Дъглас Кенеди
Специални връзки (12)

Дванайсет

През следващата седмица изобщо не се чух с Найджъл Клап. Но той ми прати копие от съдебната заповед, която беше издействал срещу Тони заедно с последващо писмо от адвоката на съпруга ми. В него той потвърждаваше, че клиентът му ще продължава да плаща ипотеката за съвместно притежаваната ни къща до момента, в който се стигне до правно обвързващо споразумение за подялбата на съсобствеността ни. Писмото потвърждаваше също, че съм отказала предложените хиляда лири на месец като издръжка и нека се знаело, че в светлината на този отказ да се приеме упоменатото предложение неговата страна нямало да влиза в следващи преговори за временно плащане до финалното финансово споразумение и прочее, и прочее…

— Трябваше да вземеш парите — отсече Санди, след като й прочетох писмото по телефона. — Той си има неговата богата мамичка да му покрива всички разноски. Допълнителна хилядарка на месец щеше да ти откупи облекчаване на финансовите грижи и възможност да си наемеш по-добър адвокат…

— Както казах и на Клап, няма начин да живея от нейните пари.

— Ама и ти с твоята тъпа гордост. Добре дошла в Страната на разведените — където целта на упражнението е да биеш дузпата на отсрещната страна. А точно това ще сторят с теб прекрасният ти Тони и неговата богата кучка. Така че според мен ти си луда да отказваш парите. Почти нямаш от какво да живееш, а и доколкото схващам от думите ти, адвокатът, който те представлява, не е точно от ранга на Пери Мейсън. Другата страна жив ще го изяде на процеса. Помисли си само как ще бледнее той като твой пледиращ адвокат. Всички адвокати в съдебна зала са актьори, нали така? Само че никоя звезда няма да работи с мухльо като него.

— Мисля, че си малко сурова с човека.

— Просто повтарям каквото ти ми каза.

— Вярно, обаче това беше преди да извоюва плащането на ипотеката… А нека да признаем, че така ме спаси да не бъда изхвърлена на улицата. Но от друга страна си права, сякаш ми се е паднало най-свенливото създание на света и това ме тревожи. Само че след като нафуканата некадърница от „Лорънс и Ламбърт“ ме издъни така жестоко, в момента съм настроена малко подозрително към престижни правни кантори.

— Тая фръцла е просто единичен случай. Със сигурност в Лондон има отлични бракоразводни адвокати.

— Да, но не мога да си позволя такъв в момента. И ти имаш право, сама съм си виновна за това, след като отказах пари от Тони. Ала работата е там, че за пръв път, откакто започна този безкраен кошмар, печеля дело. И това се дължи на извънредно специфичния ми адвокат. Така че защо да обръщам гръб на човека, който надигра съпруга ми?

И все пак Санди имаше право по един пункт: взаимоотношенията с Найджъл Клап бяха като да си имаш работа с цифрата нула. Невъзможно беше да го разтълкуваш или да схванеш юридическата му методология. След успеха на фронта с ипотеката той изчезна за седем дни. И после внезапно отново се свърза с мен.

— Ъъ… — чух, щом вдигнах слушалката.

— Господин Клап?

— Бих искал да говоря с госпожа Гудчайлд.

— Аз съм.

— Наистина ли?

— Да, съвсем сигурна съм в това.

— О, разбира се. Ами… ъъ… имена.

— Имена?

— Да, имена.

— Не ви разбирам.

— Трябват ми имената на всички от социалните служби, които са контактували с вас.

Той замълча, сякаш усилието да изрече цяло изречение, без „ъъ“ го беше изтощило. После продължи:

— Трябват ми и имената на бавачки или помощнички, които сте използвали.

— Добре, няма проблем. Да ви ги изпратя ли с имейл днес?

— Да, с имейл става.

— Вижте, първият ми адвокат взе свидетелски сведения почти от всички — с изключение от здравния ми надзорник, защото тя беше в Канада по това време.

— Да, знам това. Защото имам свидетелските сведения.

— Имате ги?

— Ъъ, да.

— Как се сдобихте с тях?

— Получих копия от всички съдебни документи.

— Да, естествено. Но след като разполагате със свидетелските сведения, защо са ви нужни отново имената на всички?

— Защото… ъъ… ще ми се да разговарям с тях отново.

— Разбирам — казах. — А нужно ли е това?

— Ами… ъъ… да, нужно е всъщност.

По-късно същия ден, докато предавах разговора пред Джулия на кафе в нейната кухня, й казах:

— Знаеш ли, това е първото категорично изявление, което съм чула от устата му.

— Не бива толкова да се тревожиш за него. Изглежда си знае работата.

Четири дни по-късно бях събудена от телефонно обаждане някъде към един през нощта. В такъв час телефонен звън можеше да означава две неща — 1) пиян е избрал грешен номер или 2) много лоша новина. В този случай обаче беше млада по звучене жена с лондонски акцент, която — ако се съдеше по пукането по линията се обаждаше отдалеч.

