Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (3)

Глава 2

Професора, както приятелите наричаха Алън Тюринг, беше безспорен математически гений с научни степени от „Кеймбридж“ и „Принстън“ и ум, който разбъркваше света като калейдоскоп и го нареждаше по неочакван, но сложно красив начин. За него войната се водеше не от фашисти или герои, танкове и бомбардировачи, а от късчета информация, изстреляни в ефира в толкова сложен и постоянно мутиращ код, че беше на практика непробиваем — немската кодираща машина „Енигма“.

Иън въобще не разбираше математическия свят на Тюринг. На кодове и разбиването им с Хъдърс играеха като ученици. Но проблемът с „Енигма“ беше спешен — немските военноморски шифри бяха най-сложната кодирана комуникация, известна на човечеството, и тя съобщаваше на подводниците къде в Атлантика да потапят конвоите на Съюзниците. Хиляди тонове товари, от които Великобритания се нуждаеше отчаяно, биваха торпилирани всеки ден. Безброй животи бяха загубени. Разбиването на кодовете беше от ключово значение за оцеляването — не само на мъжете, които се давеха в ледените атлантически води, но и на цяла Европа.

В Блечли Тюринг беше подготвил поредица от „бомби“, както сам ги наричаше. Това бяха електромеханични машини, които имитираха настройките на роторите и разпределителите на истинска машина „Енигма“ и пресяваха милиони варианти на настройки, за да открият вярната комбинация. Тя щеше да преведе пълните безсмислици в обикновен текст на немски. Иън нямаше никаква представа как работят бомбите. Тюринг се беше опитал да обясни на профана с термини, които би разбрал. Но Професора говореше със заекване и насичаше думите, които сякаш завъртаха собствените му ротори. Откъси от код с неясно значение.

— Очакваш светът да има смисъл. Определено съ-съ-съ-съгласуване. Не е ключът. Не и за кодовете. Не и за живота. Съ-съ-съгласуването крие значението. Моретата крият акули. Ха! Важни са противоре-ре-ре-речията. Перка на повърхността на морето. Казва ти, че акулата е там. Противоре-речието издава д-д-д-духа.

От едно-единствено противоречие, преведе си Иън, можеш да изведеш всичко.

Противоречието на „Енигма“ беше, че нито една буква не можеше да бъде кодирана като себе си. Ако експерименталната настройка на бомбата дадеше този резултат при прихванато немско съобщение, комбинацията мигновено биваше зачерквана. Това означаваше едно множество променливи по-малко във вселената на шифрите. И така нататък, и така нататък, дни и часове на отхвърляне на всяка невярна комбинация от настройки, докато останеше само правилната. Комбинацията, която щеше да разбие кода.

Иън беше срещнал Тюринг преди две години в старата надстройка на преобразуваната конюшня, превърната в Къща №8 в „Блечли Парк“. Там Тюринг и екипът му разчепкваха военноморските шифри на „Енигма“. Математикът никога не поглеждаше друг човек в очите и избягваше физическия контакт. Вдигаше кошниците с яденето с макара и въже до надстройката и пишеше какво иска върху листчета хартия, които връщаше заедно с мръсните чинии.

— М-м-м-можеш да научиш купища от един-единствен ро-ро-ротор на „Енигма“ — каза той, когато Иън се изкачи по опасната стълба и се представи. — Или от к-к-кодиращата книга. От неща, които немците ще и-и-изоставят при нападение.

Иън разбра, че Тюринг се опитва да каже, че ще му трябват точните хора, които да минат по пътя на отстъплението на врага. Хора, които знаят как да забележат съкровището сред разбитото сигнализационно оборудване или сред останките на торпилирани кораби, да го приберат и да го докарат в Блечли за анализ. Това би спестило време на Тюринг. Но в разгара на битката никой не търсеше такива неща, а всичко, спасено по случайност, се посрещаше в Къща №8 като парченце от Светия кръст.

Думите на Професора се носеха из ума на Иън. Като всеки във Военноморското разузнаване, той се опитваше да изпълни молбите на Алън Тюринг. Във влака обратно към Лондон Иън надраска няколко думи: Специален екип. Целево събиране. Подкрепа от разузнаването. Предшественикът на Ръшбрук във Военноморското разузнаване, сър Джон Годфри, беше ентусиазиран от идеята.

— Групата трябва да е малка — предупреди той. — Всички да са напълно обучени в техники за оцеляване и нетрадиционни бойни действия. Ще ги наречем „командоси“. Чърчил ще хареса името.

Ко-ко-ко-командоси.

— Искам да се запиша като доброволец, сър — беше казал Иън с първия импулс на въодушевление, който беше изпитал от началото на войната.

