Дъглас Кенеди
Специални връзки (15)

Петнайсет

Шест седмици по-късно времето в Лондон стана горещо. Това продължи близо седмица. Живакът се движеше между двайсет и пет и трийсет градуса, небето беше безоблачно — изцяло син купол, а слънцето целодневно напичаше над града.

— Не е ли това необичайно? — попитах на петия ден с високи температури и без дъжд.

— Всеки момент времето ще се промени — каза Джулия. — И отново ще се върнем към обичайните облачни дни.

— Така е, но няма да мисля за това сега.

Бяхме в парка „Уондсуърт“. Беше късно следобед. Около половин час преди това Джулия беше почукала на вратата ми и ме беше попитала дали съм в настроение за разходка. Побутнах настрани новия ръкопис, над който работех, преместих Джак от кошарката в количката му, взех си слънчевите очила и шапката и излязохме навън. Когато стигнахме до парка, Джак вече беше заспал. Седнахме на тревисто кътче край реката, а Джулия извади от голямата чанта, която носеше през рамо, две чаши за вино и охладена бутилка „Совиньон блан“.

— Реших, че можем да отпразнуваме жегата с по капка прилично вино… стига да можеш да си го позволяваш сега?

— Мисля, че една чаша няма да ми навреди. Вече свалих дозата на антидепресантите на две хапчета дневно.

— Това е впечатляващо. На мен ми отне почти година да се отърва от тях.

— Доктор Родейл все пак не ме е обявила още за „излекувана“.

— Но си близо до това.

Тя извади тапата на виното. Полегнах за момент, почувствах слънцето върху лицето си, лекия лимонен аромат на тревата, пробиващ през обичайните градски миризми, и си помислих: „Колко е приятно само“.

— Заповядай — каза Джулия и постави питието до мен, после запали цигара.

Изправих се и седнах. Чукнахме чашите си.

— Пия за приключената работа — обяви тя.

— И каква е тя?

— Накрая свърших един ужасен проект.

— Онзи за Източноанглийското кралство?

— Да, това огромно чудовище — отвърна тя по повод дебел том, който беше редактирала и който я беше отегчил до смърт (или поне така твърдеше). — Снощи го приключих окончателно. А всеки, който е прекарал три месеца, потънал в историята на Източноанглийското кралство, заслужава няколко чаши вино. Ти още ли работиш над справочника за джаза?

— Да, с всичките му хиляда и осемстотин страници. И още съм само до Сидни Беше.

— Внимавай, Станли ще се разтревожи.

— Имам още седем седмици до крайния срок. И предвид, че Станли ме покани да излезем, съмнявам се, че ще размахва камшика…

Джулия едва не се задави от цигарата си.

— Станли те е поканил да излезете?

— Това казах.

— Я виж ти… Изненадана съм.

— Откакто станах голямо момиче, случвало се е мъже да ме поканят да излезем.

— Знаеш за какво говоря. Учудена съм заради Станли. Не е от най-отворените мъже. И дори след развода си е още по-тих на този фронт.

— Много е мил по свой си начин, като добрия чичко. Поне с такова впечатление ме остави, когато обядвахме заедно преди месеци.

— Едва е прехвърлил петдесет. И поддържа форма. Отличен редактор е. И има много хубав мезонет в Южен Кенсингтън. Освен това…

— Сигурна съм, че може да се храни с нож и вилица и не му тече лигата.

— Прощавай — разсмя се тя. — Не се опитвах да ти го пробутвам.

— Пробутвай го колкото щеш, но вече му казах, че сега съм твърде заета, за да изляза на вечеря.

— Но защо? Това е само вечеря.

— Знам. Само че за момента той е единственият ми източник на доходи. Не искам да подлагам на риск това с навлизане в непрофесионални ситуации. Имам нужда от работата.

— Стигна ли до споразумение с адвокатите на Тони?

— Да, докарахме го най-после дотам.

