Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (10)

10

Когато Фийби погледна към видеокасетата на пасажерското място до нея, осъзна, че да се появи неканена в къщата на Дан Кейлбоу е най-глупавото нещо, което някога е правила. Но вместо да обърне кадилака на Бърт и да се прибере вкъщи, се взря през светлината на фаровете към пътя в опит да открие дървената пощенска кутия, която Кристъл Гриър й бе казала да търси. И докато гледаше, репетираше какво ще каже, след като я намери.

Щеше да е съвсем небрежна, да заяви на Дан, че Пол се е появил с касетата малко след като той си е тръгнал. Тъй като знаела, че иска да я гледа, преди да легне, решила да му я достави, понеже нощта била чудесна за шофиране. Наистина нищо особено.

Намръщи се. Беше един часът сутринта, вероятно не трябваше да споменава нищо за прекрасната за шофиране нощ. Може би просто трябваше да каже, че не й се спи и е искала да покара, за да се отпусне.

Истината беше, че искаше да го види, преди да загуби кураж. Беше дълбоко разтърсена от момента, в който изпита неустоимото желание да го целуне. Сега имаше нужда да го види сам, някъде, където нямаше да ги прекъсват, и да се опита да разбере какво означава това чувство.

Беше си измислила един милион причини защо не трябва да е привлечена от него, но никоя не обясняваше начина, по който той я беше накарал да се чувства тази вечер, сякаш тялото й бавно оживяваше. Усещането беше едновременно ужасяващо и въодушевяващо. Дан не криеше факта, че не я харесва, но в същото време тя усещаше, че го привлича.

Внезапно почувства сълзи в очите си. От години не си бе позволявала да мечтае, че би могло да се случи нещо подобно. Глупачка ли беше, или имаше шанс да си възвърне женствеността?

Фаровете й осветиха дървената пощенска кутия и тя премигна. Върху нея нямаше име, но номерът беше правилният и тя намали, когато зави по тясна чакълена алея. Нощта беше облачна, луната едва осветяваше стара овощна градина. Мина по малък дървен мост и полегат завой, преди да види светлините.

Несиметричната каменна ферма беше напълно различна от ергенската квартира, която си бе представяла. Беше построена от дърво и камък, имаше три комина и едно странично крило. Към старомодната предна веранда, оградена от издължени перила, водеха стълби. На уютната светлина, която се процеждаше през предните прозорци, тя видя, че капаците им и входната врата са боядисани в перленосиво.

Гумите й изскърцаха по чакъла, когато отби до къщата, и изключи двигателя. Външните светлини рязко угаснаха, последвани и от вътрешните. Тя се поколеба. Вероятно го беше хванала точно когато си лягаше. И все пак още не беше заспал.

Грабна видеокасетата от мястото, преди да се е разколебала, отвори вратата и излезе навън. Някъде далече се обади бухал, зловещ звук, който я изнерви още повече. Докато внимателно пристъпваше към верандата, й се прииска да не беше толкова тъмно.

Постави ръка на перилото и предпазливо изкачи четирите каменни стъпала. В гъстия мрак пеенето на щурците й звучеше злокобно, а не приятелско, като скърцането на панти в обитавана от духове къща. Не можеше да открие звънец, само тежко чукало. Повдигна го, после потрепна при глухото му откънтяване.

Изнизаха се няколко секунди, но никой не отговори. Все по-нервна, тя отново пусна чукалото, но веднага й се дощя да не го беше правила, защото вече знаеше, че това е ужасна грешка. Беше неловко. Нямаше как да обясни присъствието си тук. Какво си беше мислила? Щеше да се измъкне и…

Ахна, когато една длан запуши устата й. Преди да успее да реагира, около кръста й се обви могъща ръка. Цялата кръв се смъкна от главата й и краката й се подгънаха, когато осъзна, че е приклещена.

Заплашителен глас прошепна в ухото й:

— Ще те отнеса в гората.

Беше парализирана от страх. Опита се да изпищи, но не можа да издаде и звук. Беше точно като в онази нощ, когато беше на осемнайсет. Краката й се отлепиха от земята и той я понесе надолу по стълбите, сякаш изобщо не тежеше. Мракът и паниката и задушаваха. Мъжът я повлече към дърветата с притисната до ухото й уста.

