Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (40)

Глава 39

Беше шест и половина сутринта.

Иън беше прекарал цялата нощ легнал до корем. Бяха го сложили върху някакъв стар спален чувал. Сирануш беше срязала долното му бельо, за да могат обработените с йод рани да дишат, така или иначе върху тях не можеше да се метне одеяло. Ото беше легнал в спалнята като офицер с най-висок чин, Хъдсън не беше мръднал цяла нощ от стола, не беше мигнал, чакаше.

Около три часа през нощта Иън зададе въпроса, който беше запазил тъкмо за тези тайни доби.

— Кога се промени всичко, Хъдърс? Кога ни остави зад борда?

Стаята продължи да глъхне в тишина. Майкъл сигурно спеше. Мина известно време и Иън се зачуди дали е задал въпроса си на глас.

— Не съм те изоставил — рече изведнъж Майкъл. — Ти ме остави да си тръгна.

— Да си тръгнеш?

— Като онзи ден край Денсинг Ледж. Когато се гмурнах до дъното. Видях те как риташе към повърхността. Изостави ме.

— Върнах се — каза Иън. — Върнах се и те спасих.

— Но не и когато беше наистина важно. Не и когато наистина се давех. През онези години в Ню Хейвън. И след това.

— Не знаех. Ти не ми каза.

Колко типично за Хъдърс, помисли си той, да обвинява него. О, той знаеше как да накара Иън да се чувства виновен.

— Ти така и не си направи труда да попиташ — каза Майкъл и надигна глава в сумрачната светлина на квартирата. — Нямаше за какво. Ти винаги си имал свое място в света. Ти, Ив и Питър. Но ти си важен. Аз бях само някакъв придатък.

Иън можеше да възрази. Да спори. Но самосъжалението зад думите на Майкъл беше толкова явно, че му се догади.

— И реши да се присъединиш към семейството на Хитлер? — попита той. — Струва ми се малко крайно.

— Не, Хитлер се присъедини към моето — отвърна Майкъл. — Не се подвеждай, Джони. Той е под моя власт. От години насам.

Нещастен глупак, помисли Иън. Повече не му обели и дума.

Събуди се на зазоряване, но Майкъл вече го нямаше. Беше целият схванат от лежането по корем на пода, но не усещаше зимния студ. Надигна се на ръце, като се потеше и трепереше едновременно.

Имаше треска.

Устата му беше пресъхнала, а ъглите на стаята се размиваха и се свиваха пред очите му. Видя как парашутистите започнаха да се надигат, изсипваха се като чудовища от спалните си чували. Изведнъж над него се надвеси някакво лице, подуто, почти неузнаваемо. Той се стресна и падна на земята.

— Много е горещ — прошепна Сирануш.

Иън се опита да надигне клепач, но гротескната фигура се беше махнала. Долната част на стомаха му пулсираше и той изстена.

— Тук съм. — Тя се беше върнала, притискаше студена кърпа към челото, врата и докъдето стигаше по лицето му. — Пийни малко вода.

Той се опита да се изправи отново, а тя остави няколко капки да се стекат между устните му.

— Така. А сега две хапчета морфин.

— Откъде ги намери?

Тя се усмихна с онази крива пиратска гримаса, която той толкова харесваше.

— Бяха в джоба на униформата ти. Задик ми ги даде, когато се преобличаше още тогава на пазара.

Той глътна хапчетата с малко вода и отново се отпусна на пода. Съзнанието му се отнесе в трескави сънища.

— Това копеле ще пукне скоро — чу той да казва Ото Скорцени откъм вратата на спалнята. Гласът му достигна до Иън някак бавен, нисък и изкривен, сякаш от повреден грамофон.

Сирануш не отговори.

Осем сутринта.

Когато Иън се събуди отново, в стаята се усещаше силен аромат на кафе. Треската му не беше преминала, но болката се носеше някъде над него като балон с хелий. Болката беше напаст, пречеше му да мисли като досадна муха, но от време на време успяваше да я изтика от ума си и се насили да се концентрира и да разбере халюцинациите си. Немците ядяха пресен хляб, Майкъл тъкмо го беше донесъл, и челюстите им се движеха флегматично като на преживящи крави. Подмятаха си шеги, които той не можеше да чуе, или гледаха разфокусирано в пода през краката си. Светлината, която се процеждаше през капаците на прозорците, беше много по-силна.

