Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (9)

9

Фийби стоеше в потрепващите сенки на факлите, разположени на равни интервали около басейна в имението „Съмървил“ и наблюдаваше как пет кикотещи се жени обградиха Боби Том Дентън. Никой от мениджмънта на „Старс“ не сметна смъртта на Бърт или това, че Фийби трябваше скоро да се изнася от къщата, за достатъчно извинение, че да отложи партито, което правеха всяка година след откриването на сезона. Докато тя гледаше мача, секретарката й беше организирала кетъринга. Фийби бе сменила предизвикателната си рокля с по-незабележима кайсиева рокля с плетено горнище.

Загубата на отбора същия следобед срещу „Бронкос“ хвърляше сянка през първите часове на сбирката, но с увеличаването на алкохола настроението се бе оживило. Вече беше почти полунощ и платата със стекове, шунка и рачешки опашки бяха опустошени. Фийби бе представена на всички играчи, на съпругите и на приятелките им, когато пристигнаха. Играчите бяха педантично любезни с новия си собственик, но близостта на толкова спортисти накуп й носеше твърде много лоши спомени, така че тя се отдръпна на една дървена пейка край храстите, по-далече от края на басейна.

Чу познат глас и почувства особен шок, когато погледна към патиото и видя Дан. Рон й бе казал, че неделните вечери са сред най-заетите моменти за треньорите, тъй като награждават играчите за представянето им същия следобед и разработват плана за следващата седмица. Въпреки това тя усети, че се оглежда за него през цялата вечер.

Гледаше го от сенките, докато се движеше от една групичка към друга. Постепенно осъзна, че се приближава към нея. Видя, че носи чифт очила с тънки рамки, и контрастът между тях и недодялания му външен вид предизвика странно усещане в нея.

Кръстоса крака, когато той се отправи към пейката й.

— Никога не съм те виждала с очила.

— Лещите ми стават неудобни след четиринайсет часа. — Той си пийна от бирата, която държеше, и опря крак на скамейката до нея.

Този мъж наистина е мокър сън а ла Тенеси Уилямс, помисли си тя, докато в главата й бавно се развиваше истински филм. Можеше да го види в запуснатата библиотека на разпадащата се плантаторска къща, бялата му риза, мокра от пот след похотливата среща с младата Елизабет в месинговото легло на втория етаж. Между зъбите му се полюшваше пура, докато прелистваше нетърпеливо стар дневник в опит да открие къде прапрабаба му е заровила семейното сребро.

Тялото й беше топло и отпуснато и трябваше да потисне порива да се отърка в него като котка.

Взривът от див смях, който достигна до тях откъм басейна, я върна в реалността. Погледна натам навреме, за да види пет от жените на Боби Том да го избутват напълно облечен във водата. Когато той не изскочи веднага да си поеме въздух, скръцна със зъби.

— Едва се удържам да не изтичам да го издърпам.

Дан се изхили и свали крака си от пейката.

— Отпусни се. Инвестирала си повече пари в Джим Бийдерот, отколкото в Боби Том, а Джим тъкмо хвърли примка около един от комините, за да се покатери върху къщата.

— Определено не съм създадена за тази работа.

Боби Том изплува на повърхността, плюейки вода, и дръпна две от момичетата с него. Фийби беше доволна, че стаята на Моли гледа настрани, а не към гърба на къщата.

— Тъли ми каза, че Джим се катери върху къщата всяка година — каза Дан. — Очевадно иначе партито не се получава.

— Не може ли просто да си сложи един абажур като всички останали?

— Той се гордее с оригиналността си.

Един як защитник легна на бетона отстрани до басейна и започна да вдига някаква пищяща млада жена като щанга. Дан посочи с бирата към тях.

— Ето къде обаче започват истинските ти проблеми.

Фийби се изправи, така че да вижда по-добре, и после пожела да не го беше правила.

— Надявам се, че няма да я нарани.

— Това не е от такова значение, колкото фактът, че тя не е жена му.

В този момент една малката енергична жена с блестяща грива като на Даяна Рос се втурна откъм задния край на патиото към Уебстър Гриър, 294-паундовия професионален защитник.

Дан се изкикоти.

— Гледай и се учи, Фийби.

