Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (14)

14

Рон прочисти гърлото си.

— Мис Съмървил е позирала за „Бомонд“, преди да наследи „Старс“. Тя със сигурност няма намерение да излага отбора или НФЛ.

— Вярно ли е, че комисарят я е предупредил лично за поведението й? — попита една репортерка.

— Не е вярно — отвърна Рон. — Тя не е говорила с комисаря.

Само защото не бе вдигнала телефона, въпреки настойчивостта му, помисли си нещастно Фийби, която седеше мълчалива между Рон и Уоли Хамптън, пиар директора на „Старс“. Пресконференцията беше дори по-лоша, отколкото си я представяше. Тук бяха не само местните медии, но и някои национални, тръгнали на лов за пиперлива история.

Толкова много репортери искаха да вземат участие в пресконференцията, че бяха принудени да използват празното игрище. Тя, Рон и Уоли седяха близо до петдесетия ярд, зад малка маса, покрита със син плат с логото на „Старс“. Някои журналисти стояха прави, а други се бяха настанили на дървените скамейки, донесени специално за тях.

Първоначално, всички въпроси се въртяха около завещанието на Бърт, но не им отне много да сменят темата. Дотук бяха успели да поставят под въпрос мениджърските умения на Рон, треньорските способности на Дан и морала на Фийби. Рон и Уоли Хамптън отговаряха на всички въпроси, дори на онези, насочени пряко към нея.

Изправи се някакъв репортер с наднормено тегло, с грозна кожа и рошава брада. Уоли Хамптън й прошепна, че той представлява някакъв долнопробен таблоид.

— Фийби, ще направите ли още голи снимки?

Уоли го прекъсна.

— Мис Съмървил е много заета със „Старс“, за да се занимава с каквито и да е странични дейности.

Мъжът почеса кожата под брадата си.

— Това не е първият път, в който сваляте дрехите си публично, нали?

— Работата на мис Съмървил за големия художник Артуро Флорес е добре известна — каза остро Рон.

Репортерът беше прекъснат от колумнист от местна спортна медия.

— Напоследък има доста критики срещу тренер Кейлбоу, особено с многобройните обрати във всеки мач. Някои хора са на мнение, че той сменя началните си играчи твърде често. Те започват да се оплакват, че се претоварват и че той отнема забавлението от играта. Каквато и да е причината, отборът не изглежда добре този сезон. Имате ли планове за промяна?

— Никакви — отвърна Рон. — Все още е рано и донастройваме нещата. — Той продължи да възхвалява способностите на Дан и Фийби се зачуди какво ли би се случило, ако пресата научеше, че главният треньор е бил отстранен. Рон, изглежда, вярваше, че могат да представят отсъствието му като тежък грип, но тя не мислеше, че ще е толкова лесно. Това, което той направи, определено беше незаконно и Дан вероятно вече говореше с адвокатите си.

Казваше си да не мисли за подигравките и обидите му, но беше трудно да ги изхвърли от ума си. Може би беше за добро, че й показа толкова ясно какъв точно човек е. Сега беше принудена да се изправи пред факта, че си е позволила да се влюби в грешния мъж.

Противният репортер отново говореше с циничен израз на лицето си.

— А как ще коментирате изпълнението на тренер Кейлбоу на терена, Фийби? Как е там?

Другите репортери му хвърлиха отвратени погледи, но Фийби не се заблуди. Рано или късно, и те щяха да я попитат същото. Просто се изразяваха по-любезно.

— Тренер Кейлбоу има добро досие…

Фийби не можеше да понесе повече и постави ръка върху ръкава на Рон, за да го прекъсне.

— Аз ще отговоря на този въпрос. — Наведе се към микрофона. — Молите ме да класирам изпълнението на тренер Кейлбоу като любовник ли? Това ли означава въпросът ви?

За момент репортерът изглеждаше смаян от прямотата на атаката й, но после й се ухили мазно.

— Ами да, Фийби. Кажете ни как беше.

— Добре тогава. Отбележете си, че той е страхотен любовник. — Тя направи пауза, докато репортерите я зяпаха изумено. — Каквито са и Тъли Арчър, Боби Том Дентън, Джим Бийдерот, Уебстър Гриър и всички рънингбекове, както и повечето от защитниците и нападателите. Това покрива ли всички в организацията, с които се носят слухове, че съм спала? Не искам да пропусна някого.

Журналистите се разсмяха, но тя още не беше свършила. Макар че вътрешно се тресеше, гледаше право към противния репортер и се усмихваше.

