Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (33)

Глава 32

Сара Оливър довършваше закуската си в дневната на посолството, когато Памела се появи на вратата. Лицето й под шапката беше бледо, въпреки прикриващата лента черен воал над очите й. Не носеше червило. Сара никога не я беше виждала без червило и липсата на цвят сякаш подсилваше измъчения й вид. Приличаше на акварел, оставен под дъжда.

— Изписали са те! Слава Богу! — каза тя вместо поздрав. — Искаш ли малко чай? Да позвъня ли за още една чаша?

— Не, благодаря — отвърна Памела. — Може и да сложиш нещо в него, а след това всички ще помислят, че пак съм полудяла.

— Аз? — намръщи се Сара. — Защо да слагам нещо в чая ти? Ти го пиеш дори без захар.

— Да. Така е. Много внимавам какво пия. Независимо какво казват някои хора. — Тя смъкна ръкавиците си нарочно и започна да разглежда връхчетата на пръстите си, вместо да вдигне очи към Сара. — Също така съм много внимателна с вещите си. Винаги знам какво трябва да има в чекмеджетата и какво не. Но ти не би могла да знаеш това, Сара. Ние никога не сме се познавали добре една друга, нали? Няма значение колко домове споделяме. Предполагам, че си го направила заради това. Чувстваш правотата си, като ме мразиш.

Сара остави чая си. Владееше се и ръцете й бяха спокойни, но въпреки това порцеланът издаде тих звън, когато чашката докосна чинийката.

— За какво говориш, Памела?

— Мисля, че знаеш.

— Уверявам те, че не знам.

— Ейв не ти ли спомена?

Сара се изправи и тръгна към нея. Пам стоеше неподвижно на вратата, все още загърната в коженото си палто.

— Добре ли си? Имаш ли нужда да полегнеш?

— И да взема още една доза, за да заспя? — предложи подигравателно Памела. — Не. Спах достатъчно. Искам да ми се извиниш публично, Сара. Искам да кажеш на Папа, че си излъгала. Че никога не бих предала него или Англия. А след това искам да се махна от тази проклета страна.

Тя се обърна и тръгна едва ли не опипом и на сляпо през салона. Сара наблюдаваше как Памела се качва по стълбите и се изгубва от погледа й. После забърза през фоайето към противоположното крило на посолството, където бяха стаите за официални съвещания. Джил Уинънт трябваше да бъде някъде там.

— Знам, че си непреклонен в убеждението си, че нападението трябва да бъде през Ла Манша и да нанесе удар в сърцето на Франция — казваше Чърчил, като стоеше до прозореца. — Но има още много също толкова добри варианти! Можем да изцедим силите на немците, като продължим италианската кампания към Рим! Или да заставим Турция да влезе във войната! Можем да блокираме или да завладеем островите в Егейско море! Само помисли, Франклин — ако вземем онзи архипелаг, ще можем да открием транспортни линии през Дарданелите и Черно море към самата Русия!

— Ние не нападаме Русия — каза Рузвелт, — а и доколкото си спомням, Дарданелите веднъж вече се превърнаха в гроб за съюзниците.

Раменете на Чърчил трепнаха и увиснаха. Той беше архитектът на военната катастрофа в Галиполи през Първата световна война. Но дори тогава цялостната стратегия беше правилна. Той не се хвана на стръвта на Рузвелт.

— Когато тази част от света е сигурна, можем да започнем да предприемаме нападения през Адриатическо море, за да помогнем на Тито и партизаните му в Югославия. Или да пратим експедиционен корпус през Адриатика нагоре към Любляна и да преминем в Югоизточна Унгария. Боже, човече — нацистите няма да знаят къде първо да ни отблъснат!

— Ако разтеглим силите си в твърде тънки линии и подпалим локални пожари из цялата карта, немците ще ни победят с една ръка, вързана зад гърба. Помни, че аз самият имам на главата си страшна война из целия Тих океан. Не мога да пращам мъже и армии също и през цяла Европа. Това усилие трябва да бъде концентрирано и мощно, Уинстън. То трябва да бъде краят на Хитлер.

Чърчил замълча. Той също като Рузвелт знаеше, че масирано нападение през Ла Манша във Франция ще изисква концентриране на сили и суровини. Ако щяха да удрят, трябваше да ударят силно. Но…

— Чичо Джо иска да привлечем към себе си колкото се може повече немски армии от Източния фронт — продължи Рузвелт. — Той иска операция „Овърлорд“. „Овърлорд“, както беше начертана на Московската конференция миналия месец. И иска да я започнем възможно най-скоро.

— Не мога да разбера защо всички алтернативи са недостойни да бъдат разгледани. — Чърчил осъзнаваше, че звучи заядливо. Дали се дължеше на настинката му, или на това, че беше нещастен? — Най-малкото подобна съвместна операция, каквато предлагам, може да проправи пътя за „Овърлорд“. Да осигури успеха ни, щом пречупим немската отбрана на Ла Манша в Нормандия. А и няма нужда да бързаме и да нападаме през май. Може да е… следващата година примерно.

— Това те притеснява, нали? Връщането във Франция.

Чърчил стрелна Рузвелт с поглед. Този човек никога не беше виждал как една цяла армия се изтегля от френския плаж с флотилия от обикновени рибарски лодки. Никога не беше гледал как цветът на поколението му — добри мъже, кръвни братя като Вал Флеминг, загиват безсмислено във френската кал. Чърчил по-скоро би застанал сам, при това с желание, пред немски наказателен взвод, вместо още веднъж да погребе армия в окопна война.