До лакътя му се появи чаша кафе.

— Опитай се да пийнеш — прошепна Сирануш. — Може да ти помогне.

— За какво?

— Трябва да се изправиш.

— Не мога — изсъска той.

— Трябва. Той има планове — рече тя и метна бърз поглед през рамо. Иън проследи посоката и видя Ото.

Немският полковник беше в добро настроение и тупаше един от войниците си по мускулестото рамо. Сигурно се дължеше на замайването му или на странния ъгъл, под който гледаше, но всеки един от парашутистите му се струваше огромен, като напомпан. В Англия такива канари обикновено ги показваха в цирка.

— Пак ли ще ме измъчва?

— Не мисля. Вече няма значение какво знаеш. — Сирануш стоеше присвила коляно край него. Иън наклони глава.

— Защото копелето ще пукне скоро?

Тя го погледна в очите и бързо извърна глава.

— Трябва да тръгвам. Моля те, би ли изпил кафето?

— Тогава ще трябва да пикая — намръщи се той, като се надяваше ефектът да е комичен. — Нямаш представа колко мъчителна е тази мисъл.

— Ако се опиташ да станеш — каза тя търпеливо, — ще те отведа до тоалетната.

Той кимна. Тя беше права. Трябваше да стане от пода. Щеше да е унизително да умре като парализирано животно.

Много добре, господин Бонд. За Англия и за Тайните служби на Негово величество…

Той се понадигна на ръце и с треперене сви първо единия, а после и другия крак. Стоеше на четири крака и се олюляваше, а разкъсаната плът висеше от тялото му. Морфинът обаче притъпяваше острието на ножа, който сякаш разрязваше слабините му и придаваше цвят на звездите, които се виеха пред очите му. Иън си пое дъх на пресекулки и посегна към ръката на Сирануш.

Тя му помогна да се надигне още малко. Той ругаеше, без да спира, но постепенно се изправи с нейна подкрепа. Уви се с одеялото като с плащ и взе чашата с кафе.

Сирануш подпъхна рамо под дясната му ръка — нима преди няколко дни беше смятал онази драскотина от ножа за болезнена? — и му помогна да се дотътри до тоалетната.

— Днес ще е, нали? — попита той, докато тя седеше на вратата, опряла гръб в неговия. — Операция „Дълъг скок“.

— Да.

— Къде отиде Майкъл?

— Не ми каза. Имам само моите заповеди.

— А те са?

— Да убия Сталин, разбира се.

— А после? Ще избягаш в Америка с твоя герой Фехтовача?

Тя не отвърна.

— Не ти е дал план как да се измъкнеш, нали?

Иън се бавеше нарочно. Трябваше да се изпикае, но се ужасяваше от разкъсващата болка, която знаеше, че ще последва.

— У теб ли е още онова парче дърво? — помоли я той. — Пресегни се назад и ми го подай внимателно.

Той напипа дръжката на ножа и я стисна със зъби. Вече беше нащърбена. Затвори очи и изпразни пикочния си мехур в мръсната кофа на немската квартира.

— Бонд — сръчка го тя. — Бонд!

Той тръсна глава, за да я проясни. Беше се свлякъл на пода на тоалетната, но се беше вкопчил здраво в стола над кофата. Вероятно беше припаднал. Урината в кофата беше примесена с кръв и той не смяташе, че това е добре. Освен ако, разбира се, човек не очакваше да умре в близките няколко часа. Тогава беше без значение.

Беше изпуснал ножа при падането и острието лежеше до лявата му ръка. Иън го покри с длан.

Сирануш го хвана за раменете и го надигна да се изправи. Той се уви с одеялото и скри ножа в гънките му.

— Дали би могла да ми намериш панталоните? — попита той внимателно. — Ако трябва да вървя към екзекуцията си, е дяволски сигурно, че няма да го направя по гол задник.

— Какво значи това?

— Значи без панталони.

Тя успя да се усмихне. Когато го остави, той мушна ножа в десния си чорап. Когато се наведе, му прилоша, и си помисли, че няма да може да се изправи, но замайването отмина.

— Сирануш — каза Иън, докато тя му помагаше да се обуе, — защо си толкова мила с врага си?

