Дъглас Кенеди
Специални връзки (14)

Четиринайсет

Санди ме чакаше пред съда, облегната на един стълб.

— Хайде да вземем такси — предложих.

— Все ми е едно.

Докато се возехме към Пътни, тя не ми каза и дума. Облегна се в ъгъла на колата, изтощена физически и психически, в едно от своите мрачни състояния, които познавах още от детството ни. Не я обвинявах, че беше толкова съкрушена. Според нейните разбирания аз я бях предала. И беше права. А сега нямах представа как би трябвало (или би могло) да поправя тази си огромна грешка.

Ала познавах Санди достатъчно добре, за да знам, че най-добрата стратегия в момента беше да я оставя да изживее острата фаза на гняв. Затова и аз не й казах нищо по пътя към Пътни. Когато стигнахме до къщата, оправих леглото за гости, показах й къде е банята и я осведомих, че в хладилника има много полуфабрикати за подгряване в микровълнова фурна. Но ако имаше желание да яде с мен…

— Искам да се изкъпя, да хапна и да си лягам. Ще разговаряме утре.

— Е, аз ще изляза да се разходя тогава.

Всъщност ми се искаше да потропам на вратата на Джулия, да я помоля да ми сипе водка и да ми позволи малко да порева на рамото й. Но когато наближих външната си врата, видях, че върху килимчето от вътрешната страна има бележка.

Отчаяно искам да науча как е минало днес… но се наложи да изляза по работа в последната минута. Би трябвало да съм се прибрала до 11 часа. Ако още си будна тогава и искаш компания, не се притеснявай да ми почукаш.

Надявам се да си преминала благополучно през цялата олелия.

Целувки, Джулия

Боже, каква нужда имах да поговоря с нея, изобщо с някого. Но вместо това извлякох утеха, колкото можах, от разходката покрай реката. Когато се прибрах вкъщи, установих, че Санди беше яла пиле по мадраски и беше отнесла умората и гнева си в леглото.

Избрах спагети „Карбонара“ за микровълнова фурна. Взирах се с невиждащ поглед в телевизора. Напълних си ваната. Взех нужната доза антидепресанти и приспивателни. Легнах си. Химикалите си свършиха работата за около пет часа. Когато се събудих, часовникът показваше 4:30 и единственото, което изпитвах, беше страх. Страх заради вчерашната история със Санди. Страх за влиянието, което Грант Огилви можеше да е оказал върху решението на съдията. Страх, най-вече, че ми е писано да изгубя Джак.

Слязох в кухнята да си направи билков чай, но видях, че в дневната свети. Санди лежеше на дивана будна, потънала в среднощни мисли.

— Здравей — казах. — Да ти донеса ли нещо?

— Знаеш ли кое ме тормози най-силно? — каза тя. — Не това, че си дала на татко това последно питие. Разстроена съм, че не си могла да ми го кажеш.

— Исках, само че…

— Знам, знам. И разбирам мотивите ти. Но да го държиш у себе си толкова години… Боже господи, Сали, нима мислеше, че няма да те разбера? Така ли мислеше?

— Просто не можех да се накарам да призная…

— Какво? Че петнайсет години си мъкнала бремето на вината без основание? За миг щях да те освободя от него. Но си предпочела да не ми се довериш. Избрала си да се разлагаш в проклетите си угризения и ето това всъщност ме вбесява.

— Права си.

— Знам, че съм права. Може да съм незначителна дебела провинциалка…

— Кой сега се отдава на самобичуване?

Тя се засмя невесело. После каза:

— Не знам за теб, но аз винаги съм мразила фамилията си. Гудчайлд — добро дете. Прекалено високи изисквания ти поставя. — Надигна се от дивана. — Мисля да си открадна още два часа сън.

— Добра идея.

Само че аз не можех да спя. Просто заех нейното място на дивана и се втренчих в празната скара на камината. Питах се защо не съм се накарала да й кажа каквото трябваше да й кажа, защо сама избягвах опрощението, за което така копнеех. И защо всяко дете иска да бъде добро дете, а никога не може да постигне очакванията на околните, още по-малко своите.

По някое време съм се унесла и изведнъж усетих побутване от Санди, която държеше чаша с кафе в ръка.

— Осем часът е — съобщи, — обаждаме се да ви събудим.

Изгълтах кафето. Взех бърз душ. Пак си облякох хубавия костюм. Използвах фондьотен и руж да прикрия щетите. В девет и петнайсет вече бяхме пред станцията на метрото. Беше искрящо ясен, изпъстрен със слънчеви лъчи ден.

— Добре ли спа? — попита ме Мейв, когато се настанихме на предната пейка от лявата страна на съда.

— Не беше зле.

— А как е сестра ти?

— Струва ми се, че й поразмина.

Тогава се появи Найджъл, придружен от Роуз Кийтинг. Тя ме дари с кратка прегръдка.

— Нали не си мислеше, че ще пропусна това? — попита ме. — Коя е жената на последния ред?

— Сестра ми — отговорих.

— Дошла е чак от Щатите да ти дава кураж? Браво. Ще седна при нея.

— Как са нашите изненадващи свидетели? — осведоми се Мейв.

— Ще дойдат следобед, както сме се разбрали — увери я Роуз.

— Знаят ли как да стигнат до Висшия съд? — попита Мейв.

— Всичко е уредено. Найджъл ще посрещне едната на гара „Падингтън“ по време на обедната почивка, а аз ще взема другата от „Виктория“.

Тогава пристигнаха Тони и сие — адвокатите му кимнаха на колегите си от нашата страна на съдебната зала; клиентът им и новата му партньорка избягваха погледа ми както преди. Аз също нямах желание да срещам очите на нито един от двамата.

И ето че съдебният чиновник се изправи и ни призова да сторим същото. Съдия Трейнор влезе, седна на мястото си, поздрави ни с кратко „Добро утро“ и обяви началото на заседанието.

Сега беше ред на Мейв да изложи тезата ни. Призова първия ни свидетел: доктор Родейл.

Тя не ми се усмихна от свидетелското място. Изглежда, преднамерено игнорираше присъствието ми — може би за да придаде повече тежест на показанията си.

Мейв я накара да запознае съда с квалификацията си, с продължителния си стаж в „Сейнт Мартин“, с двайсетгодишния си опит в лечение на жени със следродилна депресия и с няколкото си медицински труда по темата. После накратко обрисува емоционалното и физиологичното влакче на ужасите, което представляваше самото заболяване, как се промъква коварно в нищо неподозиращите жертви, как често кара онези, впримчени във вихъра му, да казват нехарактерни за тях неща като заплахи, да обмислят самоубийство, да отказват да се хранят и да се мият, да извършват актове на насилие… и как с много редки изключения винаги е лечимо.

