Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (26)

Глава 25

Когато Майкъл си тръгна, Грейс веднага отиде да намери Исмей. Шефът на военния екип разговаря насаме с Чърчил, както и би трябвало да бъде, помисли си тя с раздразнение. В крайна сметка бяха дошли в Техеран да преговарят за времето и мястото на нападението на Съюзниците в Европа. Тази нощ вечерята в съветското посолство щеше да бъде като стратегическо минно поле. Мопса не беше поканен да присъства, както не беше поканен и снощи. Военните съветници на Рузвелт също бяха държани далеч, а това означаваше, че премиерът и президентът щяха да се срещнат с лукавия маршал Сталин съвсем сами. Разбира се, Мопса щеше да иска да обучи човека си.

А и какво щеше да каже на генерал лорд Исмей, така или иначе?

До вниманието ми достигна, че снахата на премиера е предател на каузата на Съюзниците. А, между другото, командер Флеминг е дезертирал.

По дяволите с тези лични усложнения! Какво, за Бога, си мислеше Памела? Нима парите в брой в твърда валута бяха толкова неустоими, дори и с цената на кариерата на свекър й? Каква кариера, мястото му в историята!

По време на война предателите ги застрелваха. Но Грейс си помисли цинично, че Памела щеше да бъде глезена и оставена на сигурно място, тъй като се беше опитала да свърши със себе си. След дълъг период на разкаяние в някакъв тих санаториум в Девън или Корнуол щеше да се появи изненадващо в града с наръч нови вечерни рокли и цяла опашка мъже щяха да искат да платят за тях.

Нима наистина не мислеше за никого другиго, освен за себе си?

Грейс забави крачка. Тя чувстваше нещо много по-дълбоко от негодуванието й от предателството на Памела Чърчил, нещо много по-лично. Изпитваше ярост. Тази жена имаше безброй шансове за любов и щастие, но ги беше пропиляла всичките. Без ни най-малка грижа за хората, които държаха на нея.

Като Майкъл.

Грейс го беше видяла по лицето му. Мразеше това, което беше открил в спалнята на Памела, вероятно защото толкова се беше наслаждавал на времето, прекарано там. Тази жена нямаше право да си играе толкова лекомислено със сърцата на хората. Да съсипва почтеността на добрите, честни мъже…

Които пък ровят из дамското бельо в най-тъмна доба, помисли си кисело Грейс. Стига толкова. Майкъл Хъдсън не беше герой.

Не можеше да се добере до човека, с когото трябваше да говори, и това я вбесяваше. Погледна часовника си и пресметна колко е часът в Англия. Два часът следобед тук, значи там е единадесет и половина сутринта. Досега Алън Тюринг трябваше да е получил съобщението й. Трябваше да вземе решение за Иън Флеминг. Да запази тайната му или да го издаде на Мопса.

Тя почти побягна обратно към комуникационната стая, като се надяваше да чуе няколко заекващи думи от Професора.

— Значи, след като на мен снощи ми прилоша — каза Рузвелт, — Сталин и Чърчил са решили бъдещето на Полша?

— Не бих казал чак това — обясни Харимън. — Говореха само за границите. Съгласиха се, че немците са погълнали страната напълно, включително и свободния град Данциг, или Гданск, както го наричат поляците, и че ситуацията трябва да се поправи.

— Със сигурност. Но е твърде зле, че не можах да участвам в разговора. Дали им е хрумнало, че може да не съм равнодушен относно Полша?

— Както казах, нищо не е решено. Господин Чърчил просто сложи няколко кибритени клечки върху картата на Европа. Показа къде може да са бъдещите граници и така нататък.

Харимън се размърда неспокойно в стола си и огледа спалнята на президента. Беше посланик в Москва едва от четири месеца, но още когато беше поел поста, му бяха казали, че посолството е пълно с микрофони. Предполагаше, че и тук е така. В какви подробности искаше да навлезе Рузвелт? Разбираше ли, че Съветите нямаха никакви угризения да подслушват лични разговори?

— Колко американци от полски произход има в момента в Щатите, Ейв?

Харимън прочисти гърлото си.

— Нямам представа, господин президент.

— Пет или шест милиона. И повечето от тях гласуват за демократите. Ако следващата година се кандидатирам за още един мандат…

— Техните грижи ще са и ваши грижи. Разбирам.

