Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (21)

21

Дан тръгна през спалнята, без да се стеснява от голотата си. Докато лежеше на леглото и оглеждаше многобройните белези по тялото му, Фийби си помисли за всички удари, които бе поемал през годините. Той издърпа бяла хавлиена роба от гардероба и я облече.

— Трябва да поговорим, Фийби.

Тя никога не го беше виждала толкова сериозен и спомените за случилото се първия път, в който бяха правили любов в онази хотелска стая в Портланд, я заляха.

Дан се приближи до леглото, седна на края му и я погледна.

— Опасявам се, че и двамата се поувлякохме тази вечер. Не използвах нищо.

Тя го гледаше безизразно.

— Не знам какво се случи. Никога не съм бил толкова невнимателен, дори като хлапак.

Тя постепенно разбра и я обзе нелогично разочарование от това, че идеята за забременяването й толкова го е разстроила.

— Няма нужда да се тревожиш. Пия хапчета. — Той нямаше да узнае колко отскоро го прави; едва от онази нощ в самолета.

— Това са деветдесетте. Не се тревожа единствено за забременяване. От години не съм бил с друг освен с Валъри, а договорът ми със „Старс“ предвижда редовни прегледи. Знам, че съм здрав. — Той я погледна право в очите. — Но не знам същото за теб.

Тя го зяпна.

— Водила си бурен живот — каза тихо той. — Не те осъждам, просто искам да знам колко внимателна си била и колко време е минало от последния ти кръвен тест.

Тя най-накрая разбра какво има предвид. Как можеше да признае на този светски мъж, че СПИН не е бил сериозна заплаха по времето, когато беше спала за последно с някого? Протакайки, тя се подпря на възглавницата с един лакът и го погледна през кичур коса, паднал над окото й.

— Отлично знаеш как да накараш една жена да се чувства добре.

— Това не е шега.

— Не, не е. — Тя пусна краката си от едната страна на леглото и отиде до стола, където Дан бе захвърлил ризата си. Не искаше да води подобен разговор гола и не можеше да понесе идеята да се опитва да се вмъкне отново в роклята, докато той я гледа. — Няма за какво да се тревожиш. Чиста съм като сълза.

— Откъде знаеш?

Тя напъха ръце в ръкавите на ризата му.

— Просто знам.

— Опасявам се, че само това не е достатъчно.

— Няма повод за притеснение. Довери се на думата ми. — Ризата нямаше никакви копчета, така че тя уви пояса два пъти около нея и завърза краищата.

— Ти дори не ме поглеждаш. Криеш ли нещо?

— Не — излъга тя.

— Тогава седни и нека да обсъдим това.

— Нямам какво повече да кажа. Може би е по-добре да ме закараш вкъщи.

Той се изправи.

— Не и преди да сме изяснили всичко. Плашиш ме.

Не звучеше изплашен. Звучеше ядосан. Тя нахлузи обувките си.

— Всичко беше наред при последния ми преглед.

— Кога беше това?

— През пролетта.

— С колко мъже си била оттогава?

Въпросът му беше уместен, но въпреки това я заболя.

— С дузини! Всички знаят, че спя с всеки, който ме помоли!

Той се озова до нея с две дълги крачки.

— По дяволите, не прави това! С колко?

— Искаш ли имената и адресите? — Тя изпъна устни в опит да изглежда твърда и непреклонна.

— Първо ми кажи бройката.

Очите й започваха да парят.

— Ще трябва да ми се довериш. Казах ти, че няма за какво да се тревожиш. Сексуалният ми живот не е твоя работа.

— Точно сега е моя работа. — Той хвана ръката й, без да я наранява, но давайки й да разбере, че не може да се измъкне. — Колко?

— Не ми причинявай това!

— Колко, по дяволите?

— Нямаше никой! Само ти.

— Да бе — провлачи той.

Съмнението му беше последната капка в една нощ на емоционални крайности и по клепките й се разляха сълзи.