Огнената мадама се закова на място с пронизително изстъргване на високите си токчета.

— Уебстър Гриър, пусни веднага това момиче или ще ти скъсам задника!

— О, захарче. — Той пусна червенокоската в един шезлонг.

— И без „захарчета“ — изпищя му тя. — Ако искаш да спиш на боулинг пистата, която си си направил в мазето, нямам нищо против, защото може да си дяволски сигурен, че няма да си легнеш при мен.

— О, захарче…

— И да не си дошъл да ми плачеш на рамото, след като ти завлека задника при съдията за развод и те оскубя до последното пени.

— Кристъл, захарче, аз просто се забавлявах.

— Забавлявал се! Ще ти дам едно забавление! — Тя замахна с ръка и го ръгна в корема с всичка сила.

Той се намръщи.

— Ех, захарче, защо трябва да правиш това? Последния път, когато ме удари, си нарани ръката.

И наистина, Кристъл държеше ударената си ръка, но дръзката й уста не спираше.

— Не се притеснявай за ръката ми. Тревожи се за задника си! И дали ще ти позволя някога отново да видиш децата си!

— Хайде, захарче. Ела да й сложим малко лед.

— Върви си сложи лед на патката!

С драматично отмятане на косата тя се отдалечи от него и се отправи към Фийби и Дан. Фийби не беше сигурна, че иска да се конфронтира с тази джобна кавгаджийка, но Дан изобщо не изглеждаше нещастен.

Когато жената спря пред тях, той придърпа ранената й ръка около кутийката си с бира.

— Още е студена, Кристъл. Може би ще предотврати подуването.

— Благодаря.

— Трябва да спреш да го удряш, скъпа. Някой ден ще си счупиш ръката.

— Той трябва да спре да ме вбесява — сопна се тя.

— Тази жена вероятно го е преследвала цяла нощ. Знаеш, че Уебстър е последният мъж в отбора, който би се забавлявал с друга.

— Това е само защото знам как да го държа изкъсо.

Тонът й беше толкова самодоволен, че Фийби не успя да се сдържи и се изкикоти. Вместо да се обиди, Кристъл също й се усмихна.

— Никога не позволявай на мъжа да има последната дума, ако искаш бракът ти да е щастлив.

— Ще го запомня.

Дан поклати глава, после се обърна към Фийби.

— Плашещото е, че Уебстър и Кристъл имат един от най-добрите бракове в отбора.

— Май е по-добре да ида да го успокоя, преди да се е сбил с някого. — Кристъл завъртя бирената кутийка около ръката си. — Нещо против да взема това с мен вместо лед?

— Заповядай.

Тя се усмихна на Фийби и после се надигна на токчетата, за да целуне Дан по бузата.

— Мерси, друже. Отбий се вкъщи някой път да ти направя хамбургер.

— Ще мина.

Докато Кристъл се връщаше при съпруга си, Дан седна на пейката. Фийби се настани до него, като остави възможно най-голямо разстояние между двамата.

— Отдавна ли познаваш Кристъл?

— Двамата с Уебстър бяхме съотборници точно преди да се оттегля, и всички бяхме доста добри приятели. Те не харесваха много бившата ми жена, освен политиката й, и Кристъл често се появяваше у нас с мляко и сладки, докато течеше разводът. Нямаме много възможности да се виждаме заедно, откакто се присъединих към „Старс“.

— И защо?

— Сега съм треньор на Уебстър.

— Това променя ли нещата?

— Трябва да се правят списъци, да се продават играчи. Нужна е дистанция.

— Странен начин за поддържане на приятелство.

— Така стоят нещата. Всички проявяват разбиране.

Макар че другите бяха пред очите им, пейката беше достатъчно отдалечена в сенките на храстите, че тя започна да се чувства сякаш бяха сами и осъзнаваше присъствието му толкова силно, че кожата й настръхна. Някакъв писък разсея усещането и тя с облекчение погледна през пролука в плета, за да види как една жена маха горнището си. Придружаващите дюдюкания и писъци бяха толкова силни, че Фийби се зачуди дали не са събудили и уплашили Моли.

— Партито се развихря.

— Не съвсем. Всички се държат прилично, защото придружителите им са тук.

— Какви придружители?