След това описа конкретно моя клиничен случай.

Когато завърши, Мейв я попита:

— По ваше мнение напълно способна ли е сега госпожа Гудчайлд да възобнови целодневно ролята си на майка?

Лекарката погледна право към Тони и заяви:

— По мое мнение тя беше напълно способна за тази роля още когато беше изписана от болницата преди близо десет месеца.

— Нямам повече въпроси, милорд.

Беше ред на Лусинда Форд.

— Доктор Родейл, по време на двайсет и пет годишния си стаж колко жени със следродилна депресия сте лекували?

— Бих казала, че около петстотин.

— Колко документирани случаи си спомняте сред тях за майка, заплашила да убие детето си?

Доктор Родейл видимо се почувства неловко при този въпрос.

— Като казвате „заплашила да убие детето си“…

— Имам предвид точно това: някоя, която отправя заплаха да убие дете.

— Честно казано, спомням си да е докладвано само за три други случая…

— Само три други случая от общо петстотин. При това положение очевидно е рядкост да се отправя подобна заплаха. Нека ви попитам, от тези три случая… всъщност четири, ако включите госпожа Гудчайлд, колко жени действително са убили детето си?

Доктор Родейл се обърна към съдията.

— Милорд, намирам духа на такъв разпит…

— Докторе, трябва да отговорите на въпроса.

— Само една от тези жени уби детето си.

По устните на Лусинда Форд пробяга тържествуваща усмивка.

— При положение че една от тези четири жени действително е убила детето си, налице е бил двайсет и пет процента шанс за госпожа Гудчайлд да убие своето дете.

— Милорд…

Но преди Мейв да успее да изрече нещо повече, Лусинда Форд отсече:

— Нямам повече въпроси.

— Повторен разпит?

— На всяка цена, милорд — побесняла и през зъби процеди Мейв. — Доктор Родейл, разкажете ни, моля, за пациентката, която е убила детето си.

— Тя страдаше от тежка шизофрения и беше може би най-екстремният случай на маниакална депресия, какъвто някога съм лекувала. Беше насилствено въдворена в психиатрия, а убийството се случи по време на надзиравано свиждане с детето й, когато на надзорничката й прилошало и се наложило да излезе от стаята за не повече от минута, за да потърси помощ. Когато се върнала, майката била прекършила вратлето на детето.

Настана продължителна тишина.

— Колко рядък е такъв случай на следродилна депресия? — попита Мейв.

— От рядък по-рядък. Както казах, от близо петстотин случая, които са минали през мен, този е единственият. И трябва отново да подчертая, че за разлика от другите, тази пациентка поначало страдаше от психоза.

— Така че няма абсолютно никаква връзка между състоянието на жената, убила детето си, и това на госпожа Гудчайлд?

— Абсолютно никаква. И всеки, който се опитва да прави подобно сравнение, е виновен в чудовищно манипулиране на истината.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

Следващата беше Кларис Чеймбърс. Виж, тя ми се усмихна от свидетелското място и при внимателния и кратък разпит на Мейв й каза каква „добра връзка съм установила“ с Джак, колко съсипана от мъка съм била по време на първото надзиравано посещение и как сърдечно съм общувала със сина си по време на едночасовите седмични свиждания. После Мейв й зададе буквално същия въпрос като на доктор Родейл.

— След като сте били единственият човек, наблюдавал взаимоотношенията между госпожа Гудчайлд и сина й през последните месеци, по ваше професионално мнение тя грижовна майка ли е?

— Извънредно грижовна майка, в която имам безгранично доверие.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Лусинда Форд и тук подхвана играта си в стил „имам само един въпрос към вас“. А въпросът беше:

— Според вашия опит майките, които по закон са ограничени само до надзиравани свиждания с децата си, не показват ли до една, че са съсипани от мъка?

— Разбира се, че да. Защото…

— Нямам повече въпроси.

— Повторен разпит?

— Госпожо Чеймбърс, вярно ли е, че през последните шест седмици сте позволявали на госпожа Гудчайлд ненадзираван контакт с детето й?

— Точно така е.

— И защо го допуснахте?

— Защото за мен беше ясно, че тя е нормално функционираща личност, която не представлява съвършено никаква опасност за детето си. Всъщност от самото начало имах това убеждение за нея.

— Много ви благодаря, госпожо Чеймбърс.

Миг след това свидетелското място беше заето от Джейн Санджей. Тя обясни, че е била мой здравен надзорник и че се е срещнала няколко пъти с мен, след като съм излязла от болницата с Джак. Заяви, че не е имала никакви съмнения за компетентността ми като майка.

Мейв я попита:

— Все пак това е било преди следродилната депресия да я порази с пълната си сила, нали?

— Да, така е, но по това време тя очевидно страдаше от изтощение, следоперативен стрес, да не говорим за неистовия страх за състоянието на сина й. Изтощението беше утежнено от недостиг на сън и от факта, че нямаше никаква помощ у дома. Така че при дадените обстоятелства тя се справяше просто идеално.

— Значи нищо в поведението й не намекваше за жена, неспособна да изпълнява ежедневните задължения по отглеждане на бебе?

— Съвършено нищо.

— Вие знаете, разбира се, че по нещастна случайност е кърмила сина си, след като е поела седатив. По ваше професионално мнение това рядък случай ли е?

— Едва ли. В Уондсуърт имаме по дузина такива случаи годишно. Често срещана грешка е. Майката не спи, затова пие сънотворни. Казано й е да не кърми, след като е взела хапче. Детето се събужда посред нощ. Майката е замаяна и неразсънена. Кърми детето. И макар че за известно време детето е доста отпуснато, то просто си отспива. В случая със Сали… простете, с госпожа Гудчайлд… такава случка ни най-малко не променя мнението ми за нея, че е напълно компетентна майка.

— Нямам повече въпроси.

Лусинда Форд стана.

— Госпожице Санджей, инцидентът с кърменето не се ли случи, след като прекратихте посещенията си при госпожа Гудчайлд?

— Да. И тя постъпи в болница за известно време след това.

— Постъпила е в психиатрично отделение за известно време след това. Инцидентът с кърменето е събитието, отвело я в болницата. Как може да знаете, че такъв инцидент е често допускана грешка, при положение че не сте били там?

— Срещала съм в практиката си такива случаи и преди.

— Но не сте се занимавали конкретно с този?

Пауза. Джейн бе притисната в ъгъла и го знаеше.

— Да, така е.

— Колкото до твърдението ви, че детето било отпуснато, а после просто си отспивало поради ефекта от медикаментите, имам тук една изрезка от „Скотсман“ с дата 28 март тази година — кратка новина за смъртта на двуседмично момченце в болница в Глазгоу, накърмено от майката, след като е поела подобен седатив. Нямам повече въпроси.