— Здравейте, госпожо Гудчайлд… Сали?

— Кой се обажда? — попитах още неразсънена докрай.

— Джейн Санджей.

— Кой?

— Здравният ти надзорник. Помниш ли ме?

— О, да, разбира се. Здравей, Джейн. Мислех, че си извън страната.

— Аз съм извън страната — каза тя. — В Канада. Чувала ли си за националния парк „Джаспър“? Във вътрешността на Албърта е. Невероятно място и много далеч от Южен Лондон. Но адвокатът ти, господин Клап, успя да ме издири.

— Господин Клап те е открил?

— Точно така. И ми обясни какво си преживяла. Попита ме дали съм готова да свидетелствам в твоя полза. Естествено, ще го направя с най-голямо желание, особено при положение че се връщам на работа към общината на Уондсуърт след малко повече от два месеца. Но ето причината, поради която ти се обаждам, тъй като картата ми за телефон скоро ще изтече. Исках да ти кажа колко съм шокирана, че са ти отнели Джак. Доколкото разбрах от адвоката, скроили са ти грозен номер. Разказа ми и за следродилната ти депресия — дори тя сама по себе си би трябвало да те спаси в съда. Какво от това, че си изрекла заплаха в момент, когато си била изтощена и страдаща от клинично заболяване? Какво от това, че случайно си накърмила сина си, докато си вземала приспивателни? Имали сме далеч по-тежки случаи в общината, говоря ти за действителен физически тормоз над дете, и все пак то не беше отнето от майката. От моя гледна точка случилото се е пълно безобразие. Само исках да знаеш, че съм изцяло на твоя страна и ще направя всичко по силите си да ти помогна…

Бях толкова смаяна и трогната от това съвършено неочаквано презокеанско обаждане, че избъбрих сърдечни благодарности и я поканих на обяд веднага щом се върне. После позвъних на Санди в Бостън и й съобщих новината.

— Удивително! — възкликна тя, силно развълнувана. — Самият факт, че те е виждала у дома ти с Джак ще има голяма важност. А тъй като на нея това й е работата, да преценява как майките се справят с новородените, мнението й ще носи професионална тежест. Впрочем как мина свиждането с Джак вчера?

На сестра ми може да се разчита, че ще помни точно кога са надзираваните ми срещи с Джак.

— Май вече ме разпознава — казах. — А нищо чудно и да си внушавам.

— Не, бебетата развиват усет за хората около тях.

— В такъв случай Джак несъмнено възприема онази жена като негова майка.

— Той е само на няколко месеца — успокои ме Сали. — Още не знае кой кой е.

— Опитваш се да ме окуражиш.

— Да, това правя — потвърди тя. — Но фактът, че те разпознава… не е ли това чудесен признак, че вече сте установили връзка.

Установили връзка. Пак тази фраза.

— Да, със сигурност установихме връзка… като се има предвид, че разполагаме само с един час седмично за това. И все пак Кларис — жената, която надзирава свижданията — изглежда доволна. А също и Джесика Лоу, тя е от…

— Да, знам от Службата за децата и семейството, онази, която ще пише доклад за пред съда…

— Впечатляваш ме.

— Та аз попивам всяка подробност, която ми съобщиш. Но ето един въпрос, който да зададеш на госпожа Лоу, щом я видиш отново: защо Тони нито веднъж не се свърза с теб?

— Отговорът е лесен — отвърнах. — Защото е абсолютен страхливец.

— Няма спор. Но ти трябва да попиташ госпожа Лоу за това, защото тя интервюира и двете страни и вероятно е в редовен контакт с Тони. А щом долавяш, че е с добри впечатления от теб, защо да не споделиш с нея, че си малко изненадана, задето не получаваш никаква обратна връзка от съпруга си? В бъдеще ще трябва да провеждате тесни консултации за отглеждането на Джак, без значение при кого ще живее той. Нали схващаш мисълта ми.

Схващах я, Найджъл Клап също я схващаше. Без да е нужно да му подсказвам, още на следващия ден той повдигна същия въпрос, когато му се обадих да го поздравя, че е открил Джейн Санджей.

— А, да — беше коментарът му.

— Но вие трябва да сте отделили много време, за да установите местонахождението й. Асистентката в „Лорънс и Ламбърт“ нямаше никакъв успех, тъй като Джейн непрестанно пътувала из Канада.

— Непрестанно пътувала? Сериозно? — озадачи се той. — На мен тя ми каза, че през последните четири месеца работела в националния парк „Джаспър“. И за да я открия, ми бяха нужни… ъъ… две телефонни обаждания. Първото до общината. Обясних кой съм и защо ми е нужно да разговарям с нея. И макар че те самите не знаеха къде е тя, казаха, че ще позвънят на майка й от мое име — тъй като майките обикновено знаят къде да намерят дъщерите си. Тя ми се обади. Говорихме. Даде ми телефонния номер на дъщеря си в Канада. Позвъних й. Поприказвахме. И тя се съгласи да свидетелства във ваша полза на финалното изслушване. О, и… ъъ… в случай че се забави в Канада или не може да се яви на изслушването в конкретния ден, свързах се с Юридическото дружество на Канада, научих името на адвокат в град Джаспър и вчера разговарях с него. Ще вземе клетвени показания от госпожица Санджей през седмицата и ще ги завери нотариално, за да е сигурно, че ще бъдат допуснати в английски съд. Но това е просто за всеки случай.