— Бори се — прошепна й той. — Бори се здраво, макар да знаеш, че това няма да ти помогне.

Звукът на познат акцент проникна през паниката й и тя осъзна, че нападателят й е Дан! Умът й се завъртя. Случваше се отново! Тя беше привлечена от него, флиртува с него и сега той щеше да я изнасили! Парализата й изчезна. Не можеше да позволи това да се случи за втори път.

Започна отчаяно да се бори за свободата си, риташе и се опитваше да го ръгне с лакти, но той беше силен, толкова по-силен от нея, с железни мускули, оформени от години тренировки. Завлече я в гората, сякаш тежеше колкото дете. Опита се да изкрещи, но натискът на ръката му върху устата й беше безмилостен.

— Така е добре. Добре се бориш, сладурано. Ще ме накараш да се потрудя.

Тя се изви в ръцете му и се опита да изкрещи под дланта му, но той бързо я хвана. Смътно различаваше някаква кръгла структура над главата си и когато той я привлече по-близо, видя че е градинска беседка.

— Ще си го получиш — шепнеше й той. — Точно както ти харесва. Ще ти дам болката, която толкова много искаш. — Извлачи я по стъпалата до входната арка към обвитите в бръшлян решетъчни стени. Дори не се беше задъхал. — Ще бъдеш безпомощна. Ще правя каквото си искам с теб и ти няма да можеш да ме спреш.

Издърпа я в мрака и ужасът се впи в нея по същия начин, както в онази гореща нощ край басейна преди толкова години. Като държеше едната си ръка върху устата й, той зарови другата под полата й и издърпа ластика на бикините й.

— Първо ще разкъсам това.

От гърлото й се разнасяха ужасни звуци, приглушени от натиска на дланта му. Тя не искаше това. Моля те, Боже, не позволявай да се случи отново. Още веднъж чу ужасния шепот в ухото си.

— А може би трябва да започна оттук. Това ли искаш да направя?

Дръпна ръка от устата й и грабна горната част на роклята й в юмрук. Разкъса я с едно силно дръпване.

Случиха се две неща едновременно. От устните й се изтръгна бесен писък. А ръката върху гърдите й замръзна.

— Вал?

Той опипа гърдите й. Цялото му тяло се вцепени. И после отскочи от нея, сякаш беше радиоактивна.

Тя започна да хлипа. Вътрешността на малката беседка внезапно бе заляна от кехлибареното сияние на жълта противонасекомна лампа, която освети градинска мебел, рогозка и ужасеният му поглед, вперен в нея.

— Фийби! Исусе… Исусе, Фийби, съжалявам, аз… аз не знаех, че си ти. Аз… Вал трябваше…

Зъбите й тракаха, цялото й тяло започна да се тресе. Там, където беше дръпнал роклята й, зееше дупка, разкриваща едната й гърда. Тя сграбчи материята, докато отстъпваше, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Фийби… — Той се спусна след нея.

Тя се препъна назад, отчаяно стиснала разкъсаната си дреха.

— Не ме докосвай! — изхлипа.

Той замръзна и се отдръпна, стиснал ръцете си.

— Няма да те нараня. Мога да обясня. Това е грешка. Не знаех, че си ти. Аз, аз мислех, че е бившата ми жена. Тя трябваше да ме чака тук.

— И това трябва да оправи нещата? — Зъбите й не спираха да тракат, гърдите й трепереха, докато се опитваше да си поеме дъх.

Дан направи още една крачка и тя отново отстъпи назад. Той незабавно спря.

— Не разбираш.

— Копеле! Извратено копеле!

— Дан!

Фийби замръзна, когато чу женския глас.

— Дан! Къде си?

Когато осъзна, че вече не са сами, я изпълни облекчение. После зърна умолителния поглед в очите му и видя, че притиска пръст до устните си, давайки й знак да мълчи.

— Тук! — изкрещя тя. — Тук!

Той наклони глава.

— Мамка му.