— Защото вече не обичам Хъдсън. А и двамата скоро ще умрем, Бонд.

Осем и половина сутринта.

Франклин Рузвелт се остави да го прехвърлят от инвалидната количка на задната седалка на автомобила на посолството. Шварц нагласи маскировката на президента, а Елиът остана за момент до отворената врата и погледна баща си. Нещо в усмивката му напомняше на Франклин за Елинор.

— Това е най-смешният фалшив мустак, който съм виждал — каза Елиът.

— Ако ти харесва, сложи си и ти, щом искаш — предложи Франклин. — Имам още три такива в джоба.

Елиът отдаде чест на главнокомандващия си.

— Запази ги за Хелоуин, тате.

Шварц изчака президента да се усмихне и затвори вратата на колата. Елиът отстъпи, а Шварц седна зад волана. Франклин махна на сина си и се опита да овладее вълнението си. Да се измъква от двора на посолството като таен оперативен агент го караше да се чувства отново като малко момче. Беше също толкова хубаво, колкото да си играе на каубои и индианци във високата трева преди много време, когато дори не се сещаше, че има такива неща като инвалидни колички.

Шварц отпусна съединителя и колата потегли с друсане по чакълената алея. Завиха и се отдалечиха от официалния вход, пред който вече се събираха хора. Зад къщичката на охраната и от другата страна на улицата срещу желязната порта се тълпяха иранци от провинцията в традиционните за племената си дрехи. Импровизирани оркестри с цимбали, барабани и издължени лютни свиреха персийски мелодии, акробати се премятаха по улицата, а просяци с бели незрящи очи обикаляха с канчетата си. Бяха се събрали, защото Великите лидери на Запада си тръгваха днес от Техеран и се радваха да видят гърбовете на окупаторите си. Нямаше обаче да видят Франклин Делано Рузвелт, а само двойника му от Секретните служби.

Шварц зави по непавираната алея към задния вход на двора и намали. На вратата се облягаше длъгнеста фигура, свела поглед към часовника.

— Ето го и Хъдсън в цялата му прелест — каза Рузвелт, като се протегна напред, за да погледне иззад предната седалка.

Шварц се усмихна и махна на мъжа от Бюрото за стратегически операции.

Хъдсън побърза да махне резето на портала и да го отвори. Вдигна ръка към шапката си, докато автомобилът го подминаваше, затвори вратата и изтича към спрелия автомобил. Шварц го чакаше, без да гаси двигателя.

— Добро утро, господин президент — каза той. — Никога не бих ви познал с такъв мустак.

Рузвелт сложи пръст на устните си.

— Наричай ме Франк — каза развеселено. — В момента не съм ничий лидер.

Сирануш я нямаше.

Ото и хората му бяха облечени в най-различни традиционни племенни дрехи, които Хъдсън сигурно беше взел от пазара. Полковникът церемониално върна паспорта и портфейла на Иън, като сам ги пъхна в джобовете на сакото му, тъй като ръцете на англичанина бяха все още вързани. После нареди на двама от мъжете да го извлекат през задната врата на къщата, която зееше отворена. В уличката ги чакаха два камиона. Иън позна този на НКВД, в който го бяха докарали дотук преди две нощи. Другият беше с техерански номера, а в откритата каросерия бяха натоварени десетина кози.

Ото и двама от командосите му скочиха в камиона на НКВД. Вдигнаха Иън и го хвърлиха в другия при козите. Той стискаше зъби от болка заради грубото бутане и дърпане. Китките и глезените му бяха вързани, но никой не се беше сетил да обискира чорапите му.

Чу как другите двама парашутисти се качват в кабината и палят двигателя.

Иън изстена, претърколи се по корем и се надигна на колене. Камионът друсаше заради дупки и неравности и го подхвърляше като бала сено. Козите се поинтересуваха от него. Струпаха се пред лицето му, смърдящи и любопитни, а странните им дяволски очи го гледаха втренчено. Някои го ръфнаха внимателно за дрехите и по вързаните зад гърба ръце. В имението в Арнисдейл, където Иън беше прекарал детството си, имаше кози и той не се боеше от тях. Но защо ги бяха взели? Защо бяха с два камиона? В онзи на НКВД имаше достатъчно място за всички.

