Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Special Relationship, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надя Баева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2021)
Издание:
Автор: Дъглас Кенеди
Заглавие: Специални връзки
Преводач: Надя Баева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 26 октомври 2015
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Росен Дуков
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-699-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15219
История
- —Добавяне
Единайсет
Не харесах на външност Найджъл Клап още от мига, щом влязох в офиса му. Не че изглеждаше странен или заплашителен, или ненормален. Всъщност първото, което ми направи впечатление у него, беше колко абсолютно обикновен е — от онези хора, които ще подминеш на улицата, без погледът ти да се спре на тях. Беше невзрачен човечец, който сякаш се е родил четирийсетгодишен и цял живот е култивирал у себе си тази незабележима сивота, чак до евтиния сив костюм върху евтината полиестерна бяла риза и захабената кафява плетена вратовръзка.
Можех да преглътна евтините дрехи, жълтеникавия тен, оредяващата черна коса, беглите следи от пърхот по раменете му и това, че никога не срещаше погледа ти, докато говореше. „Не съди за книгата по корицата й“, както казваше прекрасната ми майка (имаше голяма слабост към поговорки).
Не, онова, което действително ме притесни у Найджъл Клап, беше ръкостискането му. Беше практически несъществуващо — кратък допир на четири влажни и отпуснати пръста до дясната ти длан. Не само оставаш с усещането, че са ти поднесли умряла скумрия, а и че притежателят на ръката е лишен от каквато и да било индивидуалност.
Впечатлението се подсилваше от гласа му. Тих, монотонен, с леко колеблива нотка. Едва ли не изпитвах потребност да сложа ръка като фуния до ухото си, за да различа какво казва. Всичко това в съчетание с перманентно стъписаното му изражение (сякаш се беше озовал на ръба на празна асансьорна шахта) определено не вдъхваше доверие към него.
А това си беше основание за тревога, при положение че Найджъл Клап беше новият ми адвокат и единствената ми надежда да си върна сина.
Защо се озовах с Найджъл Клап ли? Отново трябва да прибегна до любима мамина поговорка: „Закъсал ли си, не подбираш“.
Всъщност стигнах до кантората на Найджъл Клап вследствие на процес, чието начало бе поставено в кухнята на Джулия Франк. След като чу историята ми, тя се обади на приятелка на длъжност заместник главен редактор в „Гардиън“, водеща сред другите си задължения седмична правна рубрика, в която често се третираха случаи от семейното право. Джулия й обрисува ситуацията ми, като вметна, че съм омъжена за небезизвестен журналист, но се въздържа да спомене името му. Редакторката й каза, че тъй като за момента нямам доходи, би трябвало да ми се полага правна помощ и й даде номера на адвокат на име Джейн Арнолд, специализираща в семейно право. Джулия се обади на Джейн. Тя пък я свърза с приятелка на име Роуз Труман, която се оказа служител в отдел „Информация“ на Адвокатското дружество (регистър на всички адвокати, пледиращи и не, в Англия). Роуз Труман на свой ред обеща да ми прати същия ден списък на адвокати от моя район, работещи по линия на правната помощ.
Скоростта, с която Джулия осъществи всичко това, беше шеметна. Накара ме също така да осъзная колко малко разбирах как се правят нещата тук.
— Е, това го уредихме — рече тя, — макар да знам, че на приятелката ми от „Гардиън“ много би й се искало да узнае името на съпруга ти.
— Нямам желание да разпространявам клюки за Тони. Само си искам сина обратно. А и без друго, както ти казах, той вече не е в „Кроникъл“. Сега е баща на пълен работен ден и вероятно се опитва да довърши романа си.
— Хитрецът си е намерил богата меценатка да субсидира литературните му напъни. Готова съм да се обзаложа, че момченцето ти е част от фаустовската сделка, сключена помежду им.
Втренчих се в чашата си с чай.
— И на мен ми е минавала тази мисъл.
— Знаеш ли какво още мисля? — добави тя.
— Какво? — попитах и вдигнах поглед.
— Че ти е нужно едно много голямо питие.
— И аз го мисля същото. Но с тези хапчета…
— Антидепресанти ли пиеш?
— Ами… да.
— Какви точно?
Казах й.