Нима той щеше да се кандидатира за четвърти мандат? Това се струваше на Харимън направо фантастично — този видимо остаряващ паралитик, който вече беше шокирал историята, като беше отказал да се оттегли след края на осемте години, сякаш щеше да се пробва отново. Вече беше на поста повече от десет години — десетилетие на икономически хаос и физическо насилие, спрямо което всичко преди изглеждаше направо мирно и тихо. Ами ако ФДР бъдеше избран отново през следващата есен? Харимън се зачуди дали страната щеше да го преживее. Имперско президенство. Демократична диктатура. Хората щяха да мърморят. Щяха да започнат да си мислят, че Рузвелт трябва да умре в кабинета си, за да се отърват от него.

Да умре.

Мислите му се отклониха към момичето в болницата, което беше видял преди едва половин час. Ами ако това беше неговата Катлийн? Да лежи с бяло като сняг лице, неподвижна, а косата й да прилича на мокра плетеница върху стерилната възглавница? Лекарят го беше уверил на своя бърз френски с ирански акцент, че Памела е вън от опасност, но риск винаги имаше. Пълна бъркотия, помисли си с огорчение Харимън. Шибана каша, каквато само една жена може да забърка. Щяха да се задават въпроси. Уинстън щеше да пита, Франклин също, ако започне да мисли за последиците. Ами ако тя започне да приказва? Исусе, иска ми се никога да не съм имал нищо общо с нея.

— Ейв?

Погледът му се върна към непроницаемите очи зад полираните стъкла на очилата.

— Сър?

— Къде точно ги сложи той?

Харимън се намръщи, като за момент не разбра какво го пита президентът.

— Кибритените клечки — поясни търпеливо Рузвелт. — Къде ги сложи Чърчил? В бележките на Боулън това не е споменато.

— Постави ги през средата на Източна Германия — каза тихо Харимън. — Смята, че част от света трябва да бъде дадена на поляците. Чичо Джо пък се придържа към очертанията от пакта Рибентроп–Молотов.

— Онзи, който сключи с Хитлер, докато все още имаха тайно споразумение?

— Да. Ако Чърчил иска да даде на поляците земя по западната им граница, Сталин ще си я вземе от тях от източната.

— Е, не съм сигурен, че не съм съгласен. — Рузвелт посегна замислено за цигарето си. Харимън побърза да извади запалката си. — Чичо Джо се притеснява, че Германия ще се съвземе и отново ще ни захапе за задниците. Иска да види тази страна разбита, разделена на парчета, така че да не може да бъде военна заплаха в бъдеще. Има смисъл да даде част от земите й на поляците. Бих го подкрепил. Ти какво смяташ, Ейв?

— Смятам, че Чърчил иска да се върне в Лондон с добри новини. Полското правителство в изгнание начело с генерал Сикорски е там. И смятам, че трябва да държим и двете страни под око.

— Разбира се — повдигна изразително вежди Рузвелт. — В крайна сметка, ние със сигурност няма да отстъпим пред Уинстън за сметка на Чичо Джо. С Британската империя е свършено. Сега трябва да мислим за нашите приятели от Русия.

Ейв се зачуди дали президентът се преструва пред него, или играе заради микрофоните в стаята.

Харимън излезе от апартамента на президента с облекчение и Хари Хопкинс почука на вратата. Искаше му се да се обади на дъщеря си Катлийн в Москва и да се увери, че е добре. Но телефонната линия на посолството със сигурност щеше да се следи, а не беше сигурен, че иска касапите на Сталин да научат последните клюки за Пам Чърчил. В бъдеще това можеше да се използва срещу него.

Искаше му се едно истинско питие. Щеше да го получи отсреща, в британското посолство. Там можеше дори да открие Сара Оливър, беше време да се сблъска с нея.

Харимън закрачи по коридора под цял шпалир от зорки погледи на хора от НКВД, но не им обърна никакво внимание. Той внушаваше уважение и страх по целия свят, никой не би го пипнал дори с пръст. Беше като обвит в пашкул от неуязвимост откакто се помнеше — изолиран от реалностите на болката и любовта, на загубата или тъгата. Изолиран дори от световната война.