Дъглас Кенеди
Специални връзки (7)

Седем

Не изчаках Тони да ми върне обаждането. Защото след пет часа непрестанен рев Джак се изтощи и внезапно заспа. Така че щом го оставих в детската стая, изключих телефона до леглото си, съблякох се, пъхнах се под завивките и най-сетне се предадох пред неистовата умора.

Изведнъж беше един през нощта и Джак отново плачеше. Отне ми секунда-две да се върна в съзнание и да изчисля, че съм спала повече от девет часа. Ала това осъзнаване бе изместено от по-натрапващия се въпрос — как, по дяволите, бе възможно синът ми да е спал толкова дълго без смяна на памперса и без хранене?

Чувството за вина е най-мотивиращата жизнена сила — може да те накара мигом да пренебрегнеш и най-смазващия махмурлук, да се събудиш от часове сън само за части от секундата. Втурнах се в детската стая и тутакси установих, че на Джак наистина му беше нужна смяна на памперса, но от празното шише върху скрина разбрах, че е бил нахранен преди известно време. Видът на шишето ме стъписа, защото в онзи единствен случай, когато предложих на Джак заместител на кърма, той беше отказал категорично. А ето че сега…

— Значи, не го уби все пак!

Тони бе застанал в рамката на вратата и ме гледаше уморено и изпитателно. Не срещнах погледа му. Просто вдигнах Джак и го отнесох до плота за преповиване, след което се заех да свалям памперса му.

— Съжалявам — казах накрая, докато обирах кашестата мръсотийка от дупето му.

— Успяла си да притесниш секретарката ми — заяви Тони. — Измъкна ме от съвещание с главния редактор с обяснението, че има спешен случай в семейството ми. За щастие й стигна умът да не съобщава повече пред негово благородие. Но щом излязох от кабинета му, информира ме какво си казала и после ме попита искам ли да се обади в полицията.

Затворих очи и наведох глава. Усетих нещо, близко до изгарящ срам.

— Тони, не знаех какво говоря…

— Да, това го схванах. Но реших, че е по-добре да се уверя, че не си прибегнала към детеубийство, така че позвъних у дома. Когато не отговори, признавам, сериозно се зачудих дали не си превъртяла напълно и не си стигнала до непоправима крайност. Реших, че си струва да се прибера у дома. И когато влязох, заварих и двама ви в креватите, затова изключих бебефона в стаята му, та да можеш да се наспиш.

— Трябваше да ме събудиш.

— Не беше спала от…

— Казах ти, че спах пет часа предишната нощ.

— Веднага познах, че ме лъжеш.

Мълчание.

— Знаеш, че и през ум не би ми минало да навредя на Джак…

— Силно се надявам да е така.

— О, господи, Тони, не ме карай да се чувствам още по-ужасно, отколкото вече се чувствам.

Той вдигна рамене, после каза:

— Да знаеш, че Джак приема мляко от шише. Поне от мен го прие.

— Браво — промърморих, като не знаех какво друго да кажа. — И си му сменил памперса?

— Така изглежда. Прощавай, че включих отново бебефона. Но след като се усмири, реших, че мога да се върна горе към книгата си…

— Няма защо да се извиняваш. И без това трябваше да ставам.

— Сигурна ли си, че си добре?

С изключение на съсипващото чувство за вина бях добре.

— Много съжалявам.

Тони разпери ръце.

— Каза го вече.

Приключих със смяната на памперса, взех Джак, настанихме се и двамата в креслото, вдигнах тениската си и го усетих здраво да захапва зърното ми. Издадох въздишка на облекчение, когато кърмата мигом потече.

— О, и още нещо — каза Тони. — Позволих си да ти запиша час при джипито утре в два следобед.

— Защо? — попитах, макар вече да знаех отговора на този въпрос.

— Ами, след като не спиш…

— Сигурна съм, че това е само фаза и ще отмине…

— Най-добре е да се вземат мерки своевременно, не мислиш ли? Обадих се също на фирма, наречена „Бавачките на Ани“, някой в службата я препоръча, за да ти пратят помощничка.

— Нямам нужда от помощничка. Добре съм си. А и бавачка ще ни струва скъпо.

— Остави тази грижа на мен.

Не казах нищо. Тони насочи палец към кабинета си.

— Ще възразиш ли, ако…

— Върви, работи — отвърнах.

Щом той излезе, притиснах глава към бебето и заплаках. Ала сълзливият епизод бе краткотраен, тъй като Джак реагира зле на тресящото ми се тяло и захапа още по-силно гърдата ми — корективна мярка, с която даваше да се разбере, че трябва да остана съсредоточена върху задачата си.

Така че натиснах емоционалните спирачки и останах да седя така, мълчалива и засрамена, в недоумение как бях изрекла подобни думи. За пръв път от раждането на Джак усетих мощна потребност да го закрилям, да го опазя по всякакъв начин от всичко лошо.

Но пък веднага щом го почувствах, хрумна ми друга тревожна мисъл: не трябваше ли да го опазя от мен самата?

Не спах през останалата част от нощта. Не намерих време да подремна и преди обяд, защото Джак беше съвсем буден. Така че когато с него стигнахме в медицинската служба следобед, вече отново чувствах изтощение, нещо, което моето джипи диагностицира веднага.

За щастие личната ми и предпочитана лекарка Маккой беше на смяна — едва ли бих понесла онзи дребен сухар, дето ме прие последния път. Доктор Маккой беше приятно делова и прекара няколко минути да преглежда Джак. Вече беше осведомена за трудната му поява на белия свят. Това ме накара да се зачудя дали не се беше донесла мълва от болницата какви драми съм разигравала в „Матингли“. Тогава тя насочи вниманието си към мен и веднага усети, че нещо не е наред.

— Той будна ли ви държи нощем? — попита.

— Сама се държа будна нощем — отвърнах и й описах нередовния си график на сън през последните дни.

— Трябва да спите — заяви тя. — Съществено важно е за цялостното ви състояние и за бебето ви. Предлагам ви леко успокоително, което ще ви приспи, ако отново ви налегне безсъние. И един важен въпрос: напоследък усещали ли сте се потисната или депресирана?

Поклатих отрицателно глава.

— Сигурна ли сте? — настоя тя. — Защото такива състояния не са необичайни при недостиг на сън. Всъщност бих ги нарекла дори разпространени.

— Честна дума, нужни са ми само няколко нощи спокоен сън…

— Е, този медикамент би трябвало да ви помогне. Има нещо дребно, но важно, което да помните. След като вземете едно хапче от седатива, не бива да кърмите поне осем часа, защото още ще е в организма ви.

— Няма проблем — отговорих.

— А ако безсънието продължава или започнете да се чувствате малко унила, непременно елате отново при мен. С такива неща шега не бива.

Тръгнах към къщи с ясното съзнание, че тя знае. Тони без съмнение й беше казал за заплахата ми срещу Джак. Доктор Маккой вече ме водеше в графата рискови пациенти, след като и Хюс я беше запознал с изпълненията ми в болницата. Сигурно беше отгатнала, че лъжа. Също както Тони беше отгатнал, като му казах, че съм спала предишната нощ. Вече всички до един бяха убедени във фаталната ми неспособност да бъда майка, изпълняваща и най-елементарни задачи. Защото…

О, боже, започва се отново…

Бавно натиснах спирачката и сграбчих волана. Пак имах онова усещане, че всичко наоколо ми има потенциала да ме пребори. Включително простакът в мерцедеса зад мен. Натискаше клаксона си в опит да ме накара да се размърдам.