— Тогава една голяма водка няма да те убие.
— Откъде знаеш?
— Пиех същите по време на развода си, а освен това сестра ми е аптекарка. И от дъжд на вятър ми даваше разрешение за чашка „Абсолют“. Надявам се, че обичаш водка.
— Да, наистина ще ми дойде много добре.
Тя отвори фризера на хладилника си, извади бутилката водка и сипа по малко в две чаши.
— Сигурна ли си за това? — попитах.
— Никога не ми е навредило. Но пък аз съм от Глазгоу.
— Не звучиш като шотландка.
— Живях там само през първите си седем години, после баща ми ни доведе тук и никога повече не съм се връщала, което означава, че веднъж завинаги съм се изтръгнала от корена си.
Чукнахме чашите си. Отпих малка глътчица, забравила бях анестетичния ефект на ледената водка. Оставих течността в устата си за няколко мета, преди да я пусна да изгори сладостно гърлото ми. Издадох лека въздишка.
— Като знак на одобрение ли да го приема? — попита Джулия.
— Добър вкус имаш за водка.
— Компенсира лошия ми вкус за мъже — отбеляза тя и запали цигара. — Нали не възразяваш да се отдам на гнусния си навик?
— Ти си у дома си.
— Добър отговор. Разрешено ти е да останеш.
Тя глътна наведнъж водката си и си наля още един пръст.
— Може ли да ти задам директен въпрос? — попитах.
— Пробвай.
— Харесваха ли ти антидепресантите?
— Безумно. А на теб?
— Бих ги препоръчала на всеки, на когото са му отнели детето…
Поклатих глава, отпих още малко водка и промърморих:
— Прощавай, това беше грубо казано.
— Но пък точно.
— Колко дълго ги пи?
— Близо година.
— Боже мили.
— Не се тревожи. Не е невъзможно да ги откажеш, особено ако ги намаляваш постепенно. Но трябва да си призная, че и сега, като се случи да се вкисна, мисля си с носталгия за продължителния си период на медикаменти.
— С какво ги заместваш сега?
— С „Марлборо лайтс“ и „Абсолют“. Нито едното от двете не би могло да е толкова ефикасно като антидепресантите, що се отнася до твоите проблеми. В сравнение с тях кошмарният ми развод изглежда като леко порязване на хартия.
— Порязването на хартия може да бъде болезнено. Разводът ти наистина ли беше кошмарен?
— Всеки, който твърди, че е запазил приятелски чувства с партньора си при развода, е лъжец. Но, да, не беше приятно преживяване.
— Дълго време ли бяхте женени?
— Девет години. И макар че бракът ни си имаше обичайните възходи и падения през това време, бях немалко изненадана, когато Джефри обяви, че се пренася при сладката французойка, с която се срещал тайно. Мисля, че това е най-лошото, когато узнаеш за дълго продължила изневяра — кара те да се чувстваш като слабоумна глупачка.
— Никога не бива да се подценява мъжката изобретателност в прикриването, особено когато опира до секс. Зле ли ти се отрази?
— Да, бях съсипана. „Крахът на любовта“ и разните от този сорт. Бях чела някъде, май в ирландски роман, че разводът е по-лош от смърт. Защото не можеш да погребеш негодника, знаеш, че си живее живота някъде без теб.
— А ти създаде ли си живот без него?
— Да, и още как.
— Имаш ли си някого сега?
Тя дръпна дълбоко от цигарата си.
— Доста директен въпрос ми отправяш.
— Аз съм янки, дявол го взел — отвърнах, като имитирах акцента й. — С това се славим — че сме директни.
— Ами ще бъда директна и аз, дявол го взел. Да, имах си някого. Но връзката приключи преди шест месеца.
— Съжалявам.
— Аз пък не.
И тя ми обясни как някъде около развода й малкото издателство, където работела като редактор, било погълнато от влиятелен конгломерат и тя станала една от жертвите при тази промяна („Оправдаха се с «икономия от мащаба», каквото и да значи това.“). По онова време живеела със съпруга си и сина си Чарли в голяма редова къща в Барнс. Като част от бракоразводното споразумение Чарли останал да живее при нея и тя получила пари, колкото да купи сегашната си къщичка в Пътни („… което ме извежда едни гърди пред деветдесет и осем процента от населението на планетата, така че не се оплаквам, макар и мръсникът да ми дава само петстотин лири месечно издръжка за детето“). Успявала обаче да си намира достатъчно работа като редактор на свободна практика, та да си изкарва прехраната.