— Дан? — В беседката се появи слаба, привлекателна жена в обикновена памучна рокля на цветя. — Чух…

Спря рязко, когато видя Фийби. Погледът й отскочи към него.

— Какво става тук?

— Това, което става тук — каза смутено той, — е нещастен случай на объркана самоличност.

Жената погледна разкъсаната дреха на Фийби и разрошената й коса. Очите й се разшириха от смайване.

— О, боже.

Докато ужасът на Фийби започна да се уталожва, тя разбра, че тук се случва нещо, което не разбира.

— Беше тъмно — каза Дан на жената — и помислих, че си ти.

Тя притисна пръсти към слепоочието си.

— Тя дискретна ли е?

— Дискретна, как не! Тя е уплашена до смърт! Не виждаш ли какво направих с нея?

Гласът на жената беше толкова хладен и делови, че Фийби я намрази незабавно.

— Коя е тя?

— Фийби Съмървил — отвърна Дан, очевидно осъзнавайки, че Фийби не е в състояние да отговори сама.

— Собственичката на „Старс“?

— Точно тя. — Той се обърна към Фийби и каза тихо: — Това е Валъри Кейлбоу, Фийби. Моята бивша съпруга. Тя е също и член на Американския конгрес, но извън това можеш да й се довериш. Валъри ще ти обясни, че не се опитвах да те нараня, и ще ти каже точно в какво се забърка.

Челото на Валъри се набръчка от тревога.

— Дан, аз не…

— Направи го! — тросна се той с убийствено изражение. — Тя не е в състояние да възприеме нищо от мен точно сега.

Жената подбра думите си внимателно с каменно изражение.

— Госпожице Съмървил, макар че Дан и аз сме разведени, избрахме да продължим интимната си връзка. И двамата сме доста авантюристично настроени в секса и…

— Говори за себе си, Вал. Аз ще съм щастлив с едно двойно легло и няколко касети с Джони Матис.

— Мен ли обвиняваш за станалото?

— Не — въздъхна той, — вината беше моя. И двете имате светли коси и сте горе-долу еднакви на ръст. Беше тъмно.

— Дан и аз се бяхме уговорили да се срещнем тук тази вечер. Трябваше да присъствам на официално събиране и закъснях. За жалост, госпожице Съмървил, той ви е припознал с мен.

Фийби бавно започна да разбира какво се бе случило, но можеше само да се взира в жената с изумление.

— Да не би да ми казвате, че искате той да се отнася с вас така?

Валъри избягваше да срещне погледа й.

— Опасявам се, че трябва да тръгвам. Съжалявам, че сте изпитали такъв ужас. Само се надявам да разбирате колко деликатна е ситуацията. Като официално лице за мен ще бъде извънредно неловко, ако някой научи.

— За бога, Вал…

Тя се извърна към него.

— Млъкни, Дан. Това може да съсипе кариерата ми. Искам уверението й, че няма да каже никому.

— На кого бих могла да кажа? — възрази безпомощно Фийби. — Никой не би ми повярвал.

— Съжалявам. — Валъри й кимна неловко и бързо напусна беседката.

Фийби не искаше да остава сама с него. Незабавно я завладя осъзнаването на гнетящия му физически ръст, на мускулите, които изпъваха твърде тесните ръкави на тениската му. Като държеше разкъсаните краища на роклята си, тя започна да отстъпва към обраслия с лози вход на беседката.

— Моля те, седни — каза Дан тихо. — Обещавам, че няма да се приближавам към теб, но трябва да поговорим.

— Това е просто игра между вас двамата, нали? — прошепна тя. — Така се забавлявате.

— Да.

— За мен не беше игра.

— Знам. Съжалявам.

— Как можеш да правиш нещо подобно?

— Тя харесва това.

— Но защо?

— Тя е силна жена. Властна. Понякога се уморява винаги да държи нещата под контрол.

— Тя е болна и ти също.

— Не съди, Фийби. Тя не е болна и до тази вечер онова, което се случваше между нас двамата, не засягаше никой друг.

Тя отново започна да трепери.

— Ти щеше да… Ами ако не беше спрял?