— Вярвай в каквото си щеш. — Тя се измъкна от него и се отправи към вратата.

Гласът му омекна и той я улови, преди да излезе, взе я в прегръдките си и я притисна към гърдите си.

— Не плачи. Не е нужно да плачеш, скъпа. Просто ми кажи истината.

— Не съм била с никого от много време — каза тя уморено. — От наистина много време.

Той я отблъсна малко, така че да я погледне в очите, и тя видя, че гневът му отстъпва на изумлението.

— Казваш истината, нали?

Фийби кимна.

Той плъзна пръсти през косата й и я събра на гърба й.

— Изобщо не те разбирам.

— Знам — прошепна тя.

Той я придърпа към удобното кресло и я сложи в скута си.

— Какво ще правим сега? Ти ме подлудяваш от първия път, в който те видях. — Той притисна главата й към себе си. — Когато казваш „много дълго време“, повече от година ли имаш предвид?

Тя кимна.

— Повече от две?

Тя кимна отново.

— Много повече?

Отново кимване.

— Започва да ми просветва. — Той погали косата й. — Ти наистина си обичала Флорес, така ли?

— Повече, отколкото съм обичала когото и да било друг.

„До този момент“, добави наум.

— Да не би да ми казваш, че не е имало никой друг оттогава? За това ли става въпрос? Фийби, той почина сигурно преди шест или седем години?

Трябваше да изтърпи това. За двама им нямаше бъдеще, освен ако не събереше кураж да му каже истината и да му позволи да я види такава, каквато е, с белезите и всичко останало. Но да се разкрие толкова много я плашеше до смърт.

Той не се опита да я задържи, когато се изправи от скута му и отиде към леглото. Седна на края с лице към него, с притиснати колене и ръце, стиснати в гънките на ръкавите, които лежаха в скута й.

— Артуро беше гей, Дан. Той не ми беше любовник. Беше ми баща във всеки един смисъл.

Никога не го беше виждала толкова объркан.

— Тогава не разбирам нищо.

Да повери толкова много лични неща на друго човешко същество, беше най-трудното нещо, което някога бе правила, но тя го обичаше и повече не можеше да живее в сенките. Призовавайки целия си кураж, Фийби му разказа за изнасилването с накъсани изречения, кършейки ръце, докато се мъчеше да обясни. Не беше осъзнавала, че се е подготвяла несъзнателно за недоверието му, докато не видя гнева по лицето му, и тогава думите потекоха по-лесно. Докато разказваше за онези ужасни месеци в Париж, когато бе спала с толкова много мъже, той не изрази никакво осъждане, само съчувствие, което отпусна напрегнатите черти на лицето му и я изпълни с копнеж да се хвърли в прегръдките му. Но остана на мястото си, почти заеквайки, докато се опитваше да му опише колко замръзнала се бе чувствала години наред и колко невъзможно се бе оказало да бъде интимна с някого.

Когато приключи, замълча, мускулите й бяха напрегнати до крайност, докато го чакаше да смели факта, че той беше мъжът, с който бе избрала да сложи край на дългите години целомъдрие. Дан не й беше обещавал нищо и все пак тя му позволи да узнае без думи какво означава за нея. Никога не беше рискувала толкова много.

Седеше вдървено на края на леглото и го наблюдаваше как се изправя от стола. Докато се приближаваше към нея, тя долови потиснатия му гняв в напрежението на издутите мускули по врата му, но в същото време нежното съчувствие в очите му я накара да разбере, че той не е насочен към нея.

Взе я в прегръдките си и когато заговори, гласът му бе натежал от емоции.

— Толкова съжалявам, скъпа. Толкова съжалявам.

Наведе глава и започна да я целува, а в докосването на устните му имаше целителна топлина. Искаше й се да му каже, че го обича, но целувката му стана по-страстна и той започна да я гали. Не след дълго Фийби се изгуби в усещания, докато той прогонваше сенките от миналото й със сладките, страстни ласки на тялото си.

