Дъглас Кенеди
Специални връзки (4)

Четири

Сякаш през нощта бях атакувана от батальон дървеници. Изведнъж нямаше местенце по кожата ми, дето да не пламтеше от силен сърбеж и колкото и да се чешех, той не се уталожваше.

— Не виждам никакъв обрив — каза Тони, след като ме откри гола в банята да дера кожата си с нокти.

— Не си го измислям — отвърнах сърдито, помислила, че ме обвинява в някакво психосоматично състояние.

— Не казвам, че си го измисляш. Просто…

Обърнах се и се погледнах в огледалото. Прав беше.

Единствените следи по тялото ми бяха от неистовото ми чесане.

Тони ми приготви топла вана и ми помогна да се настаня в нея. Горещата вода отначало ми подейства агонизиращо, но щом свикнах с високата температура, имаше успокояващ ефект. Тони седна до ваната, държа ръката ми и ми разправи една от забавните си военни истории — как пипнал въшки, докато отразявал някакви племенни размирици в Еритрея, и се наложило някакъв селски бръснар да обръсне главата му.

— Направи го с най-мръсния прав бръснач, който можеш да си представиш. Но не щеш ли, оказа се, че отгоре на всичко и ръката му трепери, та като приключи с мен, не само че бях плешив, ами имах нужда от шевове. И дори тогава, след като ми беше отстранен всеки косъм, главата ме сърбеше до смърт. В този момент бръснарят я зави с гореща хавлиена кърпа. Веднага излекува сърбежа. Но пък и ми причини няколко изгаряния първа степен.

Прекарах пръсти през косата му, безкрайно доволна, че седи с мен, държи ръката ми, помага ми да премина през всичко това. Когато най-после излязох от ваната час по-късно, сърбежът беше преминал. Той ме изсуши с кърпа. Наръси ме с бебешка пудра. Заведе ме обратно в леглото. Бързо заспах и стреснато се събудих по пладне — тъй като сърбежът беше започнал отново.

Отначало си помислих, че съм насред някакъв хиперактивен сън — като онези кошмари, при които падаш в пропаст, докато накрая усетиш, че си в леглото. Още преди да дойда в пълно съзнание, бях сигурна, че ново пълчище насекоми се е наместило под кожата ми. Но сърбежът беше двойно по-силен в сравнение със среднощния. Изпитах остра неподправена паника. Втурнах се в банята, смъкнах тениската и долнището на пижамата си и се огледах за пъпчици, петна или друга форма на епидермално възпаление, най-вече около издутия си корем. Нищо. Така че пак си напълних ваната с гореща вода и се потопих вътре. Също както през нощта горещата вода мигновено имаше облекчаващ ефект — попари кожата ми до изтръпване, което притъпи всеобхватния сърбеж.

Но час след като бях излязла от водата, сърбежът започна отново. Вече бях истински уплашена. Наръсих се с бебешка пудра. Тя само засили дискомфорта. Пак напълних ваната с гореща вода. Отново се попарих, но щом излязох от ваната, сърбежът мигом ме погна.

Метнах си хавлия и се обадих на Маргарет.

— Направо се побърквам — оплаках й се, описах бойните действия, разиграващи се под кожата ми, и колко съм разтревожена, че всичко това може да е само в съзнанието ми.

— След като те сърби толкова силно, няма как да е психосоматично — заяви Маргарет.

— Но няма нищо видимо.

— Може да имаш вътрешен обрив.

— Съществува ли такова нещо?

— Не съм лекар, откъде да знам? Но на твое място щях да престана да гадая и да ида бързо на преглед.

Послушах съвета на Маргарет и се обадих в местната лекарска служба. Но моята лекарка бе със запазени часове за целия следобед, така че ме пратиха при някой си доктор Роджърс — твърде суховат, наближаващ петдесет, с оредяваща коса и студено излъчване. Накара ме да си сваля дрехите. Бегло огледа кожата ми. Поръча ми да се облека отново и ми съобщи диагнозата си: вероятно имах субклинична алергична реакция към нещо, което бях яла. Но когато обясних, че не съм яла нищо необичайно през последните няколко дни, той каза:

— Е, бременността кара тялото да реагира по странни начини.

— Но сърбежът ме побърква.

— Дайте му още двайсет и четири часа.

— Не може ли да ми предпишете нещо, за да престане?

— След като по кожата не се вижда нищо, не мога. Пробвайте с аспирин или ибупрофен, ако болката се засили много.

Когато разказах всичко това на Маргарет половин час по-късно, тя се настрои войнствено.

— Типичният английски лечител: пий два аспирина и стискай зъби.

— Моята лекарка е много по-добра.

— Ами вдигни телефона тогава и настоявай да те приеме тя. Или още по-добре, поискай домашно посещение. Правят го, ако ги натиснеш достатъчно.

— Може би той е прав. Нищо чудно да е лека алергична реакция…

— Ама какво ти става? Само от няколко месеца си в Лондон и вече възприе тяхната тактика „търпи с усмивка“, така ли?

В известен смисъл Маргарет беше права. Не исках да хленча по повод състоянието си, особено след като не беше в природата ми да боледувам, камо ли да страдам от неистови сърбежи. Затова се постарах да си намеря занимание — заех се да разопаковам няколко кашона с книги и се опитах да чета стари броеве на „Ню Йоркър“. Устоях на изкушението да позвъня на Тони във вестника и да му кажа колко зле се чувствам. Накрая съблякох всичките си дрехи и се чесах толкова силно, че си пуснах кръв на раменете. Потърсих спасение в банята. След като се попарих за трети път, най-сетне се обадих на Тони във вестника и му казах:

— Боя се, че съм в сериозна беда.

Той се прибра до час. Откри ме зъзнеща в банята, въпреки че водата все още беше вряла. Облече ме. Помогна ми да се кача в колата и подкара право през моста „Уондсуърт“, после по Фулъм Роуд и паркира пред болницата „Матингли“. До минути бяхме в спешното отделение и когато Тони видя претъпканата чакалня, отиде при сестрата, отговаряща за разпределянето на пациентите, и настоя да бъда приета веднага, тъй като съм бременна.

— Боя се, че ще трябва да изчакате като всички останали тук.

Тони се опита да протестира, но на сестрата тия не й минаваха.

— Господине, седнете, моля ви. Не може да пререждате опашката, освен ако…

В същия този момент аз предоставих аргумента „освен ако“, тъй като постоянният сърбеж внезапно премина в силна конвулсия. Преди да се усетя какво се случва, се килнах напред и светът стана черен.

