— Проблемът тук — каза Мейв Дохърти — се свежда до един централен въпрос: къде е най-добре за детето да живее. Това ще решава съдът. И тъй като вече има две съдебни решения в полза на бащата на детето, нашата задача ще е да убедим съдията, че най-малкото в интерес на детето е да живее и при майка си, и при баща си, като за предпочитане прекарва повече време с майката.

— Ами ако Тони спечели Джак да живее при него? — попитах.

— Тогава няма да можете да претендирате къде точно детето да живее с баща си — отговори Мейв. — Ако, както съобщават адвокатите на съпруга ви, той и новата му партньорка възнамеряват да се установят в Сидни за няколко години, със сигурност могат да го отведат там дори и вие да протестирате, че сте географски толкова отдалечена от сина си. Естествено, ако това се случи, можем да обжалваме и евентуално да ви спечелим права за посещения, но това едва ли ще е удовлетворително. Освен, разбира се, ако не сте готова да се преселите в Австралия.

— Без виза и работа? Да бе.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Проблемът тук е, че две съдебни инстанции дават насока да се смята, че сте неспособна майка и че с поведението си след раждането на детето сте дали индикации, че потенциално то може да бъде наранено от вас. Тъкмо този аргумент те ще изтъкнат отново. Разбира се, ние ще призовем редица свидетели, които могат да гарантират и за душевната ви стабилност, и за пригодността ви като майка, и за факта, че по онова време сте страдали от клинична депресия. С колко свидетелски показания разполагаме вече, Найджъл?

— Общо с осем — отвърна той. — И… ъъ… те всички са много благоприятни за госпожа Гудчайлд.

— Това означава, че можем да разчитаме на осем благоразположени свидетели. Трудният момент тук е докладът от Службата за децата и семейството. Съдът винаги отдава голямо значение на този доклад. Той влияе силно върху окончателния изход от делото, може да бъде възлаган само от съда и на него се гледа като на окончателно становище по случая от страна на социалните служби. Именно по тази причина съм доста разтревожена от този доклад. Защото в него не се застава категорично на твоя страна, Сали. Споделяш моите притеснения, нали, Найджъл?

Седяхме в кабинета на Клап. Беше два дни, след като адвокатите на Тони бяха хвърлили бомбата, като обявиха намерението му да се премести да живее в Австралия. Макар в момента да жонглираше с четири случая едновременно, Мейв беше преценила, че ситуацията е достатъчно сериозна, за да намери свободен час и да дойде в Балам за среща между трима ни. Така направих едва второто си посещение в офиса на Найджъл Клап, откакто ме представляваше.

— Ъъ… според моя опит — подхвана Найджъл, — ако докладът на Службата за децата и семейството не оспорва статуквото, съдът обикновено допуска запазване на статуквото. Което… ъъ… уви, би могло да означава, че мъжът ви ще получи правото детето да живее при него, а на вас ще бъдат отпуснати по-чести и ненадзиравани визити. Но това не пречи той да отведе сина ви в Австралия. Така че съм съгласен с госпожица Дохърти, че трябва да се стремим към някаква договорка детето да може да живее и при единия, и при другия родител.

— Само че, Найджъл — намеси се Мейв, — проблемът тук е, че нямаме реални аргументи срещу Тони и партньорката му. Освен ако твоят „детектив“ не е изнамерил нещо.

Найджъл чак докара нещо като смутена усмивка при споменаването на думата „детектив“.

— Да я доведа ли тук, та да чуем от нея какво е успяла да изнамери?

— Вашият детектив е жена? — попитах.

Найджъл започна да се изчервява.

— Става дума за… ъъ… госпожа Кийтинг.

— Шегувате ли се? — възкликнах и внезапно видях, че моят коментар го притесни.

— Много я бива в проучването — каза той.

— Аз мога да го потвърдя — кимна Мейв.

— Простете, простете — побързах да се извиня. — Не исках да намеквам…

— Защо не я повикаш тук? — предложи Мейв.

Найджъл вдигна телефона и набра номер. Чухме как в съседната стая госпожа Кийтинг отговори на позвъняването с гръмогласно „Да?“.

— Би ли могла да дойдеш за момент при нас, Роуз? И ако обичаш, вземи със себе си досието на госпожа Гудчайлд.

— А, да, добре.

Тя се появи миг по-късно. Когато влезе, по широката й рокля на цветя се виждаха кафеникави трохи. От любимите й бисквити, без съмнение. Найджъл отново ни запозна. Макар да ме бе въвела в кабинета му само десет минути по-рано, тя ме съзерцаваше като непозната, която не е зървала преди.

Найджъл каза:

— Госпожа Гудчайлд и госпожица Дохърти биха искали да чуят резултатите от разследването ти на госпожа Декстър.

— Доклада ли да прочета, или предпочиташ сбития вариант? — попита тя.

— Нека… ъъ… чуем сбития вариант, а после ще фотокопираме доклада за тях двете.

— Както кажеш — отвърна жената, настани се на стол и отвори папката. — Имам всичките й данни тук. Даян Декстър, родена в Лийдс на петнайсети януари 1953 година. Бащата работил в местната газова компания, майката била домакиня. Учила в местната гимназия. Умно момиче била — приели я да учи икономика в Университета на Лийдс. След дипломирането си дошла в Лондон. Прекарала десет години в рекламата. Работила за някои големи фирми, сред които „Дийн Дилейни“ и „Джон Хегарти“. Тогава я привлекли в английския клон на „Апъл“ като шеф на маркетинговия им отдел. Работила пет години там. После се специализирала в проучване на пазара. През 1987 година станала съосновател на фирма — „Маркет Форс Лимитид“ — със съдружник на име Саймън Чандлър, с когото известно време имала интимна връзка. Когато скъсали през 1990 година, той изкупил дела й от компанията и с капитала тя основала „Декстър Комюникейшънс“. Фирмата преуспявала през последните десет години до степен, че сега стойността й е около десет милиона лири. Има къщи в… но това го знаете от доклада на „Лорънс и Ламбърт“ в досието. И така, ето какви нелицеприятни факти успях да открия за нея. Хоспитализирана е за два месеца през 1990 година в „Прайъри“ за „психотропна зависимост“, повече известна като злоупотреба с кокаин. Лошата новина е, че не е имало арести за притежание на наркотици и въобще нищо криминално, ако не броим няколко черни точки в талона й за шофиране с превишена скорост. И след престоя си в „Прайъри“ през 1990 година е била абсолютно чиста. Дори е изнасяла беседи пред младежки групи за някогашната си пристрастеност, освен това набирала суми за благотворителност, с които били спонсорирани програми в Лийдс и околностите за обучение относно вредата от наркотиците.

Е, браво, казах си. Излекувана наркоманка, която е останала чиста цели тринайсет години, че сега върши и благотворителна работа, за да се реваншира за пороците в миналото си. А, и в добавка е безумно преуспяла и богата.

— Кокаиновият аспект е интересен — отбеляза Мейв Дохърти. — Може да се получи нещо там. Друго?

— Освен връзката със Саймън Чандлър е имала два провалени брака: един бърз, траял само две години, със състудент, с когото се развела през 1975 година. Сега той е гимназиален учител някъде в Йоркшър. Вторият, продължил шест години, е бил с телевизионен режисьор на име Тревър Хариман и е приключил през 1985 година, когато срещнала Саймън Чандлър. Всъщност Чандлър е бил посочен като съответник в молбата за развод, подадена от въпросния съпруг. След раздялата им със Саймън през 1990 година е имала няколко връзки, включително една с Филип Кимбал, авторът на трилъри, но нищо сериозно. Докато срещнала Тони Хобс през 1999 година.

Прекъснах я.

— Тони твърди, че в началото били само приятели.

— Е, може и „само приятели“ да са били — рече Роуз Кийтинг, — но през 1999 година го е водила на почивка в Южна Африка, а през следващата — на Големия бариерен риф, където упражнявали леководолазен спорт. После прекарала един месец с него в Кайро през 2001 година.

— През кой месец на 2001 година? — осведомих се.

— Септември.

— Връзва се. Двамата се срещнахме и започнахме връзка през октомври същата година.

— Не ми е драго да ви го кажа, но тя била тази, която го зарязала през септември, защото не искал да се върне в Лондон да живее с нея.

Тук се намеси Мейв Дохърти.

— Успяхте ли да откриете кога са започнали да се срещат отново?

Тя кимна.

— Преди около дванайсет месеца, малко след връщането на господин Хобс от Кайро.

Дъхът ми секна. После попитах:

— Как разбрахте това?

— Каза ми го бившата икономка на госпожа Декстър. Той отишъл един следобед да я посети.

— Но уточни ли икономката дали е било обикновено посещение, или по-специално — поинтересува се Мейв Дохърти.

— О, определено било второто. Останал при нея докъм един през нощта. Показали се от спалнята й чак когато дошло време той да си тръгва.

… за да се прибере у дома и да ми каже, че се е запил до късно с приятели.

Следващия въпрос зададох аз.

— Според икономката той редовно ли е посещавал дома й след това?

— Според икономката, да — отговори Роуз Кийтинг. — Постоянно бил там.

Мейв Дохърти проговори замислено:

— Вероятно адвокатът на господин Хобс ще оспори показанията на икономката като невалидни, особено след като е бивша служителка.

— Точно така — потвърди Роуз Кийтинг. — Била уволнена, защото уж извършила кражба.

— О, чудесно — изпъшках.

— Само че икономката се допитала до адвокат и не се дала на госпожа Декстър. Накрая не само се сдобила с писмено извинение от нея, в което тя признавала, че обвинението не почива на истината, а получила и чек за целогодишна заплата като един вид компенсация.

— Икономката ще има ли желание да свидетелства? — попита Мейв Дохърти.

— О, да. Няма никак добро мнение за госпожа Декстър, това е сигурно. Каза ми също кога и къде двамата се измъквали от града за любовни срещи през последните шест месеца. Два пъти в Брюксел, веднъж в Париж. Взех имената на хотелите, обадих им се и те потвърдиха, че господин Хобс бил с придружителка. Портиерът в хотел „Монтгомъри“ в Брюксел ми каза, че и двата пъти жената била една и съща.

А, и едно последно важно нещо. Както става ясно, госпожа Декстър пометнала по времето, когато била силно пристрастена към кокаина. На следващата година опитала инвитро оплождане. Не се получило. Отново пробвала процедурата през 1992 и 1993 година, когато била четирийсетгодишна и, кажи-речи, завесата се била спуснала вече. Работата е там, че — според икономката — да има дете се е превърнало във фикс идея за нея до такава степен, че към средата на деветдесетте години обмисляла осиновяване, само че въпросът бил изместен от делови грижи. Тогава за известно време имала финансови проблеми…

Погледнах Роуз Кийтинг изумена.

— Как, по дяволите, узнахте всички тези неща?

Тя ми се усмихна хитро.

— Имам си начини, скъпа.

Мейв Дохърти заговори:

— Фактът, че са продължили интимната си връзка, докато той е бил женен за теб, е нещо добро за нас. Написаното от него, че са били само в приятелски отношения до болестта ти — а ние имаме доказателства за противното — също е в наш плюс. А това, че през всичките тези години тя отчаяно е мечтала за дете… е, тук е нужно само да събереш две и две.

Но после тя ме погледна право в очите и добави:

— И все пак трябва да бъда откровена с теб, Сали. По мое мнение, колкото и полезни да са тези свидетелства, те все още не оспорват и не заличават аргументите срещу теб.

Внезапно изпитах потребност от допълнителна доза антидепресанти. Също така внезапно се видях на Олдуич, на опашка с други кандидат-емигранти пред Острейлиън Хаус. Представих си как обяснявам на отегчен служител в консулския отдел, че бившият ми съпруг и новата му жена са спечелили пълно попечителство над детето ми и искам виза за Страната на Оз, та да мога да провеждам седмичните си свиждания с моя син. Неизбежно щеше да последва въпросът на чиновника: „А по какви причини съпругът ви спечели пълно попечителство над сина ви?“.

— Ъъ… госпожо Гудчайлд?

Върнах се рязко към реалността.

— Добре ли си, скъпа? — попита ме Роуз Кийтинг.

— Опитвам се да се държа.

— Проблемът е — каза Мейв Дохърти, — че финалното изслушване е след дванайсет дни. И освен ако…

Тук се намеси Найджъл Клап.

— Ъъ… мисълта на госпожица Дохърти е… ъъ… казано направо, трябва да открием още нещо или за съпруга ви, или за госпожа Декстър. Но след като госпожа Кийтинг така щателно е проучила миналото на госпожа Декстър…

— Сещаш ли се за нещо относно съпруга ти, което може да ни бъде полезно? — попита ме Мейв.