Беше почти три сутринта, когато Дан най-сетне я закара до дома й. Тя облече неприличната си рокля заедно с анцуга му и вечерното си палто. След наситената с емоции вечер се чувстваше доста спокойна, а и той също изглеждаше отпуснат.

— Утре ще си изтощен — каза тя, докато се отпускаше в ръцете му.

— Не ми трябва много сън. Дори като дете се измъквах от леглото и излизах навън.

— Пакостник.

— Бях упорит малък проклетник. Майка ми ме биеше, когато ме докопаше, но без значение колко бой ядях, продължавах да го правя.

Тонът му беше благ, но тя повдигна леко глава.

— Майка ти те е биела?

По челюстта му пулсираше малък мускул.

— Родителите ми не прилагаха модерните начини на възпитание на децата си. Бяха изостанали хора, оженили се още като тийнейджъри. И двамата негодуваха срещу факта, че са ограничени от бебе.

— Съжалявам.

— Не е нужно да се натъжаваш толкова. Когато пораснах, нещата се подобриха. Баща ми наистина се гордееше с мен, когато започнах да играя футбол.

Тя изпита прилив на гняв към този баща, който се нуждаеше от резултати, за да дозира любовта си.

— А майка ти?

— Тя беше алкохоличка. В дните, когато бе трезва, тя също се гордееше с мен. Умряха в катастрофа, когато бях първи курс в колежа. — Фийби разбираше какво му коства да й разкрие толкова много от себе си и запази мълчание, така че да му даде възможност да го направи по своя начин.

— Ако искаш да знаеш истината, чувствах, че ги бях изгубил много преди това. Странно е. Преди два месеца ме преследваше един мъж. — Той й разказа за Рей Хардести, футболиста от „Старс“, който бе отстранен от отбора, и за вендетата на баща му срещу Дан. — Оттогава не съм виждал Хардести, така че май е дошъл на себе си. Но когато онази вечер го притиснах до вана му, се почувствах така, сякаш гледах отново моя старец в очите. Беше очевидно, че Хардести сам не е постигнал нищо и че живее живота си чрез своя син. Не тъгуваше за Рей, тъгуваше за себе си. Това е извратено.

Тя потръпна при мисълта, че някой преследва Дан.

Гласът му стана груб.

— Ето защо… трудно е да го обясня, но семейството е важно за мен. Истинско семейство с деца и родители, които се грижат един за друг.

— Това ли е причината за провала на брака ти?

— Вал никога не се е интересувала от деца. Не я обвинявам, че нещата не се получиха. Вината беше повече моя, отколкото нейна. Трябваше да си подредя приоритетите, преди да се оженим. Тя винаги е казвала, че ревнувам от кариерата й, но това не беше всичко. Отдадеността й на работата е едно от нещата, заради които й се възхищавах. Но исках от нея да се интересува и от семейството и не мога да си позволя да направя отново тази грешка с друга жена. Не искам децата ми да растат с родители като моите. Не искам да бъда баща, който ги кара да мислят, че трябва да отбележат тъчдаун, за да получат обич. И искам да имат майка, която да е истинска майка.

Тя се взираше в него, докато той завиваше по алеята към дома й, опитвайки се да разбере какво има предвид с думите си. Дали просто споделяше миналото си, защото тя му беше разказала за своето, или разговорът им имаше и скрито значение? Интимността между тях беше съвсем нова и крехка, за да го попита.

Дан заобиколи колата, за да й помогне да излезе и когато стигнаха до нейната врата, я целуна по слепоочието, а после и по устните. Изминаха дълги минути, преди двамата да се разделят.

— Ще ми липсваш.

— Виждаме се всеки ден.

