Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (8)

Глава 7

— Не мога да кажа, че наистина съм била тук, докато не изпия един коктейл „Многострадално копеле“ в „Дългия бар“ на „Шепърдс“ — нацупи се Памела Чърчил, докато гледаше към Стария град на Кайро.

Беше й малко топло, тъй като беше настояла да носи кожения си шал в джамията „Мохамед Али“. Температурата беше около осемнадесет-деветнадесет градуса, колкото беше обичайно за ноември. Краищата на дългия й шал от самур, изпратен й от Ейв от Москва, се полюшваха отпуснато от лактите й. Меката й шапка беше наклонена над едното око, а русите й къдри с ягодов оттенък се стелеха по яката на елегантното й сако. Само един поглед към този безгрижен лукс във времето на отчаяните дажби щеше да убеди всеки англичанин, който ги гледаше отдолу, че войната е свършила.

Британският гарнизон с всичките си жилищни помещения, конюшни и тенис кортове се помещаваше в средновековната цитадела в сърцето на Стария град на Кайро между южната порта Баб ел-Зувайла и северната Баб ел-Фатух. Ислямският университет беше в същия, изпълнен с развалини и хора, квартал. По улиците се разминаваха туристи и египтяни в бели джелабии. Наблизо беше пазарът Хан ел-Халили, където алабастровите вази, прозрачни като кожата на младо момиче, можеха да се купят почти без пари, стига да умееш да се пазариш. Същото важеше за среброто, килимите, парфюмите и огърлиците. В този последен ден от конференцията в Кайро жените от делегацията на Сюъзниците бяха настояли да посетят истинския Египет, както го наричаха те — тоест, да обърнат гръб на Голямата пирамида и на безкрайните пясъци, ширнали се чак до хоризонта.

Командер Флеминг се беше направил на мъченик и беше предложил да ги придружи. Елиът Рузвелт също пожела да дойде и се постара мадам Чан да седне в колата на американците, а не на британците. Джил Уинънт се беше метнал на предната двойна седалка до Сара Оливър и за Пам остана да седне до Иън. Майкъл Хъдсън обаче беше останал в „Мена Хаус“ и Памела беше отегчена.

Беше се опитала да очарова Иън и да поведе с него разговор за Майкъл, но търпението й вече се изчерпваше. Според нея традиционната английска хладна въздържаност беше обезкуражаваща, а Иън беше най-хладният от всички англичани. Сигурно защото всъщност беше шотландец. Тя нямаше никаква идея какво толкова намираше в него Ан О’Нийл. Приятелката на Памела се беше омъжила за благородник, а когато съпругът й замина в армията, за да участва във войната, си намери богат любовник. Сега се беше увлякла по Иън. Един прост командер, подполковник по чиновете на пехотата. Дори не служеше в истинската флота. Вярно, беше с широки рамене и тъмна коса, а сините му очи с тежки клепачи обещаваха всякакви потайни и палави неща. Беше от семейство на банкери и беше учил в „Итън“. Според Пам обаче състоянието му не беше кой знае колко голямо, все пак беше втори син. Когато се върнеше у дома, трябваше да покани Ан на парти с шери в жилището си на площад „Гросвенър“, да се опита да й налее малко ум в главата и да я представи на няколко американци.

— В „Дългия бар“ не се допускат дами — каза Иън. — Джо не би го разрешил.

Джо беше швейцарският барман, господарят на всички питиета в бара на „Шепърдс“, най-модният британски хотел. Пам знаеше кога не може да се наложи.

— Твоят сладък приятел Майкъл щеше да ми донесе питие в дамския салон. Нямаме ли време да отскочим до „Шепърдс“ с такси? Просто трябва да пийна един коктейл „Многострадално копеле“.

— Рандолф не ти ли стига? Или той е просто глупак?

Тя пое рязко дъх, а очите й се разшириха.

— Простак.

Иън я хвана за ръката и я поведе насила покрай стената.

— Признавам, виновен съм. Но исках да поговоря с теб, скъпа, за моя сладък приятел. Той е добър човек и ти няма да си играеш с него. Достатъчно сърца си разбила.