— Спрях. Веднага щом усетих… — Той се прокашля. — Валъри е доста по-плоска от теб.

Коленете й нямаше да я издържат още дълго и тя се строполи на най-близкия стол. Той се приближи внимателно към нея, сякаш се страхуваше, че отново ще започне да пищи.

— Какво правеше тук?

Фийби си пое треперливо въздух.

— Пол се появи на партито малко след като си тръгна. Аз… аз донесох касетата, която искаше. — Направи безпомощен жест, когато осъзна, че я е изпуснала.

— Но аз казах на Роналд да не я праща тази вечер.

— Помислих, че… не ми се спеше и… няма значение, беше глупава идея.

— И още как.

— Ще тръгвам. — Като се подпря с ръце върху облегалките на стола, тя успя да се изправи на крака.

— Трябват ти няколко минути да се успокоиш, преди да се опиташ да шофираш. Ето какво ти предлагам. На партито не успях да хапна нищо, а съм гладен. Нека да ти направя сандвичи. Какво ще кажеш?

В изражението му прозираше момчешко нетърпение да й угоди, което облекчи част от остатъчния й страх, но той беше твърде голям и твърде силен, а тя не се беше възстановила от онези моменти, когато миналото сякаш се повтаряше.

— По-добре да тръгвам.

— Страх те е да останеш сама с мен, нали?

— Просто съм уморена, това е всичко.

— Уплашена си.

— Аз бях напълно беззащитна. Ти си силен мъж. Не можеш да си представиш какво е.

— Не, не мога. Но това свърши. Няма да те нараня. Знаеш това, нали?

Тя кимна бавно. Наистина го знаеше, но все още й беше трудно да се отпусне.

Той й се усмихна.

— Знам, че искаш да избягаш вкъщи. Ще събудиш малката си сестричка, за да започнеш да я пляскаш.

Тя се взря в него озадачена.

— За какво говориш?

— Мис Моли и аз проведохме интересен разговор тази вечер. Но няма да ти кажа нищо повече, ако не ми позволиш да ти направя нещо за ядене.

Тя видя предизвикателна искра в очите му. Сега той беше треньорът, който изпитваше куража й, точно както изпитваше своите играчи. Знаеше, че няма да я нарани. Ако и този път избягаше, щеше ли някога да спре?

— Добре. Само за малко.

Беше трудно да се справи с непознатия път в мрака. Веднъж се препъна, но той не хвана ръката й да й помогне и тя се зачуди дали знаеше, че щеше да се разпадне, ако я беше докоснал в мрака.

Докато вървяха, Дан се опитваше да я успокои, като й разказваше за фермата.

— Купих това място миналата година и го обнових. Има овощна градина и конюшня, където мога да държа двойка коне, ако искам. Тук има дървета, които са на стотици години.

Стигнаха до верандата. Той се наведе, за да вземе видеокасетата, която тя бе изпуснала, после отвори предната врата и запали светлините, преди да я покани да влезе. Фийби видя стълба отляво и свод вдясно, който водеше към страничното крило. Последва го през него в широкото рустикално и уютно помещение.

Оголеният камък на най-дългата стена проблясваше на светлината на запалените лампи. В помещението имаше удобна всекидневна на две нива и уютна старомодна кухня със закътана галерия, сгушена под стрехите. Върху изтъркания чамов под бяха разположени цял асортимент мебели, включително диван в ловнозелено каре с червени и жълти акценти, големи меки кресла и стар шкаф от борова дървесина. Една дървена пейка, която носеше десетилетно наследство от прорези и резки от инструменти служеше за масичка, а до купчината книги бе разположена шахматна дъска. Върху полицата над голямата каменна камина бяха положени ниски дървени свещници, керамични съдове и няколко антични метални кутии. Тя очакваше Дан да е обграден от мраморни статуи на голи жени, а не да живее в този удобен селски пристан, който изглеждаше твърде много като част от илинойската прерия.

Той й подаде мека синя памучна риза.

— Ако искаш, я облечи. След кухнята има баня.