— Повторен разпит, госпожице Дохърти?

— Да, милорд. Госпожице Санджей, в практиката си срещали ли сте смърт, като описаната току-що?

— Никога, но сигурно може да се случи. Ала само ако майката е поела далеч над нормалната доза седативи. Аз бих се заинтересувала да узная дали тази майка в Шотландия не е била пристрастена към наркотици, тъй като много наркомани превишават дозите на медикаментите. А ако накърмиш дете след свръхдоза седативи, разбира се, може да се случи подобна трагедия.

Тук се намеси съдията.

— Питам от любопитство, госпожо Форд, била ли е майката от Глазгоу наркоманка?

Госпожа Форд изглеждаше крайно сконфузена.

— Била е, милорд.

След като Джейн беше освободена, настъпи моментът, от който се ужасявах. Мейв Дохърти призова мен по име. Минах по пътеката, влязох на свидетелското място, положих клетва. Огледах съдебната зала и изпитах същото усещане като при единствената ми поява на сцена в училищна пиеса: ужасът от това, че всички очи са върху теб, дори и публиката (като в този случай) да е съвсем малка.

Мейв беше съвършена. Придържаше се към сценария. Не излъчваше съчувствие („На Трейнор такива не му минават“), нито ме водеше за носа. Стъпка по стъпка ме насочи да разкажа за шеметната ни връзка с Тони, чувствата ми, когато открих, че съм бременна на възраст, близо до четирийсетте, трудната ми бременност, ужасът да открия, че Джак е попаднал в интензивното отделение след раждането си, фактът, че започвам да чувствам как душевно затъвам в черно блато.

— Нали сте чували израза „лес тъмен по зла чест“? — попитах.

— Данте — обади се съдия Трейнор.

— Именно, Данте. Описанието му е много добро за мястото, където аз се озовах.

— А в моментите на просветление, когато излизахте от този „тъмен лес“, как се чувствахте по повод на това, че сте крещели на лекарите, че сте направили тези две злощастни забележки относно сина си, че случайно сте го накърмили под действието на приспивателно?

— Ужасно. Повече от ужасно. И все още се чувствам ужасно заради това. Знам, че бях болна тогава, но това не намалява чувството ми за вина и срама ми.

— Изпитвате ли гняв към съпруга си за поведението му?

— Да, изпитвам. Чувствам, че онова, което ми се случи, е отчайващо несправедливо, да не говорим, че е най-тежкото преживяване в живота ми… по-тежко дори от смъртта на родителите ми. Защото Джак е мой син. Центърът на съществуването ми. А ми бе отнет, и то по причини, които намирам не само неоснователни, а и предумишлено нагласени.

Стиснах здраво парапета до себе си при това финално изявление. Защото знаех, че пусна ли го, всички в съдебната зала ще видят как ръцете ми треперят.

— Нямам повече въпроси, милорд — каза Мейв.

Лусинда Форд отправи поглед към мен и ми се усмихна. Усмивката на човек, който иска да те извади от равновесие, да ти покаже, че те е взел на мушка и се кани да дръпне спусъка.

— Госпожо Гудчайлд, след като по време на престоя ви в болница „Матингли“ ви е било съобщено за критичното състояние на сина ви, казахте ли: „Той умира… и аз не ща да знам. Ясно ли ти е това? Не ща да знам“.

Стиснах още по-здраво парапета.

— Да, казах го.

— Няколко седмици по-късно обадихте ли се на секретарката на съпруга си и казахте ли й: „Предайте му, че не се ли върне до трийсет минути, ще убия сина ни“?

— Да, казах го.

— Накърмихте ли сина си, след като сте пили седативи и след като личната ви лекарка изрично ви е предупредила да не го правите?

— Да, накърмих го.

— Озова ли се синът ви в болницата след този инцидент?

— Да.

— Бяхте ли вие хоспитализирана за близо два месеца в психиатрично отделение след този инцидент?

— Да, бях.

— През 1988 година присъства ли баща ви на празненството по случай дипломирането ви в колежа „Маунт Холиоук“ в Масачузетс?

— Да.

— Подадохте ли му чаша вино на това празненство?

— Да.

— Каза ли ви той, че не желае тази чаша вино?

— Да.

— Но вие сте направили коментара „На остарял ли ще ми се правиш, татко?“ и той е изпил виното на един дъх. Правилно ли предавам събитията?

— Да.

— По-късно същата вечер не е ли шофирал и не е ли убил при катастрофа себе си, майка ви и двама невинни пътници от друга кола?

— Да.

— Благодаря ви, госпожо Гудчайлд, задето потвърдихте, че всички основни обвинения, отправени срещу вас, са верни. Нямам повече въпроси, милорд.

— Повторен разпит, госпожице Дохърти?

— Да, милорд. Но преди да започна, държа да обърна внимание, че адвокатът на отсрещната страна използва думата „обвинения“ в контекст, свързан с клиентката ми. Нека се отбележи, че клиентката ми не е подсъдима тук.

— Отбелязано е — изпъшка съдията с отегчена въздишка.

— Госпожо Гудчайлд, наистина ли го мислехте, когато казахте: „Той умира… и аз не ща да знам. Ясно ли ти е това? Не ща да знам.“

— Не, въобще не го мислех. Страдах от следоперативен шок.

— Мислехте ли го, когато изказахте заплаха срещу живота на детето си?

— Не, аз страдах от клинична депресия.

— Извършвали ли сте някога акт на насилие спрямо детето си?

— Никога.

— Кърмили ли сте го пак, след като сте пили седативи?

— Никога.

— Преодоляхте ли вече следродилната депресия?

— Да.

— Дадохте ли на баща си чаша вино в онази съдбовна нощ през юни 1988 година?

— Да.

— Въпреки че не сте му я налели насила в гърлото и практически не сте сторили нищо, освен да подхвърлите лекомислена реплика, чувствате ли се още виновна, задето сте му дали онази чаша вино?

— Да. Винаги съм се чувствала виновна заради това. От петнайсет години живея всеки ден със съзнанието за тази вина.

— Но вярвате ли, че заслужавате да чувствате вина?

— Независимо дали заслужавам, или не, тя е там.

— Мисля, че това се нарича да имаш съвест. Благодаря ви, госпожо Гудчайлд, задето така ясно изложихте истинските факти по този случай. Нямам повече въпроси.

Напуснах свидетелската скамейка. Минах по пътеката. Седнах до Найджъл Клап. Той ме докосна по рамото и каза:

— Браво, много добре.

Висша похвала от господин Клап. Но въпреки това си мислех, че Форд отбеляза сериозни точки срещу мен и бе изтъкнала пред Трейнор, че сама съм потвърдила всички обвинения срещу себе си.