Когато дойдох на себе си, бях просната върху метално болнично легло и от ръцете ми стърчаха няколко тръбички от система. Усещах безумна умора и немощ, сякаш бях изплувала от дълбок наркотичен сън. За секунда-две се питах къде съм. Докато светът дойде на фокус и установих, че се намирам в дълго болнично отделение с още десетина жени покрай мен, също омотани сред тръбички, респираторни апарати, фетални монитори и други медицински аксесоари. Успях да различа часа на часовника в дъното на отделението — 15:23 часа, а през тънките болнични завеси се процеждаше сивкава светлина. 15:23 часа? С Тони бяхме пристигнали в болницата към осем часа предишната вечер. Възможно ли беше да съм прекарала в безсъзнание… колко?… седемнайсет часа?

Успях да събера достатъчно сила да натисна бутона до леглото си. Когато го направих, неволно мигнах и ме блъсна мощна вълна от болка в горната половина на лицето. Осъзнах, че носът ми беше здраво омотан в превръзки. Усещах областта около очите си тежко травмирана. Натиснах още по-силно бутона. Накрая дребна афро-карибска сестра се приближи до мен. Примигнах, за да прочета името на баджа й — Хауи — и отново ми прималя от болка.

— Добре дошли обратно — изрече тя с кротка усмивка.

— Какво се случи?

Сестрата посегна към листа, прикрепен към леглото, и прочете бележките.

— Явно сте припаднали на рецепцията. Имате късмет, че не ви е счупен носът. И нямате избити зъби.

— Ами бебето?

Продължително напрегнато мълчание, докато сестра Хауи отново прегледа бележките.

— Няма страшно. Бебето е добре. Но вие… вие сте повод за тревога.

— В какъв смисъл?

— Господин Хюс, консултантът, ще ви види при вечерната си визитация.

— Ще изгубя ли бебето?

Тя отново направи справка със записаното.

— Страдате от повишено кръвно налягане. Може да е прееклампсия, но няма как да знаем, преди да се направи изследване на кръвта и урината.

— Може ли да застраши бременността?

— Може… но ще се опитаме да овладеем състоянието. И до голяма степен ще зависи от вас. По-добре се пригответе за много спокоен живот през следващите седмици.

Чудесно. Само това ми трябваше да чуя. Внезапно ме заля вълна на умора. Може да беше от медикаментите, които ми вкарваха. Или реакция на седемнайсетте часа безсъзнание. Или комбинация от двете в добавка към повишеното кръвно налягане, което бе нещо ново за мен. Каквато и да беше причината, изведнъж се почувствах лишена от енергия. Дотолкова бях изцедена и безжизнена, че не можех да събера сили да се надигна до седнало положение. Защото изпитвах спешна и отчаяна нужда да се изпикая. Ала преди да мога да артикулирам тази потребност, преди да успея да помоля за подлога или някой да ме придружи до най-близката тоалетна, долната част на тялото ми в един миг потъна в топла локвичка.

— О, мамка му… — изрекох с висок и отчаян глас.

— Няма страшно — каза сестра Хауи. Заговори в уоки-токито си и повика помощ.

След минута до леглото се появиха двама едри санитари. Единият беше с бръсната глава и обеца на ухото. Другият беше слаб и жилест сикх.

— Съжалявам, много съжалявам — успях да измънкам, докато двамата ми помагаха да се надигна.

— Нищо страшно, миличка — рече онзи с бръснатата глава. — Най-естественото нещо на света.

— Никога не ми се беше случвало досега — отвърнах, а те ме повдигнаха от подгизналия матрак и ме поставиха върху количка. Нощницата беше залепнала за тялото ми.

— Ама вярно ли ти е за пръв път? — попита Бръснатата глава. — Що за живот си водила? Ето, виж приятелчето ми, той постоянно се подмокря в панталоните, нали бе?

— Не слушайте колегата ми — обади се сикхът. — Все глупости му дай да дрънка.

— Колега? — възмути се Бръснатата глава. — Мислех, че съм ти приятел.

— Не и като ме обвиняваш, че се изпускам — заяви сикхът и ме подкара през отделението.

— Там ви е проблемът на вас, сикхите. Нямате чувство за хумор.

— О, аз често се смея, стига да е смешно. Но не и когато изтърсак…

— Наричаш ме изтърсак?

— Не, правя обобщение за изтърсаците. Не го приемай лично.

— Щом ще правиме обобщения…

— Щом ще правим обобщения — поправи го сикхът.

— Знаеш ли за кого се мисли приятелят ми… пардон, колегата ми? — попита ме Бръснатата глава. — За шибания Хенри Хигинс.

— Защо англичаните не учат децата си да говорят правилно? — промърмори сикхът.

— Я млъквай.

Беше като да слушам брачна двойка посред комичните им заяждания, продължаващи неспирно от двайсет години. Но си дадох сметка, че изпълняваха този скеч заради мен, да ме разсеят от унижението, да не се чувствам като лошото малко момиче, дето се е напишкало и сега е в безпомощно състояние.

Когато стигнахме до банята, двамата санитари ми помогнаха да се надигна от количката, изправиха ме до една мивка и изчакаха с мен идването на сестра. Щом тя се появи, те си тръгнаха. Беше едра весела жена малко под петдесет с йоркширски акцент. Внимателно изхлузи мократа нощница през главата ми.

— Ще те почистим за нула време — каза ми и напълни ваната с няколко сантиметра топла вода.

Над умивалника имаше огледало. Хвърлих поглед към него и замръзнах. Жената, взираща се насреща ми, изглеждаше като жертва на домашно насилие. Носът, заобиколен с гипсови пластинки, се беше подул до двоен размер и имаше бледоморав цвят. И двете очи бяха посинели, а клепачите — подпухнали.

— Удареният нос обикновено изглежда по-страшно, отколкото е в действителност — каза тя, мигом усетила колко съм стресната. — И винаги заздравява много бързо. След три-четири дни пак ще си бъдеш предишната красавица.

Нямаше как да не се разсмея — не само защото поначало никога не бях се имала за красавица, но и защото в момента имах вид на пълен изрод.

— Американка си, нали? — попита ме тя.

Кимнах.

— Не съм срещала американец, дето да не го харесам — каза сестрата. — Но имай предвид, че само двама янки съм срещала в живота си. Как така живееш тук?

— Съпругът ми е англичанин.

— Виж ти какво умно момиче — засмя се тя.

Помогна ми да вляза в топлата вода и внимателно ме изтърка с гъба, като я подаде на мен, щом стигна до интимните части. После ми помогна да изляза, изсуши ме и ме облече в чиста нощница. През цялото време бъбреше неангажиращо. Беше много английски начин за справяне с конфузна ситуация и ми допадна. Защото зад грубоватия си маниер тя прояви искрена доброта към мен.

Когато ме откара с количката обратно до леглото, то вече беше застлано с чисти чаршафи. Сестрата ми помогна да легна и каза:

— Не се тревожи за нищо, миличка. Ще се оправиш.

Отпуснах се в хладните колосани чаршафи. Върна се сестра Хауи и ме информира, че от мен се иска урина за изследване.

— Това го изтренирах вече — разсмях се.