Успя, тъй като освободих спирачката и поех бавно напред. Но оглушителният му клаксон успя да събуди Джак, който продължи да плаче, докато изпълняваха рецептата ми в аптеката. Все още плачеше, когато се прибрахме у дома и продължи, кажи-речи, през целия следобед. Проверих го щателно, за да се уверя, че не се е изприщил под памперса, че не страда от инфекция на венците, от недохранване, от бубонна чума или друга ужасия, която можах да извикам в ума си. Предложих му и винаги готовите си гърди и два часа, след като ме беше пресушил, минах на сухо мляко, срещу което той не възрази.

Но щом се отдели от биберона, ревна отново. Отчаяна взех телефона и се обадих на Санди. Тя мигом чу пронизителния рев.

— На това му се казва яки дробове — заяви тя. — Как върви?

— От зле по-зле — отвърнах и й разказах всичко без заплахата, която бях отправила по адрес на Джак. Толкова ужасна грешка не можех да призная пред никого, дори пред сестра си, с която винаги бях споделяла всичко.

— Звучи ми като стандартната бебешка бъркотия — заключи тя. — А непрестанният плач може да се дължи на колики. Моите се побъркваха от тях като бебета, а и мен караха да си говоря сама. Така че разбирам какво ти е. Но ще отмине.

— Като камък в бъбреците, а?

Вечерта Джак прекрати трагичната си ария точно преди Тони да се прибере, дъхащ на шест джина с тоник в повече, и да прояви интерес към секс с мен за пръв път от…

Толкова отдавна не бяхме го правили, че бях забравила колко зле се представя, когато е пиян.

Любовната му увертюра се изчерпа с това да полигави шията ми, да разкопчее джинсите ми, да пъхне пръсти под бикините ми и да направи движение, сякаш гаси фас в пепелник (който в случая беше клиторът ми). След това впечатляващо изпълнение на антиеротична подготовка смъкна панталона на костюма си и боксерките си и влезе с тласък в мен, като свърши за по-малко от минута. После се изтъркаля встрани и изфъфли някакво несвързано извинение за късия си фитил, след като е пил. Когато се скри в банята, в ума ми изскочи мисъл: това съвсем не беше романтичното завръщане към секса, на което се бях надявала.

Преди Тони да излезе от тоалетната, вече бях отишла долу и звънях на местните доставчици на пица по домовете, тъй като на практика бяхме останали без нищо за ядене вкъщи. Той слезе със залитане, отвори бутилка червено вино, наля в две чаши и пресуши своята на две дълги глътки. Оригна се и попита:

— Е, как мина денят ти?

— Прекрасно — отвърнах. — Поръчах пица пеперони с допълнително сирене. Това устройва ли те?

— Какво повече може да иска един мъж?

— Има ли причина да си толкова пиян?

— Понякога просто трябва…

— Да се напиеш?

— Ти ми четеш мислите.

— Това е, защото те познавам толкова добре, скъпи.

— О, я виж ти? — произнесе той малко прекалено високо.

— Беше казано в ироничен смисъл.

— Не, не беше. Каза го като критика.

— Да прекратим дотук.

— Напротив, забавно е. А и отдавна му беше време.

— Като на жалкия секс, който току-що правихме… пардон, който ти прави?

Той напусна стаята.

Не, не се хвърлих върху леглото в неудържими ридания. Нито се заключих в тоалетната. Нито грабнах телефона да се жалвам пред Санди. Отидох в детската стая, седнах на плетеното кресло и се втренчих напред, изпаднала в същата зона на пълно отчаяние като преди две вечери. Само че този път умът ми не беше изпълнен с блуждаещи мисли за безнадеждността на всичко. Този път налице беше само една огромна и безмълвна празнота — чувство за свободно падане сред вакуум, в който нищо нямаше значение и смисъл. Светът бе станал плосък. Носех се към ръба му. И въобще не ме беше грижа.

Не помръднах, когато чух звънеца на външната врата. Нито реагирах на чукането на вратата и на заваленото съобщение на Тони, че пицата ми е долу.

Внезапно времето изгуби значение за мен. Съзнавах само, че седя в кресло и гледам напред. Да, знаех, че в другия край на стаята спи дете. Знаех, че въпросното дете се явява мой син. Но извън това…

Нищо.

Известно време след това станах и влязох в банята. Изпиках се и слязох долу. Седнах на дивана. Включих телевизора. Екранът светна. Втренчих се в него и регистрирах, че гледам денонощния новинарски канал на Би Би Си. До съзнанието ми стигна още, че часът е един и осем минути и че на масичката до дивана има кутия с пица. Но нищо повече…

Сгуших се на дивана. Загледах се напред. Давах си сметка за движещите се образи. Можех да подуша пицата. Трябваше да се нахраня. Защото не бях яла нищо от…

От вчера? От онзи ден?

Все едно.

Тогава Джак започна да плаче. Ненадейно станах много активна. Налудничаво активна. Наругах се за своята апатия, за малкото си кататонично бягство. Давай, давай, давай, наредих си. Действай. Знаеш си упражнението наизуст.

В детската стая. Махам му мръсния памперс. Чистя му мръсното дупе. Слагам му нов памперс. Вземам го на ръце. Сядам на плетеното кресло. Вдигам тениската. Предлагам гърда. И после…

След храненето той моментално заспа. Дотътрих се до спалнята и заварих празно легло (Тони — каква изненада! — бе отнесъл пицата и назряващия си махмурлук в кабинета си). Сгуших се върху завивката и…

Нищо.

Един час, два часа, три…

Мехурът ми се обади отново — единственото, което би могло да ме извади от ембрионалната поза. В банята, докато седях върху тоалетната чиния, видях шишенцето с приспивателно на полицата над умивалника. Ключът към истинската празнота, за която жадувах.

Стигнах до мивката, като устоях на изкушението да нагълтам цялото съдържание на шишето, по пет хапчета наведнъж — десет яки глътки, гарантиращи пълна забрава. Не че идеята за вечен сън не ме привличаше, просто бях твърде уморена да направя нещо по въпроса. Така че глътнах три хапчета (едно над препоръчваната доза, но имах нужда от допълнителна помощ), върнах се в леглото и…

Бебефонът се включи с аларма. Този път обаче не рипнах бодро. Този път главата ми сякаш беше пълна с гъсто лепило, което правеше всичките ми движения тромави и забавени. Ала отново изпълних заученото упражнение:

В детската стая. Махам му мръсния памперс. Чистя му мръсното дупе. Слагам му нов памперс. Вземам го на ръце. Сядам на плетеното кресло. Вдигам тениската. Предлагам гърда. И после…

Обратно в леглото, към съня. Мигновен сън. Който сякаш се проточи вечно. Докато…

Тони ме разтърсваше силно и тревожно и ми казваше да стана.

Но аз не исках да стана. Ако станех, трябваше да посрещна деня/нощта, каквото там беше. Ако станех, трябваше да осъзная каква катастрофа е животът ми. Ако станех…

— На Джак му има нещо — уплашено изрече Тони. — Като че е в безсъзнание.

— Какво?