Не, отвърна Годфри и поклати глава със съжаление. Иън беше твърде ценен. Твърде креативен в операциите за заблуждаване на противника, които беше хвърлил срещу немците през годините. Знаеше прекалено много за вътрешните механизми на Военноморското разузнаване. Не можеха да рискуват да го заловят по време на бойна мисия.

Година по-късно Ръшбрук каза същото.

И така за обучението за командоси сред дивата пустош на Шотландия кандидатства Питър Флеминг…

Най-близкото подобие на участие в истински действия за Иън беше, когато се озова на палубата на десантна лодка край брега на Диеп. Неговите „Червени индианци“, както наричаха командосите на разузнаването, бяха на акция. Геройствата на Иън онази вечер се изразяваха в това да успокоява едно осемнадесетгодишно хлапе, попаднало за пръв път под обстрел. Той можеше да изглежда като герой — висок, с широки рамене, байроновски красив, с чупен нос, по който жените направо припадаха, но всички възможности да се докаже му бяха отказани. Иън беше планировчик, мозъкът на всяка операция. И работата му зад бюрото го побъркваше.

Беше започнал да описва дивите идеи в главата си, а отскоро и невероятните сблъсъци със зъл враг, само за да даде отдушник на разочарованието си. „Мините на цар Соломон“ се повтаряха. Дяволски добри истории, но нито една не беше истинска.

Какво би си помислил Моки за него?

Той прибра запалката в джоба и изтупа пепелта от пръстите си. Фехтовача е в града…

Трябваше му повече информация, отколкото Тюринг можеше да даде в телеграма от един ред. А това за жалост означаваше да се заеме с Грейс. Тя щеше да приеме, че той си е измислил причина да я види, докато всъщност това беше последното нещо, което му се щеше. Но нямаше друг начин.

Той напусна терасата и тръгна по една от пътеките в пясъка, които водеха от хотела право към вилата на премиера.

— Грейси няма ли вече да си облича вечерния халат?

— Иън!

Тя погледна през рамо с объркване в сивите си очи и раздразнено дръпна слушалките от главата си. Те бяха заглушили звуците от приближаването му до комуникационната стая, а Грейс се чувстваше засегната от това. Пробив в сигурността, щеше да каже. В бъдеще той трябваше да очаква, че цял кордон алармени инсталации щяха да възвестят идването му, а и вратата можеше да се окаже заключена.

Иън си помисли, че това звучи като метафора за цялата му история с Грейс Коулс.

Тя беше експерт радист, сдържана и ефективна двадесет и шест годишна жена от Ламбет, която беше по-умна, отколкото образованието й предполагаше, и беше по-важна за британските действия във войната, отколкото повечето хора знаеха. Грейс беше дясната ръка на генерал лорд Исмей, а той беше шеф на военния екип на Чърчил. Откакто Иън координираше разузнаването, а Грейс разпръскваше сведенията му из цяла Британия, двамата се срещаха волно или неволно от години. Исмей не можеше да работи без нея.

Грейс беше отлетяла за Москва едва миналата седмица. Преди няколко месеца беше на конференцията в Квебек, а преди това двамата с Иън се бяха возили в едно тихо такси по авеню „Пенсилвания“. Миналото лято в Лондон имаше случаи, когато вечеряха заедно или ходеха на кино, Иън се сети, че бяха гледали „Слабият мъж“. Грейс вероятно не помнеше филма, беше подхванала безмилостна кампания да забрави, че Иън съществува. И беше от типа жени, които не взимаха пленници.

Той огледа фигурата й и елегантно подвитата й зад ушите черна коса. Познаваше трапчинката в основата на гърба й и мириса на кожата й. Беше я водил в леглото в нощи, когато блицкригът разтърсваше въздуха и виеше във въздуха около тях, и не му пукаше, че могат да умрат. Но тази вечер очите й гледаха твърдо и безизразно, прозорците към душата й се бяха превърнали в тухлена стена. Пръстите й се въртяха нетърпеливо около слушалките, след няколко секунди щеше да го изхвърли.

— На дежурство си — каза той.

— Очевидно. А ти трябва да си с американците.

— Може би трябваше да оставят теб да опиташ пуйката на президента.

— По-вероятно да се задавя с нея — отвърна тя, — докато гледам как бедният стар Мопс се мъчи да преглътне ужасната обида, която Рузвелт му нанесе. Президентът настоява да се съгласим един началник да координира американските и британските бомбардировки — без съмнение янки. С опит в истинска война колкото Айзенхауер. Мопса е бесен. Едва успя да си върже връзката, бедното агънце. Предполагам, че ще получи удар, преди вечерята да е свършила.

