Както бяха обещали, държаха ме в болницата още пет дни. През това време ми бяха разрешени редовни посещения в интензивното отделение при Джак. Решили бяха „да го задържат под наблюдение“ през следващите няколко дни.

— Разберете — убеждаваше ме доктор Рейнолдс, — няма нищо злокобно в това. Просто проявяваме всякаква възможна предпазливост.

Нима очакваше да повярвам на това? Ала не казвах нищо. Знаех, че е най-разумно да се старая да не казвам нищо.

На моменти се хващах, че съзерцавам Джак, сякаш беше странна, хиперреалистична модернистична скулптура — медицински натюрморт на бебе, отрупано с тръбички, постоянно изложено в стъклена витрина. Или пък си припомнях онзи осемчасов филм на Анди Уорхол — „Емпайър“ — който бе един дълъг статичен кадър на Емпайър Стейт Билдинг. Да наблюдавам Джак беше същото. Лежеше там неподвижен, рядко помръдваше и мускул (макар че от време на време ръчичката му едва доловимо се свиваше). Проектирах всякакви мисли по посока на него. Например как се надявах да му хареса количката за разходка, която му бях купила. Дали нааканите му памперси щяха да са толкова гадни, както си представях. Дали щеше да предпочита анимациите на Уорнър Брадърс или на Дисни (молех се да е умничко хлапе, дето си пада по „Бъгс Бъни“). Щеше ли акнето му да е ужасно като моето на тринайсетгодишна възраст…

Добре де, прибързвах малко. Но едно бебе е tabula rasa, върху която може да бъде написана цяла история. И сега, като се взирах в Джак под плексигласовия му купол, можех само да мисля: той би могъл и да няма живот… или да има такъв, който е сериозно ограничен, и всичко това по причина, че телцето му се бе придвижило на няколко сантиметра в погрешна посока в утробата ми. Нещо, над което никой от двама ни не бе имал контрол — но което напълно можеше да промени всичко за нас занапред. Дори ако Рейнолдс беше прав и Джак беше успял да се измъкне незасегнат от инцидента, щеше ли този ранен досег с катастрофа вечно да ме преследва, така че да се превърна в майка с хипертрофирал стремеж за закрила, дето трепери всеки път, щом десетгодишното й дете трябва да се качи по стълби? Или щях да бъда дотолкова убедена как злата съдба ни причаква зад ъгъла, та завинаги да изгубя покой и да очаквам най-лошото?

Дежурната сестра в педиатричното интензивно отделение беше застанала до мен — млада жена, малко над двайсетгодишна. Ирландка. Извънредно спокойна.

— Истински красавец е — отбеляза, докато го гледаше. — Искате ли да го подържите?

— Добре — отвърнах предпазливо.

Тя откачи няколко от маркучетата, вдигна го и го постави в ръцете ми. Опитах се да го гушна, но се притеснявах да не разместя разните тръбички, останали по него, макар сестрата да ме убеди, че няма как да прекъсна нещо жизненоважно. Ала, макар и залепила грижовна усмивка на лицето си, знаех, че нося маска. Защото, също както последния път, не можех да извикам никакво майчинско чувство към това бебе. Желанието ми бе единствено да й го връча обратно.

— Идеално се справяте — каза сестрата, когато го повдигнах към нея. — Не бързаме за никъде.

Неохотно го гушнах отново. Попитах я:

— Той наистина ли се развива добре?

— Направо великолепно.

— Сигурна ли сте, че не е претърпял увреждане при раждането?

— Доктор Рейнолдс не говори ли с вас по този въпрос?

О, да, говори и о, да, като каква идиотка се бях проявила. Също както се проявявах като идиотка и в този момент, задавайки абсолютно същия въпрос. Изказвах на глас фикс идеите си и в същото време бях неспособна да го държа.

— Доктор Рейнолдс „останал с усещането“, че няма мозъчно увреждане.

— Ами ето на̀ — рече тя и ме освободи от Джак. — За разлика от много други бебета тук, вашето момченце без съмнение ще е съвсем добре.

Вкопчих се в тази прогноза и я използвах като мантра всеки път, щом се усетех лабилна (което, честно казано, се случваше твърде често), или фаталистично настроена, или клоняща към пълно отчаяние. Знаех, че трябва да покажа пред света позитивно и възстановено лице, защото сега бях бдително наблюдавана за всякакви признаци на нередност — особено от съпруга ми и от господин Хюс.

И двамата редовно се отбиваха да ме посетят. Хюс се появяваше при сутрешните си визитации. Прекарваше по цели десет минути да ме оглежда, да инспектира бойните ми рани, да проучва картона ми и да ми провежда стегнат разпит относно душевното ми състояние, като хвърляше погледи към сестрата от отделението, за да е сигурен, че не му сервирам измислици за подобрената си психика.

— Значи спите добре, така ли? — попита ме на третия ден след раждането на Джак.

— Цели шест часа миналата нощ.

Той си записа това и погледна към сестрата за потвърждение. Тя реагира с бързо кимане. Тогава той попита:

— Ами… ъъ… епизодите на емоционален дискомфорт, те намаляха ли?

— Не съм плакала от дни.

— Радвам се да го чуя. И не бива да плачете, защото синчето ви е на път да се възстанови напълно. Както и вие самата. Още две нощи тук и можем да ви пратим у дома.

— Със сина ми?

— За това ще трябва да разговаряте с доктор Рейнолдс. По неговата част е. Има ли нещо друго, което желаете да обсъдим?

— Гърдите ми… — отроних почти шепнешком.

— Какво за тях? — поинтересува се той.

— Ами станаха малко… твърди.

— Не изцеждате ли кърма още от раждането насам? — попита.

— Разбира се. Но през последните четирийсет и осем часа ги усещам корави като камък.

И наистина имах чувството, че са пълни с бързосъхнещ армиран бетон.

— Това е много чест постнатален синдром — отбеляза Хюс, все така без да вдига поглед от картона ми. — Млечните канали имат тенденция да се запушват и гърдите се усещат натежали… — Той се прокашля и добави: — Поне така са ми казвали.

Сестрата от отделението прикри усмивката си.

— Обаче — продължи Хюс — има начин да се облекчи състоянието. Ще покажете на госпожа Гудчайлд какво да прави, нали, сестра?

Жената кимна.

— Драго ми е да науча, че сте в толкова по-добра форма, госпожо Гудчайлд.

Стига си ми натяквал, подозрителна гадино. Но, естествено, не го казах гласно, от страх да не вдигна отново предупредителни флагове. Особено след като бях решена да си тръгна оттук вдругиден с очистен от химикали организъм. Така че само се усмихнах на господин Хюс и отговорих:

— Наистина чувствам, че се поправям.

Ала когато Тони дойде вечерта, бях на ръба да започна да надавам писъци. Нямаше нищо общо с крехкото ми емоционално състояние, а по-скоро с инструмента за изтезание, прикрепен в момента към лявата ми гърда. Приличаше на туба с аерозол с извит като рог отвор в единия край и резервоар в дъното. Прикрепен беше към зарядно устройство за ток. При включване действаше като прахосмукачка и изцеждаше всичкото мляко от гърдата.

Използвах това очарователно устройство още от раждането на Джак, тъй като имаха нужда от млякото ми, за да хранят Джак в интензивното отделение. Първоначално изцеждането с прахосмукачка създаваше само умерен дискомфорт. Но после гърдите ми се вкоравиха и процесът внезапно се превърна в истинско изтезание. Когато го използвах за пръв път за отпушване на млечен канал, нададох вой и дежурната сестра ми се ядоса.

— Какъв е проблемът? — попита тя с безпогрешно неодобрение в тона.

— Адски боли! — викнах и мигом се наругах, задето бях изкрещяла, без да се замисля. Така че бързо се овладях и подобаващо смирено измънках: — Съжалявам.

Сестрата игнорира извинението ми, като взе помпичката и я намести на дясната ми гърда. Подпря се със свободната си ръка на лявото ми рамо и започна да изтегля мляко. След десет секунди болката вече беше непоносима, затова прехапах устна и стиснах здраво очи.

— Дръж се — рече сестрата. — Номерът е да се създаде достатъчно налягане, та млякото да няма друг избор, освен да потече.

Това отне още една кошмарна минута, през което време имах чувството, че цялата ми гърда е изтръгвана със зверска сила. „Само не пищи, не пищи“, повтарях си. Но с всяко стискане издръжливостта ми се топеше, докато внезапно нещо рукна и усетих зърното си окъпано в топла течност.

— Ето, готово — изрече сестрата, явно доволна от себе си. — Една разблокирана гърда. Сега трябва да помпаш поне десет минути, та каналите напълно да се освободят от мляко, и после започваш с другата.

Тони влезе тъкмо когато работех върху лявата гърда и бях сграбчена от непоносима болка. Тази изглеждаше двойно по-задръстена от посестримата си, а след като бях започнала процеса по изцеждане, знаех, че не бива да спирам, защото напрежението в натежала гърда беше също толкова нетърпимо, колкото и това садистично изпомпване. Тони се ококори, като ме видя с една ръка вкопчена в матрака, а с другата — в омразната помпичка. Ако съдех по изражението на мъжа си, изкривеното ми лице изобразяваше пълна деменция.

— Какво правиш, за бога? — попита ме.

— Млъкни — процедих през зъби, като усещах, че всеки момент…

Нададох лек вик, когато каналът се отпуши и бликна течност. Тони не каза нищо. Само ме гледаше как продължавам да източвам гърдата. Когато приключих, пуснах помпичката в една купа на нощното шкафче, закопчах си нощницата, обхванах главата си с ръце и благодарих на Бог, на Аллах, на ангела Морони, на всичките там, че мъките ми бяха свършили (за този ден поне, защото дежурната сестра ме беше предупредила да изпълнявам тази симпатична процедура по няколко пъти на ден, ако искам да поддържам млечните си канали свободни).

— Сега добре ли си? — попита Тони и седна на леглото.

— И по-добре съм била — отвърнах и обясних защо точно изпълнявах това мазохистично начинание.

— Късметлийка — подхвърли Тони. — Как е нашият човек?

Осведомих го за подробностите по сутрешното си посещение и му казах, че все още очаквам да чуя решението на Рейнолдс тази вечер кога ще бъде изписан от интензивното отделение.

— Сестрата ми намекна, че може да се случи още утре, защото според тях бил съвсем добре. Тъй или иначе, ще ме изпишат от тук до два дни, така че преди да се усетиш и двамата ще сме си у дома.

— О… чудесно — отвърна Тони.

— Благодаря за бурния ентусиазъм — казах.

— Доволен съм, честно. Просто… едва днес научих, че главният редактор иска да отскоча до Женева в края на седмицата. Някаква конференция на ООН за…

— Забравѝ — отсякох.

— Разбира се, след като сега знам, че ще се приберете у дома…

— Точно така. Просто трябва да намериш друг да те замести.

— Няма проблем — побърза да каже Тони за мое облекчение, тъй като никога преди не му бях казвала, че не може да направи нещо (и двамата се бяхме споразумели да изключим думата „не“ от домашния ни речник… в рамките на разумното, естествено). Ала със сигурност нямаше да прекарам сама с Джак у дома първата си нощ след болницата. Макар съпругът ми да изглеждаше малко стъписан от бурната ми реакция, премина към режим на окуражаване.

— Ще се обадя на негово благородие довечера и ще му кажа, че и дума не може да става. И ти обещавам страхотно угощение за посрещането, осигурено от „Маркс енд Спенсър“. Виж, шампанското ще дойде от другаде.

— От „Теско“ например?

Той се засмя.

— Много духовито — подхвърли. — От друга страна, ти не можеш да пиеш.

— С една чаша все ще се справя.

Посетихме Джак тази вечер. Той спеше дълбоко и изглеждаше доволен. Дежурната сестра ни съобщи, че доктор Рейнолдс е разрешил преместването му в моята стая на следващата сутрин — перспектива, която ме ужаси. Защото занапред той щеше да е моя отговорност.

Но на следващата сутрин доктор Рейнолдс ме посети в стаята ми.

— Не искам да ви разстройвам — каза, — но, изглежда, Джак е развил жълтеница.

— Какво?

— Това е често срещано постнатално състояние, засягащо почти петдесет процента от новородените бебета. И обикновено изчезва до десет дни.

— Но как я е прихванал?

— Дефиницията по учебник е следната: жълтеница се появява, когато има разпад на червени кръвни телца и се създава жълт пигмент, наречен билирубин.

— Но кое причинява създаването на този… как беше?

— Билирубин. Общо взето, идва от кърмата.

— Искате да кажете, че аз съм го разболяла от жълтеница?

— Госпожо Гудчайлд…

— Реално ми казвате, че аз съм го отровила.

Опасната нотка бе пропълзяла в гласа ми и макар да си давах сметка за нежеланото й присъствие, по никакъв начин не можех да я прогоня. Защото поначало не разбирах откъде се беше взела.

Доктор Рейнолдс заговори бавно и много внимателно.

— Госпожо Гудчайлд, не бива да обвинявате себе си. Нищо не сте могли да направите, за да предотвратите това. А и, както ви казах, е типично страдание при новородените бебета.

— Може ли жълтеницата да бъде опасна?

— Само ако нивата на билирубин станат прекадено високи.

— И какво става тогава?

Видях как доктор Рейнолдс неловко пристъпи от крак на крак.