Иън се закрепи на вързаните си глезени и на колене и протегна врат, за да надникне над кабината. Ото караше пред тях, облечен в селски дрехи, и натискаше здраво газта. Иън помисли, че той сигурно би умрял за Фюрера, но надали би го направил за Майкъл Хъдсън, дори и той да беше Фехтовача. А това значеше, че когато се стигнеше до стрелба и убиване, Ото нямаше да натиска спусъка.

Два камиона. Защото единият трябваше на немците за покушението, а другият беше за измъкването.

Положението е отчаяно, Бонд. Котенцето има заповед да ликвидира Сталин. Фехтовача смята да спипа Рузвелт. А ти, 007, ти ще поемеш вината за убийството на Чърчил… Когато изстрелите затрещят или бомбата избухне, сред останките ще намерят и тялото на Иън Ланкастър Флеминг, дезертьор…

Това беше чудесно измислено. Уинстън Чърчил, убит от сина на един от най-старите си приятели. На Хитлер щеше много да му хареса.

Вземи ножа, 007…

Той започна да извива завързаните си зад гърба китки и без да иска перна някаква коза по муцуната. Усети зъбите й по пръстите си. Въжетата бяха мокри. В тази част на света трябваше да са от коноп. Ядливи. Вкусни дори за местните чифтокопитни.

Иън се помъчи да стои колкото се може по-неподвижно в тресящата се каросерия. В ръцете му отново се затикаха муцуни, а езиците ближеха дланите му. Колко ли време имаше? Колко ли от въжето щяха да прегризат козите? Опита се да не пресмята шансовете си.

Осем часът и четиридесет минути.

Когато охраната на входа на двора я спря, Сирануш само излая някаква команда на руски. Беше фраза, която беше чувала доста често в лагера на НКВД. Млъквай, свиньо. Не знаеш ли кой съм?

Войникът нямаше никаква представа коя е, но погледна водопада от руса коса, забеляза коприната под палтото й и безупречната кожа и застана нащрек. Извади пистолета си и го насочи към момичето.

— Идентифицирайте се — нареди той колебливо.

Тя извади документите си от деколтето на роклята. Момчето — войничето беше по-младо дори от самата Сирануш — пребледня, когато видя специалната й карта.

— СМЕРШ — прошепна той. — Чувал съм слуховете. Но никога не съм срещал…

— И бъди доволен, че не си — каза тя. СМЕРШ или „Смърт на шпионите“ беше контраразузнавателният отдел на НКВД. Малцина руснаци знаеха за съществуването му, но онези, които знаеха, трепереха от името му. Оперативните работници на СМЕРШ имаха една-единствена задача — да убиват всички, които предават Сталин. — Дано никога няма причина да се срещнем, другарю.

Той преглътна тежко.

— Искате да говорите с…

— С Лаврентий Павлович — каза тя ясно.

Той я пусна да мине. Въобще не му хрумна да я претърси.

Сирануш пъхна ръце в джобовете на палтото си и закрачи по алеята на посолството. Утрото на този втори декември беше студено и пръстите й премръзваха. С дясната си ръка стискаше дръжката на пистолета. Беше старият наган, модел 1895 година, на Арев.

 

 

Извън центъра на Техеран цивилизацията сякаш изчезваше и отстъпваше място на равно поле без нито едно дърво, съвсем голо и пусто по това време на годината. Пътят към летище „Гале Морге“ се опъна пред Шварц. Нямаше никакви други автомобили. На хоризонта неясно се тъмнееха някакви хълмове, тук-там се мяркаше по някое малко стадо персийски газели джейран. Шварц поддържаше равномерна скорост от седемдесет километра в час, а двигателят бучеше толкова силно, че беше трудно да се разговаря. Погледна в огледалото и видя, че Рузвелт е задрямал. Беше смъкнал шапката си, а главата му се олюляваше. На предната седалка до него Хъдсън беше по-бодър и от време на време надничаше през прозореца като турист, объркан от липсата на забележителности.

— Търсиш ли нещо? — викна високо Шварц.

— Каракал — отвърна Хъдсън.

— Какво?

— Каракал. Това е вид котка. Като рис или пума. Срещат се тук.

