Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (34)

Глава 33

Иън лежеше свит като зародиш на пода в немската квартира. Бяха го вързали, запушиха му устата и го хвърлиха в някакъв килер без прозорци. Широко отворените невиждащи очи на мъжа от НКВД, същият, който беше насочил пистолета с нетрепваща ръка към Иън и държеше лампата, докато слушаше разговора му с Ерих, бяха на по-малко от двадесет сантиметра от лицето му. В гърдите му зееше голяма дупка с неравни краища, там, където куршумът на парашутиста беше откъснал плътта около сърцето. Килерът беше тъмен, но въпреки това Иън различаваше отблясъка в мъртвите очи и усещаше острия мирис на кръв.

Не беше спал. Звуците откъм далечната стена, която го делеше от стаята, в която Задик беше принуден да гледа как измъчват сина му през дългите нощни часове, превръщаха съня в абсурдна идея.

Иън се опита да се отдръпне от трупа, но крайниците му бяха прекалено схванати. Усещаше се натежал и безполезен като говежди труп, провесен на куката на касапина.

Задик хлипаше и уморено бълваше думи на английски и арменски. Копелетата разбираха ли, че той не знаеше немски? Че жестокостите, които причиняваха на Арев, нямаше как да накарат бащата да признае на език, който да разберат?

Тогава чу гласа на Ерих. Немският агент се беше оказал достатъчно глупав да се опита да се намеси. Иън не беше чувал него или партньора му Томаш от часове. Дали не бяха пратени навън? Нима се бяха срещнали с Фехтовача?

При тази мисъл пулсът му внезапно се ускори, но въодушевлението бързо го напусна. Ако парашутистите можеха да се свържат с нацисткия си водач без радио, Алън Тюринг просто нямаше какво да прехване. Нямаше какво да докладва на Грейс. Нищо, което да накара британците да започнат да търсят отсъстващия командер Флеминг.

Изгледите ти за оцеляване винаги са били слаби, господин Бонд.

Беше възможно накрая Задик да го убие. Беше съвсем сигурно, че нацистите ще го направят.

Той чу тропота на ботуши по голия под и вратата на килера се отвори. Острият блясък на дневната светлина се впи в очите му. Той ги стисна бързо и зяпна от болката.

Някой го дръпна да се изправи на крака, но те не го слушаха. Падна на колене и се свлече настрани върху трупа на арменеца. Двама души го подхванаха и го извлякоха от килера в ноемврийската сутрин. Той отвори леко клепачи, като искаше да привикне към светлината и да се огледа. Трима парашутисти седяха край кухненската маса. Единият беше направил кафе, но нямаше много храна. Бяха смъкнали каските, а пушките им лежаха на пода край тях.

Арев висеше с вдигнати ръце, вързан за една от покривните греди. Китките му бяха огънати странно, сякаш бяха счупени. Беше гол, а от бедрата, ребрата, слабините и лицето му бяха одрани ивици кожа. Иън се подхлъзна върху хвърлена на пода плът и твърде късно видя, че беше стъпил върху скротума на Арев. Бяха кастрирали момчето през нощта. По краката му протичаха гъсти съсиреци кръв.

Иън погледна към лицето на Арев. Болезнената слабост на черепа сега изглеждаше мъчително трогателна, понеже подчертаваше младостта му. Сякаш крещеше още колко години би имал да расте. Беше или мъртъв, или в безсъзнание. Парашутистите не му обръщаха никакво внимание, вероятно Задик им беше казал нещо много ценно.

Иън се озърна за командира на НКВД.

Задик също беше гол. Бяха го сложили да седне неудобно на стол, чиято седалка беше сцепена и гениталиите му провисваха през дупката. Краката му бяха вързани за краката на стола, а ръцете извити назад и стегнати към облегалката. Иън виждаше опънатите мускули по раменете и ужасната уязвимост на цялото тяло. Космите по гърдите на мъжа бяха сиво-бели, редки, жалко стари. Главата на Задик беше провиснала на гърдите му и той не помръдна, когато извлякоха Иън в стаята.