Станах, отново отидох в банята и изцедих в чашка малкото урина, която имах в резерв. После се върнах в леглото и друга сестра дойде и ми изтегли цяла спринцовка с кръв. Сестра Хауи пристигна да ми съобщи, че Тони се обаждал току-що. Казала му, че господин Хюс ще е тук в осем вечерта и му предложила и той да дойде в болницата по същото време.

— Мъжът ви каза, че ще се постарае да е тук, и питаше как се чувствате.

— Нали не му казахте, че подмокрих леглото?

— Не ставайте глупава — леко се засмя сестра Хауи. Предупреди ме да не се унасям в сън, тъй като господин Хюс, вече уведомен за състоянието ми, наредил ултразвук преди пристигането си. В ушите ми зазвъня сигнал за аларма.

— Тогава, значи, смята, че бебето е в опасност — промълвих.

— Такива мисли не ви помагат.

— Искам да знам дали има риск от спонтанен…

— Риск има, ако се поддържате в тревожно състояние. Високото кръвно налягане не се дължи само на физиологични фактори. Свързано е и със стрес. Именно затова сте паднали по лице снощи.

— Но ако страдам само от високо кръвно налягане, защо той нарежда ултразвук?

— Просто иска да изключи…

— Какво да изключи? — настоях.

— Това е рутинна практика.

Никак не ми прозвуча утешително. По време на ултразвука останах втренчена в смътните очертания на феталния монитор и разпитвах техничката (австралийка, която надали беше на повече от двайсет и три години) дали вижда нещо нередно.

— Няма страшно — каза тя. — Всичко ще е наред с вас.

— Ами бебето…

— Не е нужно да изпадате в…

Не чух края на изречението, защото сърбежът започна отново. Само че този път засегнатите места бяха около кръста и таза ми, точно там, където бях намазана с гел за ултразвука. В разстояние на минута сърбежът беше нетърпим и се наложи да кажа на техничката, че трябва да си почеша корема.

— Не е проблем — отвърна тя и отстрани слушалката, допряна до кожата ми.

Веднага започнах да се дера яростно. Техничката ме гледаше ококорена.

— По-кротко, а? — промълви.

— Не мога. Направо ме подлудява.

— Но така ще се нараните… и бебето също.

Веднага дръпнах ръцете си. Сърбежът се засили. Прехапах устната си едва ли не до кръв. Стиснах очи, но започнаха да смъдят. Внезапно лицето ми беше обляно в сълзи, след като затварянето на очите беше провокирало всички наранени мускули в горната част на лицето ми.

— Добре ли сте? — попита техничката.

— Не.

— Изчакайте така за секунда — каза тя. — И в никой случай не си чешете корема повече.

Сякаш мина цял час, докато дойде отново, но като погледнах часовника, видях, че са изтекли само пет минути. Когато техничката се върна със сестра Хауи, аз се бях вкопчила в рамката на леглото и бях на ръба да закрещя.

— Кажете какво има — подкани ме сестра Хауи.

Обясних й, че ми иде да раздера корема си на ивици, само и само да накарам сърбежа да спре. Тя ме прегледа, вдигна телефона и даде някакви нареждания. После се наведе към мен и стисна ръката ми.

— Иде помощ.

— Какво ще правите?

— Ще ви дам нещо за спиране на сърбежа.

— Ами ако е само в съзнанието ми? — проплаках с истерични нотки в гласа.

— Мислите, че е само в съзнанието ви? — попита сестра Хауи.

— Не знам.

— Щом се чешете така, надали е въображаем.

— Сигурна ли сте?

Тя се усмихна и отговори:

— Не сте първата бременна с такъв сърбеж.

Дойде младша сестра, бутаща количка с медикаменти. Тя почисти гела за ултразвук. После с нещо, което приличаше на стерилна четка за рисуване, покри корема ми с розово, подобно на натрошен тебешир вещество — каламинов лосион. Мигом облекчи сърбежа. Сестра Хауи ми подаде две хапчета и малка чаша вода.

— Какво е това? — попитах.

— Леко успокоително.

— Нямам нужда от успокоително.

— Според мен имате.

— Не искам да съм замаяна, като дойде мъжът ми.

— Това няма да ви направи замаяна. Само ще ви успокои.

— Но аз съм спокойна.

Сестра Хауи не каза нищо. Вместо това постави двете хапчета в отворената ми длан и ми подаде чашата с вода. Глътнах ги неохотно и се оставих да бъда преместена върху количката и върната обратно в отделението.

Тони пристигна точно преди осем с няколко вестника под мишница и повехнало букетче. Хапчетата бяха постигнали пълен ефект — и макар сестра Хауи да не бе излъгала за липсата на замаяност, не беше споменала какво пълно равнодушие и емоционално вцепенение предизвикват. Все пак твърде ясно осъзнах как Тони се опитва да прикрие тревогата си при вида ми.

— Толкова ужасно ли изглеждам? — попитах го тихо, когато дойде до леглото.

— Стига си говорила глупости — каза и се наведе да ме целуне по темето.

— Трябваше да видиш другия — подхвърлих и се засмях немощно.

— След като се простря по лице снощи, очаквах нещо далеч по-лошо.

— Това е утешителна информация. Защо не ми се обади днес?

— Защото според главната сестра на отделението до три часа не си била с нас.

— А след три?

— Заседания, краен срок за материали. Нарича се работа.

— Като мен, така ли? Сега и аз съм задължение.

Тони въздъхна раздразнено, начин да ми покаже, че не му харесва пътят, който пое разговорът. Но въпреки предизвиканото ми от хапчетата равнодушие все още се държах нервно. В момента изпитвах гняв към всички и всичко — най-вече към резервирания мъж, седнал на ръба на леглото ми, който поначало ме бе вкарал в тази бъркотия, като ме изчука. Егоистичен мръсник. Проклет дребосък. Гаден…

А уж тези хапчета щяха да внесат пълно спокойствие…

— Би могъл да ме попиташ дали бебето е добре — изрекох с глас, образец на транквилизирана овладяност.

Последва нова раздразнена въздишка от Тони. Без съмнение броеше минутите, когато ще може да се омете оттук и да си продължи вечерта, свободен от мен. А после, ако все така имаше късмет, утре пак можех да се стоваря по лице и да продължа престоя си в карцера още два-три дни.

— Да знаеш, много се притесних за теб — каза ми.

— Знам, разбира се. От теб направо струи притеснение, Тони.

— Това да не е така нареченият „посттравматичен шок“?

— Да бе, отпиши ме като пълна кукувица. Окайвай деня, в който ме срещна.

— Какви медикаменти ти дават, дявол го взел?

Един глас се обади зад Тони:

— Валиум, след като питате. И от това, което дочух, не е постигнал желания ефект.

Господин Дезмънд Хюс стоеше до леглото с картона ми в ръка и закрепени на самия край на носа бифокални очила.

— Добре ли е бебето, докторе? — попитах го.

Господин Хюс не вдигна поглед от картона.