И после със звук, който почти наподобяваше лек смях, той добави:

— Падам си от тези, дето все гледат да се подсигурят.

Осведоми ме също така, че почти всички други хора, които съм посочила в имейла си, вече са интервюирани от госпожа Кийтинг.

— Коя е госпожа Кийтинг? — попитах.

— О, нима не познавате госпожа Кийтинг?

— Не… — отговорих и едва се удържах да не добавя: „Ако я познавах, със сигурност нямаше да ви питам коя е“.

— Може би пропуснах да ви запозная?

— Но къде бих могла да съм я срещала?

— В кантората ми. Колко пъти идвахте?

— Веднъж.

— Само толкова ли?

— Категорично да.

— Роуз Кийтинг е моята секретарка.

Доста усилия ми струваше да го изтръгна от него.

— И тя е интервюирала всички от социалните служби?

— Да. Много е умела в това отношение.

— Не се съмнявам — отвърнах. — Доволен ли сте от новите показания?

— Доволен? — попита той, сякаш не разбираше значението на думата. — Вършат ми работа, да. Но чак пък да съм доволен…?

Настана дълга екзистенциална пауза, в която той явно обмисляше семантичните нюанси на „доволен“. Боже, че мъчен човек беше. От краткото ни общуване ми стана ясно, че вероятно никога нямаше да го разбера, а още по-малко — да го опозная. След първата ни среща всичките ни контакти бяха по телефона и когато при един или два случая предложих да се отбия, за да поговорим, той звучеше почти ужасено и отвърна:

— Не е нужно да се затруднявате с пътуване чак до Балам.

Долавях, че осъзнава несръчността си да общува, вербалната си колебливост, почти аутистичната си неспособност да създава и най-бегла емоционална връзка с клиент. Но сега знаех също, че е много добър в онова, което върши — извънредно щателен и далновиден. Сигурна бях, че зад цялата му неловкост се криеше затворен човек със сложен вътрешен мир и чувства — та той все пак имаше жена и деца. Само че никога не би допуснал мен (и вероятно никой друг клиент) да опознае тази му страна. Не беше един от прословутите английски ексцентрици, които обичат да демонстрират пред публика специфичния си темперамент. Не, Найджъл Клап не беше чудак или оригинален — той направо си беше странен. И то в тревожна степен, при положение че беше единствената ми надежда да се изтръгна от този кошмар.

Ала малко по малко започвах да се изпълвам с доверие към него.

— Господин Клап, още ли сте там? — попитах.

— Така изглежда — отвърна той. — Може би има още нещо, което да обсъдим, така ли?

— Не знам, господин Клап — отговорих почтително. — Вие ми се обадихте.

— Така е, вярно. Сега… ъъ… мисля, че трябва да напишете писмо. Не възразявате, че го казвам, нали?

— Не, след като професионалното ви мнение е, че трябва да напиша писмо, което ще е от помощ за случая ми, ще го напиша. Просто трябва да знам до кого да напиша въпросното писмо.

— До съпруга си. Бих искал да мога да посоча, че… ъъ… желаете контакт с него с оглед благополучието на сина ви в неговия нов дом… в посока как се отнася към него тази госпожа Декстър и какви са плановете му за бъдещето. Предложете му и лична среща… само между вас двамата… за да обсъдите бъдещето на Джак.

— Но аз наистина не искам да го виждам в момента, господин Клап. Не вярвам, че ще съм в състояние да се овладея.

— Влизам ви в положението. Но… ъъ… ако не греша… а е възможно да греша, случвало се е да греша в миналото, не съм безгрешен… ъъ… не вярвам, че той ще пожелае да ви види. Сигурно се чувства гузен. Освен ако не се лъжа…

— Не — отвърнах, — според мен не се лъжете. Всъщност и сестра ми предложи подобна идея.

— За какво? — попита той и аз изоставих темата, за да не заплитаме нещата още повече.

Но същата вечер седнах и написах писмото.

Драги Тони,

Нямам думи да изразя мъката, която ми причини. Не мога да проумея как можа да предадеш мен и сина си по толкова жесток и долен начин. Ти се възползва от болестта ми — временно клинично състояние, от което вече съм до голяма степен възстановена — като средство да ми отнемеш сина и да си създадеш нов живот с жена, с която очевидно си се срещал още докато съм била бременна с детето ти. Фактът, че манипулира фактите около страданието ми, за да твърдиш, че представлявам опасност за Джак, е възмутителен със своето коварство и жестокост.