— А — кимна Шварц. Наближаваха завой и той знаеше, че „Гале Морге“ не е далеч, оставаха им още около два-три километра. Нито пред тях, нито зад тях имаше друга кола. На стотина метра имаше отбивка. Тъкмо я видя и забеляза, че Хъдсън посяга бързо към вътрешния си джоб.

Почти се беше извърнал, когато усети стоманеното дуло, опряно в дясното му слепоочие.

— Спри — викна Хъдсън.

Шварц се поколеба.

— Наистина ли искаш да го направиш, Майк?

— Казах, спри!

— Добре. Щом така искаш да стане — ревна гръмогласно Шварц и рязко завъртя волана надясно. Гумите изсвириха, автомобилът поднесе и се завъртя в кръг. Движението беше толкова внезапно и мощно, че хвана Хъдсън неподготвен. Пистолетът отскочи към тавана, Шварц пусна кормилото и остави колата да се носи по инерция. Сграбчи китката на Хъдсън с две ръце и я тресна в таблото. Пистолетът изхвърча от пръстите му.

Шварц скочи на спирачките и усети как гумите поднасят. Спряха в насрещното платно, предницата сочеше към града.

Хъдсън се хвърли към шията му.

— Майк — изпъшка Шварц, когато пръстите се впиха в гърлото му. — Не искаш да направиш това.

— Пусни го — каза Рузвелт. — Пусни го или ще стрелям.

Президентът беше извадил личния си револвер от джоба на палтото и притискаше цевта във врата на Хъдсън. Беше се долепил до гърба на предната седалка както катерач се прилепя до отвесна скала. Беше я стиснал с пръсти колкото може и се беше изтеглил напред. Парализираните му крака се подгъваха безпомощно. Усмихваше се свирепо на Сам, а в очите му се четеше такова въодушевление, че Шварц само хвана внезапно омекналите ръце на Хъдсън и ги отмести от трахеята си.

— Благодаря, господин президент — каза той. — А сега какво ще кажете аз да се погрижа за нещата вместо вас?

 

 

Осем часът и петдесет минути

— Тази жена моли да ви види лично, Йосиф Висарионович — каза Берия. Стоеше пред огромното бюро в кабинета на Сталин в посолството. По него бяха разхвърляни всякакви документи. Разпозна почерка на сина си, имаше преводи, записи, но нищо, което да си заслужава четенето. Разбира се, имаше доста обиди по адрес на Берия, американците се забавляваха, като се шегуваха на негов гръб, защото знаеха, че ги подслушват. За Сталин обаче говореха с уважение. Той се почуди как ли се е чувствал Серго, докато е записвал обидите към баща си и ги е превеждал.

— Защо? — попита Сталин. Безизразният му, но твърд поглед се отмести лениво от Берия към момичето, което стоеше на два метра зад гърба му. Беше скована, лицето й не изразяваше никакви емоции, а пистолетът, който беше носила в джоба на палтото си, беше опрян в главата й. Пръстът на Серго лежеше на спусъка. Той и момичето бяха на почти еднаква възраст и щеше да е интересно да каже на сина си да я убие, помисли си Берия. Демонстрация пред маршала какво значи семейна лоялност.

— Тя казва…

— Аз съм офицер от СМЕРШ, другарю маршал — прекъсна го момичето.

Берия я погледна. По бузите й аленееха две петна.

— И? — изрече равнодушно Сталин.

— Работех с полковник Задик, преди да бъде убит снощи.

— Задик е мъртъв? — попита глухо Берия.

— Беше измъчван от немските командоси, които се опитваше да залови. Синът му също беше убит. А мен, като безполезна жена, ме оставиха в главната квартира на НКВД в града.

— Откъде знаеш?

— Задик ми каза къде е квартирата на нацистите. Когато той не се върна, отидох там. Намерих го вече умиращ.

— Берия — прекъсна я Сталин, — аз давам ли и пет пари за смъртта на някакъв офицер от НКВД?

— Не, другарю маршал.

— Защо тогава ме занимаваш с тази кучка?

Берия погледна към момичето и към сина си. Ръката на Серго трепереше, явно се беше уморила да държи пистолета толкова време. Или трепереше от тежестта на това, което би могъл да направи.

— Губиш ни времето, кучко — каза той.

