Дъглас Кенеди
Специални връзки (2)

Две

Никога не съм се смятала за сантиментална. Тъкмо обратното, откривах у себе си склонност да обърна гръб и да побягна, що се отнася до интимни връзки — нещо, в което някогашният ми и единствен годеник ме обвини седем години по-рано, когато скъсах с него. Името му беше Ричард Петифорд. Беше адвокат от Бостън — умен, ерудиран, амбициозен. И аз истински го харесвах. Проблемът беше, че харесвах и работата си.

— Вечно бягаш — заяви ми той, след като му съобщих, че ставам кореспондент на „Поуст“ в Токио.

— Това е важен ход в кариерата ми — посочих.

— Същото каза, когато замина за Вашингтон.

— Там бях само шест месеца по заместване и се виждах с теб всеки уикенд.

— Пак си беше забягване.

— Беше прекрасна възможност. Каквато е и Токио.

— Но аз също съм прекрасна възможност.

— Прав си — отвърнах, — такъв си. Но пък и аз съм такава. Затова ела с мен в Токио.

— Няма да ме направят съдружник, ако замина — възрази той.

— А ако аз остана, няма да съм особено добра като съпруга на съдружник.

— Ако наистина ме обичаше, щеше да останеш.

Засмях се. И казах:

— Ами тогава явно, че не те обичам.

Което сложи края на двегодишна връзка, кажи-речи, още на мига, защото направиш ли подобно признание, шансовете за връщане назад са твърде нищожни. Макар да бях искрено натъжена, че не успяхме „да накараме нещата да проработят“ (услужвам си с израз, който Ричард използваше малко прекалено често), също така знаех, че не бих могла да изпълнявам ролята на домакиня от предградията, която той предлагаше. Тъй или иначе, ако я бях приела, в паспорта ми днес щеше да има само няколко печата от Бермуда и други ваканционни дестинации, вместо двайсет страници, гъсто изпълнени с визи, получени през годините. И със сигурност нямаше да седя в самолет от Адис Абеба до Кайро, приятно опиянена и в компанията на абсолютно очарователен и абсолютно циничен британец, с когото бях прекарала нощта…

— И значи, наистина никога не си била омъжена? — попита ме Тони, след като светлините за затегнати колани изгаснаха.

— Не бъди толкова изненадан — отвърнах. — Не припадам лесно.

— Ще го имам предвид — каза той.

— Кореспондентите в чужбина не са подходящ материал за брак.

— Нима? Не бях забелязал.

Разсмях се и попитах:

— Ами ти?

— Трябва да се шегуваш.

— Никога ли не стигна близо до това?

— Всеки е стигал близо. Също като теб.

— Откъде знаеш, че съм стигала близо?

— Просто всеки е стигал близо веднъж.

— Не го ли каза току-що?

— Печелиш точка. Нека отгатна, не си се омъжила за кандидата си, защото току-що ти е бил предложен първият пост в чужбина.

— Леле… много си проницателен — отбелязах.

— Не съм, просто винаги така става — отговори той.

Естествено, прав беше. И беше достатъчно умен да не ме разпитва за въпросния мъж или за други аспекти от така наречената ми „романтична история“, нито дори къде съм израснала. Самият факт, че не продължи да натрапва темата (освен да потвърди, че и аз успешно съм се изплъзнала от брака), ме впечатли. Защото това означаваше, че — за разлика от повечето кореспонденти в чужбина, които бях срещала — той не ме третираше като някакво момиченце, прехвърлено от модния отдел на фронтовата линия. Също така не се опита да ме впечатли с акредитивите си от големия град — а беше факт, че лондонският „Кроникъл“ е с по-голяма международна тежест от „Бостън Поуст“. Тъкмо обратното, говореше с мен като с равен професионалист. Искаше да чуе за контактите, които си бях създала в Кайро (тъй като беше нов там), и да обменим истории за работата в Япония. Най-хубавото от всичко беше, че се стараеше да ме разсмее и го правеше с невероятна лекота. Както бързо установих, Тони Хобс не само имаше дар слово, той беше великолепен разказвач.

Не спряхме да разговаряме на връщане към Кайро. Истината беше, че не бяхме млъкнали още от събуждането си заедно същата сутрин. Общувахме с лекота, и то не само защото споделяхме едни и същи професионални интереси, но и защото притежавахме сходни възгледи за живота, бяхме леко преситени, яростно независими, със страстна професионална амбиция. И двамата бяхме на мнение, че работата на кореспондент в чужбина е детска игра, в която повечето практици се смятаха за изпята песен, щом навършеха петдесет.

— С други думи, делят ме осем години от бунището на професията — заключи Тони някъде над Судан.

— Нима си толкова млад? — подхвърлих. — Мислех те за по-стар поне с десет години.

Той ме стрелна с развеселен поглед и промърмори:

— Ама че си драка.

— Опитвам се.

— О, справяш се много добре… като за провинциален репортер.

— Пиша ти две точки — рекох и го сръчках с лакът.

— Значи водим сметка, а?

— О, да.