— Добър вечер и на вас, госпожо Гудчайлд. Да, всичко изглежда наред. — Обърна се към Тони. — Вие трябва да сте господин Гудчайлд.

— Тони Хобс.

— А, ясно — рече Хюс и реагира на името на Тони с едва различимо кимване. После се обърна към мен и ме попита: — Е, как се чувстваме тази вечер? Имали сте доста бурно денонощие, както разбрах.

— Кажете ми за бебето, докторе.

— От ултразвуковия скенер съдя, че на бебето не са нанесени никакви поражения. Както виждам, приета сте тук, защото страдате от холестаза.

— Какво е това? — попитах.

— Хроничен сърбеж. Не е рядкост сред бременните жени. И често се появява в тандем с прееклампсия, което, както сигурно знаете, е…

— Повишено кръвно налягане.

— Точно така, макар че в клиничен аспект предпочитаме да го наричаме артериална хипертония. Добрата новина е, че прееклампсията често се характеризира с високо ниво на пикочна киселина. Но пробата от вашата урина е относително нормална, затова съм на мнение, че вие не страдате от прееклампсия. Само че кръвното ви налягане е опасно високо. Ако остане неконтролирано, може да застраши и майката, и бебето. Така че ви назначавам бетаблокер, за да стабилизира кръвното ви налягане, както и антихистамин, наречен „Пиритон“, за облекчаване на холестазата. Също така бих искал да вземате пет милиграма валиум по три пъти на ден.

— Няма повече да пия валиум.

— И защо?

— Защото не го харесвам.

— Много неща в света не харесваме, госпожо Гудчайлд, макар те да са ни от полза.

— Като спанак, а?

Тони потисна едно от нервните си прокашлялия.

— Ъъ… Сали…

— Какво?

— Щом господин Хюс е на мнение, че валиумът ще ти помогне…

— Да ми помогне? Само ми връзва езика.

— Нима? — продума господин Хюс.

— Много смешно — промърморих.

— Не се опитвах да се шегувам, госпожо Гудчайлд-Хобс…

— Само Гудчайлд — троснах се. — Той е Хобс, а аз съм си Гудчайлд.

Бързо споглеждане помежду Тони и лекаря. Господи, защо се държах така налудничаво?

— Простете, госпожо Гудчайлд. Аз, разбира се, не мога да ви принуждавам да вземате лекарство, което не желаете. Ала в същото време професионалното ми мнение е, че то ще облекчи донякъде стреса…

— А пък моето лаишко мнение е, че валиумът ми влияе зле, така че няма повече да се докосна до него.

— Това е ваше право, но в никой случай не го препоръчвам.

— Отбелязвам си го — изрекох тихо.

— Но „Пиритон“ ще пиете, нали?

Кимнах.

— Е, и това е нещо — каза Хюс. — Ще продължим да третираме холестазата и с каламинов лосион.

— Добре — кимнах отново.

— И нещо последно — добави Хюс. — Трябва да разберете, че повишеното кръвно налягане е много опасно състояние, което може да стане причина да изгубите бебето. По тази причина до завършване на бременността не бива да се подлагате на никакви физически и емоционални натоварвания.

— Какво конкретно имате предвид?

— Имам предвид конкретно, че не бива да работите до след…

Прекъснах го.

— Не бива да работя? Аз съм журналист, кореспондент. Имам отговорности…

— Да, имате. — Този път Хюс прекъсна мен. — Имате отговорности към себе си и към детето си. Макар че ще можем да третираме състоянието ви с химически средства, истината е, че само пълна почивка на легло ще ви гарантира липса на риск. Затова трябва да ви задържим в болница през периода…

Зяпнах го изумена.

— През периода на бременността ми? — попитах.

— Опасявам се, че да.

— Но дотогава са цели три седмици. Не мога да си оставя работата…

Тони постави ръка на рамото ми, за да ме спре да кажа нещо повече.

— Ще се видим при утрешната ми визитация, госпожо Гудчайлд — заяви Хюс. И с бързо кимване към Тони премина към следващата пациентка.

— Не мога да повярвам — продумах.

Тони вдигна рамене.

— Ще се справим с това — каза. После погледна часовника си и промърмори, че трябва да се връща в редакцията.

— Нали беше приключил с утрешния брой?

— Не съм казал такова нещо. Междувременно, докато беше в безсъзнание, руският вицепремиер беше изобличен в участие в кръг за детска порнография и избухна малка война между враждуващи фракции в Сиера Леоне…

— Имаш ли човек във Фрийтаун?

— Един на свободна практика, Дженкинс. Но е лека категория. Ако конфликтът се разрасне до пълномащабна война, ще трябва да пратим наш човек.

— Евентуално ти самият.

— Да бе, в мечтите ми.

— Ако искаш да заминеш, върви. Не оставяй аз да те спирам.

— Не бих го направил, повярвай.

Изрече го спокойно, но натъртено. За пръв път директно изказваше емоцията си, че се чувства в капан. Или поне аз така го възприех.

— Е, благодаря, че ми изясни нещата.

— Разбираш за какво говоря.

— Не, всъщност не разбирам.

— Аз съм завеждащ външен отдел. Човек на такъв пост не командирова себе си за някаква пиклива престрелка в Сиера Леоне. Но е длъжен да се върне в службата и да си подготви утрешния брой.

— Върви тогава. Не оставяй аз да те спирам.

— За втори път го казваш тази вечер.

Той постави подаръка си от вестници и повехнали цветя на шкафчето до леглото. После ми залепи още една небрежна целувка на челото.

— Утре пак ще дойда.

— Много се надявам.

— Още сутринта ще ти звънна и ще видя дали не мога да прескоча преди работа.

Но не ми се обади. Когато набрах домашния ни телефон в осем и половина, не вдигна. Позвъних в редакцията в девет и половина, но Тони не беше на бюрото си. Опитах на мобилния му телефон и се свързах с гласовата му поща. Оставих рязко съобщение: „Седя тук и се побърквам от скука. Чудя се къде си и защо не отговаряш на телефона. Моля те, звънни ми спешно. Много искам да знам къде се намира съпругът ми“.

Около два часа по-късно телефонът иззвъня. Тони звучеше неутрален като Швейцария.

— Здравей — каза. — Съжалявам, че не бях на линия по-рано.

— Звънях ти у дома в осем и половина сутринта, но те нямаше.

— Какъв ден е днес?

— Сряда.

— И какво правя всяка сряда?

Нямаше нужда да казвам отговора, защото той беше наясно, че го знам: закусваше с главния редактор на вестника. Закуска в „Савой“, която винаги започваше в девет часа. Което означаваше, че Тони неизбежно излизаше от къщи около осем. Идиотка, идиотка, идиотка… Защо навсякъде търсиш проблем?

— Съжалявам — казах.

— Няма нищо — с все същия равен и неангажиран тон отвърна той. — Ти как си?