— Тоест освен факта, че години наред е избягвал да сключи брак и ми каза, че никога не е искал деца?

— Но все пак те е довел със себе си в Лондон, когато си забременяла — посочи Мейв.

— Не знам — въздъхнах. — Животът му, преди аз да се появя, е бил основно работа и по някоя случайна приятелка. Не ми е разказвал много. Всъщност единственото, което някога научих за интимните му дела отпреди, беше, когато един журналист в Кайро ми каза…

В този момент усетих как нещо прещраква в мозъка ми: реплика от разговор, чута преди около седем месеца. В объркването си тогава дори не я бях осмислила. До този момент, когато беше извадена от кошчето за отпадъци в мозъка ми и беше поставена директно пред мен.

— Да не ти е зле, скъпа? — попита ме Роуз Кийтинг.

— Може ли да използвам телефона ви, моля?

Обадих се на телефонни справки за Сийфорд. Нужният ми номер фигурираше, но лицето, с което исках да говоря, го нямаше там. Оставих й съобщение с молба спешно да ми позвъни в Лондон. После се върнах в кабинета на Найджъл и обясних с кого се опитвам да се свържа, какво ми е казала месеци по-рано и защо това може да се окаже полезно.

— Вероятността е малка — признах, — защото думите й бяха твърде неопределени. Но си струва да се узнае смисълът зад тях.

— Мислите ли, че ще можете да я откриете и да говорите с нея? — попита Найджъл Клап. — Разполагаме само с дванайсет дни.

Дванайсет дни. Крайният срок не ми излизаше от ума. Също както и осъзнаването, че Мейв Дохърти казваше истината: без нови доказателства съдът вероятно щеше да отсъди в полза на Тони. Фактите говореха сами по себе си.

Дванайсет дни. Забързах към дома си в Пътни и проверих съобщенията си. Само едно — от Джейн Санджей, в което ми съобщаваше, че се е върнала в страната, но гостува на приятели в Брайтън за една седмица, преди отново да тръгне на работа.

— Ще се срещнем за обяд някъде в скоро време. И, разбира се, ще се видим във Висшия съд на изслушването. Надявам се, че някак успяваш да запазиш спокойствие…

Никак дори. Отново избрах номера в Сийфорд. Отново бях свързана с телефонен секретар. Отново оставих съобщение. После се върнах към работата си по филмовия справочник. Но за разлика от труда си над предишната коректура, сега не успявах да се изолирам от околния свят за два часа без прекъсване. Този път постоянно поглеждах към телефона, молех му се да позвъни. Но той не го правеше.

Обадих се и пак оставих съобщение. После започнах да звъня на всеки три часа.

В края на деня телефонът иззвъня. Скочих. Само че беше Роуз Кийтинг.

— Обаждам се само да разбера дали има новини — каза тя.

— Още не ми е върнала обаждането.

— Продължавай да опитваш, скъпа — каза тя и схванах подтекста в думите й: нужно ни е нещо ново.

До полунощ бях звъняла сигурно още осем пъти. Спах на пресекулки и накрая в пет сутринта се озовах пред кухненската маса, за да коригирам страниците. В седем пробвах номера в Сийфорд. Никакъв отговор. Звънях отново в десет, в три, в шест. После, когато позвъних в осем и половина вечерта, неочакваното се случи. Най-сетне отсреща вдигнаха. Когато Пат Хобс чу гласа ми, силно възнегодува.

— Вие ли ми звъняхте непрекъснато вчера?

— Госпожо Хобс… Пат… моля ви да ме изслушате…

— Не ме наричайте по име. Аз не ви познавам.

— Аз съм съпругата на Тони…

— Много добре си спомням, по дяволите. Преди месеци пак ми досаждахте.

— Ситуацията е спешна.

— Да не е умрял или да е на смъртно легло?

— Не, но…

— Тогава не е спешна.

— Ще ми позволите ли да ви обясня…

— Не мисля да го правя.

— Само един прост въпрос.

— Няма да отговоря, какъвто и да е той. И не желая да ме безпокоите повече.

Тя затвори. Позвъних отново. Линията даваше заето. След десет минути пак позвъних. Отново заето. След половин час пак. Все още заето. Беше свалила слушалката от вилката. Закрачих тревожно из кухнята. Погледнах стенния часовник. После отново взех телефонната слушалка и се обадих на справки за националната железопътна мрежа. Узнах, че ако хвана влака в 21:32 от Пътни до Клапам Джънкшън и там се кача на влака в 21:51 до Истбърн, ще пристигна в Сийфорд в 23:22 часа.

Напъхах някои неща в пътна чанта — с мисълта, че след като е крайбрежен град, все трябва да има поне няколко пансиона там. После хукнах да хвана влака.

Два часа по-късно слязох на гарата в Сийфорд и улових мирис на йод във въздуха, което означаваше, че морето е наблизо. Отвън имаше едно самотно такси. Дадох му адреса, взет от указателя.

— Само на три минути пеша е оттук — каза шофьорът и посочи към супермаркета „Сейфуей“ срещу гарата.

Благодарих му и тръгнах натам. Улиците бяха празни. Осветлението от уличните лампи беше слабо и на него различавах само малка главна улица със смесица от модерни сгради и къщи от епохата на крал Едуард. Завих покрай супермаркета и се озовах на пряка с ниски магазини, в края на която имаше няколко бунгала с облицовка от чакъл. Номер двайсет и шест беше предпоследното. Беше боядисано в кремаво. На прозорците имаше дантелени завеси. Над вратата се мъдреше дървена табела с името на къщата — „Сий Крест“. Планът ми беше да издиря къщата, после да си намеря близко хотелче, да наглася алармата на пътническия ми часовник за шест и трийсет сутринта и да цъфна на прага й в седем. Може да не й харесаше толкова ранно сутрешно посещение, но поне щях да имам шанс да я хвана, преди да е излязла за работа (ако въобще ходеше на работа). Но когато стигнах до входната врата, видях, че вътре свети. Прецених, че е по-добре да си навлека гнева й, докато поне е будна, затова натиснах звънеца.

След миг вратата леко се открехна. Отвътре беше закачена верига. Зад нея видях жена с много сбръчкано лице и уплашени очи. Ала гласът беше също така сърдит като преди.

— Какво искате посред нощ?

Бързо пъхнах крак в процепа между отворената врата и касата и казах:

— Аз съм съпругата на Тони, Сали Гуд…

— Махайте се оттук — отсече тя и се опита да затръшне вратата.

— Отделете ми само пет минути, моля ви.

— Ако не си тръгнете веднага, ще повикам полиция.

Отново се помъчи да блъсне вратата.

— Само ме чуйте…

— В полунощ? И дума да не става. Тръгвайте си или…

— Той ми взе детето.

Мълчание. Пролича си, че това явно я стъписа.

— Кой ви взе детето?

— Брат ви.

— Имате дете от Тони?

— Син — Джак. Почти на девет месеца е. И Тони…

Закрих лице с длан. Отново цяла се разтреперих. Не исках да плача пред тази жена.

— Какво Тони?

— Отиде при друга жена. И ми взеха сина…

Прочетох в очите й смесица от загриженост и колебание.

— От двайсет години не съм имала нищо общо с брат си.

— Разбирам. Но, моля ви, положението е отчайващо. Повярвайте, иначе нямаше да съм тук в полунощ…

Чух я да сваля веригата.

— Десет минути, не повече — предупреди и отвори вратата.

Пристъпих на шарения мокет, който продължаваше надолу по коридора със стени, облепени с кафеникави тапети на цветя. Дневната беше встрани. Отново мокет, гарнитура от три части, тапицирана с бежова изкуствена кожа, старичък телевизор и видео; вехт махагонов шкаф, върху който имаше пълна до половина бутилка „Бейлис“ и половинлитрово шише евтин на вид джин. По стените нямаше декорация — просто друг вид избелели тапети на цветя върху тъмносин фон. Във въздуха витаеше отчетлив мирис на влага.

— Е, какво имате да ми казвате? — попита тя.

Както толкова много пъти през последните месеци, отново разправих историята си. Пат Хобс остана мълчалива през цялото време и пушеше цигара от цигара „Силк Кът“. Знаех, че е около десет години по-възрастна от Тони, но с дълбоките бръчки по лицето й, тъжните очи и вехтия халат с десен на цветя приличаше на бабичка. Някъде на половината на разказа ми тя ме прекъсна и попита:

— Пиеш ли джин?

Кимнах. Тя стана, сипа джин в две чаши, после ги доля с тоник от бутилка върху шкафа. Подаде ми едната чаша. Отпих. Разгазираният тоник беше доста гаден. Също и металният привкус на евтиния джин. Но все беше алкохол и помогна.

Отне ми още десет минути да я вкарам в курса на събитията. През това време тя изпуши нови две цигари. Накрая рече:

— Това можех и аз да ти го кажа — че брат ми е негодник. Вярно, чаровен негодник, но все пак негодник. Освен да заявя, че съжалявам за ядовете ти, какво бих могла да сторя по въпроса?

Отпих още една успокояваща глътка джин, като съзнавах, че не я ли спечеля сега, цялата тази среднощна визита щеше да се окаже напразна. После подхванах:

— Помниш ли, че като говорихме предишния път и ти споменах как Тони току-що ме е напуснал, ти ме попита…

Предадох й накратко разговора, макар да го помнех дума по дума.

— От колко време сте женени двамата? — беше ме попитала тя.

— От около година.

— И вече ви е напуснал? Бързо действа. Но знайте, че не съм изненадана. Тъкмо такъв тип човек е той.

— Имате предвид, че го е правил и преди?

— Може би.

Погледнах я от упор и зададох въпроса си:

— Какво искаше да кажеш с това „може би“?

Тя запали поредната цигара. Виждах, че претегля всичко това в ума си, пита се дали въобще да се замесва в моята история. Исках от нея да предаде брат си. А макар да не беше говорила с него двайсет години, той все пак си оставаше неин брат.

Дръпна силно от цигарата, после издиша дима.

— Ще ти кажа, но при едно условие. Не си го чула от мен. Разбра ли?

Кимнах. Сега беше неин ред да подхване разказ. Два разказа всъщност, макар да бяха част от една обща история. Когато приключи, изправи се, излезе в коридора и се върна с тефтерче, лист хартия и химикалка. Намери два номера. Записа ги. Каза:

— Оттук нататък ти се срещаш с тях. Но помни, мен не бива да ме включваш в картинката.

Уверих я, че няма да спомена никога за нейното участие, после й благодарих от сърце за помощта и й дадох да разбере, че съм наясно колко трудно й е било онова, което стори.

— Никак не беше трудно.

Изправи се, с което даде знак, че е време да си вървя.

— Утре трябва да ставам за работа — обясни.

— Какво работиш?

— Касиерка съм в една строителна фирма.

— Харесва ли ти?

— Работа е.

— Нямам думи да изразя колко съм ти признателна…

Тя махна с ръка да ме спре. Не искаше благодарност.

— Е, добре тогава — казах и взех пътната си чанта. — И все пак оценявам помощта ти.

Тя кимна кратко, после отвори вратата. Мислех да я питам къде е най-близкият хотел, но се отказах. Не исках да я ангажирам повече. Особено след като беше направила толкова много.

Тръгнах по улицата по посока към центъра, без да ме е грижа дали всички хотели в Сийфорд бяха пълни, или затворени през нощта. Ако се наложеше, щях да спя на някоя пейка на гарата. Хазартният ми ход излезе печеливш. Сведенията, които бях получила, си струваха една безсънна нощ. Но още на половината на пряката чух зад гърба си гласа на Пат Хобс:

— Къде отиваш сега?

Обърнах се. Стоеше на прага на къщата си.

— Не знам. Все трябва да има някой отворен пансион или хотел.

— В един часа през нощта в Сийфорд? Всички спят. Ела, имам свободна стая.

Стаята беше тясна и лъхаше на плесен. Също и леглото. На прозоречния перваз имаше малка и тъжна колекция детски кукли. Тя не говори много с мен, само ми каза, че банята е в дъното на коридора и че в шкафа има чиста кърпа. После ми пожела лека нощ.

Съблякох се и се пъхнах между чаршафите. Заспах за минути.

И ето че вече беше сутрин, а Пат чукаше на вратата ми, за да ми съобщи, че било осем часът и трябвало до час да бъде на работа. Беше се облякла за строителната фирма в тъмносиня униформа, синя блуза и синьо-бял шал с фирменото лого. На котлона имаше старовремски кафяв чайник. Върху метална скара ме чакаха две препечени филийки бял хляб, бурканче мармалад и кутийка с маргарин.

— Реших, че ще искаш да хапнеш малка закуска — каза.

— Благодаря ти — отговорих.

Седнах до масата. Взех филийка и я намазах с мармалад. Пат запали цигара.