— Аз и ти. Момчетата няма да отпуснат юздите, когато собственикът и треньорът им са наблизо, особено след като днес загубихме. Помня няколко партита по време на моята кариера като играч, които продължаваха чак до четвъртък.

— Звучиш носталгично.

— Забавлявах се.

— Да те хвърлят в басейни и да отсъждаш на конкурс „Мис мокра фланелка“?

— Не ми казвай, че имаш нещо против конкурсите „Мис мокра фланелка“. Това е най-близкото нещо до културно събитие, на което ще присъстват някои футболисти.

Фийби се разсмя. Но смехът й утихна, когато видя начина, по който я гледаше. През лещите на очилата морскозелените му очи изглеждаха загадъчни и все пак нещо, изглежда, припукваше между тях, електричество, което не би трябвало да е там. Тя беше развълнувана, уплашена. Наведе глава и си пийна бързо глътка вино.

Той заговори тихо.

— За човек, който флиртува с всичко в панталони, си доста нервна с мен.

— Не съм!

— Ти си лъжкиня, скъпа. Изнервям те адски.

Въпреки виното гърлото й пресъхна. Тя насили устните си да се извият в лукава усмивка.

— Само в мечтите ти, любовнико. — Наведе се достатъчно близо, за да вдъхне афтършейва му, и добави дрезгаво: — Аз поглъщам мъже като теб на закуска и след това се справям с още пет блюда за обяд.

Той се изсмя късо.

— По дяволите, Фийби, щеше ми се да се бяхме харесали повече, защото можехме да си прекараме наистина добре.

Тя се усмихна и се опита да каже нещо секси и несериозно, но откри, че не може да измисли нищо. В ума й пружините на месинговото легло започнаха да скърцат, само че този път вместо младата Елизабет, на него лежеше тя самата. Тя беше жената с дантелена презрамка, паднала през рамото. Представи си как го гледа да стои под старомодния вентилатор с разкопчана риза.

Докато той се взираше в очите й, Фийби имаше чувството, че мухлясалите паяжини на годините се отделят от тялото й и то става влажно и свежо. Усещането беше толкова странно, че й се прииска да избяга от него, но в същото време копнееше да го запази завинаги. У нея надделяваше изкушението да се наведе и да докосне устните му със своите. И защо не? Той смяташе, че тя е първокласна мъжемелачка. Нямаше откъде да знае колко необичаен би бил такъв един жест за нея. Защо да не рискува само веднъж?

— Ето къде си била, Фийби.

И двамата извърнаха глави, за да видят Рон, който се появяваше иззад пролука в храстите. Тя си пое бърза треперлива глътка въздух.

Откакто бяха наели отново Рон, двамата с Дан се държаха на разстояние и до момента нямаше конфликти. Фийби се надяваше, че това няма да се промени.

Рон кимна на Дан и после се обърна към нея:

— Скоро ще си тръгвам. Погрижил съм се за почистването.

Дан погледна часовника си и се изправи.

— Аз също трябва да тръгвам. Пол появи ли се с филмите за мен?

— Не съм го виждал.

— По дяволите. В него е касетата, която исках да прегледам, преди да заспя.

Рон се усмихна на Фийби.

— Дан е известен с това, че може да оцелява само с четири часа сън. Той е много издръжлив.

Срещата на Фийби с Дан я беше разтърсила, защото имаше чувството, че е показала твърде много от себе си. Прокара пръсти през косата си, докато стоеше права.

— Хубаво е да знам, че не харча напразно парите си.

— Искаш ли да уредя да ти донесе касетата вкъщи, когато Пол дойде?

— Не. Не бери грижа. Но му кажи, че я искам на бюрото ми до седем утре сутрин. Искам да я изгледам преди оперативката. — Той се обърна към Фийби. — Трябва да се обадя по телефона. Има ли апарат в къщата, който мога да използвам?

Маниерът му беше толкова делови, че тя се зачуди дали си е въобразила лудешкия наелектризиращ момент между тях двамата преди малко. Не искаше Дан да разбере колко я е разтърсил, затова заговори шеговито.

— Нямаш ли телефон в таратайката, която караш?

— Има две места, на които не държа телефони. Едното е колата ми, а другото — спалнята.

