Дъглас Кенеди
Специални връзки (3)

Три

Тони прие новината добре. Не потрепери ужасено, нито пребледня. Имаше момент на стъписване, последвано от секунда или две размисъл. Но после хвана ръката ми, стисна я и каза:

— Това е хубава новина.

— Наистина ли така мислиш?

— Категорично. И си сигурна, че…

— Два положителни теста за бременност — отвърнах.

— Искаш ли да го задържиш?

— Аз съм на трийсет и седем години, Тони. Тоест навлязла съм вече във фазата „сега или никога“. Ала това, че искам да го задържа, не задължава и теб да присъстваш. Бих се радвала, то се знае. Но…

— Аз искам да присъствам — сви рамене той.

— Сигурен ли си?

— Напълно. И искам да дойдеш с мен в Лондон.

Сега беше мой ред да пребледнея мъничко.

— Добре ли си? — попита той.

— Изненадана съм.

— От какво?

— От посоката, която взе този разговор.

— Разтревожена ли си?

Разтревожена беше меко казано. Макар да бях успяла да потискам притеснението си по време на престоя ни в Лондон (да не говорим за предишната седмица, когато лекарят ми в Кайро ми съобщи за положителния резултат от първия тест), то си оставаше постоянно и всеобхватно. И с основание. Макар част от мен да се радваше, друга, не по-малко съществена, беше ужасена от перспективата. Може би поради това, че никога не бях се замисляла истински за деца. Тиктакането на биологичния ми часовник беше заглушавано от осъзнаването на факта, че в независимия ми живот нямаше място за такъв гигантски ангажимент като майчинството.

Затова новината, че съм бременна, ме разтърси. Но хората винаги успяват да те изненадат. Тони със сигурност успя. До края на полета ми говореше как според него тази бременност била нещо много добро; как в съчетание с прехвърлянето му в Лондон сякаш съдбата се намесила, за да ни тласне към важни решения. Случило се в точния момент. Защото сме били толкова подходящи един за друг. Вярно, щяло да е нещо ново за нас да създадем дом заедно, а и да работим на бюро (той беше сигурен, че ще успея да си издействам място в лондонския клон на „Поуст“), но не било ли време вече да се предадем пред неизбежното и да започнем да водим уседнал живот?

— Ти за брак ли говориш? — попитах го, след като завърши малката си тирада.

Той не срещна погледа ми, но все пак каза:

— Ами… да… май за брак говоря.

Внезапно изпитах нужда от много голяма водка и дълбоко съжалих, че не мога да докосвам алкохол.

— Ще трябва да си помисля по този въпрос.

В свой плюс Тони млъкна по темата и по никакъв начин не ми упражни натиск през следващата седмица. Но това си беше в стила му. Така че през първите дни след връщането ни от Лондон си дадохме един на друг време за мислене. Поправка: той ми даде време за мислене. Да, говорехме по телефона два пъти на ден и дори имахме забавен обяд заедно, по време на който въобще не споменахме съдбовния въпрос, надвиснал над нас. Ала накрая аз попитах:

— Уведоми ли „Кроникъл“ за решението си?

— Не, още чакам информация от едно място.

При тези думи той ми се усмихна леко. Макар сам да бе под натиск да вземе решение, той не си позволяваше да притиска мен. Можех да съпоставя дискретния му подход с този на Ричард Петифорд и контрастът беше пълен. Когато се опитваше да ме накара да се омъжа за него, Ричард на няколко пъти престъпи границата и в крайна сметка ме третира (в напълно адвокатски дух) като несговорчив съдебен заседател, който трябваше да бъде спечелен за неговата гледна точка. С Тони не ми се налагаше дори да отговарям на репликата му, че чакал информация от едно място. Знаеше, че ме моли да взема важно решение, затова единственото, което го попитах в отговор, беше:

— Нали няма да се наложи да заминаваш още три месеца?

— Не, но главният редактор иска да чуе решението ми до края на тази седмица.

И млъкна дотук.

Освен че се отдадох на сериозен размисъл, също така осъществих няколко ключови разговора — първия с Томас Ричардсън, главния редактор на „Поуст“ и човек, с когото винаги бях имала сърдечни, макар и дистанцирани отношения. Като янки от старата школа той също ценеше директността. Така че, когато ми върна обаждането, бях съвършено пряма с него, като обясних, че се омъжвам за журналист от „Кроникъл“ и планирам да се преместя с него в Англия. Казах също, че „Поуст“ е моят дом и че, естествено, искам да остана във вестника, ала че също така съм бременна и ще се наложи да ползвам дванайсетседмичен отпуск по майчинство след около седем месеца.

— Бременна си? — попита той с искрена изненада.

— Така изглежда.

— Но това е прекрасна новина, Сали. И напълно те разбирам защо искаш да родиш бебето в Лондон…

— Въпросът е, че ще се преместим там чак след три месеца.

— Сигурен съм, че можем да те настаним в лондонското ни бюро. Един от кореспондентите ни говори за връщане в Бостън, така че моментът е извънредно подходящ.

Изпитах смътна тревога, задето шефът ми така улесни професионалния ми преход в Лондон. Сега нямах причина да не последвам Тони. Но когато го уведомих, че прехвърлянето ми в лондонското бюро на „Поуст“ изглежда сигурно, добавих, че съм ужасена от тази огромна промяна. Още веднъж отговорът му (предсказуемо шеговит) целеше да ме успокои — каза ми, че не е като да ми предстои да се скрия зад фередже. Нито пък заминавахме за Улан Батор. И щях да имам работа. А пък ако решахме, че не можем да издържим зад бюро в офис… кой е казал, че отиваме да се закотвим в Лондон до края на живота си?

— Във всеки случай не сме от тоя тип хора, дето ще станат тъмничари един на друг, нали така? — рече той.

— И дума да не става, не сме — потвърдих.

— Радвам се да го чуя — засмя се Тони. — Тогава няма да настъпи краят на света, ако се оженим до една-две седмици, нали?

— Ама ти откога стана толкова романтичен? — попитах.

— Откакто говорих с един момък от нашия консулски отдел преди няколко дни.

Въпросният „момък“ беше казал на Тони, че установяването ми във Великобритания — и лично, и професионално — ще стане много по-експедитивно, ако сме съпрузи. Докато ако предпочитах да остана неомъжена, ме чакаха месеци имиграционна бюрокрация. Отново бях втрещена до каква степен се преобръщаше целият ми живот. Съдбата има този навик. Движиш се по пътя си, мислиш си, че житейската ти траектория ще следва определен маршрут (особено като си пред прага на средната възраст). Тогава срещаш някого, допускаш връзката ви да напредне, озоваваш се пристъпваща на пръсти по сложния терен, наречен „любов“. Преди да се усетиш, вече водиш международен телефонен разговор и съобщаваш на единствения жив член от семейството си, че не само си бременна, а се каниш…

— Да се омъжиш? — промълви Санди искрено шокирана.

— Това е практичният ход.

— Имаш предвид като да забременееш за пръв път на трийсет и седем години?

— Повярвай ми, това стана съвършено случайно.

— О, вярвам го, ти си последната на света, за която бих предположила, че ще забременее преднамерено. Как го приема Тони?

— Много добре. Всъщност по-добре от мен. Дори използва страховитите думи „задомяване“ и „установяване“ при това с положителен знак.

— Може би разбира нещо, което ти все още не схващаш.

— Имаш предвид факта, че всички трябва да се задомим някой ден? — уточних със съвсем мъничко сарказъм.