Виждах, че се чувства в свои води с тези закачки. Харесваше му такъв хаплив диалог и не само заради словесната битка, а и защото даваше възможност да се отдръпнеш от сериозните въпроси или от нещо, което би могло да разкрие повече за всеки от нас. Всеки път щом разговорът ни направеше завой към лична тема, той бързо превключваше на неутрален режим. Това не ме разочароваше. В края на краищата едва се бяхме срещнали и още се преценявахме един друг. И все пак отбелязах наум разсейващата му тактика и се питах дали тя ще ми попречи да го опозная, тъй като за моя изненада Тони Хобс беше първият случайно срещнат от четири години насам, когото исках да опозная.

Не че щях да му разкрия този факт. Защото (а) това можеше да го отблъсне и (б) аз никога не преследвах някого. Когато пристигнахме в Кайро, споделихме такси до Замалек (сравнително изискан квартал за чужденци, обитаван от почти всички кореспонденти и представители на международния бизнес). Оказа се, че домът на Тони е само на две преки от моя. Но той настоя таксито да остави първо мен. Когато то спря пред вратата ми, Тони бръкна в джоба си и ми подаде визитка.

— Ето къде ще ме намериш — каза.

Извадих и аз своя визитка и написах номер на гърба й.

— Това е домашният ми телефон.

— Благодаря — каза той. — Обади ми се, чу ли?

— Не, ти ще направиш първата крачка — отсякох.

— Старомодни сме, а? — повдигна вежди той.

— Няма такова нещо. Но не правя първата крачка. Това е.

Той се наведе към мен и ми даде много дълга целувка.

— Добре тогава — каза и добави: — Беше забавно.

— Да, беше наистина.

Настана неловка пауза. Събрах си нещата.

— Доскоро вероятно — казах.

— Да — кимна с усмивка той. — Довиждане.

Веднага щом се озовах горе в празния си и тих апартамент, се смъмрих за дръпнатото си поведение. „Не, ти ще направиш първата крачка.“ Що за пълна тъпотия изтърсих? А знаех, че мъже като Тони Хобс не се срещат под път и над път.

И все пак сега не можех да направя нищо, освен да изхвърля цялата история от главата си. Затова прекарах повече от час във ваната, а после си легнах и спах близо десет часа, след като почти не бях мигнала през последните две денонощия. Станах малко след седем сутринта. Приготвих си закуска. Включих лаптопа. Написах материал за седмичната си рубрика „Писма от Кайро“, в който разказвах за шеметния си полет с хеликоптер на Червения кръст под огъня на части от сомалийската милиция. Когато телефонът звънна някъде към обяд, скочих и хукнах към него.

— Здравей — каза Тони. — Това е първата крачка.

След десет минути се появи лично, за да ме заведе да хапнем. Така и не стигнахме до ресторанта. Няма да кажа, че го завлякох до леглото си, защото той дойде сам, при това много охотно. Достатъчно е да спомена, че още с отварянето на вратата се притиснах плътно към него. Той и аз станахме едно.

Много по-късно, в леглото Тони се обърна към мен и подхвърли:

— Е, кой ще направи втората крачка?

Би било клише, ако кажа, че от този момент нататък бяхме неразделни. И все пак смятам онзи следобед за официалното начало на връзката ни, всеки от двама ни вече бе важна част от живота на другия. Най-много ме смая лекотата на прехода ни. Пристигането на Тони Хобс в моето съществуване не беше белязано от обичайните съмнения, въпроси, тревоги, да не говорим за интимните крайности при любов от пръв поглед. Това, че и двамата бяхме хора, които разчитаха изцяло на себе си, означаваше, че си пасваме в своята независимост. Забавлявахме се с националните чудатости на собствените ни страни. Той често подиграваше добродушно американския ми буквализъм, който наистина е моя черта — потребност постоянно да задавам въпроси и да прекалявам с анализирането. Аз пък го поднасях за навика му да търси ироничната страна на всяка ситуация. Що се отнася до журналистическа практика, той беше съвършено безстрашен. Станах пряк свидетел на това около месец след началото на връзката ни, когато една вечер дойде обаждане, че автобус с германски туристи е бил обстрелван с картечници от ислямски фундаменталисти при посещение на пирамидите в Гиза. Мигом скочихме в колата ми и подкарахме по посока на Сфинкса. Когато стигнахме до мястото на кръвопролитието, Тони успя да си пробие път покрай няколко египетски войници и стигна до самия окървавен автобус, макар да имаше опасения, че терористите може да са хвърлили гранати в него, преди да изчезнат. На пресконференцията по повод атаката следващия следобед египетският министър на туризма се опита да хвърли вината върху чуждестранни терористи, при което Тони го прекъсна и вдигна пред всички лист с изявление, изпратено по факс директно в неговия офис, че Мюсюлманско братство в Кайро изцяло поема отговорността за покушението. Тони не само прочете изявлението на почти перфектен арабски, а се обърна към министъра и го попита:

— А сега бихте ли обяснили защо ни излъгахте?