Приятелите наричаха Исмей „Мопса“, макар че Иън се съмняваше, че Грейс му вика така пред него.

— Ти ли прие телеграмата от Блечли? — попита той.

— Да — кимна тя и сви устни. — Не се побърквай Иън. Няма да се раздрънкам за Фехтовача и приятелката му. Социалният ти живот не ме интересува.

— Не съм си и помислил, че те интересува. Но трябва да се свържа с Тюринг. Колкото се може по-скоро.

— Казвай — подкани го тя и взе бележник и молив.

— Спешно е — поклати глава Иън. — Искам да се обадя до Блечли по Секрафона.

Погледът й се отклони към черен бакелитов телефон с яркозелена слушалка. В една невзрачна кутийка отстрани имаше някакво устройство, което разбъркваше гласовите честоти. Подобна кутийка до телефона на Тюринг ги превръщаше отново в ясен звук.

— Ти не трябва да знаеш, че той съществува.

— Да, но знам. — Той пристъпи към бюрото й, тази солидна бариера, и призова целия чар в гласа си, като по-скоро я ласкаеше, отколкото да я предизвиква. — От жизнено значение е да го ползвам. Ти си единствената ми надежда, Грейс.

— Чувала съм тази лъжа и преди — присви очи тя. — Това да няма нещо общо с изгубилия се самолет „Дорние“?

— Какъв изгубил се „Дорние“?

Тя махна с ръка едно косъмче от челото си.

— Забелязан е над Тунис. Вероятно е летял точно към нас. Заради това Мопса нареди да разположат снайперисти по височините и сложи пост на военновъздушните сили на върха на Голямата пирамида. Не иска тази конференция да завърши с блясък на немска слава.

Иън беше опрял ръце на бюрото на Грейс, а тялото му се привеждаше към нея. Тя беше сложила край на нещата между тях, а той така и не успя съвсем да я изтрие от съзнанието си. Подозираше, че тя знае това, и се наслаждава на позицията на по-силния. Наслаждава се, че го отхвърля. Беше като опиянен от близостта й, от извивката на устата й, когато се усмихваше, а умът му мудно обработваше информацията за самолета. Трябва да е бил „Дорние“ модел 217, а не по-лекият и по-стар 17, разузнавач и бомбардировач, който можеше да изпревари по скорост повечето от изтребителите на отбраната. Със сигурност повечето самолети, които Кралските военновъздушни сили можеха да хвърлят срещу него, щяха да са по-бавни. Особено тези в Северна Африка. Постът за противовъздушна отбрана на Голямата пирамида внезапно доби смисъл.

— Знаеш ли — измърмори той, — че в ириса на лявото ти око има зелено петънце?

Тя го тупна силно по главата с подложката си за стенографиране.

— За Бога, отново ли сваляш бедните секретарки?

Грейс се стегна моментално и се взря към вратата. Иън се обърна.

— Господин премиер.

Уинстън Спенсър Чърчил лекуваше лош пристъп на бронхит с дим от пури, уиски и сприхаво настроение. Сега се мръщеше — истински портрет на раздразнението с бяла връзка.

— Момчето на Вал Флеминг — рече той. — Питър, нали?

— Иън, господин премиер. Питър ми е брат.

— А, да. Страхотно момче. Командос. Четох книгата му за Бразилия.

Всички я бяха чели.

— Това би му доставило огромно удоволствие, сър — задоволи се да каже Иън.

— Не съм казал, че ми е харесала — излая Чърчил. — Едно време познавах баща ти. Отличен мъж. Няма да видим такива като него отново.

Беше вярно, че Моки и Чърчил са били приятели и членове на парламента заедно. По-малкият брат на Чърчил, Джак, беше служил с Вал Флеминг и Иън си спомняше, че като момче го мразеше — мразеше всички, които не бяха загинали в калните вонящи окопи. Беше вбесяващо да знае, че дори един човек се беше спасил, пиеше сутрешния си чай в удобствата на Лондон, отваряше вестника, донесен му от прислужника, и безгрижно галеше по главата ловното си куче или десетгодишния си син, докато мислеше лениво за закуската. Че е оцелял, а Вал Флеминг не е. Никога не видяха тялото на Моки. Беше погребан сред маковете и подгизналите окопи, засипан с останките и боклуците от битката.

Иън извади портфейла от куртката си. В една от преградите беше пъхната изрезка от вестник, доста измачкана и пожълтяла от времето.

— Чудя се, дали бихте подписали това, господин премиер — каза той.