Макар че Санди винаги бе подкрепяла моята странстваща кариера, често мърмореше, че съм поела към самотна старост и че ако постоянно избягвам темата за деца, по-късно в живота ще съжалявам. Несъобразеното ми със социалните стандарти съществуване я притесняваше. Не искам да бъда разбрана погрешно, нямаше капка завист у нея. Но част от причината новината ми толкова да я зарадва беше, че станех ли веднъж майка, с нея щяхме да сме на равна нога. И аз най-после щях да стъпя на земята.

— Я почакай, не съм те карала аз да забременееш — каза Санди.

— Не си. Само дето последните няколко години не спря да ме питаш кога ще се случи.

— И ето че се случи. Страшно се радвам за теб. Нямам търпение да се запозная с Тони.

— Ела в Кайро за сватбата другата седмица.

— Другата седмица? — шокира се тя. — Защо е това бързане?

Обясних как това ще ми помогне да избегна нуждата от разрешителни за престой и работа при преместването ни в Лондон след по-малко от три месеца.

— Боже, сякаш попаднах във вихрушка.

— Мен питаш ли ме?

Знаех, че Санди няма да може да дойде за сватбата. Не само поради липса на пари и време, а и защото за нея всичко отвъд границите на Съединените щати беше „индианска територия“. По тази причина дори да се направеше организация за идването й в Египет, сигурна съм, че щеше да измисли начин да избегне подобно пътешествие. Както открито ми беше признавала при няколко случая, „аз не съм като теб, нямам интерес към непознатото“. Това бе едно от многото неща, които обичах у сестра си — гледаше обективно на себе си. „Аз съм ограничена“, каза ми веднъж, коментар, който сметнах за пресилено самокритичен, при положение че тя беше много умна и начетена жена, съумяла да запази контрол над живота си, след като мъжът й я заряза преди три години.

Месец след земетръсното му изнасяне от дома Санди си беше намерила работа като преподавател по история в малко частно училище в Медфорд и някак успяваше да изплаща ипотека и да храни децата. А това (както й изтъкнах) бе демонстрация на по-жива интелигентност, отколкото да се завираш по адски местенца в Близкия изток и после да се измъкваш оттам. А сега аз самата щях да опозная от първа ръка живота на семейния фронт и дори по пукащата телефонна връзка от Египет Санди бързо долови страха ми.

— Ще се справиш съвсем добре — увери ме. — Повече от добре. Чудесно. Не е като да ти се налага да се откажеш от работата си или да бъдеш пратена в Лорънс (може би най-грозния град в Масачузетс). Хей, става въпрос за Лондон. След всички тия военни зони, дето обходи, майчинството няма да ти се види много по-различно.

Успя да ме разсмее. Замислих се дали ми казваше истината.

Ала следващите няколко седмици не ми оставиха възможност да размишлявам над предстоящата промяна на обстоятелствата в живота ми. Особено с несекващите фанатични изпълнения в Близкия изток. Имаше правителствена криза в Израел, опит за покушение срещу старши министър от египетския кабинет, ферибот, преобърнал се в Нил в Северен Судан, при което бяха загинали всички сто и петдесет души на борда. Фактът, че страдах от пристъпи на сутрешно прилошаване, докато отразявах тези подбрани събития, като че само подчертаваше баналността на състоянието ми на фона на тъй мащабни човешки бедствия. В същата посока действаха и големият брой книги за отглеждане на бебета, които си бях изписала по пощата и които поглъщах с ненаситността на човек, канещ се да поеме на сложно пътешествие и отчаяно издирващ компетентен пътеводител, за да го насочва в него. Връщах се у дома, след като бях писала за епидемия от холера в делтата на Нил, и започвах да чета за колики, нощно хранене и прочее, всичко с нови думи и терминология от наръчник за грижи за бебето.

— Знаеш ли кое от Близкия изток ще ми липсва най-много? — казах на Тони вечерта преди сватбата ни. — Това, че е толкова екстремен и побъркан.

— Докато Лондон ще е делничен?

— Не казах това.

— Но тъкмо това те тревожи.

— Мъничко, да. А теб не ли?

— Ще е промяна.

— Особено при положение че мъкнеш и допълнителен багаж.

— Да нямаш предвид себе си случайно? — попита той.

— Съвсем не.

— Е, аз съм радостен за допълнителния багаж.

Целунах го.

— И аз съм радостна, че ти си радостен.

— Ще изисква приспособяване, но ще се справим. И, повярвай ми, Лондон също посвоему е побъркан.

Припомних си този коментар шест седмици по-късно, когато летяхме на север към Хийтроу. От „Кроникъл“ се бяха бръкнали да репатрират своя нов завеждащ външния отдел и неговата нова съпруга в първа класа. Осигуряваха ни фирмен апартамент за шест седмици близо до офисите на вестника в Уопинг, докато си намерим жилище. Също така за сметка на „Кроникъл“ всичките ни вещи още предишната седмица бяха транспортирани от Кайро и щяха да останат на склад, докато вече имахме постоянен дом. И пак те бяха изпратили голям черен мерцедес да ни вземе от летището, с който запълзяхме през движението във вечерния пиков час към Централен Лондон.

Докато колата се преместваше със сантиметри по магистралата, пресегнах се и хванах ръката на Тони, като за кой ли път се впечатлих от лъскавите брачни халки от платина, украсяващи левите ни ръце, и си припомних смехотворната церемония в службата за гражданско състояние в Кайро — някаква пълна лудница без покрив, където чиновникът, свързал ни в брак, приличаше на Граучо Маркс в египетски вариант. И ето че сега — само няколко кратки месеца след онова лудешко денонощие в Сомалия — пъплехме по магистрала М4 към…

Уопинг.

Уопинг си беше изненада в известна степен. Таксито се измъкна някак от магистралата и се насочи на юг през жилищни райони с червени тухлени сгради. После те отстъпиха на смесица от архитектурни стилове: викториански, едуардиански, варшавски тип нискобюджетно строителство, сгуробетонни сгради в дух меркантилен брутализъм. Беше късен следобед в ранна зима. Ала въпреки оскъдната естествена светлина първият ми поглед към Лондон като омъжена жена ми показа градски пейзаж, подобен на китайско меню, където нямаше визуална последователност, а охолството и мизерията бяха непосредствени съседи. Разбира се, бях забелязала този еклектичен аспект на града още при предишното си идване тук с Тони. Но като всеки турист проявявах тенденцията да се фокусирам върху онова, което бе приятно за окото, и също така като всеки турист напълно избягвах Южен Лондон. Плюс това останах само няколко дни, а тъй като не бях командирована със задача, журналистическите ми антени бяха изключени. Ала сега — сега! — този град щеше да стане мой дом. Така че притиснах нос до стъклото на мерцедеса и се втренчих навън към мокрите тротоари, преливащите контейнери за боклук, скупчените едно до друго места за бързо хранене, тук-там елегантните очертания на къщи, обширната зелена площ (паркът „Клапам Комън“, както ме информира Тони), преплитащите се нечисти и опасни на вид улички (Стокуел и Воксхол), преминаващи към квартали с офис сгради, после живописната гледка на Парламента, още пространства с офис сгради, после безлични постройки от червени тухли, изненадващата поява на Тауър Бридж, после тунел, после… Уопинг.

Ново жилищно строителство, тук-там стар склад, няколко кули с офиси и обширен промишлен комплекс от ниски сгради, скрит зад високи тухлени огради и бодлива тел.

— Какво е това? — попитах. — Местният затвор ли?

Тони се засмя.

— Тук работя.