— Печеля достатъчно, за да мога да осигуря добър живот за мен и Чарли. И макар за момента да нямам мъж край себе си, това, че ще имам Чарли у дома поне още няколко години, прави всичко…
Тя млъкна и промълви:
— Прощавай. Много нетактично беше от моя страна.
— Не се извинявай. Това, което каза, е самата истина. Именно затова ми е толкова тежко.
— Щом онзи списък от Адвокатското дружество пристигне утре, намери си адвокат, който има желание да се бори на твоя страна.
— Срещу жена с много пари и дебело досие с аргументи срещу мен? Съмнявам се, че някой адвокат ще пожелае да се нагърби с моя случай.
Ала списъкът пристигна и установих две неща. Правната помощ не правеше услугите напълно безплатни. Ако си изпаднал и без никакви средства, можеш да получиш юридическо представяне, без да плащаш хонорар. Но ако си като мен, без доходи, но със съсобственост върху къща, тогава системата действа повече под формата на заем, при който всички направени разноски в крайна сметка трябва да бъдат платени (при ниска лихва, вярно, но така или иначе, с лихва) при евентуалната продажба на въпросния имот. С други думи, щях да се натоваря с нов дълг и то такъв, който вероятно трябваше да бъде изплатен, щом къщата бъдеше продадена. Поне часовата ставка на адвокатите беше нищо в сравнение с хонорарите, с които ти одираха кожата в частни кантори такива бездарници като Джини Рикс.
Второто, което открих, беше, че в община Уондсуърт имаше над две дузини адвокати, които поемаха случаи по линия на правната помощ. Нямах представа кого да избера, нито откъде да започна, така че се залових да звъня по азбучен ред.
Първите четирима адвокати в списъка бяха ангажирани тази сутрин, а ако се съдеше по онова, което чух от секретарките им, и през по-голямата част от седмицата. Но когато стигнах до номер пет в списъка — Найджъл Клап — секретарката му отговори, че да, може да ме приеме на другия ден в десет и половина.
Ала веднага щом видях Найджъл Клап си помислих: дума да не става. Обезкуражи ме не само бездушното му излъчване, а и кантората му. Намираше се в друг квартал на Уондсуърт, наречен Балам. Тъй като нямах кола и гледах да съкращавам разходите си, реших да спестя десет лири, колкото би ми струвало такси до този източен край на района, така че отидох пеша до железопътната гара Пътни, смених влаковете на Клапам Джънкшън, а после се возих две спирки до Балам. Влаковете бяха затрупани с боклуци, седалките бяха в петна, по вагоните имаше надраскани графити. И макар да изпитвах моментно неприятно чувство от подобни гледки, друга част от мен вече приемаше всичко нечисто и вехто наоколо като част от обстановката. Това ли правеше Лондон с човек — караше го да се примирява и да приема липсата на поддръжка като нещо обичайно?
Балам Хай Роуд представляваше обичайната смесица вериги магазини, любопитни търговски заведения — останки от шейсетте години на двайсети век (магазин, в който се продаваше професионално оборудване за фризьорски салони) и някои наченки на облагородяване (дизайнерски капучино барове, дизайнерски модерни жилищни сгради). Кантората на Найджъл Клап се намираше над ателие за химическо чистене в типичната за Англия викторианска сграда от червени тухли. Влязох през врата откъм странична улица — беше със старовремско матирано стъкло с надпис върху него „Клап и Ко — адвокати“. Заизкачвах се по тясно, зле осветено стълбище, стигнах до друга врата и натиснах звънеца. Отвори я възпълна, майчински тип жена на около петдесет години с акцент, който вече разпознавах като типичен за Южен Лондон.
— За смъртния акт ли идвате? — попита ме.
— Аз съм Сали Гудчайлд.
— Коя? — попита прекадено високо, сякаш бях малко глуха. Отново повторих името си. — А, да, ясно — рече тя, — вие сте тази по линия на правната помощ. Влезте. Той е зает в момента, но няма да се забави.