Осъзна, че все още стиска горнището на роклята си. Взе ризата от него, извини се и отиде в банята. Докато се взираше в отражението си в огледалото, видя, че очите й са големи и уязвими, прозорци към скритите й тайни. Оправи косата си с пръсти и изтри петната от туша за мигли със салфетка. Излезе едва когато се успокои.

Ризата, която й беше дал Дан, й висеше до средата на бедрото и тя нави ръкавите, докато отиваше към кухнята, където той вадеше самун пълнозърнест хляб и пакет месо за сандвичи от хладилника.

— Какво ще кажеш за ростбиф?

— Не съм голяма почитателка на говеждото.

— Имам малко колбаси и пуешки гърди.

— Сирене ще свърши работа.

— Запечено сирене? Наистина ме бива в това.

Беше толкова нетърпелив да й угоди, че тя не сдържа усмивката си.

— Добре.

— Искаш ли вино или бира? Имам и студен чай.

— Студен чай, моля. — Тя седна до разтегателната маса от американски орех.

Той наля студен чай за двама им и започна да прави сандвичите. На масата лежеше копие от „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг. Фийби я използва като възможност да възстанови някакво подобие на нормалност между тях.

— Доста тежко четиво за спортист.

— Ако проверявам всяка дума, не е толкова зле.

Тя се усмихна.

Той сложи сандвичите в железен тиган.

— Книгата е интересна. Дава ти много храна за размисъл: кварки, гравитационни вълни, черни дупки. В училище обичах науката.

— Мисля да изчакам филма. — Тя си пийна от студения чай и бутна книгата настрани. — Кажи ми какво се случи с Моли.

Той подпря хълбок на края на печката.

— Детето е екстра. Срещнах я в къщата, когато отидох да позвъня по телефона. Тя ми каза някои доста страховити неща за теб.

— Като например?

— Че я държиш като затворник в къщата. Късаш писмата й, оставяш я на хляб и вода, когато те вбеси. А също така я попляскваш.

— Какво!? — Фийби едва не си изпусна чая.

— Тя ми каза, че не боли.

Фийби беше поразена.

— Защо й е да говори подобни неща?

— Изглежда, не те харесва много.

— Знам. Тя е като превзета девственица. Не одобрява начина, по който се обличам, не смята шегите ми за смешни. Дори не харесва Пух.

— Това може и да е добра преценка.

Тя го зяпна.

Той се усмихна.

— Всъщност кучето ти се умилкваше около глезените й през повечето време, докато говорехме. Изглеждат ми добри приятели.

— Не мисля така.

— Е, може и да греша.

— Тя наистина ли ти каза, че я пердаша?

— Да, мадам. Каза, че не си зла, а просто извратена. Мисля, че те сравни с някаква Ребека. Първата мисис Дьо Уинтър.

— Ребека? — Внезапно разбра и поклати глава. — След всички приказки за Достоевски малката гадина чете Дафни дю Морие. — Тя се замисли за момент. — Откъде разбра, че не казва истината? Възрастните пляскат децата през цялото време.

— Фийби, докато наблюдаваше играта на стадиона, изглеждаше така, сякаш ще припаднеш всеки път когато някой играч поемаше силен удар. Освен това ти просто нямаш такъв инстинкт. — Той се извърна, за да обърне сандвичите. — Например, поправи ме, ако греша, предполагам, че имаше и друга причина освен лош апетит, за да откажеш барбекюто на Виктор онзи ден, когато обядвахме в кухнята ти, да не говорим за хубавото месо в хладилника ми.

Този мъж определено виждаше твърде много.

— Толкова много нитрати не са полезни.

— Аха. Хайде, скъпа, можеш да кажеш на татко Дан малката си грозна тайна. Вегетарианка си, нали?

— Много хора не ядат месо — защити се тя.

— Да, но повечето го тръбят навсякъде. А ти не казваш нищо.

— На никой не му влиза в работата. Просто обичам чисти артерии, това е всичко.

— Ех, Фийби, отново избягваш истината. Имам чувството, че хранителните ти навици нямат нищо общо с артериите.

— Не знам за какво говориш.

— Сега ми кажи истината.

