Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (16)

16

Рон се взираше надолу към игрището от прозореца на ложата.

— Знаех какво ще се случи, когато го отстраних, но се надявах да не е толкова лошо.

„Старс“ бяха неефективни срещу кръвожадните „Лос Анджелис Рейдърс“. Джим Бийдерот беше пресрещнат четири пъти, Боби Том не можеше да задържи позицията си, а отбраната не успяваше да отнеме топката от противника. Фийби погледна за пореден път резултата: „Рейдърс“ 34, „Старс“ 3.

— Няма значение — каза тя. — Другата седмица ще е по-добре.

— Другата седмица играем с „Джайънтс“. Те имат само една загуба този сезон и тя е срещу „Сейбърс“.

Преди да успее да му отговори, една от дружките на Бърт дойде да се включи в разговора.

На следващата сутрин, докато караше към работа за срещата в осем часа, за която бе настоял Рон, тя още веднъж си припомни съботния следобед. Не можеше да се сети кога за последен път бе прекарала толкова чудесно. От панаира на изкуствата тримата отидоха до един местен ресторант за ранна вечеря и Дан се оказа също толкова добър слушател, колкото и добър разказвач. Тя го покани в апартамента, където той придума Моли да му демонстрира всичките си дрехи. Шеговитите му комплименти укрепиха повече самоувереността й, отколкото всичко, което й беше казвала Фийби. Той си тръгна малко след осем и тя прекара остатъка от вечерта да се тормози с образа на двамата с бившата му жена в леглото.

Необичайно оживеният трафик по булевард „Нейпър“ я забави и тя пристигна в офиса на Рон няколко минути след осем. Дан вече беше там. Усмихна се ведро и на двамата, докато заемаше мястото си край конферентната маса и се надяваше, че Дан не може да забележи колко е уплашена да е отново с него.

Веднага щом седна, Рон започна.

— След като отстраняването ти изтече, Дан, искам всички ние да получим възможност да започнем на чисто. Както и двамата знаете, през последните няколко седмици понесохме тежки удари от пресата. Днешните вестници са най-лошият. Получих обаждане у дома от нашия нов комисар снощи, който заяви с възможно най-силните думи, че сме се превърнали в посмешище за Лигата.

— Не смяташ ли, че това е малко крайно — каза Дан.

— Той изтъкна фотографиите в „Бомонд“, твоето отстраняване, маниера на обличане на Фийби на стадиона и разбира се, слуховете за романтичната връзка между вас двамата. Също така спомена един телефонен разговор от миналата седмица с теб, Фийби. Щеше ми се да знаех за това. Има ли някаква причина да не ми кажеш, че си говорила с комисаря?

Фийби прехвърли тежестта си на стола и реши, че харесва Рон повече като смотаняк.

— Изплъзна ми се от ума.

Дан я огледа скептично.

— Това е малко трудно за вярване.

— Той все още е малко разстроен от него — каза Рон.

— Аз съм тази, която трябва да е разстроена.

— Искаш ли да ни кажеш защо?

Тя се опита да измисли как да им представи нещата, така че да не я нападнат.

— Всъщност се държеше бащински. Каза ми, че понякога човек може да се надскочи — особено малко хубаво същество като мен, което се опитва да върши мъжката работа. Каза, че не съм била справедлива с Рийд. Спомена всички неща, за които ти е говорил, плюс слуха, който е чул, че продължавам с Боби Том. — Устата й се изопна. — Предположи, че месечните хормонални промени вероятно са в основата на проблемите ми.

Рон я познаваше достатъчно добре, за да я погледне тревожно.

— Какво му каза?

— Ъъъ… — Тя гледаше край него през прозореца. — Няма значение.

— Фийби…

Тя се примири с неизбежното с въздишка.

— Казах му, че трябва да затварям, защото от „Плейбой“ ме търсят на другата линия.

Рон премигна, но Дан се разсмя.

— Не я окуражавай. — Рон очевидно беше ядосан. — Знаеш, че ако „Старс“ печелеха, нямаше да получаваме толкова много критика.

— Миналата седмица бях отстранен! Наистина е трудно да печелиш футболен мач, когато не тренираш отбора.

— Това е една от причините, заради които исках да говоря с вас. — Рон си играеше с чашата за кафе. — Доколкото зависи от мен, миналото си е минало. Не можем да направим нищо за тези снимки, а колкото до облеклото на Фийби на стадиона, е, смятам, че комисарят не е прав.