— Не се събужда. И очите му…

Изправих се на крака, макар да бях като в мъгла от химикалите в кръвта си. Сигурно по двайсет пъти на ден изминавах разстоянието от спалнята до детската стая, но този път внезапно се почувствах като в лабиринт, осеян с масивни предмети, в които се блъсках. Добрах се до креватчето на Джак и ми отне няколко мига да фокусирам погледа си. Ала когато това се случи, все едно някой ме изрита в корема. Защото изглеждаше, че Джак е в кататоничен ступор.

Вдигнах го, беше отпуснат като парцалена кукла, главата му клюмаше, а очичките му бяха разфокусирани и празни. Притиснах го към себе си, взех да викам името му. Никаква реакция. Едва потиснах импулс да го разтърся. Приближих лице до неговото и усетих слабия му дъх, което беше облекчение. После се обърнах към Тони и му казах да повика линейка.

Пристигнаха след пет минути. Парамедиците го поеха. Качихме се отзад в линейката с бебето и тя се понесе с вой в южна посока. Към Джак беше прикрепен сърдечен монитор и очите ми прескачаха от мъничкото му телце (закопчано за носилка) към постоянния пулс, регистриран от монитора. Парамедиците ни обстрелваха с въпроси: имал ли е конвулсии, припадъци, пристъпи на задушаване, предишни прояви на кататоничен ступор.

Нищо, нищо, нищо.

А после се озовахме в болница „Сейнт Мартин“. Двама лекари ни чакаха на входа за линейките. Парамедиците говориха с тях. Джак беше откаран направо в кабинет, пълен с медицинско оборудване. Лекарката беше към двайсет и пет годишна, спокойна, способна и веднага забеляза големия ни страх. Докато проверяваше всички жизнени показатели, тя зададе същия списък от въпроси като парамедиците, после попита дали бебето не е на някакви медикаменти.

В този момент ме обзе нещо близко до ужас. Защото знаех какъв ще е следващият въпрос.

— Вие самата вземате ли лекарства? — попита ме.

— Да — отговорих.

— Какви?

Казах й.

— Възможно ли е да сте кърмили сина си, преди да са изтекли определените осем часа?

Усетих острия поглед на Тони, вперен в мен. Ако в този момент някой ми беше подал оръжие, на драго сърце щях да си пръсна главата.

— Джак ме събуди от дълбок сън — казах. — Всичко ми беше в мъгла и не помислих…

— О, за бога — изпъшка Тони. — Ти мозък имаш ли?

Лекарката леко докосна ръкава му като намек да замълчи и каза:

— Повярвайте, често се случва. Особено при преуморени майки.

— Но ще се оправи ли той? — попита Тони.

— В колко часа взехте хапчетата? — поиска да знае лекарката.

— Не знам.

— Как така не знаеш? — с нескрит гняв се възмути Тони.

— Призори, струва ми се.

— Струва ти се? — натърти Тони.

— Може ли аз да задавам въпросите, ако обичате? — намеси се лекарката. Обърна се към мен, постави ръка на рамото ми и ми заговори: — Не бива да се разстройвате заради станалото.

— Аз го убих — чух се да казвам.

— Не, не сте — изрече тя с категоричен тон. — Сега ми кажете…

— Заплаших да го убия, а сега…

Тя стисна ръката ми.

— Само ми кажете едно, моля ви… Кога изпихте хапчетата? Около пет, шест часа сутринта?

— Някъде тогава.

— А после той се събуди и вие го накърмихте…?

— Не знам кога е било, но още беше тъмно.

— Това е добре. Кой го откри в това състояние?

— Аз — отвърна Тони. — Някъде към девет сутринта.

— Тоест, около три или четири часа, след като сте го кърмили?

— Нещо такова.

Тя се обърна към сестрата и започна да й дава инструкции с тих глас.

— Ще се оправи ли той? — попита Тони.

— Така мисля. Помолих сестрата да включи сина ви на система със солен разтвор, за да го поддържаме хидратиран. Ще го оставим прикрепен към сърдечен монитор, за да сме абсолютно сигурни, че всичко е наред. Но от опита ми с подобни ситуации знам, че бебето просто трябва да си отспи, докато мине действието на лекарството.

— Но ще има ли дългосрочни увреждания? — настоя да узнае Тони.

— Съмнявам се. Дозировката на лекарството, която е получил чрез кърмата, е толкова минимална, че…

В този момент коленете ми поддадоха и аз увиснах на носилката, върху която беше Джак, като пасажер на круизен лайнер, нежелаещ да напусне кораба, но и в неведение какво друго може да стори.

— Добре ли сте? — попита ме лекарката.

Колко пъти през последните седмици ми се наложи да чуя проклетия въпрос.

— Просто имам нужда да…

Една сестра ми помогна да се добера до стол и ме попита желая ли чаша вода. Кимнах. После наведох глава между краката си и получих позив за повръщане. Но излезе единствено някаква водниста течност.

— Боже господи — изръмжа Тони, докато напъните ми за повръщане продължаваха.

— Бихте ли изчакали отвън? — помоли го лекарката.

След като той излезе, сестрата ме почисти и ме отведе до носилка срещу тази на Джак. Приседнах на ръба й и краката ми се залюшкаха във въздуха.

— Кога сте яли за последен път? — попита ме лекарката.

— Не знам. Струва ми се, че преди два дни.

— И откога сте в депресия?

— Не съм в депресия.

— След като не си спомняте кога сте яли за последно…

— Само съм уморена, нищо повече.

— Това е още един признак на депресия.

— Аз не съм…

Но тогава чух, че съм прекъсната. От себе си. Без да съм решавала, че ще се прекъсвам.

— След като сте пили сънотворни, очевидно не сте могли…

— Опитах се да го убия.

— Няма такова нещо.

— Заслужавам да умра.

— Друг признак на депресия.

— Оставете ме на мира.

Скрих лице в дланите си.

— Страдали ли сте от депресия преди?

Поклатих глава.

— Това първото ви дете ли е?

Кимнах.

— Добре тогава… Ще постъпите в болницата.

Не казах нищо. Защото бях заета с друго — да притискам с длани очите си в опит да постигна пълно затъмнение.

— Чухте ли какво ви казах? — попита лекарката с все така спокоен и внимателен тон. — Демонстрирате изявени признаци на следродилна депресия и при тези обстоятелства смятам, че е разумно да бъдете под наблюдение.

Дланите ми се притиснаха още по-силно към очите.

— Трябва да разберете, че това, което преживявате, не е рядко срещано. Всъщност следродилната депресия е…

Но аз се гътнах на носилката и понечих да запуша уши с възглавница. Лекарката ме докосна по рамото, сякаш да каже „Разбрано“, после я чух да обяснява, че щяла да излезе навън да поговори със съпруга ми. Останах сама в кабинета с Джак. Но не можех да понеса да погледна към него. Не можех да понеса онова, което му бях причинила.

След няколко минути лекарката се върна.

— Говорих със съпруга ви. Съобщих му диагнозата си и той се съгласи, че трябва да останете в болницата. Наясно е, че болничната политика диктува майката и детето да бъдат приети заедно. Това ще ни даде възможност да се уверим, че при Джак няма странични ефекти от леката…

Тя млъкна, преди да е изрекла клиничен термин като „свръхдоза“.