— Добре! Харесвам животните. Това не е престъпление! Дори когато бях дете, не можех да понасям идеята да ги ям.

— Защо си толкова потайна?

— Не е умишлено. Просто… не съм изрядна от философска гледна точка. Не нося козина, но гардеробът ми е пълен с кожени обувки и колани, а и мразя всички тези дребнави дискусии, в които те въвличат хората. Част от сдържаността ми е навик, предполагам. Директорката в стария ми пансион ми вгорчаваше живота.

— Как така?

— Веднъж се конфронтирахме за едно парче свинско, когато бях на единайсет. В края на краищата трябваше да седя на масата през по-голямата част от нощта.

— Мислейки за Прасчо, обзалагам се.

— Откъде разбра?

— Ти си доста очевиден почитател на А. Милн, скъпа. — Очите му бяха пълни с топло веселие. — Продължавай. Какво се случи?

— Най-накрая директорката се обади на Бърт. Той ми се разкрещя, но не можех да го изям. След това другите момичета ме спасиха. Изнесоха на порции месото от чинията ми.

— Това не обяснява изцяло потайността ти.

— Повечето хора мислят, че вегетарианството е малко чудато, а моят коефициент на чудатост и така е достатъчно висок.

— Не мисля, че съм срещал друг човек, който не е футболист и влага толкова много енергия да се преструва на корав.

— Аз съм корава.

— Да бе.

Усмивката му я раздразни.

— Само защото не бях достатъчно силна да те преборя тази вечер, не означава, че не съм корава.

Той внезапно придоби толкова съкрушен вид, че й се дощя да беше замълчала.

— Наистина съжалявам за това. Не съм наранявал жена през живота си. Е, с изключение на Валъри, но това беш…

— Не искам да знам.

Той изключи котлона и се върна на масата.

— Обясних ти какво се е случило и се извиних по всички възможни начини. Ще приемеш ли искреното ми извинение, или това ще се таи между нас винаги когато сме заедно?

Очите му бяха толкова загрижени, че тя изпита почти неконтролируем пристъп да се мушне в ръцете му и да го помоли да я подържи няколко минути.

— Приемам извинението ти.

— Искрено приемане или от онези женски неща, когато жената казва на мъжа, че му прощава за нещо, и после прекарва цялото си свободно време в измисляне на начини да го накара да се чувства виновен?

— Валъри така ли прави?

— Скъпа, всяка жена, до която съм се доближавал, прави така.

Тя се опита да се върне към предишната си роля.

— Животът е труден, когато си неустоим за другия пол.

— Казва човек, който добре го знае.

Тя се опита да измисли остроумен отговор, но не й хрумна нищо и осъзна, че не са й останали ресурси, за да играе ролята, която си бе отредила сама.

— Сандвичите сигурно вече са станали.

Той се върна до печката, където провери с шпатула дали са се опекли и после ги махна от тигана. След като ги разполови прилежно, се върна на масата с две кафяви керамични чинии и седна на един от дървените столове.

Храниха се няколко минути в тишина. Накрая той я наруши.

— Не искаш ли да говориш с мен за мача днес?

— Не съвсем.

— Няма ли да ме критикуваш за двойното разместване? Спортните журналисти ще ме опекат на шиш за това.

— Какво е двойно разместване?

Той се ухили.

— Започвам да осъзнавам, че има някои определени предимства да работя за теб.

— Имаш предвид това, че нямам никакво тайно желание да тренирам отбора сама?

Той кимна и захапа сандвича си.

— Никога не бих го направила. Макар да смятам, че трябва да отвориш нападението и да започваш с Бришки вместо с Рейнолдс.

Дан я зяпна и тя се усмихна.

— Приятелчетата на Бърт ме докопаха в ложата.

Той също се усмихна.

— Репортерите бяха огорчени, че не се появи на пресконференцията след играта. Хората любопитстват за теб.

— Нека продължават. Гледала съм няколко от тези интервюта. Човек трябва да знае нещо за футбола, за да отговаря на въпросите.

— Рано или късно, ще се наложи да говориш с пресата. Роналд може да те подготви.