Но друг, по-наложителен въпрос ме принуждава да ти пиша. Обезпокоена съм от факта, че като майка на Джак съм умишлено държана в неведение кой полага грижи за него, дали те са адекватни и получава ли той така нужното за едно бебе майчинско внимание.

На дневен ред е и темата за цялостното му отглеждане и възпитание — без значение от окончателното отсъждане за попечителството над него — по която трябва да вземаме решения заедно.

Именно това искам да подчертая сега — въпреки отчаяната болка, която изпитвам, задето съм несправедливо отделена от сина си и въпреки гнева ми заради ужасяващото ти предателство — моя първостепенна грижа е благополучието на Джак и бъдещото му щастие. По тази причина съм готова да загърбя оскърблението и да седна с теб на първия от продължителна поредица разговори относно нашия син и бъдещето му. В негово име трябва да оставим настрани враждата си и да разговаряме.

Очаквам в близко време да ми отговориш и да предложиш време и място за среща.

— Леле, бива си те — коментира Джулия, когато й показах окончателния вариант.

— Заслугата е на господин Клап. Три пъти ме накара да преправям текста, докато най-сетне го одобри.

— Ти сериозно ли? Господин Клап Срамежливеца те е редактирал?

— И не само това, обстрелваше ме с имейли, в които даваше разнообразни идеи как да забия ножа по-дълбоко. Не че някога би проявил вулгарността да каже, че трябва възможно най-умело да препънем мъжа ми, макар тъкмо такава да е целта на упражнението.

— Е, трябва да отбележа, че е много хитро писмо. Защото изтъкваш как е било злоупотребено с теб, без да изпадаш в самосъжаление. В същото време безспорно посочваш двуличното му поведение и повдигаш много въпроси относно действителните му мотиви в цялата история. А после показваш изключително благородство, като оставяш настрани гнева си заради доброто на сина си.

Три дни по-късно получих писмо от Тони.

Драга Сали,

Предвид заплахите, които отправи срещу живота на сина ни — и с оглед на пълната липса на майчинска загриженост към него след раждането му — намирам за извънредно странно решението ти да ми пишеш сега и да ме обвиняваш в предателство към теб. Особено след като ти беше тази, която извърши предателство към едно невинно бебе.

Колкото до упрека ти, че съм ти изневерявал, докато си била бременна, знай, че Даян Декстър е моя близка приятелка от години. Обърнах се към нея за подкрепа като към приятел, когато душевното ти здраве започна да се влошава по време на бременността ти. Приятелството ни прерасна в нещо друго едва след твоя срив и безотговорното ти и вредителско поведение към сина ни.

Не би могло да има по-добър заместител на майка от нея за моя син и тя осигури на Джак безопасната и спокойна среда, от която той се нуждае в този ранен етап от живота си. Напълно съзнавам, че ти — като майка на Джак — би трябвало да имаш сериозен принос в решенията относно бъдещето му. Но докато не се уверя, че вече не представляваш опасност за него, не мога да седна с теб „да обсъдим нещата“. Надявам се, че си на път да възстановиш душевното си здраве и си започнала да осъзнаваш до каква степен поведението ти застрашаваше Джак. Разбери едно: не храня никакво озлобление срещу теб. Желая ти всичко най-добро в бъдеще.

Тони

копие до: Джесика Лоу, Уондсуърт

Писмото подскачаше в ръцете ми, докато го четях. Мигом го пратих по факса на Найджъл Клап и после потропах на вратата на Джулия.

— Знаеш, че адвокат е работил с него над текста.

— Също като при моето писмо.

— Само дето твоето поне звучеше с твоя глас. А това послание е буквално с викториански тон на места. „Вредителско поведение към сина ни.“ Кой използва подобен език в наше време?

— Във всички случаи не е стилът на Тони, неговата проза е стегната и лаконична. И никога не би изпаднал в емоционално великодушие с фрази като „Не храня никакво озлобление срещу теб. Желая ти всичко най-добро в бъдеще“. Храни крайно озлобление към мен, мечтае си възможно най-скоро да се хвърля под автобус.

— Това е развод. А при развода всичко става грозно. Особено когато залогът е толкова висок.

Късно следобед ми позвъни господин Клап.

— Ъъ… относно писмото на съпруга ви…

— То ме разтревожи — казах.

— О, наистина ли?

— Защото дава възможност на негодника да отрече всичко, казано от мен в моето писмо. И защото му позволява да документира черно на бяло самодоволството му, че е „спасил“ сина ми, което, освен че е долна лъжа, е крайно оскърбително.

— Разбирам защо… ъъ… ви е разстроила подобна забележка. Но предвид вредите, които писмото може да нанесе… тъкмо това очаквах.

— Сериозно ли?

— О, да, напълно сериозен съм. Точно това очаквах и желаех.

— Вие сте желаели отговор от такъв характер?

— Ъъ… да.