Един от парашутистите, на Иън му се стори, че беше първият, когото беше видял снощи да се появява като привидение с пушка от тъмния коридор, държеше в дясната си ръка парче тънка телена мрежа, каквато се ползваше за временни огради или за кокошарници. Беше захваната с гвоздеи за дървена дръжка около половин метър и приличаше на тенис ракета без рамка. Докато Иън гледаше, парашутистът замахна и удари с мрежата под стола на Задик. Телта се впи в гениталиите на мъжа, разкъса кожата и Задик изпищя.

До командира на НКВД имаше още един стол също със сцепена седалка. Иън се досети за кого е и му прилоша.

Беше се посъвзел, кръвта се беше раздвижила из ръцете и краката му и поне щеше да се бори, когато започнеха да разкъсват дрехите му.

— Посланик Уинънт! Каква чест, сър, да ви посрещнем тук!

Аболхасан Диба се надигна от стола си зад изящното бюро от крушово дърво и протегна ръка. Говореше френски и Уинънт се досети, че това е едва ли не първият му език. Знаеше съвсем малко за иранския бизнес магнат — само, че като много други персийски аристократи беше получил образованието си в Швейцария и Франция.

Френският беше универсалният език на дипломацията и Уинънт любезно премина веднага на него.

— Честта е изцяло моя, сър. Да ме приемете без подходящо известие, без среща…

— О, това е нищо — каза Диба. — Моля ви, заповядайте, седнете.

Уинънт беше проследил изплъзващата му се плячка от хотел „Парк“, който Диба притежаваше, но посещаваше само в часовете за хранене и през нощта, когато работеха казиното и барът, до офис сградата му на няколко преки на северозапад. Беше на шест етажа, една от най-високите в Техеран, и Уинънт с изненада видя, че във фоайето има асансьор. Това беше нещо рядко за Персия. Операторът на асансьора му разказа, че Диба е първият предприемач, докарал асансьор в страната от Европа.

— Надявам се, че намирате хотел „Парк“ удобен, посланик? — поинтересува се учтиво мъжът.

— Отличен е. Прекрасно място.

— Разполагате ли с всичко необходимо?

— О, дори повече. — Уинънт шляпна с длани по коленете си, типичен за него жест. — Съжалявам, че можах да прекарам толкова малко време във вашия красив хотел. Но задълженията ми към конференцията…

— Разбирам. Може би когато тази ужасна война свърши, бихте посетили Иран просто заради удоволствието.

— Надявам се да мога. Но дойдох да говорим точно за конференцията — каза Уинънт. — В момента служа като посланик на САЩ във Великобритания. Времето ми в Техеран е разделено между президента Рузвелт и британското посолство, където се консултираме с министър-председателя Уинстън Чърчил. Знаете ли, господин Диба, че премиерът е довел със себе си и няколко членове на семейството си?

По красивото лице на Диба се спусна високомерно изражение, а черните му вежди се повдигнаха надменно. Френският стана още по-официален и цветист, ако въобще беше възможно.

— Знам. Преди няколко вечери имах огромното удоволствие да установя запознанство с госпожа Рандолф Чърчил. Този божествен спомен няма да ме напусне скоро.

Господи, помисли си Уинънт, той ме мисли за пълен задник. Че съм дошъл да му кажа, че нито един персиец не бива да си позволява да заговаря дама като Памела.

Ето ти тебе упражнение по дипломация.

— Много съм облекчен да го узная — каза той умишлено топло. — Може да окажете неоценима услуга на правителството на Великобритания, господин Диба, а и на семейство Чърчил.

— Ако бих могъл някак да помогна…

Уинънт започна да лее фрази на възможно най-почтителния си френски.

— Вие несъмнено не сте запознат, че наскоро госпожа Рандолф Чърчил определено не се чувстваше добре. Всъщност, най-близките й хора се опасяват, че е била умишлено отровена.

— Посланик Уинънт, надявам се не намеквате, че…

— Не, разбира се, не и от когото и да било във вашия прекрасен хотел — добави бързо Уинънт, като махна умиротворително. — Но, може би… от някой, когото тя е срещнала там.

— Съкрушен съм да узная това — отвърна Диба. Той стана от стола си, излезе иззад бюрото си от крушово дърво, сключи ръце зад гърба си и започна да крачи пред електрическата камина — още една новост, която сигурно беше въвел в страната.

— Госпожа Чърчил в опасност ли е?

— Тази сутрин я изписаха от частния санаториум и имаме всички основания да вярваме, че се възстановява.