Имаше още един свидетел преди обедната почивка. Бившата икономка на Даян Декстър — жената от латиноамерикански произход, която бях срещнала в деня, когато нахълтах в дома на Декстър. Името й беше Исабела Пас. Мексиканка, жител на Обединеното кралство от десет години. Работила при госпожа Декстър допреди четири месеца. Тя потвърди, че господин Хобс бил редовен гост в дома от 1998 година… и не, не спели в отделни стаи по време на тези посещения, които се случвали при завръщането му в Лондон от различни назначения в чужбина. Потвърди, че госпожа Декстър е ходила на почивка с него през 1999 и 2000 година и че е прекарала един месец с него в Кайро през 2001 година. И да, той редовно посещавал госпожа Декстър оттогава и на практика се нанесъл в дома й за около осем седмици през последната година… които, както Мейв Дохърти услужливо поясни, бяха осемте седмици, прекарани от Джак и мен в болница „Сейнт Мартин“.

— С други думи, господин Хобс и госпожа Декстър са имали интимна връзка с прекъсвания от 1999 година и вече по-стабилни отношения след завръщането му в Лондон през 2002 година?

— Така го виждах аз, да — отговори тя.

При кръстосания си разпит Лусинда Форд попита:

— Не бяхте ли уволнена от госпожа Декстър за кражба?

— Да, но тя си взе думите назад и ми плати пари.

— А преди да постъпите при госпожа Декстър, не работехте ли при господин и госпожа Робърт Рейнолдс от Лондон SW5?

— Да, работех.

— Не бяхте ли уволнена и оттам? Отново за кражба?

— Да, но…

— Нямам повече въпроси.

— Повторен разпит?

— Много бърз въпрос, госпожо Пас — каза Мейв. — Повдигнато ли ви бе официално обвинение за кражба от господин и госпожа Рейнолдс?

— Не.

— Значи нямате криминално досие?

— Нямам.

— А ако съдът поиска доказателства за датите на почивките, на които госпожа Декстър е заминавала с господин Хобс, как би могъл да получи такива доказателства?

— Тя си води дневник с ангажиментите, държи го до телефона, всичко записва там. Къде отива, с кого. Щом годината свърши, слага дневника в шкафче под телефона. Там трябва да има дневници отпреди десет години.

— Благодаря ви, госпожо Пас.

Когато излязохме за обяд, наведох се напред и попитах Мейв:

— Наистина ли е била изобличена в кражба на предишната си работа?

— О, да — прошепна тя. — На диамантено колие, но за щастие успели да си го върнат от заложната къща, където го продала. Единствено поради отчаяните й молби за милост работодателите решили да не замесват полицията. Почти убедена съм, че е крала и от Декстър, но като знаела, че тя е замесена в съдебен спор, Пас решила да вдигне врява, че е несправедливо обвинена и да поиска компенсация. Именно затова Декстър й е платила. Така че, ако търсиш икономка, не наемай нея. Абсолютна крадла е… но пък със сигурност ни свърши работа.

Леко повдигна рамене, сякаш да каже: знам, че не е приятно, но искаш ли да спечелиш, налага се да направиш и някои спорни ходове, също както го стори и противниковата страна.

— Справи се много добре на свидетелската скамейка — похвали ме Мейв.

Роуз и Найджъл отидоха да доведат изненадващите свидетели. Мейв се извини, че трябва да се подготви за финалните си два разпита. Така че аз и Санди отидохме да се разходим покрай Темза. Не си говорехме много — напрежението от изслушването и вчерашните разкрития не насърчаваха сериозен разговор. Ала сестра ми все пак изрази мнение, че сутринта е минала добре за мен.

— Въпросът е колко добре.

— Тони и богатата му мръсница бяха изобличени, че лъжат как връзката им е отскоро и че далеч не са били само приятели, когато са ти откраднали Джак. А ти се представи забележително добре.

— Усещам, че предстои „но“.

— Но… според мен пледиращата адвокатка на Тони те постави натясно в кръстосания си разпит. Не че си извършила нещо нередно. Просто всички тези въпросителни, надвиснали над теб, бяха потвърдени с твоята уста. Ала може би съм прекалено песимистична.

— Не, напълно точна си. Мейв също е на това мнение. Разтревожена съм. Защото не мога да разгадая съдията и да прозра позицията му по случая… освен че иска да го приключи възможно най-бързо.

Когато се върнахме в съда след двучасовото прекъсване, Мейв седеше сама от нашата страна на съдебната зала и ми каза, че да не би случайно Тони и сие да се натъкнат на изненадващите свидетели, Найджъл и Роуз ги държали в две отделни кафета наблизо. И веднага щом противниковата страна заемела местата си…

Те влязоха, като аз и Тони се преструвахме, че помежду ни се издига Берлинската стена. Мейв мигом хукна по пътеката с мобилния си телефон в ръка. Върна се задъхана след минута тъкмо когато чиновникът призоваваше залата за тишина. Трейнор влезе и в същия момент Найджъл притича по пътеката и застана до мен. На Трейнор това никак не му се хареса.

— Като че позакъсняхте, господине.

Горкият Найджъл изглеждаше ужасно сконфузен.

— Аз… ъъ… ужасно съжалявам, милорд.

— И така, госпожице Дохърти — рече Трейнор, — този следобед ще приключим, надявам се?

— Без съмнение, милорд. Но трябва да информирам съда, че също като ищеца и ние имаме свидетели, явили се в последния момент.

Трейнор стисна устни. Определено не му се понрави тази новина.

— Казахте „свидетели“, госпожице Дохърти. Колко са на брой? — осведоми се той.

— Само двама, милорд.

— И защо се явяват в последния момент? — поиска да узнае Трейнор.

— Сдобихме се с показанията им едва вчера, а тази сутрин те трябваше да бъдат проверени.

— Тук ли са свидетелите сега?

— Да, милорд.

— Може ли да узнаем имената им, моля?

Мейв се извърна леко, за да насочи отговора си по посока на Тони.

— Разбира се, милорд. Имената им са Илейн Кендал и Бренда Грифитс.

Тони моментално взе да шепне в ухото на Лусинда Форд. Обзелата го паника беше очевидна.

— Разполагате ли с изявленията на Кендал и Грифитс? — попита съдията.

Найджъл отвори куфарчето си и подаде дебела папка на Мейв.

— Да, милорд.

— Ами дайте ги тук да ги погледна.

Тя подаде копия от двете свидетелски показания на съдията, на Лусинда Форд и на колегата й. Наблюдавах как Тони мигом взе от мъжа неговия екземпляр и взе да го преглежда, като с всеки абзац ставаше все по-притеснен и накрая възкликна на висок глас:

— Това е безобразие.