Момичето имаше кураж да се усмихне бегло. Погледна право към Сталин и на Берия му се стори, че ако погледът й беше нож, Йосиф Висарионович вече щеше да лежи сгърчен на пода, а под него да се сбира локва кръв.

— Задик успя да каже само няколко думи, преди да издъхне — рече твърдо тя. — „Операция «Дълъг скок». Девет часът. Порталът на посолството.“ Разбира се, не знам какво означава това. Но следите от мъченията по тялото му сочат, че е въпрос на живот и смърт.

В кабинета настъпи кратко мълчание.

— Колко е часът? — изръмжа Сталин.

— Девет без пет. — Берия гледаше сина си. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Притесняваше се за момичето? Трябваше да му нареди да я убие. Щеше да е добре за момчето. Да влее малко стомана във вените му. Беше прекалено мамино синче.

Сталин удари по бюрото си.

— Значи тръгваме. Берия, ти си пръв. Можеш да ме защитиш с тялото си, а?

— За мен ще е чест, Йосиф Висарионович — сведе глава Берия.

— Ама че си педераст — каза меко Сталин. — Ще помоля Чърчил да мине пръв през портала. С малката си Сара, която отказа да яде от масата ми. Няма да е загуба, ако ги взривят и ги разкъсат на парчета, а?

Той се спря, докато минаваше край момичето. Тя беше прехапала устни и гледаше към мястото, където беше стоял доскоро. Серго все още държеше пистолета до главата й, но ръката му вече трепереше доста силно и ако беше запънал петлето, наганът като нищо можеше да гръмне.

Сталин я погали по бузата с пръст.

— Справила си се добре, кучко. Отвори си краката един-два пъти и ще отидеш далеч в СМЕРШ.

Главата й се извърна с бързината на усойница и Берия забеляза омразата в очите й. Устните й се разтвориха и за секунда той си помисли, че ще изпсува или ще заплюе Сталин.

— Дано съдбата ви пази, Йосиф Висарионович — прошепна тя. — Защото приятелите ви никога няма да го направят.

Сталин отметна глава и се изсмя.

 

 

Грейс Коулс не можеше да сложи нищо в уста тази сутрин. Беше станала рано и беше пратила кодирана телеграма до Алън Тюринг. Флеминг го няма. Вярваме, че е пленен или убит от Фехтовача.

Не, че Тюринг можеше да направи нещо, за да помогне. Грейс просто имаше нужда да го каже на човек, който разбираше целия смисъл на тези няколко думи. Докато той отговори, тя щеше вече да е във въздуха и да стиска колене в самолета на лорд Ледърс, който още миришеше на лафройга на Иън. Да гледа надолу към бързо отдалечаващите се хълмове и гори на Иран и да се чуди дали той беше още жив.

Оставаха десет минути, преди да се качат по колите и да тръгнат към портите на двора на посолството. Едва няколко души знаеха, че се очаква нападение, никой друг нямаше никаква представа. Грейс мина покрай портиера на входа на легацията и забърза по алеята. От едната страна на вратата на двора се бяха наредили хора от британската военна полиция, от другата бяха войници от НКВД. Две къщички на охраната пазеха самия портал, а гостите на посолството показваха документите си през едната или другата, за да бъдат допуснати. Самоличностите и уговорените срещи се потвърждаваха по телефона с обаждане до посолствата. Всичко беше много модерно.

Грейс потропа на задната врата на къщичката. Тя се открехна и в процепа предпазливо се появи лице. Човекът беше с каска и в пълно бойно снаряжение, вместо в обикновената униформа.

— Да, госпожице? — попита я охраната нетърпеливо.

— Аз… аз исках да… — Защо всъщност беше дошла? Да се увери сама, че всичко е нормално? Че Тюринг си измисля разни работи? Че Майкъл е бил прав през цялото време и не е предател, а истински приятел, който знаеше, че Иън Флеминг се беше изгубил в собствените си фантазии?

— Бяхте предупредени — каза тя на войника. — Може да има нападение.

— Господин Томпсън прати съобщение преди час — обясни той. — Имаме двойно повече хора и сме нащрек. Имаме и два джипа със снайперисти, разположени в двете посоки по пътя.

Томпсън беше телохранителят на Чърчил. Естествено, че щеше да предупреди охраната при портала на двора. Грейс нямаше какво да прави тук.