— Знам, но не е същото. — Той махна един кичур от бузата й с палеца си. — Ще съм доста зает тази седмица да се подготвям за мача с „Билс“, така че не си прави изводи, ако не се отбивам тук.

Тя се усмихна.

— Няма.

— Дръж главата горе тази седмица, чуваш ли? — Той погали косата й и я погледна толкова нежно, че тя се почувства така, сякаш отново правят любов. — Мила, разбирам колко много е заложено за теб в неделя. Ще дадем най-доброто от себе си.

— Знам.

За момент тя помисли, че той ще каже още нещо. Но вместо това Дан стисна ръката й, целуна я отново и си тръгна.

— Дан? — Когато той се обърна, гласът й се снижи до нежен шепот. — Сритайте задниците на „Бъфало“ заради мен.

Отговорът му беше мек като бриз от Алабама.

— Разчитай на това, скъпа.

 

 

Макар че темпото беше невероятно трескаво, през останалата част от седмицата Фийби се чувстваше, сякаш танцува. Тя откри, че се смее без причина и флиртува с всички — жени, мъже, млади, стари, нямаше никакво значение. Премина през интервютата с пресата и дори успя да е любезна с Рийд, когато той се обади да й пожелае късмет, което прозвуча кухо, защото не успя да прикрие напълно раздразнението си от дългото чакане по пътя му към собствеността на „Старс“.

Колкото повече предъвкваше разкритията на Дан за детството му, толкова повече искаше да повярва, че той я проучва, за да разбере какво е нейното отношение към семейството. Нейните разкрития й позволиха да открие всички скъпоценни мечти, които бе държала под ключ години наред, мечти за съпруг, който я обича, и за къща, пълна с деца, които никога да не разберат какво е да израснеш без любов.

Редките пъти, когато двамата с Дан се разминаваха по коридора, тя чувстваше между тях да преминава нещо топло и чудесно. И все пак любовта й към него я плашеше. Как щеше да се възстанови, ако той не й отговореше? Толкова дълго беше живяла в сенките. Беше ли възможно най-накрая да излезе на слънце?

 

 

Мачът между „Старс“ и „Билс“ беше без резултат към края на първата четвърт и когато Фийби напусна терена и влезе в ложата, беше толкова напрегната, че си мечтаеше да може да прекара следващите три четвърти скрита някъде с видео и някой стар филм на Дорис Дей. Взе си чаша доматен сок от бармана и наблюдаваше как двата телевизионни екрана в ложата започват да предават реклама на „Найки“.

— Нали все се оплакваш, че трябва да гледаш мачовете с мъже, реших да ти доведа компания.

Тя се обърна и видя Рон, който стоеше до нея редом с млада жена с къдрава червена коса и приятелска, срамежлива усмивка.

— Приятелката ми е в съседната ВИП ложа, но цигареният дим я притеснява.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза жената. — От цигарения дим се задъхвам, а Рон каза, че тук няма.

— Съвсем нищо. — Имаше нещо покоряващо в дребните й почти елфически черти и обсипания с лунички нос. Фийби реши, че е определено подобрение пред високите светски жени, с които Рон излизаше напоследък, и откри, че автоматично отвръща на усмивката й.

Асистентите на Рон изникнаха около него и той се извини.

— Имам чувството, че се натрапвам — каза младата жена.

— Напротив. Радвам се, че имам компания. Може би ще ме поразсееш. Тъкмо се опитвах да разбера как ще издържа до края на мача, без да повърна или припадна. — Тя протегна ръка. — Аз съм Фийби Съмървил.

— Шарън Андерсън. — Жената се ръкува с нея.

— Нека ти вземем нещо за пиене. — Фийби я отведе до бара, където Шарън поиска диетично пепси. — И ти като мен не можеш да пиеш.

— От алкохола ме боли глава. Спечелих титлата за най-скучно момиче в колежа.

Фийби се разсмя. Липсваха й приятелките й, а чувството за самоирония на тази жена й харесваше.