На около половин километър след заграждението шофьорът спря пред модерна осеметажна сграда. Качихме се с асансьора до четвъртия етаж. Коридорът бе облепен с тапети в анемично кремаво и застлан с бежов килим. Спряхме пред врата с дървен фурнир. Шофьорът извади два ключа и ни ги подаде.

— Ти имаш честта — каза ми Тони.

Отключих и влязох в малък апартамент с една спалня. Беше обзаведен в стила на веригата „Холидей Ин“ и гледаше към задна уличка.

— Е — рекох, като го обхванах с поглед, — поне ще ни накара бързо да си намерим къща.

Старата ми приятелка от колежа Маргарет Камбъл бе тази, която ускори процеса по търсене на къща. Когато й се обадих преди тръгването от Кайро, да й съобщя, че не само ще се заселя за постоянно в Лондон, а освен това съм младоженка и бременна, тя попита:

— Още нещо?

— Не, за щастие.

— Прекрасно ще е да си тук. Повярвай ми, накрая ще харесаш този град.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Просто е нужно време да се свикне. Ела на обяд веднага щом пристигнеш и ще те открехна за всичко. Дано имате много пари, че пред Лондон Цюрих изглежда направо евтин и безгрижен.

То се знае, Маргарет не можеше да се оплаче от битови несгоди — със семейството си живееше в триетажна къща в Южен Кенсингтън. Телефонирах й сутринта, щом пристигнахме, и вярна на думата си, тя ме покани същия следобед. Беше понаедряла след последното ни виждане и вече беше от типа жени, които носят шалчета „Ерме“ и рокля и манто в един и същи цвят. Беше се отказала от перспективен пост в „Ситибанк“, за да играе ролята на постфеминистка домакиня и майка, и се бе озовала в Лондон, защото съпругът й адвокат беше прехвърлен тук от фирмата си за две години. Ала въпреки това отстъпление към стила „корпоративна съпруга“ още си беше добрата приятелка с остър език, каквато я познавах от годините ни в колежа.

— Такова нещо е малко над възможностите ни — казах, като оглеждах къщата й.

— И над нашите, ако фирмата не плащаше наема от шейсет бона.

— Шейсет хиляди лири? — възкликнах истински шокирана.

— Ами това е Южен Кенсингтън. Но в този град дори скромно студио в скромен район е с хиляда лири месечен наем, което си е истинска лудост. Такава е цената за вход тук. И по тази причина най-добре е вие двамата да помислите за покупка.

Двете й деца бяха на училище по цял ден, а аз щях да започна работа в „Поуст“ чак след месец, така че Маргарет ме поведе на поход за търсене на къща. Естествено, Тони на драго сърце ме остави да поема тази задача. Беше изненадващо позитивен по въпроса за купуване на наша база тук, особено след като колегите му от „Кроникъл“ го убеждаваха, че който се колебае да купи имот в Лондон, губи. Ала както бързо установих, дори най-невзрачните редови къщи в края на линията на метрото имаха космическа цена. Тони още пазеше своя дял от сто хиляди лири от продажбата на къщата на родителите му в Амършам. Аз притежавах сума, еквивалентна на двайсет хиляди лири, която представляваше спестяванията ми през последните десет години. Маргарет, незабавно поела ролята на съветник по недвижими имоти, се задейства по телефона и реши, че съдбата ни е в район на име Пътни. Докато пътувахме на юг с беемвето й, тя ми го описа.

— Чудесен жилищен район с всякакви съоръжения за семейства с деца, до самата река, а линията Дистрикт отива право до Тауър Бридж, идеален начин Тони да стига до работата си. Вярно, има квартали в Пътни, където ти трябва сума от порядъка на едно и пет само да провреш крак през вратата.

— Един милион и половина? — възкликнах.

— Не е необичайна цена в този град.

— За Кенсингтън и Челси разбирам, но Пътни? Той се брои почти за предградие, нали?

— За вътрешно предградие. Само на десет-дванайсет километра от Хайд Парк е, а при такъв огромен град това не го смятат за разстояние. Така или иначе, милион и половина искат за голяма къща в Западен Пътни. А аз ще те заведа южно от Лоуър Ричмънд Роуд. Симпатични улички, които слизат право до Темза. Къщата може и да е възмалка, само с две спални, но има възможност за добавяне на мансардата към жилищната площ.

— Откога се превърна в агент по недвижими имоти? — попитах я със смях.

— Откакто се преместихме в този град. Казвам ти, британците може да ти се сторят мълчаливи и затворени при първа среща, но заговориш ли ги за имоти, вече не можеш да им затвориш устата. Особено по темата цените на къщи в Лондон, явно в целия метрополис са обсебени от това.

— Отне ли ти време да се приспособиш?

— Най-лошото на Лондон е, че никой не се приспособява истински. Веднъж като проумееш това, можеш да водиш много прилично съществуване. Също както не можеш да смелиш веднага факта, че дори ако като на мен ти харесва да живееш тук, най-добре е да излъчваш слаби признаци на англофобия.

— Това пък защо?

— Защото британците са подозрително настроени към всеки, който ги харесва.

Интригуващото обаче беше, че Маргарет не заложи на англофобия с твърде раболепния агент по недвижими имоти, който ни разведе из къщата на Сефтън стрийт в Пътни. Всеки път, когато той се опитваше да замаже дефект — килимите с индийски десен, тясната баня, тапетите на стените, имитиращи фурнир, които очевидно криеха много грехове на зидарите — тя правеше физиономия, красноречиво гласяща „Сигурно се шегувате“ и умишлено разиграваше ролята на безцеремонна американка в опит да го смути. И успя.

— Сериозно ли искате четиристотин и четирийсет хиляди за това?

Агентът — в черен костюм, розова риза с извадена над сакото яка и вратовръзка „Либърти“ — се усмихна колебливо.

— Ами… Пътни винаги е бил много търсен район.

— Да, но, моля ви се, става дума за къща с две спални. И вижте в какво състояние е.

— Признавам, че интериорът е малко захабен.

— Захабен ли? Направо е архаичен. Някой е умрял тук, нали?

Това съвсем сконфузи агента.

— Продава я внукът на предишните обитатели.

— Какво ти казах? — обърна се Маргарет към мен. — Тук не е правен ремонт от шейсетте години. И кой знае откога се предлага на пазара.

Агентът избегна погледа й.

— Хайде, признайте си.

— От няколко седмици. И знам, че продавачът би склонил на отстъпка.

— Не се съмнявам — отсече Маргарет, после се обърна към мен и пошепна: — Е, как мислиш?

— Твърде много работа за тази цена — пошепнах в отговор. После попитах агента: — Нямате ли нещо подобно, но малко по-обновено?

— В момента не. Но ще запазя номера ви за бъдещ контакт.

Това изречение сигурно го чух десетки пъти през следващите дни. Търсенето на къща беше тера инкогнита за мен. Ала Маргарет се оказа опитен водач. Всяка сутрин, след като оставеше децата в училище, тръгвахме към избрани квартали. Имаше нюх за перспективните места и за онези, които трябваше да се заобикалят отдалеч. През първата седмица сигурно видяхме повече от двайсет имота и продължихме да бъдем напаст за всеки срещнат брокер. Нарекохме се „Страховитите американки“ — бяхме неизбежно учтиви, но задавахме твърде много въпроси, говорехме направо за забелязаните недостатъци, постоянно оспорвахме обявената цена и (това важеше за Маргарет) знаехме много повече за сложната мозайка от лондонски имоти, отколкото можеше да се очаква от янки. Тъй като бях притисната да намеря нещо, преди да съм започнала работа, издирването ни беше малко пришпорено. Затова приложих обичайните журналистически умения към тази задача — с което искам да кажа, че получих обхватни (макар и крайно повърхностни) познания по въпроса в най-кратък срок. Следобед, когато Маргарет се прибереше с децата си у дома, аз се качвах на метрото да огледам някое място. Отчитах близостта до болници, училища, паркове и всички онези „приоритети на майчето“ (както иронично ги наричаше Маргарет), които трябваше да бъдат взети предвид сега.