— Мъжът ви предаде, че трябва да бърза за работа. Но ще дойде довечера…

Отново придърпах възглавницата върху ушите си. Лекарката видя това и спря монолога си. Проведе бърз разговор по телефона. Като приключи, върна се при мен и изрече меко:

— Всичко ще е наред. Ще го преодолеете.

Тогава я видях за последен път. Двама санитари дойдоха, освободиха спирачките на носилката на Джак и го откараха. След като изчезна през вратата, се появи сестра и каза:

— Не се тревожете. След малко ще го последвате.

Но аз не се тревожех. Защото не чувствах нищо. Само общо изтръпване, отново усещането, че нищо няма значение.

Санитарите се върнаха за мен десет минути по-късно. Закопчаха ме с колани (но не твърде стегнато) и ме подкараха по дълъг коридор, докато стигнахме до товарен асансьор. По пътя всичко изглеждаше сиво, зле осветено, вехто. Усещаше се остра миризма — смес от дезинфектант и гнилоч. Вратите на асансьора се отвориха. Бях вкарана вътре и се издигнахме нагоре. Вратите отново се отвориха и бях бутана по друг дълъг сив коридор, докато стигнахме до врати от армирано стъкло и ключалка с код вдясно. Над ключалката имаше табела с две думи на нея: „Психиатрично отделение“.

Един от санитарите набра код, нещо изщрака и бях вкарана вътре, а зад мен се чу решително хлопване.

Поредният дълъг коридор. Забелязах, че всички врати са стоманени и с монтирани външни резета. Продължихме напред, завихме вдясно и отминахме малко отделение с нормални врати. Зад него имаше друга серия от врати — без страховитите ключалки и укрепления, които видях по-рано. Спряхме пред една от тях, санитарят я отвори и бях вкарана вътре.

Озовах се в стая — около четири на четири метра, с прозорец (с решетки), телевизор, прикрепен с конзола на стената и две болнични легла. И двете бяха празни, но ако съдех по личните вещи върху нощното шкафче до едното, вече имах съквартирантка. Влезе сестра. Наближаваше петдесет, слаба, с остри черти и нос като клюн, със старомодни очила с рогови рамки и грижливо модулиран глас.

— Сали?

Не отговорих. Продължих да се взирам напред, макар че регистрирах всичко наоколо си.

— Сали?

Погледнах към баджа й. „Шоу“.

— Джордж Бърнард? — избъбрих внезапно.

Сестрата ме погледна внимателно.

— Моля?

— Джордж Бърнард… Шоу — казах и избухнах в неудържим смях.

Сестрата ми отправи спокойна усмивка.

— Казвам се Аманда Шоу.

Това ми се стори като най-смешното нещо, което бях чувала, и смехът ми стана двойно по-бурен. Сестра Шоу не каза нищо, остави ме да се смея като идиотка, докато се изтощих.

— Сега добре ли си? — попита.

Върнах се към сгушената си на кълбо поза върху носилката. Тя кимна на един от санитарите и той разкопча коланите ми.

— А сега, ако обичаш, Сали, на тези господа им трябва носилката, така че…

Лежах неподвижна.

— Само се надигни, а ние ще се погрижим за останалото.

Не реагирах.

— Сали, пак ще те помоля. Моля те, надигни се, а господата ще ти помогнат.

Пауза. Долових заплахата, спотайваща се в равния й глас. Надигнах се до седнало положение.

— Добре, много добре — каза сестра Шоу. — А сега дали ще можеш да слезеш от носилката?

Поколебах се. Сестра Шоу леко наклони глава, а санитарите застанаха от двете ми страни. Единият от тях пошепна с неудобство, почти умолително: „Хайде, миличка“. Оставих ги да ми помогнат да сляза и да ме настанят в леглото. После без нито дума двамата избутаха носилката навън от стаята и си отидоха.

— Така… — рече сестра Шоу. — Нека обясня някои неща за сектора ни.

Сектор.

— Първо, бебето ти е в съседното отделение, на десет крачки оттук по коридора. Ще имаш пълен достъп до него, когато поискаш, през цялото денонощие. Може да го донасяш тук, при теб, макар че предпочитаме да спи в отделението, за да си осигуриш така нужната ти почивка.

И ще можете да го държите далеч от опасната му майка.

— Другото важно нещо, което трябва да разбереш, е, че не си затворничка тук. Защото, за разлика от някои в сектора, не си въдворена…

Въдворена се римува с разчленена…

— Ако искаш да отидеш да се разходиш или да напуснеш сектора по някаква причина, няма да има никакъв проблем. Искаме единствено да информираш дежурната сестра, че излизаш…

Защото външната врата е залостена по всяко време… А и защото не искаме откачалка като теб да избяга с бебето… особено след като толкова силно искаш да му навредиш.

— Някакви въпроси?

Поклатих глава.

— Добре. В шкафчето ти има нощница. Преоблечи се и дрехите ти ще бъдат изпрани.

Защото целите ги омазах с лиги.

— Доколкото разбрах, доста отдавна не си яла, така че веднага ще наредя да ти донесат храна. Но преди всичко това би ли искала да видиш сина си?

Дълга пауза. Накрая поклатих глава. Сестра Шоу остана невъзмутима.

— Няма проблем. Но помни, ако пожелаеш да го видиш, достатъчно е само да натиснеш звънеца до леглото си.

Но защо той би искал да ме види? Особено след като го отрових. Нищо чудно, че винаги плачеше покрай мен. Усетил бе от самото начало антипатията ми към него.

— О, само едно последно нещо. Психиатърът ни, доктор Родейл, ще дойде да те види след два часа. Става ли?

Нямам търпение.

— Е, това е в общи линии. Оставям те да се преоблечеш и много скоро някоя от колежките ми ще ти донесе обяд.

Сестра Шоу излезе. Лежах на леглото неподвижно. Времето течеше. Сестра Шоу се върна.

— Имаш ли нужда от помощ за преобличането, Сали?

Надигнах се и започнах да свалям дрехите си.

— Добре — каза сестра Шоу и пак излезе.

Болничната нощница вонеше на белина и я усещах корава и дращеща върху кожата си. Намачках своите дрехи на голяма топка и ги натиках в шкафчето. После пропълзях сред също толкова коравите чаршафи и затворих очи с надеждата да заспя. Но вратата се отвори и влезе възпълна, малко над двайсетгодишна сестра, на чийто бадж пишеше „Патерсън“.

— Добрутро.

Австралийка.

— Добре ли си?

Не отговорих.

— Няма проблем. Обядът ти е тук.

Разговаряше едностранно с кататоничка. Но нищо не можех да сторя по въпроса. Бях влязла в ново измерение на този странен пейзаж, в което речта внезапно изглеждаше невъзможна или просто недостижима за мен.

Сестрата постави подноса с обяда на подвижната масичка до леглото. Побутна го към мен. Не направих нищо. Тя ми се усмихна, с надежда да извика реакция.

— Да не ти се е вързал езикът на фльонга?

Затворих очи.

— Добре, добре, беше тъпа шега — каза тя. — Но трябва да ядеш. Съквартирантката ти отказа да се храни пет дни и после…

Тя млъкна, сякаш щеше да ми разкрие нещо, което не биваше да чувам. Или поне още не.

— Но ти ще хапнеш обяда си, нали? Поне пийни нещичко.

Посегнах към подноса. Взех чашата с вода. Приближих я до устата си. Пийнах малко, но все така в легнало положение, така че част от водата се стече по лицето ми и намокри завивките. После върнах чашата върху подноса.