„Клап и Ко“ обхващаше две стаи и малка чакалня, която в действителност беше тесен коридор с евтино канапе, две растения в пластмасови саксии и стойка за вестници и списания, пълна с датиращи отпреди шест месеца броеве на „Хелоу!“ и издания на агенции за недвижими имоти. Стените бяха боядисани в мръсно кремаво, на пода имаше пожълтял линолеум, осветлението идваше от две флуоресцентни тръби на тавана. Единствената декорация беше календар на стената от местна индийска закусвалня, предлагаща храна за къщи: „С комплиментите на «Бенгал Хаус», Балам Хай Роуд“. Възпълната жена — секретарка на Клап, поела по съвместителство всички помощни функции — работеше в малък и претъпкан офис без врата. Чаках в коридора и прелиствах разсеяно списание на местния клон на „Фокстън Истейт Ейджънтс“, като с изумление видях, че в този район не е рядкост да похарчиш седемстотин и петдесет хиляди за къща. Секретарката отговаряше на почти непрестанни телефонни обаждания с грубоватия си глас и постепенно опразваше отворения пакет бисквити на бюрото. След няколко минути се изправи и ми каза:
— Я да видя дали най-сетне свърши да говори по телефона.
Отиде до близката врата, отвори я, без да чука, провря глава вътре и съобщи:
— Клиентката ти е тук.
И тогава бях въведена, за да се запозная с Найджъл Клап.
Той стана при влизането ми и ми подаде ръката си, подобна на умряла скумрия. Посочи ми евтиния оранжев пластмасов стол срещу металното си бюро и взе да рови из някакви книжа, като избягваше погледа ми. Забелязах две семейни снимки в рамки на бюрото му, както и диплома по право, също в рамка. Прекара доста време да прелиства папката с документите ми, като не казваше абсолютно нищо и единственият звук в офиса идваше от движението по Балам Хай Роуд и от високия тон на секретарката му в съседното помещение. Клап сякаш не чуваше силните децибели — предполагам, както хора в близост до железопътна линия стават имунизирани към постоянното тракане на вагони. Папката ми беше поставена най-отгоре върху бюрото му. Когато най-накрая заговори, не вдигна очи от документите.
— Значи, предишната ви адвокатка — заговори той с толкова тих и колеблив глас, че трябваше да се наведа напред, за да го чувам — така и не е обжалвала заповедта от междинното изслушване?
— Разделихме се веднага след делото — отговорих.
— Разбирам — каза той с безизразен глас, все така приковал поглед към документите. — Ами тази работа с къщата… спомняте ли си имената на адвокатите, които извършиха прехвърлянето на собствеността?
Казах му ги. Той си записа. После затвори папката ми и неохотно ме погледна за кратко.
— Може би не е зле сега да ми разкажете цялата история.
— Като казвате „цялата“…?
— От момента… ъъ… когато за пръв сте срещнали съпруга си… до… тази сутрин. Само съществените моменти, разбира се. Но… ъъ… бих искал да погледна цялостната картина, за да… си съставя впечатление.
Налегна ме още по-силно отчаяние. Този човек притежаваше характер колкото картонена чашка.
И все пак му разправих цялата история на брака си — от Кайро до Лондон, ранните проблеми с бременността, следродилната депресия, продължителния ми престой в болницата и кошмара, който преживях при връщането си от Бостън. Разказът ми отне около двайсет минути. Докато говорех, Клап беше наклонил стола си така, че се взираше в точка на стената зад екрана на компютъра. Не показа никакви емоции при казаното от мен, не ме прекъсна, не реагира на по-стъписващите моменти. Не демонстрира по никакъв начин присъствието си. Със същия успех можех да говоря на златна рибка в аквариум при тази липса на реакция, с която се сблъсквах.
Когато накрая приключих, настана нова продължителна пауза — сякаш той не беше схванал, че съм свършила да разказвам. А после, когато това го осени, върна се към папката ми, подравни документите, затвори я и каза:
— Ъъ… ами добре. Имаме адреса и телефона ви тук, нали?
— На първата страница на формулярите са.
Той отново отвори папката, погледна вътре и я затвори.