— Радвам се да го чуя. Късмет.

Тя погледна часовника си. Беше девет без пет, почти време първите коли да потеглят. Трябваше да побърза, багажът й…

Силният рев на клаксон на камион прониза ушите й.

Тя се обърна и надникна през решетките на вратата към улицата. Не можеше да види двата джипа със снайперистите сред събралата се тълпа — и от двете страни на пътя се бяха наредили шарени групички хора — мъже, жени и деца, които пляскаха с ръце и пееха на различни диалекти и различни езици — на арабски, на фарси и дори на френски. Чуваха се музика и слаб пукот от хвърлените от децата фойерверки във въздуха. Що за повод за тържество.

Колко ужасно щеше да бъде, ако тези хора пострадат, помисли си внезапно Грейс.

Клаксонът избуча отново. Тя погледна наляво, откъдето се приближаваше някакъв съвсем обикновен камион. Зад него, като завиваше неконтролируемо, се движеше още един, вероятно на път за пазара. Каросерията беше пълна с кози… Но сред тях имаше и един мъж.

Дрехите му бяха окъсани и мръсни, но Грейс забеляза веднага, че бяха западни, а не персийски. Мъжът висеше с главата надолу от едната страна на кабината на камиона.

Сърцето на Грейс заби лудо. Можеше да разпознае тези рамене дори в гръб и обърнати надолу. Тази глава…

Хората от охраната тичаха безредно навън с насочени пушки. Войниците от НКВД също се раздвижваха.

— Не стреляйте! — изпищя тя. — Това е британски офицер!

Козите си бяха свършили работата. Когато и последните окъсани влакна на въжето паднаха от китките му, Иън извади скрития в чорапа си нож и бързо сряза въжетата на глезените си. Ръцете му трепереха, виждаше размазано. От кръста надолу тялото му пулсираше от болка, а триенето на панталоните в откритите рани беше подлудяващо и някак банално заради познатата болка. Но нямаше просто да легне и да приеме смъртта, която Ото му беше измислил. Нямаше да умре като предател.

Иън пропълзя напред между козите и се хвана за ръба на кабината. Виждаше бившия камион на НКВД пред тях. От там нямаше как да забележат, че стои прав и със свободни ръце. В кабината на този камион имаше само двама мъже. Не биваше да допусне да стигнат до целта си, беше сигурен, че това е британското посолство, тъй като се движеха през един от модерните квартали на Техеран, където живееха богаташите и чужденците. От двете страни на пътя се редяха хора, а някъде напред му се мерна нещо, прилично на масивен каменен портал.

Трябваше да опита да се справи първо с шофьора. Докато другият парашутист реагира, камионът щеше да е загубил управление. Можеше да се блъсне, а ако някъде имаше скрита бомба, тя можеше да избухне и да ги избие всичките. Но нямаше да убие Чърчил.

Той надникна отстрани и видя, че камионът не е британски, воланът му беше от лявата страна. За щастие Иън можеше да нанесе удар тъкмо с лявата си ръка, дясната беше все още прекалено слаба. Той се промъкна към другата страна, като се полюшваше с движението на камиона. Прозорецът на шофьора беше отворен, а ръката му се подаваше небрежно навън. Иън се опита да се стегне и да концентрира замаяното си съзнание. Наведе се над кабината с вдигнат нож и го заби с всички сили в левия бицепс на мъжа.

Чу се силен вик и ръката подскочи нагоре. Иън издърпа ножа и замахна отново, този път навътре в кабината, като прободе мъжа във врата.

Камионът свърна рязко и клаксонът изрева, шофьорът беше паднал върху волана. След секунда камионът тръгна в обратната посока, като се наклони силно. За миг сякаш щеше да успее да се закрепи, но гумите бяха стари, не удържаха и той бавно започна да се обръща. Иън отлетя назад сред козите и падна на ръце и колене. Животните врещяха от ужас, копитата им трополяха и дращеха, докато светът се обръщаше с главата надолу. Един рог одраска слепоочието му и всички бяха подхвърлени като боклук във въздуха. Последното нещо, което Иън видя, беше устремилата се към него земя.