— Между другото, ако си спомням правилно, сър, самият вие бяхте голямо разочарование.

Представителите на пресата изреваха възторжено. Ако Фийби не ги беше победила напълно, поне бе доказала, че не е толкова тъпа, за колкото я смятат.

 

 

Къщата, която Барт пазеше за любовниците си, беше един от двайсетте луксозни имота, разположени в залесената област в края на Нейпървил, която се намираше в западния край на Дюпаж Каунти. Привлекателната двуетажна сграда от бежови тухли имаше мансарден дървен покрив. Около двойната предна врата бяха разположени чифт елегантни арковидни прозорци с овали от оловно стъкло. Месинговите фенери проблясваха на късното слънце, докато Фийби паркираше колата си в гаража и влизаше в къщата.

Вътрешността на къщата беше приятно декорирана с нежни нюанси на аквамарин, перленосиво и бяло, които придаваха на стаите фино тропическо усещане. Кухнята се отваряше към слънчева трапезария, а катедралният таван придаваше простор на малката дневна.

— Моли? Пег? — Фийби се наведе, за да погали Пух, който беше побеснял от радост при завръщането й. Когато не получи отговор, тя и пуделът се качиха горе.

Мебелите в синьо-бялата й спалня бяха от избелен дъб, прозорците бяха огромни. Тя се чувстваше неудобно да спи в двойното легло, което заемаше по-голямата част от стаята, и го бе заместила с персон и половина, което взе от гостната. След като хвърли лененото си сако на пухкавата кувертюра, тръгна към гардероба и се преобу с чифт джинси и тениска на „Старс“.

Нито Моли, нито Пег се върнаха, докато си вземаше пълнозърнесто руло и салата с паста от хладилника и ги занасяше в слънчевата стая. Стъпваше по перленосивите плочки с меките си чорапи и седна на един от белите столове от филигранно желязо, поставени пред подобна маса, покрита със стъкло. Удобно двойно кресло, тапицирано с плат на светлосини и бели божури, формираше уютна зона в другия край на стаята.

Потърка пръстите си в гърба на Пух, докато ровеше в салатата. За първи път в живота си нямаше проблеми с петте фунта, които не желаеше да й се лепят по хълбоците. Може би защото тъгата я обземаше все повече с всеки изминал ден. Липсваха й Виктор и приятелите й. Липсваха й откриванията на галерии. Искаше плоски гърди и различно детство. Искаше добър съпруг и бебе. Искаше Дан Кейлбоу. Не реалният мъж, който я беше нападнал с думи тази сутрин, а забавният нежен мъж, който си мислеше, че е, през онази нощ, която се любеха.

Този нетипичен пристъп на самосъжаление бе прекъснат от звука на отваряне и затваряне на предната врата. Пух излая и се втурна да разследва ставащото. Фийби чу шумолене на пакети, тихи поздрави към пудела и после звук на стъпки, които се качваха по стълбите. Избута салатата си настрани и стигна до фоайето навреме, за да погледне през страничните прозорци и да види бялата тойота на Пег Ковалски да отбива по алеята.

Тръгна нагоре и почука на вратата на Моли. Отвори я, въпреки че не получи отговор.

Леглото беше отрупано с пакети от мечтаните от всеки тийнейджър магазини: „Дъ Геп“, „Бенетон“, „Дъ Лимитед“. Пух лежеше насред бъркотията и гледаше как Моли издърпва дрехи от пакетите.

Моли я погледна и за няколко секунди Фийби си помисли, че вижда дребните черти на сестра си да се изкривяват от вина. После по лицето й се завърна обичайната враждебност.

— Мисис Ковалски ме заведе да си купя дрехи за училище. Дъщеря й е тийнейджърка, така че познава най-добрите магазини.

Фийби също познаваше най-добрите магазини, но когато й предлагаше да пазаруват, Моли отказваше.

— Виждам. — Тя преглътна разочарованието си и седна в края на леглото.

Моли се протегна да погали Пух. Фийби осъзна, че Дан бе прав за привързаността на сестра й към кучето, но не го коментира.

— Какво си си купила?

За момент Моли реагира като нормален тийнейджър. Докато измъкваше джинсовото яке, плетения пуловер, избелените джинси и тениските, очите й блестяха развълнувано. Фийби не можеше да критикува вкуса на Пег. Беше помогнала на Моли да се сдобие с идеалния гардероб за момиче на нейната възраст.