Тони винаги беше в отбранителна позиция на една тема: ръста си, макар неведнъж да го бях убеждавала как не ми пречи това, че е дребен. Обратното, намирах за умиляващо, че толкова способен и забавно арогантен мъж може да е така докачлив относно височината си. С течение на времето си дадох сметка, че до голяма степен перченето на Тони, стремежът му да задава неприятни въпроси, амбицията му пръв да се докопа до тема за репортаж и безразсъдните рискове, застрашаващи живота му, произтичаха от това, че се чувстваше нисък. Тайно страдаше, че е аутсайдер, залепил нос до прозореца и наблюдаващ свят, от който се усещаше изключен. Не разгадах веднага комплекса му за малоценност, тъй като беше маскиран зад духовитост и демонстрация на превъзходство. Но един ден го видях в действие с негов колега британец, кореспондент на „Дейли Телеграф“, на име Уилсън. Макар и само трийсет и пет годишен, Уилсън бе силно плешив и беше натрупал месести гънки, които (по думите на Тони) му придаваха вид на камамбер, оставен на слънце. Аз лично нямах нищо против него, при все че протяжните му гласни и твърде подранилата гуша под брадичката (да не говорим за нелепото му шито по поръчка сако за сафари, съчетано с карирана риза) донякъде го караха да прилича на анимационен герой. Макар да бе съвсем приветлив в компанията на Уилсън, Тони не можеше да го понася, особено след срещата, която имахме с него в клуб „Джезира“. Уилсън се печеше на слънце край басейна. Беше гол до кръста, с карирани шорти и велурени обувки с къси чорапи. След като ни поздрави, попита Тони:

— Ще си ходиш ли у дома за Коледа?

— Тази година не.

— Ти си момче лондончанче, нали?

— От Бъкингамшър.

— Откъде точно?

— От Амършам.

— А, да, Амършам. Последната спирка на метрото, нали? Питие?

Лицето на Тони се изопна, но Уилсън май не забеляза. Повика един от келнерите, поръча три джина с тоник, после се извини и отиде до тоалетната. Веднага щом се отдалечи и не можеше да чуе, Тони просъска:

— Келеш нещастен.

— Спокойно, Тони… — проговорих, изненадана от нетипичния изблик на гняв.

— „Последната спирка на метрото, нали?“ — имитира той подчертано британския акцент на Уилсън. — Толкова не можа да си затрае. Непременно трябваше да ми натрие носа.

— Но той само каза…

— Чух какво каза. Всяка дума беше преднамерена.

— В какъв смисъл?

— Ти не разбираш.

— Е, да, нюансите са твърде тънки за мен — подхвърлих лековато. — Или просто съм тъпа американка, за която Англия е непонятна.

— Англия за всички е непонятна.

— Дори за англичаните ли?

— Най-вече за тях.

Дадох си сметка, че това само донякъде беше истина. Защото Тони напълно разбираше Англия. Също както разбираше (и обясняваше на мен) позицията си в социалната йерархия. Амършам беше убийствено скучно място с отчетлива дребнобуржоазна атмосфера. Той го мразеше, макар че сестра му, която не бе виждал от години, се беше задържала там в дома на родителите им, неспособна да ги остави. Баща му, вече покойник поради продължилата му цял живот любовна връзка с „Бенсън енд Хеджис“, бе работил в архивния отдел на общината (на който в крайна сметка бе станал началник в петте години преди смъртта си). Майка му, също вече не сред живите, беше работила като рецепционистка в лекарски кабинет, намиращ се точно срещу скромната малка къща близнак, в която беше отраснал.

Макар че Тони решително бе побягнал от Амършам, без да се обърне назад, си беше направил труда да угоди на баща си, като си спечелил място в Университета на Йорк. Ала когато се дипломирал (с отличие, както се оказа, макар че в типично флегматичния си стил Тони призна чак след дълго време, че е получил специална почетна диплома по английска литература), решил да отложи търсенето на работа с година-две. Тръгнал с двама приятели за Катманду, но някак си се озовали в Кайро. След два месеца постъпил в непрестижен вестник, издаван на английски език — „Иджипшън Газет“. След като шест месеца бил репортер за пътни катастрофи, дребни престъпления и разни незначителни новини, започнал да предлага услугите си във Великобритания като журналист на свободна практика, работещ в Кайро. В рамките на една година вече предоставял редовно кратки материали на „Кроникъл“ и когато египетският им кореспондент бил призован обратно в Лондон, предложили поста на него. От този момент нататък станал кадър на „Кроникъл“. С изключение на кратко шестмесечно назначение в Лондон в средата на осемдесетте (когато заплашил да напусне, ако не му дадат отново пост на действащ кореспондент), Тони бе съумявал да се мести от една гореща точка към друга. То се знае, при всичките му приказки за работа на предна линия и пълна професионална независимост, все пак трябвало да се подчинява на корпоративната дисциплина и от време на време да поема назначения в бюрата на вестника във Франкфурт, Токио и Вашингтон (град, който мразеше от цялото си сърце). Ала въпреки тези няколко отстъпки пред прозаичното Тони Хобс бе работил упорито за избягване на потенциални капани за уседналост в личния и професионалния си живот. Също като мен.

— В крайна сметка винаги късам и бягам от такива неща — казах му около месец, след като започнахме да се виждаме.

— О, това ли било то, „нещо“?

— Стига де, знаеш за какво говоря.

— Че не бива да се отпускам на едно коляно и да ти правя предложение, защото възнамеряваш да разбиеш сърцето ми.

Разсмях се и отвърнах:

— Не планирам нищо такова.

— Накъде биеш тогава?

— Ами… натам, че…

Млъкнах, почувствала се крайно глупаво.

— Та какво щеше да кажеш? — настоя Тони, ухилен до уши.