— По повод двата телефонни номера, които ти дадох снощи… Обадих се и на двете места вече. Съгласни са да се срещнат с теб. Какво ще правиш днес?

— Свободна съм — отвърнах, искрено зарадвана и леко изненадана от такъв жест.

— Това е добре, защото първата — онази, която живее в Кроули — каза, че ще си е у дома предобед. Звънях и на гарата. Има влак от тук до летище Гетуик в 9:03, но ще трябва да смениш на Брайтън. Ще стигнеш на Гетуик в 10:06, а оттам до къщата й е десет минути с такси. Другата жена не може да се види с теб днес. Но утре сутринта е свободна. Така или иначе, тя живее в Бристол. Ще те очаква към единайсет, така че трябва да вземеш влак от Лондон около девет часа. Става ли?

— Не знам какво да кажа, освен че преливам от…

— Стига — прекъсна ме тя, решена да избегне многословните ми благодарности. — Надявам се нещата да имат добър край за теб и това е всичко, което ще кажа.

Настана мълчание. Опитах се да подхвана разговор.

— Отдавна ли живееш в Сийфорд?

— От двайсет и три години.

— Толкова дълго? А преди това?

— В Амършам. Живеех с родителите си, докато и двамата починаха. И после ми се прииска да сменя мястото. Не ми се оставаше в къщата, когато тях вече ги нямаше. Помолих в строителната фирма да ме прехвърлят другаде. Предложиха Сийфорд. Хареса ми идеята да живея край морето. Дойдох тук през 1980 година. Купих жилището с дела си от къщата в Амършам. И оттогава не съм се местила повече.

— Била ли си омъжена или…

— Не — прекъсна ме тя. — С това се разминах.

Угаси рязко цигарата си. Бях прекосила граница на интимното й пространство и разговорът беше прекратен.

Тя ме изпрати до гарата. Когато стигнахме до входа, казах:

— Отново ти благодаря, че ме подслони. Дано не съм ти създала много грижи.

— За пръв път от близо седем години в дома ми нощува някой.

Докоснах ръката й.

— Може ли да ти се обадя и да ти кажа как е минало всичко?

— Предпочитам да не го правиш — отвърна тя. С още едно кратко кимване добави: — Сбогом — и си тръгна.

Докато чаках да се кача на влака за Гетуик, неволно заразглеждах карта на Източен Съсекс, окачена на стена в гарата. Погледът ми се премести леко на североизток от Сийфорд и забелязах градчето Литлингтън — сцената на позорната ми поява пред портата на Даян Декстър. С показалец премерих разстоянието между двата града и после поставих пръста си на индикатора в долната част на картата. Тони прекарваше уикендите си само на пет километра от дома на сестра си.

Смених влака на гарата в Брайтън. На Гетуик взех такси до модерна къща в скромен квартал на Кроули. Жената там ми отдели трийсет минути от времето си, каза ми всичко, което исках да чуя и отвърна, че да, съгласна е да разговаря с човек от адвокатския ми екип. Взех такси обратно до гарата. Докато чаках влака, позвъних на Найджъл Клап и развълнувано му разправих на един дъх всичко, което се беше случило през последните дванайсет часа. Той не каза нищо, докато бърборех бързо и възбудено. А когато най-сетне приключих с коментар: „Не е зле, а?“, той отговори:

— Да, това са твърде добри новини.

Което от устата на Найджъл Клап звучеше като бурен оптимизъм.

Каза ми също, че ще прати Роуз Кийтинг в Кроули, за да вземе свидетелски показания.

Около обед на следващия ден му се обадих от Бристол с още добри новини. Бях чула точно каквото исках да чуя от второто лице, с което ме свърза Пат Хобс, и тя също бе готова да даде свидетелски показания. Отново адвокатът ми бе върхът на ентусиазма.

— Справихте се много добре, госпожо Гудчайлд.

Мейв Дохърти също бе на неговото мнение. Обади ми се два дни по-късно да ми каже колко е доволна от детективската ми работа.

— Със сигурност са много интересни показания — каза тя, но някак предпазливо. — Ако се използват стратегически в изслушването, може да окажат влияние. Не казвам, че са димящото дуло, което бих искала, но без съмнение са многозначителни.

После ме попита дали съм свободна да се отбия в кантората й за около час, та да преговорим как смята да ме разпита, когато щях да давам показания на изслушването, и да ме подготви какво да очаквам от адвоката на Тони.

Макар че й бях нужна само за шейсет минути, пътуването до Чансъри Лейн ми изяде два часа. А в момента времето ми беше дефицитно, тъй като бях изгубила повече от един цял работен ден покрай експедициите ми до Съсекс и Бристол, а филмовият справочник трябваше да бъде предаден, преди да започне изслушването. Щом се озовах в кабинета й, улових се, че мачкам хартийка в ръка, докато репетирахме показанията ми. Тя ме предупреди, че да мачкам хартийка в ръка е нещо, което твърдо трябва да избегна по време на разпита ми, защото това ме карало да изглеждам свръхнапрегната и ужасена. После ми проведе пробен кръстосан разпит, като ме тероризираше безжалостно, удряше по слабите ми места и подкопаваше самоконтрола ми.

— Ето че вече съм уплашена до смърт — казах й, щом приключихме.

— А не бива — отвърна тя. — Защото ти всъщност се справи много добре. Помни, тя ще се постарае повече от обикновено да те препъне, да те изкара абсолютна лъжкиня. Ще се помъчи и да те ядоса. Тук номерът е един-единствен: не се хващай на въдицата. Давай кратки и ясни отговори. Избягвай контакт с очи с нея. Повтаряй едно и също отново и отново. Не се отклонявай от разказа си и всичко ще е наред.

Съмнявах се в това, но за щастие ужасът от финалното изслушване за кратко бе изместен от по-непосредствения ужас, че няма да завърша работата си в срок. Всъщност бях благодарна за напрежението, тъй като то блокираше страховете ми. Също така ме принуди да работя по четиринайсет часа през последната седмица. Като се изключеше прескачането до супермаркета за храна и бърза трийсетминутна разходка по крайбрежната алея, не излизах от къщата… освен, разбира се, за седмичните ми срещи с Джак. Той вече пълзеше и издаваше разнообразни звуци, обичаше да го гъделичкам, а най-много обичаше да го държа над мен, легнала на пода, и с възглас „Едно, две, три, бум!“ да го сваля върху гърдите си. Намираше го невероятно смешно и едносрично даваше да се разбере, че иска да повторя номера пак и пак. А аз, разбира се, го правех на драго сърце. Докато Кларис не влезеше да ми съобщи, че часът ни заедно е свършил.

Както винаги, това бе най-тежкият момент. Предаването му. Имаше дни, в които притисках Джак към себе си и се борех със сълзите. В други дни той изглеждаше смутен и недоволен, че прекратяваме забавленията си, и аз се борех със сълзите. Някой път заспиваше, или го удряше на рев, или като цяло беше неспокоен и аз се борех със сълзите. Днешният ден не беше различен. Надигнах се от пода с него на ръце. Доближих главичката му до моята. Целунах го. Казах му:

— До другата седмица, голямото ми момче.

После го дадох на Кларис. Тя отиде в съседната стая. Седнах на един от захабените пластмасови столове и за пръв път след началното надзиравано свиждане не издържах и се разплаках. Кларис влезе. Седна до мен, прегърна ме и ме остави да отпусна глава на рамото й, докато продължавах да се треса от ридания. Чест й правеше, че не каза нищо. Мисля, че разбираше под какво голямо напрежение съм с това задължение да се държа едновременно правилно и спокойно в нейно присъствие, да понасям наложената раздяла през последните месеци с нужното хладнокръвие, за да не бъда оценена като неуравновесена. Наясно беше какво ме очакваше само след три дни. И как, ако нещата не се развиеха благоприятно за мен…

Така че ме прегърна и ме остави да се наплача. Когато най-после хлипането ми утихна, тя каза:

— Надявам се, че по това време другата седмица тези надзиравани свиждания ще са само лош спомен за теб и отново ще си със синчето си.

Междувременно ме чакаше работа, която да завърша, и аз бях решена това да стане преди началото на изслушването, за да си позволя да се наспя добре през нощта, преди да се отправя към Висшия съд.

Няколко дни преди изслушването ми се обади Санди.

— Значи вторник е големият ден, нали?

— Да.

— Ще ми се да бях католичка. Щях да накарам да отслужат молебен за теб.

— Божествената намеса няма да ми помогне.

— Знае ли човек? Непременно ми обещай, че ще ми се обадиш във вторник вечер.

— Със сигурност ще се чуем.

Затворих. Тази нощ работих до три, после се строполих в леглото, станах в седем и работих непрекъснато (като поспах само един час по средата на деня) до седем на следващата сутрин. А после се отпуснах във ваната и се поздравих за приключения безкраен коректорски труд.

Ръкописът замина с куриер на мотоциклет в девет часа. Малко след това отидох до обществената баня в Пътни и прекарах един час да преплувам дължини в басейна. След това посетих фризьорския салон и се почерпих с обяд в ресторант, прекосих улицата до отсрещното кино и гледах някаква романтична комедия с Мег Райън, прибрах си единствения костюм от химическото чистене и си бях у дома в пет. Тогава ми се обади Мейв Дохърти да ми каже, че току-що научила кой ще е съдията на изслушването.

— Казва се Чарлс Трейнор.

— Добър ли е за нас? — попитах я.

— Ами…

— С други думи, не е добър.

— Бих предпочела някой друг пред него. Той е олицетворение на старата школа, придържа се строго към буквата на закона, много е традиционен…

Звучеше досущ като последния, с когото се бях срещнала.

— Намекваш, че мрази жените ли? — попитах.

— Би било крайно да го наречем женомразец. Но има доста ортодоксални възгледи по въпросите на семейството.

— Прекрасно. Ти пледирала ли си пред този Трейнор?

— О, да. И трябва да кажа, че когато се срещнахме в съдебната зала преди пет години, Чарлс Трейнор остави у мен впечатление за най-лошия тип възпитаник на Итън: закостенял, високомерен, определено непонасящ всичко, олицетворявано от мен. Но в края на изслушването бях изпълнена с уважение към него. Защото при цялата му консервативна надменност и спорно отношение към жените (особено към работещите за прехраната си), той е също така безупречно справедлив при прилагане на закона. Така че определено не бих се плашила от него.

Реших да отложа всякакви подобни страхове за през нощта, защото знаех, че ще ме връхлетят от самото начало на новия ден. Насилих се да си легна в девет вечерта и спах непробудно, докато будилникът не зазвъня в седем сутринта.

Преди да се разсъня напълно, насладих се на няколко блажени мига на безпаметност, докато не ме зашемети осъзнаването: дошло бе време да става каквото ще става.

Пристигнах в Лондонския съд малко след десет и петнайсет. Не исках да съм там твърде рано, защото знаех, че само безцелно ще се мотая пред готическата арка на входа и ще се помпам със страх. Бездруго по време на пътуването с метрото до Темпъл така силно стисках „Индипендънт“, че го бях прокъсала. Пред съда вече кипеше дневното оживление: пледиращи адвокати с перуки минаваха покрай мен, придружени от адвокати с тежки куфарчета, натъпкани с документи, и тревожни на вид граждани, които бяха или ищци, или ответници в съдебните драми, разиграващи се във внушителната сграда. Появи се Найджъл Клап с куфарче на колелца, каквото използват самолетните пилоти. С него беше Мейв Дохърти, облечена в строг черен костюм — беше ми обяснила на срещата ни предишната седмица, че също като на междинното изслушване няма да има тоги и перуки. Само тъмни костюми и (както сухо отбеляза) „обичайните кисели формалности“.

— Ъъ… добро утро, госпожо Гудчайлд — поздрави ме Найджъл.

Докарах подобие на усмивка и се опитах да изглеждам спокойна. Мейв веднага долови тревожното ми състояние.

— Просто си припомняй, че всичко ще свърши до няколко дни и че имаме много добър шанс да променим ситуацията. Особено след като разговарях вчера по телефона с двете свидетелки. Много добре се справи, Сали.

Пред нас спря черно такси. Вратата му се отвори и за пръв път от осем месеца зърнах мъжа, който по закон все още беше мой съпруг. Тони беше понапълнял през това време, но все така изглеждаше впечатляващо хубав и бе подходящо облечен за случая — в черен костюм, тъмносиня риза и връзка, която импулсивно му бях купила от „Селфриджис“ преди около година. Когато ме забеляза, ръката му се стрелна да прикрие вратовръзката за миг, после ми отправи едва доловимо кимване и се извърна. Аз също нямах сили да го гледам и отклоних поглед. Ала в този момент в съзнанието ми изникна картина: как се качвам в самолета на Червения кръст в Сомалия и виждам Тони Хобс, седнал на пода на кабината, да ми се усмихва с лек намек за флирт, на което аз отвръщам. Така започна нашата история — а ето докъде ни доведе: пред входа на съда, заобиколени всеки със своя екип адвокати, неспособни да се погледнем един друг в очите.