— Тогава — отвърна накрая, — може да станат токсични за мозъка. Но, подчертавам, такива нива са извънредно редки. И засега момченцето ви не показва някакви признаци на…

Но аз вече не го слушах. Друг глас се бе настанил в главата ми. Глас, който не спираше да повтаря: „Ти го отрови. Сега ще е още по-увреден мозъчно. И няма кого друг да виниш, освен себе си…“.

— Госпожо Гудчайлд?

Вдигнах очи и видях доктор Рейнолдс да ме наблюдава загрижено.

— Добре ли сте?

— Какво?

— Като че изгубих вниманието ви за момент.

— Аз… добре съм — смотолевих.

— Чухте ли какво ви казах? Че не бива да обвинявате себе си за жълтеницата на сина си?

— Да, чух.

— Тя ще се изчисти до десет дни. През това време ще трябва да го задържим в интензивното отделение. Но пак казвам, че няма нищо страшно в това, стандартна процедура е за всяко новородено с жълтеница. Разбрахте ли ме?

Кимнах.

— Искате ли да се качите горе да го видите?

— Добре — отговорих, но гласът ми прозвуча кухо, лишен от емоция. Отново видях доктор Рейнолдс да ме оглежда загрижено.

Синята светлина в интензивното отделение маскираше жълтеникаво оцветената сега кожа на Джак. Не можех да различа и обезцветяването около зениците на сина си, за което доктор Рейнолдс ме бе осведомил, че е друг признак на жълтеницата. Но нямаше значение, че не виждах физическите доказателства за страданието му. Знаех колко е болен. И знаех също, въпреки уверенията на Рейнолдс, че вината е моя.

После се обадих на Тони в службата му и му съобщих новината. Когато споменах, че Джак се е разболял от жълтеница заради моята кърма, съпругът ми попита:

— Сигурна ли си, че не си била католичка в предишен живот? Защото страшно обичаш да се отдаваш на чувство за вина.

— Не се отдавам, а признавам истината каквато е: болестта му е причинена от мен.

— Сали, говориш глупости.

— Не ме обвинявай в…

— Това е жълтеница, не СПИН. И щом лекарят казва, че ще се очисти до дни…

— Ти не ме слушаш — изкрещях.

— Защото говориш абсурдни неща.

До пристигането на Тони в болницата вечерта бях съумяла да се изтръгна от фазата на самобичуване и веднага му се извиних за крясъците по телефона.

— Не го мисли — отвърна ми кратко.

Отидохме заедно в педиатричното интензивно отделение. Отново сините флуоресцентни тръби хвърляха навред спектрална светлина и заличаваха жълтия пигмент по кожата на сина ни. Когато Тони попита дежурната сестра колко тежка е жълтеницата му, тя ни увери, че е напълно стандартен случай и че (както Рейнолдс ми беше казал) ще се изчисти до няколко дни.

— Значи няма причини за тревога? — попита Тони, като натърти на въпроса очевидно заради мен.

— Би трябвало да се възстанови напълно без трайни странични ефекти — отговори сестрата.

— Ето, виждаш ли? — каза Тони и ме потупа по ръката. — Всичко е добре.

Аз кимнах в знак на съгласие, макар да не го вярвах. Знаех каква е истината. Също както и сестрата я знаеше. В крайна сметка тя не каза, че той ще се възстанови напълно, а че „би трябвало“. Защото не беше сигурна, че Джак ще оздравее, и беше наясно, че моето мляко го е отровило.

Само че на момента не посмях да изрека гласно нищо такова. Нямаше начин да си отворя голямата уста и да изтърся каква е реалността. Особено при положение че вече всички се взираха в мен за признаци на напрежение.

През следващите трийсет и шест часа поддържах тази фасада на спокойствие и контрол и се показвах разумна и здравомислеща пред лекарите и сестрите от „Матингли“. Посещавах Джак по няколко пъти на ден в интензивното отделение и винаги кимах в знак на съгласие, когато ми пробутваха фалшивия си оптимизъм за възстановяването му.

После, както се и очакваше, бях обявена за годна да се прибера у дома. От една страна, беше мъчително, че трябваше да оставя Джак в болницата, но пък заради него се радвах, че е безопасно отделен от мен на място, където не можех да му навредя. И всеки път, когато непознат разумен глас в ума ми ме предупреждаваше да не се упреквам за болестта на Джак, друг, по-силен, като на гневен прокурор, изтъкваше вината ми.

Така че излизането ми от болницата беше донякъде облекчение. Особено след като Тони беше осигурил вечеря за прибирането ми и (както беше обещал) наел бе Ча, чистачката на Маргарет, а тя беше преобразила дома ни, което означаваше, че сега изглеждаше като спретната строителна площадка. И, да, в хладилника имаше бутилка „Лоран Перие“. Ала когато ми подаде чаша, помислих си: „Това не би могло да се нарече триумфално завръщане у дома“.

Въпреки всичко чукнах чашата си в неговата и изпих газираното френско питие на една дълга глътка. Тони веднага ми напълни чашата отново.

— Жадна си — отбеляза.

— По-скоро явно съм имала нужда от питие.

— Важи и за двама ни.

Отново пресуших чашата си.

— Добре че купих две бутилки — каза Тони и отново ми наля. — Добре ли си?

Не мислех, че този въпрос има нужда от отговор. Затова и реших да избегна обичайното си обяснение как се чувствам — защото беше очевидно кое не беше наред: бях се прибрала от болницата след раждане, но без бебето… макар да знаех, че на Джак му е по-добре без мен.

— Добри новини на домашния фронт днес — заговори Тони. — Дойдоха работниците и…

— Без малко да ти повярвам.

— Така де, майсторът… как му беше името?… Онзи от Северна Ирландия… Колинс, нали така?… Попита за теб. Казах му, че си родила, но че бебето е в интензивното отделение. Да беше видяла как започна да се терзае католикът от чувство за вина. Обеща да води пълния екип през следващите дни и да довърши всичко до две седмици.

— Хубаво е да се знае, че бебе с потенциално мозъчно увреждане може да мобилизира майстор да…

— Престани — тихо каза Тони и ми наля още една чаша.

— Нима вече изпих предишната?

— Така изглежда. Да приготвя ли вечерята за сервиране?

— Я да позная. Къри виндалу?

— Близо си. Пиле „Тика Масала“.

— Макар да знаеш, че не понасям индийска храна.

— Ако не понасяш индийска храна, дошла си в погрешната държава.

— Да — промълвих, — точно това направих.

По лицето на Тони се изписа притеснение.

— Отивам да организирам нещата в кухнята.

— Аз пък отивам да отпушвам млечни канали.

О, господи, страхотно начало слагахме, няма що. И за да стане ситуацията още по-весела, двете ми гърди отново бяха като армиран бетон. Оттеглих се в банята, втренчих се в недовършените шкафове и непокрития с плочки под, докато работех с помпичката за изтезания и креснах само три пъти, докато от дясната ми гърда най-сетне цръкна мляко. След пет минути електрически предизвикано смукане то бликна силно. Станах от тоалетната чиния, метнах помпичката в мивката и отидох в детската стая. Там седнах на плетения стол и вперих празен поглед в пустото креватче. Тогава усетих, че отново превключвам на режим пропадане — същото чувство, което ме бе сполетяло след раждането, бе решило да ме посети повторно. Сякаш боядисаната в ярки цветове стая се беше превърнала в куб, където аз бях заклещена, а кубът се носеше по низходяща траектория. В същото време ставаше все по-малък, докато накрая трябваше да запъна крака в четирите му стени, за да не ме смажат.

— Какво правиш, по дяволите?

Гласът на Тони спря свободното ми падане и ме издърпа в реалното място и време. Кубът отново стана стая. Сега не падах, но бях в ужасно смущаваща поза — клекнала до стената с ръце, залепени за дъските на пода.

— Сали, добре ли си?

Не знаех как да отговоря на този въпрос — защото все още не бях сигурна къде съм. Оставих Тони да ми помогне да се изправя на крака и да ме заведе до стола. Гледаше ме с онази неизказана смесица от тревога и презрение, която беше станала типична за него като реакция на честите ми моменти на слабост.

Само че този път моментът беше кратък. Веднага щом бях настанена на стола, излязох от състоянието и отново функционирах.

— Вечерята готова ли е? — попитах.

— Сали, какво правеше на пода?

— И аз не знам. Вероятно ми е прилошало.

— Имаше вид като че искаше да изровиш пода с нокти, за да се измъкнеш от стаята.

— Така ми се пада, като пих три чаши шампанско на празна утроба.

Тази ми духовитост ми се стори толкова забавна, че внезапно не можех да престана да се смея. Тони отново се втренчи в мен и не каза нищо.

— О, хайде, Тони — казах, — заслужавам най-висока оценка за лош вкус.

— Може би тази вечер не бива да пиеш повече.

— И да ям на сухо проклетата индийска храна? Сигурно се шегуваш.

Само дето нямаше да ядем пиле „Тика Масала“ (това беше идеята на Тони за шега), а спагети ала карбонара с обилно настърган пармезан, голяма зелена салата, чеснов хляб и бутилка кианти, всичките от „Маркс енд Спенсър“.

След дните на болнични буламачи внезапно се почувствах изгладняла. Лапах като заложник при първата си вечер на свобода. Само дето не се чувствах свободна от нищо. По-скоро храната беше временно разсейване от…

Какво? Мислех, че съм се отървала от бесовете си. Ала сега… какъв беше този мрачен сюрреалистичен епизод в стаята на Джак? Може би Тони беше прав, изгълтването на огромно количество шампанско след толкова продължителен период на трезвеност вероятно беше нарушило равновесието ми. А гледката на празното креватче на Джак ме бе запратила отвъд ръба.

— Виждам, че само я държиш тази чаша вино — отбеляза Тони.

— След изпълнението на пода май е по-добре да вляза в ролята на мормонка до края на вечерта. Съжалявам.

Той вдигна рамене.

— Няма нищо — изрече с тон, който не звучеше успокояващо.

— Благодаря ти за прекрасната вечеря.

— Готовата храна не може да бъде наречена прекрасна.

— И все пак беше много мило от твоя страна.

Поредното вдигане на рамене. Останахме мълчаливи.

И после:

— Уплашена съм, Тони.

— Не е изненадващо. Много преживя.

— Не е само това. А дали Джак няма да се окаже…

Той ме прекъсна.

— Чу какво каза сестрата вчера. Всичките му жизнени показатели са добри. Ядрено-магнитният резонанс не показа нищо. Мозъчните му вълни са нормални. Всъщност няма нищо тревожно.

— Но доктор Рейнолдс не беше категоричен.

— Сали…

— И съм абсолютно сигурна, че доктор Рейнолдс се опитва да смекчи пред нас вероятността Джак да е с мозъчно увреждане. Той е много свестен и добър човек, особено в сравнение с надменния Хюс, но от друга страна е като всеки проклет лекар. За него ние представляваме проблем. Ала само до момента, в който Джак ще бъде изписан от „Матингли“. Така че, естествено, ще премълчи пред нас колкото може повече.

— Моля те, звучиш като теоретиците на повсеместен заговор…

— Това не е някаква теория на конспирацията, Тони. Става дума за сина ни, който вече втора седмица е в интензивно отделение…

— И по думите на всички ще се възстанови напълно. Непрекъснато ли трябва да ти го повтарям? Нима напълно изгуби способност да разсъждаваш логично?

— Казваш ми, че съм луда ли?

— Казвам, че си неразумна.

— Имам право да бъда неразумна, защото…

Ала внезапно включих емоционалните спирачки. Та аз крещях. И като човек, влязъл от една стая в друга, мигновено станах по-сдържана, отвратена от избухването си и смаяна от рязкото уталожване на гнева ми. Беше странно, най-меко казано. В един миг бях под пълна пара, а в следващия…

— Май ще ида да си полегна.

Тони отново ми отправи един от безизразните си погледи.

— Добре — каза накрая. — Да ти помогна ли да се върнеш в леглото?

Не съм била в шибаното легло, откакто си дойдох у дома, Тони! Или не си забелязал?

— Не, сама ще се оправя — отвърнах.

Станах, излязох от кухнята и отидох в спалнята. Свалих си дрехите, облякох пижама, легнах в леглото, завих се през глава и зачаках сънят да дойде.

Ала не идваше. Тъкмо обратното, бях стъписващо разбудена въпреки болезнената умора. Съзнанието ми беше на високооктанов режим — рикошираше от мисъл към мисъл, от тревога към тревога. В главата ми се разиграваха цели страховити сценарии, като в последния Джак на тригодишна възраст седеше свит на кълбо в кресло и не беше способен да фокусира погледа си върху мен, нито върху обстановката, нито върху света като цяло, а някаква свръхрационална, свръхспокойна социална работничка изрече със свръхуравновесен тон: „На мнение съм, че със съпруга ви трябва да помислите дали да не дадете детето в специализирано заведение, където ще получава подходящи грижи двайсет и четири часа в денонощието“.

Ала тогава изпадналото в кататония дете скочи от креслото и започна да крещи нищо незначещи съчетания от звуци, преобърна масичката и събори всичко по пътя си, като избяга от дневната, втурна се в банята и разби огледалото с юмрук. Борех се да го укротя, увих хавлиена кърпа около кървящата му ръка и тогава за кратко зърнах себе си в строшеното огледало — остаряла до неузнаваемост през трите кратки години след появата на Джак; тъмните кръгове под очите и вдълбаните бръчици бяха ясна индикация за така нареченото ми „качество на живот“ след раждането на горкото ми момченце с мозъчно увреждане.