— Въпросът е в това, че… — подхванах колебливо — понякога дрънкам неща, за които съжалявам. Изобщо не биваше да правя такъв тъп коментар.

— Не е нужно да се извиняваш — каза той.

— Не се извинявам — възразих малко троснато, после внезапно добавих: — Всъщност това правя. Защото…

Господи, наистина звучах, сякаш ми се беше вързал езикът. Насмешливата усмивка не слизаше от устните на Тони.

— Та, значи, не планираш да късаш и да бягаш?

— Едва ли. Защото… ъъ… о, би ли ме изслушал?

— Цял съм в слух.

— Защото съм… толкова дяволски щастлива с теб и самият факт, че се чувствам така, направо ме шашва от изненада, защото не бях имала подобно усещане от много дълго време. Страшно силно се надявам и ти да се чувстваш така, тъй като не бих искала да си губя времето с някой, който не изпитва ответни чувства, понеже…

Той ме прекъсна, като се наведе към мен и ме целуна страстно. Когато приключи, попита:

— Това отговаря ли на въпроса ти?

— Ами…

Сигурно е вярно, че делата говорят по-силно от думите, но все пак ми се щеше да чуя от него онова, което аз му казах. От друга страна, ако аз не притежавах особена способност да дам словесен израз на чувствата си, то Тони беше още по-сдържан по такива теми. Тъкмо затова бях искрено изненадана, когато каза:

— Много се радвам, че няма да късаш и да бягаш.

Това обяснение в любов ли беше? Много се надявах да е така. В този момент вече знаех, че съм хлътнала по него. Също както знаех, че няма да ида по-далеч по важните въпроси, свързани с чувства, от неумелото ми признание за щастие. Подобни откровения винаги са ми се удавали трудно. Същото беше и при моите родители, гимназиални учители, които бяха безкрайно всеотдайни и подкрепящи към двете си деца, но също така максимално резервирани, опреше ли до публични изяви на чувства.

— Знаеш ли, помня само един случай, в който видях родителите ни да се целуват — каза ми по-голямата ми сестра Санди скоро след като двамата загинаха при пътна катастрофа. — И със сигурност не бяха много активни в докосването. Но това всъщност не беше пречка, нали?

— Не — отвърнах. — Не беше.

В този момент Санди не издържа и ревна така шумно, че прозвуча като оплаквачка в мъката си. Собствените ми публични прояви на скръб бяха твърде пестеливи непосредствено след смъртта им. Може би защото бях прекалено изтръпнала от шока, за да мога да плача. Годината беше 1988. Бях на двайсет и една. Тъкмо бях приключила последната си година в колежа „Маунт Холиоук“ и до няколко седмици трябваше да започна работа в „Бостън Поуст“. Бях си намерила апартамент с две приятелки в района Бак Бей. Бях купила първата си кола (разнебитен фолксваген „костенурка“ за хиляда долара) и бях научила, че ще се дипломирам с отличие. Родителите ми бяха повече от щастливи. Когато онзи уикенд дойдоха в колежа да присъстват на връчването на дипломата ми, бяха в толкова необичайно за тях превъзбудено състояние, че се присъединиха към голямото увеселение в кампуса по случай завършването. Исках да останат да пренощуват, но те трябваше да се приберат в Устър същата вечер, защото на следващия ден щеше да има голямо църковно събитие (като много либерални жители на Нова Англия те бяха заклети унитарианци). Преди да се качат в колата, татко, абсолютно нетипично за него, ме прегърна силно и ми каза, че ме обича.

Два часа по-късно, докато пътували с колата на юг, той задрямал зад волана на междущатската магистрала. Колата се отклонила неконтролирано, блъснала се в средните преградни релси и излязла в насрещното платно срещу друга кола — форд комби. В него пътувало петчленно семейство. Двама от пътниците — млада майка и бебето й момченце — загинали. Моите родители също.

През времето непосредствено след смъртта им Санди постоянно очакваше да рухна (както с нея ставаше непрекъснато). Знам, че беше едновременно огорчена и разтревожена, задето не показвах никакви външни признаци за разбито сърце (макар за всеки срещнат по онова време да беше ясно, че съм жертва на тежка психологическа травма). Но пък открай време Санди бе емоционалната вихрушка в семейството. Също така тя бе опора в живота ми — човек, който да бди над мен (както и аз бдях над нея). Ала нямаше как да сме по-различни по характер. Докато аз вечно утвърждавах своята независимост, Санди беше традиционалистка и домошарка. Последва стъпките на родителите ни — стана гимназиална учителка, омъжи се за учител по физкултура, премести се в предградие на Бостън, роди три деца, преди да навърши трийсет. Оставила се беше и да напълнее покрай всичко това до степен, че стигна осемдесет килограма (не особено естетична външност за жена, висока само метър и петдесет и осем) и май имаше склонност към преяждане. Намеквах понякога, че не е зле да сложи катинар на хладилника, но не бях много настоятелна по темата. Не ми беше в стила да упреквам Санди, тя беше твърде уязвима за всякаква форма на критика, чистосърдечна, открита и преливаща от доброта.