Пледиращият адвокат на Тони, Лусинда Форд, го следваше заедно със същия адвокат, когото бе използвала за междинното изслушване. А после от таксито слезе Даян Декстър. Отблизо не противоречеше на образа, който си бях създала за нея: висока, слаба, елегантно облечена в идеално скроен делови костюм, с опъната черна коса, лице, носещо петдесетте си години с относителна лекота. Не бих я описала като красива или дори миловидна. Но беше впечатляваща с дискретно излъчваната властност. Забеляза ме на стълбите и погледът й сякаш мина през мен. После четиримата в група минаха покрай нас и влязоха в сградата, като пледиращите адвокати си размениха учтиви официални поздрави. Тогава обърнах внимание, че с изключение на Найджъл Клап, който беше в обичайния си нюанс на сиво, всички останали участници в тази малка драма бяхме облечени в черно, сякаш присъствахме на погребение.

— Е, след като всички сме тук… — рече Мейв, кимна към вратата и поехме по стълбите.

Мейв ни поведе през огромното фоайе на Висшия съд. Завихме наляво, прекосихме вътрешен двор и влязохме в сградата „Томас Мор“, която, както ме осведоми Мейв, била използвана предимно за дела в сферата на семейното право. Качихме се по стълби и стигнахме до Съдебна зала 43 — голямо помещение, напомнящо църква, с дървена ламперия, много подобно на залата, в която се проведе междинното изслушване. Съдийският стол беше върху издигната платформа. Вляво от нея беше свидетелската скамейка. Зад нея имаше врата, която вероятно водеше към кабинета на съдията. Също както и преди, ние се настанихме от лявата страна на залата, а Тони и компания — от дясната. На бюро, разположено отпред, седеше съдебен стенограф. Мейв вече ми беше обяснила, че тъй като Тони е направил „заявление“ да запази Джак под свой покрив, формално пред съда той се води „ищец“, а аз съм в ролята на „ответник“. Екипът на Тони щеше да започне пръв и да представи своята теза. Пледиращият му адвокат вече бе предал основните си аргументи на съдията (както и Мейв бе връчила своите). Щяха да бъдат призовани свидетели, предимно за да потвърдят писмените показания, които вече бяха дали. На Мейв щеше да е позволено да подложи техните свидетели на кръстосан разпит, след което Лусинда можеше да проведе повторен разпит, ако желаеше.

— В областта на семейното право до голяма степен копираме модела на френската система на разпит — беше ме осведомила Мейв, когато я посетих в кабинета й. — Тя е различна от тази в Щатите, в смисъл че никоя страна не може да прекъсне разпита, провеждан към свидетел от другата, освен ако не е крайно необходимо.

След като бъдеше представена тезата на ищеца, ние щяхме да изложим своята. После следваха заключителните пледоарии. Първа беше нашата, последвана от тази на адвоката на Тони. На Мейв щеше да се позволи да даде отговор и после адвокатът на Тони щеше да има последната дума.

— Знам какво ще кажеш: че е крайно несправедливо, ако ти си в ролята на ответника. И се боя, че това е самата истина. Но така работи системата и никой от нас не може да стори особено много. Освен да се погрижим те да не могат да оборят онова, което представяме пред съда — а това вече е моя работа.

Докато моята работа беше да седя и да се чудя ще мога ли някога отново да живея със сина си.

Мейв Дохърти се разположи на предния ред в съдебната зала. Аз и Найджъл седнахме точно зад нея. Откъм страната на Тони подредбата беше аналогична. Погледнах часовника си: 10:31. Още чакахме пристигането на съдията. Вече знаех от Мейв, че изслушването е закрито за външни хора, така че пейките зад нас щяха да останат празни. Но тогава внезапно главната врата се отвори и чух много познат глас да изрича името ми.

Гласът беше на сестра ми Санди. Обърнах се. И ето я там — уморена на вид, дезориентирана и тътреща подире си куфар на колелца. Изправих се втрещена.

— Какво правиш тук? — попитах.

Тонът ми не преливаше от ентусиазъм и тя мигом го усети.

Тони проточи врат и се стъписа, като я видя в съда.

— Какво си ме зяпнал? — тросна му се тя и мигом му обърна гръб. После ми прошепна: — Не си ли доволна, че съм тук?

Прегърнах я бързо и прошепнах в отговор:

— Разбира се, разбира се. Просто страшно се изненадах. Сега ли пристигаш?

— Да. Взех метрото от Хийтроу. Надявам се да ми намериш легло за две нощи.

Успях да пусна слаба усмивка.

— Мисля, че може да се уреди. Кой гледа децата?

— Нали ги знаеш съседите ми, семейство Фултън? Техните две са на летен лагер, така че няма да се затруднят…

Ала в този момент бяхме прекъснати от призива на съдебния чиновник:

— Моля, станете.

Направих жест на Санди да седне някъде и изтичах обратно до Найджъл Клап. Той вече се беше изправил.

— Сестра ми — прошепнах му.

— О… ъъ… ясно — отвърна той.

Страничната врата се отвори и влезе съдия Чарлс Трейнор. Беше малко над шейсетгодишен. Едър. Внушителен. Добре сложен. Имаше гъста стоманеносива коса и царствено държание, от пръв поглед си личеше, че е с високо самомнение. Черният му костюм с жилетка беше безупречен. Такава беше и бялата му риза и вратовръзка, за която предположих, че е на Итън (по-късно Мейв потвърди предположението ми). Той зае мястото си на съдийския стол. Поклони ни се, и ние — на него. Кимна ни да седнем. Извади очила със стъкла във форма на полумесеци от малкото джобче на сакото си и ги постави на носа си. Прочисти гърло. Съдебният чиновник призова към тишина. Трейнор ни погледна над очилата си. Видях как забеляза самотната посетителка на последния ред.

— А вие коя ще да сте?

Найджъл бързо прошепна обяснение на Мейв Дохърти, която се изправи и каза:

— Милорд, това е сестрата на ответничката, която току-що пристига от Щатите, за да бъде с госпожа Гудчайлд за изслушването. Молим съдът да разреши тя да остане.

Трейнор погледна към Лусинда Форд.

— Адвокатите на ищеца желаят ли да повдигнат възражение срещу такова присъствие?

— Един момент, моля, милорд — отвърна тя и проведе бърз приглушен разговор с Тони и адвоката му. След миг се изправи и заяви: — Нямаме възражения, милорд.

— Добре тогава, посетителката може да остане.

Предпочетох да не се обръщам към Санди в този момент — от страх да не демонстрира тържествуване и добронамереност, като например вдигне палец към мен.

Трейнор се прокашля. После, без увъртян увод и обяснителни забележки, подкани адвоката на ищеца да представи иска на клиента си.

Лусинда Форд се изправи и след лек поклон с глава към съдията заговори:

— Милорд, след като разполагате с писмените ми изявления, без съмнение сте наясно, че това е един отчаяно тъжен и трагичен случай…

И тя продължи в този дух да обрисува картината как преуспял в професията си мъж — Антъни Хобс, „един от изключителните журналисти на своето поколение“ — се оказва интимно обвързан с жена, за която знае много малко и която забременява от него само седмици след началото на връзката им.

— Естествено, господин Хобс би могъл да се прояви като мръсник и да обърне гръб на тази жена. Но вместо това, щом узнава, че е прехвърлен в Лондон, предлага й тя да го придружи и да легализират отношенията си чрез брак. Няма спор, че госпожа Гудчайлд преживява изключително тежка бременност и е принудена да се бори с остра следродилна депресия, при което поведението й се люшка от една крайност в друга и се стига дотам, че…

Тук тя, както в уводната си пледоария на междинното изслушване, изброи и преувеличи всичко, с което разполагаха срещу мен. Първото ми избухване в болницата, че ми е все едно дали Джак ще живее, или ще умре. Последвалите ексцесии в поведението ми по време на престоя в „Матингли“. Заплахата ми да убия детето. Инцидентът на отравянето му с приспивателни. Затварянето ми в психиатрично отделение. Невероятната издръжливост и подкрепа на съпруга ми по време на всичко това…

В този момент от дъното на залата се чу шумна въздишка на негодувание. Лусинда Форд спря по средата на фразата си и се извърна да види кой е причинил това прекъсване. Същото сториха Мейв и Найджъл Клап, а съдия Трейнор просто погледна над бифокалните си очила и попита:

— Някой каза ли нещо?

Санди наведе глава, за да избегне обвинителните погледи.

— Гледайте да не се случва повече — рязко заяви съдията с тон, който подсказваше, че следващия път няма да прояви търпимост. После помоли Лусинда Форд да продължи.

Тя се залови да описва почтеността на Тони, как бил до мен дори след като съм заявила намерение да убия сина ни, как в отчаянието си се обърнал към старата си приятелка Даян Декстър, която предложила подслон за спасение от маниакалната…

И така нататък в същия дух. Нямаше как да й го отрека. Беше логична. Беше кратка в изказа си. Беше категорична и остра. Не оставяше у слушателя съмнение, че се бях превърнала в безумка, склонна на детеубийство, и че колкото и жестоко да би било да се раздели майка от детето й, в този случай нямало друг избор. Да се допусне детето обратно при майка му, щяло да означава само то отново да бъде изложено на риск, нещо, за което нямала съмнение, че съдът не би искал да съдейства. Особено след като детето се радвало на такова прекрасно съществуване при баща си и госпожа Декстър.

Бях чувала вече повечето от аргументите. Ала това не намали въздействието им върху мен. Като всички добри пледиращи адвокати Лусинда Форбс бе съвършена в създаването на внушения и с ясния си, прецизен и рационален език ме превърна в ужасяващо и окаяно създание, което не знае какво върши и сериозно обмисля убийството на сина си.

Дойде ред на Мейв да изложи нашата теза и тя го направи с впечатляваща яснота и компактност на разказа. Беше ми казала, че краткостта е предпочитана добродетел за Трейнор. В началото набързо припомни на съдията за журналистическата ми дейност, за дългогодишната ми работа като чуждестранен кореспондент на „Бостън Поуст“, за завидната ми способност да се справям като жена и репортер в Близкия изток. После с около три изречения описа шеметната ми любовна връзка с господин Хобс, забременяването ми на трийсет и седем годишна възраст, достигнала границата „сега или никога“, изправяща се между жените на прага на четирийсет и майчинството, решението ми да замина с него в Лондон и усложненията на кошмарната ми бременност.

Преведе го през страданията ми с икономично и точно описание, лишено от мелодраматизъм относно сполетялата ме орис. Беше първокласен разказвач и беше спечелила пълното внимание на Трейнор, докато се приближаваше към края на уводната си пледоария.

— Госпожа Гудчайлд никога не е отричала, че докато е била в плен на клинична депресия, веднъж е изказала гласно безразличие по повод оцеляването на сина си и веднъж е изрекла заплаха срещу него, ала тя не само че не е осъществила тази заплаха, а никога не е предприела насилствени действия спрямо детето си. Тя също така открито признава, че, след като е страдала от хронична липса на сън и задълбочаваща се следродилна депресия, без да иска, е накърмила сина си, докато е вземала приспивателни — инцидент, по повод на който все още изпитва силно чувство на вина. Ала тези три инцидента, които току-що описах, са пълният сбор на „престъпленията и простъпките“, в каквито ищецът обвинява клиентката ми. И на базата на тези три инцидента ищецът манипулира фактите, за да получи по спешност първоначалната ограничителна заповед срещу госпожа Гудчайлд на изслушване, което много удобно се провежда, докато тя е извън страната заради погребение на член от семейството. Ищецът продължава да се позовава на тези инциденти и печели междинното изслушване. На него му е присъдено пълно попечителство над детето, с което госпожа Гудчайлд по същество е обявена за негодна майка и с изключение на един жалък час седмично клиентката ми бе напълно откъсната от неколкомесечния си син в продължение на последната половин година. Аз твърдя, че действията на ищеца по отношение на съпругата му са безмилостни и опортюнистични и целят единствено неговата лична изгода.

Тя седна. За кратко настана пауза. После Лусинда Форд се изправи и призова първия си свидетел: господин Томас Хюс.

Той влезе, облечен в отличен костюм, с типичното си арогантно поведение на доказан специалист от Харли стрийт. Зае свидетелската скамейка, положи клетва, а после кимна дружелюбно съзаклятнически на съдия Трейнор. В този момент забелязах, че носят вратовръзки на едно и също училище.