— Да, тук са — каза. После се изправи и добави: — Веднага ще има налична правна помощ по спешност, макар че окончателният сертификат ще бъде издаден след обработка на формулярите. И така… ъъ… ще държим връзка.
Това ме стъписа. Нормално беше да ме пита имам ли въпроси, да ми представи своето юридическо мнение, да говори за шансовете ми в съда, да намекне за стратегията, която ще възприемем — нещо. Вместо това отново ми беше предложена умрялата скумрия. Напълно стъписана, бързо стиснах влажните му вяли пръсти и си тръгнах.
Час по-късно бях в кухнята на Джулия и приех още една почерпка с „Абсолют“. Имах нужда.
— Този човек е не просто стеснителен. Той е от онези, които създават впечатление, че не следят какво става, докато седят в една стая с теб.
— Може би маниерът му е такъв — предположи тя.
— Дяволски права си, че маниерът му е такъв — съвършено безнадежден. Отначало го взех просто за скучен. За да съм точна, надали съм срещала по-скучен човек в живота си. Но после, след като го преведох през целия кошмар, който преживях през последните шест месеца, каква мислиш, че беше реакцията му? „Ще държим връзка.“ Да беше го видяла само по време на пространния ми монолог. Убедена съм, че практикуваше трансцендентална медитация с отворени очи.
— Сигурна ли си, че не е просто малко срамежлив?
— Малко срамежлив? Показа се като патологично срамежлив. До такава степен, че не виждам как може да ми бъде от полза.
— Не мислиш ли, че трябва да му дадеш малко време?
— Не разполагам с особено много време — отвърнах. — Остават по-малко от четири месеца. А това финално изслушване неслучайно го наричат „финално“. Трябва ми човек, който поне да се постарае да намали щетите. Не очаквам чудеса. Но той е също като някой от безплатните защитници, за които четем в Щатите — назначават го по дело за убийство, а той проспива пледоарията на прокурора.
Млъкнах. Джулия просто ми се усмихваше.
— Добре де — промърморих. — Може би съм малко мелодраматична. Но…
— Разбирам колко е голям залогът, Сали. Предполагам, че можеш да получиш разрешение от администрацията на Правна помощ да смениш адвоката си, ако изтъкнеш основателна причина. Така че, ако нямаш абсолютно никакво доверие в него, можеш да продължиш по списъка и да опиташ с други адвокати.
Точно това направих на следващата сутрин, като оставих три съобщения на трима различни адвокати. Едната от тях, Хелън Сандърс, ми върна обаждането. Нямала време да се види лично с мен тази седмица, но била готова да разговаряме сега. Така че отново отделих петнайсет минути да предам на жената цялата сага отначало докрай. Присъдата й беше сурова и безкомпромисна.
— Колкото и несправедливо да е онова, което ви е сполетяло — каза тя, — тъжната истина е, че имат силни аргументи срещу вас. И по-същественото е, че, както вероятно са ви информирали и други колеги, веднъж щом дете бъде настанено при един родител, съдът предпочита да не го мести отново.
Точно това ми беше казала ужасната Джини Рикс в навечерието на катастрофата с междинното изслушване. Попитах Хелън Сандърс:
— Да разбирам ли, че случаят ми е безнадежден?
— Не бих могла да направя такава преценка, без да съм разгледала съответните документи и съдебните заповеди. Но според онова, което ми казахте дотук… няма да ви лъжа, не виждам някакъв шанс да върнат сина ви да живее при вас.
Тя предложи да я посетя в кантората й следващата седмица, ако желая да обсъдим въпроса по-нашироко. Но аз просто й благодарих за отделеното време и затворих. Какво повече имахме да обсъждаме? Моят случай беше безнадежден.
— Не бива да мислиш така — каза ми Джулия, когато й предадох разговора.
— Не е ли по-добре да приема истината?
— Убедена съм, че точният адвокат може да изрови подходящите кирливи ризи около връзката на мъжа ти с онази Декстър и да разкрие как са скроили плана.
— Може би — казах. — Но ми е нужен човек, който да разследва, да проучи миналото на Декстър, та да се види струва ли си да се рови за кирливи ризи. А три месеца не са достатъчно време, за да се свърши всичко това.
— Нямаш ли някои свръхбогати приятели, които могат да ти помогнат да наемеш частен детектив да проучи от твое име?