— Не така си представям доброто прекарване — оплаках се на Санди след няколко дни издирване на къща. — Особено след като градът е толкова голям. Тук, накъдето и да поемеш, си е цяла експедиция. А съм си забравила тропическия шлем.

— Така сигурно се открояваш в тълпата.

— Нищо подобно. Това тук е казан за претопяване, с други думи, никой не се откроява. Не е като в Бостън.

— О, чуй я госпожицата от големия град. Бас ловя, че Бостън е по-приветлив.

— Естествено. Защото е малък. Докато на Лондон не му е нужно да е приветлив.

— Защото е толкова грамаден ли?

— Да… и защото е Лондон.

Това бе най-интригуващото в Лондон — неговата отчужденост. Може би имаше нещо общо със сдържания темперамент на местните. Или причината се криеше във факта, че градът бе толкова обширен, хетерогенен и противоречив. Каквото и да беше, през първите ми няколко седмици в Лондон взех да си мисля: този град е като някой от дебелите викториански романи, в които изисканият и мизерният живот постоянно се преплитат и повествуванието се разпростира до такава степен, че никога не можеш да схванеш сюжета напълно.

— Това, кажи-речи, обобщава ситуацията — каза Маргарет, когато артикулирах пред нея теорията си няколко дни по-късно. — Никой не е важен тук. Защото Лондон смалява и най-раздутото его. Слага всички на мястото им. Особено след като британците толкова мразят самомнителността.

Това беше още едно любопитно противоречие в лондонския живот — начинът, по който можеш да объркаш английската стеснителност с арогантност. Всеки път, щом отворех вестник и прочетях за някоя дребна местна знаменитост, забъркана в скандал с кокаин и/или арест, ми ставаше пределно ясно, че това е общество, потъпкващо безпощадно всеки, извършил греха да си въобрази, че е нещо кой знае какво. В същото време обаче много от агентите по недвижими имоти, с които си имах работа, се отличаваха с помпозно поведение, издаващо произхода им от средната класа, особено при оспорване на абсурдните цени, които искаха за негодни имоти.

— Това диктува пазарът, мадам — беше обичайният презрителен отговор, като на „мадам“ се поставяше известно високомерно ударение, та да те накарат да почувстваш снизходителния им респект.

— „Снизходителен респект“ — повтори Маргарет на глас фразата ми, докато пътувахме на юг от къщата й. — Харесва ми, макар да е абсолютен оксиморон. Но пък преди да заживея в Лондон, не бях в състояние да различа две контрастни чувства, стаени зад наглед невинно изречение. Англичаните притежават истински талант, когато казват едно, а имат предвид съвсем…

Тя така и не успя да довърши това изречение, защото един бял транспортен ван изникна от нищото и едва не ни помете. После спря със свирене на спирачки. Шофьорът, мъж на двайсет и няколко години с късо подстригана коса и лоши зъби, тръгна наежено към нас. Излъчваше агресия.

— К’ви си ги въобразявате, че вършите?

На Маргарет и окото й не мигна при неговата войнственост и лошата му граматика.

— Не си позволявайте да ми говорите така — отвърна му със съвършено овладян и спокоен тон.

— Както си ща ще ти говоря, мърло.

— Кретен — отзова се тя и отново върна колата в потока на движение, като остави мъжа да стои на пътя и да жестикулира гневно след нея.

— Очарователно — промърморих.

— Това беше пример за нисше създание, известно като Мъжа с белия ван — каза тя. — Неотменна част от Лондон и винаги търсещ скандал. Особено ако караш прилична кола.

— Самообладанието ти беше впечатляващо.

— Ето ти още един съвет за живота в този град. Никога не се старай да се впишеш, никога не търси компромис.

— Ще го имам предвид — отвърнах и после добавих: — Обаче не мисля, че този простак казваше едно, а имаше предвид друго.

Прекосихме Пътни Бридж, завихме по Лоуър Ричмънд Роуд и се отправихме към Сефтън стрийт — първата ни спирка в маратона по издирване на имот. Беше ми се обадил агентът, показал ни първата къща, за да ме информира, че друго подобно жилище се е появило на пазара.

— Не е в най-спретнат вид — призна по телефона.

— Искате да кажете, че е „захабено“? — подхвърлих.

Той прочисти гърло.

— Донякъде захабена, да. Но в конструктивно отношение е значително модернизирана. И макар да й искат четиристотин трийсет и пет, сигурен съм, че ще се съгласят на отстъпка.

Без съмнение агентът беше казал истината за опърпания интериор. И да, къщата беше тип котидж — с две малки стаи долу. Но в задната част бе добавена пристройка за кухня и макар че шкафовете и електроуредите бяха демоде, убедена бях, че би могла да бъде инсталирана готова кухня, примерно от ИКЕА, на съвсем прилична цена. Двете спални горе бяха облепени с тапети като в погребално бюро и подът бе покрит със също толкова фатален розов мокет. Но агентът ме убеди, че под полиестерната тъкан има много приличен дървен под (нещо, което инспекторът потвърди седмица по-късно), че талашитовата облицовка в коридорите може да бъде свалена и стените измазани отново. Банята беше в зловещо розово, нюанс сьомга, но пък радиаторите на централното отопление навсякъде бяха нови. Също и електрическата инсталация. Имаше и предостатъчно място за мансарден кабинет. Знаех, че след като ужасиите по интериора бъдат отстранени, можеше да се постигне усещане за светлина и простор. За пръв път в номадското си съществуване формулирах в съзнанието си изненадваща мисъл: това наистина би могло да се превърне в дом.

С Маргарет не си казахме нищо по време на обиколката из къщата. Ала щом излязохме навън, тя се обърна към мен и попита:

— Е, какво ще кажеш?

— Лоша премяна, добри кости под нея — отвърнах. — Но потенциалът е фантастичен.

— Същото си мисля и аз. И след като искат четиристотин трийсет и пет…

— Ще им предложа триста осемдесет и пет… стига Тони да си даде съгласието.

По-късно същата вечер прекарах по-голямата част от половинчасовия си разговор със Санди да описвам с лиричен тон възможностите, които предлагаше котидж стилът и много приятния квартал — особено алеята, успоредна на Темза, само през улицата.

— Боже мой — изпъшка тя. — Легнала ти е на сърцето тази къща.

— Много смешно — отвърнах. — Но след всички кошмари, на които се нагледах, облекчение е, че открих нещо, което може да бъде направено обитаемо.

— Особено при всички планове в духа на Марта Стюарт, които имаш.

— Наслаждаваш се на мъките ми, а?

— И още как. Не бях очаквала точно ти да ми говориш като абонат на „По-хубав дом и градина“.

— Повярвай, и себе си шокирам. Не бях и сънувала, че ще се вкопча в „Доктор Спок“, сякаш е Светото писание.

— Стигна ли до главата, в която съветва да емигрираш от страната по време на коликите?

— Да, като добавя да не се колебаеш да си извадиш фалшив паспорт.

— И описанието на първата безсънна нощ…

— Мисля да затварям вече.

— Поздравления за къщата.

— Още не е наша. А и Тони трябва да я види.