Тя гледаше право напред и се стараеше да стъпва, доколкото може, стабилно с високите си токчета по неравния калдъръм. Цитаделата беше ужасно място. Сара и Уинънт не се виждаха никъде. Мадам Чан я презираше, а и освен това беше изчезнала с Елиът Рузвелт. Пам беше неспокойна и нервна и отчаяно искаше някой да е мил с нея. С Иън не беше направила правилния избор.

За неин ужас под миглите й започнаха да се събират сълзи, а това означаваше, че гримът й щеше да се размаже. Щеше да отиде на пазара в Кайро с черни като въглен бразди по безупречната си кожа. Мразеше Иън за това.

— Пами! — спря се той. — Какво е това? Нима никой не ти е казвал „не“?

— А защо трябва? Аз не искам много — задъха се тя. — Нямаш никаква идея какво е, нали? Ти чуваш само лъжи. Че съм се оженила за Рандолф само заради името му и съм го зарязала веднага щом съм забременяла. Че ако бебето не беше момче, съм щяла да бъда много по-благоверна съпруга, докато не осигуря наследник. Че съм катерач в обществото, който би използвал всеки. Знаеш ли, Иън, че Рандолф бие жените, когато е пиян? Или че е вечно пиян, през цялото време? Знаеш ли, че няма облог, който да не приеме, а късметът му е ужасен? Няколко седмици, след като се оженихме, той загуби на карти прихода ни за две години само за една вечер, а на следващия ден се яви на служба, без да ми драсне и ред! Бях на деветнадесет години и напълно изоставена, командер Флеминг, без дори един шилинг на мое име…

— Бременна, без приятели и принудена да се оставиш на милостта на премиера на Англия — додаде Иън. — Да не споменаваме въобще милиардера, който е толкова възрастен, че може да ти е баща.

Тя го зашлеви.

Той хвана покритите й с ръкавици ръце в своите и ги задържа с усмивка.

— Колко шаблонно. Благовъзпитаното момиче се ядоса. Не ме разочаровай, Пами, бях убеден, че си най-добрата в това, което правиш.

— И какво е то?

— Всичко за пари.

Тя се вторачи в него, гърлото й се сви и усети, че се изчервява.

— Да си казвала някому нещо, което не трябва? — продължи той. — Да си споделяла тайни, които не би трябвало да знаеш? За някаква установена такса, да речем за две златни колиета и достатъчно копринени чорапи, за да изкараш през войната?

— Не мога да направя нищо, ако на мъжете им харесва да ми дават разни неща.

— Но какво им даваш ти в отплата? Освен престорен оргазъм.

Тя можеше да побеснее или да започне да се бори с него, но внезапно силите я напуснаха. Памела се свлече и Иън нямаше друг избор, освен да пусне ръцете й и да я подхване, преди да падне. Тя усещаше удивлението му през ръкавите на куртката му и й стана забавно. Той в крайна сметка не знаеше всичко за Памела Чърчил.

Иън й помогна да се настани върху каменна седалка, изсечена в стената на цитаделата, и й предложи кърпичка.

— Ейв не е милиардер — каза тя ядно. — Струва едва сто милиона. Повечето от тях са вкарани във влакове. Състоянието му е от железопътни линии, идиот такъв.

Памела се разплака безутешно.

Историята, както я разбра Иън, беше проста. Памела беше влюбена. И това щеше да й струва всичко, което имаше.

— Той е толкова необикновен човек — промълви тя. — Толкова честен. Толкова достоен. Иън, бил е роден в дървена хижа без вода или електричество! Тази война го съсипва, защото той не се щади. Стои по цяла нощ и докладва за бомбите и за ужасните разрушения, макар че самият той може да бъде разкъсан на парчета. А когато говори! — Тя го сграбчи за яката във внезапен импулс, вдъхновен от чистотата на любовта й. — Той командва цяла нация!

Той беше Едуард Р. Мъроу. Американски радиорепортер, на когото от Би Би Си бяха дали микрофон и кабина с надеждата, че ще събуди американската си аудитория с драматичните си предавания от горящия Лондон. Пам беше срещнала Ед много отдавна, но едва преди няколко месеца беше разбрала, че той не е безразличен към нея. Срещаха се тайно заради съпругата му. Макс Ейткън бил много мил и през уикендите ги канел в Чъркли. Разбира се, било напълно естествено Памела да ходи, тъй като синът й, малкият Уинстън, живеел там, далеч от опасностите на лондонските бомбардировки. Ед обаче бил приятно допълнение.