Трейнор го закова с поглед над очилата си със стъкла като полумесеци и нареди:

— Моля, въздържайте се от нарушаване на реда в съдебната зала, господин Хобс.

Лусинда Форд положи ръка на рамото му да го успокои и каза:

— Клиентът ми се извинява за този импулсивен изблик, милорд. Бихте ли ми дали минута да се консултирам с него?

— Минута може — отвърна съдията.

В ъгъла на Тони се проведе бърз и нервен разговор. През цялата минута Мейв стоеше изправена и ги наблюдаваше безстрастно, устояла на изкушението да се усмихне и да покаже самодоволно изражение.

— И така — обади се Трейнор, когато минутата изтече. — Може ли сега да продължим, госпожо Форд?

— Милорд, имаме сериозен проблем с тези показания.

— И какъв точно е проблемът, госпожо Форд?

— Докато показанията на господин Огилви пристигнаха тук от Щатите едва вчера заедно с него, имаме усещането, че отсрещната страна е задържала тези показания от жители на Обединеното кралство — в продължение на доста време.

— Госпожице Дохърти, как ще отговорите на това?

— Милорд, аз вече обясних защо се появяват в последния момент.

— И така, госпожо Форд, възразявате ли срещу тези свидетели в последния момент? — попита Трейнор.

— Да, милорд.

— Само че — каза той, — предвид, че адвокатите на ответника допуснаха вчера вашия свидетел в последния момент и с оглед на това, че никой от нас не желае да има недоизслушване на страните по случая, аз ще допусна разпит на тези свидетели.

— Милорд, бих искала да разговарям за момент с клиента ми дали ще пожелае да отправя официално възражение и да помоля за отлагане на това изслушване до момент, когато…

— Да, да, всички знаем как завършва това изречение, госпожо Форд — прекъсна я Трейнор. — И топката, както се казва, е твърдо във вашето поле. Или приемате свидетелите на другата страна, както те приеха вашия вчера, или си казваме довиждане до след четири месеца, тъй като по график аз излизам в летен отпуск. Така че, ако ви е нужно повече време да проучите показанията на новите свидетели на ответника, тогава делото ще се смята за отчасти изслушано и всички ще се срещнем през есента, за да вземем решение по онова, което би могло да се реши тук и сега. Но, разбира се, изборът лежи изцяло върху вас и клиента ви. Може би ще желаете да ви дам малко време да разговаряте с него?

— Благодаря, милорд.

Отново бе подхваната трескава дискусия от другата страна на залата. Само че този път онази Декстър взе активно участие във водения шепнешком дебат и от отсечените й жестове личеше, че има много категорично становище по разискваната тема.

Мейв се наведе към мен и ми прошепна:

— Австралия.

Внезапно осъзнах съвършената стратегия зад хазартното решение на Мейв. Като знаеше много добре, че Даян Декстър трябва да е в Сидни възможно най-скоро, за да даде ход на новия бизнес там, беше заложила на предположението, че Декстър силно ще се възпротиви на отлагане на изслушването. Защото това би означавало, че Тони и Джак няма да могат да заминат при нея поне в близките четири месеца, и то, ако тогава Трейнор отсъдеше в тяхна полза. Като гледах как взема надмощие в дискусията с Тони и правния му екип, отгатвах какво може да казва с тихия си, но настойчив глас: Колко пък толкова могат да ни навредят тези свидетели?… Не можем да си позволим отлагане… да приключим с това сега.

Или поне се надявах да им казва това.

Дебатът им продължи още минута, през което време Тони се опитваше да протестира, но Декстър му изсъска и му затвори устата. По лицето му бе изписано поражение.

— И така, госпожо Форд — обади се Трейнор и прекъсна този конклав. — Стигнахте ли до решение с клиента си?

Форд погледна директно към Декстър, която й кимна утвърдително. После се обърна към Трейнор.

— С голяма неохота, но водени от желание да не бавим повече приключването на съдебната процедура, ще приемем двамата нови свидетели на ответника.

Трейнор изглеждаше извънредно облекчен. Също и Мейв Дохърти, която се награди с много бегла усмивка.

Трейнор каза:

— Моля, призовете първия си свидетел, госпожице Дохърти. Кой ще е?

— Илейн Кендал, милорд.

Найджъл забърза по пътеката и излезе през задната врата. Върна се миг по-късно, последван от Илейн Кендал. Тя беше дребна, изнурена на вид жена, малко под петдесетгодишна, с лице на пушачка и умора в очите. Застана на свидетелското място и се втренчи право в Тони с мрачно презрение. Положи клетва, отне й момент да се успокои, Мейв започна.

— Госпожо Кендал, бихте ли разказали пред съда как се запознахте с господин Тони Хобс?

Тя започна да разправя историята си бавно, с колеблив глас. Израснала в Амършам и на Коледа 1982 година работела в местен пъб, когато влязъл „господинът, който седи ей там“. Разбъбрили се в течение на вечерта („Нали разбирате, аз му сервирах“), той й казал, че гостува на родителите си в Амършам и че бил авторитетен чуждестранен кореспондент на „Кроникъл“.

— Беше много очарователен, много начетен и след като приключих работа, той ме покани на по питие. Отидохме в клуб. Прекалихме с пиенето. Нещата вървяха едно след друго и на следващата сутрин се събудихме заедно. След това той изчезна. Няколко седмици по-късно открих, че съм бременна. Опитах се да се свържа с него чрез вестника, но доникъде не стигнах. А пък с моите майка и баща ирландски католици нямаше начин да не задържа бебето. Но… този човек… по това време той беше в Египет или кой знае къде… макар всякак да се опитвахме да се свържем с него, пазеше пълно мълчание. Накрая се наложи да наемем адвокат и да вдигнем врява във вестника. Както разбрах, шефовете му поръчали някак да уреди въпроса, така че той най-сетне се съгласи да ми плаща нещо като уж издръжка за детето.

— Каква беше сумата?

— Петдесет лири месечно през 1983 година. През 1991 година успяхме да ангажираме нов адвокат, та така стигнахме до сто двайсет и пет лири на месец.

— И господин Хобс никога не показа ни най-малък интерес към вас или сина ви…?

— Джонатан. Нарекох го Джонатан. Не, този човек не искаше да ни знае. Всяка година му пращах снимка на момчето му чрез „Кроникъл“. Не дочаках отговор.

— Макар вече да знам отговора на този въпрос и да ви поднасям извинения, че повдигам тъй болезнена тема, къде е синът ви сега?

— Почина през 1995 година. Левкемия.

— Трябва да е било ужасно за вас.

— Да, беше — отвърна тя, но гласът й бе твърд и погледът й остана прикован към Тони.

— Писахте ли на господин Хобс да го информирате за смъртта на сина му?

