Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (28)

Глава 27

Беше се надявал да връчи сабята в средата на следобеда, така че подаръкът да не доминира по време на вечерята в руското посолство, но болестта на бедната Памела беше объркала всичко и графикът неизбежно се забави. Обедната среща между тримата лидери беше изместена, така че се събраха да разискват операция „Овърлорд“ в три следобед.

По мнението на Чърчил обсъждането не мина добре. Сталин беше непреклонен в искането си нападението на Съюзниците в Западна Европа да се осъществи не по-късно от май, а ударът да бъде от Англия към Франция през Ла Манша. Той нямаше никаква представа колко трудна щеше да е тази атака по море, нито пък с каква жестокост Ла Маншът поглъщаше всякакви армии, които се бяха опитали да го прекосят. Чърчил беше оспорил мнението му и беше предложил нападение през Средиземно море и инвазия по суша на север през Балканите. Рузвелт обаче сякаш клонеше към гледната точка на Сталин. Рузвелт контролираше основната част от ударните сили на Съюзниците и Чърчил се опасяваше, че американските предпочитания вероятно ще вземат връх. Личната му способност да използва влиянието на Англия за доброто на страната в дългосрочен план не водеше до успех. Чувстваше, че го превъзхождат с два към един гласа. Усещаше се неспокоен и ненужен, мнението му нямаше тежест.

По едно време Рузвелт го беше дръпнал настрани и му беше прошепнал направо:

— Ще се опитам да се подмажа на Чичо Джо, Уинстън, дано стане по-отстъпчив. Знам, че няма да имаш нищо против, ако това означава от време на време да съм малко по-рязък с теб. Това нищо не означава.

Идиотски думи, изречени посред напрегнати и деликатни преговори за бъдещето на световната война. Трябваше да решат предварително каква ще е обединената им позиция. Но Рузвелт беше отблъснал опитите му да съставят план. Чърчил разбра, че Рузвелт вече няма нужда от подкрепата му, и се почувства изоставен. Франклин се беше поучил от последните няколко години — от дългия опит и мъдростта на Чърчил. Сега беше готов да зареже ментора си и да действа сам.

Разговорите следобеда завършиха без решение. „Овърлорд“ щеше да залегне отново в дневния ред за утре, а и за вдругиден. Но Чърчил подозираше, че решението вече е взето насаме. Нямаше да нападнат през Балканите.

Беше вече шест часът, когато трите делегации бяха призовани в голямата конферентна зала на руското посолство — красив издължен овал, приличен по форма на писта за конни надбягвания, величествен и със скъпа ламперия от кипарис. Там щеше да връчи Сабята на Сталинград.

Почетна стража от руски и британски войници стоеше край двете дълги стени на залата и цареше уплашена тишина, сякаш щяха да покажат някаква свещена реликва. Сталин седеше на подиум, заобиколен от генералите си. Лаврентий Берия, нисък, набит и мрачен с очилата си с тъмни рамки, крачеше зад гърба на маршала. Синът му Серго не се виждаше никъде.

Гласът на Чърчил още не се беше оправил. Той прочисти шумно гърлото си, докато чакаше извън конферентната зала, и глътна малко уиски от плоското шише, което си носеше. Беше облечен в тъмносиня униформа на комодор от Кралските военновъздушни сили. Това беше съвсем умишлен избор. Искаше в момента, в който щеше да възвеличи Сталинград, всички в залата да си спомнят за момчетата от кралските ВВС, загинали над Ла Манша, докато надделяваха над Хитлеровото Луфтвафе в Битката за Британия.

Някъде отзад беше разположен съветски военен оркестър, който започна химна на Великобритания „Бог да пази краля“. Той повдигна брадичка и измарширува церемониално в овалната зала, следван от един лейтенант със сабята. „Бог да пази краля“ премина в „Интернационала“. Чърчил спря пред маршал Сталин, поклони се и пое ножницата от лейтенанта.

— Наредено ми е да подаря тази сабя като знак на почитта на британския народ — каза той. Почит. Боже милостиви. Що за избор на думи. Сякаш този човек беше самият Господ. Пресата щеше да се развихри.

Той сложи сабята твърдо в протегнатите ръце на Сталин.

Руският пират прокара поглед по дължината на ножницата. После за изненада на Чърчил я целуна и каза нещо на руски.

— Имате благодарността на руския народ — рече преводачът му Валентин Бережков.

Чърчил усети, че в очите му се събира влага. През последните няколко дни се беше опасявал, че всичките му усилия ще отидат напразно, че Сталин няма да оцени подаръка или емоцията, която съдържаше, но сега виждаше, че ритуалите бяха важни навсякъде — както сред комунистите, така и сред аристократите. Как иначе да възвисиш загубите и болката от войната, ако не като ги окичиш със слава? Винаги беше знаел как да уцели верния тон в реч или с жест, така че обикновената фраза да се превърне в историческа. Това беше една от дарбите му. Беше в кръвта на Марлборо. Както и сабята, това беше останка от славното минало, от загубена власт.