Лапата на Чърчил се протегна към хартията.

— Господи! Това е обръщението ми, с което отдадох почит на Вал в „Таймс“. Как така все още го пазиш?

— „Той не можеше да сподели екстравагантната страст, с която съперничещите си страни се сблъскваха една с друга — цитира Иън. — Той чувстваше, че нито една от тях не е напълно права в политиката си и че и двете грешат в настроенията си.“ Няма как да знаете доколко тези думи са белязали детството ми, сър.

— За добро, надявам се — избоботи Чърчил. — От това, което майка ти казва, съдя, че си падаш негодник. Напуснал си военната академия „Сандхърст“ при съмнителни обстоятелства, така ли е?

— Да, сър.

Премиерът измери Иън от глава до пети с присвити очи.

— Имаш ли писалка, Коулс?

Грейс му подаде и той надраска подписа си в потъмнялото поле на изрезката. Докато я връщаше, го връхлетя пристъп на кашлица. Иън и Грейс гледаха как Чърчил се преви, а челюстта му увисна. Човек с неговата структура не се превива лесно и Иън се зачуди дали и Грейс се притеснява като него, че Чърчил може да се просне мъртъв, изтощен от тази война. Да умре и да ги изостави на различните им съдби.

— За какво е всичко това? — настоя премиерът, като се оглеждаше, докато се изправяше, и махна с пурата към Иън, Грейс и оборудването. Бучка сребриста пепел литна към турския килим.

— Командер Флеминг получи спешна телеграма от Блечли, сър — каза Грейс. — Той иска да използва Секрафона, за да отговори.

— Аха. — Чърчил си пое отчаяно дъх и замълча, за да скрие нос в кърпичката си. — Ще ми кажеш ли за какво става дума? След вечеря?

— Със сигурност, сър — отвърна Иън.

— Добър човек. Продължавайте, Коулс.

— Да, сър. Приятна вечеря, сър.

Чърчил изсумтя. Прислужникът му се появи с палто и шапка. Премиерът се остави да му ги облекат, а челюстта му трепереше, докато едва сдържаше нов пристъп на кашлица. Вдигна леко ръка към Иън и се запъти тежко към предната врата на вилата.

— Все още го обичаш — отбеляза Грейс.

— Чърчил ли?

— Баща си. Кога е написано това обръщение?

— През май 1917 година.

Той си спомни за чехъла, за стола с високата облегалка и за лятото, което последва. За невъзможната си майка, която боядиса всяка стая в ловната хижа в черно.

— И си пазил това късче хартия през всичките години?

Да те анализира Грейс Коулс беше дразнещо.

— Сега е с автограф и ще трябва да го застраховам. — Иън прибра портфейла си. — Ако не възразяваш, ще изчакам за обаждането.

— Стига да стоиш в салона — отвърна рязко тя. — Това може да отнеме повече от час. Защо винаги се преструваш, Иън? Защо се преструваш, че не усещаш нищо?

Той я изгледа.

— Усещам. Глад, например. Похот.

— Самота. Болка. Страх?

— Глад — повтори той. — Има ли някаква храна?

— Има готвач. Ще му кажа да ти прати нещо. Омлет става ли?

— Разбира се.

— Пий каквото намериш. На него няма да му трябва.

Тя се пресегна за яркозелената слушалка и започна да говори с координати, ред след ред. Дългата поредица от объркани честоти се прехвърляше през континенти, а Иън остана без никакво внимание.

Памела, помисли си той, нямаше да ме остави на мира с опити да измъкне информация, точно както пудел дъвче топката си. Но Грейс беше твърде добре обучена в добронамерените лъжи на войната.

Ами, ако й беше казал: Не е онзи „Дорние“. Вражески агент е.

Бяха обградени от оръжия и бодлива тел. Но фактите — датата и мястото на най-голямото нападение по суша в историята на Европа — можеха да се промъкнат и през двете.

Какво щеше да каже Грейс, ако й признаеше, че се страхува?

Той избра кресло край запалените въглища в камината в очарователния салон на наетата от премиера вила и се предупреди, че не бива да заспива. Беше изтощен до мозъка на костите си — реакцията на интроверта към постоянното и принудително общуване с други хора. В Лондон би могъл да изчезне в клуб „Уайтс“ или да се спотаи в собствения си апартамент, който като по чудо не беше сравнен със земята от немските бомби. Беше пълен с внимателно подбрани книги в специалните им подвързии, а стените бяха покрити със сиви текстилни тапети на фино райе. Канеше много малко хора там. По природа Иън беше самотник.

