Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (5)

4

Минаваше пет часът, когато неговият влак спря на „Александерплац“. Един час проливен дъжд беше изгонил тълпите от улиците. Повечето от участниците в изборната кампания бяха отписали този ден и се бяха прибрали, оставяйки следи от своите пропагандни „литературни“ материали, разлепени по стените и стълбовете на уличното осветление. На изхода една самотна агитационна бригада от момичета раздаваше листовки и крещеше „Германийо, събуди се!“ в дразнещ унисон. Изглеждаха не на място тук със своите руси плитки и обгорели от слънцето лица. Веднага след като им биваха връчвани, хората изхвърляха повечето от листовките във водосточния улей.

Трамвай номер 69 се движеше, лъкатушейки на север към „Шьонхаузер Алее“, но Кирш подмина спирката и продължи да върви пеш. Той не се прибираше вкъщи по най-прекия път, а избра един заобиколен маршрут по „Гренадирщрасе“. През деня това беше оживена улица с малки магазинчета и пазарни сергии, а през нощта се превръщаше в обиталище на проститутки и ровещи по боклуците котки.

Кирш се чувстваше удобно на „Гренадирщрасе“. През зимните месеци въздухът миришеше на печени кестени и разтопена захар. Магазинчетата продаваха неща, които никой универсален магазин нямаше да държи в складовете си: скелети на животни, рецепти за лекарства, буци кехлибар и червеникаво злато. Брадати мъже се събираха под брезентовите навеси — вероятно да поклюкарстват, въпреки че не приличаше на клюкарстване начинът, по който клатеха глави и се чумереха. На надписите по магазините и табелките с имена еврейските букви бяха неравни и някак си величествени, като че ли с тях бяха написани свещени декрети или кодекси на тайно общество. Там никой не го познаваше и възможността да се сблъска с колега или с някой от кръга на неговите познати беше незначителна. Районът беше твърде мизерен за тях.

На края на улицата, срещу един евтин хотел, имаше ъгъл, където винаги се събираше дъждовна вода, образуваща огромна локва близо до края на тротоара. Точно там, в понеделник, преди една седмица, той беше видял за първи път Елизабет.

Към пет часа той се връщаше вкъщи пеш, след като беше слязъл от градската железница. Току-що си беше купил малко салварзан^[1] от своя снабдител и се беше спрял пред магазин, в който се продаваха грамофонни плочи. Взираше се през армираната стъклена витрина към струпаните ветрилообразно плочи върху намачкано червено кадифе, когато долови върху стъклото на витрината нейното отражение. Лицето й остави само бегло впечатление у него — пълни, полуотворени устни и тъмни очи — но представата, че тя беше загледала него (или всъщност грамофонните плочи?) предизвикваше лек трепет в сърцето му. Той се обърна. Тя се беше насочила към края на тротоара, но непроходимата локва й препречваше пътя. Носеше проста кафява шапка клош и палто, което беше прекалено обемисто, за да бъде модно. Изглеждаше като бедно провинциално момиче, току-що слязло от влака, дошло да работи като домашна прислужница в големия град. Носеше здраво стиснат под мишницата си дебел бял плик, върху който беше написан някакъв адрес.

Всеки друг би заобиколил локвата. Тя обаче протегна единия си крак над водата — Кирш още виждаше тежките черни обувки с връзки — и прескочи локвата, приземявайки се с грацията на балерина. А когато другият й, леко влачещ се крак, достигна самия край на локвата, цопвайки леко и разплисквайки малко вода, вместо да се ядоса или да започне да проклина, тя се засмя звънко.

Тя продължи по пътя си, завързвайки малко, тъй като едно такси се тътрузеше насам по „Хиртенщрасе“. Кирш я наблюдаваше съсредоточено, надявайки се балетният скок да е бил в негова чест и тя да се обърне, поне за да се увери в произведения от този скок ефект върху него. Но само след миг тя изчезна между тълпите и превозните средства, без да остави нищо след себе си, освен лек водовъртеж от кал на повърхността на водата.