Макс Ейткън беше лорд Бийвърбрук. Иън го познаваше бегло, той беше приятел и на Ан О’Нийл. Ан се движеше във вестникарските кръгове и безумно си падаше по бароните на пресата. Макс обичаше да поддържа любовни връзки сред хората около себе си, но за Иън беше изненада, че е обезпечил и последната каша на Памела. Ед Мъроу изглеждаше добър човек. Иън го беше срещал в Лондон, двамата бяха на една възраст — на по тридесет и пет години, и познаваха едни и същи хора. А Ед Мъроу сякаш обичаше жена си.

Всички бяха виждали Джанет и Ед, хванати за ръка, да си тръгват от управлението на Би Би Си след полунощ, за да пийнат в някое съседно заведение. Разбира се, докато сградата не беше сравнена със земята от немска бомба. Тогава загинаха и много репортери, а след това Джанет вече не се появяваше толкова често.

— Бива ли така да разбиваш семейства? — укори я Иън. — Първо Харимън, а сега и Мъроу. Ще съсипеш брака на бедното копеле, а после и ти ще го изриташ. Ще останеш със своя железопътен магнат, дете мое. Той също няма да се разведе с жена си, но ще направи така, че да си струва да го почакаш.

— Ти не разбираш — пое си дъх тя. Умееше да изглежда безкрайно подмамваща със сълзи по лицето. Другите жени почервеняваха и погрозняваха, а Памела блестеше. — Не мога да понеса да се срещна с Ейв утре в Техеран. Това е абсолютно мъчение! Да се държи с мен като с… недвижима собственост… когато аз обичам Ед. Само помисли, Иън — той няма пукнат грош! Почти без пари е. Роден в дървена хижа! И въпреки това бих го последвала навсякъде. Ето колко издъно ме промени. Никога преди не съм се чувствала така.

— Предполагам, че е по-лесно да си благородник, когато Ейв ти плаща наема — отбеляза Иън.

— Той е агънце — съгласи се тя. — Но както каза, Иън, е достатъчно възрастен, че да ми е баща. Питам те, аз какво да направя?

— Изнеси се от площад „Гросвенър“.

— О, да, вероятно. Но не и веднага. Сигурна съм, че нещо ще се уреди. Щом Ед поднесе новината на Джанет и можем да живеем за нас. Разбира се, за известно време той няма да има къде да отиде, така че може да се наложи да нощува при мен. Но това ще е само временно…

Иън си представи как Памела посреща един американец в апартамент, за който плаща друг, и казва учтиво: „Но къде ще иде другото многострадално копеле?“

Лицето й се стегна.

— Ако имаш предвид Рандолф — да върви по дяволите. При това по най-бързия възможен начин.

— Защо въобще се омъжи за него?

— Той ми предложи. Още първата нощ, в която се срещнахме. Никой преди не ми беше правил предложение.

Иън помисли, че това е най-жалкото признание, което някога беше чувал. Момичета от класата на Памела — с аристократични обноски, лошо образовани, с безкрайна верига прародители, но без никакви пари, имаха само един уважаван път в живота — да се оженят колкото се може по-скоро. Тя е била на колко — на деветнадесет? На двадесет?

— Доколкото ми е известно, преди теб е предложил на поне осем други жени — каза Иън сухо. — Рекордът му е на три за една вечер.

— Кажи ми тогава — отвърна тя, — кой от нас е наистина многострадално копеле?

Тя се извърна на пети и отиде да потърси другите.

Иън изпуши една цигара сам, докато гледаше от висотата на цитаделата. Беше почти два часът следобед и сянката на големия купол на джамията се движеше бавно през външния двор. Огромният комплекс беше построен върху възвишение под хълмовете Мукатам преди много време от един бог знае кого, но ненавиждащият кръстоносците Саладин я беше превърнал в страховита крепост. Иън си помисли, че е доста иронично, че днес синовете на кръстоносците владееха мястото.

