Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (13)

12

Д-р Бонхьофер стоеше до прозореца и гледаше навън през мъглата обраслата с бръшлян външна фасада на главната болница. Тази част от сградата, където имаха кабинети неговите колеги от общата медицина, беше с югозападно изложение и бръшлянът, който растеше на гъсто, беше сменил цвета на листата си на медно златен. Тъй като беше по-висока, болницата засенчваше клиниката на вечерното слънце и я правеше да изглежда по-мрачна за случайните минувачи покрай „Шарите“. Бяха правени опити да се омекоти военния външен изглед на клиниката, като засаждаха различни пълзящи растения, но изложението беше неблагоприятно и издължените клони, които успяваха да се хванат за тухлената зидария, никога не създадоха нещо повече от една рехава несвързана покривка от зеленина. Нещо по-лошо, упоритата влага на северната страна беше обхванала и разяла рамките на прозорците, така че дори при двойно остъкляване в стаите винаги имаше течение.

— Исках да ви предупредя предварително — каза той. — Така че да имате време да си потърсите друга работа. — Той се начумери на отражението си в прозореца. Беше на шейсет и четири, високото му чело беше набраздено от дълбоки бръчки. Неговата винаги добре сресана коса беше станала призрачно бяла. — Съжалявам, но не можеше да се чака по-дълго. Имам много малко свобода на действие по този проблем.

Те дори не му даваха шанс да обясни сам случилото се.

— Да се уговорим за Коледа? Това ще ви даде време да дадете някакви разпореждания и да уредите някои неща за настоящите си пациенти. Разбира се, най-добре е да се въздържате от приемането на нови случаи.

Кирш схвана, че досега е бил твърде наивен. Директорът нямаше склонност към формални дисциплинарни наказателни процедури. Такива неща биха затруднили всички замесени в случая. Освен това тези процедури биха му дали възможност да се бори за мястото си и да обжалва присъдата си на по-висока инстанция. Можеше да бъдат въвлечени и адвокати. Колко по-лесно беше да го накарат да си подаде оставката и в замяна на това да получи прилични препоръки и да запази репутацията си неопетнена.

— Знам, че сте чули някои неблагоприятни слухове за мен, господин директоре — каза той. — Но ще ви бъда благодарен, ако ми предоставите възможност да отговоря на обвиненията срещу мен.

— Обвинения?

— Мисля, че това е мое право.

Бонхьофер въздъхна.

— Решението ми не е резултат от обвинения, д-р Кирш. Решението ми е поради целесъобразност и поради по-голямата нужда от ефективно намаляване на нашия бюджет.

— Но инцидентът със сестра Ритер… Експериментът на д-р Мееринг…

— Всичко това би могло… може да се пренебрегне.

— Ако си подам оставката.

— Ако си потърсите място някъде другаде, като предупредите в изискуемия срок. Ако направите това, няма нужда да разглеждаме този инцидент повече. — Бонхьофер седна зад бюрото си, като разпери ръце над пръснатата безредно маса от документи. — Искрено казано, чудя се защо искате да си губите времето с професия, в която вече не вярвате. Аз прочетох статията ви. На практика това е по същество молба за напускане. Трябваше да го разбера по-рано, но нямах представа, че искате да приложите идеите си в практиката.

Някои направени от редактора в последната минута съкращения в статията му в Годишник по психиатрична медицина я караха да звучи по-силно и по-безкомпромисно, отколкото Кирш имаше намерение, но централната теза не беше променена: че класификацията на психиатричните заболявания не е научно обоснована. Пионерите в тази дисциплина от деветнайсетия век бяха започнали да я създават като огледало на общата медицина. Те бяха приели нейните основни предпоставки и нейните методи. Те поддържаха като аксиома, че има ясна разделителна линия между психологически болен и психологически здрав човек; че има краен брой отделни душевни болести и че тези болести може да бъдат идентифицирани чрез строго очертаване на симптомите. Те също приемаха, че причините за тези заболявания ще се окажат биологически и следователно лечими само чрез медикаментозно или хирургично лечение.

Именно по тази причина първите десетилетия на съвременната психиатрия бяха прекарани в усърдно анализиране, категоризиране и поставяне на етикети на душевно болните пациенти. От тези усилия се родиха съвременните отличителни доспехи на психозите: шизофрения, параноя, мания, разстройство на личността, разстройство на настроението, невротична депресия, психотична депресия, депресия с объркване на съзнанието — като всяка година бяха добавяни още типове и подтипове, докато броят им започна да се изчислява с дузини. Когато поведението на един пациент не се вместваше ясно в някоя съществуваща категория, обичайната реакция беше просто да се предложи нова категория: може би параноичен подтип на депресия или депресивен тип на параноя.