Единствените заможни хора, които познавах, бяха Маргарет и Алегзандър Камбъл. Но имах чувството, че ако се обърна с молба към тях сега, щеше да изглежда сякаш искам компенсация, задето са ме насочили към „Лорънс и Ламбърт“. А това щеше да доведе до разрив с Маргарет. Поискаш ли веднъж пари от приятел, отношенията ви са обречени.
— Казах ти вече, единствената ми роднина е сестра ми. А тя едва свързва двата края. Родителите ми бяха учители. Имаха само къщата и поради онова, което адвокатите наричат „недалновидно управление на собствеността“, а също и поради внезапната им смърт, по-голямата част от този актив отиде по държавни служби. След смъртта им имаше и съдебно дело.
— Какво съдебно дело?
Замълчах за момент, втренчена в питието си. После отговорих:
— Срещу баща ми. При аутопсията бяха установили, че е изпил две чаши вино над позволената граница. Не е много, но все пак не е бивало да шофира. А фактът, че е налетял на кола с петчленно семейство в нея…
Джулия ме погледна с разширени очи.
— Загина ли някой?
— Майката, която беше трийсет и две годишна и четиринайсетмесечният й син. Съпругът и другите две деца някак се бяха разминали с леки наранявания.
Мълчание. После аз заговорих отново:
— Работата е там, че съпругът на загиналата жена се оказа свещеник от Епископалната църква, от онези много принципни хора, които действително вярват в църковните аксиоми като тази да обърнеш другата буза и да не търсиш отмъщение. И когато излезе наяве, че формално погледнато баща ми е шофирал, докато е бил под въздействие на алкохол, той настоя цялата история да бъде премълчана пред пресата заради мен и Санди, но, както сподели с мен по-късно, и заради самия себе си. „Трагедията е достатъчно голяма вече — каза. — Не търся съжаление от обществеността, нито искам ти и сестра ти да страдате заради грешката на баща ви.“ Може да се каже, че не съм срещала по-изключителен човек от него… макар че по онова време се чудех дали добротата му не се дължи на посттравматичен стрес. Не е ли ужасно, че си мислех такова нещо?
— Била си честна пред себе си.
— Така или иначе, двете със Санди се разбрахме да се съгласим на всичко, което поискат застрахователите им. А това погълна застраховките на родителите ни, къщата и почти всичко останало. Така че двете се озовахме буквално без нищо. Адвокатите ни все повтаряха, че трябва да се борим за правата си — било достатъчно да дадем парите от застраховките. Но ние се чувствахме така отчаяно виновни, че дадохме всичко на свещеника и децата му… макар че веднъж той ми се обади и каза, че не е нужно да стигаме толкова далеч. Можеш ли да си представиш някой да каже такова нещо и да не търси мъст или възмездие? Но това още повече ни убеди, че трябва да му дадем всичко. Не беше просто откупване. Беше акт на покаяние.
— Но не вие сте карали колата — посочи Джулия. — Баща ви е бил зад волана.
Мълчах известно време, не ми се искаше да казвам повече. Но после промълвих:
— Права си, той караше колата. Но преди да се качи в колата, бяха с мама на празненството в колежа по случай дипломирането ми. Той много се забавляваше, говореше с всичките ми приятели, държеше се сърдечно, както беше в природата му. Късно вечерта му подадох чаша скапано вино, той каза, че наистина не може да пие повече, а аз подхвърлих — и си спомням съвсем ясно думите си — „На остарял ли ще ми се правиш, татко?“. А той се засмя и отвърна: „И дума да не става“. После го изпи наведнъж. И…
Млъкнах. Загледах се към чашата си с водка. Побутнах я встрани.
— Още не мога да го преживея. Толкова години по-късно. Винаги е там, през всеки час от деня. И вече толкова дълго е било с мен, че го приемам като част от себе си, нещо, което ме обгръща през цялото време.
— Какво каза сестра ти, като научи?
— Там е работата, тя така и не научи. Защото никога не можах да се накарам да й го призная.
— На кого каза?
Не отговорих. Накрая тя попита:
— Никога не си го казала на никого?
— Говорих за това с терапевт. Но…
— И не си споменала нито дума на съпруга си?