— Писах му. Обадих се и във вестника, помолих ги да се свържат с него. Нито дума. Вярвах, че поне тогава ще ми се обади. Щеше да бъде един малък жест на почтеност.

Мейв Дохърти не каза нищо за момент, удължи тишината. После промълви:

— Нямам повече въпроси.

Лусинда Форд подхвана напрегнат разговор с Тони. Погледнах към Декстър. Седеше там хладна и безстрастна.

— Госпожо Форд, ще проведете ли кръстосан разпит? — попита Трейнор.

— Да, милорд — отвърна тя, но виждах, че отчаяно се опитва да открие импровизирана стратегия, с която да намали вредата от чутото. И, боже мой, колко бързо успя да си стъпи на краката. Защото каза:

— Госпожо Кендал, колкото и да съм съпричастна към трагедията във вашия разказ, трябва да ви попитам следното: смятате ли, че една любовна нощ гарантира обвързване за цял живот?

— Когато резултатът от нея е син, да, така смятам.

— Но нали господин Хобс е оказвал непрестанна финансова подкрепа на вас и сина ви?

— Твърде мизерна подкрепа, за която адвокатът ми трябваше да се бори.

— Но, почакайте… Предполагам, че по онова време сте били сексуално активна жена. В края на краищата, вие сте преспали с господин Хобс още след първата среща. Със сигурност той е могъл да изиска тест за бащинство.

— Не съм била кварталната пачавра. Детето беше негово. Не бях спала с друг преди него близо година.

— Но той изиска ли тест за бащинство?

— Не… не е.

— Получавали сте месечни суми от мъжа, който е бил баща на детето ви. И със сигурност петдесет лири са си били пари през 1983 година. Също както и сто двайсет и пет лири са били пари в началото на деветдесетте. Така че той си е изпълнил задълженията към вас. А що се отнася до смъртта на сина ви… Няма как да отречете факта, че колкото и трагична да е била тя за вас, той не е имал каквато и да било връзка с момчето. Така че…

Внезапно Илейн Кендал се разплака. Бореше се да се овладее, но не успяваше. Отне й близо минута да си върне контрола, през което време всички в залата не можеха да сторят нищо, освен да наблюдават безпомощно. Изпитах ужасна вина. Аз я бях уговорила за това. Седях с нея в дневната й в Кроули, а тя ми разказваше как се е преместила в този проклет град след смъртта на Джонатан, за да се махне от мястото, където всичко свързвала с него; как бил единственото й дете, как никога не се омъжила, как се хващала на всякаква работа, за да свързват двата края, но колкото и трудно да се справяла, Джонатан бил центърът на живота й. А после… изневиделица… левкемия. И…

Историята беше много болезнена за слушане. Мъчителна направо. Особено след като знаех, че тази жена е лишена от единственото важно за нея в живота й. Като всеки родител, изгубил дете, никога нямаше да го преодолее. И все пак — а това бе ужасяващо признание — виждах в трагедията й голяма възможност за моя случай; начин да изоблича Тони и да покажа истинския му лик на безсърдечен мръсник. Бях открита пред нея за мотивите си. Казах й с много ясен език, че показанията й биха ми помогнали да си върна сина. И тя се съгласи. А сега… сега бе подложена на това ненужно мъчение. Да, бях получила каквото исках от нея. Но докато я гледах как плаче на свидетелското място, изпитвах единствено срам.

Когато накрая сълзите й спряха, тя се обърна към съдията и каза:

— Моля да ме извините, милорд. Джонатан беше единственото ми дете. И дори сега ми е трудно да говоря за това. Искрено съжалявам…

— Госпожо Кендъл, не дължите никакво извинение на този съд. Тъкмо обратното, ние трябва да ви поднесем извинение.

И като отправи режещ като нож поглед в посока на госпожа Форд, попита я:

— Ще продължите ли още кръстосания разпит, госпожо Форд?

— Не, милорд.

Отправи подобен предупредителен поглед към Мейв и попита:

— Повторен разпит, госпожице Дохърти?

— Не, милорд.

— Госпожо Кендал, свободна сте, можете да се оттеглите.

Нужно й бе известно усилие да напусне свидетелското място. Когато мина покрай мен, прошепнах й:

— Толкова много съжалявам…

Но тя си излезе, без да каже и дума.

Трейнор не каза нищо известно време. Беше ясно, че е разстроен от вида на горката жена, хлипаща на свидетелската скамейка. Той също имаше нужда от момент да се овладее, преди да се върне към задачите си.

— Да пристъпим към последния ви свидетел, госпожице Дохърти.

— Да, милорд. Госпожа Бренда Грифитс.

За разлика от Илейн Кендал, жената, която мина по пътеката в съдебната зала, излъчваше увереност, същия тип самочувствие, характерен за Даян Декстър. Въпреки че дрехите й не бяха дизайнерски — носеше семпъл зелен костюм — всичко у нея излъчваше елегантност, беше четирийсетгодишна дама, която никак не се притесняваше от възрастта си. Когато застана на свидетелското място, удостои Тони с леко и хладно кимване.

Мейв Дохърти я помоли да разкаже как се е запознала с Тони Хобс.

— През 1990 година, когато бях журналист в „Кроникъл“, бях пратена за три месеца във Франкфурт да отразявам финансовите пазари. Тони беше шеф на бюрото там. Бяхме офис само от двама служители. И двамата бяхме необвързани. Подхванахме неангажираща връзка. Имахме една не много трезва вечер към края на престоя ми, когато противозачатъчните средства бяха пренебрегнати. При връщането си в Лондон установих, че съм бременна. Естествено, свързах се с Тони. Той никак не се зарадва на новината и със сигурност не предложи „да направи от мен почтена жена“ или нещо от този род… не че аз го исках или очаквах от него. Вместо това взе да ме умолява да направя аборт. Заявих на мига, че това няма да го бъде. „В такъв случай — каза той — не разчитай на нищо от мен освен на финансова подкрепа.“ Не беше приятен коментар и да, на момента силно ме разстрои. Но в същото време по някакъв странен начин изпитах уважение към честността му. От самото начало ме предупреди, че не иска да има нищо общо с това дете. Родена съм в Ейвън и никога не харесах Лондон, затова щом открих, че съм бременна, започнах да си търся работа в района на Бристол. Откри се вакантно място в бристолския клон на новинарския канал на Би Би Си. Назначиха ме. Преместих се. Родих детето. Година по-късно имах щастието да срещна прекрасен мъж. Оженихме се. Катрин, дъщеря ми от Тони, смята Джефри за свой баща. Имаме дете и с Джеф — също дъщеря на име Маргарет. Всъщност няма друго за разказване.

— Освен че Тони Хобс никога не е виждал дъщеря си Катрин, която вече е близо дванайсетгодишна, така ли е?