— Само мога да си представям колко развълнуван е бил от татуировката на „Старс“ на плешката й вчера. Излезе много добре по телевизията.

— Временна е — каза тя. — Така просто изразявах съпричастност към отбора.

— Изразяваше много повече от това.

— Тя попълва някои от празните седалки — каза Рон. — Много от тях с жени, между другото. — Погледна към Дан. — Твоето отстраняване беше мое решение и аз поемам цялата отговорност за вчерашната загуба. Също така, предупреждавам и двама ви. Не искам да знам какво става между вас, но не искам и да попадам под този кръстосан огън отново. Разбрано ли е?

— Разбрано — отвърна грубо Дан.

— Нищо не става — отвърна Фийби. Непотрепващият поглед на Дан я караше да се чувства неудобно. Още веднъж си напомни, че поне временно, тези двамата работят за нея. Изправи се. — Сега, ако ме извините, имам работа.

Ъгълчето на устата на Дан се изви нагоре.

— Кажи „здрасти“ на приятелчетата си от „Плейбой“ от мен.

Тя потисна усмивката си, докато напускаше стаята и се отправяше към офиса си, където прекара остатъка от деня в четене на доклади и изучаване на файлове с таблици, които отразяваха в детайли сложните финанси на отбора. Докато си записваше цифри в бележника до клавиатурата, призна пред себе си, че й е приятно отново да използва ума си.

Следващият им мач щеше да се играе на „Джайънтс Стейдиъм“ за футболното предаване в понеделник вечер на ABC. Тъй като нямаше отбор, който да обича да губи пред значителна телевизионна аудитория, тези мачове се смятаха за част от най-важните за сезона. С напредването на седмицата напрегнатата атмосфера в средите на „Старс“ стана толкова експлозивна, че между играчите започнаха да се заформят сбивания, членовете на персонала си крещяха, а Дан викаше на всички. Лошият имидж на отбора напоследък се утежни, когато Фийби неохотно се съгласи с молбата на ABC за кратко интервю.

Играчите вече бяха по местата си, а чартърният самолет бе почти тих, когато напусна летище „О’Хеър“ в неделя следобед за Нюарк.

— Там е като в морга — каза Фийби на Рон, когато стюардесите им донесоха поръчаните питиета, бира за Рон и доматен сок за нея. — Не смятам, че е добре за играчите да са толкова напрегнати.

— Дан ги пришпорваше неимоверно тази седмица и те разбират ситуацията. Заложили сме всичко на този мач.

Фийби не просто се беше взирала в таблиците през седмицата, а също така беше прочела и броевете на няколко сериозни спортни списания от година назад. Сега хапеше замислено долната си устна.

— И все пак не смятам, че трябва да са толкова напрегнати. Може би това е причината да изпускат толкова много топката.

— Единственото, което ще ги накара да се успокоят, е победа.

— Ако не се отпуснат малко, това може и да не се случи.

— Искрено се надявам да грешиш.

Той насочи вниманието си отново към „Форбс“. Фийби се поколеба само за момент, преди да се наведе напред и скришно да освободи ключалката на малката чанта за кучета, прибрана под краката й.

Само след секунди вътрешността на самолета се изпълни с пронизителен лай, когато Пух се спусна по пътеката.

Някъде откъм седалките пред нея се изправи главата на Дан, който се извърна към нея.

— По дяволите, Фийби! Довела си онзи пес с теб!

— Опа. — Устните й оформиха малък розов овал, докато се изправяше и се измъкваше покрай Рон. — Извини ме. Изглежда, съм подценила кучето си.

Тя игнорира Дан и се отправи към треньорската част от самолета, където незабавно чу взрив от мъжки смях. Както се беше надявала, играчите се радваха на разсейването, осигурено от Пух. Пуделът се стрелкаше между краката им, препъваше се из багажа им и ближеше всяка открита човешка част, която докопаше.

Боби Том се протегна, за да я улови, но Пух се измъкна и се шмугна между краката на Уебстър Гриър. Фийби не се сдържа и се разсмя при вида на пухкавата малка глава на кучето със закачливата синьо-лилава панделка, кацнала върху огромните маратонки на Уебстър. Тя се загледа тревожно по пътеката към господарката си и се опита да прецени в колко голяма неприятност се е забъркала.

— Не мисля, че иска да я хванеш — отбеляза Уебстър.

— Кучешката чанта не й харесва особено.