Той спечели този кръг и тя се опита да го парира с небрежен жест към вратата в далечния край на къщата.

— Най-близкият е във всекидневната.

— Благодаря, кексче.

Докато се отдалечаваше, Рон й каза намръщено:

— Не бива да му позволяваш да се обръща толкова непочтително към теб. Един собственик на отбор…

— Как точно се предполага да го накарам да престане? — сопна се тя, насочвайки раздразнението си към Рон. — И не искам да слушам нищо за това, какво би направил Ал Дейвис или Еди Де… какъвто там беше.

— Едуард Дебартоло-младши — каза той търпеливо. — Собственикът на „Сан Франциско Форти Найнърс“.

— Той не даваше ли на играчите си и техните съпруги какви ли не разточителни подаръци?

— Точно. Пътешествия до Хаваи. Големи, тлъсти подаръчни пакети за „Нийман Маркус“.

— Мразя го в червата.

Той я потупа по ръката.

— Всичко ще се подреди, Фийби. До утре сутрин.

Когато я остави сама, тя се взря в къщата, в посоката, в която бе изчезнал Дан. От всички мъже, които бяха минали през живота й, защо трябваше да бъде привлечена точно от този? Колко иронично беше, че е очарована от онова, което я плаши най-много: физически силен мъж във върховна кондиция. Мъж, напомни си тя, който беше още по-опасен заради острия си ум и странното чувство за хумор.

Само ако не си беше тръгнал толкова скоро. Откакто беше пристигнала в Чикаго, се чувстваше, сякаш е пренесена в екзотична страна, чийто език не знае и чиито обичаи не разбира, а срещата й с него тази вечер само подсили усещането. Беше объркана, но също и изпълнена със странно чувство на очакване, чувство, че — само да беше останал — би могло да се случи нещо магическо.

 

 

Моли сви колене и ги покри с дългата си синя памучна нощница. Седеше свита на стола до прозореца в пещероподобната всекидневна и гледаше през стъклата към онова, което можеше да види от партито. Пег, икономката, я бе изпратила да си ляга преди час, но шумът не й даваше да заспи. Беше разтревожена за сряда, когато щеше да започне да ходи в общественото училище и всички деца да я мразят. Нещо студено и мокро бръсна голия й крак.

— Здравей, Пух. — Докато Моли се протягаше да погали главата й, Пух се вдигна на задните си крака и постави муцуна на бедрото й.

Моли повдигна кучето в скута си, сведе глава и започна да му говори галено:

— Добро момиче си ти, Пух. Добро, сладко кученце. Обичаш ли Моли? Моли те обича, кученце.

Тъмните кичури на косата й се смесиха с бялата козина на Пух. Когато положи бузата си върху меката като коприна козина, Пух облиза брадичката й. Отдавна никой не я беше целувал и тя задържа ниско лицето си, за да може Пух да го направи отново.

Вратата от дясната й страна се отвори, в стаята влезе едър мъж и тя пусна Пух. Дневната беше полуосветена и той не видя Моли, докато се отправяше към телефона, поставен на масичка близо до дивана. Преди да започне да набира обаче, Пух се втурна да го поздрави.

— По дяволите. Долу, куче!

За да избегне неловкото положение, Моли любезно прочисти гърлото си и се изправи.

— Тя няма да те ухапе.

Мъжът остави слушалката и я погледна. Моли видя, че имаше хубава усмивка.

— Сигурна ли си? Изглежда ми доста свирепо.

— Казва се Пух.

— Всъщност двамата вече сме се срещали, но не мисля, че ни представиха подобаващо. — Той се приближи до нея. — Аз съм Дан Кейлбоу.

— Приятно ми е. Аз съм Моли Съмървил. — Тя протегна ръка и той я раздруса тържествено.

— Здравей, мис Моли. Ти трябва да си сестрата на Фийби.

— Аз съм полусестрата на Фийби — натърти тя. — Имаме различни майки и изобщо не си приличаме.

— Виждам това. Доста до късно си останала.

— Не можах да заспя.

— Шумно е. Запозна ли се с играчите и техните семейства?

— Фийби не би ми позволила. — Тя не беше сигурна защо излъга, но не искаше да му каже, че сама бе отказала да излезе.