— Мислила ли си да си пробиеш ушите?

— Мога ли?

— Не виждам защо не. Помисли си.

— Искам — отвърна Моли без колебание.

— Добре тогава. Ще идем в петък. — Фийби сгъна отново чифт джинси и заговори внимателно. — Почти нищо не казваш за училището. Как върви?

Всеки път, когато Фийби й задаваше този въпрос през последните две седмици, Моли отказваше да отговори с повече от сричка. Сега изражението й се вкамени.

— А ти как мислиш? Мразя го. Дори класовете за напреднали са лесни.

— Класовете ти бяха лесни и в „Крейтън“.

— Обществените училища са пълни с кретени.

— Когато се записа, съветникът ти спомена, че департаментът по английски използва ученици преподаватели в работилниците по писане. Защо не се кандидатираш?

— Защо да го правя?

— Понякога е приятно да помагаш на други хора. — Когато Моли не й отговори, Фийби продължи внимателно: — Поне ходиш на училище с момчета.

Моли изведнъж стана много заета да сваля етикета от един чифт джинси. Фийби опита отново.

— Как е?

— Какво имаш предвид?

— Да ходиш на училище с момчета.

— Те са големи фукльовци. И са отвратителни в кухнята.

— Ами момчетата в класовете за напреднали? И те ли са фукльовци?

— Някои от тях май да. Но голяма част са зубрачи.

Фийби потисна усмивката си.

— Винаги съм харесвала зубрачи. Няма нищо по-секси в един мъж от интелекта му. Разбира се, хубави неща може да се кажат и за глупавите и сладките.

Моли се изкикоти и за няколко мига бариерата между тях падна.

— Момчето, чието шкафче е до моето, има дълга коса. Наистина е доста шумен и гаден, винаги имитира китара, но също е и някак сладък.

— Така ли?

— Той е в класа по английски за напреднали, но не му е лесно да се справя.

— Вероятно можеш да му предложиш помощ.

— Той дори не знае коя съм. — Моли избута един сак настрани, а лицето й помръкна. — Никой не ме харесва. Всички момичета са кучки. Ако не си мажоретка и не носиш правилните дрехи, дори не говорят с теб.

Сега Фийби разбра какво е мотивирало лудешкото пазаруване.

— Сигурна съм, че не всички момичета са такива. Просто трябва да намериш правилната група. Ще ти трябва време.

— Не ми пука за тях! Ти ми каза, че трябва да остана само един семестър и после напускам.

Победена, Фийби се изправи от леглото.

— Радвай се на новите си дрехи. Иска ми се да бяхме отишли заедно, щеше да ми хареса.

Може би само си въобрази, но помисли, че вижда по лицето на сестра й да преминава проблясък на несигурност.

 

 

Същата вечер преди лягане Фийби защипа цикламената каишка на нашийника и изведе Пух на разходка. След опасностите на манхатънските улици, тази тиха жилищна зона, където беше свободна да върви нощем, без да се тревожи, че ще стане част от статистиката, й харесваше.

Градските къщи бяха струпани в гориста област. По края й се простираше павирана велоалея, осветена от редки улични лампи. Обичаше плътната тишина, миризмата на дърветата и свежестта на нощния въздух в края на лятото.

Пух припкаше пред нея, понякога спираше да зарови нос в жълъдите или под купчинка сухи листа, от време на време приклякваше, за да маркира някое особено блажено местенце. Маратонките на Фийби скърцаха по тротоара, пухкавият пуловер, който носеше, беше топъл и уютен. За няколко мига остави всички неприятности да се оттекат от нея и се наслади на нощната тишина.

Усещането й за благополучие бе нарушено от звук на кола, която завиваше в нейната посока. Наблюдаваше я, докато намалява пред къщата и отбива по алеята. Спря, когато фаровете й я осветиха. Шофьорът незабавно даде на заден и се отправи към нея. Още преди колата да спре до бордюра, тя видя, че е червено ферари.

Напрегна се, когато Дан излезе от него и тръгна към нея. Носеше очилата си и беше сложил ветровка с логото на „Старс“ над прасковената си риза и джинсите. Пух започна да лае и да опъва каишката си, за да се докопа до него.

Тя се опита да се подготви за очакваната болезнена среща, но денят беше труден и изтощителен и не й бяха останали много сили.

Дан погледна към пухкавия пудел, който се опитваше да омотае глезените му с каишката си.

— Здрасти, куче.

— Името й е Пух.