— Всякак ще му я продадеш.

— Тук позна. Защото съвсем скоро започвам работа. Няма да имам време за нови безкрайни обиколки.

Но Тони беше толкова погълнат от живота в „Кроникъл“, че успя да отскочи до Сефтън стрийт едва след пет дни. Беше късна съботна сутрин и пристигнахме с метрото, минахме по Пътни Бридж и завихме вляво по Лоуър Ричмънд Роуд. Вместо да продължим по него, реших да отбием по пешеходната алея покрай Темза, виеща се в източна посока. Тони за пръв път виждаше района денем и си личеше, че му хареса идеята реката да е на практика пред самия ни праг. После го поведох през приятната зеленина на парка „Пътни Комън“, разположен точно зад бъдещата ни улица. Той дори одобри скъпарските магазини и дневни барове по протежението на Лоуър Ричмънд Роуд. Но когато завихме по Сефтън стрийт, забелязах, че оглежда паркираните джипове и ландроувъри, издаващи, че кварталът е отскоро и е населен от хора с кариера, от типа „гледащ на очарователните къщички като на първо стъпало в семейния живот, които да бъдат сменени (както Маргарет ме бе информирала) с по-обширни резиденции при появата на второ дете и повишение в службата“.

Разминавахме се с безкрайна процесия от детски колички и разхождащи се, с комбита волво с детски столчета вътре, при което започнахме да разменяме шеговити и учудени погледи, сякаш си казвахме: „Как, дявол го взел, се вкарахме в тази игра?“.

— Попаднали сме в Бебешкото царство — заяви накрая Тони и се подсмихна иронично. — Пълно е с млади семейства. Ще сме като грохнали старци край тях, като се нанесем тук.

— Говори за себе си — сръчках го с лакът.

Срещнахме се с агента в къщата и започнахме да обикаляме стаите една по една, наблюдавах Тони и се опитвах да преценя впечатлението му.

— Изглежда точно като къщата, в която израснах — каза той накрая. — Но съм сигурен, че можем да внесем подобрения.

Впуснах се да обрисувам многословни картини за големия потенциал, щом веднъж отстраним следвоенната безвкусица.

Спечели го възможността за преустройство на мансардата. Особено като споменах, че мога да опустоша малък фонд с акции, който имах в Щатите, възлизащ на около седем хиляди лири, достатъчни да му осигурят толкова желания кабинет, където да пише книги — неговият залог за освобождаване от вестника, подрязващ крилата му.

Или поне аз така долавях мислите на Тони след първите ни две седмици в Лондон. Може би се дължеше на шока от работа на бюро след близо двайсет години кореспондентска служба. Може би на откритието, че редакционният живот в Уопинг беше продължение на минното поле на вътрешната политика. Може би на неохотното му признание, че постът на завеждащ външния отдел си е „чиста проба бюрокрация, само че във висшия ешелон“. Каквато и да беше причината, останах с отчетливо впечатление, че Тони никак не се приспособява добре към ограничения офис живот, в който беше запратен. Всеки път, щом повдигнех въпроса, той настояваше, че всичко е наред, че просто има много неща, за които да мисли, и се опитва да се ориентира в променените обстоятелства. Или омаловажаваше още толкова крехката ни уседналост. Както когато седнахме в един бар след огледа на къщата и той каза:

— Виж, ако изплащането на месечни вноски се превърне в непоносима финансова тегоба, да върви по дяволите всичко. Ще си осребрим чиповете и ще продадем проклетата къща, след което ще си намерим работа на някое евтино и веселяшко място. В „Катманду Кроникъл“ примерно.

— Точно така — отвърнах със смях.

Същата вечер най-после имах възможността да се похваля със съпруга си на моята единствена приятелка в Лондон, тъй като Маргарет ни беше поканила на вечеря. Започна добре — с общи приказки за бъдещия ни дом и за привикването ни към лондонския бит. В началото Тони пускаше страхотни проблясъци на чар, макар да поглъщаше значителни количества вино с преднамерена настървеност, каквато не бях забелязвала у него преди. Но макар да бях малко разтревожена от тази демонстрация на активно пиене, първоначално тя не се отразяваше на способността му да разправя за преживелиците си под обстрел из Третия свят. Също така забавляваше всички с хапливите си коментари за типичните английски отлики. В действителност вече беше спечелил Маргарет, докато разговорът не взе завой към политика и — бум! — той се впусна в антиамериканска тирада, което пък настрои дефанзивно съпруга й Алегзандър и накрая Тони се оказа в конфликт с всички. На път за къщи се обърна към мен и заяви:

— Е, мисля, че мина ужасно добре, какво ще кажеш?

— Защо се държа така, за бога?

Мълчание. Последвано от типичното му небрежно свиване на раменете. Последвано от още двайсет минути мълчание, докато таксито се движеше на изток към Уопинг. Последвано все така от мълчание, докато се приготвяхме за лягане. Последвано от закуска в леглото на следващата сутрин, поднесена от Тони и целувка по главата.

— Нахвърлях благодарности към Маргарет върху картичка — каза ми. — Оставих я на кухненската маса. Прати й я, ако я одобриш… става ли?

И после отиде на работа.

Картичката беше написана с нечетливите йероглифи на Тони, но след втория опит успях да разбия кода.

Драга Маргарет,

Беше чудесно да се запознаем. Великолепна храна. Великолепен разговор. Предай на съпруга си, че се насладих на челния ни сблъсък по политически теми. Заради всички се надявам да не е бил прекалено разгорещен. Пледирам виновен в оглупяване от вино. Но какво е животът без някой и друг разпален спор?

Надявам се скоро да ви се отплатим за гостоприемството.

Искрено твой…

Пратих я, естествено. И, естествено, Маргарет ми се обади на следващата сутрин след получаването й и каза:

— Мога ли да говоря искрено?

— Давай…

— Според мен картичката му придава ново значение на фразата „очарователен негодник“. Но всъщност не е моя работа да давам мнения.

Не й се разсърдих. Защото Маргарет просто изказа гласно още една излизаща наяве истина за Тони — беше склонен към свадливост. Прикриваше я, но на моменти тя изненадващо се появяваше само за да бъде замаскирана отново. Виждах я ту под формата на кратка и гневна забележка за колега от вестника или на дълго нервно мълчание, ако се впуснех по-развълнувано в темата „търсене на къща“.

— Хубаво де, всички си имат настроенията — каза Санди, когато споделих с нея за периодичните мрачни моменти на съпруга си. — А и при тези промени, пред които сте изправени…

— Права си, права си — съгласих се.

— Не е като да си открила, че страда от биполярно разстройство.

— Нищо такова.

— Нито пък се карате през цялото време.

— Много рядко се караме.

— Няма вампирски зъби и не спи в ковчег, нали?

— Не, но за всеки случай държа глава чесън и разпятие под леглото.

— Полезна брачна практика. Както аз виждам нещата, справяте се съвсем прилично като за младоженци, а обикновено тъкмо това е моментът, когато си мислиш, че си направила най-голямата грешка в живота си.

Аз със сигурност нямах такова усещане. Просто ми се щеше Тони повече да споделя какво чувства.

Само дето внезапно останах без никакво време да разсъждавам над чувства по повод съвместния ни живот, защото два дни след вечерята у Маргарет предложената от нас цена за къщата беше приета. След като платихме депозита, аз бях тази, която организира инспекцията на имота, уреди ипотеката и намери предприемач за цялостния ремонт по интериора и този на мансардата; аз избрах тъкани и цветове, мотах се из ИКЕА и други магазини, отделих време на водопроводчици и бояджии. Някъде помежду всички тези усилия за свиване на гнездо се справях и с напредващата си бременност, която след преминаването на сутрешното гадене не се оказа чак такъв дискомфорт, какъвто бях очаквала да е.