Особено дистанциран беше около жени, които често му изглеждаха като извънземна раса. А и как иначе би могло да бъде, когато от осемгодишната си възраст беше отглеждан от и заедно с други мъже? Първо „Дърнфорд“, после „Итън“, а след като завърши академичната и физическата си подготовка постъпи в „Сандхърст“. У дома имаше трима братя. Жадуваше за компанията на жени, както загубилите се в пещера жадуват за слънчева светлина. Но в същото време се страхуваше от нея, тъй като майка му винаги го беше заслепявала.

Ив Флеминг беше Силата. Беше добра съпруга на политик, докато Моки беше жив, но след смъртта му се превърна в бохем, продаде обичаната от всички къща в Хампстед (някога неин собственик е бил Уилям Пит, най-младият премиер на Великобритания, бил избран едва на двадесет и четири години) и купи грамадно като пещера помещение в Чейн Уок, обградено от студиа на художници. Беше красива жена с подмамващ външен вид, който устояваше на годините. Обичаше да ходи с влачещи се по земята копринени халати с прозрачни воали. Ако се оженеше отново, парите на Моки щяха да отидат при момчетата, затова тя остана вдовица, но пък имаше страстни афери. Вал Флеминг имаше четирима сина и успя да не увреди трима от тях.

Иън боготвореше майка си години наред. Ив, от друга страна, боготвореше Питър. Иън приличаше доста на по-големия си брат, но беше и много различен — атлет, докато Питър беше учен, човек на страсти и настроения, докато Питър беше спокоен и стабилен. Там, където Питър жънеше поразителен успех, Иън беше провал. Фактът, че тя всъщност харесваше брат му, само влоши нещата. Да мрази Питър щеше да бъде далеч по-удовлетворително, отколкото да зависи от него. Вместо това Иън беше принуден да признае малоценността си във всичко, освен в спорта. На петнадесет години той започна да печели състезание след състезание, включително и с дома „Слейтър“ в странната смесица от футбол и ръгби на „Итън“, а височината му го превърна в идеален боулър в крикет мачовете. Въпреки това той общо взето не харесваше отборите. Истинската му страст бяха стийпълчейзът, бягането с препятствия и скокът на дължина. В един подгизнал от дъжд противен февруарски ден той финишира на една миля за малко под пет минути. Хъдърс се препъваше зад него, завърши двадесет и трети и повърна, докато съучениците на Иън от „Слейтър“ го вдигнаха на раменете си. Това не му беше достатъчно и той спечели наградата Victor Ludorum — Шампион на игрите на „Итън“ — в две поредни години. Никой не беше успял дори да изравни постиженията му, но пък оценките му бяха коя от коя по-зле. Ив се постара той да разбере какво огромно разочарование е и за двамата си родители, живия и мъртвия.

Тя беше убедена, че „Сандхърст“ е тъкмо като за него. Каква полза от един спортист, поне да стане за пушечно месо? А и Моки беше харесвал кавалерията. През последната си година там обаче Иън преспа с проститутка и си лепна венерическа болест. Ив побесня и го изтегли от военната академия едва няколко месеца преди дипломирането.

Явно се беше и разприказвала за това. Дори Чърчил знаеше, че е напуснал „Сандхърст“ при „съмнителни обстоятелства“.

Моля те, мили Господи, помогни ми да порасна и да стана като Моки, помисли си той с известна ирония.

Неговият отговор на неодобрението на майка му беше да води безгрижен и разпуснат живот. В него имаше жени, внезапни набези в странни държави с опасни приятели, че дори и сълзлива сбирка стихотворения, които публикува сам.

Питър се ожени за известна актриса от лондонската сцена и се установи в старото имение на Флеминг в Оксфордшър. Впускаше се в далечни приключения и си изкарваше прехраната, като пишеше за тях.

Иън мина подготовка за министерството на външните работи, но не изкара достатъчно висок резултат, за да получи пост. Пишеше на Хъдърс дълги писма, изпълнени с разочарование, а той му отговаряше с разкази за собствените си огорчения. И двамата минаваха през труден период — при Хъдърс беше финансов, а проблемът на Иън бяха жените. Беше развалил годеж и бащата на момичето за малко да го даде под съд. Търсеше безцелно страст, която не можеше да изпита. Пробва се дилетантски като журналист в „Ройтерс“ и опита търговия с акции в семейната фирма. Когато скуката ставаше прекалена, поглъщаше трилъри и шпионски романи, като това беше един от трайните ефекти от образованието в „Дърнфорд“. Избухването на войната през 1939 г. дойде като облекчение. Иън най-после откри нещо, в което е добър. Нещо, което никой друг не можеше да прави толкова брилянтно или с такъв замах като него.

