствено моите тоалетни принадлежности.

Отново се завтекох в спалнята. Седнах. Казах си: в това няма логика… просто не се връзва. Съпругът ми и синът ми бяха изчезнали.