Всъщност Найджъл Клап бе този, който го докара дотам, като им извиваше ръцете с типичната си колеблива решителност — описание, което за всеки друг би звучало като оксиморон, но беше напълно логично като характеристика на Найджъл. Седмица след изслушването другата страна се свърза с него и направи първото си предложение: да се запази съсобственост върху къщата в замяна на петдесет процента плащане на ипотеката и издръжка за мен и детето от петстотин лири месечно. Адвокатите на Тони обясниха, че след като той вече няма работа на пълен работен ден, да се иска от него да плаща пълната ипотека плюс петстотин лири месечно за издръжка на сина му и бившата му съпруга щяло да е прекалено.

Найджъл ми даде следното обяснение тогава:

— Аз… ъъ… припомних им, че той има богата покровителка и че ние бихме могли да се заинатим и да го принудим да ти отстъпи собствеността върху къщата. Не че бихме имали особени шансове да спечелим такова дело, но… ъъ… долових, че не са предразположени да водят битки.

Споразумението беше постигнато много скоро след това. Все така щяхме да имаме обща собственост върху къщата и да си разделим печалбата, ако тя бъдеше продадена някога, но Тони щеше да има грижата за пълната сума по ипотеката в добавка към хиляда лири месечна издръжка — която щеше да покрива основните ни нужди, но почти нищо повече.

Ала аз и не исках повече. Всъщност непосредствено след изслушването централната ми мисъл (освен шока от спечеленото дело и от това, че си върнах Джак) беше, че с малко късмет може би никога вече нямаше да се наложи да прекарам време в компанията на Тони Хобс. Вярно, споразумяхме се за съвместно попечителство: той можеше да взема Джак за уикенда през седмица. Но пък обстоятелството, че щеше да бъде през идните уикенди в Сидни, обезсилваше до голяма степен условията на съвместното попечителство… макар Найджъл да бе уверен от адвокатите на Тони, че клиентът им редовно щял да се връща в Лондон, за да вижда сина си.

Тони също лично ми го заяви в единствения разговор, който проведохме. Беше седмица след изслушването в деня, когато адвокатите ни се споразумяха Джак да бъде върнат при мен. „Предаването“, както го наричаше Найджъл Клап — израз, който ми създаваше асоциация с шпионски роман от времето на Студената война, но беше напълно подходящ. Предишната сутрин ми се бяха обадили от фирмата за пренасяне „Пикфорд Мувърс“ да ме информират, че ще пристигнат на другия ден в девет сутринта с доставка на мебелировка за детска стая от адрес на Албърт Бридж Роуд. По-късно същия ден Найджъл ми позвъни да ми каже, че се е чул с адвокатите на Тони, които го попитали дали ще съм си у дома около обед на другия ден, защото „тогава ще се извърши предаването“.

— Казаха ли кой ще доведе Джак? — попитах.

— Бавачката — отвърна той.

Типично за Тони да остави на трета страна да му свърши мръсната работа, помислих си.

— Кажете им, че ще очаквам Джак по обед.

На следващата сутрин носачите пристигнаха с час по рано („Решихме, че няма да имаш нещо против, миличка“, каза ми шефът им.) До шейсет минути не само бяха разтоварили всичко, а бяха и сглобили креватчето на Джак, гардеробчето му и скрина в детската стая. Мебелите бяха придружени от няколко кашона с дрешки и бебешки атрибути. Прекарах сутринта да подредя всичко, да наглася отново висящите над креватчето цветни декоративни фигурки, да поставя повивалник върху скрина, да намеря място на стерилизатора за бебешки бутилки в кухнята и да разположа кошарката за игра в дневната. Докато вършех всичко това, започнах да изтривам до един спомените за къща без дете в нея.

По обед на външната врата се позвъни. Дали бях притеснена? Бях, и още как. Не защото се тревожех как ще реагирам и дали емоционалността на събитието няма да ме срази. По-скоро, защото не бях вярвала, че този момент ще настъпи. А когато пред теб внезапно се изправи реалността, която си жадувал, особено ако е изглеждала отвъд сферата на възможното… кой не би изпитвал трепет в такъв миг?