Но моментът на изтощеното ми самосъжаление скоро приключи, когато малкият започна да блъска глава в мивката и…

— Тони!

Не последва отговор. Но пък и как можех да очаквам такъв — аз бях в леглото, а вратата беше затворена. Погледнах часовника — 2:05. Как се беше случило? Аз не бях спала, нали? Обърнах се. Тони не беше до мен в леглото. Всички лампи в спалнята още светеха. Веднага станах и излязох в коридора. Но преди да тръгна надолу по стълбите, за да видя дали не гледа някой филм на ужасите, зърнах светлината по още незастланите с мокет стълби, водещи нагоре към кабинета му.

Преустройството на мансардата беше завършено по време на престоя ми в болницата и Тони очевидно беше положил големи усилия да я подреди. Няколко рафта бяха побрали многото му книги. Друга стена беше запълнена с компактдискове. Имаше малка стереоуредба и радио на къси вълни в непосредствена близост до голямото стилно бюро, което беше избрал заедно с мен. На бюрото имаше нов компютър, а пред него — ортопедичен стол „Херман Милър“, на който Тони седеше в момента и се взираше в компютърния екран, изпълнен с външния свят.

— Много впечатляващо — казах и се огледах.

— Радвам се, че ти харесва.

Исках да спомена как би било добре да съсредоточи енергията си върху общите части от къщата… но реших, че е по-разумно да си премълча. Голямата ми уста бездруго ми бе създала твърде много проблеми напоследък.

— Колко е часът? — попита той разсеяно.

— Малко след два.

— Не можа да спиш ли?

— Нещо такова. И ти ли?

— Работих, откакто ти си легна.

— Над какво? Нещо за вестника?

— Върху романа ми.

— Наистина ли? — попитах зарадвана. Защото Тони се заканваше да направи първи стъпки в литературата още когато бяхме в Кайро. Тогава твърдеше, че ако бъде преместен в прозаичния Лондон, ще се залови да пише роман в стил Греъм Грийн, който от години се върти в главата му.

Донякъде се чудех дали Тони притежава издръжливостта и дисциплината, необходими при такова продължително начинание. Като много журналисти, работили като кореспонденти, той обичаше лудешкото преследване на тема за репортаж и трескавото му написване във вечна надпревара с крайните срокове. Но дали би могъл да се оттегли в малка стаичка и всеки ден да тласка напред пространно повествувание, след като някога ми се беше похвалил, че писането на репортаж никога не му е отнемало повече от два часа?

Ала ето че седеше тук и работеше посред нощ. Бях едновременно впечатлена и приятно изненадана.

— Това е чудесна новина — казах.

Тони сви рамене.

— Може да се окаже боклук.

— А може и да се окаже добър.

Още едно свиване на рамене.

— Докъде си стигнал?

— Написал съм само няколко хиляди думи.

— И?

— Както казах, нямам и бегла представа дали струва нещо.

— Но ще продължиш ли да го пишеш?

— Да, докато смелостта не ме напусне. Или докато не реша, че е напълно безполезен.

Отидох до него и поставих ръка на рамото му.

— Няма да ти позволя да спреш.

— Това обещание ли е? — Той най-сетне вдигна поглед към мен.

— Да, точно това е. И чуй…

— Да?

— Съжалявам за преди малко.

Той отново се обърна към екрана.

— Сигурен съм, че ще се чувстваш по-добре утре сутринта… стига да успееш да спреш да се тревожиш.

Но когато се събудих в седем часа сутринта, Тони не беше до мен в леглото. Заварих го да спи на новия разтегателен диван в кабинета му, а до компютъра имаше купчинка принтирани листове. Когато му занесох чаша чай няколко часа по-късно, го попитах:

— До колко късно работи?

— Само до три — отвърна той, още не съвсем разбуден.

— Можеше да слезеш да спиш в леглото ни.

— Не исках да те будя.

Само че следващата вечер направи същото. Току-що се бях върнала от болницата от второто си посещение за деня при Джак, беше девет часът и леко се огорчих, като заварих Тони вече да работи в кабинета си. Беше ме предупредил, че няма да успее да дойде в болницата тази вечер заради поредната международна криза (май нещо в Мозамбик).

— А и не може да се каже, че ще липсвам на Джак — добави, когато следобед ми се обади по телефона вкъщи.

— Но аз бих искала да си с мен.

— Аз също, но…

— Знам, знам. Работата си е работа. И много важно, че синът ти…

— Да не започваме с това — изрече остро той.

— Добре, добре — въздъхнах примирено. — Както искаш. Ще се видим у дома.

Така че, като го заварих в кабинета му вечерта, наистина ми стана криво.

— Нали каза, че ще работиш до късно във вестника?

— Успяхме да предадем страниците по-рано, отколкото очаквах.

— Е, много благодаря, че хукна към болницата да видиш сина си.

— Прибрах се едва преди петнайсет минути.

— И дойде право тук да работиш по романа си?

— Точно така.

— Наистина ли очакваш да го повярвам?

— Имах вдъхновение — каза той без следа от ирония.

— Сигурно искаш да вечеряш?

— Не, прилапах нещо в службата. Сега само искам да поработя, ако не възразяваш.

— Не искаш ли да чуеш как е Джак?

— Знам как е. Звънях в болницата към шест часа и сестрата от интензивното отделение ми даде пълни сведения. Но ти сигурно го знаеш вече.

Прииска ми се да закрещя. Вместо това се завъртях кръгом и излязох. След като си приготвих нещо за хапване в кухнята и го прекарах със само една чаша вино (не исках да рискувам отново да изпадна в онова странно състояние), налях една чаша и за Тони и я отнесох в кабинета му.

— О, благодаря — каза той и отдели очи от екрана.

— Как върви? — попитах.

— Добре, добре — отвърна с тон, който намекваше, че прекъсвам потока на мисълта му.

— Искаш ли да гледаме „Новините в десет часа“?

— По-добре да продължа тук.

Два часа по-късно отново надникнах в кабинета му.

— Ще си лягам — съобщих.

— Добре.

— Ти идваш ли?

— Ей сега, след малко.

Но когато изгасих нощната лампа след петнайсет минути, той още не беше дошъл. А щом се събудих в осем на другия ден, леглото до мен беше празно.

Отново изкачих стълбите до кабинета му само за да го заваря под завивката на дивана.

Този път обаче не му занесох чаша чай. Нито го събудих. Когато към десет слезе долу с изтормозен вид, първото, което ми каза, беше:

— Защо ме остави да се успя, по дяволите?

— Ами след като вече всеки си живее отделен живот, няма нужда повече да ти бъда будилник.

— Две вечери спах на дивана и вече говориш за отделен живот.

— Просто се питам дали не искаш да ми подскажеш нещо. Или това е някакво пасивноагресивно…

— Пасивноагресивно! Да му се не види, просто работих до късно. Върху романа, който ти толкова искаше да напиша. Какъв е проблемът?

— Аз съм просто…

— Налудничаво комплексирана.

Не знаех какво да отговоря на това. Промълвих само:

— Може би.

— Е, не е нужно да бъдеш такава. И довечера ще дойда в болницата. И ще спя в общото ни легло. Така добре ли е?

Верен на думата си, Тони се появи в „Матингли“ около осем часа вечерта. Закъсня с половин час, но реших да не го правя на голям въпрос. Вече бях прекарала близо час да установявам зрителен контакт със сина си. Той, изглежда, ме наблюдаваше как го гледам и за пръв път от седмици усетих, че се усмихвам.

— Виж това — казах, когато Тони приближи към нас. Той приклекна до мен и се загледа в сина си.

— Казах ти, че всичко ще е наред — посочи.

Да, каза ми. Но защо трябва да ми го припомняш тъкмо сега?

— Наистина ни вижда — промълвих, решила, че не е моментът да отвръщам на забележката на Тони.

— Май че да. — Той помаха към бебето. — Здрасти. Ние сме родителите ти. Такъв ти бил късметът.

— Джак ще е съвсем добре. Ние ще се погрижим да е така.

— Майка ти е една оптимистична американка — каза Тони на бебето. Синът ни се взираше в нас и без съмнение се чудеше къде е и какво ли ще да е това нещо, наречено живот.

Същата вечер Тони легна в леглото при мен и чете „Почетният консул“ на Греъм Грийн, а после ме целуна за лека нощ. Макар за секс да не можеше да става и дума по физически причини, една прегръдка би ми дошла добре. Но пък случайна прегръдка (или поне такава, непоследвана от секс) поначало не беше в стила на Тони. Когато се събудих на следващата сутрин, отново го открих на дивана, а до компютъра бяха натрупани още страници.

— Изглежда си много продуктивен нощем — подхвърлих.

— Това е добро време за работа.

— И ти дава извинение да не си лягаш при мен.

— Снощи си легнах при теб.

— За колко дълго?

— Има ли значение? Та ти спеше, в края на краищата.

— Веднага щом съм се унесла, си се качил горе.

— Да, така е. Но си легнах с теб, както поиска, нали?

— Така е — продумах, осъзнала, че нямам аргументи в този спор.

— А и романът върви.

— Това е добре.

— Какъв е проблемът тогава?

— Няма проблем, Тони.

Ала знаех, че мъжът ми хитро си подсигурява начин, когато Джак дойде у дома, да се спасява от безсънни нощи, като използва романа си за извинение и дивана в кабинета си — за убежище.

И все пак отново се побоях да повдигна този въпрос, тъй като всеки път, когато оспорех нещо, казано от него, той извърташе нещата така, че да се почувствам свадлива съпруга, каквато никога не бях искала да бъда. Освен това той бе отминал без много коментари епизода ми със свободното падане. Както и търпеливо бе понасял предизвиканите ми от бушуването на хормоните гневни изблици, докато бях в болницата. Затова в името на домашния мир (особено с оглед на скорошното идване на Джак) приех, че е най-добре да си мълча по темата. „Усмихвай се и търпи“ — практичната брачна рецепта.

Така или иначе, реших да отхвърля всички негативни мисли и през следващите дни се заех да придам приемлив вид на дома ни, преди синът ни да запълни всяко възможно пространство. За щастие майсторът и екипът му се появиха на прага в осем часа на следващата сутрин, готови да започнат работа (Тони вероятно бе поработил над чувството им за вина или просто бе престанал да им плаща). Колинс, северноирландецът, шеф на работниците, беше самата съпричастност, като с голяма загриженост ме разпита за „мъничкото“, каза ми колко съжалява за неволите ми и изрази убеденост, че „малкият човек ще си е съвсем екстра“. Увери ме също, че с момчетата му ще могат да приключат основната работа в рамките на седмица.

— Вие нямайте грижа за нищо, само за малкия човек. Работата тук ние я поемаме.

Бях искрено трогната от такава проява на доброта, особено като се има предвид че преди това се бе държал абсолютно безотговорно, не спазваше обещанията си, разиграваше ни, държеше се, сякаш ни прави услуга. Внезапно вродената му почтеност изникна на повърхността. Макар да бих могла цинично да отпиша сегашното му поведение като опит да упражни емоционален шантаж, нямаше как да не си дам сметка, че той вероятно беше като всеки строителен работник — поел бе повече задачи, отколкото можеше да свърши, и не допускаше дясната му ръка да знае какво върши лявата. Но дете в опасност като че събужда благородството у всички нас, освен ако като Тони не си изградиш стена срещу паниката, съмненията, огорченията от безогледната несправедливост на живота.

Отново си дадох сметка как тази емоционална ограда беше начинът на съпруга ми да се справя със собствената си тревога. Колкото и лаконичен да беше, до този момент го бях опознала достатъчно, та да виждам зад фасадата му на привидно равнодушие. И макар да се радвах искрено, че напредва с романа, осъзнавах също така, че той е защитен механизъм — начин за дистанциране, с който можеше да избутва настрани мен и Джак като потенциален проблем.

— Без съмнение е само въпрос на време да започне да действа за прехвърлянето си обратно в Кайро… сам — отбеляза Санди, когато ми се обади сутринта.

— Просто е изпаднал в тих ужас — казах.

— Е, да, отговорността не е лесно нещо.

— Виж, всеки си има свой начин да се справи с криза.

— Който в случая на Тони е да се прави на щраус.

Разбира се, това не беше първият ми телефонен разговор със сестра ми, откакто бях постъпила по спешност в болницата. От връщането ми у дома говорехме по два-три пъти на ден. Естествено, Санди беше ужасена от моите новини.

— Ако този мой негоден за нищо бивш съпруг не беше тръгнал на едномесечен поход с неговата любителка на природата, щях да се изстрелям като куршум в Лондон. Само че няма на кого друг да оставя децата, а мръсникът е заминал на поход без мобилен телефон, така че нямам никакъв контакт с него.

Вярна на себе си обаче, въобще не реагира с ужас на голямата въпросителна, надвиснала над Джак. Вместо това се зае да върти телефоните, свърза се с всеки акушер-гинеколог и педиатър, който познаваше в района на Бостън, искаше информация и мнение, както и препоръки за смекчаване на кризата — наша широко прилагана практика в Щатите.

— Наистина мисля, че всичко ще е добре накрая — казах на Санди в опит да я откъсна от темата за несговорчивия ми съпруг. — По-важното е, че днес изписват Джак от интензивното отделение.