— Още се чувствам отвратително. Но сърбежът е под контрол благодарение на каламиновия лосион.

— И това е нещо все пак. Кога са часовете за посещение?

— Точно сега е съвсем добре.

— Имам уговорен обяд с отговорника на африканската секция в отдела. Но мога да го отменя.

Веднага се запитах защо не ми спомена за този обяд вчера. Може би не беше искал на момента да ми признава, че няма да може да ме посети през деня. Нищо чудно обядът да беше уговорен в последната минута предвид ситуацията в Сиера Леоне. Или пък… боже мой, и аз не знаех. Точно там беше растящият проблем с Тони: аз не знаех. Той сякаш живееше зад завеса. Или просто умората от високото кръвно налягане ми въздействаше, да не споменавам за холестазата и останалите подробности, дето сега вървяха в комплект с чудната ми бременност. Така или иначе, не се канех отново да повиша емоционалната температура, като започна да се цупя за невъзможността му да дойде на момента. Защото аз нямаше да избягам никъде.

— Няма нужда — отвърнах. — Ще се видим довечера.

— Сигурна ли си? — попита ме.

— Ще се обадя на Маргарет да проверя може ли да ме посети следобед.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Избери нещо хубаво от „Маркс енд Спенсър“.

— Няма да закъснявам.

— Хубаво.

Естествено, Маргарет се появи в болницата половин час след обаждането ми. Опита се да не показва шок при вида ми, но не успя.

— Само едно искам да знам — каза.

— Не, не ми го причини Тони.

— Не е нужно да го прикриваш.

— Няма такова нещо, честно. — Разправих й за схватката си с Хюс и как съм отказала да се влея в армията от потребители на валиум.

— Ама естествено, че ще откажеш да го пиеш, след като те изнервя — подкрепи ме тя.

— Типично за мен да стана агресивна от валиум.

— Как го приема Тони?

— Съвсем по английски, с техния флегматичен маниер. Междувременно, мен ме обзема тиха паника. Не само заради принудителната триседмична почивка на легло тук, но и защото във вестника няма да им хареса, че съм напуснала фронта.

— Никога не биха те уволнили от „Поуст“.

— Не бъди толкова сигурна. И те са финансово притеснени като всеки друг вестник в наши дни. Носят се слухове, че управата обмисля да закрие някои от чуждестранните си бюра. Без съмнение, след като ще съм извън картинката през следващите няколко месеца, не биха се замислили и за миг, преди да ме изритат.

— Но нали ще ти дължат някаква компенсация?

— Не и щом съм в Лондон.

— Прибързваш със заключенията.

— Не, просто съм реалистка по американски, каквато винаги съм била. Също както съм наясно, че покрай ипотеката и всички ремонти ще се окажем затруднени с парите.

— Нека тогава направя нещо, та да облекча малко престоя ти в болницата. Искам да платя за самостоятелна стая за следващите седмици.

— Имаш право да поискаш самостоятелна стая?

— Аз го направих, когато родих моите деца по линия на Националната здравна служба. Дори не е чак толкова скъпо. Най-много четирийсет лири на вечер.

— Това пак са си много пари за три седмици.

— Остави на мен да се тревожа за това. Въпросът е, че в момента трябва да си максимално освободена от стрес. А да си сама в стая без съмнение ще помогне в това отношение.

— Истина е, но гордостта ми не одобрява да приема благотворителност от теб.

— Не е благотворителност, а подарък. Подарък, преди да кажа сбогом на този град.

Това ме накара да онемея от изненада.

— За какво говориш? — попитах я.

— Прехвърлят ни обратно в Ню Йорк. Алегзандър научи новината едва вчера.

— Кога по-точно?

— След две седмици. Има сериозни размествания във фирмата и Алегзандър го правят старши съдружник, оглавяващ отдела по съдебни дела. И тъй като тогава е ваканцията между сроковете, всички се връщаме наведнъж.

Сега вече ме обзе истинска тревога. Маргарет беше единствената ми приятелка в Лондон.

— По дяволите — промълвих.

— На място казано — съгласи се тя. — Защото колкото и да се оплаквам от Лондон, знам, че ще ми липсва, като се озовем обратно в предградията и се превърна в типичното майче, посещаващо футболни мачове. Мигом ще ми опротивеят всички околни заможни жители на Чапакуа и ще се питам защо ми изглеждат съвсем еднакви.

— Не може ли Алегзандър да помоли за удължаване на мандата му тук?

— Няма начин. Когато фирмата иска нещо, получава го. Повярвай, след три седмици само ще мога да ти завиждам. Колкото и влудяващ да е този град, неизменно е интересен.

Бях преместена в много приятна самостоятелна стая, когато Тони пристигна в болницата вечерта. Но щом ме попита как се е случило и аз му казах за щедрата постъпка на Маргарет, реакцията му беше рязка и негативна.

— И защо, по дяволите, е направила такова нещо?

— Това е подарък. За мен.

— Какво, оплака й се, че сме бедни ли? — тросна се той.

Зяпнах насреща му.

— Тони, не е нужно да…

— Е, направи ли го?

— Допускаш ли, че съм способна на такова нещо?

— Очевидно толкова те е съжалила, че…

— Както казах, подарък е. Това е нейният много мил начин да ми помогне…

— Не можем да приемем.

— Но защо?

— Защото не желая милостиня от богати американци.

— Това не е милостиня. Тя ми е приятелка и…

— Аз ще платя.

— Тони, сметката е уредена вече. Защо го превръщаш в такъв въпрос?

Мълчание. Знаех причината за недоволството му: неговата гордост. Не че той би си го признал. Каза единствено:

— Добре би било да го обсъдиш с мен.

— Не те чух през целия ден. А докато не бях преместена тук, където до леглото си имам телефон, ми беше малко трудно да се обаждам, при положение че са ми наредили да не се движа много.

— Как се чувстваш?

— Сърбежът ми помина. А и съм облекчена, че се махнах от онова гадно отделение.

Пауза. Тони избегна погледа ми.

— За колко време Маргарет плати стаята?

— За три седмици.

— Аз ще доплатя за какъвто период се наложи след това.

— Добре — отвърнах тихо, като избегнах изкушението да добавя „Важното е да си доволен, Тони“. Вместо това посочих към пликчето от „Маркс енд Спенсър“ в ръката му и казах: — Това е вечеря за мен, надявам се.

Тони остана един час тази вечер — достатъчно дълго да гледа как нагъвам сандвича и салатата, които ми беше донесъл. Също така ме информира, че се е обадил на А. Д. Хамилтън в „Поуст“ да обясни, че миналата вечер съм постъпила по спешност в болница.

— Бас ловя, че е бил неутешим — подхвърлих.

— Не може да се каже, че излъчваше кой знае каква загриженост…

— Нали не си му казал, че ще съм извън обращение за следващите няколко седмици?

— Не съм толкова тъп.

— Лично ще разговарям с главния редактор.