Последва още една от знаковите му паузи, с която намекваше, че иска да се придвижи към нова тема на разговор.

— Може ли да попитам дали имахте някакъв успех в търсенето на работа?

— Опитвам се, но досега без никакъв резултат.

— Говорих с доктор Родейл, вашия… ъъ…

Прочисти гърло, очевидно без желание да изрече смущаващата дума. Затова му помогнах.

— Психиатър.

— Да, вашия психиатър. Тя ми каза, че ще напише доклад, в който ще заяви, че предвид вашата… ъъ…

— Депресия.

— Да, вашата депресия, тя е на мнение, че ангажимент на пълен работен ден все още не е подходящ за вас. Това ще ни застрахова, в случай че адвокатът на съпруга ви повдигне на изслушването въпроса, че сте без работа. Но пък ако можете да намерите работа, това ще се отрази благоприятно на съвземането ви от… ъъ…

— Депресията.

— Това е думата.

Няколко дни по-късно Джулия ми се обади по телефона. Обясни ми, че е в офиса на приятел редактор. Бях й споменала в един от ранните ни разговори, че в колежа по време на летните ваканции съм работила като коректор в бостънско издателство.

— Моят приятел редакторът ми казва, че спешно му е нужен коректор за голяма задача, тъй като двамата, които обикновено използва, са заети с друго. Веднага се сетих за теб. Ако проявяваш интерес, разбира се…

— О, проявявам и още как.

На следващия ден взех метрото до Кенсингтън Хай стрийт и прекарах един час в офиса на редактор на име Станли Шоу — слаб, кротък и учтив мъж, около петдесет и пет годишен. Работеше в отдела за нехудожествена литература на голямо издателство и работеше основно над големи справочни издания, включително техния „Справочник за класически компактдискове“, който се публикуваше през една година и беше дебела книга с меки корици от хиляда и петстотин страници.

— Имате ли познания в класическата музика? — попита ме той.

— Мога да различа Моцарт от Малер — отвърнах.

— Е, това е някакво начало — каза той с усмивка, после ме препита за опита ми в коректорската работа и дали бих могла да се приспособя към англицизмите и музикалната терминология, както и към обширен брой абревиатури, които бяха съставна част от справочника. Уверих го, че уча бързо.

— Това е добре, защото ни е нужен коригиран справочник само след два месеца. Ще е напрегната работа в техническо отношение, тъй като е антология на най-добрите налични записи на творби от, кажи-речи, всички възможни композитори, били те големи, или второстепенни. Задачата е огромна и искрено казано, в обичайния случай не бих я възложил на човек, който като вас толкова отдавна не е практикувал коректорска работа. Само че съм отчаян, а щом Джулия Франк вярва, че ще се справите, значи и аз го вярвам. В случай, разбира се, че вие самата сте убедена, че можете да го свършите и да ми предадете готовия текст до два месеца.

— Мога да го свърша.

Стиснахме ръце да скрепим договорката. На следващия ден куриер на мотоциклет пристигна у дома с два големи картонени кашона, съдържащи над хиляда и петстотин страници коректури. Бях разчистила кухненската маса за работа и бях поставила на нея настолна лампа и буркан от сладко, пълен с наострени моливи. Коректурите бяха придружени от договор. Преди да го подпиша, пратих го по факса на Найджъл Клап. Той ми се обади след един час.

— Имате работа — проговори с изненада в гласа.

— Така изглежда. Но се тревожа дали хонорарът ми няма да ме направи неподлежаща на правна помощ.

— Ами… ъъ… винаги можете да ги накарате да направят нов вариант на договора, в който да ви гарантират пълно изплащане на дължимия хонорар при издаването, което… според договора… ще е след осем месеца. По този начин ще можем да покажем на съда, че работите, но ще получите възнаграждението си след финалното изслушване, а така ще продължавате да подлежите на правна помощ. Стига да можете да си позволите да не получавате заплата за момента.

Изслушването беше след десет седмици, а авоарите ми се бяха стопили до хиляда и петстотин лири. Щеше да се наложи да прибегна до безумно икономичен режим.

— Ами ако поискам от Станли една трета от хонорара като аванс?

— Да, така все още ще сте под прага за правна помощ.

Станли Шоу изяви пълна готовност да преправи договора, като отбеляза:

— Имам трийсет години стаж като редактор и за пръв път някой моли за отложено плащане. Естествено, ще го уредя на драго сърце.

Същата вечер се позанимавах още малко с елементарна математика. Разполагах с общо шейсет и един дни да свърша работата. Хиляда и петстотин, делено на шейсет и едно правеше по двайсет и четири страници и половина дневно, а това, делено на осем, правеше три.

По три страници на час. Постижимо. Стига да залягах здраво и да не си позволявах разсейване. Да не се отдавах на мъката по Джак. Да не допусках до съзнанието си постоянния страх, че на финалното изслушване съдията ще застане на страната на Тони и ще ме ограничи до едночасови свиждания на седмица, докато…

Не, не, никакви такива мисли. Просто се залавяй за работа.