— Е, това е добре. Защото според съпруга на приятелката ми Морийн…

Оказа се, че съпругът на Морийн бил някой си доктор Флет, шеф на педиатричната неврология в болница „Масачузетс Дженеръл“ и бил казал, че…

— … ако бебето реагира на нормални стимули след седмия ден, то признаците са много обещаващи.

— Същото ми казаха и тукашните лекари — вметнах.

— Да — рече Санди, — но те не оглавяват педиатричната неврология в една от най-престижните болници в Америка.

— Лекарите тук бяха на висота — посочих.

— Де да имах няколко милиона в банка, още днес бих качила теб и Джак на медицински самолет за тук.

— Хубава мисъл, но тук не е точно Уганда.

— Не съм много сигурна. Днес по-добре ли си?

— Съвсем наред съм — изрекох предпазливо. Макар да бях споменала пред Санди за угнетеното си състояние непосредствено след раждането, не бях се впуснала в големи подробности, най-вече защото не исках да я тревожа още повече, но също и защото бях сигурна, че ставаше дума за краткотраен емоционален срив. Ала Санди, както обикновено, не се хвана на привидното ми спокойствие.

— Имам и една друга приятелка, Алисън Кеплер, главна сестра в следродилното отделение в болница „Бригъм и Уиминс“…

— Боже мой, Санди — прекъснах я, — сигурно половин Бостън е научил за раждането на Джак…

— Голяма работа. Важното е, че получавам най-добрите професионални съвети. Алисън ми каза, че следродилната депресия може да се прояви на няколко вълни.

— Но аз нямам следродилна депресия — заявих раздразнено.

— Откъде можеш да си сигурна? Не знаеш ли, че повечето депресирани не си дават сметка, че са такива?

— Защото здравата се ядосвам на Тони, затова. А повечето депресирани са неспособни да се ядосат на мъжа си… или на сестра си.

— На мен пък защо ще ми се ядосваш?

Как може дотолкова да си лишена от чувство за хумор?, искаше ми се да й изкрещя. Но така моята прекрасна и лишена от чувство за хумор сестра възприемаше света: по крайно логичен и праволинеен начин. И по тази причина никога, абсолютно никога не би оцеляла в Лондон.

Но през първите няколко дни след излизането ми от болницата бях сигурна, че вече съм прескочила шока след раждане. Може би имаше общо с изписването на Джак от педиатричното интензивно отделение. В сряда отидох за посещението ми в десет и половина и бях посрещната от обичайната сутрешна сестра, която каза:

— Добри новини. Жълтеницата на Джак напълно се изчисти и го преместихме в нормалното бебешко отделение.

— Сигурни ли сте, че е напълно оздравял? — попитах.

— Повярвайте ми — отвърна тя, — не бихме го пуснали оттук, ако не бяхме сигурни, че всичко е наред при него.

— Извинете, извинете — избъбрих. — Превърнах се в една вечно тревожеща се жена.

— Станеш ли родител, занапред е все така.

Бебешкото отделение беше два етажа по-надолу. Сестрата се обади предварително да ги информира, че наистина аз съм майката на Джак Хобс („Гледаме да сме максимално предпазливи напоследък“). Когато отидох там, дежурната сестра ме очакваше.

— Вие ли сте майката на Джак?

Кимнах.

— Идвате точно навреме — каза ми тя. — Сега е часът му за хранене.

Беше необичайно да го видя свободен от всички медицински апарати, които го караха да прилича на мумия през последните десет дни. Преди изглеждаше толкова отчайващо уязвим. Сега от личицето му бе изчезнало изражението на замаяност и шок, типично за него през първите дни на живота му. И макар Санди (чрез нейния взвод от експерти) да ме бе уверявала, че няма да запази спомени от тези ранни медицински травми, не можех да не чувствам още по-голяма вина. Вина, че съм сторила нещо нередно по време на бременността си, макар и да не можех да посоча какво точно.

Внезапно укорният глас в главата ми започна да повтаря отново и отново: „Сама си докара това. Ти му го причини. Защото поначало не го искаше…“.

Млъкни!

Внезапно вече треперех, вкопчена в креватчето на Джак. Сестрата ме наблюдаваше загрижено. Беше към двайсет и пет годишна, едра и неугледна, но без съмнение излъчваше почтеност.

— Добре ли сте? — попита ме.

— Просто съм малко уморена — отвърнах и прочетох името на баджа й: Макгуайър.

— Чакайте само той да си дойде вкъщи — засмя се тя непринудено.

Но вместо да се подразня от тази невинно лекомислена реплика, успях да се усмихна, защото не исках да издавам маниакалното отчаяние, което ме владееше в момента.

— Готова ли сте да го вземете? — попита сестрата.

Не, не съм готова. Не съм готова за нищо такова. Защото не мога да се справя. Защото…

— Разбира се — отвърнах, като се насилих да се усмихна.

Тя със сръчно движение го извади от креватчето и ми го подаде. Беше много кротък, докато не се озова у мен. Незабавно ревна — не беше силен плач, но пък упорит, сякаш не се чувстваше удобно в поелите го ръце. Предупредителният глас отново зазвуча в главата ми: „Ще плаче ами, как иначе. Знае, че тъкмо ти си му навредила“.

— Първо дете ли ви е? — попита сестрата.

— Да — отговорих и се чудех дали притеснението ми си личи.

— Не се тревожете, че плаче тогава. Повярвайте, само за един ден ще свикне и ще му хареса.

Какво ме успокояваш? Очевидно е: Джак знае, че му мисля злото, че се опитвам да му навредя, че съм негодна за майка. И тъкмо затова не понася физически контакт с мен. Той знае.

— Да ви донеса ли стол? — попита сестрата.

— Добре ще е — отвърнах, защото внезапно усетих, че краката ми омекват.

Тя намери пластмасов стол с права облегалка. Седнах, гушнала Джак. Той продължаваше да реве, ужасен от натрапената му компания.

— Може би е добре да се опитате да го накърмите… — предложи сестрата. — Огладнял е.

— Имах проблеми с изцеждането на мляко — споделих.

— Е, той ще реши проблема веднага — обеща тя със сърдечния си смях, който би трябвало да ме успокои, но само увеличаваше притеснението ми. Докато гушках още врещящия Джак с една ръка, с другата се опитах да повдигна тениската и сутиена си. Но плачът на сина ми вече ме бе изнервил неимоверно и при всеки опит да вдигна блузата, отслабвах хватката си върху него, а това на свой ред още повече го притесняваше.

— Дайте го на мен за момент, докато се оправите — предложи сестрата.

Няма да се оправя. Защото не мога да се оправя.

— Благодаря — отговорих.

Щом тя пое Джак, той спря да плаче. Вдигнах тениската си и освободих дясната си гърда от сутиена за кърмене, който носех. Ръцете ми бяха потни. Усещах се отчаяно напрегната, отчасти защото млечните ми канали отново бяха запушени през последните дни. Но също и защото, като държах детето си, единственото, което чувствах, беше ужас.

Не си годна за това… не можеш да се справиш…

Щом гърдата ми беше оголена, сестрата ми върна Джак. Реакцията му на докосването ми беше типичният рефлекс на Павлов: щом усетиш ръцете на мама, ревеш. И ревна яко. Докато устните му не докоснаха зърното ми, при което започна да издава мляскащи звуци на отчаян глад.

— Ето на̀ — рече сестрата и кимна одобрително, когато той сключи венци около зърното ми и силно засука. Мигом изпитах усещане, сякаш гърдата ми беше забодена с безопасна игла. Устата му може и да беше беззъба, но венците му бяха като стоманени. И стискаше толкова силно, че първоначалната ми реакция беше приглушен изненадан вик.

— Добре ли сте? — попита сестрата, като още се стараеше да е усмихната, макар да бях сигурна, че с всеки следващ миг ме отписва като съвършено некадърна и неподходяща за майчински грижи.

— Венците му са малко…

Но не успях да довърша изречението, защото той ме ухапа така силно, че вече истински изпищях. По-лошото беше, че поради внезапната и много силна болка неволно го откъснах от гърдата си и той отново заврещя.

— О, господи, извинявай, извинявай, извинявай — заговорих.

Сестрата остана спокойна. Веднага взе Джак от ръцете ми и го усмири за няколко мига. Седях там с оголена и боляща гърда, усещах се безполезна, глупава и отчаяно виновна.

— Той добре ли е? — попитах, задавена от шока.

— Просто се стресна малко — каза тя. — Също както и вие.

— Не исках да…

— Чудесно се справяте. Случва се непрекъснато. Особено ако имате малък проблем с потока на кърмата. Я задръжте така, мисля, че знам как да го разрешим.

Със свободната си ръка тя набра телефонен номер. Минута по-късно пристигна друга сестра със страховитата помпичка за кърма.

— Някога използвали ли сте такава? — попита сестра Макгуайър.

— Уви, да.

— Е, започвайте тогава — каза тя и ми я връчи.

Отново болката беше силна, но затова пък по-кратка. След минута яростно изцеждане каналът се отпуши и макар че по лицето ми вече течаха сълзи, облекчението беше огромно.

— Добре ли сте вече? — поинтересува се веселата и практична сестра.

Кимнах. Тя отново ми подаде Джак. Господи, колко мразеше той докосването до мен. Бързо го придвижих към вече капещата ми гърда. Отначало не искаше да я доближава, но когато устните му вкусиха кърмата, вкопчи се като менгеме и засука бясно. Трепнах при подновената болка, но се насилих да не издавам и звук. Не исках да разигравам ново шоу пред толкова търпеливата и толерантна сестра. Ала тя долови страданието ми.

— Малко боли, нали? — попита.

— Боя се, че да.

— Не сте първата майка, която го казва. Но ще свикнете и още как.

Господи, защо беше толкова дяволски добра? Особено след като не го заслужавах. Бях изчела всички книги и статии по списания, възторжено описващи удовлетворението и радостта при кърмене, как то „циментирало“ връзката майка-дете и пробуждало най-съкровени майчински инстинкти. В тези хвалебствени писания не се колебаеха да заклеймят отказалите се от кърмене като суетни егоистки и неадекватни майки. Точно такава се чувствах и аз сега. Защото единственото нещо, което никой не ми съобщи за кърменето, беше: адски много боли.

— То се знае, че боли — каза Санди, когато й се обадих около обяд същия ден. — Настръхвах всеки път, когато наближеше.

— Сериозно ли? — вкопчих се аз в това откровение.

— Повярвай, никога не изпитах велико майчинско блаженство в такива моменти.

Знаех, че лъже, за да ме успокои. Защото често бях в дома на Санди след раждането на първия й син. Не беше показвала никакъв признак на дискомфорт по време на кърмене. Тъкмо обратното, толкова свикнала бе с тази дейност, че веднъж я видях да глади и едновременно с това да кърми сина си.

— Просто отначало е шок донякъде — заключи. — Кога пак ще ходиш в болницата?

— Довечера — отвърнах и сама чух страха в гласа си.

— Обзалагам се, че е красавец — каза тя. — Имаш ли цифров фотоапарат?

— Не.

— Ами купи си и ще можеш да ми пращаш снимки по имейл.

— Добре — изрекох с толкова покрусен глас, че Санди веднага реагира.

— Сали… кажи ми.

— Какво да ти кажа?

— Кажи ми какво става.

— Нищо не става.

— Не ми звучиш добре.

— Просто имах лош ден, това е.

— Сигурна ли си, че е само това?

— Да — излъгах. Защото истината беше…

Каква?

Нямах никаква идея каква беше истината. Освен че не исках да се връщам в болницата тази вечер. Веднага щом затворих телефона, избягах от работниците в къщата, които бяха навсякъде, и намерих убежище в кабинета на Тони. Отпуснах се на стола пред компютъра му и се втренчих в купчината листове от ръкописа му, поставени с лицето надолу вляво от клавиатурата. Под кръгла поставка за писалки имаше голяма тетрадка с черна кожена подвързия. Знаех, че Тони си води дневник. Открих го още първата нощ, когато преспах в разхвърляния му апартамент в Кайро. Събудих се една нощ около три часа, за да ида до тоалетната, и го открих в дневната да пише в тетрадка с черни корици.

— Е, каква е оценката ми? Пет? Осем? — попитах го, застанала гола на прага.

— Това е лично — каза той и постави капачката на химикалката си. — Както и всичко в тази тетрадка.

Тонът му беше мил, но твърд. Схванах намека и никога повече не попитах за тетрадката, макар че през следващите месеци го виждах да пише в нея. Някой беше казал, че човек, който води дневник, прилича на куче, връщащо се да подуши собственото си повръщано. Но за мен онези, водещи хроника на ежедневието си и едновременно на личното си отношение към най-близките си хора, в крайна сметка искаха да ги четат. И заключих, че тъкмо по тази причина Тони беше оставил дневника си така небрежно върху бюрото. Макар да знаеше, че уважавам правото му на лични тайни дотолкова, че никога не влизах в кабинета му, не можех да спра да се чудя дали не играеше някаква пасивноагресивна игра с мен, сякаш казваше: „Ето го… хайде, отвори го, ако се осмеляваш“.

От друга страна можеше да го е оставил съвсем случайно и тогава всичките ми аналитични мисли за предполагаемото му тактическо поведение щяха да са поредният пример за моята лабилност.