— Дай си няколко дни да се посъвземеш. Още си напълно съсипана.

— Прав си, така е. Единственото, което искам сега, е да заспя за три седмици и като се събудя, да установя, че вече не съм бременна.

— Всичко ще е наред — каза той.

— Да, само веднъж да престана да изглеждам като бита съпруга.

— Бездруго никой не би повярвал на версията „бита съпруга“.

— И защо?

— Защото си по-голяма от мен.

Успях да се засмея, като отбелязах умението на мъжа ми да ме разсейва с хумор, щом се озовеше на спорен терен или ако усетеше, че прекомерно се впрягам за нещо. Но макар да си имах много притеснения в момента, бях твърде уморена, за да изказвам на глас тревогите си — от физическото ми състояние, до страха да не изгубя детето и как ще реагират в „Поуст“ на удължения ми отпуск по болест, да не споменаваме тривиални подробности като състоянието на недовършения ни дом. Вместо това ме заля вълна от изтощение и казах на Тони, че ще е най-добре да се предам на съня. Той ме целуна набързо по главата и каза, че ще се отбие на другия ден преди работа.

— Донеси всяка книга, която ти падне — поръчах му. — Тия три седмици тук ще са много дълги.

После спах десет часа без прекъсване и се събудих малко след зазоряване още замаяна и изумена, че съм спала толкова дълго. Станах и отидох в банята към стаята. Погледнах съсипаното лице в огледалото. Почувствах се близо до пълно отчаяние. Изпиках се. Сърбежът започна отново. Върнах се в леглото си и повиках сестрата. Тя дойде, вдигна нощницата ми нагоре и нанесе каламинов лосион по корема ми. Изпих две таблетки „Пиритон“ и попитах сестрата дали е възможно да получа чаша чай и две препечени филийки.

— Няма проблем — отвърна тя и излезе.

Докато чаках закуската, се загледах през прозореца. Нямаше дъжд, но в шест часа и три минути сутринта тъмнината все още беше непрогледна. Внезапно се замислих как колкото и да се опитваме, никога не постигаме особен контрол над траекторията на живота си. Може да се залъгваме да вярваме, че сме капитанът и направляваме курса на съдбата си, но произволната природа на всичко накрая ни натиква на места и в ситуации, където никога не сме очаквали да се озовем.

Като тази.

Тони дойде в девет сутринта, донесе сутрешни вестници, книги и лаптопа ми. Прекарахме само двайсет минути заедно, защото бързаше за редакцията. Все пак се държа приятно и за щастие не спомена повече спора ни от предишния ден по повод стаята. Седна на ръба на леглото и хвана ръката ми. Задаваше правилните въпроси относно физическото ми състояние. После го помолих да упражни натиск над работниците по ремонта (тъй като последното, което исках, бе да се върна в строителна площадка с бебе на ръце), а той ме увери, че ще се погрижи те да си свършат работата в срок.

Когато си тръгна, усетих как ме бодна завист. Той се отправяше към света, където хората работеха, а аз бях възпрепятствана да върша нещо продуктивно. Пълна почивка на легло. Съвършено никакви физически усилия. Нищо стресиращо, което да изстреля кръвното ми налягане до стратосферата. За пръв път в живота си като възрастна бях прикована на легло и това ограничение вече ме отегчаваше безумно.

И все пак имаше нещо много съществено, което да махна от главата си. Така че по-късно същата сутрин пратих имейл на Томас Ричардсън, главния редактор на „Поуст“, в който обяснявах медицинската си ситуация и как няма да мога да се върна на работа до раждането на бебето. Уверих го, че всичко това се дължи на обстоятелства извън мой контрол и че ще съм на линия веднага след изтичането на отпуска ми по майчинство, че като човек, прекарал професионалния си живот в гонене на новини, не понасям много добре закотвянето си в болнична стая.

Препрочетох имейла няколко пъти, за да се уверя, че съм избрала правилния тон и че подчертавам как искам да се върна на работа при първа възможност. Написах и телефонния номер на болницата, в случай че той искаше да се свърже с мен. След като изпратих имейла, натраках кратко съобщение до Санди, за да я осведомя, че Законът на Мърфи се бе намесил в моята бременност, и описах забавните случки от последните четирийсет и осем часа. И на нея дадох номера на „Матингли“. „Всякакви телефонни обаждания ще бъдат приети с благодарност — написах, — особено след като съм осъдена да остана три седмици на легло.“

Натиснах бутона за изпращане. Три часа по-късно телефонът иззвъня и насреща беше сестра ми.

— Мили боже — заговори Санди, — наистина те бива да си усложняваш живота.

— Повярвай ми, не се случи по моя воля.

— Отгоре на всичко си изгубила прочутото си чувство за хумор.

— Това пък как ли стана?

— Прееклампсията не е шега работа.

— Граничен случай на прееклампсия.

— Пак е твърде опасно. Така че за пръв път в живота си зарежи ролята на екшън героиня и слушай какво ти казва лекарят. Как го понася Тони?

— Май нормално.

— Да не долавям нотка на несигурност?

— Може би. Но пък той е много ангажиран.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо. Вероятно в момента съм свръхчувствителна.

— Старай се да приемаш по-леко нещата.

— Друго не ми и остава.

По-късно същия следобед ми се обади секретарката на Томас Ричардсън. Обясни, че той бил по работа в Ню Йорк за следващите няколко дни, но му прочела имейла ми и той държал да науча, че е загрижен за състоянието ми и че сега не бивало да мисля за нищо, а само да оздравявам. Когато попитах ще мога ли да се чуя лично с господин Ричардсън след завръщането му, тя замълча за миг, после каза:

— Сигурна съм, че той ще се свърже с вас.

Тази забележка ме тормози през целия ден. По-късно вечерта по време на посещението на Тони го попитах не долавя ли нещо злокобно зад подобен отговор. Той отвърна:

— Тоест чудиш се защо не ти е казала направо: „Знам, че той иска да ви уволни“?

— Нещо такова, да.

— Защото вероятно не иска да те уволни.

— Начинът, по който изрече: „Сигурна съм, че той ще се свърже с вас“, прозвуча някак зловещо.

— Не ти ли каза, че Ричардсън е предал да не мислиш за нищо друго сега?

— Да, но…

— Е, прав е. Не бива да мислиш за всичко това. Защото няма да ти донесе полза, а и защото дори да става нещо лошо, не можеш да направиш нищо.

Това си беше самата истина. В момента не можех да направя абсолютно нищо, освен да лежа в леглото и да чакам детето да дойде. Беше прелюбопитно и абсурдно усещане — да съм изолирана и поставена под принуда. Бях прекарала целия си професионален живот да запълвам всеки час, всеки ден, без никога да си позволявам продължителни периоди на старомодното отпускане и почивка, да не говорим за седмица или две пълно лентяйство. Имах потребност постоянно да бъда активна, да правя нещо; работохолизмът ми бе предизвикан от страх да не забавя крачка, да не изгубя ускорение. Не бих казала, че това желание да не се спирам се коренеше в нещо, което тъпи психологически анализи биха определили като нужда „да се изплъзвам от самонаблюдение“ или „да бягам от истинския си аз“. Просто ми харесваше да съм заета. Чувствах се най-добре, когато денят ми имаше форма и цел.