Още веднъж Маргарет се оказа на висота, когато трябваше да отговаря на постоянната ми канонада от въпроси относно състоянието ми на бременна. Обясни ми условията за бавачка, каквато трябваше да намеря след изтичането на отпуска ми по майчинство и щом се върнех на работа. Осветли ме относно принципа на действие на Националната здравна служба и как да се регистрирам в местния медицински кабинет в Пътни. В него работеха няколко лекари и рецепционистката ме накара да попълня разни формуляри, след което ме уведоми, че съм разпределена към доктор Шийла Маккой.

— Искате да кажете, че не мога сама да си избера лекаря? — попитах рецепционистката.

— Можете, разбира се. Който искате лекар от кабинета. Ако не желаете да сте при доктор Маккой…

— Не съм казала това. Просто не знам дали тя е подходящият лекар за мен.

— А как ще знаете, без да сте я видели?

Не можех да споря с тази логика, но се оказа, че харесах доктор Маккой — приятна и земна четирийсет и няколко годишна ирландка. Тя ме прие няколко дни по-късно, зададе ми куп подробни въпроси от практическо естество и ме уведоми, че ще бъда „разпределена“ при акушер-гинеколог. Ако не съм възразявала да прекосявам реката до Фулъм, щяла да ме постави под грижите на мъж на име Хюс.

— Много опитен и уважаван, с частен кабинет на Харли стрийт, а работата си за Националната здравна служба върши от „Матингли“, която според мен ще ви хареса, тъй като е една от най-новите болници в Лондон.

Когато споменах този последен коментар пред Маргарет, тя се разсмя.

— Това е нейният начин да те уведоми, че не иска да те ужасява, като те прати в някоя от по-мрачните викториански болници в града.

— Защо реши, че имам нужда от нова болница?

— Защото си янки. А се предполага, че ние си падаме по всичко ново и лъскаво. Или поне всички тук мислят така. Но по отношение на болници, винаги съм готова да предпочета новото и лъскавото.

— Също така не бях очарована да бъда „разпределена“ към акушер-гинеколог. Тоя Хюс да не се окаже някой некадърник?

— Казала ти е, че има частен кабинет на Харли стрийт. Там са най-големите медицински светила в града. Така че явно си се сдобила с компетентен акушер-гинеколог. Но след като работи към Националната здравна служба, по-добре е да родиш детето си по тази линия. Лекарите са едни и същи, но грижите вероятно са по-добри, особено ако нещо се обърка. Само не им яж храната.

Със сигурност нямаше нищо ново и лъскаво у господин Дезмънд Хюс. Когато се срещнах с него една седмица по-късно в един от кабинетите на болницата „Матингли“, първото, което ми направи впечатление, беше неговата мършавост, клюноподобният му нос, строгото му държание и фактът, че като при всички британски консултанти обръщението към него не беше „доктор“ (както узнах по-късно, в тази страна към всички хирурзи се обръщаха традиционно с „господин“, защото във времената, когато медицината била не така развита, те не били смятани за истински лекари, а по-скоро за касапи). Хюс беше също така живо доказателство за изкусността на британските шивачи, тъй като беше облечен в изрядно скроен костюм на тънко райе, светлосиня риза с впечатляващи френски ръкавели и черна връзка на точки. Първата ни консултация беше лаконична. Назначи скенер, кръвни изследвания, опипа корема ми и каза, че изглежда „всичко върви по план“.

Бях малко изненадана, че не ми зададе никакви конкретни въпроси за състоянието ми (освен много общия: „Всичко нормално ли е при вас?“). Така че като стигнахме до края на кратката консултация, аз сама подхванах темата. Любезно, то се знае.

— Искате ли да чуете за сутрешното ми прилошаване?

— Страдате ли от такова?

— Вече не.

Той ме погледна озадачено.

— Значи, сутрешното прилошаване не е проблем вече?

— Но трябва ли да ме притеснява това, че понякога ми се гади?

— Какво имате предвид под „понякога“?

— По два-три пъти седмично.

— Но не повръщате, така ли?

— Не… само намек за гадене.

— Тогава ще приема, че периодично изпитвате гадене.

— И нищо повече?

Той ме потупа по ръката.

— Нищо тревожно няма. Тялото ви преминава през промяна в момента. Нещо друго притеснява ли ви?

Поклатих глава, почувствала се незлобливо (но пък категорично) смъмрена.

— Добре тогава — каза той, затвори картона ми и се изправи. — Ще се видим пак след няколко седмици. Вие работите, така ли?

— Да, журналист съм.

— Хубаво. Но изглеждате напрегната. Така че не се преуморявайте.

По-късно вечерта, когато предадох разговора на Тони, той се засмя.

— Ето че откри две генерални истини за специалистите от Харли стрийт: мразят въпроси и имат снизходително отношение.

И все пак Хюс бе направил правилно наблюдение: бях уморена. Не се дължеше просто на бременността, но и на напрежението покрай търсенето на къща, уреждането на ремонтните работи и едновременно с това адаптирането ми към Лондон. Първите четири седмици излетяха неусетно при цялата ми ангажираност. И ето че първият ми месец в британската столица бе изтекъл и трябваше да започна работа.

Офисът на „Бостън Поуст“ бе само стая в сградата на „Ройтерс“ на Флийт стрийт. Колегата ми кореспондент беше двайсет и шест годишен мъж на име Андрю Дежарнет Хамилтън. Подписваше материалите си с „А. Д. Хамилтън“ и приличаше на попрехвърлил възрастта първокурсник, който съумяваше да вмъкне във всеки разговор, че е учил в Харвард, и да изтъкне как смята вестника ни просто за трамплин към триумфално издигане до „Ню Йорк Таймс“ или „Уошингтън Поуст“. Още по-лошо, беше един от онези упорити англофили, дето започват да имитират удължените гласни и да се обличат в розови ризи от Джърмин стрийт. Също така беше типичното леке от Източното крайбрежие и издаваше същите презрителни звуци по повод невзрачния ми роден град Устър, с каквито дебелакът Уилсън бе реагирал на родното предградие на Тони. Но предвид факта, че А. Д. Хамилтън и аз бяхме закотвени един до друг в малък офис, просто реших да работя много усилено и да го игнорирам. Поне се споразумяхме аз да поема повечето работа в социално-политическата сфера, а той да отразява култура, бит и знаменитости. Това ми даваше възможност редовно да съм вън от офиса и да подхвана дългата и сложна задача по създаване на контакти в Уестминстър, като в същото време се опитвам да се ориентирам във византийската социална структура на Великобритания. Налице беше и малкият проблем с езика — погрешният избор на думи можеше да доведе до изопачен смисъл. Както Тони обичаше да изтъква, всеки разговор или социално взаимодействие във Великобритания беше белязан от заплетените класови нюанси.

Дори написах кратък, умерено хумористичен материал за вестника, озаглавен „Коя дума да използваш за «салфетка»“, така че да не значи „дамска превръзка“, в който обяснявах колко много подтекст и различни значения крие езикът на Острова. А. Д. Хамилтън буквално побесня, когато прочете статията, и ме обвини, че узурпирам територията му.

— Аз отговарям за културата в бюрото ни — заяви ми.

— Така е, но моят материал е за класовите нюанси, той е политически по същество. А аз отразявам политиката в бюрото.