В момента несъмнено се чувствах много нестабилна. Дотолкова, че при цялото ми изкушение да отворя тетрадката и да узная каквато и ужасна истина да се криеше вътре („Въобще не си подхождаме“, „Защо тя е толкова буквална във всяко отношение, по дяволите?“, „Сам си изградих затвор“ — параноичната ми фантазия нямаше граници), знаех, че ще навляза в територия, която бе по-разумно да заобиколя. Кой човек със здрав разум би искал да научи съкровените мисли на брачния си партньор?

Затова отдръпнах ръката си далеч от тетрадката, а също така устоях на изкушението да прочета няколко страници от ръкописа, та да видя дали Тони се прави на Греъм Грийн или на Джефри Арчър. Вместо това разпънах разтегателния диван, отворих плетената ракла, където Тони държеше чаршафа, завивката и възглавниците, дръпнах щорите на прозореца, превключих телефона на гласова поща, свалих джинсите си и се пъхнах под юрганчето. Макар да се разнасяше доста шум от долните етажи, заспах за минути и преминах в пълния мрак на забравата.

Тогава чух познат глас:

— Какво правиш тук?

Отне ми миг или два да разбера къде съм. И да се приспособя към факта, че вече е вечер и стаята е осветена само от големия лампион вдясно от бюрото, че мъжът ми стои на прага и ме гледа загрижено.

— Тони? — изрекох с дрезгав от съня глас.

— От болницата са се опитвали да се свържат с теб…

Сега вече бях напълно разбудена.

— Какво?

— Джак леко се е влошил следобед. Жълтеницата се е върнала.

Вече бях скочила на крака и грабнах дрехите си.

— Да вървим — казах, докато нахлузвах джинсите си.

Тони успокоително постави ръка на рамото ми.

— Вече бях там. Всичко е наред сега. Отначало се притеснили да не е сериозно повторение на болестта. Но кръвните изследвания показват само леко завишен билирубин, така че няма причини за тревога. Но отново са го върнали в интензивното отделение.

Раздвижих рамене, за да се освободя от ръката на Тони.

— Ще ми кажеш в колата.

— Няма да ходим…

— Не ми казвай, че няма да ходим. Той е мой…

— Няма да ходим — повтори Тони и задържа ръката ми, като вложи повече сила.

— Ти не идвай, ако искаш, но аз…

— Ще ме чуеш ли? — внезапно повиши тон той. — Почти полунощ е.

— Какво? — ахнах, искрено шокирана.

— Дванайсет без седем минути е.

— Глупости.

— Спала си цял ден.

— Не е възможно.

— От болницата са ти звънели у дома от три часа следобед нататък.

О, не.

— А аз сигурно оставих поне десет съобщения на мобилния ти телефон.

— Защо не се свърза с работниците?

— Защото нямам техен мобилен номер, затова.

— Легнах да подремна след посещението си при Джак преди обед.

— Дванайсетчасова дрямка.

— Съжалявам…

Внимателно се освободих от хватката му и довърших с обличането.

— И все пак ще отида там — заявих.

Той прегради пътя ми към вратата.

— Не е никак разумно в този момент. Особено след…

— След кое? — поисках да знам. Но вече се досещах за отговора на този въпрос.

— Особено след трудностите, които си имала сутринта.

Тая кучка сестра Макгуайър. Изпяла ме беше.

— Беше просто проблем с кърменето, нищо повече.

— И аз така помислих. Само че една от дежурните сестри каза, че едва ли не със сила си отскубнала Джак от гърдата си.

— Беше инстинктивно. Той ми причини болка.

— Сигурен съм, че не го е направил нарочно.

— Не съм казала това. А и не е като да съм го запратила в другия край на стаята. Просто беше донякъде шок за мен.

— Сериозен шок трябва да е бил, та сестрата да докладва на прекия си шеф.

Седнах на леглото. Отпуснах глава в дланите си. Наистина ми се прищя да си грабна паспорта, да хукна към летището и да хвана първия самолет за Щатите.

Не можеш да постъпиш така… Ти си истинска катастрофа като майка…

После друг спокоен и ясен глас влезе в главата ми, като заповтаря отново и отново успокоителна мантра: Не те е грижа… Не те е грижа… Не те е грижа.

Защо такава безнадеждна майка като мен да я е грижа за детето й? А пък дори и да ме беше грижа, всички те (лекарите, сестрите, съпругът ми) знаеха истината за мен. Имаха доказателства. И виждаха как…

Как какво?

Как… Не разбирах нищо от това.

Как… В един момент бях съкрушена от скръб и чувство за вина заради онова, което бе сполетяло Джак, а в следващия всичко ми беше все едно.

Защото съм негодна. Точно така, Н-Е-Г-О-Д-Н-А. Като в онази стара кънтри песен за Р-А-З-В…

— Сали?

Вдигнах глава и видях Тони да се взира в мен с неговия маниер на смесица от озадаченост и подигравка.

— Наистина трябва да си легнеш — заяви.

— Току-що спах дванайсет часа.

— Това е било твое решение.

— Не… било е решение на тялото ми. Защото тялото ми е забелязало нещо, което ти определено не си забелязал… факта, че съм съвършено грохнала след мъничко физическо усилие, наречено „раждане на дете“. Знам, че по твоите разбирания това е равносилно на удряне на пръста на крака…

Тони ми отправи особена усмивка и се зае да оправя дивана.

— Мисля да се залавям за работа — каза. — Не е нужно да седиш будна и да ме чакаш.

— Не възнамерявам да заспивам.

— Сама си решаваш. Сега ме извини…

— Не те е грижа какво става, нали?

— Прощавай, но аз бях този, който тича в болницата тази вечер, след като майката на сина ни си изключи всички телефони и избра да няма връзка със света.

Репликата му ми подейства като шамар по лицето, особено след като я изрече с подчертано равен тон.

— Това е толкова несправедливо — промълвих почти шепнешком.

Тони само се усмихна.

— Естествено, че така ще си помислиш — каза. — Защото истината обикновено е най-несправедлива.

Седна на стола зад бюрото си, завъртя се на него с гръб към мен и повтори:

— А сега ме извини.

— Майната ти.

Но той игнорира този коментар и каза:

— Ако решиш да ми направиш чаша чай, ще я приема на драго сърце.

Реагирах на думите му с гневно изсумтяване и излязох от кабинета, като шумно затръшнах вратата зад гърба си.

Когато слязох долу, първоначалната ми реакция беше да изскоча от къщи, да се метна на такси, да поръчам на шофьора да ме откара с пълна газ до „Матингли“. Там да ида право в педиатричното интензивно отделение, за да видя Джак и да поискам от тях да ми доведат оная ирландска клюкарка, та очи в очи да изоблича великата праведница в лъжите, надрънкани по мой адрес. И после…

Щяха да ми нахлузят усмирителна риза, да ми запушат устата и да ме вкарат в най-близката стая с меки стени.

Закрачих из къщата. И закрачих не на шега. Правех налудничави тегели напред-назад с висока скорост. Едва когато ме порази мисълта, че препускам като лабораторно животинче, натъпкано с амфетамини, се насилих да седна. В същия миг бях подложена на свиреп пристъп на замръзване. Арктически вятър, задухал по Сефтън стрийт, някак бе проникнал в дома ми. Убедена бях, че дъските на пода са прогнили, че през стените се просмуква влага и цялата тая боклучава инвестиция, това жалко подобие на викториански уют, ще се срине до паянтовите си основи и ще останем без покрив, на улицата.

Ала ето че климатът се промени. Живакът на термометъра се вдигна до над трийсет градуса. Бях напуснала януарския студ сред Скалистите планини в Канада и сега се намирах нейде в тропиците. Аруба, бейби. Забрави студ и мраз. Тук имаме гореща вълна, тропическа гореща вълна. Температура четирийсет и два градуса на сянка при влажност деветдесет и шест процента. Внезапно от мен се лееше пот. Така подгизнах, че трябваше да съблека всичките си дрехи.

И точно това направих — без да обръщам внимание, че завесите към улицата не са спуснати и че в този момент някой слиза от черно такси, че шофьорът ме зяпа ококорен. Прищя ми се да се обърна фронтално към него и да покажа белега си от цезаровото сечение. Ала някаква вродена свенливост надделя и хукнах назад към банята, където пуснах докрай студената вода и скочих под струята (слава богу, че се бях преборила за американски душ с подвижна глава и високо налягане), а после…

Какво правиш?

Спрях водата. Облегнах глава на облицованата с плочки стена. Усетих поредния пристъп на паника — защото бях толкова съвършено не на себе си и извън контрол. Осъзнавах, че съм се превърнала в емоционално топче за пинг-понг, отскачащо бясно от всеки предмет по пътя си. Посред тези променящи се настроения имаше моменти на екстремно и болезнено просветление, като онова, което ме обзе сега. Щеше ми се да заудрям глава в стената и да повтарям отново и отново: Какво правиш?

На което можех да отговоря единствено: честна дума, не знам. Защото наистина нямам представа вече какво се случва вътре в мен.

О, чуй се само. Жалка нещастница. Лек случай на нарушено равновесие след раждане — нещо, с което лесно би се справил всеки разумен и нормален човек — и напълно рухна. Тони е прав да се отнася с теб като с шантава глупачка. Показа се като пълна идиотка. И още по-лошото е, че продължаваш да се носиш по пътя на това безумие. Ще докараш нещата дотам, че ще поставят вменяемостта ти под въпрос. Така че вземи се стегни, а? И междувременно приготви на мъжа си чаша чай.

Последвах съвета на този строг и разумен вътрешен цензор и излязох изпод душа, решена да подхвана нещата, както е редно. Докато се обличах и сушах косата си, казвах си, че от този момент нататък ще бъда извънредно спокойна и разумна, че утре сутринта ще отида в болницата и ще се извиня, задето не съм се появила предишния ден. Ще открия сестра Макгуайър и ще й обясня, че напълно разбирам нейната загриженост по повод душевното ми състояние при срещата ни, а после ще й демонстрирам, че държа под контрол процеса на кърмене и мога да се въздържа от излишни оплаквания. Колкото до домашния фронт, щях да премахна всички опасения на Тони, като за известно време разигравам ролята на изрядна и покорна съпруга.

Така че не само направих на мъжа си чаша чай, а и подредих голямо плато с любимите му бисквити и открих бутилка с предпочитаното му малцово уиски. Изкачих стълбите, като на два пъти за малко не изгубих равновесие (поради отрупания с твърде много неща поднос). Когато стигнах до кабинета му, вратата беше затворена. Потропах с крак.

— Тони.

Никакъв отговор, макар да чувах тиха музика отвътре.

— Тони, моля те… Нося ти чай…

Вратата се отвори. Той се втренчи в натоварения поднос.

— Какво е това?

— За насърчаване на литературните ти усилия. И за извинение.

— Ясно — кимна леко. После пое подноса и каза: — Най-добре да си сядам на бюрото.

— Добре ли върви?

— Така мисля. Не стой будна да ме чакаш. — И затвори вратата.

Не стой будна да ме чакаш.

Типично за него. Да се изгаври над усилията ми, както винаги. Когато толкова се старая да съм добра.

Престани. Престани. Той работи все пак. След като му устрои тази сценка преди малко, не можеш да очакваш да му мине за десет минути… Вярно, че той каза тези гадни неща за…

Стига. Тони е прав. Наистина трябва да си легнеш. Единственият проблем е, че като си спала дванайсет часа…

Добре, добре. Намери си работа. Върши нещо, та времето да мине някак.

И стана така, че разопаковах почти всеки кашон и сандък, пръснати из къщата. Целият процес ми отне шест часа, а трябваше да заобикалям строителния хаос. Когато свърших, зората плахо си пробиваше път и аз бях уморена, но усещах приятната възбуда от свършено голямо домашно задължение, отлагано от месеци. Докато се движех из къщата, почти достигнала състояние на истинска жизненост, изпитах приятно чувство за простор и пропорция и (най-вече) за ред.

Редът беше нещо, за което истински копнеех сега.

Напълних си ваната. Лежах в нея близо час. Казах си: „Ето, видя ли… зае се с някаква дейност и боговете на баланса мигом кацнаха на рамото ти. Всичко ще е наред вече“.

Толкова наред, че след като се облякох, изпитах силен прилив на енергия, макар да не си бях лягала цяла нощ. Надникнах в кабинета на Тони. Спеше на дивана, но забелязах нови страници върху растящото купче на ръкописа. Отидох на пръсти до бюрото, уверих се, че радиото и будилникът му са нагласени за девет и набързо му написах бележка:

Отивам в болницата да видя момченцето ни.

Надявам се да харесаш как съм подредила къщата. Вечерята днес е от мен в ресторант по твой избор. Очаквам отговора ти.

Обичам те…

Написах името си с надежда, че той ще реагира положително на идеята за една от онези приятни вечери навън, каквито си устройвахме в Кайро. След като Джак до дни щеше да е у дома, това можеше да е последният ни шанс за дълго време занапред да излезем свободно от къщи.

Слязох на долния етаж. Погледнах часовника си. Минаваше седем. Отворих външната врата и забелязах, че някой на отсрещната страна на улицата явно правеше ремонт и на улицата имаше празен контейнер за отпадъци. Хвърлих поглед назад към купчината празни картонени кашони и вече разкованите сандъчета за опаковане и си помислих: това може да спести пътуване до сметището. Спомних си също как всички от улицата си изпразваха боклуците от таваните в нашия контейнер в първия етап на ремонта. Затова реших, че няма да има възражения, ако няколко вещи от нас се смесеха със строителните отпадъци на съседа.