Тъй като Пух, изглежда, се справяше добре и сама, Фийби започна да си бъбри с играчите край нея, като ги разпитваше за семействата им, за книгите, които четат, и за музиката, която слушат на уокмените си. Пух се беше увила около ценния десен крак на плейскикъра на отбора, но когато Фийби се приближи, кучето се стрелна през пътеката само за да се озове в ръцете на Дарнъл Пруит, най-големия защитник на „Старс“.

— Това ли търсехте, госпожице Съмървил?

Фийби се поколеба. От всички мъже в отбора Дарнъл Пруит беше най-заплашителният. В устата му проблясваше златен зъб с инкрустиран половинкаратов диамант, а черната му кожена жилетка бе опасана с тежка златна верига. Под жилетката не носеше риза и огромните му гърди и мускулести предмишници бяха изложени на показ в целия им абаносов блясък. Очите му бяха скрити зад заплашителни слънчеви очила, носът му беше широк и плосък, а едното му рамо бе прорязано от дълбок белег. Статията, която бе прочела едва вчера в „Спортс Илюстрейтид“, описваше Дарнъл като един от петимата най-зли мъже в НФЛ и докато го оглеждаше, тя не видя причина за несъгласие. Отбеляза си, че съотборниците му бяха оставили седалката до него празна.

Дори Пух беше сплашен. Пуделът клечеше в скута на Дарнъл с наведена муцуна и го поглеждаше тревожно. В пристъп на паника Фийби забеляза, че тя определено изглежда нервна.

Бързо се придвижи по пътеката, абсолютно сигурна, че не е добра идея Пух да нервничи, докато седи в скута на Дарнъл Пруит. Когато стигна до реда му, го огледа обезпокоено.

— Може би… ъъъ, по-добре е да я взема.

— Сядай — излая той.

Това беше заповед, не молба и тя се спихна на празната седалка като акордеон.

Веригата на Дарнъл изтрака. Пух се разтрепери.

Фийби избра този неуместен момент, за да си припомни един цитат от изказване на Дарнъл пред „Спортс Илюстрейтид“. Беше казал, че това, което най-много обича във футбола, е да вижда как изнасят неговия човек от игрището.

Тя прочисти гърлото си.

— Ами… не е добра идея да я изнервяме.

— Така ли? — отвърна той войнствено, загреба кучето с огромните си ръце и го повдигна на нивото на очите си.

Взираха се един в друг. Заплашителните тъмни очила на Дарнъл отразяваха кръглите кафяви очи на Пух. Фийби задържа дъха си, докато чакаше катастрофата. Секундите се изнизваха.

Диамантът в златния зъб на Дарнъл блесна, когато той се ухили.

— Това куче ми харесва.

— Не мога да ти опиша колко щастлива ме прави това — каза Фийби на един дъх.

Пух подуши веригата на Дарнъл, за да се сгуши по-близо. Той погали кучето по главата, панделката му, както обикновено, се беше развързала.

— Майка ми не ми позволяваше да имам куче, докато растях. Казваше, че не иска бълхи в къщата.

— Не всички кучета имат бълхи. Пух няма.

— Ще й го кажа. Може би ще ми позволи да си взема.

Фийби премигна.

— С майка си ли живееш, Дарнъл?

Той се ухили.

— Да, госпожо. Тя все ме заплашва, че ще се изнесе, но знам, че няма да го направи, докато не се оженя. Не ми вярва, че мога да се грижа за себе си.

— Разбирам. Скоро ли ще се жениш?

— О, не, госпожо. Не че не искам, но животът може да е доста сложен, нали знаете.

— О, със сигурност.

— Понякога дамата, която те привлича, може да не е привлечена от теб и обратно.

Тя го огледа любопитно.

— Кое от двете е?

— Извинете?

— Първото или второто? Дамата ли е привлечена от теб, но ти не си от нея, или…

— А, второто. Аз съм привлечен от нея, но тя не е луда по мен.

— Трудно ми е да го повярвам. Мислех, че вие, футболните играчи, само трябва да си избирате жената.

— Опитайте се да обясните това на мис Шармейн Дод.

Фийби обожаваше да слуша истории за любовния живот на хората. Събу обувките си и сви крака под тялото си.

— Разкажи ми за нея. Ако искаш, разбира се.

— Е, ами тя е доста упорита дама. И вторачена в себе си. Органистка е в църквата на мама, а през останалото време е библиотекарка. Боже, тя дори не се облича като хората. Носи онези превзети малки полички и блузи, закопчани чак до брадичката. И се разхожда наоколо с навирен нос.

— Но въпреки това ти я харесваш.