— Не стреляйте! — извика отново Грейс, но войниците от НКВД не я разбираха. Камионът се преобърна и се плъзна напред със стържене на метал по паважа. Тогава изтрещя изстрел.

Чу се приглушено тупване и след част от секундата все още плъзгащият се камион избухна в огнено кълбо. Грейс се хвърли върху сухата трева зад къщичката на охраната, а експлозията запрати една от вратите на камиона право в решетките на портала, които обаче я спряха с оглушителен метален екот.

 

 

— И какво трябваше да се случи тук, Майк? — попита Сам Шварц, докато стоеше до колата на президента в отбивката на пътя към летище „Гале Морге“. — Щеше да ни застреляш и двамата? Първо мен, а после и господин Рузвелт?

Хъдсън не отговори. Ръцете му бяха оковани с белезници зад гърба му, а глезените му бяха вързани здраво с вратовръзката на Шварц. Седеше в праха край пътя и се беше втренчил в колената си.

— Или си планирал да нагласиш всичко така, сякаш аз съм замислил всичко? — продължи Шварц. — Убил съм президента, а след това съм се гръмнал сам?

Хъдсън вдигна поглед.

Шварц кимна убедено. Внезапно го обзе бесен гняв.

— Копеле такова пресметливо! Ама не си сметнал, че един старец от Секретните служби ще надхитри човек, завършил университет от Бръшляновата лига, нали? Задник от БСО! Скрито-покрито. Ама аз видях дупката!

— Бил си предупреден за мен — каза Хъдсън.

— Джил Уинънт ми каза снощи. Но му трябваше доказателство. Така че обясних сделката на господин Рузвелт и той се нави. Голям риск, игра на зарове с живота на президента, но господин Рузвелт мрази предателите, Майк. Нямаше да се измъкне от града по-рано и да те остави да офейкаш в Берлин със сведенията за деня на десанта. Сложи пистолета си в джоба и те посрещна с усмивка. И двамата те пуснахме да се качиш.

— А сега? — попита Хъдсън.

Шварц примижа към хоризонта. В утринния въздух се носеше далечен шум от двигател.

— Сега чакаме и ще видим кой ще се появи. Предполагам, че не си смятал да се върнеш пеша, след като инсценираш нашето убийство и самоубийство. Идват да те вземат, а?

Мълчание.

Шварц отиде до автомобила и надникна на задната седалка.

— Как сте, господин президент?

— Страхотно, Сам, просто страхотно.

— Мисля след минута-две да потегляме.

— Не бих искал да карам „Свещената крава“ да чака.

— Не, сър. Просто стойте и си дръжте главата наведена, нали?

Шварц потупа по тавана на колата и се изправи. Очите му се присвиха отново, като се взираше към пътя назад. Задаваше се камион. Той извади картечния си пистолет „Томпсън“ от пода на задната седалка до краката на Рузвелт и го подпря на тавана. Автомобилът беше между тялото му и камиона, а Рузвелт лежеше на седалката.

Камионът наближи отбивката и намали. Шофьорът беше с персийско племенно облекло, но лицето му беше на западняк. От лявото слепоочие към челюстта се виеше синкав белег. Шварц видя как мъжът забеляза присвитата фигура на Хъдсън край пътя и камионът ускори отново.

— Немци ли са? — попита спокойно ФДР.

В този миг шофьорът вдигна лявата си ръка от волана и насочи пистолет към тях. Второ дуло се стрелна от страничния прозорец и се чу изстрел. Шварц дръпна спусъка и остави томпсъна да танцува.

Камионът зави рязко и се олюля под съсредоточения му огън, но докато го гледаше, шофьорът дръпна ръката си и сведе глава над кормилото. Камионът набра скорост, Шварц не го изпускаше от очи и стреля още веднъж.

— Сам.

Той погледна надолу.

Рузвелт седеше и гледаше през задното стъкло към Майкъл Хъдсън. Той се беше проснал като чучело в праха, убит с един-единствен куршум в главата. Сигурно Белязания го е уцелил с пистолета, помисли си Шварц. Остави камиона да се отдалечава, вече така или иначе не можеше да го стигне, и отиде до Хъдсън.

Той се взираше в небето, а в смъртта му лицето му приличаше повече от всякога на ястребово.

— С такива приятели… — каза меко Шварц.

После се наведе и затвори очите на Майкъл.