Отидох до вратата, като очаквах там да е застанала бавачката, довела сина ми. Ала когато отворих със замах, се озовах лице в лице с Тони. Примигнах от шока, после мигом погледнах надолу да се уверя, че Джак е с него. Беше. Синът ми бе удобно настанен в столчето за пренасяне с биберон в уста и стиснато в ръце гумено пате.

— Здравей — каза тихо Тони.

Кимнах му и забелязах, че имаше много уморен вид. Настана момент на продължителна неловкост, докато се гледахме един друг, без да знаем какво да си кажем.

— Ами… — продума той накрая. — Реших, че трябва да го направя лично.

— Ясно.

— Обзалагам се, че не си очаквала аз да го доведа.

— Тони — изрекох тихо, — опитвам се да мисля за теб възможно най-рядко. Но ти благодаря, че доведе Джак у дома.

Протегнах ръка. Той се поколеба за кратко, после ми подаде столчето за пренасяне. Взех го. За част от секундата и двамата държахме столчето. После Тони го пусна. Внезапната тежест ме хвана неподготвена, но не оставих столчето на земята, не исках да пускам Джак. Погледнах надолу към него. Все така си смучеше биберона и стискаше яркожълтото пате, в неведение, че с един прост акт на размяна траекторията на живота му току-що се бе променила. А какъв щеше да е животът, който го очакваше, това все още не можеше да се предвиди. Беше сигурно само, че ще е различен от другия живот, който би имал.

Отново настана неловко мълчание.

— И така — заговорих накрая, — разбрах, че поне по един пункт адвокатите ни са постигнали споразумение и той е ти да контактуваш с Джак всеки втори уикенд. Така че вероятно ще трябва да те очаквам по-следващия петък.

— Всъщност — отвърна той, като избегна погледа ми — другата сряда заминаваме за Австралия.

Замълча — сякаш едва ли не очакваше да го попитам дали с Даян са успели да изгладят нещата помежду си след разкритията в съдебната зала за простъпките му в миналото. Или дали ще живеят в Сидни. Или дали проклетият роман напредва. Но аз не се канех да го питам нищо. Исках само да се махне. Така че казах:

— Тогава, значи, няма да те очаквам по̀ следващия петък.

— Ами да, така излиза.

Поредното тягостно мълчание. После аз казах:

— Когато отново си в Лондон, знаеш къде да ни намериш.

— В Англия ли ще останеш? — попита той.

— За момента нищо не съм решила. Но тъй като с теб носим обща родителска отговорност за сина ни, ти ще си сред първите, които ще узнаят.

Тони погледна надолу към Джак. Примигна силно няколко пъти, сякаш щеше да заплаче. Но очите му останаха сухи и лицето му запази безизразност. Виждах го, че гледа ръката ми, с която държах столчето.

— Май трябва да си вървя — каза, без да ме поглежда.

— Да — отговорих, — май трябва.

— Довиждане тогава.

— Довиждане.

Той погледна Джак, после отново мен. И каза:

— Съжалявам.

Изрече думата равно, безстрастно, едва ли не между другото. Признание за вина ли беше, или гузна съвест? Знак, че се разкайва за стореното? Или просто умореното извинение на човек, изгубил толкова много в опита си да спечели? Това беше класически момент от образа на Тони Хобс, проклетникът му. Енигматичен, затворен, емоционално задръстен, но намекващ за вътрешни рани. Извинение, което не беше извинение, но всъщност беше извинение. Точно каквото очаквах от човек, когото познавах така добре… и изобщо не познавах.

Обърнах се и внесох Джак вътре. Затворих вратата зад нас. Сякаш по команда синът ми ревна. Наведох се, разкопчах ремъците, които го придържаха в столчето. Взех го на ръце. Но не го притиснах мигом към себе си и не се облях в сълзи на благодарност. Защото когато го извадих от столчето и го вдигнах до нивото на носа си, подуших издайническа миризма. Беше напълнил памперса.