— Аха. Но май това е една от онези думи, които не искам да употребявам много често. Като „захарче“. — Ветрецът разроши тъмнорусата му коса, когато я огледа от глава до пети. — Изглеждаш различно. Сладурско.

Бяха я наричали как ли не, но никога така.

— Какво искаш?

— Какво ще кажеш за малко празни приказки като начало? Хубава вечер, нали?

Не можеше да си позволи да бъде въвлечена в играта му, каквато и да беше тя, затова дръпна каишката на Пух и тръгна. Той пое редом с нея, пригодявайки дългите си крачки към нейните по-къси.

— Времето е наистина хубаво. Денем е все още горещо, но нощем усещаш, че есента вече идва.

Тя не каза нищо.

— Това е доста красива област.

Тя продължи да върви.

— Знаеш ли, можеш да допринесеш нещо към разговора.

— Ние, кифлите, не мислим.

Той набута ръце в джобовете си и каза тихо:

— Фийби, съжалявам. Характерът ми ме провали. Знам, че това не е извинение, но е истината. Ако някой е кифла, сигурно съм аз.

Фийби бе очаквала гняв, не съжаление, но атаката му от сутринта я бе наранила твърде дълбоко и тя продължи да мълчи.

— Изглежда, винаги ти се извинявам за нещо. Така е от самото начало, нали?

— Май сме като вода и нефт.

Той се наведе, за да избегне един клон, който се бе надвесил твърде ниско над пътеката.

— Бих казал като бензин и горелка.

— Както и да е, мисля, че трябва да се опитваме да се отбягваме възможно най-много. — Тя спря край една от лампите. — Не мога да направя нищо за отстраняването. Рон отказва да го отмени, а аз не мога да отменям нарежданията му.

— Знаеш, че нарушавате договора ми.

— Знам.

— Последното нещо, което ти трябва сега, е съдебен процес.

— Знам и това.

— Тогава какво ще кажеш за сделка?

— Каква сделка?

— Ще ми правиш компания следващата неделя следобед, а аз ще те опазя от адвокатите си.

Това бе последното, което очакваше.

— Ще летя на юг за два дни, до Гълф Шорс. Наричаме го Селяндурската ривиера, аз имам място на плажа там. Когато се върна, ще имам малко свободно време. Една голяма стара къща. Нищо за правене. В събота има някакво местно арт шоу и тъй като знам колко много обичаш изкуството, помислих, че можем да го посетим.

Тя се взря в него.

— Да не ми казваш, че няма да оспорваш отстраняването?

— Точно това ти казвам.

— Защо?

— Имам си причини и те са лични.

— Няма да кажа.

— Не ме притискай, Фийби.

— Моля те. Искам да знам.

Той въздъхна и тя помисли, че видя нещо много подобно на вина да преминава през лицето му.

— Ако го кажеш на някой, ще те нарека с десет различни думи за лъжец.

— Няма да кажа.

— Отстраняването ще отслаби отбора, а това не ми харесва. Ще ни е нужно чудо, за да победим тази неделя, и ще е трудно да се възстановим от досегашния резултат. Но няма да го оспоря, защото Рон най-накрая направи нещо правилно. Аз се бях отклонил. Никога не съм очаквал той да ми се противопостави.

Тя се усмихна.

— Не вярвам на ушите си. Ти го нарече Рон.

— Изплъзна ми се, така че не разчитай да се случи отново. — Той тръгна. — И не си мисли, че съм променил мнението си за него само защото най-после прояви съобразителност. Далеч съм от вземане на решение. А сега, какво решаваш за неделя?

Тя се поколеба.

— Защо, Дан? Вече се съгласихме, че не се разбираме добре?

— Няма да насъсквам адвокатите си срещу теб. Тази причина не е ли достатъчна?

Стигнаха края на алеята. На завоя тя събра целия си кураж.

— Аз не съм играчка. Не можеш да ме използваш, за да се забавляваш, и после да ме захвърляш.

Гласът му беше изненадващо тих.

— Тогава защо се държиш като такава?

Макар че звучеше повече озадачен, отколкото обвинителен, болката се върна и тя тръгна отново.

Той я настигна.

— Не можеш да живееш и по двата начина. Не можеш да флиртуваш с всичко в панталони, да носиш дрехи, които изглеждат като полепнали по тялото ти, а после да очакваш хората да се отнасят с теб като с Майка Тереза.

Тъй като знаеше, че в думите му има истина, тя спря да върви и се обърна да го погледне.