Отне ми четири дни да пребродя композиторите с буква „А“ (Албинони, Алкан, Арнолд, Адамс), да стигна до „В“ и постепенно да премина през цялото семейство Бах. И, боже мой, броят на разглежданите творби беше огромен. Налице бяха аргументи „за“ и „против“, когато редакторите на справочника обсъждаха примерно дали при записа на „Меса в си минор“ трябва да се избере традиционният капелмайсторски подход на Карл Рихтер, или по-изчистеното фразиране на Джон Елиът Гардинър, или пък виртуозните интерпретации на Масаки Сузуки, или…

Това беше най-интригуващото в работата над справочника (особено за човек с толкова малко музикални познания като мен) — откритието, че при музикалното изпълнение интерпретацията се променя с всеки нов диригент, всеки инструменталист, всеки певец. Ала, макар да можеш да си играеш с метрономното маркиране и темпото, не можеш твърде много да се отклониш от партитурата. Докато словесният разказ, от друга страна, е винаги открит за догадки и предположения. Дори за преосмисляне до степен, че при преразказването му се чудиш къде се е дянало оригиналното повествувание и как сюжетната линия е похитена от двамата главни герои, всеки от които представя диаметрално противоположни версии на една и съща история.

— Сигурно откачаш, като четеш всичката тази музикална теория дума по дума — каза Санди една вечер по време на редовния ни телефонен разговор.

— Всъщност ми доставя удоволствие. И не само защото го намирам интересно, а и защото ми дава нещо, за което копнеех от месеци: целодневен ангажимент.

Три страници на час, осем часа на ден, като, естествено, трябваше да съобразя графика си със седмичните ми свиждания с Джак, срещите ми с Джесика Лоу два пъти в месеца и посещенията ми при доктор Родейл също два пъти в месеца. Иначе работата определяше времето ми. Тя ми и помагаше да отбелязвам наближаването на финалното изслушване и ускоряваше агонизиращото чакане. Да, често изпитвах изтощение от толкова интензивен труд. Едновременно бивах отегчена и стресната от мащабите на задачата. Но пък чувствах и особено удоволствие да напредвам все повече и повече в азбуката. След три седмици Берлиоз беше далечен спомен, току-що бях приключила с Хиндемит и Рой Харис. Преминаването през цялото записано изобилие от творби на Моцарт малко напомняше пътуването с кола през Канада, което веднъж бях предприела. По време на него все си мислех — няма начин да не свърши все някога. А после, по средата на петата седмица, ме обзе паника. Тъкмо бях навлязла в раздела с буква „S“ с безумно продуктивни композитори като Шуберт и Шостакович, които да обработя. Станли Шоу (и той с „S“!) се обади веднъж да ми припомни, че крайният срок е само след две седмици и половина.

— Не се притеснявайте, ще успея — уверих го, макар самата аз вече да се чудех как ще стане това. Увеличила бях работния си ден от осем на дванайсет часа. Това даде резултат. В средата на шестата седмица вече бях приключила с Телеман и работех върху Типет. При следващото ми посещение при доктор Родейл тя ме уведоми, че тъй като изглеждам много по-уравновесена и овладяла живота си, ще започне постепенното намаляване на дозата ми антидепресанти. Седмица по-късно, докато четях раздела, обхващащ симфониите на Вон Уилямс (за записа бе предпочетено изпълнението им под диригентството на Боулт), Найджъл Клап ме извести, че вече имаме точна дата за финалното изслушване — осемнайсети юни.

— Ъъ… пледиращият адвокат, когото искам да инструктирам, тъй като се справя много добре в подобни случаи и… ъъ… също работи по линия на правна помощ… нейното име е…

— Нейното? — попитах.

— Да, жена е. Но е идеална за вашата ситуация… простете, простете, това прозвуча съвсем не както трябва.

— Разбирам мисълта ви. Как й е името?

— Мейв Дохърти.

— Ирландка?

— Ъъ… да. Родена е и е израснала там, завършила е в Оксфорд, от известно време работи в кантора с твърде радикални политически възгледи…

— Ясно…

— Има много… съществени дела зад гърба си. Особено в сферата на семейното право. Свободна е да ни поеме. Работи по линия на правна помощ. Ще е съпричастна към положението ви.

— Ами ако, да речем, се озове пред традиционен съдия, който не понася политиката й?

— Ами… ъъ… човек не може да има всичко.