Докато обаче изсипвах картони и дъски от втория си курс, една врата се отвори и мъж на възраст между четирийсет и петдесет години се показа навън. Беше облечен в тъмносив костюм.

— Това е нашият контейнер — заяви със сдържано негодувание.

Мигом се впуснах в извинения.

— Прощавайте, просто помислих, че след като е доста празен…

— Би трябвало да искате разрешение, преди да хвърляте неща в чужди контейнери.

— Но аз помислих…

— Ще ви бъда благодарен, ако си извадите боклуците…

В този момент го прекъсна глас, който изрече:

— О, я се чуй какви ги приказваш само.

Мъжът като че се постъписа. После мигом омекна, като се озова лице в лице с жена малко под петдесетте — руса, с едър кокал, с доста набръчкано лице (блондинките винаги се състаряват бързо, като прекосят рубикона от четирийсет), но още много впечатляваща. Също толкова грабващ погледа беше едрият лабрадор до нея. Тя минаваше покрай нас и чу размяната на реплики. Разпознах я веднага: беше жената, която ме похвали пред магазинчето за вестници, задето принудих господин Нур да прояви любезност. По реакцията на Костюмаря отгатвах, че определено се чувства неловко в нейно присъствие. Избегна обвинителния й поглед и избъбри:

— Просто изтъкнах какъв е принципът.

— И какъв е този твой принцип?

— Мисля, че това е между мен и…

— Когато ми монтираха новата кухня миналата година и отпред имаше контейнер, кой си изсипа за една нощ половината боклуци от мансардата?

Костюмарят вече беше напълно сразен — беше засрамен публично. От неколкомесечния си престой в Англия вече знаех, че да бъдеш засрамен, се смята за най-страшното лично бедствие и трябва да бъде избягвано на всяка цена. Но докато в Америка мъжът би й отговорил с нещо от рода „Я си гледай твоята шибана работа“, тук той внезапно пребледня и сякаш се смали. Можа само да смотолеви:

— Както казах, аз просто посочих принципа.

На което моята Добра самарянка с лабрадора само се усмихна с разбиране и каза:

— Да, ясно. — После се обърна към мен и попита: — Да помогна ли с останалите кашони?

— Няма нужда. Но аз…

— Радвам се да те видя пак, Сали — каза тя и протегна ръка. — Сали беше, нали?

Кимнах.

— Джулия?

— Браво, запомнила си.

Мъжът се прокашля, сякаш за да обяви оттеглянето си. Подви опашка и забързано се прибра в къщата си.

— Тъпак — промърмори полугласно Джулия. — Нищо чудно, че жена му се изнесе миналия месец.

— Не знаех…

Тя сви рамене.

— Поредната домашна драма. От тия, дето всички сме ги имали. Между другото, научих, че вече си майка. Честито. Прекрасна новина. Щях да се отбия с нещичко, но през последните два месеца бях в Италия със сина ми Чарли.

— Колко е голям?

— На четиринайсет. А ти какво роди — момче или дете?

— Момче — отвърнах със смях. — Джак.

— Поздравления. Е, как е безсънният живот?

— Ами… Той още не е у дома.

Обясних по най-краткия възможен начин какво го беше сполетяло.

— Боже мой — продума тихо тя. — Много трябва да си се измъчила.

— Повече той, отколкото аз.

— Но ти добре ли си?

— И да, и не. Понякога сама не знам.

— Имаш ли време за чаша чай?

— Много бих искала, но трябва да съм в болницата рано сутринта.

— Разбирам — каза тя. — Отбий се когато желаеш. И изхвърли възможно най-много боклуци в контейнера на оня глупак.

И с приятна усмивка тя приключи краткия ни разговор.

Последвах инструкциите й и метнах в контейнера останалите кашони, както и четири препълнени торби със строителни отпадъци. После поех пеша към метрото с мисълта: имам дружелюбна съседка.

В болницата демонстрирах най-доброто си поведение. С голямо облекчение открих, че връщането на Джак в интензивното е било кратко и той отново беше в нормалното кърмаческо отделение. Обичайната дежурна сестра също беше там и ме погледна внимателно като човек, на когото е сложен етикет, че е непредсказуем.

Аз обаче й се усмихнах широко и попитах:

— Сестра Макгуайър някъде наблизо ли е? Мисля, че й дължа извинение за извънредно нервното си поведение вчера.

Дежурната сестра мигом се отпусна. Покаянието обикновено въздейства така.

— Няма я, ползва седмичната си почивка. Но когато се върне, ще й предам какво сте казали.

— Съжалявам също, че не успях да дойда снощи. Просто… Ами честно казано, бях толкова уморена, че съм спала като заклана.

— Не се тревожете. Всяка майка се чувства изтощена след раждане. А добрата новина е, че лекото влошаване от вчера не се оказа сериозно. Всъщност можете да си го отведете у дома още утре.

— Много ме зарадвахте — отвърнах с още по-широка усмивка.

— Дали ще можете да го накърмите сега? Определено е гладен.

Като положих всички усилия да прикрия дискомфорта си, кимнах и задържах изкуствената усмивка на лицето си. Дежурната сестра ми направи знак да я последвам. Тръгнахме през отделението към креватчето на Джак. Той лежеше на една страна и плачеше силно. Напрегнах се. Почудих се дали няма да ревне още по-оглушително, щом го вземех. Но се опитах да маскирам страха си, като казах:

— Наистина му личи, че е гладен.

Дежурната сестра ми се усмихна в отговор. После настъпи неловък момент, когато застанах до леглото, без да знам сама ли трябва да го вдигна от креватчето, или сестрата щеше да ми го подаде. В нейния поглед отново пролича напрежение и тя направи жест да го взема. Ръцете ми бяха потни, когато се протегнах към него. И да, плачът му се засили, щом го извадих от креватчето.

„Владей се, владей се — нареждах си. — И, за бога, не показвай страх.“

Притиснах Джак към себе си и го залюлях леко. Ревна двойно по-силно. Бързо седнах на стола с права облегалка до креватчето, разкопчах блузата си, освободих лявата си гърда от сутиена за кърмене и стиснах леко, за да пусне мляко, но усетих само твърд бетон под пръстите си.

„Не мисли за това, сложи го на гърдата си и се надявай да не се разпищиш. Сестрата следи всеки твой ход.“

Внимателно насочих главичката на Джак към зърното. Когато го намери, той засмука жадно. Затворих очи, когато болката ме прободе. Ала неговата настървеност внезапно се отплати — засмукването му, подобно на вакуум, отпуши каналите и млякото рукна. Нямаше значение, че стоманено твърдите му венци вземаха здравето на зърното ми или че нивото ми на дискомфорт растеше с всяка минута. Той се хранеше.

— Болка ли изпитвате? — попита сестрата.

— Не е нещо, с което не мога да се справя.

Явно бях дала правилния отговор, защото тя кимна одобрително и каза:

— Ще ви оставя на спокойствие.

Веднага щом се скри от поглед, наведох се и пошепнах в ушенцето на Джак:

— Благодаря.

След десет минути прехвърлих Джак на другата гърда и отново мощната му като прахосмукачка уста за секунди прочисти каналите и кърмата потече свободно.

Разбира се, бях чела в популярни книги на тема психология как физическият блокаж може да доведе до психологически. И макар да бях скептично настроена към тази връзка тяло-съзнание, трябва да призная, че когато напуснах болницата, имах усещането, че най-сетне съм се изтръгнала от мрачната дупка, в която се намирах от раждането на Джак.

— Бог да благослови добрата смукателна сила на племенника ми — каза Санди, когато й се обадих към девет, за да й съобщя, че най-сетне съм успяла да накърмя сина си без ужасяващата помпичка за изцеждане. Ала когато й казах, че изпитвам едва ли не блаженство, тя отвърна: — Радвам се да го чуя, само че недей да изпадаш в паника, ако отново се почувстваш унила. След като вземете Джак у дома, ще трябва да се справяш с безсънни нощи. Три часа непрекъснат сън ще ти се виждат нечуван разкош.

— Тази нощ изобщо не си легнах, а се чувствам страхотно.

— Как така не си лягала? Защо?

— Защото вчера спах цял ден.

— Не ми харесва това.

— Честно, беше най-доброто, което би могло да ми се случи. Имах нужда да се изключа за известно време. А сега чувствам, че съм възстановила равновесието си и че съм в пълен синхрон с нещата.

Дълга пауза.

— Там ли си, Санди? — попитах.

— О, да, тук съм. Но се чудя дали внезапно не си се превърнала в лунатичка.

— Е, много ти благодаря.

— А какво очакваш, като дрънкаш щуротии, че си „в пълен синхрон с нещата“?

— Но това е така.

— Наистина много ме тревожиш.

Типично за Санди. Беше още по-голяма буквалистка от мен, що се отнасяше до преценката на нечие настроение. Но аз знаех, че съм добре. Макар че като се върнах у дома от болницата, там ме чакаше бележка от Тони, гласяща:

Със съжаление отклонявам поканата. Тази вечер в града е заместник държавният секретар на САЩ. Получих покана в последния момент за вечеря в посолството. Ще ти се реванширам.

Е, браво, просто чудесно. Но след снощната си глупост не възнамерявах да му звъня и да му натяквам, че отказва поканата ми. Вместо това погледнах на ситуацията от положителната страна. Вместо да легна да дремна, щях да се насиля да изкарам деня без сън, да отида в болницата към седем и като се върна у дома, да си легна около десет часа. Щях да бъда достатъчно уморена, та да спя цялата нощ без прекъсване. На сутринта щях да възстановя нормалната програма и да съм готова да доведа сина си у дома.

Разбира се, когато се озовах в „Матингли“ привечер, вече бях будувала цели двайсет часа и се усещах вцепенена от умора. Вечерният сеанс на кърмене в болницата продължи по-дълго от очакваното, тъй като господин Хюс направи изненадващо посещение в отделението. Когато ме видя, че кърмя Джак, поведе антуража си право към мен. Синът ми беше на гърдата ми и аз преобразих болезнената си гримаса в изражение на майчинско задоволство, когато той се приближи към нас…

— Добре ли се сработвате? — попита.

— Няма проблеми — отговорих с лъчезарна усмивка.

— Ако съдя по това колко е съсредоточено момченцето ви в задачата си, потокът на кърма е добър.

— Всичко е абсолютно наред.

— Чудесно, чудесно. Ще възразите ли да огледам набързо малкото човече?

Джак никак не беше доволен, че го откъснаха от източника му на храна. Побързах да прибера гърдата си обратно под блузата, особено след като един от студентите по медицина с Хюс се зазяпа в подутото ми зърно. Но ако съдех по критичния му поглед, интересът му беше повече от клинично, отколкото от сексуално естество. Междувременно другите студенти се струпаха около креватчето. Хюс започна да обяснява на професионален език за усложненото раждане на Джак и как е трябвало да бъде вентилиран при появата си на бял свят. После описа как съм страдала от високо кръвно налягане по време на бременността си до степен, че се е колебаел дали да не предизвика преждевременно раждане, тъй като високото кръвно налягане може да се окаже опасно за здравето на майката.

— Това никога не сте ми го казвали — намесих се.

Внезапно всички погледи се насочиха към мен. Хюс ми се намръщи. Мразеше да го прекъсват, докато говори, особено пък някаква си там нахакана американка.

— Нещо ви смущава ли, госпожо Гудчайлд?

— Никога не сте ми казвали, че сте обмисляли преждевременно раждане.

— Така е, защото въпреки високото кръвно налягане нямахте прееклампсия и защото то в крайна сметка се стабилизира. Но, искрено казано, когато постъпихте първоначално с високо кръвно налягане, бяхте граничен случай за цезарово сечение по спешност…

— Е, благодаря за информацията, макар и да идва постфактум. След като е съществувал риск за мен и бебето ми, не беше ли редно тогава да предпочетете варианта с незабавно цезарово сечение?

— Може да ви е странно, но за детето винаги е по-добре да бъде износено докрай. Също може да ви е странно, но ние, отсам океана, сме напълно в течение на съвременните акушеро-гинекологични практики, а това означава, че избрахме най-подходящото медицинско решение за вас и сина ви. И важното в случая е, че две седмици след извънредно сложно и рисково раждане вашият син очевидно е в идеална форма. Приятна вечер, госпожо Гудчайлд.

И той премина към съседното креватче.

Идеално. Браво на теб. Цяло чудо е, че Държавният департамент не е обявил награда за главата ти заради твоите дипломатически умения.

Опрях се с две ръце на креватчето и наведох глава, като се чудех дали още всички погледи са насочени към мен и дали не е редно да се опитам да поправя нещата с извинение. Но когато вдигнах очи с намерение да кажа нещо, Хюс и компания бяха вече погълнати от друг пациент. Така или иначе, бях поставена на място с подрязани крилца, засрамена.

Стиснах още по-здраво рамката на леглото и усетих, че отново цялата съм разтреперана: спирала в посока надолу ме отведе шеметно до ръба на зейнала бездна.

— Боя се, че бебето трябва да бъде дохранено — изрече глас отдясно.