Да лъже врага.

В Управлението на военноморското разузнаване, където беше назначен като асистент на директора, Иън прекарваше дните си в писане на измислици — сложни операции по подвеждане, които нацистите трябваше да приемат за достоверни — стръв, кукичка, влакно и плувка. Точно Иън предложи да хвърлят труп, с дрехи, натъпкани с фалшиви документи с гриф „Свръхсекретно“, на испанския бряг, където немските агенти със сигурност щяха да го намерят. Иън измисли идеята да подмамят немски кораб да спаси британски пилоти, уж свалени над Ла Манша. Целта този път беше да надделеят над екипажа и да откраднат кодиращата машина „Енигма“, разбира се, за да може да я ползва Алън Тюринг.

Иън беше добър и в планирането на конференции, той стоеше зад всички срещи между Чърчил и Рузвелт през последните четири години, но истинската му дарба беше конспирацията. Беше измамник по природа и изпитваше удоволствие да обърква враговете си.

Но това беше успех, за който никога нямаше да може да каже на майка си.

Омлетът пристигна. Донесоха му също портокали, фурми, горчиво черно кафе и „ееш балади“, безквасният хляб, който египтяните приготвяха толкова добре.

Иън се нахрани, запали цигара и продължи да мисли, този път за Фехтовача. Иън беше завладян от мания по този немски агент от месеци, но засега нямаше никакви резултати. Не знаеше името му и никога не беше виждал лицето му. Дори не беше сигурен, че Фехтовача е мъж.

Алън Тюринг се беше натъкнал на името, докато анализираше прехванати съобщения в Блечли. Der Fechter — Фехтовача — се появяваше в личната кореспонденция между Адолф Хитлер и Валтер Шеленберг. Шеленберг беше бригаденфюрер от СС в отдела по външно разузнаване на Зихерхайтсдийнст, службата по сигурността на нацистката партия. Изглежда Фехтовача докладваше на Шеленберг, но беше любимото оръжие на Хитлер — агента, към когото се обръщаха при най-тежки обстоятелства, в последния миг, като последна надежда. Флеминг знаеше, че той не беше просто убиец, а необикновен интелект, който командваше цели екипи от оперативни агенти и убийци.

Фехтовача беше планирал инцидента във Венло през 1939 г., когато бяха отвлечени двама британски агенти, а след това върху дука и дукесата на Уиндзор беше оказан натиск да избягат в Райха. Те не се поддадоха и вината беше хвърлена върху Шеленберг, който действаше като куриер на Хитлер. Фехтовача оцеля и две години по-късно манипулираше шпионския кръг на Дюкейн в Ню Йорк, за който от ФБР твърдяха, че е разбит още от самото начало. Тридесет и трима немски агенти бяха заловени и обвинени в измяна дни след влизането на Съединените щати във войната. Но Иън знаеше, че ФБР се лъже. Фехтовача беше разкрил Дюкейн и шпионите му нарочно. Те бяха необходима диверсия и отвлякоха вниманието от много по-важен шпионски кръг, който Бюрото все още не беше разобличило.

Когато Рудолф Хес, вторият човек в Райха след Фюрера, извърши лудия си скок с парашут над Шотландия, пак Фехтовача беше този, който му затвори устата. Хес отказа да сътрудничи на МИ5, защото се страхуваше, че в противен случай Фехтовача ще убие съпругата му Илзе. Иън смяташе, че Хес има основание да се притеснява. Фехтовача го биваше в отмъщенията. Доказа го например в Прага, където Райнхард Хайдрих беше убит преди година и половина. Когато Адолф Опалка и неговата група от Чешката съпротива хвърлиха граната в колата на Хайдрих, Фехтовача вече беше проникнал в мрежата на Опалка. След като той и хората му се застреляха в криптата на една пражка църква, а семейството на Опалка беше пратено на смърт в концентрационния лагер „Маутхаузен“, пак Фехтовача предложи Чешката съпротива да бъде проучена по-подробно. Британското разузнаване предполагаше, че след арестите и разбиването на организацията пет хиляди души са били разстреляни.

А само преди два месеца той — или тя, поправи се Флеминг наум — беше планирал смелото спасяване на Бенито Мусолини от един планински връх. Фехтовача беше следил сваления от власт и затворен диктатор в продължение на два месеца, докато го местели от едно скривалище в друго. След това екип на специалните части на нацистите беше измъкнал Мусолини без нито един изстрел.

При това от недостъпен връх, до който имаше само въжена линия. Съюзниците още обсъждаха операцията.