Ала ето че времето се бе разраснало като надут балон. Отделена от всякакви професионални и домашни задължения, усещах всеки ден в болницата като твърде пространен за вкуса ми. Нямаше крайни срокове за гонене, нито срещи за вместване. Вместо това седмиците се сливаха неразличими една от друга. Изчитах книга след книга. Можах да вляза в крак с течението на „Ню Йоркър“ от четири месеца назад. Бързо се пристрастих към Радио 3 и Радио 4, като изслушвах безотказно програми, засягащи въпроси на градинарството или духовити и начетени дискусии за всеки наличен вариант на Единайсета симфония от Шостакович. Провеждах всекидневния си телефонен разговор със Санди. Маргарет — Бог да я благослови — успяваше да идва в болницата четири пъти седмично. Тони ме посещаваше вечер. Визитите му след работа бяха фокусът на иначе прозаичния ми болничен ден. Винаги се стараеше да остава около час, но често му се налагаше да бърза обратно към редакцията или към служебна вечеря. Когато умът му не бе зает с друго, беше забавен и прилично сърдечен. Знаех, че е подложен на голямо напрежение във вестника. Наясно бях, че преходът от Уопинг до Фулъм изяжда цял час от времето му. И макар да не изричаше гласно този факт, долавях, че се чуди как се е докарал дотам, как за по-малко от година независимият му някога живот на чуждестранен кореспондент се беше превърнал в обичайното за повечето хора съчетание от купища ежедневни задължения и домашни грижи. Но сам бе го поискал, нали? Тъкмо той беше човекът, изтъкнал убедителни аргументи, че трябва да дойдем в Лондон и да си създадем общ дом. А след първоначалните ми съмнения аз бях приела тези аргументи. Защото го исках.

Но сега…

Сега все още исках всичко това. Но исках също така и усещане за ангажираност от страна на съпруга ми — за споделени общи грижи. А всеки път, щом го питах дали нещо го тревожи, той неизменно ме посрещаше с фразата „Всичко е наред“. И после сменяше темата.

И все пак, когато Тони беше във форма, нямаше по-добър за компания от него. Докато не се наложеше да заговорим за домашен проблем или за нещо сериозно. Като например за ситуацията ми в „Бостън Поуст“.

Около десет дни, след като пратих първия си имейл до Томас Ричардсън, започнах силно да се тревожа, че все още не ми се беше обадил, макар Маргарет и Санди дружно да ме успокояваха, че вероятно не искал да смущава почивката ми.

— Защо не се съсредоточиш върху възстановяването си — настояваше Санди.

— Но аз се чувствам възстановена — отвръщах и казвах истината. Не само че сърбежът най-после беше изчезнал, но и върнах равновесието си (без помощта на валиум). Бетаблокерите си вършеха работата и кръвното ми налягане постепенно спадна до степен, че в края на втората седмица вече съвсем малко надвишаваше нормалните нива. Това извънредно много зарадва Хюс. При визитациите си два пъти седмично поглеждаше новите стойности на кръвното ми на графиката и ми заявяваше, че имаме „възхитителен напредък“.

— Явно сте впрегнали волята си да се поправите — каза ми.

— На това му викаме американски инат — отвърнах и коментарът ми го накара да се засмее сдържано.

— Каквото и да е, възстановяването ви е забележително.

— И смятате, че бременността вече не е в опасната зона?

— Не казах точно това, нали? Остава си фактът, че сте склонна към хипертония. Затова трябва да сме бдителни, особено с оглед на наближаващия ви термин. Трябва да избягвате всякакъв нежелан стрес.

— Опитвам се с всички сили.

Ала ето че два дни по-късно ми се обади Ричардсън.

— Много сме загрижени за твоето състояние — подхвана той с обичайния си бащински тон.

— Всичко върви добре и най-много след шест месеца ще съм обратно на линия, като това включва трите месеца отпуск по майчинство.

По трансатлантическата телефонна линия настъпи пауза и аз разбрах, че съм обречена.

— Боя се, че бяхме принудени да внесем някои промени в задграничните ни бюра. Финансистите ни настояват за затягане на коланите. По тази причина решихме да превърнем лондонския клон в бюро с един кореспондент. И тъй като здравословното ти състояние те извади от картината…

— Но, както казах, до шест месеца ще бъда на линия.

— А. Д. е старшият кореспондент в бюрото. И по-важното, той в момента е на линия.

У мен нямаше и капка съмнение, че А. Д. е вкарал в действие план по отстраняването ми от мига, в който съобщих, че съм в болница.

— Означава ли това, че ме уволнявате, господин Ричардсън?

— Сали, моля ти се. Ние сме „Поуст“, не някое безсърдечно мултинационално издание. Грижим се за хората си. Ще ти изплащаме пълна заплата през следващите три месеца. После, ако желаеш, ще има отворен пост за теб.

— В Лондон?

Нова неловка трансатлантическа пауза.

— Както казах, лондонското бюро остава занапред с един кореспондент.

— Което означава, че ако искам работа, ще трябва да се върна в Бостън?

— Точно така.

— Но вие знаете, че това е невъзможно за мен в този момент. Омъжена съм само от няколко месеца и очаквам дете…

— Сали, разбирам ситуацията ти. Но разбери и ти моята. Твое беше решението да се преместиш в Лондон и ние удовлетворихме това ти решение. Сега имаш нужда от продължителен отпуск по здравословни причини и не само сме готови да ти плащаме пълната заплата три месеца, но и ти гарантираме място, когато си в състояние да работиш отново. Факт е, че мястото няма да е в Лондон… Мога само да кажа, че обстоятелствата се променят.

Любезно приключих разговора, благодарих за тримесечната заплата и казах, че ще си помисля по предложението за работа, макар и двамата да знаехме, че няма начин да го приема. А това на свой ред означаваше, че току-що бях освободена от своя работодател след шестнайсет години стаж.

Тони беше доволен да научи, че поне през следващите три месеца ще мога да помагам за ипотеката. Но аз безмълвно се тревожех как след секването на парите ми от „Поуст“ щяхме да посрещаме многобройните си разходи само с една заплата.

— Ще се оправим някак — гласеше неуспокоителният му отговор.

Маргарет също ми каза да спра да се тревожа за паричните проблеми.