Сега той стоеше на същото място, гледайки надолу в локвата своето отражение, тъмно на светлия блясък на улицата.

Собственикът на магазина най-сетне го беше забелязал и беше отворил специално за него. Кирш установи, че му е трудно да се съсредоточи, за да реши какво да си купи. В края на краищата взе един запис на клавирна музика, изпълнена от Артур Шнабел, защото му я препоръча собственикът, и след това пое към къщи. Може би поради спускащия се мрак, може би просто не беше достатъчно съсредоточен, но след малко се оказа на улица, която не можеше да разпознае.

Нямаше никой, когото да попита накъде да върви, затова завързвайки, той продължи нататък, мина покрай помпена станция и покрай синагога, преди да завие по една уличка надолу, като мислеше, че тя може да го отведе до главната артерия на тази част на града. Беше стигнал до ъгъла и току-що беше разбрал, че пред него е стената на някакво гробище, когато над него се отвори един прозорец. Тогава я видя отново.

Пред прозореца имаше малко желязно балконче, което едва побираше дървена рамка за простиране на дрехи или две сандъчета с цветя. Момичето се наведе и взе от балкончето бутилка с мляко, махна запушалката и поднесе бутилката до носа си. Тя не носеше шапката си, но даже в полумрака той я разпозна. Имаше вид на човек от Южна Европа, с непретенциозно, широко лице и вежди, които всяка берлинчанка би изскубала, за да им придаде неестествената форма на дъга. Дойде му наум, че преди малко тя само е изтичала до пощата, за да пусне писмото, което носеше под мишница, и след това се е прибрала вкъщи, докато той е бил в магазина.

Тя дръпна прозореца и го затвори.

— Извинете ме! Търся „Шьонхаузер Алее“. Натам ли е?

Той се изненада от собствената си смелост. Сърцето му тупкаше все по-силно. Нервите му бяха опънати като на ученик, молейки за първа среща.

Прозорецът се отвори отново колебливо.

— Фройлайн?

Тя провеси глава над парапета на балкончето. На етажа над нейния светна лампа.

Той свали шапката си.

— Изглежда съм се загубил. Не знам как да изляза на „Шьонхаузер Алее“. Съжалявам, че ви обезпокоявам.

Тя го огледа за момент, след това посочи уличката по-горе.

— Сто метра. Вървете надясно и после наляво.

Говореше с чуждестранен акцент.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

Той видя, че тя се усмихва, гледайки надолу към него. За няколко секунди — не би могло да бъде по-продължително, въпреки че изглеждаше така — и двамата останаха неподвижни, без да кажат нищо. След това тя затвори прозореца.

Застанал на ъгъла на „Гренадирщрасе“, той се чудеше на поведението си тази вечер. Беше се загубил. Благоразумно попита накъде да върви. Това, което не можеше да си обясни обаче, беше защо го е направил. Нещо се беше променило пред музикалния магазин. Силата на неговите чувства беше откритие: едновременно ободряващо и объркващо. Той се уплаши — не, той узна, че чувства с такава сила не беше изпитвал никога към своята годеница, при всичките й неизброими добродетели. Той отдавна беше престанал да вярва, че така силно може да се чувства, поне от негова страна.

Сега вървеше по същия път. Един поглед върху картата на района разкри първоначалната му грешка: завоя, който пропусна да направи. Той вървеше покрай помпената станция и синагогата, преди да тръгне към гробището по страничната уличка при ъгъла на „Вьортерщрасе“. Това беше маршрутът, който следваше от доста много дни — много по-здравословно, отколкото да се блъска в трамвая, препълнен с кашлящи и кихащи хора. И като всеки ден, спря пред къщата с давани под наем мебелирани стаи, за да погледне нагоре към прозореца на момичето.

Вече за трети ден не видя никаква светлина в прозореца.