— Браво, добро момиче — похвали ме сестрата. — Хайде малко от лапачката сега.

Исках да се усмихна при този австралийски жаргон в болница в Южен Лондон. Но нищичко не можех да направя, освен да лежа и да се пуля като кръгъл идиот.

— Знаеш ли какво? Ще оставя обяда тук и ще се върна след половин час. Но, моля те, за твое добро, прилапай нещичко.

Но как мога да ям, като не мога да ям? Не виждаш ли? Не схващаш ли колко съвършено логично е?

Половин час по-късно тя пак дойде. Не й хареса видът на недокоснатия поднос.

— О, ама хайде де — подкани ме, все още с адски жизнерадостен маниер. — Трябва да сложиш нещо в тумбачето.

Не. Не искам нищо. Искам само да се спаружа като суха слива. Да направя огромна услуга на всички и да изчезна от поглед. Завинаги.

Тя приседна на леглото и стисна ръката ми.

— Разбирам, не изглежда много вкусно, а и ти си в едно от тези състояния извън твоя контрол. Но нека те предупредя. Лекарката ще дойде да те види след час. А тя гледа много сериозно на следродилната анорексия. Ако не вярваш, питай съквартирантката си, като я върнат от операционната. Затова си направи услуга, отхапи поне от ябълката, преди лекарката да е дошла.

Но за да отхапеш ябълка, трябва да отхапеш ябълка. Схващаш ли?

Лекарката беше някъде над четирийсет и пет. Много висока, грозновата, със строга прическа и строг костюм под бялата лекарска престилка. Бифокалните й очила бяха закрепени на върха на носа. Всичко у нея излъчваше рационалност и никаква търпимост към глупави приумици. Веднага ме разтревожи.

— Госпожо Гудчайлд… Сали… аз съм доктор Родейл, психиатърът на звеното.

Тя ми протегна ръка.

Но за да поема ръката ти, трябва да поема ръката ти.

Усмихна се кисело на неспособността ми да направя този елементарен жест на учтивост.

— Добре тогава. — Придърпа стол до леглото ми и извади от куфарчето си клипборд и писалка. — Да се опитаме да сложим начало…

Тя беше тази, която сложи начало. Накара ме да потвърдя възрастта си, попита дали това е първото ми дете, дали за пръв път изживявам депресия и/или за пръв път изпадам в такова мъчително състояние. Каза, че доколкото схващала — като гледаше картона на Джак — раждането е било травматично и се питала дали това е повлияло на душевното ми здраве… дрън-дрън-дрън…

Онова, което ме заинтригува у безответната анкета на доктор Родейл, беше отривистият маниер, по който водеше разпита, и упорството й при все отказа ми да отговарям. Направи ми силно впечатление, че макар вероятно да беше психотерапевт, категорично не принадлежеше към онази тласкаща към проникновения школа в психотерапията, чиято цел беше „откриване на детето у теб“. Не, просто търсеше информация, въз основа на която да се ориентира към правилното лечение за мен.

Имаше проблем обаче — аз не отговарях на въпросите й. И тя бързо схвана трудността.

— Виж какво, Сали — рече накрая, след като не можа да изкопчи и дума от мен. — Наясно съм, че ме чуваш и че осъзнаваш заобикалящата те обстановка, ситуацията си и ефекта, който упражняваш върху околните. Което означава, че отказът ти да говориш трябва да бъде приеман като психосоматичен по своето естество.

Строга усмивка.

— Ако смяташ, че просто не можеш да говориш в този момент, така да бъде. Но разбери, че за да мога да поставя правилна диагноза и да ти предпиша подходящо лечение, ще трябва да отговаряш на въпросите ми. И така, да започнем ли отново?

Не казах нищо. Тя повтори дежурните си въпроси. Беше стигнала някъде към средата на списъка, когато се размърдах и се обърнах с гръб към нея. Останах така. Тя се изправи и премести стола си от другата страна на леглото.

— Ето, така отново можем да се виждаме.

Пак се обърнах и й дадох гръб. Доктор Родейл издаде уморена протяжна въздишка.

— Единственото, което ще постигнете така, госпожо Гудчайлд, е да забавите възстановяването си и да удължите престоя си при нас. Ала аз не мога да ви принудя да отговорите на простите ми медицински въпроси. Изборът е ваш. Поне за момента. Също както сама ще решите да ядете или не. Но, както добре знаете, не можете да живеете без храна. И ако продължавате да я отказвате, този избор ще ви бъде отнет в името на доброто ви. Разбирам от справката, че личната ви лекарка ви е предписала лек седатив, за да ви помогне да спите. Ще помоля сестрата да ви даде същата доза от него довечера. Когато се върна утре, надявам се, че ще имаме по-голям напредък, отколкото днес. Довиждане.

Около пет минути, след като тя излезе, вратата отново се отвори и така се запознах със съквартирантката си. Всъщност не се запознахме, тъй като тя беше в следоперативна кома. Поне аз допуснах, че страда от нещо следоперативно, защото я вкараха на носилка, а главата й беше омотана с широка превръзка. Макар да продължавах да лежа неподвижно, видях, че е чернокожа и приблизително на моята възраст. Сестра Патерсън помогна на санитарите да нагласят носилката в нужната позиция. След като те излязоха, тя прочете картона й, провери пулса й и нагласи завивките. Като видя, че я гледам, каза:

— Името й е Агнес. Момченцето й Чарли е в същото отделение като твоя син. Вероятно ще има за какво да си говорите, като дойде в съзнание, защото тя е преживяла същото, през което ти минаваш сега. Всъщност още го преживява, което е жалко, но какво да се прави. Няма логика и смисъл в танца, който изпълнявате. Целта е да се постави под контрол, преди да ви е довел до тежки физически проблеми, което се случи с горката Агнес. Но ще оставя на нея да ти разправи. Нашата Агнес е много умна жена, с висок чиновнически пост. Само дето болестта не подбира на кого ще се лепне, нали?

Тя приближи и отново приседна на леглото ми. С цялото си сърце исках да не го прави.

— Докато сме на темата за лоши неща, сполитащи добри хора — не е ли много изразителна тази фраза? — ще ти доверя малка тайна: не си направила особено добро впечатление на нашата докторка. А тя е от онези, на които е най-добре да съдействаш, ако ме разбираш правилно. От старата школа е. Почита йерархията и има самочувствието, че е наясно кое е най-доброто за теб. Не ми е драго да го кажа, но наистина е така. Защото има нещо в маниера й, което дразни много хора, само че тя е наясно как да измъква момичета като теб от бъркотията. От мен да го знаеш, пътят за излизане оттук е около пет пъти по-кратък и лесен, ако ни помогнеш да ти помогнем. Добре де, прощавай за тъпото клише. Хайде сега, опитай се да хапнеш малко.

Хей, да не би да мислиш, че не искам да ви помогна? Проблемът е, че има проблем и това е фактът, съществува проблем, който представлява проблем, що се отнася до решаването на въпросния проблем, защото проблемът е…

Тя придърпа масичката, отряза ми парченце от сандвича и го поднесе към устата ми.

— Само няколко бързи хапки, нищо и никаква работа…

Виж, знам, че си с добри намерения, но… не, няма да се впускам пак в объркани мисли.

— Ябълка? Чаша мляко? Някоя и друга от най-добрите ни курабийки? Нищо ли не ти харесва?