Пушеше и мислеше за събитията от дванадесети век, но историята на Пам Чърчил се въртеше дълбоко в ума му. Беше се държал зле с нея. Хъдърс щеше да се шокира. Определено се беше представил като пълен простак. Въпреки това не изпитваше съжаление, беше убеден, че Пам Чърчил е, както би я нарекла майка му, „напълно грешна“, а Ив разбираше от тези работи. Дори и Памела да не предаваше информация на врага, тя със сигурност се облагодетелстваше от войната, като предлагаше единствената стока, с която разполагаше. Секс. Разменяше я срещу ценни вещи. Това беше форма на печалба, която Иън намираше за толкова безвкусна, колкото и измамите на индустриалците на пазара за оръжия и стомана.

Интересното в историята от негова гледна точка не беше какви чувства има тя към Мъроу или Харимън, а намесата на Бийвърбрук, който беше не само издател с огромно влияние и богатство, но и министър в правителството на Чърчил. Бийвърбрук беше приятел на Харимън, защо тогава беше помогнал на Памела да му сложи рога? Защото му харесваше Пам да го държи в джоба си? Харесваше късчетата клюки или разузнавателна информация, които тя му подхвърляше? Памела сигурно разправяше много — от Чърчил, от Харимън, а сега и от Мъроу. В замяна Бийвърбрук я насърчаваше да следва инстинктите си, към което и да било легло на могъщ човек да я водеха…

Ако тя беше Котенцето, кой беше Фехтовача? Бийвърбрук?

Надали. Твърде е далеч от Кайро и Техеран.

Иън си дръпна дълбоко от цигарата. Ами ако разгледаме очевидните възможности? Например Ейвърел Харимън. Той беше един от най-богатите хора в Съединените щати и се движеше свободно из целия свят. Президентът се вслушваше в думите му, Харимън беше прекарал две години в Англия и ръководеше програмата „Заем-наем“ от името на ФДР. Обаянието и щедростта му бяха легендарни и му отваряха всички врати. Дори Чърчил го канеше в премиерската резиденция „Чекърс“ в провинцията за повечето от уикендите, въпреки че точно Харимън беше превърнал сина му в рогоносец. Хитлер не можеше и да мечтае за по-добър агент.

Само преди няколко месеца Рузвелт беше пратил Харимън като свой посланик в Москва и беше прекъснал удобния му живот в Лондон. Промяната не беше допаднала на Ейв, но той беше заминал. От сърцето на Русия и от сърцето на американското правителство можеше да даде на Хитлер каквито си поиска разузнавателни данни. Дори и това да означаваше да загуби любовницата си…

Това доведе Иън и до Ед Мъроу — героя на милиони американски домакинства заради напрегнатите си нощни предавания от Лондон. Човекът, който беше пръснал екип от репортери новаци из цяла Англия и Европа, за да му изравят информация. Той беше доверената власт на световната война. Това също не беше лошо прикритие за един немски шпионин.

Но Иън се пазеше от идеята, че Харимън или Мъроу може да са предатели, и знаеше, че ако изкаже гласно подозренията си пред Чърчил или Рузвелт, щяха да го обявят за луд. Ако Алън Тюринг беше прав, Фехтовача беше сред приятелите, с които вечеряха в „Мена Хаус“. Дори само по тази причина Мъроу и Бийвърбрук трябваше да бъдат извадени от списъка, а Харимън щеше да се присъедини към тях едва в Техеран. А ако Памела беше Котенцето, защо пък тя да не праща прехванатите от Тюринг съобщения? Дали пък нямаше радиопредавател, скрит в стаята й във вилата на Чърчил? Дали не говореше немски?

Тук има и други жени, освен Памела, беше казал с досада Хъдърс снощи. Трябва да ги огледаш внимателно всичките. Всяка от тях може да бъде Котенцето.

Или самият Фехтовач. Иън не беше изключил идеята, че агентът на Хитлер може да е жена. Много добре. Точно затова беше дошъл на този набег по магазините и пазарите, за да прочисти ума си и да помисли. Иън изтръска цигарата си през парапета и си дръпна отново. В делегациите на Съюзниците имаше само няколко жени, но всяка една от тях беше изключителна. И всяка имаше партньор, с когото можеше да играе.