— Добре дошъл отново у дома — казах и го целунах по главичката. Но майчината ласка не го усмири. Искаше си смяна на памперса.

Половин час по-късно, докато го хранех долу, телефонът иззвъня. Беше Санди от Бостън, искаше да се увери, че предаването се е осъществило. Не намери думи (рядко явление за нея), когато й казах, че Тони лично ми доведе Джак.

— И наистина ли каза, че съжалява? — истински смаяна попита тя.

— По своя си тромав начин.

— Дали пък не иска да си проправи път обратно в живота ти?

— До дни заминава с неговата лъскава госпожа за Сидни, така че не, едва ли му се мъти подобно нещо в главата. Всъщност изобщо нямам представа защо дойде, защо се извини, каква е била целта му… ако изобщо е имало цел. Знам едно: няма да го виждам дълго време, а това само може да ме радва.

— Не може да очаква от теб да му простиш.

— Не, но пък може да иска да му бъде простено. Защото всички това искаме, нали?

— Остатъчна вина по повод татко ли долавям?

— Да, правилно долавяш.

— По този въпрос не е нужно да ме молиш за прошка. Онова, което ти казах в Лондон, все така е в сила: аз не те обвинявам. Големият въпрос тук е: ти можеш ли да си простиш? Нищо лошо не си направила. Но това можеш да си го решиш само ти сама. Също както Тони може да си реши, че е извършил нещо абсолютно нередно. И веднъж щом го реши, може би…

— Какво? Неверникът ще се покръсти? Ще се покае открито за злините си? Та той е англичанин, за бога.

Можех да добавя още: като някои пълни със самоомраза британци, той ненавижда нашето американско убеждение, че с откритост, честност и песен в сърцето можем да се преродим и да творим добро. Тук животът е трагична бъркотия, в която някак си проправяш път. У дома животът също е трагична бъркотия, но искаме да убедим себе си, че още сме недовършен проект и че с времето ще сложим нещата в ред.

— Е, още малко и няма да ти се налага да се разправяш с английските нрави — заключи тя.

Това беше голямата надежда на Санди, беше я изказала гласно пред мен пет седмици по-рано, докато чакахме полета й на Хийтроу. Изслушването току-що бе свършило. Тони и групата му бяха си тръгнали бързешком, като Даян Декстър само дето не хукна по пътеката към вратата миг след като Трейнор прочете решението си. Тони я следваше плътно, а Лусинда Форд и адвокатът намериха момент да се ръкуват с Мейв и Найджъл, преди и те да излязат. Така в съдебната зала останахме само четиримата, все още в шок, все още опитващи се да проумеем факта, че решението беше в наша полза. Накрая Мейв наруши мълчанието. Докато събираше книжата си, тя каза:

— Не си падам много по хазарта, но със сигурност не бих заложила на такъв резултат. Бога ми…

Тя поклати глава и си позволи лека усмивка.

Найджъл също започна да пълни куфарчето си с дебели папки с типичната си стеснителност и кротост. Изправих се и казах:

— Нямам думи да благодаря на двама ви. Наистина ме спасихте от…

Найджъл вдигна длан, сякаш да каже „Без емоционалности, моля“. Но в действителност изрече:

— Радвам се за теб, Сали. Много се радвам.

А Санди просто седеше на пейката с обляно в сълзи лице — моята едра, прекрасна, твърде непосредствена сестра, изливаща емоции за всички ни. Найджъл изглеждаше едновременно трогнат и смутен от такава ярка проява на чувства.

Мейв ме докосна по ръката и каза:

— Късмет имаш с такава сестра.

— Знам — промълвих, твърде зашеметена от съдийското решение, за да знам как да реагирам. — Мисля, че сега е ред на едно питие за отпразнуване.

— Много бих искала — отвърна Мейв, — но утре отново съм в съда, а изоставам с подготовката. Така че…

— Господин Клап?