Беше дежурната сестра — едра и строга жена, която се беше навъртала в близост, докато Хюс ми бе трил сол на главата и (ако съдех по изражението й в момента) напълно споделяше критиката му. Особено при положение че Джак се късаше от рев, а аз стоях там с празен поглед.

— Съжалявам, съжалявам — избъбрих, бързо взех Джак и отново се настаних на стола, където му подадох лявата си гърда. За щастие той отпуши млечните канали за секунди.

— По-рано днес разговарях с доктор Рейнолдс. На мнение е, че синът ви е готов за изписване. Можете да го вземете утре сутринта, ако това не представлява проблем за вас.

Избегнах да срещна очите й.

— Няма никакъв проблем.

— Разбрахме се тогава.

Десет минути по-късно, след като бях настанила Джак в креватчето му, вече бях в такси, пътуващо по Фулъм Роуд и ревях като някоя идиотка. Шофьорът, слаб и корав на вид младеж, ме поглеждаше в огледалото за обратно виждане, неособено доволен от присъствието на разсополивила се жена в таксито му, колебаещ се между намерението да ме пита какво ми се е случило и нежеланието си да се меси. Бездруго не бях от типа, склонен да си излее душата пред непознати. От друга страна, бъркотията, в която се бях озовала, беше изцяло мое дело, при това реагирах твърде пресилено на смъмрянето на Хюс.

Докато стигнем в Пътни, вече бях успяла да се поовладея. Но когато плащах на шофьора, той преднамерено избегна погледа ми.

Влязох в празната къща и хукнах нагоре към спалнята. Съблякох си дрехите, нахлузих тениска и се пъхнах в леглото. Завих се презглава. Изолирах се от всичко.

На сутринта се събудих в осем, тъй приятно отпаднала от непрекъснатото състояние на липса на съзнание, че ми отне известно време да осъзная: аз наистина спах.

Тони ме бе уверил, че ще си освободи сутринта и ще ме откара до болницата, за да вземем Джак. Но когато слязох в кухнята, открих листче, залепено върху няколко смачкани банкноти.

Спешен случай във вестника. Ето ти 40 лири за такси дотам и обратно. Ще се опитам да се прибера възможно най-рано довечера.

Т ххх

Грабнах телефона. Набрах директната линия на Тони в службата. Включи се гласова поща. Позвънях на мобилния му телефон.

— Не мога да говоря в момента — каза той.

— Не ме интересува какъв спешен случай имаш. Трябва да се видим в болницата, ясно ли е?

— Не мога да говоря.

И затвори.

Веднага му позвъних отново. Очевидно бе изключил телефона си след предишния ни разговор, защото директно се включи гласова поща.

— Как смееш?! Как смееш, по дяволите, да ми погодиш това?! Или си дотътри нещастния английски задник в болницата, или не отговарям за последствията. Ясно ли ти е?!

Затворих с бясно разтупкано сърце, обзета от справедлив гняв и силно разстроена. Най-много се потисках от това, как бе звучало съобщението ми. Ядосвах се на несдържаната си реакция и на преминаването ми от ведро настроение към бурен гняв за броени мигове. Но… Съжалявам… Не може да ме изостави в такъв момент. Не и при първото ни пътуване към дома със сина ни.

Ала ето че той го направи. Защото повече не го чух тази сутрин. Тъй или иначе, нямах време да разсъждавам върху пълното безразличие на Тони, тъй като трябваше да стигна в болницата навреме или още повече щях да затвърдя репутацията си на харпия. Така че се пъхнах под душа, мацнах набързо грим на лицето си и в единайсет часа вече бях в „Матингли“.

— Съпругът ви с вас ли е тази сутрин? — попита ме старшата сестра на отделението, докато ме оглеждаше изпитателно, явно за да прецени каква ли е емоционалната ми температура този ден.

— За съжаление, имат някаква криза в службата.

— Разбирам. Как смятате да отведете сина си у дома?

Показах й кошчето за носене, което в бързината все пак се бях сетила да взема на излизане от къщи.

— А донесохте ли му дрешки?

О, я стига, не съм напълно изкуфяла.

— Разбира се — отвърнах любезно.

— Добре тогава.

Джак все още показваше смут, щом го докоснех. Не му стана приятно от моя метод за смяна на памперса под бдителния поглед на старшата сестра, която искаше да се увери, че го правя както трябва.

Беше си същинска борба да го настаня в кошчето за носене. Посрещна със съпротива закопчаването на коланите.

— Вероятно здравният ви надзорник ще ви посети утре — каза тя.

— Ами… не знам, никой не се е свързвал още с мен.

— Без съмнение ще дойде съвсем скоро, така че ако възникват въпроси, ще ги отправяте към нея.

С други думи, ако съвсем оплескаш нещата, ще има помощ насреща.

— Много благодаря. Всъщност благодаря ви за всичко.

— Надявам се той да ви направи много щастливи — каза тя.

Една от сестрите ме придружи надолу, за да ми помогне с кошчето. Поръча на портиера да ми повика такси. По време на пътуването към Пътни шофьорът през повечето време говори по мобилния си телефон и сякаш нехаеше, че вози новородено на задната седалка. Само че когато сви рязко, за да избегне идващ насреща бял миниван, смъкна стъклото си и кресна:

— Тъпако! Не виждаш ли, че возя бебе отзад!

След като стигнахме Сефтън стрийт, шофьорът слезе от колата и ми помогна да отнеса Джак до входната врата.

— А къде е твоят човек? — попита, докато уреждахме сметката.

— В службата си.

— Е, все някой трябва да печели — отсъди той.

Беше ми странно да вляза в празната къща с това миниатюрно създание.

Като при всички важни моменти в живота очакваш събитието да е придружено от усещане за знаменателност. И както при всички важни моменти в живота самото събитие се оказва пълно разочарование. Отворих вратата и вдигнах преносимото кошче. Внесох Джак вътре. Затворих вратата зад себе си. Край на историята. И отново единственото, за което можех да мисля, беше, че това можеше да е тържествен случай, ако съпругът ми присъстваше.

Джак беше заспал по време на пътуването в таксито, така че го качих горе в детската стая и откопчах коланите. Вдигнах го изключително предпазливо и внимателно го прехвърлих в креватчето му. Той опъна ръчички плътно до тялото си, когато го завих с юрганчето, изпратено ми от Санди. Не помръдна повече. Седнах на плетеното кресло срещу креватчето, а главата ме болеше от остатъчния ефект на предишната нощ. Гледах сина си. Чаках да усетя опиянение, възторг, майчинска загриженост и уязвимост — всички онези чувства, които всеки автор на всеки проклет наръчник за млади майки гарантира, че ще те обладаят в дните след раждането на детето ти. Ала изпитвах единствено всеобхватна празнота и усещането, че, освен дето това дете беше буквално изрязано от мен, нямах друга връзка с него.

Звъненето на телефона ме изтръгна от тези отчаяни блуждаещи размишления. Надявах се да е Тони — да прозвучи виновен и смирен. Или Санди, пред която можех надълго и нашироко да се оплаквам от дистанцирания си, безразличен съпруг. Но се обади жена с определено лондонски акцент, която се представи като Джейн Санджей и каза, че е моят здравен надзорник. Тонът й бе изненадващ — дружелюбен, приятен. Тук съм да помогна. Питаше дали може да се отбие да ме посети този следобед.

— Има ли причина да искате да ме видите веднага? — попитах.

Тя се разсмя.

— Не изпадайте в паника. Не съм бебешката полиция.

— Но какво ви казаха в болницата?

Отново смях.

— Честна дума, нищо. По принцип не разговаряме с болницата, освен ако няма сериозен проблем. А вие не звучите като човек, на когото нещо да не му е наред.

Не се оставяй американският акцент да те заблуди. Въобще не съм наясно на кой свят съм.

— И така, мога ли да дойда след около час? — попита тя.

Джейн Санджей беше около трийсетгодишна, с непринудена усмивка и естествен маниер. Бях очаквала типичната социална работничка и се смаях, като видях тази англо-индийка със сдържана привлекателност, облечена в черен клин и електриково-сребристи маратонки. Приветливото й държание отговаряше на стила й по телефона и веднага ме накара да се отпусна. Тя гукаше на Джак, поразпита ме как така американка се е озовала в Лондон (и беше много впечатлена от работата ми като кореспондент на „Бостън Поуст“ в Египет), после внимателно се осведоми за общото ми състояние след раждането. От една страна ми се искаше да представя всичко в розова светлина от страх да не изглеждам върхът на некомпетентността. Но пък кой няма желание да сподели преживяванията си с някого — особено ако е дошъл в качеството на длъжностно лице, а се оказва отзивчив и съчувстващ. Така че след като минахме през онова, което тя нарече „стандартен списък с предписания относно грижите за бебето“ — режим на хранене и сън, колко често да се сменят памперсите, как да се подходи при обичайните бебешки неразположения като колики и обриви по слабините — Джейн ме попита по своя непринуден начин как ми се отразява цялата ситуация. Когато отвърнах с колебливо вдигане на рамене, тя заяви:

— Както казах и по телефона, аз не съм бебешка полиция. За всяко новородено бебе се организират редовни посещения от здравен надзорник. Повярвай, Сали, не съм тук да шпионирам.

— Но те са ти казали нещо, нали?

— Кои те?

— Хората от „Матингли“.

— Честна дума, не. А случи ли се там нещо, за което трябва да знам?

— Нищо конкретно. Просто ми се струва… — Поколебах се за момент, после продължих: — Нека го кажа така. Мисля, че не одобриха моя стил там. Може би защото бях твърде напрегната.

— Е, и какво? — реагира тя с усмивка. — Имала си тежко раждане, детето ти е било в интензивно отделение за продължителен период. Имала си всички основания да си разстроена.

— Успях сериозно да подразня консултанта.

— Между нас казано, това си е негов проблем. Така или иначе, нищо не съм чула от болницата, а ако са били сериозно притеснени за теб, щях да науча.

— Е, това май че е добра новина.

— Ако искаш да ми кажеш нещо…

Настана пауза. Инстинктивно поклатих преносимото кошче, в което Джак спеше в момента. И после казах:

— Като че се люшкам от едно настроение към друго, откакто той се появи.

— Няма нищо необичайно в това.

— И съм сигурна, че нещата ще са различни сега, след като вече той е у дома с нас. Но… до този момент…

Замълчах, тъй като се чудех как да изразя с думи онова, което се канех да кажа. На Джейн й направи чест, че изчака внимателно, без да настоява да довърша.

— Нека те попитам нещо направо — казах накрая.

— Разбира се — отвърна тя.

— Необичайно ли е да се чувстваш, сякаш… не можеш веднага да усетиш връзката с детето си?

— Необичайно? Сигурно се шегуваш. Почти всяка млада майка, която срещам, в крайна сметка ми задава същия въпрос. Защото всички очакват мигом появата на тази съкровена връзка. Така поне са чели в книгите за отглеждане на бебета. Докато истината обикновено се оказва малко по-сложна. На майката може да й отнеме известно време да се приспособи към това ново същество в живота й. Така че не е никакъв повод за тревога.

Ала тази вечер имаше достатъчно поводи за тревога. Като начало Джак се събуди към десет часа и не спря да плаче през следващите пет часа. За да се усложни ситуацията още повече, и двете ми гърди отново бяха блокирани и въпреки сериозната смукателна сила на Джак (и неколкократната употреба на противната помпичка за изцеждане), млякото не искаше да потече. Хукнах в кухнята и припряно сложих няколко лъжици мляко на прах в шише, налях посоченото количество вода, разклатих, пъхнах го в микровълновата фурна, едва не изгорих ръката си от горещото шише, поставих биберон, който взех от стерилизатора, завтекох се обратно в детската стая, където Джак вече виеше с цяло гърло, вдигнах го, сложих го на коляното си и му подадох шишето с биберона. Но след три или четири смуквания внезапно повърна млякото и ме поля цялата.

— О, господи, Джак — промълвих, загледана в повърнатото мляко, стичащо се по тениската ми.

В този момент чух гласа на Тони зад себе си.

— Не обвинявай него.

— Не го обвинявам — отвърнах. — Просто мразя да бъда окъпана в повръщано.

— А какво очакваш, като му даваш биберон? Той иска твоята кърма.

— На доктор Спок ли се правиш?

— Това всеки глупак го знае.

— Гърдите ми са запушени.

— Ами отпуши ги тогава.

— Защо не вървиш на майната си в твоето скривалище?

— На драго сърце — отвърна той и затръшна вратата зад себе си.

Тони никога преди не беше ми тръшвал врата. А го направи с такава сила, че не само стресна мен, а уплаши и Джак. Плачът му стана двойно по-силен след гръмкия трясък. Внезапно ме обзе порив да блъсна с юмрук някой прозорец. Вместо това съблякох изцапаната си с повръщано тениска, свалих сутиена си, вдигнах Джак от леглото му и го приближих към дясната си гърда. Той дърпаше ли, дърпаше, а аз имах чувството, че главата ми ще експлодира и болката от гърдата внезапно избледня в сравнение с тази, идеща от тенджерата под налягане между ушите ми. Не щеш ли, в този миг гърдата се отпуши, Джак започна да се храни лакомо и ме обзе облекчение. По-скоро се озовах на нова територия… на място, където не се бях осмелявала да стъпвам преди. Страна, наречена истерия.