— В бъдеще се консултирай с мен, преди да пишеш нещо такова.

— Не си ми шеф, приятелче.

— Но аз съм старшият кореспондент тук.

— О, моля те, имам далеч повече старшинство във вестника от теб.

— Но аз съм в това бюро от две години, което означава, че в Лондон съм с по-висок ранг.

— Съжалявам, не се обяснявам с момченца.

След тази словесна престрелка с А. Д. Хамилтън правехме всичко по силите си да се избягваме. Не беше толкова трудно, колкото си представях, защото с Тони трябваше да освободим служебния апартамент в Уопинг и да се пренесем на Сефтън стрийт. Реших да пращам повечето си материали от дома, като се позовавах на напредналата си бременност. Не че „у дома“ беше идеалното място за писане, тъй като в къщата течеше ремонт. Мокетите бяха вдигнати и подът бе частично изциклен, но още имаше да се обработват фуги. Новите шкафове и електроуреди бяха монтирани в кухнята, ала подът отдолу беше леденостуден бетон. Дневната беше трагична гледка. Същото бе и положението в мансардата, преустройството на която трябваше да бъде отложено, тъй като майсторът бе призован в Белфаст да се грижи за умиращата си майка. Поне бояджиите бяха превърнали детската стая в свой приоритет и я завършиха през втората седмица от нанасянето ни. Благодарение на Маргарет и Санди се ориентирах какво легълце и кошче за носене да купя, без да споменавам другите бебешки аксесоари. И тъй, легълцето от полиран чам се връзваше добре с тапетите на розови звезди, а плотът за преповиване и кошарката за игра вече бяха на мястото си, готови да бъдат използвани. Уви, не беше отделено такова внимание на резервната спалня, която бе пълна с разни кашони. В основната баня липсваха плочки по стените и пода. И макар че спалнята ни беше боядисана, все още предстоеше монтирането на гардеробите, което означаваше, че засега бе претъпкана от стойки с дрехи.

С други думи, в къщата цареше пълен хаос и тя бе жива илюстрация на прословутото протакане на майсторите. Може би поради тази причина вече толкова малко виждах Тони. Вярно, че беше изключително зает, в повечето вечери не приключваше със страниците си преди осем, а в тази ранна фаза на новия си пост трябваше да остава до късно на приказки с персонала си или да разговаря по телефона с кореспонденти, разпратени по цялата планета. И макар да бях приела служебната му натовареност, притесняваше ме, че се измъква от всякаква отговорност по повод ремонта вкъщи.

— Вас, американците, много повече ви бива да всявате страх и респект у хората — казваше ми.

Никак не ми се видя забавна такава забележка, но реших да не й обръщам внимание и казах:

— Трябва да се съберем с някои от приятелите ти.

— Нали не предлагаш да ги каним тук? — попита Тони и посочи към недовършената разхвърляна кухня.

— Знаеш ли, мили, може да съм задръстена, но не съм глупачка.

— Не съм казал, че си — отвърна безгрижно той.

— Естествено, че нямах намерение да ги каним в тази бедствена зона. Но би било добре да се съберем с някои от хората, с които се видяхме, като дойдохме от Кайро.

Тони вдигна рамене.

— Хубаво, щом искаш.

— Ентусиазмът ти е вдъхновяващ.

— Виж какво, ако имаш желание да им се обадиш, моля, направи го.

— Не би ли било по-добре поканата да излезе от теб?

— Покана за какво?

— Ами да излезем, да направим нещо. Живеем в тази невероятна столица на културата. С най-добрите театри в света. С най-добрата класическа музика. С невероятни галерии. И двамата бяхме толкова погълнати от работата си и от тичане по къщата, че още не сме имали шанс да видим нищо от това.

— Сериозно ли ти се ходи на театър? — попита той с тон, сякаш бях предложила да се присъединим към някаква сбъркана религиозна секта.

— Да, ходи ми се.

— Не съм по тая част.

— Но може би Кейт и Роджър са — споменах семейството, което ни беше поканило на вечеря при първото ни идване заедно в града.

— Нищо не пречи да ги попиташ — отвърна той с лека нотка на досада в гласа, нотка, която бях започнала да долавям редовно всеки път, щом кажех нещо… ами, досадно за него.

И все пак позвъних на Кейт Медфорд на следващия ден. Свързах се с гласовата й поща и оставих любезно съобщение, в което обясних как с Тони сме се установили в Лондон, какъв голям фен съм станала на програмата й по Радио 4 и как двамата бихме искали да ги видим. Отне й около четири дни да ми върне обаждането. Когато го направи, се държа извънредно дружелюбно, но някак припряно.

— Много ми е драго да те чуя — каза тя и пукащата линия ми подсказа, че ми звъни от мобилния си телефон. — Чух, че сте се преместили тук с Тони.

— И може би си чула, че очакваме бебе след малко повече от три месеца.

— Да, мълвата се разнесе. Поздравления. Радвам се за двама ви.

— Благодаря.

— Дано Тони в крайна сметка свикне с живота в Уопинг.

Това ме стъписа.

— Говорила си с Тони?

— Обядвахме миналата седмица. Той не го ли спомена?

— Умът ми е другаде напоследък — излъгах. — Покрай службата, бременността, ремонта на къщата…

— А, да, къщата. Била в Пътни, чух.

— Да, така е.

— Тони Хобс в Пътни. Кой би го повярвал?

— Роджър добре ли е? — попитах, за да сменя темата.

— Затънал е в работа до гуша, както винаги. Ами ти? Свикваш ли?

— Старая се. Виж, къщата ни в момента не е подходяща за добитък, какво остава за приятели…

Тя се засмя, а аз продължих:

— Може да се видим някоя вечер, да отидем на театър например…

— На театър? — Думата се изтъркаля продължително върху езика й. — Не помня кога сме го правили за последно…

— Беше просто предложение — побързах да кажа и ми стана неприятно, че тонът ми прозвуча сконфузено.

— И то прекрасно предложение. Бедата е, че и двамата сме неимоверно заети точно сега. Но ще се радвам да те видя. Може да се уговорим за неделен обяд в близко време.

— Би било чудесно.

— Нека го обсъдя с Роджър и пак ще ти се обадя. Сега трябва да бягам. Радвам се, че свикваш тук. Доскоро.

И разговорът ни приключи.

Когато Тони най-после се прибра вкъщи вечерта, доста след десет часа, му казах:

— Не знаех, че си обядвал с Кейт Медфорд миналата седмица.

Той си наля водка и отвърна:

— Да, обядвах с Кейт Медфорд миналата седмица.

— Но защо не ми каза?

— Нима се очаква да ти казвам такива неща? — попита със сдържан тон.

— Просто… знаеше, че възнамерявам да й се обадя, за да организирам среща за четиримата…

— Е, и?

— Като я споменах преди няколко дни, ти се държа, сякаш не си я чувал, откакто се преместихме в Лондон.

— Така ли направих? — Тонът му все още беше умерен. След почти неусетна пауза се усмихна и попита: — Е, как реагира Кейт на предложението ти за театър?

— Предложи неделен обяд — изрекох с равен глас и статична усмивка.

— А, така ли? Колко мило — каза той.

Няколко дни по-късно все пак отидох на театър… с Маргарет. Гледахме чудесно режисирана, с прекрасно актьорско присъствие и много дълга постановка на „Росмерсхолм“ на Ибсен в Националния театър. Беше вечерно представление и се случи в края на ден, който започна с пристигането на гипсаджиите в осем сутринта и приключи с написването на две статии от мен, след което едва успях да стигна отвъд реката за вдигането на завесата. Постановката беше получила много ласкателни рецензии и тъкмо затова я бях избрала. Ала двайсет минути след началото осъзнах, че бях подложила Маргарет и себе си на три часа мрачна скандинавска атмосфера. В антракта Маргарет подхвърли:

— Голяма веселба пада, няма що.