Тя е и единственият човек, с когото винаги съм била напълно откровена относно личните си дела — с изключение на периода, непосредствено след смъртта на родителите ни, когато се затворих за всички. Новата работа в „Поуст“ ми помогна. Макар че шефът ми в градското бюро не очакваше да постъпя веднага, аз настоях да започна само десет дни след погребението на родителите ми. Потопих се изцяло в задълженията си. Дванайсетчасовите работни дни бяха мой специалитет. Явявах се доброволка за допълнителни задачи, хвърлях се на всички фронтове и бързо си извоювах име на напълно надежден работохолик.

Една вечер, четири месеца, след като постъпих там, се прибирах към къщи и се разминах с двойка на възрастта на родителите ми — вървяха хванати за ръка по Болистън стрийт. Външно не приличаха на мама и татко. Бяха съвършено обикновени на вид съпрузи на около петдесет и пет, но за разлика от повечето хора в този етап на брака си, изглеждаха доволни да са заедно… също както родителите ми винаги се радваха един друг на компанията си. Каквато и да бе причината, преди да се усетя, вече бях облегната на уличен стълб и плачех неудържимо. Не можех да се спра, не успявах да преборя отчаяната вълна от скръб, с която най-сетне се сблъсках. Не помръднах дълго време, вкопчена в стълба за равновесие, а дълбочината на мъката ми беше неизмерима, безгранична. Появи се полицай. Постави голямата си длан на рамото ми и ме попита дали имам нужда от помощ.

„Просто си искам мама и татко“, щеше ми се да изкрещя с гласа на шестгодишното дете, което всички носим у себе си, вечно отчаяно стремящи се към родителска закрила в най-плашещите мигове в живота ни. Вместо това успях да обясня, че още не съм преодоляла мъката си от фатална загуба и просто ми е нужно такси, за да се прибера вкъщи. Полицаят спря едно (а в Бостън това никак не е лесна работа, но пък нали все пак беше полицай). Помогна ми да се кача и ми каза (с неговия си грубоват и добродушен маниер), че „едничкият начин да се отървеш от мъката е да се наплачеш“. Благодарих му и съумях да запазя самообладание по пътя до дома. Ала веднъж влязла в апартамента си, се стоварих на леглото и отново се предадох изцяло на скръбта. Не си спомням колко дълго плаках, но внезапно бе станало два през нощта и аз лежах на леглото, сгушена в ембрионална поза, съвършено обезсилена и много благодарна, че съквартирантките ми не бяха у дома тази вечер. Не исках никой да ме вижда в подобно състояние.

Когато се събудих рано на следващата сутрин, лицето ми още беше подпухнало, очите — зачервени, чувствах се изпразнена до последната фибра на тялото си. Ала сълзите не рукнаха отново. Знаех, че не мога да си позволя повторно такова спускане в зоната на емоционалния здрач. Така че си лепнах маска на твърда решимост и отидох на работа — единственото, което можеш да сториш при такива обстоятелства. Всяка смърт при нещастен случай е едновременно нелепа и трагична. Както казах на Тони в единствения случай, когато му разправих историята, когато изгубиш най-важните хора в живота си — своите родители — при съвършено случайно стечение на обстоятелства, твърде бързо започваш да осъзнаваш, че всичко е крехко; че така наречената „сигурност“ е само тънко лустро, което може да се пропука без предупреждение.

— Тогава ли реши, че искаш да станеш военен кореспондент? — попита ме той и помилва лицето ми.

— Разкри ме.

Всъщност ми отне цели шест години да си проправя път от градското бюро през „редовни рубрики“ до кратко назначение в екипа, отговарящ за уводната страница. И тогава най-после получих първото си временно назначение във Вашингтон. Ако Ричард бе измислил начин да си уреди прехвърляне в Токио, щях да се омъжа за него на мига.

— Просто малко повече си държала на Токио — заключи Тони.

— Ако се бях омъжила за Ричард, щях да живея в някое удобно предградие като Уелзли. Сигурно щях да имам две деца, джип „Чероки“, да пиша на битови теми за „Поуст“… и не че щеше да е лош живот. Само че нямаше да съм живяла по разни откачени места в света и да съм изпитала дори една четвърт от приключенията, на които се насладих, та ми и плащаха за тях.

— И нямаше да срещнеш мен — допълни Тони.

— Самата истина — казах и го целунах. — Нямаше да се влюбя в теб.

Пауза. Бях по-стъписана и от него от тази последна забележка.

— Това пък как ми се изплъзна — промълвих.

Той се наведе към мен и ме зацелува.

— Радвам се, че ти се изплъзна — каза. — Защото и аз изпитвам същото.

Бях смаяна, че се оказах влюбена и че срещах взаимност в лицето на мъж, какъвто тайничко се бях надявала да срещна, но си мислех, че такива не съществуват (журналистите в по-голямата си част са си хаймани).

Присъщата ми предпазливост все още ми подсказваше да продължа да опипвам почвата внимателно. Някак не ми се щеше да мисля дали връзката ни ще се е задържала след седмица, месец или какъвто и да било срок. И друго нещо долових при Тони. Не можех да изкопча много от него за любовния му живот в миналото — макар да спомена, че веднъж бил близо до брак („но всичко се обърка… и може би по-добре, че стана така“). Исках да го притисна за повече подробности (все пак аз му бях разказала за Ричард), но той бързо смени темата. Не го закачах повече по този въпрос, като си казах, че в крайна сметка той сам ще ми разправи цялата история. Или може би се притеснявах да не му упражнявам твърде голям натиск — след два месеца с Тони Хобс вече бях наясно колко мрази да бъде приклещен в ъгъла или принуден да се обяснява.