— Господин Хюс, вие сте смятан за един от водещите специалисти по акушерство в страната, нали така? — подхвана госпожа Форд и после припомни на съда, че показанията на свидетеля са предадени на по-ранен етап. Но само за да се потвърдят подробностите в показанията му, било ли по негово мнение поведението на госпожа Гудчайлд анормално невъздържано, докато била под грижите му в болница „Матингли“?

Той се впусна в темата със сдържана наслада, като обясни как през всичките му години като консултант аз съм била една от най-агресивните и невъздържани пациентки, които бил срещал. Обясни как малко след раждането на сина ми сестрите от отделението му докладвали за опасно „капризното ми и непостоянно поведение“.

— Чести случаи на продължителен отчаян плач — каза той, — последвани от изблици на силен гняв и абсолютна липса на интерес към благополучието на детето й, което в този момент беше настанено в интензивното педиатрично отделение.

— В свидетелските си показания — намеси се Лусинда Форд — наблягате на последното и отбелязвате как медицинска сестра ви е предала думите на госпожа Гудчайлд, цитирам точно, „Той умира… и аз не ща да знам. Ясно ли ти е това? Не ща да знам“.

— Боя се, че е точно така. Докато синът й се възстановяваше от жълтеница, тя стана крайно необуздана пред очите на целия персонал на родилното отделение до степен, че трябваше да я успокоявам вербално и да я информирам, че поведението й е съвършено неприемливо.

— Изтъква се аргументът, че по това време госпожа Гудчайлд е била жертва на следродилна депресия. Сигурно и преди това сте имали пациентки, страдащи от подобно състояние?

— Разбира се. То в никой случай не е атипично състояние. Никога обаче не се бях сблъсквал с пациентка, която да реагира по толкова агресивен и опасен начин. И когато научих, че съпругът й е издействал съдебна ограничителна заповед за нея по отношение на детето, ни най-малко не бях изненадан.

— Много ви благодаря, господин Хюс. Нямам повече въпроси засега.

Сега се изправи Мейв Дохърти. Гласът й бе овладян и равен.

— Господин Хюс… бих искала да ви попитам кога наредихте госпожа Гудчайлд да бъде вързана за болничното й легло?

Той се стъписа.

— Никога не съм нареждал подобно нещо — отсече възмутено.

— А кога наредихте тя да бъде силно упоена?

— Никога не е била силно упоявана. Беше на умерена доза антидепресанти, за да преодолее следоперативния шок, от който страдаше, вследствие на цезаровото сечение, извършено по спешност…

— А кога наредихте да бъде изпратена в психиатричното отделение в „Матингли“?

— Не е била пращана в психиатрията, нито е била силно упоявана, нито пък връзвана за леглото.

Мейв Дохърти го погледна и се усмихна.

— Е, след като удостоверихте това, как може тогава да твърдите, че тя е била опасен пациент? Със сигурност, ако беше такава, щяхте да наредите да я вържат…

— Вярно е, че тя не стигна до актове на физическо насилие, но вербалното й поведение…

— Но тя, както току-що казахте, е страдала от следоперативен шок, да не говорим за тревогата й, че синът й е бил пратен в интензивното педиатрично отделение. Първоначално е имало налице опасение, че детето може да е претърпяло мозъчно увреждане по време на раждането. При такива обстоятелства звучи логично пациент да бъде силно разтревожен.

— Има голяма разлика между тревога и…

— Грубост?

Тук се намеси Трейнор.

— Моля, въздържайте се да слагате думи в устата на свидетеля.

— Извинете, милорд — каза Мейв Дохърти и отново се обърна към Хюс.

— Нека задам въпроса така: след като изяснихме, че госпожа Гудчайлд не е проявила насилие и особени крайности, как оправдавате твърдението си, че тя е от най-агресивните пациентки, с които сте имали работа?

— Защото, както се опитах да кажа по-рано, преди да ме прекъснете, вербалната й нападателност беше крайно невъздържана.

— В какъв смисъл невъздържана?

— Беше абсолютно груба и неуважителна…

— А — силно изрече Мейв. — Била е неуважителна. Към вас, предполагам.

— Към мен и към други от персонала, да.

— Но конкретно към вас, така ли?

— Беше възприела гневен маниер към мен.

— Използваше ли сквернословия, обсипваше ли ви с обиди, наричаше ли ви с епитети?

— Не, не точно… Но оспорваше медицинската ми преценка.

— И по вашите схващания това е екстремен вербален тормоз?

Хюс погледна към Лусинда Форбс както актьор, очакващ от суфльора да му подаде реплика.

— Моля отговорете на въпроса ми — настоя Мейв Дохърти.

— Нямам навик пациентите ми да оспорват моите решения — отвърна.

— Но тази американка го е направила и на вас не ви се хареса, нали?

Преди той да успее да отговори, тя заяви:

— Нямам повече въпроси, милорд.

Съдията се обърна към Лусинда Форбс и я попита дали желае да продължи разпита на свидетеля си.

— Да, ако обичате, милорд — отговори тя и се изправи. — Господин Хюс, моля ви да повторите коментара на госпожа Гудчайлд по повод сина си, за който една от сестрите ви е съобщила.

Устните на Хюс се отпуснаха в успокоена усмивка. После той я заличи от лицето си и се втренчи студено в мен.

— Тя ме информира, че госпожа Гудчайлд е казала: „Той умира… и аз не ща да знам. Ясно ли ти е това? Не ща да знам.“

— Благодаря ви, господин Хюс. Нямам повече въпроси.

Той погледна към съдията, който го осведоми, че е свободен да се оттегли. И след ядосан поглед към Мейв Дохърти господин Хюс напусна съдебната зала.

Следващият свидетел беше Шийла Макгуайър — сестрата от отделението, която ме бе наклеветила пред Хюс за инцидента с кърменето. Изглеждаше много притеснена и нервна на свидетелското място и държеше кърпичка, която непрестанно усукваше. Мейв знаеше, че тя ще е втората свидетелка, и ми подсказа, че пасивноагресивната тактика да уловя погледа й и просто да се взирам в нея, докато дава показанията си, ще е в моя полза. Точно това направих и имаше желания ефект — стана й още по-неудобно. И все пак тя успя да разкаже цялата история как съм изтръгнала гневно Джак от гърдата си, докато съм го кърмела, и се е наложило да ми попречи да не го метна на пода.

По време на кръстосания разпит Мейв я притисна по повод употребата на думата „изтръгнала“.

— Обяснете ми го ясно сега — каза Мейв. — Госпожа Гудчайлд внезапно е изтръгнала детето от гърдата си, ядосана, че е била ухапана…

— Ами, не беше точно „изтръгване“.

— Какво по-точно имате предвид?

— Тя го изтръгна, но не беше предумишлено изтръгване…

— Съжалявам, не разбирам.

— Ами… Госпожа Гудчайлд страдаше от остър мастит…

— Познат още като възпаление на гърдата, при която потокът от кърма може да се калцира, нали така?

— Невинаги се калцира, но може да предизвика блокаж, което е силно болезнено.

— И тъй, гърдите й са били силно подути и болезнени, а когато синът й е захапал подутото зърно, тя е реагирала, както би сторил всеки друг при внезапна болка.

— Моля, въздържайте се да насочвате свидетеля — обади се Трейнор.

— Моля за извинение, милорд. Ще го кажа по друг начин. Сестра Макгуайър, госпожа Гудчайлд подскочи ли от болка, когато синът й захапа зърното й?

— Да, точно така стана.

— Значи, изтръгването, за което говорите, не е било преднамерено и обмислено действие, не е ли така? Не беше ли просто реакция на шока?

— Точно така.

— След като сме на едно мнение, че да дръпне сина си от гърдата си е било инстинктивна реакция в резултат от шок, можем ли да се съгласим също, че за момент е изглеждало, сякаш тя ще хвърли бебето?

— Абсолютно.

— Но тя се е въздържала, нали така?

— Ние затова сме там, да…

— Наложи ли се да хванете бебето?

— Ъъ… не.

— Значи, госпожа Гудчайлд се е спряла сама. Нямам повече въпроси.

След като Макгуайър се оттегли, последва кратка десетминутна почивка. През това време Санди забърза към мен, докато говорех с Найджъл и Мейв.

— Много съжалявам — каза тя и звучеше дълбоко разкаяна. — Просто когато онази жена започна да обрисува мръсника като някакъв благороден рицар…

Поставих ръка на рамото й като знак да спре. Обърнах се към Найджъл и Мейв и казах:

— Да ви представя сестра ми Санди, пристигнала от Бостън на изненадващо посещение в Лондон.

Найджъл се изправи и й поднесе ръкостискането си в стил „умряла скумрия“. Мейв се усмихна сдържано и каза:

— Разбирам реакцията ви, но ако искате да помогнете на сестра си, съобразете се с предупреждението на съдията и не го правете повече.

Втората част от предобеда бе запълнена със свидетелските показания на още две сестри от „Матингли“, като и двете потвърдиха мнението на господин Хюс, че постоянно съм създавала неприятности по време на престоя си в отделението. Мейв успя да изобличи като безпредметни някои от критиките им, но така или иначе, си остана впечатлението, че в очите на болничните сестри и моя консултант аз съм била много проблемна пациентка.

А после, точно преди обедната почивка, се появи моята голяма приятелка Джесика Лоу, автор на доклада от страна на Службата за децата и семейството, която в общи линии даде да се разбере, че макар да съм на път към възстановяване, Тони Хобс и Даян Декстър осигуряват образцова среда за Джак.

— У мен няма никакво съмнение — каза тя при разпита от страна на Лусинда Форд, — Сали Гудчайлд съзнава, че е преминала през силно травматичен период, в който е изричала и вършила неща, за които сега съжалява. Също така съм уверена, че когато напълно се съвземе от състоянието си, ще бъде извънредно любяща и съвестна майка. Докладите, които получих от Кларис Чеймбърс — надзорничката при свижданията й с Джак — са изцяло хвалебствени. Госпожа Гудчайлд също така успя да си намери работа като коректор и вече има успехи в това свое ново начинание. Накратко, много съм впечатлена от смелостта и издръжливостта, които проявява при невероятно трудни обстоятелства.

Но после загука в лирични тонове за домакинството на Декстър. Как божествената госпожа се появила в труден момент и откликнала по „великолепен“ начин на нуждите на Джак. Как господин Хобс я поразил като невероятно грижлив и отдаден на сина си баща, който очевидно бил много щастлив с госпожа Декстър и се отказал от кариерата си, за да се посвети изцяло на сина си. При това имало и целодневна бавачка, която да допълва грижите на господин Хобс. Как не можела да намери ни най-малък пропуск в начина, по който били организирани нещата, и как Джак се намирал — тъкмо това бе съсипващият коментар — на най-доброто място, където би могъл да бъде сега.

Очаквах Мейв Дохърти да я разнищи, да я накара да наблегне върху позитивна оценка на сегашното ми състояние и после да я разпита за действителните механизми в домакинството на Хобс/Декстър.

Но вместо това тя зададе само един въпрос:

— Госпожо Лоу, по ваше експертно мнение Джак не заслужава ли да бъде отглеждан и от двамата си родители?

— Разбира се, че да. Но…

— Нямам повече въпроси.

Бях стъписана от краткостта на този кръстосан разпит и от това, че Мейв не ме погледна, докато се връщаше на мястото си. После Лусинда Форд стана за повторен разпит.

— Аз също имам един въпрос към вас, госпожо Лоу. Ще възразите ли да потвърдите последното изречение, което казахте преди малко: „Джак се намира на най-доброто място, където би могъл да бъде сега“.

— Да, точно това казах.

— Нямам повече въпроси, милорд.

И дойде почивката за обяд.

Щом като съдия Трейнор излезе от залата, а Тони и сие също поеха навън, като изглеждаха много доволни от себе си, обърнах се към Мейв и казах:

— Мога ли да попитам защо…

Тя ме прекъсна.

— Защо не разнищих Джесика Лоу ли? Защото Трейнор моментално се наежва, ако някой атакува доклада на Службата за децата и семейството или автора зад него. Може да е от старата школа, но храни силен респект към професионалното мнение. Да, казаното от нея ни вреди. Но повече щеше да навреди, ако бях оспорила преценката й или бях намекнала, че тя е била запленена от другата страна… което е очевидно. Имай ми доверие, Трейнор веднага щеше да се настрои срещу нас.

— Ами щетите, които тя нанесе? — попитах.

— Да видим какво ще донесе следобедът — каза тя. После обяви, че с Найджъл имат да обсъдят някои неща по време на обяда.

Така че аз и Санди се оттеглихме в близкия „Старбъкс“.

— Също като у дома — заяви тя, като се оглеждаше. — С изключение на цените. Господи, как се справяш?

— Не се справям — отвърнах уморено.