— Да, така е. През годините му писах от време на време и му предлагах възможност да се запознае с нея. Но липсата на реакция от негова страна казваше всичко. Така че не съм си правила труда да се свързвам с него от… боже, вече трябва да са станали шест години.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Кръстосан разпит, госпожо Форд?

— Да, милорд. Госпожо Грифитс, защо се съгласихте да свидетелствате днес?

— Защото госпожа Гудчайлд дойде при мен, обясни ми какво е сторил Тони с бебето им и ме попита дали бих информирала съда относно неговата липса на интерес към дъщеря му. Предвид екстремността на ситуацията й, в която Тони разиграва картата на „грижовния баща“, почувствах се задължена да заявя открито за предишната му липса на бащински интерес.

— Но не е ли възможно през тези дванайсет години, които са изминали от раждането на дъщеря ви, господин Хобс да е променил настройката си по отношение на бащинството? Особено като си има работа с жена, която физически е заплашила…

— Госпожо Форд — обади се натъртено съдия Трейнор, — свидетелката не би могла да отговори на този въпрос.

— Простете, милорд. Доведохте ли дъщеря си тук днес, госпожо Грифитс?

— За бога, не. Не бих й причинила подобно изживяване, още по-малко бих я изложила на показ.

— Поздравявам ви за вашата грижа относно емоционалното състояние на околните.

— Какво ви казах аз току-що, госпожо Форд? — попита Трейнор.

— Отново моля за извинение, милорд. Нямам повече въпроси.

Веднага щом Бренда Грифитс напусна съдебната зала, Трейнор погледна часовника си и каза:

— Тъй като това беше последният свидетел на ответника, сега бих искал да чуя заключителните пледоарии.

Но аз не чух тези пледоарии, нито реакциите на тях, нито последната дума на Лусинда Форд, каквато й се полагаше по закон като адвокат на ищеца. Макар да не помръднах от мястото си, а от него идеално да се чуваха гласовете на двамата пледиращи адвокати, нещо у мен изключи. Може би заради несекващия ми срам от онова, което бях причинила на Илейн Кендал. Може би беше емоционално изтощение. Може би бях достигнала до точката на насищане, отвъд която вече не можех да понеса да чуя повече двата прочита на историята. Каквато и да беше причината, просто седях там, втренчена в пода, насилвах се с волята си да не чувам — и успявах.

И тогава Найджъл Клап ме побутна. Говореше Трейнор.

— С това изслушването на свидетелите и на пледоариите приключи, така че ще се оттегля, за да обмисля своето решение. Ще се върна да го обявя след два часа.

Това ме изтръгна от ступора ми и ме пренесе в действителното време и място. Когато Трейнор излезе, наведох се към Мейв и прошепнах напрегнато:

— Ако ще съобщи решението си след два часа, значи ли това, че вече е написал по-голямата част от него?

— Възможно е — отвърна тя с посърнал вид. — От друга страна, може просто да иска да си спести идването на работа утре. Знам, че звучи прозаично, но такава е истината. Известен е с това, че върши нещата бързо.

— Особено когато вече е предрешил изхода.

— Боя се, че е така.

Роуз Кийтинг дойде при нас. Постави утешително ръка на рамото ми.

— Добре ли си, скъпа?

— Горе-долу. Как е Илейн Кендал?

— Държи се. Но едва. Мисля да я придружа до дома й в Краули. Не ми се ще да я пускам да се връща сама.

— Добра идея — каза Найджъл. — Аз пък ще изпратя госпожа Грифитс до „Падингтън“.

— Нали ще се върнете за решението? — попитах го.

— Разбира се — отвърна той. — Ще издържите два часа, нали?

Хвърлих поглед през съдебната зала. Там срещу нас седеше Даян Декстър. Неподвижна. Скована. По лицето й бяха изписани смесени чувства — емоционален смут, гняв, тъга. Тони до нея трескаво й шепнеше и се опитваше да я умилостиви, но отношенията им очевидно бяха взели остър завой след последните разкрития. Разкрития, излезли наяве само защото се бяха опитали да ми откраднат детето. А това не ми оставяше друг избор, освен да изровя нещо, с което да ги изоблича. Също както Мейв и Лусинда Форд бяха работили така усърдно в името на това да подкопаят тезата на противника. И ето ни сега — в очакване на предстоящата преценка на третата страна — изтощени, изразходвани емоционално, еднакво съсипани. Никой не печели в дело като това. Всеки излиза от него разнищен и омърсен.

Поставих ръка на рамото на Мейв.

— Каквото и да се случи сега, нямам думи да ти благодаря.

Тя поклати глава.

— Ще бъда откровена с теб, Сали. Според мен нещата не изглеждат добре. Трейнор беше искрено отвратен от последната ни маневра. Горката Илейн Кендал го разстрои.

— Вината е моя. Заради великата ми самодейност се получи така.

— Не, това беше верният ход. И онова, което тя каза, трябваше да бъде казано. Аз трябваше да я подготвя добре, да я настроя емоционално. Това беше моя работа и аз не я свърших както трябва.

— Какво ще правиш през следващите два часа?

— Ще се върна в кантората. А ти?

Поведох сестра си през задния изход на съда. Прекосихме моста и се наредихме на опашка за билети в последната минута за Лондонското око. Успяхме да се сдобием с две места. Издигнахме се в облаците, а градът се простираше от всичките ни страни като една от онези карти на света, датиращи от шестнайсети век, пред които си готов да повярваш, че земята е плоска и можеш да видиш къде свършва градът и започва нищото. Санди се взираше на запад — покрай двореца, Албърт Хол, буйната зеленина на Кенсингтън Гардънс, величествените високи жилищни сгради на Холанд Парк към безкрайната крайградска територия отвъд.

— Казваш, че този град си имал своите прекрасни моменти — каза тя, — но се обзалагам, че през повечето време е просто мрачен.

Което до голяма степен обобщава самия живот, не е ли така?

Когато слязохме от огромното виенско колело, купихме си сладолед като туристи, за кратко свободни от житейски грижи. После отново пресякохме Уотърлу Бридж до Странд и влязохме в сградата на съда за последен път.

На връщане вървяхме в пълно мълчание. Но когато се озовахме вътре, Санди попита:

— Може ли да седна до теб при изчитането на решението?

— Много бих искала.

Тони и екипът му вече бяха по местата си, когато се върнахме. Ала забелязах, че сега Даян Декстър седеше до адвоката им. Мейв беше на предния ред до Найджъл. Никой с никого не се поздрави. Седнахме със Санди. Дишах дълбоко и се стараех да запазя спокойствие. Ала никой в залата не беше спокоен. Аурата на страха беше навред.