Никой от нас не държеше изрично да уведомява колегите ни журналисти в Кайро, че вече сме двойка. Не защото се бояхме от клюки, а по-скоро си мислехме, че на никого не му влиза в работата. Така че пред хора поведението ни не надхвърляше границите на колегиалното.

Или поне аз така смятах. Докато Уилсън — шишкото от „Дейли Телеграф“ — не даде да се разбере, че нещата не стоят така. Обади ми се в службата с покана за обяд, като каза, че било крайно време да седнем и да си поговорим надълго и нашироко. Изрече го с леко помпозния си маниер, та предложението му прозвуча като покана от кралска особа или все едно че ми прави услуга, че ще ме заведе в кафетерията на хотел „Семирамида“. Както се оказа, използваше обяда да изтръгне от мен информация за някои египетски министри и да се докопа до възможно най-много от местните ми контакти. Но когато внезапно намеси Тони, бях леко шокирана поради старанието ни да държим отношенията си далеч от хорските очи. Това беше върхът на наивността, предвид че журналистите в град като Кайро винаги знаеха какво са яли колегите им на закуска. И все пак не бях подготвена да чуя въпроса му:

— А как е господин Хобс тия дни?

Опитах се да не издавам смущението си.

— Предполагам, че е добре.

Уилсън, усетил сдържаността ми, се усмихна.

— Ясно.

— Ако наистина те интересува благополучието му — предложих, — би могъл да му звъннеш в службата.

Той игнорира тази забележка и вместо това подхвърли:

— Интересен образ е тоя Хобс.

— В какъв смисъл?

— Прочут е с легендарно безразсъдство и с неумение да угоди на шефовете си.

— Не знаех това.

— В Лондон е общоизвестно, че Хобс е пълна скръб по отношение на ведомствената политика. Никога не знаеш какво може да ти натресе, но пък е много талантлив журналист и затова го търпят от толкова дълго време.

Погледна ме в очакване на реакция. Не казах нищо. Той отново се усмихна, приел мълчанието ми като поредния знак на моето неудобство (прав беше). После добави:

— Сигурно си наясно, че що се отнася до емоционални връзки, винаги си е бил… как да се изразя дискретно… разярен бик, да кажем. Изпотъпква жените по пътя си…

— Има ли някаква цел този коментар? — попитах невинно.

Сега беше негов ред да се покаже стъписан и той го направи с подчертано псевдотеатрален маниер.

— Просто водех разговор — изрече престорено шокиран. — И, то се знае, обменям клюки. А може би най-голямата клюка за господин Антъни Хобс е, че накрая жена е разбила сърцето му. Вярно, стара клюка е, но все пак…

Той млъкна, като умишлено гонеше по-драматичен ефект. А аз като глупачка попитах:

— Коя е била жената?

Тогава Уилсън ми разказа за Илейн Плънкет. Слушах с гузен интерес и с нарастваща неприязън. Уилсън говореше с тих и заговорнически тон, макар и наглед безгрижен, лековат. Започнала бях да забелязвам това у известен тип британци, особено когато насреща им стоеше американец (или, още по-лошо, американка). Приемаха ни за толкова безхитростни и буквални във всичките ни начинания, че се опитваха да разтърсят праволинейния ни ум с недоловима ирония, в светлината на която нищо казано от тях не придобиваше тежест и важност… макар всичко, което ти говореха, да беше заредено със смисъл.

Във всеки случай поне това бе стилът на Уилсън, придружен с известна злоба. Ала аз изслушах внимателно всичко, което ми каза. Защото говореше за Тони, мъжа, в когото бях влюбена.

Благодарение на Уилсън узнах, че ирландска журналистка, работеща във Вашингтон, на име Илейн Плънкет, е жената, разбила сърцето на Тони. Но не се чувствах по никакъв начин уязвена от това, защото не исках да вляза в ролята на ревнива идиотка, размишляваща безкрайно как може би онази Плънкет е била любовта на живота му. Изпитвах само силно неодобрение към играта на Уилсън и реших, че заслужава да получи шамар. Болезнен. Ала изчаках подходящия момент в монолога му, за да нанеса удар.

— … то се знае, след като Хобс избухнал в плач пред нашия човек във Вашингтон… познаваш ли Кристофър Пъркинс? Съвършено лишен от дискретност… та, както и да е, Хобс поревал, докато се черпели с Пъркинс. И ето че историята се разнесе из цял Лондон в рамките на двайсет и четири часа. Никой не можеше да повярва. Коравият мъжкар Хобс да рухне заради мацка журналистка…

— Тоест като мен?

Уилсън се засмя фалшиво, но не каза нищо.

— Е, хайде, отговори на въпроса — настоях с висок шеговит глас.

— Какъв въпрос? — поиска да уточни Уилсън.

— Аз като онази Илейн Плънкет ли съм?

— Откъде бих могъл да знам? Никога не съм я виждал.

— Да, но и аз съм мацка журналистка като нея. И аз спя с Тони Хобс като нея.

Дълга пауза. Уилсън се опитваше да изглежда невъзмутим. Не му се получи.

— Не знаех… — смънка.