Втората четвърт бе започнала и те занесоха питиетата си до местата край прозореца. Фийби се взираше надолу към Дан и после гледаше близките кадри с него на телевизионния екран, докато той раздаваше заповеди в слушалките си, а очите му оставаха приковани в защитата на „Старс“.

Тя потрепна, когато рънингбекът на „Билс“ откри огромна дупка в защитната линия на „Старс“ и спечели петнайсет ярда, преди Уебстър да го свали.

— Не мисля, че ще мога да издържа още три четвърти. Ще ми се някой да ме приспи, докато всичко свърши.

— Сигурно е трудно да гледаш мача, когато залозите са толкова високи.

— Преди мразех футбола. Беше… — Тя ахна от изумление и скочи от мястото си, когато „Билс“ завършиха двайсет и един ярдов пас. — Това е! Трябва да се махна от тук. Ти остани и се наслаждавай на играта. Аз отивам да се разходя в коридора, за да се успокоя.

Шарън се изправи.

— Идвам с теб.

— Няма нужда, наистина.

— Не ми пречи. Честно казано, не съм голям футболен фен. Освен ако не предпочиташ да си сама.

— Компанията ще ми дойде добре.

Покритият с килим коридор отвън беше празен, но шумен заради звуците на гърмящите телевизори, поздравленията и ръмженето, долитащи иззад вратите на другите ложи. Фийби скръсти ръце пред гърдите си и тръгна да се разхожда. В опит да се разсее, тя попита:

— От колко време излизате с Рон?

— О, ние не излизаме. Срещнахме се днес. Той обаче е доста приятен мъж.

— Най-добрият. А и фактът, че е великолепен, не пречи.

— Трябва да призная, че е приятно да съм край мъж, който не се извисява над мен. Толкова съм ниска, че обикновено е така. Това е едно от най-хубавите неща в работата ми. Всички са по-малки от мен.

— Какво работиш?

— Учителка в забавачница съм.

— Харесва ли ти?

— Много! Не че не чакам с нетърпение края на деня. Децата са сладки, но изтощителни.

Стигнаха до завоя по коридора. Колкото и да не искаше да гледа ставащото на стадиона, Фийби не искаше и да е твърде далече, затова двете направиха завой и се върнаха.

— Сестра ми Моли гледа двама близнаци, които живеят до нас. Понякога ги води вкъщи, когато са превъзбудени и не може да ги контролира. Те са малки гадинки, но обичам да си играя с тях.

Шарън я изгледа сериозно.

— Не ми приличаш на… — Тя замълча и сведе засрамено очи.

— Не приличам на жена, която би харесвала деца?

— Съжалявам. Това звучи обидно, а аз нямах такова намерение. Просто ти си толкова блестяща.

— Благодаря ти, но не си първият човек, който мисли така за мен. Дори хората с добро въображение не успяват да ме видят като майка. — Тя прехапа устни, когато всичките й тревоги за бъдещето й с Дан се върнаха.

— Нещо не е наред ли?

От близките ложи се разнесе общ вик. Всички те бяха на фенове на „Старс“ и Фийби ускори крачка.

— Децата са много важни за човека, с когото имам връзка. Важни са и за мен, но той още не го е открил. — Тя се усмихна печално. — Опасявам се, че за него е по-лесно да си ме представи да изскачам от торта на ергенско парти, отколкото да съм майка на децата му. И тъй като той вече изказа предпочитанията си, е трудно да открия как да му кажа, че и аз се чувствам по същия начин по отношение на семейството.

— Повярвай ми, разбирам те от личен опит.

— Имаш ли връзка с някого?