— Не ми трябват лекции от теб. И докато още сме на личностните оценки, може би трябва да помислиш да се погледнеш в огледалото и да откриеш как да контролираш настроението си.

Той натъпка ръце в джобовете си.

— Вече знам отговора. И няма да говоря с теб за това, така че дори не си помисляй да питаш.

— Тогава не би трябвало и ти да ме питаш защо се държа като… както се държа.

Той я изгледа дълго и изпитателно.

— Не те разбирам. Ти си по-различна от всяка друга жена, която познавам, но продължавам да мисля, че си като всички жени, които познавам, и точно тук идва бедата.

Докато го гледаше, застанал в басейн от златна светлина, с разрошена от вятъра коса, тя можеше да чуе скърцането на старомодния вентилатор над главата си.

— Няма да спя с теб отново — каза тихо. — Това беше ужасна грешка.

— Знам.

Искаше й се да не се бе съгласявал толкова лесно.

— Не мисля, че това за неделя е добра идея.

Той отказа да приеме отговора й.

— Идеята е страхотна. Ти обичаш изкуството, а ще бъдем на обществено място, така че няма да може да се пипаме.

— Нямах това предвид!

Той се ухили и я потупа под брадичката с твърде самодоволно изражение.

— Ще те взема по обяд, секси маце.

Докато се отдалечаваше от нея към колата си, тя му извика:

— Не ми казвай „секси маце“.

— Извинявай. — Той отвори вратата и се плъзна вътре. — Секси маце, госпожо.

Тя постоя под светлината на лампата и го гледа, докато тръгваше. Това е само някакво арт шоу, помисли си. Какво лошо можеше да се случи?

 

 

Рей Хардести виждаше русата коса на Фийби да проблясва на светлината на лампите от мястото си за наблюдение на хълмовете, които се простираха зад луксозните имоти. Беше паркирал вана си на тесен път, водещ към малко жилищно каре, и сега постави бинокъла на седалката. Слуховете бяха верни, помисли си. Между Кейлбоу и новия собственик на „Старс“ имаше нещо.

Той събираше информация за Дан Кейлбоу като орехи за зимата, готов да я измъкне, ако се наложи, но дотук Кейлбоу се прецакваше сам. „Старс“ бяха спечелили само един мач от началото на сезона и с всички тези обрати приличаха на колежански отбор. С всяка загуба Рей се чувстваше малко по-добре. Може би Кейлбоу щеше сам да се уволни за некомпетентност.

Той чакаше треньора на „Старс“ да се отдалечи, преди сам да запали колата. Елън го посрещна на вратата и започна да фучи незабавно. Той мина покрай нея, без да каже и думичка, влезе в бърлогата си, заключи вратата, тръшна се в любимия си стол и си запали цигара.

Малката стая беше облицована с чворест бор, макар че почти нищо от него не се виждаше, защото всеки фут от стените бе покрит със спомени: фотографии от мачове на Рей-младши, трофеи, фланелки, обточени с кабарчета, сертификати в рамки и вестникарски статии. Когато беше там, Рей понякога се преструваше, че всички тези награди са негови. През последните няколко месеца дори спеше на старата кушетка под единствения прозорец на стаята.

Той засмука от цигарата си и се закашля. Спазмите ставаха все по-дълги и сърцето му отново прескачаше, но той нямаше още да умира. Не и докато не накара Кейлбоу да си плати. Искаше „Старс“ да загубят всеки мач. Искаше целият свят да узнае, че това копеле бе направило най-голямата грешка в живота си, когато отряза Рей-младши. Тогава може би Рей щеше да се върне при старите си дружки и да пийнат няколко заедно. Само още веднъж, преди да умре, искаше да се почувства отново голяма работа.

Рей се изправи от стола си и тръгна към вградените шкафове, откъдето издърпа бутилка уиски, която държеше зад някакви кутии. Махна капачката и си пийна, после занесе бутилката към дивана. Докато сядаше, вдигна пистолета, който бе оставил в края на масата, когато се прибра от работата си на „Мидуест Спортс Доум“ вчера.

Тази вечер стадионът е празен, помисли си той, но утре вечер щяха да го връхлетят религиозните кръстоносци. Следващата нощ имаше някаква негърска рап група. Мразеше концертите, но обичаше да е охрана. Особено в неделните следобеди, когато „Старс“ губеха.

Надигна бутилката още веднъж, поглади пистолета в скута си и се заслуша в тълпата, която викаше името му.

Хардести!

Хардести!

Хардести!