— Лъжец — казах му през смях.

Думата го зашлеви като отворена длан през лицето.

— Какъв ме нарече?

Дарих го с широка усмивка. И повторих:

— Нарекох те лъжец. Какъвто си.

— Наистина мисля, че…

— Какво? Че можеш да си въртиш игрички с мен и да ти се размине?

Той размърда големия си задник на стола и взе да мачка кърпичка в ръката си.

— В никакъв случай не съм имал намерение да те обидя.

— Имаше.

Погледът му зашари из помещението за келнера.

Наведох се и приближих лице на сантиметър от неговото. Без да излизам от бодрия си и спокоен тон, казах:

— Знаеш ли какво? Нищо не те отличава от всеки друг агресивен злобар, на когото съм попадала. Срещнете ли отпор, подвивате опашка и бягате.

Той се изправи и си тръгна, но не се извини. Английските мъже никога не се извиняват.

— Сигурен съм, че и на американските мъже не им е хоби да се извиняват — отбеляза Тони, когато споделих с него това си наблюдение.

— По-добре обучени са от вас.

— Защото са израснали с латентно пуританско чувство за вина. И с идеята, че всичко си има цена.

— Докато англичаните…?

— Ние вярваме, че всичко ще ни се размине… евентуално.

Изкушавах се да му разправя за разговора с Уилсън. Но реших, че нищо добро няма да излезе, ако той разбере, че съм информирана за Илейн Плънкет. Обратното, боях се, че може да се почувства разголен… или още по-лошо, изложен (а излагацията е най-големият страх на всеки англичанин). Така или иначе, не исках да му казвам, че като чух за историята с Илейн Плънкет, го заобичах още повече. Защото научих, че той е също тъй раним като всички нас. И това ми харесваше.

Две седмици по-късно ми бе предложена възможността да преценя Тони на негов терен, когато като гръм от ясно небе той попита:

— Ходи ли ти се до Лондон за няколко дни?

Обясни, че го повикали за съвещание в седалището на „Кроникъл“.

— Нищо плашещо, просто ежегодният ми обяд с главния редактор — подхвърли небрежно. — Как го виждаш да отседнем за няколко дни в „Савой“?

Не ми беше нужно повече убеждаване. Дотогава бях ходила само веднъж в Лондон. Беше през осемдесетте, преди назначенията ми като кореспондент в чужбина, при една от ония тъпи двуседмични туристически обиколки на избрани европейски градове, която включваше четири дни в Лондон. Но онова, което видях, ми хареса. А онова, което видях, бяха избрани паметници и музеи, две интересни пиеси и бегъл поглед към живота на заможните хора, които можеха да си позволят градска къща в Челси. С други думи, впечатленията ми от Лондон бяха, меко казано, откъслечни.

Не че стая в хотел „Савой“ ти позволява да опознаеш по-бедняшката и мръсна страна на лондонския живот. Бях впечатлена от апартамента ни с изглед към Темза и бутилката шампанско, очакваща ни в кофичка с лед.

— Така ли „Кроникъл“ глези обикновено кореспондентите си в чужбина?

— Шегуваш ли се? — отвърна той. — Просто управителят ми е стар приятел. Станахме близки по времето, когато беше шеф на „Интерконтинентал“ в Токио, така че винаги ме урежда, когато съм в града.

— Е, това ме успокоява — казах.

— Кое?

— Че не нарушаваш едно от железните правила в журналистиката: никога за нищо не плащай от джоба си.

Той се разсмя и ме притегли върху леглото. Наля ми чаша шампанско.

— Няма как — отказах я, — на антибиотици съм.

— Откога?

— От вчера след посещението при лекаря на посолството за възпалено гърло.

— Имаш възпалено гърло?

Отворих широко уста.

— Ето, сам надникни.

— Не, благодаря — отвърна. — Затова ли не пи в самолета?

— Алкохолът и антибиотиците не се връзват.

— Трябваше да ми кажеш?

— Защо? Просто възпалено гърло.

— Правиш се на корава, а?

— Ами такава съм си.

— Разочарован съм. Кой ще ми прави компания в пиенето тия няколко дни?

Всъщност това беше риторичен въпрос, тъй като Тони имаше куп хора, с които да пие през трите ни дни в Лондон. Всяка от вечерите ни щеше да бъде прекарана навън с колеги журналисти и приятели. Без изключение харесах обкръжението му. В него беше Кейт Медфорд, дългогодишна колежка от „Кроникъл“, която сега водеше голямата следобедна новинарска програма по Би Би Си, Радио 4, и която бе дала вечеря в наша чест (заедно със съпруга си онколог Роджър) в дома си в пълно със зеленина предградие, наречено Чизик. Имаше вечер с изобилие на алкохол (за Тони поне) с колега журналист на име Дърмът Фейхи от „Индипендънт“, голям сладкодумец. Беше също така безогледен женкар и през по-голямата част от вечерта ме оглеждаше похотливо, с което истински развеселяваше Тони (както ме осветли след това, „Дърмът го прави с всяка жена“, на което аз отвърнах: „Е, много благодаря“.). Робърт Матюс пък беше бивш журналист от „Телеграф“, спечелил доста пари от първия си трилър в духа на Робърт Лъдлъм. Настоя да ни заведе на абсурдно скъпа вечеря в „Айви“, поръчваше вино от по шейсет лири бутилката, пи прекалено много и ни разправи някоя и друга мрачно-забавна история покрай скорошния си развод в строго неутрален стил и с много самоирония, което подсказваше ужасна лична болка.