— Обмислях да му го кажа по времето, когато забременях. Но ми се стори… и аз не знам… стори ми се, че Тони би омаловажил вкопчването ми в тази вина. Би казал, че съм мелодраматична. Сега съзнавам, че ако му бях казала, той би обърнал това признание срещу мен в съда. Не просто съм некадърна като майка, но съм била и съучастничка в убийство на пътя.
— Но я почакай… ти нали не вярваш наистина, че действително си отговорна за смъртта на жената и детето?
— Аз дадох на татко чашата вино, с която той прехвърли границата.
— Не, ти си му предложила чашата и невинно си се пошегувала с него, че остарява. Той е знаел, че трябва да шофира след празненството. Знаел е колко е изпил, преди ти да се появиш с тази последна чаша вино.
— Опитай се да го кажеш на съвестта ми. Понякога си мисля, че истинската причина, поради която побягнах в чужбина, беше да поставя колкото е възможно по-голямо географско разстояние между мен и онова настойчиво чувство на вина.
— Подход в стил Френския чуждестранен легион.
— Именно… И известно време действаше. Или поне аз се научих да съжителствам с угризенията.
— Докато не ти отнеха Джак?
— Очевидно съм много прозрачна. Да, когато се случи това, бях уверена, че е някакво космическо възмездие, задето съм причинила катастрофата; че Джак ми е отнет, задето съм дала на баща си питието, което го накара да катастрофира и да убие малко момченце.
Джулия се протегна през масата и постави длан върху ръката ми.
— Знаеш, че това не е истина.
— Вече нищо не знам. През последните месеци цялата логика се преобърна с главата надолу. Нищо не изглежда смислено.
— Едно нещо поне трябва да ти изглежда смислено. Не получаваш някакво божие наказание заради катастрофата на баща си. Защото ти нямаш абсолютно никаква роля в тази катастрофа и защото просто нещата не стават така… И това ти го казвам от позицията на полуревностна католичка.
Успях да се засмея кратко и невесело.
— Бог ми е свидетел, че ми се ще да бях признала това пред сестра си още преди години.
— Но каква полза би донесло?
— Напоследък изпитвам огромна потребност да й изповядам всичко.
— Обещай ми, че никога няма да го правиш. И не само защото искрено вярвам, че нямаш нищо за изповядване. Така просто ще стовариш на нейната глава вината, която си изпитвала през всички тези години. И — вече у мен говори истинската католичка — много неща в живота е по-добре да останат неизказани. Всички искаме да се изповядаме. Това е възможно най-човешката потребност. Да искаме някакъв вид опрощение, задето забъркваме каши, което всички преди нас са правили и всички след нас ще продължават да правят. Понякога си мисля, че това е единствената велика константа в човешката история: способността да вгорчаваме нещата за себе си и околните. Може би това е най-ужасното — и най-успокояващото — в живота: фактът, че всички са творили подобни бъркотии. Толкова отчаяно повтарящи се сме, не мислиш ли?
Разсъждавах над това по-късно, когато седях у дома и се взирах в списъка с адвокати по линия на правната помощ, предоставен ми от Адвокатското дружество. Имаше цял раздел адвокати, специализиращи в семейно право — и можех да си мисля само как вероятно за тези експерти по домашните неразбирателства всички истории започват да се припокриват или в най-добрия случай да се свеждат до няколко основни пункта: Той срещна друга… Караме се за всичко… Той просто не ме слуша… Тя има чувството, че няма друг живот извън къщата и децата… Той е озлобен, задето печеля повече от него. И цялото това недоволство, озлобление и разочарование може отчасти да се дължи на обичайното несполучливо съчетаване, на обичайната неспособност за съвместно съжителство. Но Джулия беше права: те произтичаха и от нужда за динамика, за промяна… а тя може би на свой ред се коренеше в човешкия страх, че сме смъртни, в осъзнаването, че всичко има край. Именно това знание ни кара по-упорито да се домогваме до някакъв смисъл и тежест в незначителния си живот, пък дори да сринем всичко по пътя си към целта.