— Да. — Тя неочаквано доби срамежлив вид и Фийби й се усмихна окуражително. Шарън въздъхна. — Това е доста странна връзка. През целия си живот съм привличала обикновени мъже — братята на приятелките ми, тихи, сладки мъже, не много вълнуващи, но стабилни. И изведнъж този гръцки бог се появи в живота ми сякаш от нищото. Той е от онзи вид мъже, които обикновено подминават обикновени жени като мен заради блестящи жени като теб. Внимателно ме подпитва за женитба и деца от седмици и съм доста сигурна, че ще ми предложи всеки момент, но все още не съм установила какво точно намира в мен.

— Може би същото, каквото и аз — много приятна жена, от която ще излезе чудесна съпруга.

— Благодаря, Фийби. Ще ми се да го вярвам. Той ме подлудява. В наши дни… искам да кажа, ако си готов да предложиш женитба на някого, не очакваш ли… — Шарън се изчерви и избърбори: — Държи се с мен като с Дева Мария!

— Не спите ли заедно?

Шарън подръпна косата си с притеснен вид.

— Не мога да повярвам, че говоря за това. Не съм го казвала дори на сестра ми, а споделям с нея всичко.

— Срещнахме се при кризисни обстоятелства. Като двама непознати, седнали един до друг в обречен самолет. — От близките ложи изригна поредният хор от викове и Фийби потръпна. — Тайната ти е в безопасност с мен. Да ти кажа откровено, малко ти завиждам. Ти поне никога няма да се страхуваш, че единственото, което той иска от теб, е секс.

— Предполагам, че си права. Ако трябва да съм честна, не съм го и окуражавала. Той е най-вълнуващият мъж, който познавам, но не мога да се отпусна с него. Сложно е.

Фийби си припомни, че Рон бе казал, че Шарън е в съседната ложа, онази, която „Старс“ използваха като резерва за гостуващите випове. Ухажорът й очевидно беше някой високопоставен и тя не можа да се въздържи да не я подпита.

— Не съм чувала никакви необичайни слухове, така че ти и твоят гръцки бог явно пазите нещата в тайна.

— Местната преса доста се позабавлява с развода му, така че внимаваме да не се появяваме заедно на публични места. Това е първият мач, на който идвам. В действителност има повече слухове за вас двамата, отколкото за нас двамата. Вашето приятелство, изглежда, означава много за него.

Фийби я погледна озадачено и после замръзна. От ложите се разнесоха необуздани възклицания, но тя не ги чуваше. Не чуваше нищо освен бумтенето на сърцето си.

Шарън не забеляза, че нещо се случва.

— Предполагам, че не трябва да съм изненадана, че Дан никога не ме е споменавал.

— Не. Не е. — Гласът й сякаш идваше от много далече.

— Той е дискретен човек в много отношения. Не се подценявам, като го казвам, наистина, но просто не мога да разбера какво намира в мен.

Но Фийби можеше. Шарън Андерсън беше сладко, земно момиче, в което един мъж можеше да се влюби и за което да се ожени. А тя беше сексапилната кукла, която да изчука и да забрави.

Избухна поредният взрив дюдюкания. Фийби не разбра как са се върнали в ложата или как е успяла да премине през интервюто на полувремето. За щастие, необузданите възгласи по време на третата и последната четвърт направиха разговорите през останалата част от мача невъзможни. Когато всичко свърши, тя едва бе в състояние да отбележи решителната победа на „Старс“ над „Билс“ с 14 на 10.

На двата телевизора, спускащи се от тавана, коментаторите обясняваха как се е случило това.

— „Билс“ започнаха да губят инерцията си по време на втората четвърт и така и не се възстановиха. Не можеш да направиш толкова много критични грешки срещу толкова талантлив отбор с толкова добър треньор като „Старс“. Те отбелязаха голям напредък през този сезон. Няма съмнение в това. „Старс“ са футболната Пепеляшка на сезона.

Междувременно собственичката на Пепеляшка беше с разбито сърце и стъклена пантофка, раздробена на милиони парченца. Часове по-късно, докато стоеше пред прозореца в спалнята си, с подпухнали очи и болезнени гърди, тя се чудеше как ще намери кураж да продължи. Беше преживяла толкова дълбоко предателство и болка, че сякаш беше разкъсана. За първи път в живота си се бе осмелила да се надява, че е достойна за любов, само за да открие за пореден път, че е сгрешила.