— Бих ли могъл да попитам какво я е отровило?

— Хлорал — каза Уинънт. — Вероятно поставен без нейно знание в питие.

— В мое присъствие тя пи само шампанско — каза Диба. — „Пол Роже“ от 1928 година. Както разбирам, любимата реколта на премиера Чърчил. Помолих един от личните ми помощници да го донесе от избата. Бих могъл да добавя, че същият човек го отвори пред нас на масата за зарове. Наля в чашите ни пред очите ми. Аз определено не се оплаквам от никакви неприятни ефекти, след като го пих.

— Значи, освен ако отровата не е била пусната в бутилката още във Франция…

— Госпожа Чърчил не би могла да се е почувствала зле в моята компания.

— Това е толкова смехотворна идея, господин Диба, че не бих си позволил да си я помисля дори за секунда — каза Уинънт. — Но все пак се надявам, че бихте могли да ми помогнете. Когато се разделихте с госпожа Чърчил, тя веднага ли се качи в таксито?

— Не бих могъл да кажа. Нали разбирате, тя се видя с някакъв свой познат, който каза, че му е обещала танц, и я измъкна от масата за зарове.

— Аха — кимна Уинънт.

Диба го изгледа остро.

— Бих допуснал, че познавате въпросния джентълмен, тъй като той е член на вашата делегация.

— Наистина ли?

— Да. Не мога да си спомня името му. Нали разбирате, споменаха го само един-два пъти в мое присъствие. При запознаването… Госпожа Чърчил ми го представи…

Уинънт чакаше с мила усмивка на любопитство.

— Река — каза внезапно Диба и щракна с пръсти в типично френски жест. — Да, така беше. Мъжът се казваше като някаква известна река. Не Темза, ами…

— Хъдсън — каза Уинънт.

Разочароващо. Вече знаеше, че Майкъл Хъдсън беше разговарял с Памела онази вечер. Тъкмо Хъдсън беше открил книгата с немските кодове.

— И не се сещате за никой друг? Не сте видели госпожа Чърчил никога повече през вечерта?

Диба поклати глава със съжаление.

— Не съм. Напрежението покрай бизнеса…

— Разбира се — кимна Уинънт, стана и протегна ръка на иранеца. — Благодаря ви за времето, което ми отделихте.

— Моля ви, посланик. Кажете ми… — поколеба се Диба. — Ако пратя букет цветя на госпожа Чърчил, това нали няма да бъде прието като безочливост.

— Ще бъде прието, господин Диба, като най-висш знак на уважение — отвърна Уинънт.

Тълпата, събрала се на зуркхането, беше изцяло от мъже. Покритата зала за борба беше едва на няколко пресечки от хотел „Парк“, но сякаш беше на векове като стил и съдържание. „Кощи“, или борбата, беше най-обичаният спорт в района — всяка иранска провинция имаше собствен стил, чиито корени тръгваха от фолклора и племенните обичаи. В Мазандаран предпочитаха стила „лучо“, а голестанците се бореха в стил „туркамани“. Тук обаче властваше борбата „пахлавани“. Не беше случайно, че този стил беше кръстен на името на племето на шаха и се смяташе за „официалната“ школа. Години наред борбата беше не само състезание, а и религиозно упражнение. Сирануш си помисли, че в Персия религията и диктатурата явно вървяха ръка за ръка.

Борбата не й беше непозната. По градските площади и поляните на Армения тя беше също толкова чест спорт, колкото и в Иран. Но в смътните спомени от детството й, все по-разпокъсани и бледи, борците обикновено бяха зад решетките. Събаряха хора от столовете и чупеха глави. В Иран борците бяха наемници, еквивалент на копачите на Назир. Взимаха пари от всички. Продаваха знанията и юмруците си. Пренасяха съобщения и оръжия за всеки, който искаше да си плати, и не задаваха въпроси.

Тук, в залата, бяха крале. А тя беше външен човек, смутител.

Разбира се, между мъжете сновяха сервитьорки, но дори техните погледи към Сирануш изразяваха неодобрение. Мъжете не си пестяха думите. Тя се спусна по пътеката между два реда седалки към ниската осмоъгълна арена, където двама млади борци — голи от кръста нагоре и потни, се бяха привели един към друг и се мъчеха да се повалят. Тя не обръщаше внимание на неприличните подвиквания, на свиркането и на гърлените обиди. Не говореше фарси. Незнанието и очевидно западните й дрехи можеха да я предпазят.