Сталин предложи сабята на Рузвелт, който седеше на стол с права облегалка, както на всички други публични прояви по време на конференцията. Театрален ход, който запазваше илюзията, че президентът може да стане и да ходи. Инвалидната количка се появяваше само в закътаните коридори на посолството. Сталин пазеше тайните на съюзниците си.

Рузвелт извади сабята с елегантно движение и огледа гравирания по острието надпис.

— Наистина — каза той. — Сърцата им са от стомана.

Преводачът предаде думите му. Сталин отметна глава и се разсмя. Вероятно беше неподходящо съвпадение, но името Сталин на руски означаваше „Човек от стомана“. Сигурно си помисли, че Рузвелт си прави игра на думи. Нямаше значение. Рузвелт прибра сабята в ножницата и я върна на Сталин.

Случи се точно тогава. Сталин се обърна пред всички хора, няколкостотин човека, и подаде Сабята на Сталинград на стария си приятел маршал Климент Ворошилов, който стоеше на подиума до него. Ворошилов се изненада, хвана сабята и я обърна с дръжката надолу. Острието се изхлузи от ножницата, удари го по крака и издрънча от подиума на паркета на пода.

Някой си пое рязко въздух — но кой?

Някъде от десния край на залата се дочу кикот, бързо прикрит като кашлица.

Чърчил се изчерви до корените на косата си и погледна към Сталин, който се усмихваше странно, и се наведе да вдигне оръжието. Ворошилов обаче го изпревари, като мърмореше нещо гърлено. Той сграбчи бързо сабята и ножницата, прибра острието неприлично бързо и притича бързо до мястото си на подиума.

Всичко свърши.

Някой от делегациите започна да ръкопляска. Оркестърът изсвири руска народна мелодия — тъжна и жаловита. Чърчил се поклони отново, като се чувстваше твърде пълен и идиотски. Стъпи на подиума и се приведе към стола на Рузвелт.

— Тоя тип никога не е минавал кавалерийско обучение — каза той и кимна към Ворошилов.

— Но пък е дяволски добър в намушкването с нож в гърба — измърмори Рузвелт.

Значи и той е видял усмивката на Сталин, помисли си Чърчил и се изчерви още по-силно, ако въобще беше възможно.

— Тази англичанка се върна като влюбена глупачка — каза Сирануш и подаде на Иън купа със задушено.

Той седеше на масата в стаята за съвещания на Задик и оглеждаше замислено някаква карта. Умираше от глад, но ароматът разнасящ се от купата, уби апетита му.

— Пак ли агнешко?

— С патладжани — окуражи го тя. — Арев казва, че се нарича „хореш бадемджан“ и го взима от една жена, която готви на пазара. Трябва да го изядеш. Не знам кога си ял за последен път.

— Но приятелката ми е тук — припомни той, остави купата настрана и се изправи. — Трябва да говоря с нея.

— Ако е умна жена, ще знае как да изчака — отсече Сирануш и седна с гръб към огъня. Косата й грейна под светлината му като коприна. — Тя е оперативен риск, Бонд. По два пъти на ден обикаля из пазара, завряла нос в шишенце парфюм. При това в грозната си английска униформа. Навсякъде из Техеран има немски агенти и те ще забележат твоята глупачка. Тя привлича внимание.

— Тя не го разбира. Не всички са израснали в пазвата на НКВД — каза той лековато.

За негова изненада Сирануш извърна глава, сякаш я беше ударил.

— Някои просто нямахме избор — отвърна тя.

Този път Грейс го търсеше, макар и само с ъгълчето на очите си. За опитния поглед на Иън тя изглеждаше твърде смутена, прекалено внимателна в движенията си между шишетата с парфюм, сякаш беше на репетиция. Той се озърна за Хъдърс, но никъде наоколо не видя върлинест американец в цивилно облекло да разглежда подправки или бастуни. Приближи се небрежно към нея и изчака, докато тя го забележи. Тя се усмихна насилено.

— Не е ли странно, че се срещаме така, командер Бонд, при това за втори път днес! — възкликна тя. — При това пак при парфюмите!

Сирануш грешеше. Грейс никога не е била глупава. Нито дори влюбена.

— Нима розовото масло те разочарова?

— Хубаво е, разбира се — каза тя, — но мисля да го подаря. За себе си искам нещо по-свежо, вероятно портокалова вода. Чувам, че тук била страхотна.

— Къде е Хъдсън? — попита той приглушено, докато тя се привеждаше над флаконите и ровеше из тях.

— Не можа да дойде. Премиерът връчи сабята на Сталин и всичко живо се натъпка като сардини в най-хубавата зала на съседите.

— Разбира се. Бях забравил за церемонията — кимна Иън и пъхна ръце в джобовете си с пресилена безгрижност. — Какво има още?

— Има официална вечеря, но Хъдсън може и да не отиде на нея. Ще се опитам да го пратя тук по-късно, но не мога да обещая. Трябва да съм на дежурство в комуникационната стая. Заради твоя Професор. Той няма да разговаря с кого да е от персонала на посолството.