Тя си спомни, че Дан все още смята, че тя и генералният мениджър са романтично обвързани.

— Ще ми се да не си толкова негативно настроен към него. Той върши добра работа и аз със сигурност не бих могла да се справя без него.

— Тъй ли било?

— Той е чудесен човек.

Дан я огледа съсредоточено, докато вземаше салфетка и избърсваше устата си.

— Такъв трябва да е. Жена като теб разполага с голям избор.

Тя сви рамене и равнодушно зачопли сандвича си.

— По дяволите. Само си седиш и изглеждаш като муле, което е било ритано твърде много пъти.

— О, благодаря.

Той смачка салфетката си на топка и я хвърли настрани.

— Не мога да понеса мисълта, че аз направих това с теб. Къде е куражът ти, Фийби? Къде е жената, която ме подмами да наема Роналд отново?

Тя се вцепени.

— Не разбирам за какво говориш.

— Как не! Ти ме изигра. Отне ми два дни да осъзная хубавата ви малка измама. Ти и Роналд ме натопихте. Той на практика ме убеди, че двамата сте любовници.

Тя беше облекчена да види, че Дан изглежда раздразнен, но не ядосан, но подбра внимателно думите си.

— Не разбирам защо това е толкова невероятно. Рон е привлекателен мъж.

— Ще се доверя на думите ти. Но е факт, че вие двамата не сте любовници.

— Откъде знаеш?

— Просто знам, това е. Виждал съм как се отнасяш с него, когато смяташ, че ви гледам: поглъщаш го с очи, хапеш долната си устна, гукаш, като му говориш.

— Не се ли държат жените с любовниците си точно така?

— Правилно. Ти се държиш по този начин дори с портиера.

— Не е вярно.

— Държиш се така с всеки мъж, когото срещнеш.

— Е, и?

— С всеки освен с мен.

Дан я изгледа, докато тя отместваше недоядения си сандвич.

— Опитваш се да ме дразниш със съкрушителното си тяло, но не можеш да го правиш много дълго и изведнъж започваш да се взираш в краката си или да си чоплиш ноктите. — Той се облегна назад. — Не е убягнало от вниманието ми, че се пъчиш пред всеки в панталони, но напоследък не мога да разменя с теб и две изречения, преди да отпуснеш рамене. Е, на какво се дължи това?

— На развинтеното ти въображение.

— Не ми се вярва.

Тя се изправи.

— Става късно. Трябва да тръгвам.

Той също се изправи и се приближи към края на масата, за да я докосне за първи път след инцидента в беседката. Изпита облекчение, когато тя не трепна, но стомахът му все още се свиваше, като си помислеше какво бе направил с нея.

Изглеждаше едновременно красива и крехка, както стоеше пред него в старата му синя риза, и той не можеше да си спомни да е срещал друга толкова противоречива жена. Не искаше да я харесва, но ставаше все по-трудно да не го прави.

Положи длан върху рамото й.

— Още ли се страхуваш от мен?

— Разбира се, че не.

Може и да не се страхуваше, но още беше подплашена, а съвестта му не можеше да позволи това. Дланта му се плъзна надолу и започна много нежно да разтрива ръката й през меката материя.

— Мисля, че се страхуваш. Мисля, че се боиш да не превъртя и да те нападна отново.

— Не е вярно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Докажи го.

— Как предлагаш да го направя?

Дан не знаеше какъв дявол го подтикна, осъзнаваше само, че закачките му я карат да се усмихва и че обича начина, по който крайчетата на очите й се сбръчкват, когато го прави. С пакостлива усмивка, той посочи челюстта си.

— Целуни ме. Ей тук. Приятелска целувка между другарчета.

— Не ставай смешен.

Бръчиците край очите й се появиха и той не можеше да се сдържи да не я подразни още малко, макар че това не беше точно дразнене, тъй като не спираше да си мисли какво ли е усещането това невероятно тяло да се притисне в неговото, което, като вземеше предвид по-раншната им среща, не го представяше в най-добрата му светлина.

— Хайде. Предизвиквам те. Не става въпрос за нездравословни прочувствени неща. Само приятелска целувчица по бузата.