Или поне аз така го чувствах. Непрестанно хлипане, придружено от нарастващ вътрешен писък. Странно усещане извикваше този ням писък. Сякаш се бях сгушила в ъгълче в черепа си, откъдето чувах далечния си плач. Ала постепенно над външните сълзи надделя мощно лунатично пищене. Когато силата му вече заплашваше да ме оглуши, нямах избор, освен да откъсна Джак от гърдата си, да го оставя в креватчето му и да се отправя по коридора към спалнята. Когато се озовах там, грабнах възглавница и запуших с нея ушите си.

Любопитното беше, че имаше ефект. Само за секунди вътрешният вой престана. Плачът ми също. Ала на негово място дойде тишина. Или поне отначало приличаше на тишина, после се превърна в отсъствие на звук. Сякаш и двете ми тъпанчета бяха перфорирани и сега не чувах нищо, което беше донякъде облекчение, тъй като не можех да понеса повече воя между ушите си. Отпуснах се, както ми се стори, за няколко минути и се наслаждавах на тази новооткрита глухота. Докато вратата се отвори със засилка и влезе Тони, учудващо превъзбуден. Отначало не чувах какво казва, макар да бях махнала възглавницата от ушите си. После внезапно слухът ми се завърна. В един миг Тони изпълняваше мълчалива пантомима, в следващия гласът му гръмна в ушите ми. В акомпанимент със сърдития му тон звучеше плачът на Джак.

— … не разбирам как може да лежиш тук, когато синът ти… — отекнаха у мен думите на Тони.

— Съжалявам, съжалявам — избъбрих, скочих и изтичах покрай него.

В детската стая извадих Джак от креватчето му и го поставих на лявата си гърда. За щастие кърмата потече веднага и ревът му временно стихна. Всички преставаме да плачем, щом получим каквото искаме… поне за миг-два.

Облегнах се назад на плетеното кресло, докато той се хранеше. Затворих очи и със силата на волята си се пренесох в царството на глухотата. Но чух гласа на Тони. Беше възвърнал нормалната си сила и височина.

— Какво се случи там?

— Какво се случи къде? — отворих очи и попитах с необичайно спокойствие.

— Там, на леглото, с възглавницата до главата ти. Помниш ли?

— Ушите ми…

— Ушите ти?

— Да, някаква болка в ушите. Не можех да понасям повече… за болката в ушите говоря. Беше просто моментна…

Отново затворих очи, неспособна да търпя собствената си подскачаща мисъл.

— Да повикам ли лекаря?

Мигом отворих очи.

— Няма нужда — отвърнах и изведнъж вече звучах спокойно. Всичко друго, само не и някакъв лекар, дето да разнищва лабилното ми състояние и да добави още към увеличаващата се купчина доказателства (каквато я виждах в представите си), свидетелстващи за моята некомпетентност като майка.

— Наистина мисля, че трябва…

— Всичко е наред вече — прекъснах го. — Беше временно състояние на дискомфорт.

Временно състояние на дискомфорт. Колко по английски се изразих само.

— Никога ли не те е заболявало рязко ухото? — попитах. — Адски бодежи. И после изведнъж изчезват.

— Щом казваш — промърмори той колебливо.

— Извинявай, че ти се развиках.

— Както обикновено — отбеляза той. — Ще възразиш ли да се върна да работя?

— Няма проблем.

— Горе съм, ако ти потрябвам.

И си отиде.

Както обикновено. Негодник такъв. Прекара мъчителен половин час с мен и новородения си син (в първия му ден у дома) и бягаш в твоята светая светих. Че се и оскърбяваш, задето съм се подразнила малко от конското ти за предимствата на майчината кърма пред сухото мляко. (Това пък откъде го знаеше? Без съмнение от някоя статия в женския раздел на „Кроникъл“, върху която погледът му е пробягал за петнайсет секунди.) Със сигурност щом Джак заплачеше отново, съпругът ми щеше да изтъкне нуждата си от сън (защото все някой тук трябва да печели пари) и да се отправи към тихия комфорт на дивана в кабинета си, а мен да ме остави да крача из къщата цяла нощ.

И точно така се случи. За да направя нещата още по-влудяващи, насърчих Тони да иде да спи другаде. Защото когато той отново слезе долу, вече минаваше един часът и Джак отново беше подхванал рева си, който прекъсна само за трийсетте минути, през които се хранеше. Тони ме завари в дневната с бебето да хвърлям по някой поглед към телевизора, докато в същото време го люлеех в опит да го приспя, и аз се опитах да се покажа добра.

— Горката ти — каза Тони. — От колко време продължава така?

— Твърде дълго.

— Мога ли да направя нещо?

— Върви да спиш. Имаш нужда.

— Сигурна ли си?

— Не може да продължи така цяла нощ. Все ще заспи евентуално.

„Евентуално“ се оказа ключовата дума, тъй като Джак не се усмири чак до 3:17 (видях точното време, защото гледах денонощния новинарски канал на Би Би Си, а той винаги показва часа в долния ъгъл на екрана). До този момент двете ми гърди не само бяха отпушени, а и съвсем празни вследствие на постоянното кърмене. След пет часа сълзи се оригна, пусна от устата струйка мляко и мигом заспа.

Не можех да повярвам на късмета си. Бързо го отнесох в креватчето му горе, съблякох собствените си изпомачкани дрехи, взех си много горещ душ и се тръшнах в леглото, като очаквах сънят да дойде мигновено.

Ала нищо не се случваше. Взирах се в тавана и си нареждах да заспя. Не се получаваше. Взех книга от купчината до леглото. Опитах се да прочета няколко страници от „Портрет на една дама“ (нали все пак бях американка в Европа). Ала дори мрачно драматичният стил на Хенри Джеймс не успя да ме приспи. Станах, направих си чай от лайка, погледнах Джак (все така си спеше), глътнах два аспирина и си легнах отново. Докато четях за приключенията на Изобел Арчър, чаках сънят да дойде…

Внезапно вече беше пет часът и стигнах момента в романа, където Изобел се кани да съсипе живота си, като се омъжи за злобното нищожество Гилбърт Озмънд. Мислех си как Идит Уортън описва далеч по-изкусно подобна ситуация в „Къщата на веселието“. Боже, този Джеймс какви дълги изречения пишеше, а пак не можеше да ме приспи, нищо не можеше да ме приспи и…

Джак заплака отново. Оставих книгата. Отидох в детската стая. Свалих му мръсния памперс. Почистих му мръсното дупе. Сложих му чист памперс. Взех го на ръце. Седнах в плетеното кресло. Вдигнах тениската си. Той се лепна на лявата ми гърда. Примижах в очакване на болката. И…

Чудо на чудесата — кърмата потече безпроблемно.

— Това е добра новина — отсъди Джейн Санджей, когато намина в късния следобед да види как се справям. — Колко хранения вече имаше без блокаж?

— Току-що мина третото за деня.

— Хюстън, изглежда имаме свободно течаща кърма — обяви тя.

Засмях се, но после добавих:

— Де да можех сега и да поспя малко.

— Той цяла нощ ли беше буден?

— Не, само аз.

— Е, да се надяваме, че е била единична тежка нощ. И все пак се държиш доста добре на фона на обстоятелствата. По-добре от мен в такава ситуация, повярвай.

— Ти нямаш деца.

— Хей, да ти приличам на луда?

И все пак към два часа през нощта започнах сериозно да се чудя дали не ме обзема лудост. Тони беше на някаква вечеря с чужди кореспонденти и се довлече пиян към два през нощта. Завари ме сгушена пред телевизора с Джак на скута ми, който си изплакваше очите, неспособен да се успокои и преял след едночасово кърмене.

— Още ли си будна? — попита Тони, като се помъчи да фокусира погледа си върху нас.

— Не по свой избор. Ти още ли се държиш на крака?

— Едвам. Знаеш какво представлява сбирка на журналисти.

— Да, спомням си смътно.

— Искаш ли да направя нещо?

— Защо не вземеш да ме фраснеш с бухалка по главата?

— Съжалявам, твърде първобитно е за моя вкус. Чаша чай?

— От лайка, ако обичаш. Не че ще помогне.

Оказах се права, не помогна. Защото Тони така и не стигна до правенето на чай. Влезе в спалнята ни да използва допълнителната баня, после се просна напряко на леглото с дрехите и дотам беше. Ако исках да легна да спя, щеше да се окаже проблем, тъй като нямаше как да се сместя покрай него. Но нямах нужда от легло, защото отново не можех да изключа мозъка си, макар и Джак да изключи своя някъде към три през нощта.

— Две нощи без сън? — смая се Джейн Санджей следващия следобед. — Това вече е тревожно, особено след като синът ти явно спи около четири часа през нощта. Знам, че е недостатъчно за теб, но пак е по-добро, отколкото изобщо никакво спане. Какво става според теб?

— Нямам идея. Освен че в момента мозъкът ми е хиперактивен.

— Не е лесно да се привикне към майчинството. Мъжът ти помага ли в нощните задължения?

— Твърде зает е в службата — отвърнах, тъй като не исках да споделям с непозната пълната липса на интерес у Тони към всякакви бебешки дела.

— Защо не помислиш да наемеш нощна сестра за кратко, та да успееш поне малко да поспиш? Липсата на сън е нещо много сериозно.

— На мен ли го казваш? Но съм сигурна, че довечера ще заспя, няма начин да не стане.

Само че не заспах. И вината не беше на Джак. Тъкмо обратното, малкият господин се отнесе още в десет вечерта и не се събуди до следващата сутрин. Този чудотворен шестчасов интервал трябваше да е запълнен с непробуден сън за мен, а вместо това пиех чаша след чаша билков чай, киснах се цял час в гореща вана (плюс разните му там успокояващи масла за ароматерапия), гледах един от безкрайните бъбриви филми на Ерик Ромер по Канал четири (само французите могат да смесват флирт и цитати от Паскал), започнах да чета „Сестра Кари“ на Драйзер (добре де, падам си мазохистка) и положих всички усилия да не обезпокоя спящия си съпруг, който прекара една от редките си нощи в общото ни легло (май беше в настроение за секс, но грохнал след целодневния си махмурлук, заспа, преди нещо да се случи).

Десет и десет. Единайсет и единайсет. Дванайсет и дванайсет.

Превърнах в игра старанието си да поглеждам часовника си точно когато показваше две еднакви числа. Адски тъпа игра, с която човек би се забавлявал само в състояние на пълно изтощение след две поредни безсънни нощи.

А после, преди да успея да зърна четири и четири, Джак се събуди и новият ден започна.

— Как спа? — осведоми се Тони, когато най-сетне се надигна от леглото в девет сутринта.

— Пет часа — излъгах.

— И това е нещо все пак — отбеляза той.

— Да, чувствам се много по-добре.

Джейн Санджей ми беше казала, че няма да идва този ден, но ми даде номера на мобилния си телефон, ако имам нужда да говоря с нея. Само че аз нямах нужда да говоря. Имах нужда да спя. А нямаше как да спя, защото Джак беше буден цял ден. И общата ни рутина се повтаряше отново и отново.

В детската стая. Свалям мръсния памперс. Чистя мръсното дупе. Слагам нов памперс. Вдигам го. Сядам в плетеното кресло. Вдигам тениската. Предлагам гърда. И тогава…

В три часа следобед, когато Джак приключи да ме пресушава, погледът ми беше започнал да се замъгля. Четирийсет и осем часа непрекъснато будно състояние обикновено така действат. Взех да губя ясна представа за размерите на нещата. Усещах се като Гъливер в страната на великаните, където дори столът за хранене изглежда висок като камбанария.

Нищо, щях да се справя със странните мащаби на домашното обзавеждане. Също както щях да се справя и с усещането, че имам топка памук зад очите и всичко пред погледа ми изглеждаше някак разтегнато и рунтаво.

Ала не можех да се справя със сграбчилото ме чувство за бедствие — мисъл на черно отчаяние, на която не можех да се съпротивлявам. Завладя ме осъзнаването на цялата безнадеждност на ситуацията ми. Бях не просто негодна майка и съпруга, а същество, вкарано в капан без изход, и път за бягство нямаше. Бях с доживотна присъда за тежко ежедневие с мъж, който очевидно не ме обичаше.

Както бях потънала в размишления за окаяното си положение, Джак отново заплака. Залюлях го, разнасях го нагоре-надолу по коридора, предложих му биберон залъгалка, спаружената си гърда, чист памперс, още люлеене, разходка по улицата в количката му, връщане в креватчето, трийсет минути непрестанно клатене в шибаното му преносимо кошче…

Когато се изпълниха три часа на непрестанен рев, усетих, че бързо се отправям към аварийно кацане и идеята да скоча от прозореца на втория етаж изглеждаше по-привлекателна от още дори и една минута с влудяващия плач на сина ми.

Тогава се сетих да посегна към телефона и да набера служебния номер на Тони. Обади се секретарката му. Каза, че бил в съвещание. Настоях, че случаят е спешен. Тя обясни, че бил при главния редактор. Отвърнах, че не ми пука, мамка му, налага се да го чуя. Тя се поинтересува не може ли да му предаде за какво става дума.

— Да, може — изрекох невероятно спокойно. — Предайте му, че не се ли върне до трийсет минути, ще убия сина ни.

Към следващата част или към съдържанието

Дъглас Кенеди Специални връзки (6)

Метаданни

Данни

Специални връзки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шест

Дъглас Кенеди
Специални връзки (6)