Единствено мълчание.

— Какво ще кажеш да станеш от леглото и да те заведа да видиш Джак? Сигурно тъкмо му е време за хранене…

Това вече ме накара да реагирам. Сграбчих възглавницата и я притиснах до лицето си.

— Както изглежда, май бръкнах в раната — промърмори сестра Патерсън. — Но и бебетата трябва да се хранят, нали тъй?

Портативният й приемник издаде звук. Тя го погледна.

— Викат ме, пак ще намина по-късно. Ако ти трябва нещо, само звънни.

Нищо не ми трябваше, а най-малко пристигането на Тони няколко часа по-късно. Носеше брой на днешния „Кроникъл“ и голямо пакетче бонбони за смучене асорти. Когато се наведе да ме целуне, видях часовника му — 17:12 часа. Явно вината го беше подгонила да се появи толкова рано — цели три часа преди срока за предаване на страниците за утрешния брой.

— Как е? — попита ме.

Не отговорих.

— Донесох ти…

Постави подаръците си върху шкафчето до леглото, после се огледа за стол и се чудеше да сяда ли, или не. Реши да остане прав. Реши също така да фокусира вниманието си малко встрани от мен — тъй като нездравото ми кататонично състояние явно го притесняваше.

— Току-що ходих да видя Джак. Добри новини. Отново е буден и, както ме осведоми сестрата, изгълтал две шишета мляко, толкова бил изгладнял. Според нея това е добър знак, че се връща към нормално състояние.

Защото е извън нежните ми и любящи грижи.

— Сестрата каза още, че можеш да го посещаваш…

Престани, престани, престани. Не ти искам доброто отношение. Не го заслужавам.

Поставих възглавницата върху главата си.

— Каза ми също така, че често правиш това.

Притиснах възглавницата към ушите си.

— Ако искаш да си тръгна, ще го направя.

Не помръднах. Накрая той каза:

— Надявам се да се подобряваш.

Чух го как си тръгна. Махнах възглавницата. Тогава прозвуча глас някъде срещу мен.

— Коя си ти?

Беше съквартирантката ми Агнес. Седеше в леглото и изглеждаше объркана и замаяна. Но пък точно аз не можех да се похваля с бистър ум в момента, та да критикувам другите.

— Беше ли тук вчера? Не си спомням… Беше, нали? Но може би…

Тя замълча объркана, сякаш не можеше да задържи тази смътна мисъл.

— Агнес, така се казвам. Винаги ли слагаш така възглавница на главата си? Агнес… запомни ли?

Да. И се радвам, че не съм единствената обитателка на Планетата на сбърканите.

— Агнес. А-Г-Н…

В тази момент влезе сестра Патерсън.

— Нашата Сали не е от бъбривите — каза тя.

— Сали? — попита Агнес.

— Да, така й е името. И днес не приказва много. Но ти не се отказвай да я разговориш, всички много искаме да чуем американския й акцент.

Агнес примигна няколко пъти, докато смели информацията.

— Защо е американка? — попита.

— Защо ли? — Сестра Патерсън се разсмя. — Сигурно защото там е родена, затова. И има бебенце, момченце, също като теб.

— Той Чарли ли се казва? — попита Агнес.

— Не, твоят син се казва Чарли…

— Знам, знам. Просто помислих…

Тя отново замълча объркана.

— Джак — рече сестра Патерсън. — Името му е Джак.

— Аз… аз съм…

— Малко замаяна — притече й се на помощ сестра Патерсън. — Също като последния път. Но ти обещавам, че утре сутринта всичко отново ще ти се проясни. Сега ми кажи какво искаш за вечеря.

Агнес поклати глава.

— А, не, няма да подхващаш наново старата песен — възрази сестра Патерсън. — Особено след като това те докара до…

— Овесена каша — побърза да каже Агнес. — Ще ям овесена каша.

— Ще получиш овесена каша. А на теб какво ти се яде, Сали?

Изпълних си моя коронен номер с мълчанието.

Тя се приближи до мен с чаша вода и друга малка чашка.

— Няма да ти тикам храна насила в гърлото, но ще те помоля да вземеш хапчетата. Същите са като онези, които си пила снощи…

И благодарение на които отрових сина си.

Тя разклати пластмасовата чашка с таблетките до ухото ми.

— Моля те, Сали. Не ме карай да…

Не довърши изречението. Защото не се наложи. Седнах в леглото и взех хапчетата. После се насилих да се изправя на крака и се потътрих към присъединената към стаята баня. Сестра Патерсън гръмогласно ме поздрави за изправянето ми. Когато влязох, отклоних поглед от огледалото, за да не се виждам. Само изпразних мехура си, върнах се в леглото, завих се през глава и зачаках приспивателното да подейства.

И после вече беше сутрин. Леглото ми беше нейде високо в стратосферната зона. Докато се опитвах да разсъждавам над въпроса „Къде съм?“, забелязах, че в ръката ми е забита игла и над мен има система с хранителен разтвор. Съквартирантката ми я нямаше. Нова дежурна сестра постави поредната болнична вкуснотия пред мен. Беше ниска шотландка.

— Добре ли спа?

Отговорих с изправяне на крака. Хванах се за системата и я затиках към банята.

— Имаш ли нужда от помощ там? — попита сестрата.

Не, вече съм ветеран по отношение на всевъзможни болнични системи.

Изпиках се, после отидох до мивката да измия ръцете си и да наплискам лице. И тогава се видях какъв кошмар представлявам. Подпухнала, кървясали очи, сплъстена коса…

О, майната му.

Върнах се обратно в стаята. Сестрата ми помогна да легна и нагласи системата вляво от мен.

— Има овесена каша, препечени филийки, пържени яйца, хубав силен чай…

Извърнах се. Сестрата продължи да говори:

— … а след закуска съм сигурна, че ще искаш да посетиш бебчето си. Е, с какво ще започнеш?

Не ядох нищо. Сестрата се помъчи да ме заинтригува с филийка. Отвърнах се.

— Ами добре — рече. — Но съм сигурна, че доктор Родейл няма да остане доволна.

Тя остави закуската до леглото ми. Агнес се върна в стаята. Като я видях изправена, установих, че е висока и привлекателна жена, въпреки измъченото й изражение със следи от шок и леко скованата стойка.

— Ти беше тук и вчера, нали? — попита, докато се настаняваше в леглото. — Американката, нали така? Или си някоя нова? Паметта ми нещо…

Поредното й недовършено изречение. Тя се взря въпросително в мен.

— Ама защо не говориш? Бебето ли ти върза езика?

Тя се разсмя истерично, а аз си помислих: „Уцели отведнъж, миличка“.

Тогава смехът й рязко секна.

— Трябва да се храниш — отсече. — Иначе ще си имаш много ядове. Сериозни ядове, казвам ти. Мен питай, преживях го. Не ти трябва да минаваш през това. Ама никак.

После отново потъна в мълчание.

— Ти си американката, нали?

Постави длани върху лицето си.

— Извинявай, извинявай, извинявай. Не искам все да се повтарям, но…

И пак млъкна.

Доктор Родейл се появи около три часа следобед. Недокоснатият обяд беше до леглото ми. Тя го погледна, после насочи очи към картона ми.

Здрасти, докторе, как е?