Да вземем например Сара Чърчил Оливър и любовника й, посланик Джил Уинънт. Сара имаше безпрекословен достъп до Чърчил и до повечето му политически съюзници по всяко време. В Англия харесваха Уинънт. За разлика от предшественика си Джоузеф Кенеди той беше подел шумна кампания за подкрепа на Англия, дори още преди Пърл Харбър да вкара Америка във войната, но при все това…

Но ако Уинънт работи тайно за Хитлер, беше отбелязал Хъдърс, това му осигурява най-доброто прикритие. Заедно със Сара.

Иън се замисли за средната дъщеря на Уинстън Чърчил. Не би нарекъл Сара Оливър точно котенце, макар че беше дяволски привлекателна и се носеха слухове, че е доста дива, когато се разгони. Сара беше прекалено умна, за да бъде просто нечий домашен любимец. Тя беше високоуважаван член на Женския спомагателен въздушен корпус, работеше нещо в отдела за фотографско разузнаване. Сигурно проучваше въздушни снимки на немски обекти, реши Иън. А това можеше да крие опасност самӝ по себе си.

Той знаеше, че Сара е разделена със съпруга си Вик Оливър, застаряващ музикант и забавен човек, чиито дребни грехове вече се бяха понатрупали. Семейство Оливър никога не се беше радвало на кой знае какъв успех, а фамилията Чърчил страдаше от ужасен недостиг на пари, така че ако Сара искаше да промени живота си — да се разведе с Оливър и да се събере с Уинънт след края на войната, сигурно щеше да се оглежда за плащания под масата. А и тя беше опитна актриса, можеше да изпълни всякаква роля. Чудесен кандидат за немски шпионин.

Но дали дори едно своенравно момиче, някога избягало към сцената, би предало баща си така? Особено като се има предвид, че баща й е премиерът Уинстън Чърчил?

Трудно му беше да си го представи, камо ли да го приеме. Иън смачка фаса с подметката си и се вгледа надолу покрай укрепленията, като си пазеше сянка с длан. Това със сигурност беше мадам Чан. Той си спомняше роклята й ципао от алена коприна и подхождащото си към нея късо сако, изрязано красиво по начин, който свързваше Азия и Париж. Перфектно облекло за Египет, самурите на Пами не можеха да се мерят с него. Нямаше как да обърка кървавочервения силует с черна шапка като на Робин Худ. Тя стискаше ръката на Елиът Рузвелт, усмихваше се и го дърпаше към горните площадки на цитаделата.

Каква ли игра играе? — замисли се Иън. Да се занимава с увлечения по жените син на президента, докато генералисимусът е погълнат от работа? Или да измъкне каквото може от Елиът по нареждане на съпруга си? Тя не беше невинно агънце, нито пък новак. Беше сигурно с десет години по-възрастна от Елиът, който беше на тридесет и три. Но никой не можеше да отрече, че Сун Мей-лин беше поразително красива жена. Лицето й беше с перфектен овал, фини кости и пълни устни, а кокът й беше стегнат като на балерина. Беше слаба като стрък трева и се движеше с грацията на танцьорка. Иън напълно разбираше защо Елиът е заинтересован. С два разбити брака и поредица от връзки зад себе си той би бил лесна цел за нацистки агент.

Знаеш ли, че тя е преспала с Уендъл Уилки — беше му казал Майкъл Хъдсън миналата вечер. — Когато бил в Китай миналата година. За това знаят малко хора и смятат, че тя е предприела обиколката из Щатите именно по тази причина — защото е влюбена в Уилки и ще напусне съпруга си.

Иън не знаеше. А ако това беше новост за него, щеше да е истинска сензация, ако новината се разчуеше из света. Никога не се беше срещал с Уендъл Уилки, който през 1940 г. загуби президентските избори срещу Рузвелт. Уилки беше потиснал разочарованието си по най-добрия начин, като се беше присъединил към администрацията на Рузвелт като световен посланик и през последните няколко години летеше по цялото земно кълбо в стар армейски бомбардировач, наречен „Гъливер“. Беше посетил не само Китай, но и Сталин в Москва. После и новия шах в Техеран.