Не й бяха останали повече сълзи. Беше празна, като счупен съд. Толкова те обичах, Дан. Защо не можеше и ти да ме обичаш.

 

 

Следващия вторник следобед Шарън прибираше последната боя за плакати в чекмеджето, когато Дан влезе в стаята за занимания. Както обикновено, външният й вид беше в безпорядък и тя се опита да напъха ризата си в панталона. Защо винаги изглеждаше ужасно, когато той беше наоколо?

— Пропусна децата. Тръгнаха си почти преди час.

— Щеше ми се да можех да се измъкна по-рано.

— Изненадана съм, че изобщо си успял да го направиш. — Тя се бореше неумело с маншетите, докато ги развиваше надолу. — Кога тръгваш за Маями?

— Тази вечер. Първата ни тренировка е в сряда сутринта.

— Още една победа и ще сте на шампионата на лигата.

— Лошото е само, че ще трябва да бием „Долфинс“, за да постигнем това. — Той пъхна ръце в джобовете. — Трябва да се срещна с репортерите в пет и трийсет. Защо не си вземем нещо бързо за хапване?

— Не знаех, че ще се отбиваш, и обещах на сестра ми да пазарувам с нея. — Тя забеляза, че той изглежда нервен. — Какво има?

— Може да почака.

— Сигурен ли си? Знам колко е натоварена програмата ти. Дори не успяхме да се видим след играта в неделя.

— Предпочитам малко уединение. Това едва ли е най-подходящото място за разговори.

Тя не беше самоуверена по природа, особено край него, но искаше да приключи с това. Отиде до една от малките маси, издърпа стол и седна.

— Всички си тръгнаха, така че няма да ни прекъсват. Да поговорим сега.

Той би трябвало да изглежда нелепо, когато приведе едрото си тяло към мъничкото столче до нея, но го направи толкова грациозно, колкото и всичко останало. Само като го гледаше, се чувстваше неловко и несигурно. Кога щеше да свикне с този мъж?

Той взе ръката й и я стисна в своята.

— Шарън, ти си един от най-добрите хора, които познавам.

Сърцето й започна да се блъска ужасено. Чакаше този миг от седмици, но сега, когато бе настъпил, не беше готова.

— Още щом те срещнах, осъзнах, че си всичко, на което се възхищавам у жените. Имаш чудесен характер и мил…

Той изброяваше добродетелите й, но вместо да се почувства поласкана, тя искаше просто да измъкне ръката си. Всичко в него беше твърде голямо за нея — размерът му, репутацията му. Изглеждаше твърде добре, твърде силен, твърде богат. Защо не можеше да е обикновен като нея?

Той потърка ръката й.

— От много дълго време обмислям идеята, че ние двамата може би имаме бъдеще заедно. Подозирам, че знаеш това.

Щеше да й предложи и тя трябваше да приеме, защото една жена трябваше да е луда, за да отхвърли подобен мъж. Животът се приготвяше да й подари златен пръстен, но защо се чувстваше така, сякаш иска да скочи от въртележката?

— … и затова ми е толкова трудно да ти кажа, че съм грешал. — Той гледаше надолу към ръката й.

— Грешал?

— Водех те към нещо, което смятах за правилно, но едва напоследък осъзнах, че не е.

Тя се изправи в мъничкия стол и позволи на искрата на надеждата да пламне.

— Не е ли?

— Шарън, съжалявам. Много мислих за нас двамата през последните няколко дни…

— Да?

— Вината е изцяло моя. Достатъчно голям съм, за да познавам себе си и да не правя подобни грешки.

Тя се страхуваше, че ще се изпари от напрежение, ако той не стигнеше скоро до същината.