Търсеше Холандеца.

Полският пилот все още имаше стая в хотел „Парк“, беше му оставила бележка на рецепцията преди едва четиридесет минути. Но барманът, който харесваше красиви блондинки, й каза къде ходеше Холандеца през повечето дни. Залагаше на кощи с парите на Бонд и всъщност се справяше доста добре. Дори, предположи барманът, би могъл да остане в Техеран за неопределено време.

Тя шареше с очи из тълпата, като издирваше поляка. Беше по-лесно, отколкото изглеждаше, тъй като зуркхането беше разделено на определени сектори. Борците седяха от едната страна на ниската арена, музикантите от другата. Публиката беше отделена.

Холандеца беше с посивяла коса, гладко избръснат и винаги носеше кепето си от полските военновъздушни сили, макар че вече беше овехтяло като Торинската плащаница. Забеляза първо точно кепето на третия ред над ръба на арената. Както и повечето мъже, той не гледаше борците, а нея.

В този момент две ръце я хванаха за раменете и грубо я обърнаха. Беше млад иранец, очевидно пиян. Пръстите му се плъзнаха нагоре по шията към тила й и я сграбчиха болезнено за косата. Той се усмихна, изрече нещо, което вероятно беше обида, и я затегли обратно към вратата.

Тя беше обучена за подобни глупости. Остави се да я влачат няколко секунди, после се извъртя като змиорка и ритна силно мъжа зад коляното. Кракът му се подгъна и той я пусна.

Тя се обърна и се огледа за Холандеца. Той беше зарязал залога и тъкмо скачаше към пътеката. Стигна до тях още преди мъжът да успее да се изправи, и за момент тя си помисли, че ще го фрасне в челюстта. Хвана го за китката, както беше замахнал, и го спря.

— Грешка.

Той я погледна в очите.

— Всички тук ще скочат отгоре ни.

Той кимна веднъж и двамата побягнаха.

— Бонд е изчезнал? — повтори той, когато седнаха с питиетата си в бара на хотел „Парк“.

От зуркхането на Техеран ги деляха дванадесет минути и цял един свят. Сирануш отпиваше от мартинито си и усещаше как напрежението, стегнало гръдния й кош, постепенно спада. И двамата пиеха водка. Никой в Кайро не я харесваше, а повечето западняци, които беше срещала, почти не бяха чували за нея. Водката беше руска. Полска. Арменска. Холандеца беше поръчал цяла бутилка и беше обърнал няколко бързи чашки. Двамата се разбираха един друг.

— Не е изчезнал — каза тя. — Аз знам къде е. Но не знам къде точно е в момента.

— Ясно като в мъгла — изсмя се Холандеца.

— Моите хора го отведоха тази нощ. Закараха го в една квартира. Мен ме оставиха. Досега трябваше да са се върнали, поне някой трябваше да се е върнал. Няма никой. Трябва да намеря тази квартира.

— И?

— Реших, че може да знаеш къде е.

Холандеца си наля още една чаша.

— В този град има поне десет квартири на НКВД. Да не са и петдесет. Фатима, скъпа, защо просто не излетиш с мен обратно за Кайро?

Тя отпи съвсем малко водка.

— Това е различна квартира. Била е на немците.

Холандеца бутна празната чаша настрани.

— Тогава се пази от там. Стой далече.

— Ние ги заловихме и те станаха двойни агенти.

— Скъпа, един нацист никога не би предал своите напълно.

— Холандец — каза тя, като му наля още водка, — ти познаваш разни хора.

— Да, по четири континента.

— Борци, например. Те са коравите мъжаги в Техеран.

Той просто я изгледа над ръба на чашата.

— Коравите мъжаги работят за който им плати. А ти напоследък си натрупал доста пари. От залагане на борбите.

Той въздъхна и въздухът се изпълни с изпарения от водка.

— Очакваш от мен да се върна обратно в онази вълча бърлога? В залата? След като заради теб всички са озверели, подушили кръв?

— Очаквам от теб да задаваш въпроси — усмихна му се тя чаровно. — Един от онези борци знае къде е Бонд.