— През октомври ти ми каза — настоя Рузвелт, — че немците строят площадки за изстрелване на ракети с насочване край Доувърския проток в Кале и Шербур на полуостров Котантен.

— Да. Ракети, способни да поразят Лондон.

Рузвелт извади цигарето от зъбите си и издиша облак дим.

— Не искаш ли да прехвърлиш момчетата си там и да направиш площадките на сол?

Чърчил се обърна и се загледа безизразно през прозореца.

— А кой ще командва тази операция „Овърлорд“? — попита той настойчиво. — Предполагам, че твой човек.

— Тя ме обвиняваше в нещо, Джил.

Сара и Уинънт стояха заедно в малката читалня, където вчера той беше разговарял с Харимън. Сега Уинънт четеше друга книга, но общият вид на стаята и атмосферата бяха същите.

— Един от нашите претърси стаята й. — Той вдигна ръка помирително, когато Сара понечи да възрази. — Не ме питай защо. Аз не съм в командването на Бюрото за стратегически операции. Но трябва да е имал дяволски добър нюх, защото е открил онова, което е търсел. В чекмеджетата на Пами е била скрита книга с немски кодове.

— Това е абсурдно — отвърна Сара. — Памела? Шпионин?

— Тя също го отхвърля — каза сухо Уинънт. — Казала е на Ейв, че ти си го подхвърлила там. За да я натопиш.

Сара отстъпи крачка назад.

— Да я натопя? Това е измяна, Джил. Тя може да… да отиде на съд. Може да я…

— Екзекутират — съгласи се той. — Ще е голямо натопяване, нали?

— Никога не бих направила нещо подобно.

— Знам.

— Но Ейв й вярва?

— Дали ако обвини теб, името на Памела ще бъде очистено? Със сигурност. Ще го обмисли.

Тя се отпусна на дивана. Уинънт седна до нея. Сара свъси вежди и се загледа в коленете си.

— Тя сигурно наистина вярва, че я мразя.

— А ти не я ли мразиш?

— Не и по този начин. Не искам да я убият. Но има и нещо друго, Джил. Ние приехме, че вчера тя е искала да сложи край на всичко със свръхдоза хлорал. Но тогава това не изглеждаше особено смислено, още по-малко пък сега.

— Ейв смята, че тя не е можела да понесе мисълта за последствията.

— Глупости. Памела е корава като камък. Тя току-що ме обвини в опит за убийство — всякакви измислици, че съм сложила нещо в питието й. А това, Джил, означава, че тя не го е направила. Някой друг й е дал по-голяма доза.

— В нейната собствена чаша? — усъмни се скептично Уинънт.

— Е, тя не остава твърде често сама в спалнята си — вметна хапливо Сара. — Но не това искам да намекна. Смятам, че тя е взела обичайната си доза приспивателно от бутилката на нощното й шкафче, но това е била втората й доза. Някой друг й е дал първата, без тя да знае. Вероятно в питие. В нещо, което е прикрило вкуса.

— Шампанско — каза Уинънт. — Тя обикновено държи чаша шампанско в ръка.

Сара надигна глава.

— Онази вечер тя излезе. След като се скарахме.

— Да пие?

— В бара на хотел „Парк“.

Уинънт излезе бързо от малката читалня в задната част на посолството. Сара го следваше по петите, докато той прекоси широкото фоайе към предния вход. Там както винаги имаше портиер, който беше и охрана.

— Извинете — каза Уинънт с обичайния си скромен маниер, — дали по случайност не сте били на пост преди две вечери?

Портиерът отмести поглед от Уинънт към Сара, която стоеше зад него. Дъщерята на премиера. По лицето му пробяга лек уплах. Сара си помисли, че момчето едва ли беше на повече от осемнадесет години.

— Не, сър, господин посланик, сър, не съм били на пост.

— Всичко е наред, Пъркинс — каза Сара. — Чудим се дали някой е видял госпожа Рандолф Чърчил, когато се е върнала същата вечер.

Изражението на Пъркинс издаде облекчението му. Той се пресегна за телефона в шкафчето на стената до поста му.

— Ще попитам в стола, нали може?

Те изчакаха войникът да приключи разговора. Пъркинс върна слушалката на мястото й.

— Дежурен е бил Мороу, мадам. Той е помогнал на госпожа Рандолф да излезе от таксито.

— Имала е нужда от помощ? — присви вежди Уинънт.

— Не бих могъл да кажа, сър. Мороу ще дойде веднага тук, за да говори с вас.

Мороу беше по-възрастен и по-здрав на вид от Пъркинс, но се изчерви като сварен рак, когато Сара го попита за Памела.

— Беше заспала като бебе на задната седалка — каза той. — Трябваше да я разтърся, за да се събуди. Не искам да изглежда като проява на неуважение, никога не бих я докоснал, мадам, като знам, че това би било своеволие, ако не беше толкова трудно да я събудя. Платих на таксито и помогнах на дамата да се качи по стълбите чак до стаята й. Така беше, въпреки че не бива да напускам поста си. Не смятах, че ще може да стигне сама.

— Благодаря ти, Мороу. Ще ти върна парите за таксито.

— Няма нужда, мадам — отвърна той и се изчерви още повече. — За мен е чест да услужа на семейство Чърчил.

— И все пак… — настоя Сара и се обърна към Джил. Той протегна ръка с внимателно преценен официален жест пред гледащите ги войници.

— Трябва да ви кажа довиждане, госпожо Оливър. Благодаря ви за гостоприемството.

Веждите й трепнаха.

— Нима имате среща, господин Уинънт?

— В хотел „Парк“. И нямам никакво време.