— Нека да кажем, че не мога да си я избия от главата. За съжаление, от своя страна дамата изобщо не ме уважава, защото видиш ли, тя е образована, а аз не съм.

— Ходил си в колеж.

За момент той се смълча. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че само тя можеше да го чуе.

— Знаете ли как е в колежа за такива като мен?

— Не, не знам.

— Вземат някое момче на осемнайсет, без никакъв житейски опит и му казват: „Дарнъл, ти ще играеш футбол за нас, а ние ще се погрижим хубавичко за теб. Ще ти дадем хубава стипендия и… обичаш ли коли, Дарнъл? Щото един от нашите стипци е голям дилър на «Шеви» и със сигурност може да ти даде хубав блестящ нов корвет като знак на това колко високо оценяваме, че си избрал университета ни. Ще се грижим добре за теб, Дарнъл. Ще ти осигурим високоплатена лятна работа, само дето — хубавичко чуй — няма изобщо да се налага да ходиш на нея. И не се притеснявай особено за лекциите, щото ще те уредим с индивидуална програма“. — Той я огледа през тъмните си очила. — Знаете ли какво означава индивидуална програма за такъв като мен? Означава, че в събота следобед трябва да оправя хубавичко моя човек и получавам отличен на изпитите.

Той сви рамене.

— Така и не се дипломирах, а сега получавам много пари. Но понякога си мисля, че това няма значение. За какво са ми тези пари, когато дама като Шармейн Дод започне да ми говори за някакъв бял пич, който написал известно стихотворение, което тя харесва, и очите й заблестяват, но аз не знам нищичко за поезията или за литературата, или за нещо друго, което тя смята за важно?

Между тях настъпи мълчание. Пух бе натикал муцуната си в извивката на врата на Дарнъл и тихичко хъркаше.

— Какво те спира да се върнеш в училище?

— Аз? О, не, не мога да направя това. Футболът ми отнема твърде много време.

— Вероятно можеш да ходиш извън сезона. — Тя се усмихна. — Защо не попиташ мис Дод какво мисли за тази идея?

— Тя ще ми се изсмее.

— Ако ти се изсмее, значи със сигурност не е правилната жена за теб.

— Не ме биваше много като студент — призна той с очевидна неохота.

— Вероятно защото никой не е очаквал да си добър студент.

— Не знам.

— Хайде, Дарнъл. Шубе ли те е?

Той я изгледа намръщено.

— Шегувам се — каза бързо Фийби. — Фактът, че не си роден студент, може да работи в твоя полза. — Тя се ухили. — Може да се наложи да помолиш за частни уроци.

Дарнъл се разсмя и половин дузина играчи се извърнаха, за да го изгледат невярващо.

Елвис Креншоу се изправи.

— Хей, Дарнъл, през цялото пътуване ли ще държиш това куче? Подай го насам. Аз също обичам кучета.

Дарнъл го изгледа навъсено.

— Защо не си го нач… ъъъ…

Мъжете задюдюкаха, докато Дарнъл навеждаше смутено глава. После смехът им рязко секна.

Фийби извърна глава, за да разбере какво бе причинило прекъсването, и видя, че Дан е влязъл в салона. Мъжете отново се завърнаха към списанията и музиката си или затвориха очи и се престориха, че дремят, все едно ги бяха хванали да се смеят на погребение.

Властта на Дан дори върху най-закоравелия от тези ветерани я изуми. Тя знаеше от подслушани разговори, че макар мъжете да негодуват срещу неотслабващото напрежение, все още го уважават. Рон бе казал, че една от причините, поради които Дан се поддържа в отлична физическа форма, е, че никога не би поискал от играчите нещо, което сам не може да направи.

Очите му се разшириха леко при вида на Пух, заспал дълбоко на гърдите на един от най-добрите му състезатели. Изгледа подозрително Фийби, поговори си за няколко секунди с треньора, после за всеобщо видимо облекчение изчезна отново в първа класа.

— Ама че чудат мъж — промърмори Фийби, като се изправи.

— Тренерът трябва да мисли за много неща — отвърна Дарнъл.

Пух се размърда и Дарнъл неохотно го подаде на Елвис Креншоу. Фийби спря за няколко минути да попита Уебстър за Кристъл и децата, после Боби Том искаше да говори с нея за идеята си да пусне своя собствена линия салца. Тя попита Джим Бийдерот как е рамото му и поговори с няколко от новобранците за нощния живот в Чикаго.