— Ако Хъдърс не може да се измъкне тази вечер, му кажи да се опита да дойде утре сутринта — каза Иън. — Кажи му междувременно да наблюдава Харимън като ястреб.

Тя го изгледа и шишенцето парфюм в ръката й замръзна във въздуха.

— Не би трябвало да е твърде трудно. И двамата са американци — допълни Иън.

— Харимън? — повтори тя. — Защото спи с Пам Чърчил? По тази логика можеш да подозираш половината мъже в Англия.

— Котенце — каза той.

Вечерята вървеше от зле по-зле.

Съветите бяха представени само от Сталин и преводача му Бережков, Молотов не се чувствал добре. Чърчил се почуди, дали пък не е ял същото, от което на Рузвелт му прилоша снощи. Бронхитът му беше толкова зле, че едва усещаше някакъв вкус и нямаше никакъв апетит. Затова само буташе храната из чинията и се концентрира върху виното, от което имаше прекалено много. Всички бяха полупияни. Това чудесно отговаряше на целите на Сталин, помисли си ядно Чърчил. Тази вечер Сталин беше в ужасно настроение. Или смяташе, че съюзниците му се наговарят срещу него, или се беше обидил по някакъв начин от церемонията по връчването на славната сабя в ръцете му. Пускаше хапливи коментари, които преводачът предаваше, и единствено наложената добра воля на гостите му не позволяваше да бъдат приети като обидни. Беше особено жесток към Чърчил, сякаш като му беше връчил Сабята на Сталинград, премиерът нарочно беше поставил домакина си в неудобна ситуация, тъй като нямаше какво да му подари в отговор.

Аз съм внук на херцог, помисли си Чърчил, и правя такава демонстрация пред един варварски вожд от Грузия. Трябваше да се сетя как ще го приеме.

Но не се беше сетил и в отговор Сталин го замеряше в лицето със злобни реплики.

— Руснаците може да са само обикновени хора — говореше с равен тон преводачът, — но това не означава, че сме слепи и глупави. Можем да различим какво виждаме.

Какво да отговори? Дали да възкликне сърдечно „Разбира се! Естествено! Никой не би предположил…“

А и какво, по дяволите, очакваха да отговори? „Вие храните сериозни симпатии към Германия. Искате мир при леки условия. Капитулация след преговори. Искате приятелите ви да оцелеят с непокътнато достойнство. А аз — аз вярвам, че петдесет до сто хиляди немски офицери от командния състав трябва да бъдат ликвидирани…“

Ликвидирани! Това беше възмутително. Може би точно затова Молотов отсъстваше, нито един министър на външните работи, който заслужаваше поста си, не можеше просто да стои и да пропуска край ушите си подобни жалки шеги.

Тази вечер на масата беше и Елиът, синът на Франклин. Странна отстъпка — да допусне член на семейството, когато военната върхушка я нямаше. Беше обърнал поне четири чаши вино и лицето му беше червено като цвекло. На лицето му беше застинала неуверена и притеснена усмивка.

— Избийте ги всичките! — съгласи се той. — Нацистки свине.

Чърчил се намръщи още повече и усети, че го пробожда черна депресия. Нямаше основание да вярва на никого в стаята. Нямаше никаква възможност да работи с такъв човек.

Рузвелт се усмихваше непоколебимо, сякаш всички разговори бяха приятни и забавни. Чърчил стрелна с очи стария си приятел над ръба на чашата си за вино и засече поглед, който за последен път беше виждал на игрищата в „Хароу“. Така се гледаха двама побойници, когато се наслаждаваха на шега на гърба на друго момче. Аз съм другото момче, помисли си той навъсено, както и Англия, изтощена от тази война. Тези двамата ще си поделят земното кълбо помежду си и ще ни накарат да им благодарим за това.

— Стига, стига, маршал Сталин — провикна се Рузвелт с най-веселия си тон. — Със сигурност можем да се съгласим да застреляме само четиридесет и девет хиляди. Изглежда по-добре, когато числото е нечетно.

Сталин се изсмя престорено. Сякаш още толкова трупове в общата касапница бяха по-хубав подарък от почетна сабя.

Чърчил вече не можеше да сдържа яростта си.

— Престъпниците трябва да платят за делата си — каза ядосано той, — както и хората, които извършват варварски действия. Но хладнокръвното избиване на войници, които са се били храбро за страната си, никога не може да бъде толерирано. Според документа от Москва, който аз лично написах, а вашите две страни подписаха, виновните трябва да бъдат изправени пред съда там, където са вършили престъпленията си. Но такова клане в името на политическата целесъобразност? Никога!

Той хвърли салфетката си на масата, бутна стола си назад и излезе с твърда крачка от стаята. Нима толкова бързо забравиха за Московската декларация? Беше ратифицирана едва преди месец. Очертаваше обоснован подход към справедливостта и наказанията в следвоенния свят. Съдебни процеси, а не наказателни взводове. Обединени нации, а не лов на вещици.

Чърчил долови мърморенето на Сталин зад гърба си и бързия превод.

— Виждате ли? Той обича немците, които поставиха страната му на колене!

И за негов срам и бяс чу как президентът Рузвелт се смее.