— В този град има толкова вестници, та все някъде ще намериш работа на свободна практика. Но чак като стане необходимо. Тони е прав, имаш тримесечна отсрочка. Засега мисли само как ще преминеш през следващата седмица. Достатъчно ще ти се струпа на главата, щом дойде бебето. По този повод дали би се заинтересувала от чистачка? Тя се казва Ча и ни обслужваше през целия ни престой в Лондон, изрядна е в работата си и сега търси допълнителен доход. Така че…

— Дай ми номера й и ще го обсъдя с Тони. Нужно е да преценя семейния бюджет, преди да…

— Нека аз плащам за нея.

— Дума да не става. След като ми уреди самостоятелна стая, бездруго ме караш да се чувствам като беднячка на помощи.

— Падам си по добри каузи.

— Не мога да приема.

— Ще ти се наложи. Това е подаръкът ми за сбогуване. Шест месеца с Ча, два пъти седмично. И нищо не можеш да направиш по въпроса.

— Шест месеца? Ти си луда.

— Не, просто богата — отвърна тя със смях.

— Неудобно ми е.

— Това е тъпо.

— Ще трябва да го обсъдя с Тони.

— Не е нужно той да знае, че е подарък.

— Предпочитам да съм напълно откровена с него. Особено по такъв въпрос. Не беше много доволен да научи, че си платила за стаята ми.

— Според моя опит „пълна откровеност“ никога не е най-добрата брачна стратегия, особено когато е замесено мъжкото его.

— Независимо дали той ще приеме подаръка, или не, ти беше възможно най-добрата приятелка. Не биваше да заминаваш.

— Там е проблемът на корпоративната съпруга. Онези, които ти плащат големите пари, също така диктуват къде да живееш. Мисля, че се нарича фаустовска сделка.

— Ти си единствената ми близка душа тук.

— Както ти казах, това ще се промени все някога. А пък и винаги ще съм насреща по телефона, ако ти трябва ухо, в което да покрещиш. Но при положение че аз ще съм тази, дето ще се дави във ванилов сладолед в окръг Уестчестър, може би на теб ще се падне да приемаш истерични презокеански обаждания.

Тя замина от града два дни по-късно. Същата вечер най-сетне събрах кураж да информирам Тони за подаръка за сбогуване на Маргарет.

— Не говориш сериозно — каза той и звучеше ядосан.

— Както казах, беше нейна идея.

— Ще ми се да го вярвах.

— Мислиш ли, че бих паднала дотам да я уговарям да ни даде чистачка за шест месеца?

— Прекалено голямо съвпадение се получава, особено след…

— Знам, знам, след като тя плати и тази проклета стая. Не понасяш някой да облекчава мъничко живота ми…

— Не е там работата и ти го знаеш.

— А къде е работата, Тони?

— Можем да си позволим сами да платим на чистачка.

— Мислиш ли, че Маргарет не го знае? Това беше просто подарък. Вярно, много щедър, затова й казах, че не мога да го приема, преди да съм говорила с теб. Защото имах подозрението, че ще реагираш точно по този начин.

Пауза. Той избегна сърдития ми поглед.

— Как се казва чистачката? — попита.

Подадох му листче, на което Маргарет бе написала името на Ча и телефонния й номер.

— Ще й се обадя и ще уредя да започне от следващата седмица. За наша сметка.

Не казах нищо. Накрая той заговори отново.

— Главният редактор иска да отида в Хага утре. Бърза командировка с една нощувка, за да направя статия за трибунала срещу военните престъпления. Знам, че може да родиш всеки момент. Но Хага е съвсем наблизо. Мога да се върна за час, ако се наложи.

— Разбира се — промълвих безизразно. — Върви.

— Благодаря.

После смени темата и ми разказа твърде забавна история за колега във вестника, когото хванали да фалшифицира разходите си. Преборих се с изкушението да покажа усмивката си, все още засегната от малката ни разправия. Не ми хареса и фактът, че Тони отново прибегна до номера си „умилостиви я с хумор“. Когато не реагирах на историята, той попита:

— Защо е тази негодуваща физиономия?

— Тони, ти какво очакваше?

— Не те разбирам.

— Стига, ами караницата ни преди малко?

— Не беше караница. Беше обмен на мнения. Пък и вече е в миналото.

— Не мога да превключвам за миг…

Той се наведе и ме целуна.

— Утре ще ти се обадя от Хага. И помни, ще съм на мобилния.

След като той си отиде, прекарах близо час да преповтарям в ума си малкото ни пререкание, като разнищвах аргументите един по един. Като някакъв постмодернистичен литературен критик се опитвах да изровя целия подтекст на спора и да разгадая какво е значението му в крайна сметка. На едно ниво всичко произтичаше от суетата на Тони. Ала не можех да изхвърля от ума си по-обхватното осъзнаване, че съм се омъжила за човек, с когото не говорим общ език. О, да, и двамата говорехме на английски. Ала нашето не беше просто случай на англо-американски различия в нюансите. Беше нещо по-дълбоко и по-смущаващо — тревога, че никога няма да намерим обща емоционална територия помежду си, че ще си останем чужди хора, събрани от случайни обстоятелства.

— Кой кого познава? — въздъхна Санди по време на телефонния ни разговор вечерта. Ала когато признах, че ми е все по-трудно да разгадавам Тони, тя каза: — Виж мен. Винаги бях смятала Дийн за добър, стабилен, донякъде скучноват човек. Но приемах скучната му страна, като си мислех: „Поне мога да разчитам на него. Винаги ще е насреща за мен“. А когато го срещнах, точно това търсех. И какво стана? След десет години привидна почтеност и три деца реши, че мрази всичко в застоялия ни живот в предградията, срещна отвореното към природата момиче на мечтите си, дето работи като горски пазач в Мейн, и хукна да живее с нея в хижа в щатския парк „Бакстър“. Сега ако види децата четири пъти в годината, е събитие. Ти поне си наясно, че си имаш работа с мъчен човек. От моята гледна точка това е предимство. Но аз ти говоря неща, които вече знаеш.

Може би тя беше права. Вероятно трябваше да оставя всичко да се уталожи и да се настроя на вълна „приемане“ и други оптимистични клишета. Като „да гледам от положителната страна“, „да туря пепел на тревогите“, „да държа горе главата“, ей такива тъпотии.

Отново и отново си повтарях тези мантри, мъчех се да гледам ведро на живота. Докато умората най-после ме принуди да загася осветлението. Когато се унесох в крехък сън, странна мисъл пропълзя в мозъка ми: „Аз съм никъде“.

После ме сграбчи друга мисъл: „Защо всичко е толкова мокро около мен?“.

В този миг се върнах рязко в съзнание. В първите няколко секунди след това ми мина през ума: „Значи това наричали мокри сънища“. Примигнах по посока на прозореца и забелязах, че отвън е светло. Часовникът на нощното шкафче показваше 6:48 сутринта. В ума ми се върна предишната мисъл: „Защо всичко е толкова мокро около мен?“.

Седнах в леглото напълно разбудена. Трескаво отметнах завивката. Леглото беше подгизнало.

Водите ми бяха изтекли.