— Защо не?

— Много е строга. Освен това не обичам партитата. Всъщност съм доста необщителен човек. Планирам да стана писателка, когато порасна.

— Така ли?

— В момента чета Достоевски.

— Не думай.

Тя почти бе изчерпала репликите си и смени темата, за да задържи вниманието му.

— Не мога да си представя, че в новото ми училище ще изучават Достоевски. Започвам там в сряда. Обществено училище, сещаш ли се. С момчета.

— Никога ли не си ходила на училище с момчета?

— Не.

— Хубаво момиче като теб няма да има проблеми.

— Благодаря ти, но знам, че не съм хубава. Не като Фийби.

— Разбира се, че не си хубава като Фийби. Ти си хубава по свой начин. Това е най-доброто у жените. Всяка една е различна.

Той я нарече жена! Моли скъта този вълнуващ комплимент, за да му се наслади, когато остане сама.

— Благодаря ти, че си толкова мил, но съзнавам недостатъците си.

— Аз съм всъщност експерт по жените, мис Моли. Послушай ме.

Искаше й се да му вярва, но не можеше.

— Вие футболен играч ли сте, господин Кейлбоу?

— Преди бях, но сега съм главен треньор на „Старс“.

— Опасявам се, че не знам нищо за футбола.

— Това, изглежда, е характерно за женската част от семейството. — Той скръсти ръце. — Сестра ти не те ли доведе на мача този следобед?

— Не.

— Срамота. Трябваше да го направи.

Тя помисли, че долавя неодобрение в гласа му, и й хрумна, че може би той също не харесва Фийби. Реши да го изпита.

— Моята полусестра не иска да се занимава с мен. Нали разбираш, бях й възложена, защото и двамата ми родители са мъртви. Но тя не ме иска. — Поне това беше вярно. Сега цялото му внимание беше нейно и тъй като не искаше да го изгуби, Моли започна да си измисля. — Тя няма да позволи да се върна в старото ми училище и крие писмата на всичките ми приятелки.

— Защо би правила нещо такова?

Активното въображение на Моли се развихри.

— Вероятно е склонна към жестокости. Някои хора са родени такива. Никога не ми дава да напускам къщата и ако не й харесва какво съм направила, ми дава да ям само хляб и вода. — И добави в изблик на вдъхновение: — А понякога ме пляска.

— Какво?

Моли се притесни, че е прекалила, но бързо добави:

— Не че ме боли.

— Трудно ми е да си представя, че сестра ти може да направи нещо подобно.

Не искаше да слуша как защитава Фийби.

— Ти си голям и силен мъж, затова нейният външен вид изкривява преценката ти.

Той издаде странен задавен звук.

— Искаш ли да ми обясниш това?

Съвестта й нашепваше да не казва нищо повече, но той беше толкова мил, а тя толкова много искаше да бъде харесана, че не можа да се сдържи.

— Фийби се държи по-различно с мъжете, отколкото с мен. Тя е като Ребека, първата мисис Дьо Уинтър. Мъжете я обожават, но в същността си тя е доста отмъстителна. — За пореден път помисли, че прекалява, затова малко посмекчи изказването си. — Разбира се, тя не е напълно зла. Просто е леко извратена.

Той потърка брадичката си.

— Виж какво ще ти кажа, Моли. „Старс“ е част от твоето семейно наследство и трябва да знаеш някои неща за отбора. Какво ще кажеш, ако помоля Фийби да те доведе на тренировка някой ден след училище другата седмица? Можеш да се срещнеш с играчите и да поопознаеш играта.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се.

Избликът на благодарност, който изпита към него, заглуши вината й.

— Благодаря ти. Това много ще ми хареса.

В този момент Пег подаде глава през вратата и нахока Моли, че не е в леглото. Тя се сбогува с Дан и се върна в стаята си. След като Пег си тръгна, извади Мистър Браун от скривалището му и се сгуши под завивките с него, макар че вече беше твърде голяма, за да спи с плюшени играчки.

Когато вече се унасяше в сън, чу тихо подраскване по вратата и се усмихна във възглавницата си. Не можеше да отвори, защото не искаше Фийби да открие, че е пуснала Пух в спалнята си. И все пак беше хубаво да е търсена.