Иън се сепна. Нима Уендъл Уилки беше Фехтовача? Щеше да е перфектното отмъщение за загубата в последните президентски избори. Да се преструва на лоялен пред Рузвелт, а да продаде Щатите в разгара на войната?

Но Уилки също не беше в Кайро. Тук беше Чан Кайшъ. Ако силният човек в Китай летеше за Техеран, Иън би решил, че той си заслужава да бъде наблюдаван. Но тази вечер беше последната, която китайците щяха да прекарат със съюзниците си. Иън трябваше да ги държи под око.

Имаше още една жена, която Майкъл Хъдсън го беше принудил да прецени — Грейс Коулс. Тя беше последната, която би желал да заподозре. Но Хъдърс беше прав, Грейси беше затънала до гуша в шпионски истории.

Тази сутрин му беше отказала да дойде до Кайро с него, като се беше оправдала с работа, но това не беше изненадващо. Преди време нямаше да стане така, припомни си той, докато палеше още една цигара и слизаше по стълбите на укреплението. Преди време нещата не бяха такива, тя го жадуваше, както я жадуваше и той. Ами ако всичко беше само преструвка? Ами ако се бе предала пред него не защото беше страхотен в леглото, ами защото беше личен асистент на шефа на Военноморското разузнаване?

Това беше проклета мисъл, но предположението беше напълно възможно. Иън лесно можеше да си се представи в ролята на глупак пред нея, било то заради обзелата го несигурност, или заради дълбокото му уважение към загадъчната същност на Грейс. Той беше източник, от който можеше да се черпи. Лесна мишена, поразена и захвърлена.

А защо да къса отношенията ни преди края на конференцията? — обади се наивната му природа. — Защо да ме разкарва, когато „Овърлорд“ е в развитие?

Защото Иън не беше необходим на Грейс. Той може и да беше полезен, когато планираше операции за заблуда на противника, но Грейс можеше да научи подробностите за „Овърлорд“ от Мопса. Тя беше човекът, който разпространяваше тайните му до командирите на бойното поле — перфектна позиция да ги предаде наведнъж, докато обикаля целия свят с шефа на военния екип на Чърчил. Тя надаваше ухо на всяко заседание в щаба на Чърчил, всяко съобщение минаваше през ръцете й. Тя водеше комуникациите в Кайро и в Техеран! В багажа й можеше да има кодираща книга за „Енигма“ и никой нямаше дори да забележи. Можеше да прати съобщение до Берлин, без да се замисли. Грейси беше очевидният заподозрян за предател. Само че Иън нямаше как да си представи, че генерал лорд Исмей, випускник на училището „Чартърхаус“ и на военната академия „Сандхърст“, както и офицер от 21-вия Собствен на принц Албърт Виктор кавалерийски полк, ще има и най-бегъл интерес да предаде Британия на нацистите. Грейс не беше Фехтовача, нито пък Котенцето. Трябваше да е някой друг.

Все пак трябваше да я държи под око, и то изкъсо, до края на конференцията. А това нямаше да се хареса на нито един от двамата, помисли си Иън неспокойно.

Той се извърна с гръб към изпочупените покриви на Стария град на Кайро, пустинните му цветове и дима. Тогава я видя — жена с очи като бадеми, нежна кожа и уста като цвете. Русата й коса беше неуместно загърната с копринен шал с цвят на шафран. Очите им се срещнаха и тя се поусмихна, но устните й като цвят на роза дори не се разтвориха.

Нищо в нея не напомняше дори бегло за Египет, въпреки облеклото, което носеше.

— Имате ли огънче? — помоли тя, като повдигна цигарата в деликатните си пръсти. Не можеше да е на повече от двадесет години.

Той й поднесе запалката, дланите й бързо обхванаха неговите и тя се приведе към Иън. После се усмихна отново и се извърна. В ръката му остана листче хартия.

Той отстъпи безгрижно назад и облегна лакти на стената, сякаш гледаше движението по улиците на Кайро по-долу. Изчака и разгърна бележката на момичето.

Врагът на моя враг е мой приятел.

Той вдигна поглед и огледа тълпата туристи. Далеч напред се вейна шафраново копринено крилце. Иън реши да го последва.