Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (7)

Глава 6

Над Гиза се спускаше мрак, а на 2400 километра на изток в подножието на планинската верига Алборз, северно от Техеран, започнаха да падат първите снежинки.

На триста метра по-високо снегът вече беше натрупал в преплетените клони на железните дървета^[1]. Там валеше още от септември. Господстващият връх Точал се извисяваше на почти четири хиляди метра и по него ледът отстъпваше чак през юни. Но тук, в гората при извора на река Джаджруд, имаха късмет, помисли си Скорцени. Когато оправяха лагера си и започнаха да се бият с персийските леопарди за плячката им, зимата още не беше дошла. Но ноември наближи и дните с меко време ставаха все по-редки.

Скорцени поддържаше малък огън в основата на скален зъб и стоеше на стража, докато петимата му мъже спяха. Остатъците от печения козирог лежаха върху парче мазен плат. Бяха яли месо, колкото можеха да погълнат, тъй като знаеха, че ще минат дни, преди да ловуват отново. Скорцени щеше да хвърли костите от скалата, за да отдалечи вълците и леопардите от лагера. Огънят беше някаква защита, но снегът можеше да го загаси. Докато гореше, щеше да топли ръцете си и да гледа към предградията на Техеран на около двадесет и пет километра от тях.

Градът все още светеше. За разлика от Берлин, тук нямаше полицейски час. Нямаше затъмнени прозорци, а от Запад не налитаха виещи бомбардировачи. Скорцени си помисли с горчивина, че трябва да е хубаво държавата ти да е окупирана. Освободен си от задължението да се биеш. Точно като французите в Париж, които беше видял преди няколко месеца — висяха по кафенетата. Именно затова Райхът щеше да спечели, защото не знаеше почивка.

Скорцени поне никога не си беше почивал.

Беше на десет, когато Австро-Унгария се разпадна и кайзерът се предаде, победен от Антантата. Последвалите години — в тях ходеше на училище — бяха изпълнени със срамни лишения или поне щяха да бъдат, ако баща му не му беше показал висшата цел на страданието. Скорцени бяха уважавано семейство от средната класа, чиито земи през последния век се намираха в днешна Полша. Версай беше преначертал картата на Европа, беше обявил победените за престъпници и беше отнел имуществото им. Версай беше превърнал семейство Скорцени в бедняци.

Хубаво е, че никога не си вкусвал масло, каза баща му, когато Ото се оплака. Бъди доволен, че имаш хляб.

Той се надигна и хвърли парче дърво в огъня. Снежинките падаха по-бързо, но скалата предлагаше известна защита от вятъра. Когато разръчка жарта, пламъците се надигнаха и заоблизваха новото гориво. Старецът знаеше какво приказва. Ото беше на тридесет и пет години и копнееше за дисциплината и болката, които изпълваха дните му като полковник във Вафен-СС. Не можеше да живее без физическите битки, без постоянната опасност и притока на адреналин, който изпълваше кръвта му, когато се надвесеше от отворената врата на самолета, готов да пристъпи в нощното небе.

Беше се научил да овладява и да насочва болката си още като младеж във Виена, където дуелите го бяха превърнали в колежанска легенда — тринадесет схватки, рекорд за годината. Десетият дуел го беляза за цял живот. Но още помнеше уроците по фехтовка.

Не можеш да губиш време във финтове и отстъпване, помисли си той. Избери си цел. Атакувай.

Ото се изправи за момент и поразтри гърба си, макар че едва го достигаше под пластовете дрехи. Задърпа маншетите на ръкавите, за да погледне часовника си. Беше почти три сутринта. Погледна нощното небе. Бурята беше замъглила светлините на Техеран и беше покрила стръмните долини и хребетите като с було. Ако времето се задържеше такова, щеше да им е трудничко да развалят лагера след няколко часа. Но пък да се движат в мрак и сред сняг щеше да е смъртоносно.

Зад него се чу някакъв шум. Той се извъртя мълниеносно по инстинкт, а дясната му ръка вече беше на пистолета. Беше истински гигант, висок 193 сантиметра, с широки гърди и невероятно силен. Главата му беше тежка и квадратна като на санбернар. Ръстът му беше една от причините Хитлер да го избере за бодигард, другата беше изключителната ефективност, с която сееше смърт. Скорцени се отпусна. Пред него стоеше Фукс, надигнал се рано, също като него.

Фукс беше стегнат и слаб, висок едва 173 сантиметра и изглеждаше като най-малко вероятния кандидат да носи на гърба си тежката радиостанция, когато скочиха с парашути над Кавказ. Беше навършил деветнадесет години миналата седмица, далеч от родния си Хамбург. Скорцени лично беше избрал момчето за тази мисия с ясното съзнание, че Фукс вероятно няма да оживее. Но той беше стигнал дотук, а тридесет от мъжете на Скорцени не успяха.

Когато парашутите на немците се отвориха като амеби в нощното небе, руснаците вече ги очакваха на ръба на зоната за приземяване. Скорцени все още не знаеше дали ги бяха предали в Берлин, или в Техеран. Той скочи последен, като командир искаше да е сигурен, че всички са извън самолета. Докато стъпи на земята, около него вече се носеха звуците на ръкопашна схватка. Самолетът и вятърът го бяха отнесли към далечния край на зоната за приземяване. Освободи се от парашута, удуши мъжа, който се опитваше да го хване, и побягна с всички сили към гората. Беше опасно да продължава боя с руснаците. Ако го заловяха, щеше да погълне капсула с цианид. Всички имаха такива. Нито един руснак нямаше да успее да накара Ото Скорцени да проговори.

До съмване оцелелите се бяха намерили един друг. Рихтер, новак. Хофман, дългурестото хлапе от север. Ланге, който можеше да стреля с пушка, докато се спуска със ски. Браун, ветеран като Ото. И Фукс, който беше успял да спаси не само кожата си, но и радиостанцията. Скорцени започваше да си мисли, че Фукс е адски късметлия и ще е талисман на групата.

Фукс отдаде чест и Скорцени прибра пистолета в кобура.

— Ела до огъня — покани го той. — Не можеш да спиш ли?

— Осъществих връзка — поклати глава момчето.

— С Берлин или с Техеран?

Скорцени си помисли, че не може да има вяра на съобщенията от нито едно от двете места. От Берлин настояваха, че хората им в Техеран са чисти, но онези руски свине все трябваше да са дошли отнякъде. Бяха обградили, заловили или избили повечето от хората му. Британски информатор? Американец?

— Този път беше с Кайро — каза Фукс.