Всичко това изглеждаше рационално като часовников механизъм, но не се подкрепяше от фактите. От опита си Кирш знаеше, че дефинициите на най-често идентифицираните психози варират от място на място и от време на време. Според Емил Крепелин шизофренията или dementia praecox беше болест, увреждаща интелекта, способността да се разсъждава; според водещия швейцарски психиатър Ойген Блойлер сферата на тази болест бяха увреждания в познавателните и емоционалните способности; докато според Курт Шнайдер, съвременник, от чиято работа се възхищаваха широк кръг психиатри, болестта предизвикваше смущения като халюцинации и видения — въображение, което става безконтролно. Кирш беше забелязал тези разлики още като студент. Като практикуващ лекар той често се сблъскваше с поразителни противоречия в психиатричните истории на своите пациенти.

Точно за това беше неговата статия. Кирш беше идентифицирал 50 пациенти в берлинските психиатрични институции, които бяха диагностицирани повече от веднъж от различни психиатри. Той беше проследил последователно техните доклади във всичките случаи, освен в седем от тях. Точно както беше очаквал, диагнозите си противоречаха една на друга дори когато в лечението им бяха включвани най-достойни за уважение практикуващи специалисти. Доколкото следваше от неговия опит, неизбежното заключение беше, че постройката на съвременната психиатрия е изградена върху пясък. Как можеше да бъдат идентифицирани различните болести, ако практикуващите лекари не можеха да постигнат съгласие върху симптомите? И ако характерните болести не можеха да бъдат идентифицирани, каква надежда имаше да се разработят характерни за всяка болест лекарства? Може би механизмът на разума не беше, в края на краищата, като механизма на тялото, нещо, което може да бъде анализирано на части, функция по функция, орган по орган. Може би анормалното поведение — като самата тази концепция не се поддава на точна дефиниция — не бива да бъде разглеждано като симптом на нещо друго, част от някакъв код, който може да бъде дешифриран само от лекар специалист. При сложността на много от случаите на Кирш му се струваше, че най-надеждният водач през умствения пейзаж на даден пациент е самият пациент. Той най-добре от всеки друг би могъл да обясни собственото си поведение и собствения си опит. Обаче където и да беше отишъл Кирш, пациентът беше последната личност, за когото всички други смятаха, че може да бъде консултиран. Защото, разбира се, пациентът беше умопобъркан.

Тези доста конструктивни предложения бяха изрязани в публикуваната статия. По някаква причина редакторът беше намерил място само за критиката на Кирш на съществуващата психиатрична методология. При излизането на статията той не беше възразил, защото само неговата критика беше подкрепена от очевидни доказателства. Сега обаче осъзнаваше какъв широк фронт за нападение беше предоставил на противниците си с публикуваната орязана статия.

— Има едно нещо, с което сте се опълчили на подхода на колегата — каза Бонхьофер. — Вашият подход е съвсем друг, с което систематично разстройвате неговата работа.

— Няма нищо систематично в моята намеса, господин директоре. Аз имах причина да сметна, че животът на сержант Щьор е в опасност.

— Д-р Мееринг казва, че вие сте сгрешили в това свое предположение. И аз съм склонен да му вярвам, при положение че той е запознат с процедурата, а вие не сте.

— Аз прочетох доста неща за инсулиновата терапия при кома. Имам данни от санаториума „Лихтерфелде“, които показват недвусмислено колко опасна е тази терапия.

Бонхьофер се отдръпна назад от бюрото си.

— Защо се мъчите да изучавате процедура, която смятате за загуба на време?

— Защото тя беше приложена върху един от моите пациенти в негова вреда.

— Или в негова полза. Сигурно е прекалено рано да се каже, нали? Или напълно отхвърляте възможността, че може да бъркате?

Сарказмът на Бонхьофер беше като нещо промърморено в сянката на някаква болка. Кирш се опита да не изглежда развълнуван и объркан.

— Аз не се съмнявам, че лечението ще направи сержант Щьор по-отстъпчив и поддаващ се на влияние. То вече постига нещо такова. Но не виждам доказателство то да допринася за неговото умствено здраве или да е полезно за него по някакъв друг начин.

— Изглежда, че вие сте забравили защо пациентът Щьор беше докаран тук. Той беше просто заплаха за хората около него. Ако лечението на д-р Мееринг намали тази заплаха, това би си струвало опитите.

— За обществото може би, но не и за пациента.

— Разбирам. Значи интересите на обществото нямат значение за вас.

— Те може да са важни, но не са моя отговорност. Моята отговорност е към моя пациент.

Бонхьофер поклати глава. Кирш можа да усети неговото разочарование за това, че една обещаваща кариера е тръгнала на зле.

— Вие бяхте военен хирург, преди да се насочите към психиатрията, нали? През войната.

Мъртвата плът в ръката на Кирш започна да пулсира. Инстинктивно той покри раната с ръката си.

— Да.

— Вие кърпехте младите мъже, които докарваха при вас, нали?

— Късметлиите.

— И ги изпращахте обратно на фронта, където без съмнение много от тях биваха после убивани. Така ли беше? — Кирш не отговори. — Е, беше ли това в техен интерес? Или беше в интерес на военните действия, на Отечеството, на обществото?

— Не аз ги пращах.

Болката сега беше по-лоша, пулсираща и гореща. Кирш я усещаше във вените си.