— Моля те, не ми казвай колко дебела изглеждам — предупреди ме, докато нагъваше шоколадов кейк и го прекарваше с мока лате с бита сметана. — Аз си знам колко съм дебела и веднага ще се заема с този въпрос, само да свърши лятото.

— Това е добре, Санди — отвърнах, втренчена в еспресото си в картонена чаша.

— Трябва да хапнеш нещо — каза тя.

— Не съм гладна.

— Според мен адвокатката ти се справи чудесно с лекаря и с онази идиотка, ирландската сестра. Но все още не разбирам защо пусна така леко социалната служителка, само с…

— Санди, моля те…

Тя ме погледна и в очите й личеше умора от полета, объркване и обида.

— Не биваше да идвам, нали?

— Не съм казала това.

— Не, права си. И дебеланата ще си затвори голямата уста от този момент.

— Престани — казах и взех ръката й в своята. — Много съм доволна, че си тук.

— Нали не го казваш само ей така?

— Не, честно. Никоя сестра не би била по-добра от теб по време на цялата тази ужасна епопея. Без теб щях напълно да съм изпаднала в отчаяние. Но…

— Знам, знам. Напрежението е непоносимо в момента.

Кимнах.

— Тъкмо затова реших да дойда тук. Знаех, че ще ми е непосилно да седя в Бостън и да се чудя как ли върви.

— Зле за момента, така ми се струва.

— Добре де, вярно че тя не отбеляза точки със социалната работничка, но пък виж как само разгроми оня наперен консултант…

— „Социалната работничка“, както я наричаш, е най-важната в това дело. Докладът и е алфа и омега за съда — защото той е възложен от съда. Чу какво каза Мейв, съдията приема думата й по-сериозно от тази на всеки друг. И именно затова изгледите никак не са добри. Не че не го знаех още от момента, когато прочетох доклада. Но тайничко си мислех: „Мейв ще я разбие“.

— Особено след като, бас слагам, госпожа Социалната работничка се е разходила из дизайнерската къща на госпожа Богата кучка, видяла е нейни снимки с Тони и неговата госпожа на Даунинг стрийт и вероятно е била поласкана до смърт, че такава клечка я взема на сериозно, та се е заплеснала от звездния й блясък, мамка й… Извинявай за американската прямота.

— Извинена си — казах. — И мисля, че си права.

— Кой е следващият свидетел следобед?

— Прекрасният ми съпруг.

— Нямам търпение.

Трябваше да призная, че свидетелските показания на Тони бяха майсторски поднесени — истинско актьорско изпълнение от онези, убедителните, които го бях виждала да представя пред арабски външен министър, да речем, когато искаше нещо. Тони на свидетелското място се превърна в Антъни Хобс от „Кроникъл“: ерудиран, сериозен, мъж с тежест, но и надарен с огромна способност за състрадание, особено що се отнасяше до трагично чалнатата му съпруга. Насърчаван от Лусинда Форд в ролята му на издигната и хуманна личност, той я преведе през цялата история на моя срив, как се стараел с всички сили да ми помага, как съм отхвърляла подкрепата му, как все още ми желаел доброто, макар да съм заплашила живота на сина ни. После се впусна в баснята за прераждането и как бащинството било най-хубавото, което му се било случвало някога, как преди не разбирал истински удивителната радост и удоволствие, което едно дете може да внесе в живота на човек, и как не можел да си мечтае за по-забележителна (да, той използва тази дума два пъти) партньорка от Даян Декстър (и я гледаше право в очите, докато я възпяваше), как бил отчаяно, ама отчаяно съкрушен от факта, че нямал друг избор, освен да отдели Джак от „самоунищожителното ми буйство“, но се надявал, че щом отново възстановя равновесието си, може би ще продължа да играя роля в живота му. За момента обаче той бил напълно отдаден на задачата си като „основния човек, полагащ грижи за Джак“ и по тази причина решил да се откаже от работата си в „Кроникъл“. Когато се преместели в Австралия идния месец, също нямало да търси целодневна работа поне в продължение на година или повече, за да бъде „насреща за Джак“.

Докато Тони продължаваше да се прехласва на тема как се е „слял с детето у себе си“, нарастващият ми гняв биваше укротяван единствено от страха да не би Санди отново да започне да издава звуци на погнуса от задния ред.

Тогава на мястото за наказателния удар излезе Мейв Дохърти. Тя го изгледа с хладна безпристрастност.

— И така, господин Хобс — подхвана тя. — Току-що чухме прославата ви за радостите на бащинството. Което, само по себе си, е много похвално. Питам просто от любопитство, защо толкова дълго отлагахте да имате деца?

— Милорд — обади се Лусинда Форд с отчетлив яд в гласа. — Категорично се противопоставям на такава посока на разпит. Къде, за бога, е връзката с непосредствената тема?

— Нека свидетелят отговори на въпроса — каза Трейнор.

— Ще отговоря на драго сърце — каза Тони. — Причината да не съм имал деца, преди да срещна Сали, беше, че бях журналист номад — скитах се от война към война, от едни чуждестранни капитали към други — просто така, и нямах шанса да срещна подходяща жена, да се установя. Но после срещнах Сали и бременността й съвпадна с връщането ми в Лондон и назначението ми като шеф на външния отдел в „Кроникъл“. Така че това изглеждаше идеалният момент да се посветя на нея и на бащинството.

— А преди това не сте имали никакъв опит в бащинството?

— Изобщо никакъв.

— Явно наваксвате за изгубеното време.

— Госпожице Дохърти… — процеди смразяващо Трейнор.

— Оттеглям забележката. И така, господин Хобс, да се върнем към друг основен въпрос тук… решението ви да напуснете „Кроникъл“. Работили сте за вестника повече от двайсет години. Така ли е?

— Да.

— Били сте сред най-изявените им външни кореспонденти, покривали сте, както сам споменахте, твърде много войни, да не говорим, че сте били човекът на „Кроникъл“ във Вашингтон, Токио, Франкфурт, Париж, Кайро. А после, преди година, сте призован в Лондон, за да станете шеф на външния отдел. Доволен ли бяхте от това назначение?

— Милорд, отново се налага да възразя — обади се Лусинда Форд. — Отклоняваме се от…

— Оставете ни да приключим кръстосания разпит на този свидетел — каза й Трейнор. — Моля, отговорете на въпроса, господин Хобс.

— Беше… да, ще го призная… беше доста трудно отново да се приспособя към живота в офис. Но се установих…

— Макар че няколко месеца по-късно напускате не само длъжността си завеждащ външен отдел, а и самия вестник. През същата седмица решавате да приключите и брака си с госпожа Гудчайлд, да изискате спешна съдебна ограничителна заповед, за да спечелите попечителство над сина си, и да заживеете при госпожа Декстър. Твърде много съдбовни решения в рамките на няколко дни, не сте ли съгласен?

— Взех решенията, подтикван от усещането, че синът ми е в опасност.

— Добре, да кажем, решили сте, че е важно да си бъдете у дома с Джак за известно време. Със сигурност управата на „Кроникъл“ е достатъчно еманципирана и без съмнение, ако бяхте отишли при тях и им бяхте казали, че ви е нужен отпуск по лични причини, те биха проявили съчувствие. Но вие напускате поста си просто ей така след повече от две десетилетия работа във вестника. Защо го направихте?

— Не беше „просто ей така“, беше решение, което зрееше у мен от известно време.

— В такъв случай реално не сте се приспособили към живота зад бюро в Уопинг…?

— Не съвсем. Просто беше дошъл моментът да продължа напред.

— Защото?

— Защото открих други амбиции.

— Литературни амбиции може би?

— Точно така. Пишех роман.

— А, да, вашият роман. В своите свидетелски показания, които несъмнено сте чели, госпожа Гудчайлд твърди, че след като синът ви е дошъл у дома от болницата, сте били все по-ангажиран с романа си, заключвали сте се в кабинета си, също така сте спели там, като сте принуждавали жена си сама да се справя с безсънните нощи, храненията в четири през нощта и всички други грижи по отглеждането на едно бебе.

Тони бе очаквал този въпрос и беше напълно подготвен за него.

— Мисля, че това е дълбоко несправедлива интерпретация на ситуацията. След като Сали изгуби работата си…

— Не беше ли принудена жена ви да се откаже от работата си заради медицинско състояние, което застрашаваше бременността й?

— Добре. След като жена ми беше принудена да се откаже от работата си, аз бях единственият източник на доходи за семейството. Работех по девет-десет часа в „Кроникъл“, вестник, който вече не ме удовлетворяваше, и се опитвах да осъществя отдавнашната си амбиция да пиша художествена литература. Отгоре на всичко трябваше да се справям с крайно нестабилната си съпруга, която страдаше от тежка депресия…

— Но кой все пак поемаше мъчната задача по отглеждането на новородено? Не сте имали бавачка у дома, нали, господин Хобс?

— Не… но защото финансите ни бяха твърде ограничени.

— Тоест съпругата ви е трябвало да върши всичко сама. А при положение че е страдала от тежка следродилна депресия, се е справила забележително добре, не сте ли съгласен?

— Тя прекара близо два месеца в психиатрично отделение.

— Където са се грижили също така и за сина ви. Това ви е оставило много време да развиете приятелството си с госпожа Декстър в нещо друго…

Трейнор издаде една от раздразнените си въздишки.

— Госпожице Дохърти, моля ви да устоявате на изкушението да правите догадки.

— Простете, милорд. И тъй, когато жена ви е напуснала болницата — а трябва да се изтъкне, че съзнавайки проблема си, тя е останала в психиатричното отделение по собствено съгласие — не я ли намерихте по-спокойна и разумна?

— От време на време да. Но беше също така податлива на променливи настроения.

— Нормално за човек, който се бори с клинична депресия.

— Тя ме тревожеше непрестанно.

— Макар да не е имало конкретен инцидент, при който да сте помислили, че животът на детето ви е в опасност?

— Не смятате ли, че да се кърми дете, когато е поета извънредно голяма доза успокоителни, е животозастрашаващо за детето?

— Господин Хобс — обади се съдията, — не вие задавате въпросите тук.

— И все пак аз ще отговоря, милорд — каза Мейв. — Вярно е, че синът ви се е озовал в болницата след този инцидент, но е съвсем очевидно, че това е било грешка от страна на жена ви. Грешка, направена, когато е страдала и от депресия, и от остър недостиг на сън. Грешка, която тя е допуснала, докато вие сте си вземали своите осем часа сън на дивана в кабинета ви.

Тя помълча за по-силен ефект. После гласът й изгуби студенината си и стана отново опасно приятен.

— Един много прост въпрос, господине. Направи ли нещо госпожа Гудчайлд след завръщането си от болницата, което да ви накара да се боите, че животът на детето е в опасност?

— Както казах и преди, тя страдаше от тежки промени в настроението и това ме караше да се плаша, че може да изгуби контрол.

— Но не е изгубила контрол, нали?

— Не, но…

— По повод по-ранните й изблици, нека ви попитам следното: вие никога ли не сте изричали нещо глупаво в пристъп на гняв? Гняв, предизвикан от следоперативен шок и клинична депресия?

— Никога не съм страдал от някое от тези състояния.

— Имате късмет. Но никога ли не сте казвали нещо в яда си?

— Казвал съм, естествено… Само че никога не съм отправял заплаха за живота на дете.

— Да се върнем към книгата ви.

Това внезапно отдръпване от темата веднага ме разтревожи. Показваше, че Мейв му признава спечелена точка и се опитва да си покрие следите с възможно най-бързо изтегляне.

— Доколкото схващам, получили сте аванс за романа си.

Тони изглеждаше изненадан, че й е известна тази информация.

— Да, наскоро подписах договор с издателство.

— Наскоро… в смисъл преди четири месеца?

— Точно така.

— А до този момент с какъв доход живеехте?

— Имах много малък доход.

— Но пък имахте госпожа Декстър.

— Когато узна, че Джак е в опасност, госпожа Декстър… Даян… предложи да ни прибере у дома си. Тогава реших целодневно да се грижа за Джак, а тя се нагърби с ежедневните разходи.

— Твърдите, че полагате „целодневни“ грижи за Джак. Но не е ли истина, че госпожа Декстър е наела бавачка на пълен работен ден, за да гледа Джак?

— Имам нужда от време да работя върху книгата си.

— Но бавачката е на пълен работен ден. Така че колко часа на ден пишете?

— Четири до пет.

— А какво върши бавачката през останалото време?

— Всички останали задължения, свързани с отглеждането на дете.

— И така, след четири до пет часа време за писане вие сте със сина си?

— Да.