Всички приятели на Тони бяха първокласни експерти в разговора, които обичаха да седят до късно и да изпиват три чаши вино в повече и които (това адски ме впечатли) никога всъщност не говореха за себе си. Макар че Тони не беше виждал тези хора близо година, работата беше само бегло споменавана („Още не те е гръмнал някой ислямски джихадист, а, Тони“, забележки от този род). Ако се засегнеха лични въпроси — като развода на Робърт — общият тон биваше леко сардоничен. Дори когато Тони внимателно попита за дъщерята тийнейджърка на Кейт (която, както разбрах после, едва беше преодоляла тежка форма на анорексия), Кейт отвърна:

— Мога да ти отвърна с изказването на Росини за оперите на Вагнер: „Има прекрасни моменти от по четвърт час“.

И повече нищо не се каза по темата.

Интригуващото в този стил на общуване беше начинът, по който всеки отпускаше само по толкова информация, колкото да даде представа за общата тенденция в живота си, ала неизбежно когато разговорът се завъртеше около лични теми, бързо беше отклоняван към по-общи въпроси. Много скоро усетих, че да говориш надълго и широко за нещо лично в компания, по-голяма от двама души, се смяташе за неприемливо, особено в присъствието на външен човек като мен. И все пак ми се хареса този стил на общуване, както и фактът, че духовитото бъбрене беше приемано за достойно начинание. Засегнеха ли се сериозни актуални събития, винаги бяха поставяни в светлината на абсурда и обсъждани с хаплив тон. Никой не подхождаше към тях със сериозността, толкова типична за американските разговори около масата за вечеря. Но пък, както Тони ми каза веднъж, голямото различие между янките и британците беше в това, че американците приемаха живота като сериозен, но не безнадежден, докато британците вярваха, че той е безнадежден, но не сериозен.

Три дни лондонски разговори на маса ме убедиха в истинността на това твърдение, както и че лесно бих могла да изразя собствената си индивидуалност в такава атмосфера. Тони ме представяше на приятелите си и изглеждаше възхитен, задето се вписвах сред тях с такава лекота. Аз пък бях доволна, че той се фукаше с мен. Исках и аз да се изфукам с Тони, ала Маргарет Камбъл, единствената ми приятелка в Лондон, не беше в града през тези дни. Докато Тони обядваше с главния си редактор, взех метрото до Хампстед и се разходих по изрядно поддържаните странични улици с жилищни сгради, после прекарах цял час в бродене из парка „Хийт“, като през цялото време си мислех колко е приятно. Може би усещането ми бе породено от това, че, в сравнение с непрестанната градска шумотевица на Кайро, Лондон изглеждаше образец на ред и спретнатост. То се знае, след като прекарах един ден там, нямаше как да не видя боклуците по улиците, графитите, бездомниците от всякакви националности и бучащия трафик. Ала приемах тези нелицеприятни градски атрибути като съществен компонент от живота в метрополис.

Като се прибавеше фактът, че бях в Лондон с Тони, градът придобиваше още по-привлекателен облик. Самият Тони призна същото и ми каза, че за пръв път от години отново влиза в съзвучие с духа на Лондон.

Не сподели почти нищо за обяда с шефовете, само каза, че минал добре. Ала два дни по-късно ми даде повече подробности за срещата. Вече беше минал час от полета ни към Кайро, когато той се обърна към мен и каза:

— Трябва да говоря за нещо с теб.

— Звучи сериозно — отвърнах и захлупих на коленете си романа, който четях.

— Не е сериозно. Просто интересно.

— И какво ще рече това?

— Не исках да го споменавам, докато бяхме в Лондон, защото не ми се щеше да прекараме последните два дни там в дискусии по въпроса.

— В дискусии за какво точно?

— За факта, че по време на обяда главният редактор ми предложи нова работа.

— Що за нова работа?

— Завеждащ външния отдел на вестника.

Отне ми един момент да го осмисля.

— Поздравления — казах. — Ти прие ли?

— Разбира се, че не приех. Защото…

— Да?

— Ами… защото първо исках да поговоря с теб за това.

— Тъй като това би означавало прехвърляне в Лондон.

— Именно.

— Ти искаш ли работата?

— Да го кажа така: негово благородие натъртено намекна, че трябва да я приема. Намекна още, че след почти двайсет години в чужбина ми е време да отслужа известно време в централата. Разбира се, бих могъл да се възпротивя на връщането си. Но не ми се вярва да победя в такъв спор. Така или иначе, постът „завеждащ отдел“ не би могъл да бъде наречен понижение…

Пауза. После попитах:

— Значи, все пак ще приемеш работата.

— Мисля, че се налага. Но… ъъ… това не означава, че ще трябва да се върна в Лондон сам.

Още една пауза, докато обмислях последните му думи. Накрая казах:

— Аз също имам новина. И трябва да ти призная нещо.

Той ме погледна внимателно.

— И какво е признанието?

— Не пия антибиотици. Нямам възпалено гърло. Но въпреки това трябва да се въздържам от алкохол засега… защото се случи така, че съм бременна.