Фехтовача можеше да планира. Фехтовача можеше да изпълнява. Нито един от враговете му не доживяваше да може да каже името му. Това беше сила и точно по тази причина Хитлер го използваше. Не заради лоялността му към Райха, тъй като никой не знаеше дори дали Фехтовача е германец.

Иън отпи кафе и остави горещата течност да опари гърлото му.

Фехтовача е в града и си води приятелка. Агентът на Хитлер, бил той мъж или жена, със сигурност беше наоколо. Това подсказваше на Иън, че Фехтовача не е войник. Войникът отиваше, където му наредят. Този агент сам решаваше какво да прави.

Сред малцината от Съюзниците, които знаеха за Фехтовача, се носеха какви ли не спекулации и слухове. Някои казваха, че това не е един човек, а група от няколко, а кодовото му име умишлено е разкрито пред Запада, за да прати всички за зелен хайвер. Други твърдяха, че е германски аристократ, потомствен военен, наречен така заради белег от фехтовка на лицето. От разпръснатата информация в трафика на „Енигма“ Тюринг предполагаше, че Фехтовача е същият човек, който се беше заел с разследването на убийството на Хайдрих — Ернст Калтенбрунер, новият шеф на Хитлеровото Гестапо. Името на Калтенбрунер се появяваше в съобщенията за Фехтовача, той вършеше много от мръсната работа на Валтер Шеленберг. А най-важното беше, че белег от сабя минавал през лявата му буза.

— Не струва — беше отсякъл Иън нетърпеливо. — Ако агентът е Калтенбрунер, няма да има нужда от кодово име. Освен това, ти знаеш, Професоре, че този тип твърде много се набива на очи. Хитлер няма да превърне шефа на своето Гестапо в най-ценния си таен агент. Как би могъл да управлява службата си на „Албрехтщрасе“, ако в същото време прави пируети на въжения лифт с Мусолини под ръка?

— Може да е нещо като нацистки клуб — предположи Хъдсън. Той беше узнал за съществуването на Фехтовача, когато ФБР разби шпионския кръг на Дюкейн. — Нали се сещаш, като ония от „Мъртвешка глава“. Само че този път са с белези. Макар че е смешно да предполагаш, че наоколо се размотава повече от един човек с резка от сабя на бузата си.

— Мислех си, че познаваш австрийците! — пошегува се с него Иън.

Хъдърс беше напуснал Виена твърде рано. Но през няколкото лета в „Итън“ майката на Иън го пращаше в Кицбюел, за да се подготвя с един стар оксфордски възпитаник, който разбираше как се мотивират момчета. Ив нямаше никаква представа, че някога Ернан Форбс Денис беше работил за МИ6 в мрачните години след Първата световна война, но цял живот беше останал изкусен откривател на таланти за разузнаването и късогледият му поглед внимателно следеше суровия младежки материал под опеката му. Форбс Денис беше привърженик на ободряващи изкачвания на кицбюелския Рог, скокове в ледените води на езерото Шварцзее и на досадните преводи от и на немски. Ив не знаеше, че Иън беше прекарал почти също толкова време в Австрия, за да прелъстява виенчанките, които летуваха край езерото.

Там беше научил, че фехтовалните дуели бяха важен обичай сред австрийските колежани. Водеха се със саби, стари кавалерийски саби, и се подчиняваха на строги правила. Противниците не носеха предпазни маски, а целта наистина беше да се порежат един друг и да носят белега от битката до края на живота си. Хъдърс и Тюринг можеха да си говорят за Фехтовача, каквото си искаха. Иън смяташе, че догадките им са дори забавни, но не им обръщаше никакво внимание. Въобще не му пукаше откъде е Фехтовача и дали някога е хващал сабя в ръка. Агентът можеше да има белег, но Иън се съмняваше, че раните му са видими. Интересуваха го играта на ума му, перфектното изчисление на ходовете зад непроницаемата маска. За да може Фехтовача да действа толкова гладко, той трябваше да живее напълно извън нацистката йерархия. Това беше единственият начин да не бъде разпознат от никого — нито от Съюзниците, нито от Оста. Фехтовача приемаше мисиите на Хитлер, защото Фюрерът очакваше невъзможното, а Фехтовача обичаше да го постига. Иън усещаше позната арогантност в хладнокръвната хитрост на операциите на Фехтовача, приличаше на неговата. Фехтовача вярваше, че не е ничий лакей. Той можеше да изпълнява желанията на Хитлер, но Фюрерът съществуваше заради целите на Фехтовача, а не обратното.