— Значи, в действителност не сте напуснали „Кроникъл“, за да се грижите изцяло за сина си. Напуснали сте „Кроникъл“, за да пишете романа си. И госпожа Декстър удобно е била на линия да субсидира това ви начинание. А сега, господин Хобс, относно този ваш аванс. Той е бил двайсет хиляди лири, ако не се лъжа?

Отново Тони бе смаян, че тя знае сумата.

— Така е.

— Не е огромна сума, но приблизително средна за пръв роман. И ако не се лъжа, госпожа Декстър е наела бавачката на Джак от фирма, наречена „Бавачките на Ани“, която е съвсем наблизо до дома ви в Батърсий.

— Мисля, че фирмата се казва така, да.

— Мислите? Със сигурност всеотдаен баща като вас би трябвало да е участвал в решението за наемане на бавачка от самото начало. Проверих в „Бавачките на Ани“ и средната брутна цена за бавачка на пълен работен ден е около двайсет хиляди лири годишно. Което означава, че авансът ви покрива сумата за грижите по сина ви, но нищо друго. Всичко плаща госпожа Декстър, нали?

Тони погледна към Лусинда Форд за напътствие. Тя му даде знак, че трябва да отговори.

— Ами… може да се каже, че Даян покрива основните разходи.

— Но вие лично сте купили самолетен билет на жена си до Щатите, когато е трябвало да замине по спешност за погребението на зет си.

— Бивш зет — уточни Тони.

— Истина е. Но жена ви всъщност е заминала, за да утеши сестра си, не е ли така?

— Да, така е.

— Насърчихте ли я да замине за Щатите?

— Мислех, че сестра й се нуждае от нея, да.

— Насърчихте ли я, господин Хобс?

— Както казах, беше спешен случай в семейството, затова реших, че Сали трябва да е там.

— Макар тя много да се е тревожела, че ще се откъсне от сина си за няколко дни?

— Имаше кой да го гледа… домашната ни помощничка.

— Отговорете на въпроса, моля. Загрижена ли беше тя, че ще е далеч от сина си за няколко дни?

Още един притеснен поглед към Лусинда Форд.

— Да, загрижена беше.

— Но вие сте настояли да отиде. Купили сте й билет. И докато тя е била извън страната, отишли сте в съда и сте получили съдебна заповед, която временно ви дава права синът ви да живее с вас. Вярна ли е тази последователност на събитията, господин Хобс?

Личеше, че Тони се чувства много неловко.

— Моля, отговорете на въпроса — подкани го Трейнор.

— Да — изрече тихо Тони, — това е вярната последователност на събитията.

— Един последен въпрос. Билет за икономична класа до Бостън ли купихте на жена си?

— Не си спомням.

— Нима? Защото аз имам билета тук и той е за по-скъпата класа премиум икономична. Не помните, че сте й осигурили тази по-комфортна класа за пътуването?

— Оставих подробностите на пътническата агенция.

— Но със сигурност сте ги инструктирали в каква класа трябва да пътува тя, нали? Все пак разликата в цената е около триста лири.

— Може да са ми предложили премиум икономична като опция и…

— Тъй като сте искали да пътува удобно до Бостън и обратно, се съгласихте на допълнителен разход?

— Да, нещо такова.

— И след като я пратихте да пътува с премиум икономична класа до Бостън, отидохте в съда да издействате заповед, която по същество я възпрепятства да вижда сина си?

Лусинда Форд вече беше изправена на крака. Но преди да е успяла да каже нещо, Мейв я изпревари с думите:

— Нямам повече въпроси.

Тони изглеждаше много умърлушен. Макар да бе успял да отбие няколко атаки, той беше човек, който мрази да го виждат в лоша светлина. А тя се бе справила отлично да го покаже тъкмо в такава.

— Повторен разпит? — попита Трейнор с леко отегчения си тон.

— Да, милорд — каза Лусинда Форд. — Въпросът ми е само един, господин Хобс. Моля, припомнете ни отново защо решихте, че е наложително да поискате спешно заповед за правото синът ви да живее с вас.

— Защото се боях, че тя може отново да изпадне в някое от нейните опасни настроения и този път да изпълни заканата си да го убие.

Стиснах здраво ръце една в друга, за да се насиля да запазя мълчание. Нямаше как да не се възхитя на хитрата тактика на Лусинда Форд: след целия лабиринт на кръстосания разпит се върна на един централен пункт и заличи всички спечелени точки срещу клиента й чрез едно изричане на абсолютна гнусна лъжа.

На Тони му бе казано, че може да се оттегли и той се върна на мястото си до Декстър. Тя го прегърна за кратко и му пошепна нещо в ухото. После беше обявено нейното име като следващ свидетел.

Изглеждаше много внушителна, застанала на свидетелското място. Овладяна, самоуверена, със загатната царственост. Можех да разбера какво е видял Тони у нея. Притежаваше онзи тип блясък, за какъвто знаех, че винаги е копнял. Също така знаех, че след бегъл поглед към набора й от имоти и вкуса й за обзавеждане е осъзнал каква прекрасна партия има насреща си. От друга страна, тя, жена наскоро прехвърлила петдесетте, вероятно е била впечатлена от професионалните му постижения, от познаването му на света, от сардоничния му хумор, от потребността му да избяга от ограниченията на дома и службата си. А налице беше и малкият факт, че идваше придружен с дете…

Когато Лусинда Форд я поведе в преразказ на свидетелските й показания, стана ясно как тя подхожда към играта: добрата приятелка, която усеща, че се влюбва в близкия си приятел, но знае, че не може да разбие брака му (особено непосредствено след като се е родило дете). И ето че тогава съпругата му претърпява „душевна криза“, Тони е отчаяно разтревожен за сигурността на малкия Джак, тя предлага стая в къщата си, нещата се навързват едно по едно и…

— Трябва да подчертая — заяви тя, — че не ни събра някакъв лудешки импулс. Мисля, че мога да говоря и от името на Тони, като казвам, че и двамата хранехме чувства един към друг от години. Само че никога не бяхме имали шанса да създадем връзка до този момент.

После Лусинда Форд я насочи към новооткритите майчински чувства: как е изпитала пълна всеотдайност към Джак, как желаела най-доброто за него, как отделяла значително време за сметка на работата си, за да общуват.

— Това е може би основната причина за решението ми да се преместя в Сидни за няколко години. Компанията ми открива нов клон там. Можех да възложа задачата на някой колега. Но изпитах необходимост да се откъсна от суетнята на Лондон за известно време и да дам възможност на Джак да бъде отгледан в Сидни.

Щяла да подреди графика си така, че да си гарантира достатъчно време с него. Продължи с описание на къщата, която наела в Пойнт Пайпър — на самия морски бряг и в близост до отлични училища (когато настъпел моментът). Докато продължаваше да възхвалява мястото в стил брокер на недвижими имоти, усетих, че отново съм вкопчила длани една в друга в усилие да се контролирам. Защото жадувах да й кажа в лицето за каква лъжлива кучка я смятам.

Ала тогава най-сетне тя мина на темата за мен.

— Изобщо не познавам Сали Гудчайлд. Със сигурност нямам нищо против нея. Тъкмо обратното, съчувствам й горещо и само мога да гадая какъв ужас е изживяла през последните няколко месеца. Убедена съм, че тя се разкайва за деянията си. А Бог е свидетел, че аз вярвам в разкаянието и прошката. Ето защо никога не бих възпрепятствала достъпа й до Джак и бих приветствала отворен режим на посещения в бъдеще.

Веднага щом го каза, в съзнанието ми изникна картина как, зашеметена от часовата разлика след двайсет и шест часов полет до другия край на света, отсядам в мизерен мотел, после вземам автобуса до подобната й на дворец къща край пристанището, за да бъда посрещната от момченце с тежък австралийски акцент, което се обръща към тая Декстър и й казва: „Но, мамо, аз не искам да отивам с нея за през деня“.

Даян Декстър приключи свидетелските си показания пред Лусинда Форд с думите:

— Силно се надявам, че госпожа Гудчайлд ще се възстанови напълно и че един ден в бъдеще можем да бъдем приятелки.

Абсолютно. Ще ти кажа точно кога ще станем приятелки. На дванайсето число на кукуво лято.

Мейв Дохърти се изправи и отправи дежурна усмивка към жената на свидетелското място.

— Били сте омъжена два пъти в миналото, нали, госпожо Декстър?

Въпросът не й хареса и си пролича.

— Да, така е — отговори.

— Опитвахте ли се да имате деца по време на тези два брака?

— Да, разбира се, че се опитвах да имам деца по време на тези два брака.

— Претърпяхте ли спонтанен аборт през 1990 година?

— Да, претърпях. Знам какъв ще е следващият ви въпрос и бих искала да му отговоря…

Тук се намеси съдията.

— Първо трябва да оставите госпожица Дохърти да зададе въпроса.

— Простете, милорд.

— Но, моля, много ще се радвам да науча какъв предполагате, че ще е следващият ми въпрос — подкани я Мейв.

Декстър я погледна с овладян студен гняв.

— „Госпожо Декстър, не пометнахте ли поради злоупотреба с наркотици?“ На което отговорът ми е: „Да“. По онова време имах тежка пристрастеност към кокаин и това провокира спонтанен аборт. След тази трагедия потърсих професионална помощ. Прекарах два месеца в клиника „Прайъри“. От този момент нататък никога повече не съм вземала наркотици. Ако сега изпия чаша вино за цяла вечер, това ще е събитие. А благотворителната ми дейност по училища, свързана с обучение относно вредата от наркотиците, е добре известна.

— Също така сте опитали няколко процедури по инвитро оплождане през 1992 и 1993 година, но са били неуспешни.

Отново Декстър бе неприятно изненадана от това разкритие.

— Не знам как сте стигнали до тези факти, но казаното отговаря на истината.

— Също както отговаря на истината, че специалистът от Харли стрийт, когото сте посещавали по това време, ви е уведомил как няма шанс да заченете отново?

Тя сведе поглед.

— Да, така ми каза.

— Направили сте опит за осиновяване… кога беше?… през 1996 година, но сте били отхвърлена поради възрастта ви и статута ви на неомъжена?

— Да — отвърна тя, вече с шепот.

— И тогава Тони Хобс се появява отново в живота ви, вече се е завърнал в Лондон, при това отскоро е баща на син, а съпругата му страда от тежка клинична депресия…

Декстър погледна Мейв с едва сдържана ярост.

— Както изясних по-рано…

— Нека ви попитам следното, госпожо Декстър: ако ваш познат ви срещне на улицата, където живеете, и като види, че бутате Джак в количката, ви попита „Твое ли е това дете?“, как бихте отговорили?

— Бих отговорила: да, аз съм майка му.

Мейв скръсти ръце на гърдите си и не каза нищо, като остави този коментар да изпълни тишината в съдебната зала. Тишина, която наруши съдията.

— Но вие не сте негова майка, госпожо Декстър — каза той.

— Разбира се, че не съм негова биологична майка. Но станах негова сурогата майка.

Съдията се вгледа в нея над очилата си полумесеци и заговори с предпочитания от него тон на известно отегчение:

— Не, не сте станали. Защото все още не е юридически установено дали ще приемете ролята на сурогата майка, или не. Въпросното дете си има майка и баща. По една случайност вие живеете с бащата. Но това не ви дава правото да твърдите, че сте майка на детето, сурогата или каквато и да било друга. Имате ли още въпроси, госпожице Дохърти?

— Не, милорд.

— Повторен разпит, госпожо Форд?

Тя изглеждаше сериозно притеснена.

— Не, милорд.

— Тогава ще продължим след десетминутна почивка.

След като той излезе от залата, Мейв седна до мен и Найджъл й каза:

— Е, това никак не беше зле.

— Защо съдията й скочи така при думите й, че се смята за майка на Джак? — попитах.

— Защото ако има нещо, което Чарлс Трейнор мрази повече от адвокати, опитващи се да атакуват доклада на Службата за децата и семейството, то е новият партньор на човек, който е в бракоразводен спор, да се държи като пълноправен нов родител. Това абсолютно противоречи на чувството му за приличие и за феърплея в семейните дела. Неизменно се нервира на всеки, който разиграе този коз.

— И тъкмо заради това ти я вкара в капана?

— Именно.

Санди се присъедини към нас.

— Бяхте превъзходна — каза тя на Мейв. — Наистина й натрихте муцуната на тая гадна малка…

— Достатъчно, Санди — прекъснах я.

— Съжалявам, съжалявам — рече тя. — Днес май наистина имам пристъп на болестта на Турет.

— Иначе познат като синдром на часовата разлика — поясних.

Мейв се обърна към Найджъл.

— Хобс всъщност отбеляза точка срещу мен, нали?

— Мисля, че ти всъщност… ъъ… се справи много добре предвид, че…

— Предвид, че той отбеляза точката със забележката „Никога не съм отправял заплаха за живота на дете“.