Когато най-накрая си прибра Пух, атмосферата в салона бе значително по-отпусната, но Фийби беше сигурна, че Дан ще промени това още утре. Не можеше да го вини за отдадеността му, но понякога се чудеше доколко разбира човешката природа. По времето, когато приключеше и последната екипна среща, щеше да ги е опънал толкова силно, че да вибрират.

 

 

Тя прекара вечерта и по-голяма част от следващия ден с Виктор. Той бърбореше ентусиазирано за играта и бе доволен, че тя го покани да сподели с нея ложата. Взе Пух с него, когато се разделиха, като обеща да го доведе отново за мача.

За първи път като собственик на отбора Фийби се присъедини към играчите на общата вечеря преди играта в хотела в пет. Вместо да седне на стола до Рон, тя отиде при Дарнъл и Елвис Креншоу, където разменяше огромното говеждо филе, което й бяха сервирали, за печени картофи и салата.

Вечерята беше мрачна и тиха. След нея, докато играчите се изнизваха, тя видя група фенове на „Джайънтс“, които бяха успели да се промъкнат в хотелското фоайе и да го обсипят с червени и сини знаци, които не оставяха съмнение за принадлежността им. Бързият проблясък на гняв я накара да осъзнае колко много бяха започнали да означават за нея „Старс“. От анонимен спортен отбор те се бяха превърнали в група хора, на които държеше.

Потънала в мисли, тя се облече автоматично в дрехите, които Симон й беше приготвила набързо миналата седмица. След като преподреди куфара си за късния нощен полет на връщане към „О’Хеър“, тя се срещна с Рон във фоайето.

Той се усмихна, когато огледа дрехите й.

— Идеално.

Фийби разгледа отражението си в огледалните плочки на стената със съмнение.

— Знам, че няма време за промени, но това не съм точно аз.

Беше облечена в своя собствена версия на екипа на „Старс“: небесносин панталон с блестящи златни ивици по външната страна на бедрата. Чифт синьо-златни чорапи и меки кожени маратонки, обсипани с кристали. Тъй като вечерите през ранния октомври обикновено бяха мразовити, Симон й бе ушила дебело синьо-златно сатенено късо яке с огромна блестяща звезда на гърба и по-малки, разпръснати отпред. Носеше косата си на букли, прихваната само с широка лента, вплетена в нея и завързана в небрежна панделка на върха на главата.

— Точно ти си — каза Рон. — Операторите ще полудеят.

Не говореха много, докато караха към Медоуландс и „Джайънтс Стейдиъм“. Преди да го стегнат, Джърси Медоуландс беше бунище за ръждясали автомобили и арена на сблъсъци между бандите. Слуховете настояваха, че стадионът бил построен под носа на Джими Хофа.

Когато стигнаха до входа за собствениците четирийсет и пет минути преди началото, Рон предложи да я придружи до ложата, преди да направи редовното си посещение в съблекалните, но тя вече бе решила какво трябва да направи и поклати глава.

— Идвам с теб.

— В съблекалнята?

Тя кимна рязко.

— В съблекалнята.

Рон я изгледа несигурно, но не коментира решението й, докато я водеше през подземните дълбини на стадиона. Влязоха в съблекалнята, която беше зловещо тиха. С изключение на шлемовете си играчите бяха напълно облечени и тя почувства, сякаш пристъпва в земя, населена с титани. На игрището те бяха огромни, но на закрито и в пълно бойно снаряжение, размерите им всяваха страхопочитание.

Някои от тях стояха изправени, докато други се бяха прегърбили на дървените скамейки със свити колене и отпуснати, облакътени на тях ръце. Боби Том и Джим Бийдерот седяха на дълга маса отстрани с опрени на стената гърбове. Всички лица бяха мрачни, докато слушаха Дан.

— … играем собствената си игра тази вечер. Няма да спечелим с голове на полето. Трябва да спечелим в червената зона. Трябва да печелим в късите дистанции…

Дан беше толкова фокусиран върху играчите, че не забеляза, че тя и Рон са влезли в съблекалнята, докато не приключи.

Рон се прокашля.

— Ъм… Госпожица Съмървил искаше да се отбие и да ви пожелае късмет тази вечер.

Намръщеното изражение на Дан й подсказваше, че не е добре дошла. Като се насили да го игнорира, тя залепи най-ослепителната си усмивка на лицето и пристъпи в средата на съблекалнята. Преглътна стеснението си и зае заучена поза, за да демонстрира облеклото си.

— Здравейте, момчета. Какво мислите? Доста готино, а?