 

 

В неделя кафенето „Тангуеро“ правеше добър оборот, но момичетата, седящи около дансинга, виждаха малка изгода от това. Масите бяха заемани от двойки, намерили тук подслон от дъжда. Дъхът на мокра вълна и кожа се смесваше с миризмата на цигарения дим и разлятата бира.

Кирш седна на бара. В края на помещението, под пасторална фреска, ронеща люспи боя, един стар мъж с тебеширенобяла раирана риза изстискваше бандонеона. Мелодията беше бавна и тъжна, но когато едно от момичетата се наведе и го плесна по коляното, той превключи на полка. Момичето се наричаше Кармен, въпреки че Кирш бе узнал от достоверен източник, че истинското й име е Людмила и е дошла от Варшава. Наскоро тя беше префасонирала външността си, заменяйки старомодната си късо подстригана прическа с нов, латино образ с коса, обърната и опъната назад. Този стил на прическата допълваше черната й рокля и високите й стегнати с връзки ботуши.

Момичето усети погледа му и тръгна към бара.

— Върна ли се при нас? Май ти харесва тук. — Тя си проби път до него и сложи ръка на китката му. — Хайде да танцуваме.

Това беше позната серия от действия: за танците клиентът плащаше с няколко напитки, обикновено скъпи, с коктейли или коняк — или пък ракия с кимион, ако не беше добре с парите. Тази част от процедурата се извършваше тук, в заведението. После, след пиенето и танцуването, имаше опция за осъществяването на по-малко благоприличие звучаща сделка, включваща отиването в някоя наета стая или в евтин хотел някъде наоколо.

Той поклати глава.

— Аз не танцувам.

— Разбира се, че танцуваш. Всеки танцува.

Две от другите момичета бяха излезли на дансинга да танцуват, опитвайки се да привлекат внимание. Мушамите и чадърите капеха и бяха намокрили дъските на пода. Момичетата се подхлъзваха и залитаха, пишейки с пресилен смях.

— Не и аз.

Барманът постави пред него халба бира. Кармен се нацупи. Нейната ръка стоеше все още върху китката му. Тя я плъзна нагоре към лакътя му и после я прокара обратно надолу.

— Не бива да лъжеш. Не е хубаво.

В дъха й се усещаше миризма на ликьор. Тя беше вече пийнала.

— Да лъжа?

— Аз съм те виждала да танцуваш.

— Тук?

— Не се прави, че си забравил. Стига вече, лазиш ми по нервите.

Това беше истина. Предишната седмица, в един натоварен за него четвъртък, той се отби в „Тангуеро“ за чаша вино преди лягане. Момичето от „Гренадирщрасе“ седеше там в ъгъла, със същото размъкнато палто и груби обувки, като грубостта и невинността изглеждаха свързани като краищата на нейните връзки за обувки. В момента, в който я видя, той почувства, че пулсът му се ускорява. Тя седеше, наблюдавайки дансинга, с питие пред себе си, без да има някой друг на масата й. Накрая той все пак я покани на танц. Без да каже дума, тя стана и му подаде ръката си.

Той все не можеше да си спомни много от това, което се случи после. Не си спомняше нито музиката, нито тълпата в кафенето, нито другите танцуващи. Но добре си спомняше раменете на момичето, тъмния плисиран плат под платката на роклята й; ванилената сладост на косите й; усещането за нейното тяло — достатъчно леко, че би могъл да я вдигне нагоре с една ръка, или поне мислеше, че може. На два пъти тя се спъна в него. Изглежда, стъпките й бяха непознати и й беше нужно да се съсредоточава върху всяка една.

— Да седнем ли? — попита я той след втория път.

Тя поклати глава, отказвайки да покаже, че не се справя добре.

— Сама ли сте тук? — попита я той, когато парчето приближи края си.

Тя кимна.

— Аз също.

Те останаха на местата си прави, като всеки гледаше оттатък рамото на другия.

— Не сте ли от тук? — попита тя.

— Да, от тук съм.

— Тогава защо? Защо сте сам?