— Не искам да те целувам.

Той забеляза, че тя изчака малко по-дълго, преди да възрази, а златистокафявите й очи бяха меки като устните й. Вече не беше в настроение за закачки, гласът му прозвуча дрезгаво.

— Лъжкиня. Цялата тази жега не може да е само от мен.

Наведе глава и следващото, което осъзна, беше как вдъхва аромата на врата й и намира едно меко място точно зад ухото й. Не я беше прегърнал, но връхчетата на гърдите й го докосваха.

Чу я да прошепва:

— Ние не се харесваме.

— Не е нужно да се харесваме, скъпа. Това не е сериозна връзка. Това е животинско привличане. — Той целуна съблазнителната бенка в ъгъла на окото й. — И е приятно. Ти си приятна.

Тя изстена и се притисна към него. Той хвана нежно ръцете й и целувките му се преместиха по-надолу, докато не откри устата й.

Устните й бяха меки, нито стиснати, нито разтворени, просто меки и удобни. Беше вкусна и миришеше хубаво, на бебешка пудра и цветя. Почувства се като похотлив шестнайсетгодишен младеж и докато плъзгаше езика си по закръглената извивка на долната й устна, си припомни, че бе надраснал този тип жени преди години. За жалост, тялото му като че ли беше забравило за това.

Целувките му станаха по-настойчиви, каза си, че може би започва да я харесва, но не я уважава, не й вярва и ако скоро не докосне гърдите й, ще експлодира. След станалото в беседката би трябвало да действа по-бавно, но за бога, тя го подлудяваше.

Фийби се притискаше към него и издаваше тихи стонове, които му действаха като уиски, инжектирано направо във вените. Той забрави, че трябва да действа бавно. Забрави за всичко освен за това горещо, меко изкушение с тяло, което сякаш казваше „ела ме изяж“.

Устните й се разтвориха и той потъна в топлата й уста, но искаше повече. Хвана я здраво в ръцете си, почувства сметановите й гърди да се притискат в неговите и в главата му избухнаха ракети. А после ръката му се плъзна върху сладката извивка на най-красивия задник, който бе докосвал в живота си, притисна езика си още по-дълбоко в устата й, само че и това не беше достатъчно, защото му се искаше да го увие около зърната й и да го плъзне между краката й, за да изпие цялата й сладост. Беше възбуден и обезумял, ръцете му шареха навсякъде по нея, а лудостта му се подхранваше от гърлените звуци, които тя издаваше, и от лудешките й движения.

Искаше тя да го докосва. Искаше я разкрачена, на колене, по гръб, върху него, по всеки възможен начин, точно тук, където горещината от телата им щеше да прогори дъските и да ги изпрати право в огненото сърце на планетата.

Усещаше, че тя е също толкова необуздана, ръцете й се вкопчваха в неговите, бедрата й се притискаха и силно се блъскаха в неговите. Тя беше полудяла, както и той и изгаряше от желание също като него. И тези звуци, почти като страх, почти като…

Той се вцепени, когато осъзна, че тя се опитва да се откъсне от него и че я държи против волята й.

— Проклятие! — Отскочи назад толкова енергично, че събори някакъв стол в бързината.

Устата й беше подута и натъртена от целувките му. Гърдите й се повдигаха тежко, косата й беше разрошена, сякаш ръцете му бяха ровили в нея, и сигурно беше станало точно така, защото беше дяволски сигурен, че вече не знае какво прави. Когато погледна изумените й очи, му прилоша. В живота му бе имало много жени, но никога не се затрудняваше да различи „да“ от „не“. Обвинението в тези дръпнати очи го караше да се чувства като престъпник, което не беше правилно, защото и двамата участваха.

— Няма да се извинявам, дявол да го вземе! — извика. — Ако не искаш да те целувам, просто трябва да кажеш „не“!

Вместо да спори с него, тя вдигна ръката си в малък, безпомощен жест, който го накара да се почувства като най-големия насилник на света.

— Съжалявам — прошепна.

— Фийби…

Тя грабна чантата си и избяга от кухнята, от къщата, от опасната топлина на две пламтящи тела.