— Може би щеше да е по-добре за тях, ако бяхте оставили техните рани малко да загноят или да им извършите някои предпазни ампутации. Те щяха да бъдат още живи.

— Не аз ги бях пратил там.

Бонхьофер го гледаше упорито.

— Не. Вие само ги пускахте да бъдат изпратени. Тъй като така изискваше вашият дълг.

Кирш се изправи на крака. В неговите сънища мъжът, който го беше заразил, беше винаги един от онези, които той беше изпратил обратно на фронта. Това беше отмъщение, разбира се. Една смърт за друга. Quid pro quo^[1].

Това беше борба да запази своето равновесие.

— Бихте ли ме извинили, господин директор?

— Така е сега, д-р Кирш. Нищо не се е променило. Първият приоритет на медицинската професия — цивилна или военна — е да пази здравето на обществото. Интересите на здравия не могат да бъдат второстепенни спрямо тези на болния. Трябва да разберете това.

Дори сега Кирш се чудеше дали ако си вземе думите назад, ще оправи положението. Декларациите на Бонхьофер бяха пресилени, което загатваше, че дори той не е убеден в тях.

— Аз не мога да съдя тези неща, господин директор: интересите на обществото, интересите на здравите. Мога само да се справям с това, което виждам, с по един пациент за даден момент. Всичко останало е… — Той помисли за момент, търсейки да намери най-точните думи, въпреки че неговите пулсиращите слепоочия го затрудняваха изобщо да мисли. — … една абстракция.

 

 

Сам в кабинета си, Кирш се захвана със заявлението си за напускане. Писецът на писалката му се движеше несигурно по хартията. Скърцаше и дращеше, след това съвсем изсъхна. Той силно стръска писалката, но резервоарът й беше празен.

В една от стаите за почивка свиреше грамофон. Звукът на струнните инструменти се носеше през двора, като че ли от дъното на морето. Той се заслуша, опитвайки се да разпознае мелодията.

Затвори очи, но Бонхьофер беше още в главата му, втренчил поглед в него, гледайки над очилата си. Вие само ги пуснахте да бъдат изпратени.

Какво щеше да стане, ако беше отишъл да каже на Алма? Как щеше да започне да й обяснява? Не беше лесно да тръгне да си търси друга работа. Той покри с ръце лицето си. Може би трябваше да откаже да подаде оставка: да слезе долу и да се бори, като замъкне и Хайнрих Мееринг със себе си. По този начин поне щеше да стори нещо добро.

Той погледна към двора през воала от заплетени клони на върбата и насочи поглед към прозорците на отсрещната страна. С ъгъла на очите си видя, че нещо се движи. Взря се натам. Отвън кухните, отчасти замъглени от излизащата пара, стоеше мъж с кафява филцова шапка. Не беше от персонала, но нещо в него — неговият размъкнат, неприлягащ му добре костюм, начинът, по който ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете, всичко това му беше познато. Тогава Кирш си спомни: той беше измежду репортерите, струпали се отвън „Шарите“, набит мъж, със сламена коса и спукани разширени вени по бузите. Говореше на някого пред прага на кухните. Непознатият кимна, след това се обърна и си тръгна. Тогава Кирш видя Роберт Айснер близо до вратата зад него.

Очевидно Момичето Айнщайн все още беше важна тема за вестникарите: добра за запълване на няколко сантиметра колонки, може би даже за една фотография. В главата си Кирш чуваше изсвистяването на фотосветкавиците, виждаше в силен контраст тъмните зеници, бледите бузи, красивата контузена уста. Той затвори очи, при което оживяха допирът на нейните устни и сладкото ухание на нейната кожа.

Беше планирал да я направи своя пациентка, но това едва ли беше възможно сега. Бонхьофер вероятно не би дал съгласието си дори преди инцидента със сестра Ритер. Доколкото той беше запознат, амнезията беше неврологично, а не психологично състояние.

Какво ли щеше да каже Макс за това? Какво ли би направил Макс? Той облегна главата си на стъклото на прозореца. Макс би бил очарован от връзката с Айнщайн, макар тя да беше несъществена или въображаема. А и момичето беше неговият тип: дребна, тъмнокоса, скромна, сериозна, все още искрена в думите и действията си, което пресичаше досадните преструвки в живота. Макс щеше да хареса всичко това много.

Музиката от грамофона се усили, след това внезапно спря. Кирш усещаше със сигурност, че вече не е сам. Усещаше някакъв натиск върху дъските на пода под краката си, чуваше полъх от вдишване, което не беше неговото вдишване.

— Какво мога да направя? — попита той високо.

Но Макс вече му беше казал.

Кирш намери шише мастило в дъното на чекмеджето на бюрото си и напълни отново автоматичната си писалка. Потърси попълнения от него формуляр, в който се одобряваше приемането на момичето в клиниката и се освобождаваха досегашните й пазачи от всички финансови задължения. След това, най-отдолу, написа името на Бонхьофер, старателно фалшифицирайки подписа с помощта на една заповед до персонала, закачена с кабарче на стената отвън.