Сведох броя на адвокатите, сред които да избирам, до четири имена — всичките отсети, защото канторите им бяха на разстояние, което можеше да се измине пеша от къщата ми. Без съмнение до един щяха да ми кажат същото: във вашата ситуация е невъзможно да се спечели. И все пак трябваше да намеря някой, който да ме представлява на финалното изслушване. Канех се да започна да звъня на четиримата кандидати, но вече беше близо пет следобед в петък, а това означаваше, че ще говоря на гласова поща или на секретарки, които вече не ги свърташе да се приберат у дома, а най-малко биха желали да говорят за случай по линия на правната помощ в самия край на работното време. Затова реших да започна да действам по телефона в понеделник сутринта, а сега щях да се наградя с продължителна разходка край реката. Още бях развълнувана от разкритието, което бях направила пред Джулия. Но не се чувствах облекчена или разтоварена. Нито пък открих голяма утеха в нейните думи. Околните може да те съветват да се освободиш от вината, но да го сториш винаги се оказва едва ли не непостижимо. Най-трудното нещо на света е да простиш на себе си.
Взех си якето, обух обувки и тъкмо се отправих към купата в кухнята, където винаги слагах ключовете си от къщата, когато телефонът иззвъня. По дяволите. По дяволите. По дяволите. Донякъде ми се щеше да оставя телефонния секретар да поеме обаждането, защото времето се беше оправило и щеше да ми дойде добре да се поразходя на чист въздух. Но нали съм си мазохистка, посегнах към слушалката.
— Ъъ… бих искал да говоря с госпожа… ъъ… Гудчайлд.
Прекрасно. Просто прелест. Тъкмо човекът, когото исках да чуя в късния петък следобед. Но докарах любезен тон.
— Господин Клап?
— О, това сте вие, госпожо Гудчайлд. Дали моментът е удобен?
— Да, разбира се.
— Аха… ами…
Още една от неловките му паузи.
— Там ли сте още, господин Клап? — попитах, като се стараех нетърпението да не проличи в гласа ми.
— Ъъ, да… госпожо Гудчайлд. Само исках да ви кажа, че съдебното изслушване мина добре.
Пауза. Вече бях истински объркана.
— Какво съдебно изслушване?
— О, не ви ли казах?
— Какво да ми кажете?
— Че поисках тази сутрин да бъде издадена съдебна заповед с настояване съпругът ви да плаща ипотеката на къщата до финализиране на развода.
Това беше новина за мен.
— Наистина ли?
— Дано не възразявате…
— Как бих могла? Просто не знаех.
— Ами… казах си, че след като сте заплашена с изгонване от дома си…
— Не е нужно да се извинявате — казах. — Благодаря ви.
— Моля. Така или иначе, изглежда… ами… съдът реши да запази статуквото.
— Не разбирам.
— Получих заповедта днес следобед в три. Съдията, водещ изслушването… въпреки острите възражения на адвоката на съпруга ви, отсъди съпругът ви да продължи да плаща ипотеката, докато не изработите финансово споразумение по взаимно съгласие.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Значи ли това, че къщата не може да бъде продадена против волята ми?
— Ъъ… точно така. А ако съпругът ви не прави плащанията по ипотеката, ще бъде прието за неподчинение на съда. А това значи, че може да бъде пратен в затвора за неизпълнение на задълженията си към вас.
— Мили боже — пророних.
— И още нещо — адвокатът му каза, че той иска да направи предложение за временна финансова издръжка.
— Той го иска? Сериозно ли?
— Според мен го притесни фактът, че при дадените обстоятелства съдията би дал разпореждане съпругът ви да ви плаща значителна месечна сума. Затова избързват да предложат хиляда лири месечно като временна издръжка.
— Шегувате ли се с мен?
— Много ниска ли е сумата?
— Нищо подобно. Не искам и пени от нея.
— А, ясно. Ами ипотеката?
— Това е различно — къщата е съвместна инвестиция. Но категорично не желая да се издържам с нейните пари.
— Ами, ъъ, това вие си го решавате. И ако искате да продължа да работя по случая ви, ще ги информирам за вашия отговор.
Винаги ли беше с толкова ниско самочувствие за заслугите си? Размисълът ми продължи само част от секундата и после казах:
— Много съм доволна да ви имам на моя страна, господин Клап.
— О… — измънка той и звучеше донякъде объркан. След това добави: — Ъъ… благодаря.