Той се почувства затруднен да отговори. Щом музиката спря, танцувалите досега около тях двойки се разделиха или тръгваха заедно, като напускаха дансинга или продължаваха да се движат насам-натам по него. Преди да успее да каже „Не знам“, музиката започна отново да свири. Помнеше, че в този момент тя го погледна и веднага след това осветлението угасна и помещението потъна в мрак.

Това беше поредното спиране на тока. Понесе се охкане, примесено с иронични одобрителни възклицания. Персоналът, който беше свикнал с такива прекъсвания, започна да пали фенери, окачени над бара. Оркестърът засвири отново, още по-шумно отпреди. Кирш усети челото на момичето да се докосва леко до бузата му.

В тъмнината той я целуна.

Това трая само секунда, може би две. Той почувства как тя се отдели, подплашена или отвратена. Почувства се глупаво и се засрами от себе си. Обаче тогава, преди да започне да мънка някакво извинение, те се целунаха отново, по-дълго и по-силно. В неговите ръце тялото й излъчваше някаква незнайна, мека топлина.

Осветлението примига и грейна. Навалицата на бара беше станала още по-голяма отпреди. И там, проправяйки си път, той видя Роберт Айснер с една от сестрите от „Шарите“. От всички хора в града, точно той, Роберт, точно тази нощ, беше дошъл тук.

Айснер също го видя и помаха. Кирш му отвърна също с махане с ръка.

— Моля, извинете ме — каза той на момичето. — Трябва… Ще се върна само след една минута.

Момичето, изглежда, го разбра. Тя кимна и се обърна, за да тръгне към масата си. Кирш имаше време само да я попита за името й. Тя се поколеба, преди да отговори, като че ли въпросът изискваше известно време, и тогава каза „Елизабет“. Той внезапно заподозря, че това не е истинското й име, а измислено, което тя съчини в момента.

Оказа се трудно да се отърве от Айснер, който, изглежда, не бързаше да остане насаме с приятелката си. С крайчеца на окото си той наблюдаваше как Елизабет беше започнала да танцува с друг мъж, след това с втори. И двамата й нови партньори бяха пияни и досадни, придържайки я по-близо до себе си, отколкото тя желаеше. Най-сетне Айснер пое към дансинга, но Елизабет вече не се виждаше никъде.

Кирш се върна в „Тангуеро“ на следващата вечер, после на по-следващата и така всяка вечер. Може би се беше върнала, откъдето беше дошла. По-вероятно беше, че е срещнала някого — вероятно мъж, който я е откарал нанякъде, към по-добър живот в някоя по-добра част на града.

Може би е станало за добро, си казваше той. Неговият интерес вероятно е бил проява на предбрачната паника, епизод, който е най-добре да бъде забравен.

Той гледаше в чашата си. Кармен си играеше с една от нейните големи сребърни обици.

— Значи ти си била тук онази нощ — каза той.

— Аз винаги съм тук.

— Спомняш ли си момичето, с което танцувах?

Кармен погледна над рамото му към мъжа, който току-що беше влязъл през вратата.

— Всъщност не.

— Опитай.

— Ще танцуваш ли с мен?

— Опитай се да си спомниш. Тя каза, че името й е Елизабет.

За момент Кармен погледна изучаващо лицето му.

— О, онази ли? Тъмнокосата.

— Точно така.

Кармен се изкикоти.

— Тя изглеждаше, като че ли сама си е подстригала косата.

— Кажи ми името й, цялото й име.

— Защо? Да не би да искаш да я потърсиш?

— Може би.

— Е, не мога да ти помогна. Тя не… — Кармен понижи гласа си. — Тя не работи тук наблизо.

— Знам. Аз само мислех, че може би ти си говорила с нея. Щом като винаги си тук.

Лукаво изражение премина през лицето на Кармен. Тя се протегна и му свали очилата.

— Казвам ти: танцуваш с мене и аз ти казвам всичко, което знам.

Но от начина, по който го каза, беше очевидно, че не знае нищо.