— Не смятам, че беше особено тежък удар за нас — каза той. — Особено след онова, което ти стори с госпожа Декстър.

— А сега какво следва? — попитах.

— Аз… ъъ… мисля, че приключихме със свидетелите. Предполагам, че съдията дава продължението след почивката само за да приключи формално края на заседанието и да ни каже да бъдем тук утре в девет сутринта.

Но когато съдията се върна, Лусинда Форд имаше малка изненада за нас.

— Милорд, появи се свидетел в последната минута, когото бихме искали да призовем.

Трейнор никак не изглеждаше доволен — сигурно вече си се представяше у дома си до час. А вместо това…

— И защо този свидетел е призован в последната минута?

— Защото е жител на Съединените щати, на Бостън по-точно.

Обърнах се и погледнах Санди, като се чудех дали тя има представа кого възнамеряваха да призоват. Тя поклати глава, изглеждаше толкова притеснена, колкото аз самата се чувствах сега.

— Успяхме да получим свидетелските му показания едва онзи ден и да осигурим пристигането му снощи. Извиняваме се пред съда за закъснението му. Но той е критично важен за нашата теза и…

— Може ли да видя свидетелските показания, моля? — прекъсна я съдията. — И, ако обичате, дайте копие и на госпожица Дохърти.

Тя даде документите на Трейнор и на Мейв. Адвокатката ми прегледа своя екземпляр и не изглеждаше доволна. По-точно, видимо замръзна на мястото си. Съдията вдигна очи от документа и попита:

— А господин… — Отново погледна в листа. — Господин Грант Огилви тук ли е сега?

Грант Огилви. Името ми прозвуча далечно познато.

— Да, милорд — потвърди Лусинда Форд. — Може да даде показания незабавно.

— Какво ще кажете, госпожице Дохърти? Можете да повдигнете възражения от всякакъв характер, ако желаете… и аз ще съм задължен да ги подкрепя.

Наблюдавах Мейв. Виждах я как разсъждава на бързи обороти. Тя каза:

— Милорд, бих желала петминутна консултация с клиентката си, преди да взема решение.

— Пет минути ме устройват, госпожице Дохърти. Съдът ще направи почивка.

Мейв направи знак на Найджъл и мен да я последваме отвън. Намери пейка. Скупчихме се около нея. Тя заговори с тих глас:

— Срещала ли си се някога с психотерапевт на име Грант Огилви?

Притиснах устата си с длан. Той? Бяха открили него?

Внезапно ми призля. Сега вече бях сигурна, че ще изгубя Джак.

— Госпожо Гудчайлд — загрижено продума Найджъл, — добре ли сте?

Поклатих глава и седнах на пейката.

— Може ли да прочета какво им е казал? — попитах.

— Чети бързо — поръча Мейв, — защото до четири минути трябва да вземем решение.

Прочетох показанията. Съдържаха точно това, което очаквах. После ги подадох на Найджъл. Той повдигна очилата си и им хвърли поглед.

— Ъъ… няма ли някакъв договор за поверителност пациент/лекар в тези дела? — попита.

— Да, има — отвърна Мейв, — освен когато, като в този случай, нещата опират до защита на дете. Тогава мантията на поверителността може да бъде свалена. Но съм сигурна, че можем да го оспорим, да проточим нещата със седмици и в процеса да си навлечем гнева на Трейнор. А другото е: от прочетеното тук виждам, че всичко това се е случило толкова отдавна, та не ми се вярва Трейнор да го приеме като съществено доказателство за твоя характер. Изглеждаш ми скептичен, Найджъл.

— Честно казано… ъъ… това си е риск. Съжалявам да го кажа, госпожо Гудчайлд, но това може да извика съмнения относно личността ви. Макар по никакъв начин да не променя моето отношение към вас.

— Проблемът тук — обади се Мейв — е, че утре искаме да им сервираме двама изненадващи свидетели, а аз поначало го смятах за малко опасна маневра, но Трейнор по-лесно ще разреши явяването им, ако ние сме допуснали техния изненадващ свидетел. Хазартен ход е, но аз мисля, че си струва да го направим, тъй като нашите свидетели ще окажат много по-силно влияние по случая, отколкото техният. Но в крайна сметка решението е твое, Сали. И се боя, че трябва да го вземеш веднага.

Поех дълбоко въздух. Издишах. Казах:

— Добре. Нека той да свидетелства…

— Добро решение — похвали ме Мейв. — Сега имаш точно три минути да ми кажеш какво трябва да знам за случилото се тогава.

Когато се върнахме в съдебната зала, Мейв обясни позицията ни на съдия Трейнор.

— В интерес на експедитивността на изслушването, за да не причиняваме излишно отлагане, ще приемем този свидетел, явил се в последната минута.

— Добре тогава — каза Трейнор. — Призовете господин Огилви.

Когато той влезе, си помислих, че след цели петнайсет години изглеждаше почти същият. Сега беше около петдесет и пет годишен. Малко наедрял около талията, малко по-прошарен, но пак със същия тип кафяв габардинен костюм, който носеше през 1982 година. Също такава синя памучна риза с копчета на яката и раирана вратовръзка. Същите очила с рогови рамки и кафяви мокасини без връзки. Упорито беше зареял поглед, докато вървеше към свидетелското място, така че да не ме види. Но когато застана там, втренчих се право в него. Той се извърна и съсредоточи вниманието си върху Лусинда Форд.

— И така, господин Огилви, за да потвърдим показанията ви, през последните двайсет и пет години сте били практикуващ психотерапевт в района на Бостън.

— Така е, да.

— След смъртта на родителите й при автомобилна катастрофа през 1988 година госпожа Гудчайлд ви е изпратена като пациентка.

Той потвърди този факт.

— Бихте ли предали пред съда, моля, онова, което госпожа Гудчайлд ви е казала по време на един от сеансите ви?

През следващите десет минути той направи точно това — преразказа историята по начина, по който я бях споделила с Джулия. Не се опита да преувеличи или разкраси нищо. Изреченото беше точно повторение на думите ми пред него. Само че, докато очите ми го пронизваха, можех да си мисля единствено: ти не просто предаваш мен, предаваш себе си.

Когато той приключи, Лусинда Форд ме погледна и каза:

— В заключение, госпожа Гудчайлд е дала в ръцете на баща си питието, с което той е прехвърлил допустимата граница и е причинил катастрофата…

— Настоятелно възразявам срещу такъв маниер на разпит, милорд — истински ядосана възкликна Мейв. — Колегата адвокат не просто прави догадки, тя твори художествена литература.

— Съгласен съм. Моля, перифразирайте, госпожо Форд.

— На драго сърце, милорд. Макар господин Гудчайлд да е информирал дъщеря си, че вече е приел алкохол над допустимата граница, тя все пак му е дала чаша вино. Така ли е?

— Да, точно така.

— Късно същата вечер той е блъснал колата си в друго превозно средство, при което са загинали самият той, съпругата му, млада жена, малко над трийсетгодишна, и четиринайсетмесечният й син?

— Така е.

— Госпожа Гудчайлд споделила ли е тази информация с друг освен с вас?

— Не, доколкото знам.

— Нито дори с единствената си роднина — сестра си?

— Освен ако не го е направила на по-късен етап, не. Защото по онова време централната тема на разговорите й с мен беше, че не може да признае този факт пред сестра си. Че не може да го признае пред никого.

Внезапно чух продължително задавено ридание зад гърба си. После Санди стана и изтича навън от съдебната зала. Веднага щом се озова в коридора, плачът й отекна в обширното му пространство. Понечих да се изправя, но тогава Найджъл Клап стори нещо извънредно неприсъщо за него. Грабна ръката ми и ме дръпна надолу, преди да съм хукнала навън, като ми прошепна:

— Не бива да излизате.

Отпред Лусинда Форд продължаваше.

— Какъв терапевтичен съвет дадохте на госпожа Гудчайлд тогава?

— Казах й, че е най-добре да разтовари съвестта си пред сестра си.

Лусинда Форд се обърна към дъното на залата.

— Тази, която излезе току-що, не беше ли сестрата на госпожа Гудчайлд?

А после, след подходяща драматична пауза, заяви:

— Нямам повече въпроси, милорд.

Мейв Дохърти се изправи и се втренчи в Грант Огилви. Задържа острия си поглед върху него едни добри трийсет секунди. Той се опита да посрещне очите й, пълни с презрение, но не издържа. Съдия Трейнор се прокашля.

— Няма да бъдете задържан тук още дълго, господин Огилви — каза Мейв. — Защото не изпитвам желание да отделя много време за разговор с вас.

Тя също направи пауза за ефект, преди да подхване кръстосания си разпит.

— На колко години беше госпожа Гудчайлд, когато дойде при вас като ваша пациентка?

— На двайсет и една.

— На колко години е бил баща й, когато е загинал?

— На около петдесет, мисля.

— Госпожа Гудчайлд му е подала питие на празненството, така ли?

— Да.

— Той го е отказал.

— Да.

— Тя подхвърлила „На остарял ли ще ми се правиш?“. И той изпил питието. Така ли е?

— Да.

— И вярвате, че по тази причина тя трябва да бъде държана отговорна за фаталната катастрофа, предизвикана от него няколко часа по-късно?

— Никога не е искано от мен да коментирам дали носи отговорност.

— Само че сте прелетели през океана, за да петните характера й, не е ли така?

— Бях доведен тук просто за да предам информацията, която тя ми съобщи.

— В качеството си на ваша пациентка, нали така?

— Да.

— Няма ли закони в Съединените щати за поверителност пациент/лекар?

— Аз не съм лекар. Психотерапевт съм. И да, има закони. Но те се отнасят предимно до криминални злоупотреби.

— След като госпожа Гудчайлд не е говорила пред никого друг за това, как, за бога, хората на господин Хобс ви откриха след толкова години и защо приехте да бъдете доведен тук?

— Защото те ме помолиха да свидетелствам, затова.

— И колко ви плащат, задето си направихте този труд?

— Милорд, не ми е приятно да се намесвам отново — изправи се Лусинда Форд, — но това е неприлично.

— О, я стига — просъска Мейв, — той очевидно не е тук, воден от алтруизъм.

— Губим време, госпожице Дохърти — каза Трейнор. — Тази посока на разпит дълго ли ще продължи?

— Нямам повече въпроси към този… джентълмен.

Трейнор изпусна въздишка на облекчение. Вече можеше да си иде у дома.

— Свидетелят е свободен. Съдът се разпуска до девет часа утре сутринта.

Веднага щом Трейнор излезе от залата, изправих се и хукнах през вратата да търся Санди. Открих я на пейка в коридора със зачервени очи и мокро лице. Опитах се да докосна рамото й. Тя се отдръпна рязко.

— Санди…

Вратата на съдебната зала се отвори и отвътре излезе Грант Огилви, придружен от мъжа, адвокат на Тони. Преди да успея да я спра, Санди вече бе тикнала глава пред лицето му.

— След два дни се връщам в Бостън — изкрещя му — и първата ми работа ще е да разпространя сред всички, които се броят за нещо в твоята професия, какво направи тук днес. Ясно ли ти е? Ще те съсипя, мамка ти. Защото точно това заслужаваш.

Съдебен пристав, чул повишения й глас, дотича при групата. Ала адвокатът на Тони побърза да го отпрати.

— Всичко приключи — прошепна той и поведе облещения Грант Огилви навън от сградата.

Обърнах се към Санди, но тя се отдалечи от мен. Мейв и Найджъл ни гледаха от вратата на съдебната зала.

— Ще се оправи ли тя? — попита Мейв.

— Просто й трябва време да се успокои — отвърнах. — За нея шокът е ужасен.

— За вас също — добави Найджъл. — Вие добре ли сте?

Пренебрегнах въпроса и попитах Мейв:

— Голяма вреда ли нанесе той според теб?

— Истината е, че не знам — призна тя. — Но важното сега е да се оправиш със сестра си. Опитай се да запазиш спокойствие и най-вече да се наспиш добре тази нощ. Утре ще е много дълъг ден.

Забелязах, че Найджъл е докарал куфара на колелца на Санди.

— Тя си го остави вътре — обясни той. — Мога ли да помогна с нещо?

Поклатих глава. Той смутено се пресегна и докосна ръката ми.

— Госпожо Гудчайлд… Сали… онова, на което бяхте подложена току-що, беше грозно и нередно.

После, почти изпаднал в шок от тази си проява на емоция, побърза да ми кимне за довиждане.

Докато излизах навън да търся Санди, осъзнах, че това беше първият случай, в който Найджъл Клап се обърна към мен на малко име.

Към следващата част или към съдържанието

Дъглас Кенеди Специални връзки (13)

Метаданни

Данни

Специални връзки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тринайсет

Дъглас Кенеди
Специални връзки (13)