Минаха пет минути, после десет. Но всички седяхме мълчаливи. Какво друго бихме могли да сторим? Тогава влезе съдебният чиновник. Всички се изправихме. Трейнор с бавна крачка отиде до съдийското си кресло, като държеше папка с дългите си елегантни пръсти. Поклони се. Седна. Поклонихме се и ние. Седнахме всички. Той отвори папката си. Започна да чете. В този момент си спомних нещо, което Мейв ми беше казала дни по-рано.

— В хода на отсъждането си може да посочи онова, което сам нарича „находки“. На правен език това са необорими факти и по същество означава, че веднъж изтъкнати, не могат да бъдат оспорвани.

Ала още с увода си той даде да се разбере, че никак не е доволен от цялостния тон на делото.

— Нека кажа в началото, че през двата кратки дни на финалното изслушване бяха извадени на показ по най-публичен начин твърде много кирливи ризи. Узнахме, че господин Хобс е имал две деца от две различни жени и че не е осъществил връзка с тези деца. Узнахме, че госпожа Декстър, новата партньорка на господин Хобс, е имала проблем с наркотици, който храбро е преодоляла, след като той е станал причина за спонтанен аборт. Трябва да кажа, че намирам откровеността на госпожа Декстър за някогашната й зависимост смела и достойна за уважение. Тя ме впечатли силно като свидетел…

О, господи…

— Научихме също, че оттогава госпожа Декстър е положила всевъзможни усилия да има дете до степен, че, ако може да се вярва на адвоката на ответника, е била готова на заговор с партньора си да отнемат детето от майка му на базата на скалъпени обвинения в заплаха за физически тормоз.

Санди ме погледна. Трейнор току-що беше намекнал, че не е повярвал на тезата ни.

— Узнахме и че преди повече от двайсет години госпожа Гудчайлд е поднесла на баща си питие, което може би — а може би не — го е отвело над допустимата граница за съдържание на алкохол в кръвта и — може би или не — е станало причина за фаталната катастрофа, при която той е загинал с жена си и двама невинни. Узнахме също, че госпожа Декстър и господин Хобс не са били особено честни за действителното времетраене на връзката им, макар че, искрено казано, съдът не намира за важно дали са станали интимни преди три години, или преди три месеца.

Още едно притеснено споглеждане помежду мен и Санди. Огледах залата. Всички седяха с наведени глави, сякаш бяха в църква.

— Казвам го, защото сред всички доказателства, изнесени през тези два дни, се замъгли централният въпрос: кое е най-доброто за детето? А това е едничкият въпрос тук. Всичко друго по мнение на съда е неуместно и несъществено. Без съмнение връзката между майка и дете е най-ключовата в живота. Дори би могло да се използва думата „изначален“, за да се опише този неразривен контакт. Майката е тази, която ни довежда на света, тя ни кърми, превежда ни през най-ранните етапи на съществуването. По тази причина законът проявява крайна неохота да наруши, камо ли да прекъсне тези изначални взаимоотношения, освен ако доверието на обществото към майката не е дълбоко накърнено.

По-рано днес адвокатът на ищеца обобщи „обвиненията“, както тя ги нарече, срещу ответничката. Трябва да се признае, че тези обвинения са много тежки и сериозни. Но също трябва да се признае, че ответничката е страдала от остро клинично разстройство, нарушило способността й за преценка и накарало я да се държи по крайно неразумен начин. След като признава въпросното клинично заболяване, може ли съдът да рискува застрашаване на благополучието на детето? Ето това е централната дилема, която стои пред съда. Той е длъжен да прецени дали за детето е по-добре да бъде поставено под попечителство на баща си и новата му партньорка — жена, която може да твърди, че е негова сурогатна майка, но която в очите на този съд никога няма да бъде смятана за такава.

Той замълча. Погледна над очилата си към мен.

— Да се отправи заплаха за живота на дете — дори в състояние на безпаметен гняв — е нещо много сериозно…

Санди хвана ръката ми и я стисна, сякаш за да каже: „Тук съм и те държа, ако той те запрати в пропастта“.

— Да се извърши два пъти е силно тревожещо. Такова е и натравянето на дете със сънотворни — макар да е станало случайно и в объркано състояние. Но достатъчни ли са тези действия, за да се прекъсне изначалната връзка между майката и детето? Особено когато трябва да се повдигнат въпроси за дълбоките мотиви на бащата на детето и за истинските причини той да се обърне към съда преди осем месеца, за да спечели правото детето да живее с него? В крайна сметка отново се обръщаме към същината на въпроса: ако на майката е присъдено пълно или съвместно попечителство над детето, ще изпълни ли тя заплахите, които е отправила по-рано? Не трябва ли да бъдем благоразумни в този случай и така да прережем изначалната връзка, за да гарантираме защита за интересите на детето?

Трейнор спря за момент и отпи вода от чашата пред себе си. Пред мен Найджъл Клап закри лицето си с ръка. Защото това последно изречение бе издало присъдата. Бяхме изгубили.

Трейнор остави чашата и продължи да чете.

— Това са все въпроси, над които съдът трябваше да разсъждава. Важни и нелеки въпроси. Ала когато всички налични сведения се проучат внимателно, съществува ясен отговор на тези въпроси.

Наведох глава. Ето, идваше. Най-после. Моята присъда.

— И така, след надлежно обмисляне, намирам, че майката, госпожа Гудчайлд, не е възнамерявала да навреди на детето си и не носи отговорност за действията си през този период, тъй като е страдала от медицински диагностицирана депресия. Намирам също така, че бащата, господин Хобс, е направил всичко, което е могъл, за да прекъсне връзката между майката и детето. Намирам, че мотивите на господин Хобс, както и на партньорката му, госпожа Декстър, да твърдят, че детето било изложено на риск, са били не съвсем алтруистични. Намирам, че са манипулирали истината за своя собствена изгода.

Санди вече стискаше ръката ми толкова силно, та бях сигурна, че всеки миг ще счупи няколко кости. Но не щях и да знам.

— Това са причини решението на този съд да бъде, че детето трябва да прекарва значително време и с двамата родители…

Той млъкна за секунда или две, но на мен ми се сториха като цяла минута.

— … но аз отсъждам постоянното местожителство на детето да бъде при майката.

Настана дълго шокирано мълчание, нарушено от Трейнор.

— И тъй като установих зла умисъл, насочена срещу ответничката, нареждам ищецът да плати съдебните й разноски.

Лусинда Форд мигом скочи на крака.

— Моля за разрешение да обжалваме.

Трейнор се втренчи в нея. После отсече:

— Разрешението е отказано.

Той събра листата си. Свали очилата си, подобни на полумесеци. Погледна към стъписаните ни лица. После каза:

— Ако няма нищо повече, аз се оттеглям.