Иън знаеше, че двамата комуникират чрез съобщения през „Енигма“ — прехванатите от Тюринг го доказваха, но Хитлер вероятно никога не се беше срещал с топ агента си. Иън подозираше, че повечето от онези, които Фехтовача наемаше — неговите специални екипи, също не го бяха виждали. В противен случай агентът щеше да е разкрит отдавна. Не. Фехтовача трябваше да събира хората си чрез дълга верига от междинни действия, така че всички да са непознати помежду си и да може да ги напусне веднага, щом работата бъдеше свършена.

Агент, който не е нацист. Имаше смисъл. Но светът беше във война и никой, никой не можеше да оцелее, без да избере страна. Шпионинът трябваше да продава нещо. Да отваря врати, да събира факти, които може да използва. Шпионинът се нуждаеше от вярата на хората, които предава.

Трябваха му лидерите на Съюзниците и тайните им. Трябваше да изглежда като приятел на Съюзниците — напълно доверен и абсолютно извън подозрение. Да е постоянно пред очите ти, но да е перфектно прикрит.

Един такъв шпионин, мислеше си Иън, може да причини неописуеми щети.

Той остави чашата си с кафе и пак посегна за цигарите си. Господи, от това ще стане чудесна история… Когато войната свършеше, той щеше да напише трилъра, който да засенчи всички други трилъри. И да натрупа цяло състояние, докато го прави.

Иън се огледа за хартия и откри няколко листа с адреса на вилата в чекмедже на масата.

Британският шпионин, известен единствено като 007, насочи пистолета си към злия враг, притаен в сенките.

— Не можеш да избягаш — каза той. — Блокирах изхода. Сега нека видим кой стои наистина зад маската на Фехтовача…

Все още пишеше, когато Грейс го повика на телефона тридесет и седем минути по-късно.

— В т-т-трафика на съ-съ-съ-съобщенията го наричат „Унтернемен Вайтшпрунг“ — каза Тюринг. Беше се постарал с немския и успя да го каже ясно. — Това означава…

— Операция „Дълъг скок“ — довърши Иън. Говореше немски добре благодарение на месеците, прекарани като младеж в Швейцария и Австрия. — За какво става дума, Професоре?

Той изчака устройството за объркване на честотите да предаде думите му и да преобразува отговора на Тюринг — странно зловещ звук като вой, уловен в раковина.

— Нямам представа. Разшифровах одобрението на Хитлер. С-с-смятам, че той знае за ку-ку-купона ви в Техеран. Част от амери-ри-риканския радиотрафик беше прехванат и се по-по-появи в Берлин.

Значи немците знаеха, че Съюзниците се събират в Персия след тридесет и шест часа. По-голямата част от света беше умишлено държана в информационно затъмнение, мерките за сигурност бяха толкова затегнати, че дори Исмей–Мопса се беше престорил на повален от грип, вместо да разкрие, че напуска Англия.

— Със сигурност ли си установил, че Фехтовача е в Кайро?

— С оперативен сътрудник. То-то-това е първият път, в който го виждам да не е с-с-сам. В радио съ-съ-съобщенията я наричат „Кецхен“.

— Котенцето? — произнесе безстрастно Иън. — Друг път натъквал ли си се на това кодово име?

— Никога. Но тя м-м-може да е п-п-п-просто при-при-прикритие.

— Трябва да е така. Той никога не би рискувал да разкрие кой е.

— Освен ако не смята т-т-тя да умре.

Да, помисли си Иън. Оперативният работник вероятно е бил пожертван в мига, в който си е спечелил такова име на домашен любимец.

— Във все-все-всеки случай, Иън, Фехтовача държи твоите при-при-приятели под око. А и знае д-д-дяволски пре-пре-прекалено много. Радиотрафикът е пъ-пъ-пълен с настинката на премиера и с неудачната ше-шега, която ФДР казал на китайката. Исмей се е разпенил, за-за-за-защото Рузвелт иска б-б-британски б-б-б-бомбардировачи под американско ко-ко-командване.

— Това са добри догадки — отрезви го Иън. — Не е официален доклад.

— Т-т-тогава откъде Хи-хи-хитлер знае, че твоят американски при-при-приятел си пада по метресата на Ха-ха-Хариман? Или че нашата Са-са-сара спи с а-а-американския посланик?

Пръстите на Иън стиснаха слушалката по-силно.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш, Алън?

— Той е там, старче — произнесе съвсем ясно Тюринг. — Точно н-н-насред „Мена Хаус“. П-п-подиграва се с всички вас. Фехтовача е един от нас. И се е про-про-промъкнал чак до задника ти.

Трилърът, който ще засенчи всички трилъри. Никога не беше мислил, че ще е истински.

Статичните смущения виеха из континентите между тях.