Неколцина мъже се усмихнаха, но Фийби знаеше, че й трябва нещо повече от модно ревю, за да смъкне напрежението. Макар че тя последна би признала, че е някакъв футболен авторитет, няколко факта й изглеждаха напълно ясни. „Старс“ имаха великолепни играчи и чудесен треньорски състав, но по някаква причина не успяваха да задържат топката. За нея самата проблемът беше психически, не физически и след вчерашния полет не можеше да се отърси от мисълта, че те няма да губят толкова много топката, ако само успеят да се поотпуснат и да се забавляват.

Пристъпи пред една от пейките отпред, така че да вижда всички.

— Добре, момчета, започвам. Това е моята първа и искрено се надявам, последна реч в съблекалнята.

Неколцина от тях се засмяха.

— Имам пълно доверие в тренер Кейлбоу. Всички ми казват, че той е чудесен футболен стратег и страхотен мотиватор. Освен това е тооолкова сладък.

Както и се надяваше, те се разсмяха. Не рискува да погледне Дан, за да види как реагира на думите й. Вместо това свъси вежди.

— Не че останалите също не сте сладки. С изключение на Уебстър. Вече съм виждала Кристъл в действие и повярвайте ми, дори не поглеждам към него.

Още смях. Уебстър се ухили и сведе смутено глава.

Собствената й усмивка избледня.

— Ето какво искам да ви кажа. Ако спечелите днешния мач, ще улесните живота ми, що се отнася до пресата, но за да съм напълно честна, да победите „Джайънтс“ е по-важно за вас, отколкото за мен. Искам да кажа, аз мога да се подготвя за мача само толкова и…

— Госпожице Съмървил… — Предупреждението в гласа на Дан беше повече от ясно.

Тя се разбърза.

— Колкото и невероятно да ми изглежда обаче, всъщност започнах да харесвам неколцина от вас, мутанти такива, и тъй като всички искате страшно много да спечелите днес, ще ви кажа как да го направите.

Макар че избягваше умишлено да гледа към Дан, усещаше как свирепите му зелени очи прогарят дупки през кожата й. Независимо от позицията й като собственик на отбора това беше негова територия и тя я беше нарушила. И все пак продължи.

— Тренер Кейлбоу има векове опит и аз съм сигурна, че трябва да обръщате внимание на всичко, което ви е казал. Но ако направите само едно мъничко нещо за мен, мога да ви обещая успех.

Усещаше гнева, който се процежда от тялото на Дан. Той бе отделил цялата вечер да доведе играчите си до убийствена ярост, а тя безгрижно съсипваше всичките му усилия. Трябваше да пренебрегне инстинкта си за оцеляване, така че да успее да се концентрира върху мъжете, което не беше лесен подвиг, докато стоеше толкова близо до него.

— Господа, когато тази вечер се подредите на игрището, искам да направите следното. — Фийби направи пауза. — Искам да си представите, че „Джайънтс“ са голи.

Те я зяпаха, сякаш беше луда, което вероятно не беше далеч от истината. Чу няколко нервни подхилквания и огледа нарушителите с престорена строгост.

— Абсолютно сериозна съм. Когато „Джайънтс“ се подредят, просто си мислете, че човекът срещу вас, от другата страна на… — Умът й изведнъж се изпразни и тя се обърна към Рон. — Как се казваше това нещо?

— Линия на сблъсъка? — предположи Рон.

— Точно така. Представете си, че човекът от другата страна на линията на сблъсъка е гол. Ще сработи. Наистина. Обещавам ви. Това е номер, който научих в училище, за да преодолявам сценичната треска. Попитайте се как може да се тревожите, че ще бъдете победени от някой, чийто, ъъъ… корем виси навън? — Тя се усмихна ведро. — Значи, тази вечер… Мислете за голи!

За добро или за лошо, напрежението в съблекалнята се беше стопило. Докато раменните подплънки на мъжете се тресяха от смеха им, тя знаеше, че е постигнала целта си, и най-накрая позволи на собствения си инстинкт за оцеляване да я овладее.

Скочи от пейката и се втурна към вратата.

— Ще се видим на терена.

За жалост, Дан я хвана, преди да успее да избяга, и куражът й се стопи, когато видя, че лицето му е пребледняло.

— Отиде твърде далеч, Фийби. Когато играта свърши, ти и аз ще си поговорим за последен път.

Тя преглътна тежко и се измъкна покрай него.

Рон я настигна двайсет фута по-надолу по коридора, подпряна безсилно на стената.