— Колкото и да си специална, а ти си много специална… Колкото и важна да е връзката ни… — Гласът му отново пресекна.

— Дан, зарязваш ли ме?

Той изглеждаше ужасен.

— Боже, не! Нищо подобно. Ние сме приятели. Просто…

— Така е! Зарязваш ме.

Лицето му помръкна.

— Чувствам се истински мерзавец, че те подведох. Увлякох се по теб, децата, по всичко. Сигурно си мислиш, че досега вече трябва да знам какво искам от живота. Съжалявам, че те въвлякох в тая криза на средната възраст.

— Не, не, всичко е наред! Наистина. Разбирам. — Тя едва успяваше да сдържи радостта си. — Май от известно време осъзнавах, че не сме един за друг, но не знаех как да говоря с теб. Радвам се, че дойде да ме видиш, и оценявам, че си честен с мен. Повечето мъже не биха се подложили на това. Просто щяха да спрат да се обаждат.

— Не бих могъл да постъпя така.

— Разбира се, че не. — Тя вече не можеше да сдържа усмивката, която се разля по лицето й.

Той започна да се озадачава.

— Няма ли да се разплачеш, или да ме удариш?

Тя невинаги долавяше шегите му, но тази разбра.

— Ами май съм малко облекчена. Последните няколко седмици се чувствах доста налудничаво. Ти си мечтата на всяка жена и знаех, че трябва да се влюбя в теб.

— Но не се получи.

Тя поклати глава.

— Шарън, не мога да повярвам, че правя това, но не очаквах разговорът да протече толкова добре. Вчера един приятел ме питаше за теб. Отначало беше просто любопитен, защото знаеше, че си моя гостенка на игрите в неделя, но после осъзнах, че той самият иска да се срещне с теб.

— Това, което научих през последните няколко месеца, е, че не се чувствам удобно с атлети.

— Идеално.

Тя не можеше да разбере защо той се усмихва.

Все така ухилен, Дан се изправи от малкия стол.

— Приятелят ми не е атлет. Играе баскетбол, но между нас казано, е доста жалък.

— Не знам.

— Говоря за Рон Макдермит, нашия генерален мениджър.

— Рон?

— Имаш ли нещо против да му дам телефонния ти номер?

— Против? О, не. Не, нямам съвсем нищо против.

Сигурно гласът й бе прозвучал доста нетърпеливо, защото той започна да се кикоти. Наведе се и я целуна по бузата.

— Имам чувството, че ще продължим да се виждаме.

Все още поклащаше глава развеселен, докато отиваше към колата си. Животът му започваше отново и бъдещето вече не беше мрачно, а кристално ясно. Сега, когато бе уредил нещата с Шарън, вече можеше да каже на Фийби колко я обича. Знаеше го от дълго време, но беше твърде объркан от еротичната димна завеса, която я заобикаляше, за да го осъзнае. Неговата сладка, умна, наперена малка кукла. Не мислеше, че някога може да забрави как седеше на ръба на леглото и изричаше всичките си тайни. Когато му каза за изнасилването, му се щеше да отметне глава назад и да завие. Беше го накарала да почувства неща, които го уплашиха до смърт.

Стигна до колата и малко от еуфорията му се изпари. Беше оцелял през детството си, защото се бе научил да не обича никого твърде много, и дълбочината на емоциите, които изпитваше към нея, го ужасяваше много повече от всяка защитна линия, с която се беше сблъсквал. Винаги се бе държал на разстояние от жените, но с нея това нямаше да е възможно. Да й каже колко много я обича, щеше да е най-големият риск, който бе поемал някога, защото винаги съществуваше шансът тя да хвърли тези чувства обратно в лицето му.

Напомни си, че под цялата си дързост Фийби всъщност е най-нежният човек, който познава. Със сигурност нямаше от какво да се страхува. Със сигурност сърцето му беше в безопасност с нея.