Към половината на второто действие заспах дълбоко и ме стреснаха аплодисментите при падането на завесата.

— Какво стана накрая? — попитах Маргарет, докато излизахме от театъра.

— Двамата съпрузи скочиха от мост и се самоубиха.

— Сериозно? — възкликнах истински потресена. — Защо?

— Ами нали я знаеш зимата в Норвегия… от нямане какво да правят.

— Слава богу, че не доведох Тони. Щеше мигом да подаде молба за развод.

— Мъжът ти не е фен на Ибсен, така ли?

— Не иска да има нищо общо с култура. Което по мое мнение е типично журналистически предразсъдък. Предложих да отидем на театър с негови приятели…

И предадох разговора си с Тони, както и последвалия с Кейт Медфорд.

— Гарантирам ти, тя няма да ти се обади повторно поне четири месеца — отсече Маргарет, като й разправих историята. — И после изневиделица ще ти звънне. Ще е много приятелски настроена, ще обяснява колко „неимоверно заета“ е била, как много иска да види теб, Тони и бебето и дали сте свободни за обяд в неделята след шест седмици. А ти ще се запиташ: „Такива ли са нравите тук?“ и „Да не би да го прави само защото се чувства задължена?“. Отговорът и на двата въпроса е категорично „да“. Защото дори добрите ти приятели тук се държат до известна степен настрана. Не защото не искат да общуват с теб, а защото си мислят, че не бива да те безпокоят и вероятно няма да ти е приятно да ги чуваш прекалено често. Колкото и да се опитваш да ги убедиш в противното, пак ще си останат донякъде резервирани. Така е тук. На англичаните им трябва година-две да се аклиматизират към присъствието ти, преди да решат да се сприятелят с теб. Станат ли ти приятели, са истински приятели, но продължават да спазват дистанция. Всички в тази страна са възпитавани в това още от ранна възраст.

— Никой от съседите ми не си направи труда да дойде да се представи.

— Никога не го правят.

— А и хората са толкова резки едни към други по магазините.

Маргарет се усмихна широко.

— О, забелязала си, значи.

Бях го забелязала и още как. Особено в лицето на мъжа, който държеше местното магазинче за вестници. Казваше се господин Нур и все не му беше ден. През седмиците, когато бях купувала сутрешни вестници от него, никога не удостои нито мен, нито някого от другите клиенти с усмивка. Много пъти се бях опитвала да изтръгна нещо подобно от него или поне да го въвлека в незначителен, но любезен разговор. Ала той упорито отказваше да бъде поместен от трайната си фаза на мизантропия. Журналистът у мен не спираше да се пита коя е причината за такова неприветливо държание. Тежко детство в Лахор? Баща, пребивал го и за най-малката простъпка? Или може би чувството за дислокация след изтръгването му от Пакистан и спускането му в студения Лондон в средата на седемдесетте, за да открие, че там е „паки“, вечен аутсайдер в общество, гледащо с презрение на присъствието му.

Разбира се, когато веднъж споделих версия на този сценарий с Карим — човекът, държащ ъгловия магазин в съседство с този на господин Нур — бях посрещната от гръмък смях.

— Тоя в живота си не е стъпвал в Пакистан — осведоми ме Карим. — И не си мислете, че вие сте сторили нещо, та да се държи така с вас. Прави го с всички. Няма причина. Просто е вкиснат тип.

За разлика от господин Нур, Карим всеки ден беше в настроение. Дори в най-мрачните сутрини, след като беше валяло неспирно цяла седмица, температурата беше съвсем малко над нулата и всички се чудеха дали слънцето изобщо ще се покаже някога, Карим някак успяваше да поддържа приятно поведение. Може би имаше общо с факта, че с брат му Фейсал бяха вече успели бизнесмени с още два магазина в тази част на Южен Лондон и с планове за по-нататъшно разрастване. Питах се дали оптимизмът и приветливостта му не произлизаха от типично американската му самоувереност, при все че беше кореняк британец.

Ала на сутринта след Ибсеновата ни вечер с Маргарет не ми беше нужно нищо от магазина на Карим, така че първият ми социален контакт за деня беше с проклетия господин Нур. Беше в обичайното си мрачно настроение. Приближих към касата му с „Кроникъл“ и „Индипендънт“ в ръка и попитах:

— Как сте днес, господин Нур?

Той избегна погледа ми и отсече:

— Една лира и десет пенса.

Не му дадох парите. Вперих очи в него и настоях:

— Добре ли върви при вас, господин Нур?

Той само протегна ръка за парите.

Отново повторих въпроса си:

— Добре ли върви при вас, господин Нур?

Той издиша шумно.

— Добре съм.

Наградих го с широка усмивка.

— Възхитена съм да го чуя.

Подадох му парите и му кимнах за довиждане. Зад мен стоеше около четирийсет и пет годишна жена и чакаше да плати броя си на „Гардиън“. Когато излязох от магазина, тя ме настигна.

— Браво на вас — похвали ме. — Той си го проси от години.

Протегна ми ръка.

— Джулия Франк. Живеете на номер 27, нали?

— Да — отвърнах и се представих.

— Аз съм точно срещу вас, на номер 32. Приятно ми е да се запознаем.

Бих останала да побъбря с нея, ако не закъснявах за интервю с бивш член на ИРА, започнал да пише романи, затова просто казах:

— Отбийте се някой път.

Тя отвърна с приятна усмивка, което може да беше нейният начин да каже „да“ или просто поредният пример на влудяваща сдържаност в този град. Но самият факт, че се спря да се представи (и да ми направи комплимент, задето се опълчих на господин Чаровник), ме държа в приповдигнато настроение през по-голямата част от деня.

— Та значи, те заговори съседка? — каза Санди, когато й се обадих по-късно през деня. — Изненадана съм, че не са го отразили в новините на Си Ен Ен.

— Да, доста необичайно явление е.

— Мили боже, какво ли още? Не ми казвай, че някой ти се е усмихнал на улицата.

— Всъщност да. Случи се на крайречната алея. Един мъж, разхождащ кучето си.

— Каква порода?

— Голдън ретривър.

— Те обикновено имат симпатични собственици.

— Приемам твоята дума по въпроса. Но няма да повярваш колко е приятна тази алея край реката. И е само на три минути от входната ми врата. Знам, че не е кой знае какво, но докато се разхождах край Темза, си помислих: „Все пак ще намеря мястото си тук“.

Същата вечер изразих подобни чувства пред Тони, след като го видях да оглежда строителните отпадъци, сред които живеехме.

— Не се отчайвай — казах му. — Все ще бъде завършено в един момент.

— Не се отчайвам — унило произнесе той.

— Ще стане прекрасна къща.

— Сигурно.

— Хайде, Тони, нещата ще се подобрят.

— Всичко е наред — каза той без капка ентусиазъм в гласа.

— Ще ми се да можех да повярвам, че си искрен.

— Искрен съм.

И след тези си думи отиде в друга стая.

Ала ето че в пет сутринта се събудих, за да открия, че изобщо не всичко е наред.

Защото внезапно тялото ми си играеше странни игрички с мен.

И в тези първи моменти на объркване, през които ме връхлетя осъзнаването, че се случва нещо много лошо, бях превзета от чувство, непознато ми от години.

Страх.