Нямах време да разсъждавам над този потенциален проблем, тъй като след Вон Уилямс последваха Верди и Виктория, Вивалди и Уолтън, Вебер и Уийкс, а само двайсет и четири часа преди крайния срок още работех над Уесли, пиех кафе нонстоп и уверих Станли Шоу, че куриерът може да е пред вратата ми на другия ден в девет сутринта. Преборих се с пълните творби за орган на Видор, някъде към полунощ стигнах до последния композитор (Зуилич) и внезапно слънцето изгря, а аз метнах последната страница върху купчината листове, усмихнах се с онази уморена усмивка, която идва с приключената работа и си напълних ваната. Бях облечена и очаквах куриера, когато той се появи в девет, а час по-късно приех обаждане от Станли Шоу, който ме поздравяваше, че съм спазила срока. Още един час по-късно гушках сина си под постепенно отслабващия бдителността си поглед на Кларис Чеймбърс. Тя съобщи, че ще ни остави сами тази сутрин, но ще бъде в близката стая за чай, ако ни потрябва.

— Какво ще кажеш за това, Джак? — възкликнах, след като тя излезе. — Най-после сме си сами.

Ала Джак беше твърде зает да опразва шишето с биберона, за да отговори.

Вечерта си легнах още в седем и спах непробудно цели дванайсет часа. На следващата сутрин се събудих с по-леко сърце, отколкото през последните месеци. Това повишено настроение се пренесе и в следващата седмица, когато Станли Шоу ми позвъни и каза:

— Надали сте свободна да поемете още една работа.

— Напротив, свободна съм.

— Чудесно. Тъй като става дума за поредната дебела книга. Филмовият ни справочник. Страниците са общо хиляда петстотин трийсет и осем, а срокът за предаване на коректурите е девет седмици. При същите условия като преди.

— Звучи ми добре.

— Наминете в офиса утре към обед и ще ви разясня основните параметри, а после ще отидем да обядваме на някое приятно място, ако това ви устройва.

— Приемам — казах.

Два дни по-късно отново работех и бавно започнах да напредвам в дебелия справочник, съставен от кинокритици. Когато Санди ме попита как се отразява на душевното ми състояние такава продължителна и съсредоточена работа, отговорих й:

— Просто се потапям в нея и съм глуха и сляпа за всичко друго в продължение на няколко часа. Така че ми действа донякъде като новокаин — временна и бързодействаща упойка, която държи всичко останало изтръпнало за кратко време. А и заплащането никак не е лошо.

Работех от около три седмици по новата задача, когато ми се обади Мейв Дохърти. Въпреки детството й, прекарано в Дъблин, изговорът й беше много изискан, допълнен от приятен маниер на говорене по телефона. Обясни ми, че Найджъл Клап й е дал всички документи по делото. Тъй като обичала да бъде осведомена доста преди датата на изслушването и винаги се срещала с хората, които щяла да представлява, искаше да се видим веднага щом графикът на двете ни го позволеше.

Четири седмици по-късно си дадох почивка за следобеда. Взех метрото до Темпъл, вървях пеша до Флийт стрийт и влязох в пряка с име Инър Темпъл, която ме изведе пред нещо като умален модел на университетска сграда от Оксфорд или Кеймбридж в стил, който беше смесица между „Тюдор“ и готика: малко и тихо убежище на закона, скрито от непрестанната врява на Лондон. Застанах пред врата с дървена табела, на която с безупречен черен шрифт бяха изписани имената на петнайсетте адвокати от кантората. „Госпожица М. Дохърти“ беше близо до началото на списъка.

Кабинетът й беше миниатюрен. Тя също беше такава и със съответстващи дребни черти на лицето. Не беше хубава — всъщност почти би могла да бъде наречена грозна — но имаше привлекателното излъчване на усърден в работата си човек и намек за силна решителност като контрапункт на ниския й ръст. Ръкостискането й беше здраво, гледаше ме право в очите, когато ми говореше, и макар да беше изцяло делова, това не я правеше несимпатична, а напротив.

— Нека да кажа от самото начало, че според мен сте несправедливо охулена. Научих от господин Клап, че пледиращият ви адвокат на междинното изслушване е бил запознат със случая около половин час преди влизането в съдебната зала. Как му беше името? — попита тя и взе да рови из досието ми. — А, да, Пол Халиуел…

— Познавате ли го? — попитах, заинтригувана от презрителната нотка в гласа й.

— Светът на правото е малък. Да, познавам господин Халиуел.

— Вината всъщност беше на адвокатката ми Вирджиния Рикс от „Лорънс и Ламбърт“…

— Вече не е от „Лорънс и Ламбърт“. Беше освободена миналия месец, след като оплескала нещата в шумен бракоразводен процес с важен клиент от Дубай. В момента никой от бранша не желае да я наеме.

После заговори надълго и нашироко за стратегия, разпита ме подробно за брака ми с Тони, за биографията му, обърна особено внимание на навика му непрестанно да се затваря в кабинета си след раждането на бебето, на закъсненията му нощем, на факта, че очевидно е имал връзка с Даян Декстър по време на бременността ми.

— Видях писмото, което сте написали на съпруга си преди няколко седмици, както и неговия отговор. Много сръчна стратегия, особено след като го кара да заяви черно на бяло, че отношенията им са били само платонични. И ако разследването на Найджъл Клап на нейното минало извади наяве онова, на което се надяваме, ще спретнем интересни аргументи срещу тях.