— Така… Виждам, че си отказала вечеря снощи, а днес не си закусвала и обядвала. Пак казвам, изборът е твой, но бъди наясно, че те държим на системи. В близките ден или два ще трябва да вземем решение как да ти помогнем да излезеш от сегашното си състояние. Разбрах също, че си имала безпроблемна нощ. Добре ли спа?

Без отговор.

— Някакви странични ефекти от успокоителните, като изключим известна замаяност при събуждане?

Без отговор.

— Виждам, че въпреки всички предложения, не проявяваш интерес да видиш сина си Джак. Което, разбира се, не е изненадваща реакция в твоето състояние, но не носи нищо добро нито на теб, нито на детето ти. Ако желаеш, имаме психотерапевт, който може да разговаря с теб за емоционалните ти проблеми. Но за да може тя да си свърши работата, трябва да си в състояние да общуваш. Което ни поставя донякъде в ситуация „параграф 22“, не си ли съгласна? Така че, моля те, опитай да говориш с мен сега.

Без отговор.

— Е, добре тогава. Ще опитаме отново утре.

И тя насочи вниманието си към Агнес. От притеснената й реакция ми стана ясно, че доктор Родейл искрено я плашеше.

— Как се чувстваме днес, Агнес? Апетитът ти върна ли се?

— Ям.

— Този път няма ли остатъчни ефекти?

— Паметта ми…

— Това ще отмине. До двайсет и четири часа ще си върнеш нормалните способности.

— Това последното ли беше?

Доктор Родейл не вдигна очи от картона.

— Ще видим.

Завих се през глава. Защото вече знаех — или си мислех, че знам — на какво лечение е подложена Агнес.

Ала, макар да бях наясно, че трябва да говоря и да ям, отново ме спъваше същата извратена логика: за да говоря, трябва да проговоря… за да ям, трябва да започна да ям. Което за момента беше невъзможно. Макар инстинктивно да знаех как се говори и се яде, сякаш бях изгубила способност да упражнявам тези две функции. Оперативната ми система се бе сринала и колкото и да се мъчех, не можех да задействам механизма, който да отвори устата ми. И макар да изпитвах някаква нарастваща паника, тя бе измествана от отчаяна инерция. Просто вече не ме беше особено грижа за нищо.

Тони дойде в осем вечерта. Очевидно беше въведен в курса на събитията от сестра Патерсън — сега отново на дежурство — защото погледна с безпокойство подноса с недокоснатата ми вечеря, седна на леглото и се взря в мен с някаква смесица от безнадеждност, неприязън и тревога (да, моят сложен съпруг имаше способността да излъчва и трите настроения едновременно с минимални лицеви движения). Не ме целуна, нито докосна ръката ми и отново избягваше да ме погледне директно. Все пак каза:

— Здравей. — Тъй като това не го доведе доникъде, добави: — Джак е добре. — А после: — Тук се тревожат, че не се храниш и не говориш. — И накрая: — Добре… Тръгвам си.

Дали това бе начинът му да каже: „Знам кога не съм желан“?

Съпругът на Агнес (или партньор, или половинка, или какъвто там беше) също се появи тази вечер. Изненада ме. Бях си представяла някой хубав мускулест ямаец — елегантно облечен, излъчващ самоувереност и естествен чар и всяко друго клише за афро-карибския тип, което ви дойде наум. Оказа се мълчалив и резервиран бял мъж, наближаващ четирийсет, облечен в стандартен сив костюм, синя риза и безлична вратовръзка, леко колеблив в маниера си и несигурен относно ролята си в тази деликатна ситуация. Но онова, което оставаше извън всяко съмнение, беше, че обожава Агнес и е искрено разтревожен от състоянието й. Седна до нея, пое ръката й, заговори й с тих и насърчителен тон, дори я накара да се разсмее веднъж. Не е ли истина, че човек никога не може да разтълкува другите двойки? Не му идва наум каква искра е запалила привличане между такива противоположности, да не говорим за сложната свързаност и доколко здрава е тя, че да издържи на подобна криза.

Той беше толкова безличен човечец, а ето че внезапно изпитах завист към нея за привидната им стабилност (защото всеки знае, че онова, което се вижда наяве, винаги е лъжовно). Щом сестра Патерсън дойде за вечерната си обиколка и ми донесе хапчетата, мигом ги взех, без да чакам подканване. Защото не исках повече да гледам тази щастлива сцена.

Успокоителните отново сътвориха химическата си магия и аз спах непробудно единайсет часа, като се събудих малко след шест и петнайсет на следващата сутрин. Господи, колко замаяна се чувствах. Защото тези хапчета всъщност не те приспиват. По-скоро те удрят като с бухалка по главата и те оставят в ступор. Отне ми двайсет минути да намеря нужния баланс, за да затътря себе си и стойката със системата в банята.

Денят протече в духа на предишните. Сестрата шотландка ми предложи закуска. Запазих мълчание. Агнес се опита да ме въвлече в разговор. Не проговорих (макар да ми стана приятно, че съзнанието й започва да се прояснява). Тя отиде да поиграе със сина си Чарли. Пропилях сутринта, като се взирах в тавана и се чудех защо така си пропилявам сутринта, защо нямам енергия за нищо, освен да си пропилявам сутринта.

Дойде време за обяд, но аз не си ядох обяда — освен под формата, вкарана през тръбичка в ръката ми. После стана три часът и в стаята влезе доктор Родейл. Като актьори в лоша пиеса знаехме наизуст прозаичните си реплики. Или поне тя си ги знаеше, аз просто трябваше да поддържам позата на слабост и мълчание. Интервюто мина според дежурния формат — лекарката мрънкаше за растящата сериозност на моята ситуация, а накрая заяви:

— Днес ще се обадя на мъжа ти в службата му, за да обсъдим възможностите пред нас.

Тони пристигна към осем вечерта. Този път ме целуна по бузата. Придърпа стол близо до мен. Хвана ръката ми. И каза:

— Трябва да започнеш да се храниш.

Насочих поглед към стената.

— Лекарката ти… Родейл беше, нали?… Обади ми се в редакцията и каза, че ако не започнеш да поемаш твърда храна, ще започне ЕКТ. Това означава електро-конвулсивна терапия. Един вид шокова терапия. Твърди, че е най-добрият начин да бъдеш измъкната от сегашното ти състояние, но й е нужно моето съгласие, за да пристъпи към това.

Мълчание. Той отново не ме гледаше.

— Не искам да си давам съгласието. Но и не искам да те виждам да продължаваш така. Затова… — Той се наведе към мен. — На твое място бих се изтръгнал от този ступор.

Обърнах се с гръб.

— Сали, моля те…

Завих се през глава. О, защо продължавам с тези инфантилни постъпки? Внезапно той дръпна завивките и откри лицето ми. Погледна ме право в очите и просъска:

— Не ме принуждавай да прибегна към крайност.

След това си тръгна. А аз си помислих: „Той ще подпише за секунда документите. И аз ще се превърна в Електрифицираното момиче. Подай още ток, Скоти…“.

След като Тони си отиде, Агнес стана от леглото си и дойде до мен. Походката й още беше несигурна. Също и фокусът на зрението й. Но говореше смислено.

— Сали беше, нали?

Не отговорих.