— В пет имам подписване на договор по покупка на къща — обясни той.

Така че просто си стиснахме ръцете, отново благодарих на Мейв, а на Найджъл казах, че ще очаквам обаждане от него, щом започнат преговорите с адвокатите на Тони за условията по развода.

— Значи, искаш да продължиш да ме използваш? — попита той.

— Че кого друг бих могла да използвам? — попитах и за пръв път в мое присъствие Найджъл Клап се усмихна.

Когато той си тръгна, Санди заяви, че двете определено трябва да го отпразнуваме с питие… само че на летището, защото трябваше да хване самолета. Качихме се на метрото за Хийтроу, тя се чекира, а после пихме по чаша калпаво червено вино в бара на салона за заминаващи пътници. И тъкмо тогава Санди ме попита:

— Е, кога ще си дойдете с Джак в Бостън?

Едно по едно, отвърнах й тогава. А сега — когато тя отново повдигна въпроса в първия ми следобед заедно със сина ми — отговорът ми беше още по-неопределен.

— Засега нищо не съм решила.

— След всичко, което ти сториха, няма как да искаш да останеш.

Искаше ми се да й кажа, че „те“, за които говореше, не бяха Англия или англичаните. Бяха просто двама души, които причиниха трагедия, като искаха нещо, което не можеха да имат.

— За момента се въздържам от важни решения.

— Но твоето място е в Щатите — настоя тя.

— Нямам свое място някъде. Но пък стигнах до извода, че това никак не е лошо.

— Да знаеш, че няма да понесеш още една влажна зима там — предупреди тя.

— Понесох къде по-тежки неща напоследък.

— Знаеш добре за какво говоря — искам те в Бостън.

— А пък аз говоря за това, че всички варианти остават открити. За момента искам само да бъда със сина си и да изпитам нещо, което ми убягваше близо година: нормален живот.

Тя помълча и отсече:

— Не съществува такова нещо като нормален живот.

Това беше преди няколко седмици. И макар да съм съгласна със Санди, че нормален живот не съществува, оттогава се опитвам да водя нещо, което се доближава до кротко и обикновено съществуване. Ставам, когато Джак се събуди. Грижа се да удовлетворя потребностите му. Общуваме си. Той седи в столчето или в кошарката си, докато аз работя. Ходим до супермаркета, до Хай стрийт. Откакто се прибра у дома, два пъти го поверявах на детегледачка за вечерта, за да идем на кино с Джулия. Иначе двамата нонстоп си правим компания. И ми харесва така — не само защото наваксвам за изгубеното време през последните месеци, а и защото двамата влизаме в рутинно ежедневие. Без съмнение ще дойде момент, когато рутинните задължения ще се променят. Но това е в бъдещето. Засега еднообразието на живота ни много ми допада.

Особено сега, когато слънцето се показа.

— Хайде на бас на пет лири, че утре няма да вали — казах на Джулия, когато си наля втора чаша вино.

— Приемам — отвърна тя, — само че ще загубиш.

— Искаш да кажеш, че си чула прогнозата за времето?

— Не, не съм.

— Как тогава си толкова сигурна, че ще вали?

— Вроден песимизъм… за разлика от твоята типично американска позитивна настройка.

— Аз съм от умерено изпълнените с надежди.

— В Англия това те окачествява като непоправим оптимист.

— Признавам се за виновна — казах. — Човек е такъв, какъвто е.

И, разбира се, късно същата вечер започна да вали. Бях будна по това време покрай моя син, нощния терорист, хранех го с шише с биберон в кухнята. Изневиделица силен трясък на лятна гръмотевица възвести, че ще се излее голям порой. И пет минути по-късно се случи точно това. Истински тропически дъжд, който забарабани по прозорците толкова силно, че Джак бутна шишето настрани и с ококорени очички се втренчи в мокрите черни стъкла.

— Няма нищо — успокоих го и го притиснах до себе си, — просто дъжд. И ще трябва да свикваме с него.