— Найджъл Клап разследва онази жена Декстър?

— Така ми каза той.

— Кой води разследването?

— Не спомена. Но вече сигурно сте наясно, че господин Клап и в най-добрите си моменти има затруднение със сложните съставни изречения. И въпреки това е може би най-добрият адвокат, с когото съм работила — извънредно щателен, съвестен и ангажиран. Особено в случай като този — където има чувството, също както и аз, че клиентът ни е несправедливо пострадал.

— Така ли ви каза?

— Не с думи — усмихна се тя. — Но сме работили с него достатъчно много пъти, та да знам кога страстно се бори справедливостта да възтържествува. А това е именно такъв случай. Само не очаквайте от него да ви го признае.

Със сигурност не очаквах такова признание, макар че когато при следващия ни телефонен разговор го попитах дали е наел частен детектив по моя случай, той внезапно се притесни и в гласа му прозвуча нотка на оправдание:

— Ъъ… просто някой, който ми проверява разни неща, това е всичко.

Очевидната му тревожност ме убеди да не разпитвам повече по темата.

През следващите седмици се съсредоточих върху онова, което аз трябваше да направя: да завърша проклетия ръкопис. Дълги работни дни, седмичната среща с Джак, консултациите два пъти в месеца с доктор Родейл и Джесика Лоу, телефонен разговор от време на време с Найджъл Клап, за да ме държи в течение на напредъка по случая. Той ме информира също така, че както стоели нещата сега (и след консултация с правния екип на Тони), изглеждало, че финалното изслушване ще продължи два дни. Проведох още два телефонни разговора с Мейв Дохърти, в които тя си изясни някои въпроси и ме увери, че не бива да се тревожа кой съдия ще ни се падне — така или иначе, сме щели да узнаем името му чак следобеда преди изслушването.

И тогава, около две седмици преди определената дата, Найджъл Клап ми позвъни по телефона. Беше почти осем вечерта — необичайно късен час за него да ми се обажда.

— Ъъ… простете, че ви безпокоя толкова късно.

— Няма проблем, така или иначе, работех.

— Как върви работата? — попита той в несръчен опит да поведе страничен разговор.

— Много добре. Станли вече говори за нова коректорска задача, която ще последва тази. Изглежда, че скоро може да имам постоянен доход.

— Отлично, отлично — избъбри той и звучеше по-разсеян от всякога. Последва характерната пауза в стил Клап. А после: — Дали сте… ъъ… свободна утре следобед?

— Искате да ме видите ли?

— Не че се налага да ви видя. Но… мисля…

Замълча. Разбрах, че нещо сериозно не е наред.

— Искате да ми кажете нещо лице в лице ли? — попитах.

— По-добре ще е…

— Защото е лоша новина?

Тревожно мълчание.

— Не е добра новина.

— Кажете ми сега.

— Бихте ли дошли в кантората ми в Балам…

— Искам да го чуя сега, господин Клап.

Ново мълчание.

— Е… ако настоявате…

— Настоявам.

— Ъъ… боя се, че е неприятна новина по две линии. Първата част е свързана с доклада на госпожа Лоу от Служба за децата и семейството…

Усетих студена ръка да ме сграбчва за тила.

— О, боже, не ми казвайте, че е отсъдила срещу мен…

— Не точно. Всъщност тя пише в доклада си, че е много впечатлена от вас, от поведението ви в тази ситуация, когато сте отделена от сина си, от това, че сте се съвзели от депресията. Но… ъъ… боя се, че е също така много впечатлена от съпруга ви и госпожа Декстър. И макар че не е нейна работа да отправя препоръки, дава да се разбере, че детето е в много добри ръце с баща си и сурогатната си майка.

Усетих, че телефонът трепери в ръката ми.

— Моля… ъъ… разберете, това не значи, че тя съветва детето да остане при госпожа Декстър…

— А втората страна на лошата новина?

— Тя пристигна едва преди час и… ъъ… още се опитвам да я възприема. Става дума за писмо от адвоката на съпруга ви, в което ме информира, че съпругът ви и госпожа Декстър се местят в Сидни за следващите пет години, където госпожа Декстър е ангажирана да постави началото на нов маркетингов концерн.

— О, господи…

— Да… и техният адвокат ме уведомява, че възнамеряват да вземат Джак със себе си.

Вече бях вдървена от шок.

— Законът позволява ли им да го направят? — успях да продумам.

— Ако изслушването мине в тяхна полза и направят заявление…

Той млъкна.

— Довършете изречението, господин Клап — подканих го.

— Предпочитам да не…

— Довършете изречението…

Чух го как в другия край на линията поема дълбоко дъх, преди да каже:

— Ако спечелят при изслушването… ако убедят съдията, че сте неспособна майка и непрестанна заплаха за сина си, то тогава няма да имате думата по въпроса. Могат да отведат детето ви където си поискат.