— Слушай, американке. Моят съпруг също не искаше да подпише документите. Умолява ме цяла седмица да се вразумя, да хапна нещичко и да се държа, сякаш съм наясно къде се намирам. Но аз не го направих. Само продължавах да изтръгвам тръбичката на системата, с която ме подхранваха. Не им оставих избор. Вечерта, преди да започнат терапията, мъжът ми седна до мен и заплака. Умоляваше ме за последен път да започна да ям, поне малко. Но…

Пауза.

— … на следващата сутрин отново махнах системата. И вечерта започнаха с ЕКТ.

Пауза.

— Вчера ми беше петият сеанс. Сигурно върши работа, защото отново се храня, мога да си играя по мъничко с Чарли. Само че…

Пауза.

— … макар да казват, че страдаш само от временна загуба на памет, не го усещам така. По-скоро имам чувството, че цял дял от мозъка ми е заличен. Непрекъснато се мъча да го открия, но…

Пауза.

— Знаеш ли какво си мисля? Според мен електричеството го изпържва и го премахва завинаги. Лекарката все повтаря как когато лечението завърши, всичко се връща наново. Ала аз не й вярвам. Нито за миг. Защото…

Пауза.

— Чуй ме. Можеш да избегнеш това. Можеш. Само една хапчица храна. Само една. Ето…

Тя придърпа масичката с недокоснатата вечеря. Посегна към хлебчето и отчупи парче от него.

— Само едно залъче хляб. Дори ще ти го намажа с масло.

И го направи. Приближи го до лицето ми. Извърнах се. Със свободната си ръка тя завъртя главата ми към себе си.

— Хайде, можеш да го направиш.

Отново се извърнах. Тя пак ми извъртя главата. Извърнах се. Внезапно тя тикна парчето хляб право срещу устата ми. Извърнах се. Тя обърна главата ми, но този път със здрава хватка и притисна хляба към зъбите ми. В този момент го блъснах с ръка и се изплюх в лицето й. Без да губи секунда, тя ме зашлеви с опакото на дланта си. Шокът беше жесток. Също и болката. Чух се да крещя:

— Сестра!

В стаята влезе сестра Патерсън.

— О… могла си да говориш, значи.

Разбира се, отново се заключих в мълчание до края на вечерта. Разбира се, не докоснах подноса с храна. Разбира се, изпих си зашеметяващите хапчета като добро момиче и после зачаках сънят да ме фрасне по главата. Но когато се събудих на следващата сутрин… не, няма да кажа, че мъглата се беше разнесла или че внезапно съм се почувствала преродена, освежена или сдобрена със света. Тъкмо обратното, още страдах от чувство на цялостна интоксикация, съчетано със странна умора. И това след близо единайсет часа в несъзнателно състояние. Ала за пръв път от дни усетих глад. И когато сестрата шотландка донесе подноса със закуската, избъбрих:

— Благодаря.

Това я накара да ме погледне малко стреснато, но и със забележимо задоволство.

— Моля, за мен е удоволствие. Мислиш ли, че можеш да хапнеш?

Кимнах. Тя ми помогна да се изправя до седнало положение, нагласи подноса и дори ми разстла хартиена салфетка като келнер в ресторант.

— Може би ще пийнеш малко чай? — предложи.

Отново кимнах.

— Ей сега се връщам.

Яденето не се оказа лесен процес след близо седмица прекъсване. Но успях да погълна половин купичка овесена каша. Вървеше бавно и един-два пъти получих позив за повръщане. Но упорствах. Защото разбирах, че се налага.

Сестрата ми наля чаша чай и сияеща ме наблюдаваше как се храня. Дадох си сметка, че за нея всеки пациент, преодолял проблем, е поредният успех.

— Не се притеснявай, ако не можеш да изядеш всичко — каза ми. — Справяш се отлично.

Бях почти преполовила закуската си, когато Агнес се размърда и пробуди. Също като мен беше толкова замаяна от хапчета, че й бе нужен миг-два да осъзнае къде се намира и защо е тук. Но постепенно светът дойде на фокус пред очите й и ме видя наведена над подноса със закуска с вилица в ръка.

Чест й направи, че не каза нищо. Само ми кимна леко, после стана и отиде в банята. Когато се върна, застана до леглото ми и каза:

— Прощавай за снощи.

— Няма защо — продумах с усилие.

— Как ти понесе закуската?

Вдигнах рамене.

— И с мен беше така първия път, когато ядох след… Пък и тук дават такива буламачи…

Успях да докарам лека усмивка.

Ала наистина ми бе трудно да говоря. Успявах да изрека една или две думи, след което нещо сякаш стискаше ларинкса ми и не щеше да го пусне.

— Не се напрягай — каза ми Агнес, като видя, че се боря да изрека нещо. — Нужно е време да се съвземеш.

Когато дойде обядът, успях да изям половин пилешка кълка, малко от белезникавата лепкава смес, която пробутваха като картофено пюре, и варени моркови, доста пластмасови на вкус. Важното беше, че се представих добре с обяда, защото скоро предстоеше посещение от доктор Родейл, а исках тази моя нова проява на апетит да се отбележи.

И наистина, когато тя влезе в стаята, държането й беше приятно като никога преди.

— Току-що узнах добрите новини за теб, Сали — каза. — Закуска, че и обяд. Много окуражително. Разбрах, че дори си успяла да изречеш няколко думи. Мислиш ли, че ще можеш да говориш малко сега?

— Ще се опитам — отвърнах, но ми беше нужно известно време да го кажа.

— Не бързаме — отбеляза тя, а клипбордът и писалката й бяха в готовност. — Но ще ми е много полезно да знам…

И отново ме препита по списъка си. Отговорите ми бяха кратки и се състояха предимно от едносрични думи. Но с подканване от нейна страна успях да отговоря на всичките й въпроси и с желанието си да сътруднича явно я спечелих на своя страна. Защото когато приключихме, ме поздрави „за добре свършената работа“ и наблегна как строгият й тон преди е целял да пробие бариери, издигнати в съзнанието ми вследствие на следродилната депресия.

— Разбира се, пътят пред нас в никой случай не е сигурен и трябва да бъде изминат предпазливо. Например готова ли си вече да видиш Джак?

Поклатих глава.

— Напълно разбираемо — каза тя, — а и при дадените обстоятелства дори разумно. Трябва да го видиш, когато чувстваш, че си готова. Да се надяваме, че ще се случи скоро.

После обясни как това, през което преминавах, без съмнение е ужасно за мен, но в никой случай не е непознато явление. Сега, след като започвах да стъпвам върху здрава почва, възможно бе състоянието ми да се лекува главно чрез антидепресанти. При късмет щях да почувствам значително подобрение до шест седмици.

Шест седмици? Тук?

На доктор Родейл не й убегна шокираното ми изражение.

— Знам, че звучи като ужасно дълъг срок, но повярвай ми, срещала съм случаи на депресия, чиято най-остра фаза трае с месеци. Добрата новина е, че ако видим добра реакция на антидепресантите, ще можем да те пратим у дома веднага щом преценим, че си годна за изписване.

Тоест, когато вече няма да представлявам опасност за себе си и за бебето си?

Ала веднага щом тази мисъл се мерна в главата ми, намеси се друга: Веднага престани с това!

— Като че искаш да ме попиташ нещо — каза тя. — Имаш ли въпроси?

— Не — отвърнах и звукът на гласа ми отново извика доволно изражение у лекарката.

— Съвсем никакви въпроси?

— Добре съм — излъгах.