Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (24)

Глава 23

Грейс Коулс плати и слезе от таксито на авеню „Кхордаб“ край северния ъгъл на пазара. Пресече забързано широкото авеню и тръгна към двореца „Голестан“. Беше все още рано, нямаше седем часа сутринта и уличните чистачи в дълги бели туники ровеха разсеяно из канавките. Във въздуха се усещаше дразнещ аромат на кафе, от мангалите по улиците миришеше на конски фъшкии и въглища, а от високите планини, едва видими в далечината, лъхаше на сняг. Слънцето просветваше през голите клони на дърветата. Беше красиво, осъзна тя. Чуждо, но не толкова екзотично като в Кайро, тъй като хладът й напомняше за Лондон.

Когато подминаваха двореца по пътя от летището, Мопса й беше обяснил, че на фарси „голестан“ означава „роза“. Той винаги можеше да те изненада с някаква странна информация като тази. Розовият палат. Той всъщност представляваше цял комплекс от многобройни сгради, които тя просто не можеше да различи, всяка по-сложна и по-украсена от предишната. Беше на четиристотин години, покрит с позлатени мозайки, и криеше езера и тайни градини. В момента младият шах не живееше тук, имаше собствена модерна резиденция в северната част на града. Каква загуба, помисли си Грейс. Все едно да напуснеш Лондон Тауър и да се преместиш в апартамент в Мейфеър.

Тя забърза по улицата, като придържаше реверите на армейската си куртка, за да се предпази от студа. В съобщението на Иън се споменаваше парк. Пред „Голестан“ имаше едно място с доста зеленина, което отговаряше на описанието. Беше абсурдно, че беше избягала от британското посолство и беше хванала такси на юг през събуждащия се град, само за да се срещне с човек, на когото би трябвало да е бясна. Или поне с дезертьор.

Внезапната новина, че Иън е тук, в Техеран, когато му беше наредено да се върне в Лондон, беше шокирала Грейс до дъното на душата й. Беше държала написаната с неговата ръка бележка поне половин минута, докато се взираше с невиждащ поглед в отражението си в огледалото в спалнята. Сепна се и за малко щеше да отиде право при Мопса. Ако му кажеше истината обаче, Иън щеше да бъде арестуван. Това щеше да е краят на кариерата му. Затова Грейс реши, че първо трябва да говори с него.

Тъкмо това ти е слабостта, помисли си тя. Престани да се опитваш да го спасиш. Той не иска да бъде спасен.

Тя тръгна по чакълената пътека, която пресичаше парка по диагонал, и забави крачка. Иън беше подчертал, че всичко трябва да е абсолютно тайно, макар че беше доста сигурна, че той се увличаше по „измислици“, както великодушно ги наричаше Хъдсън. Все пак не искаше да привлича внимание върху себе си. Трябваше да изглежда като всеки друг по улиците — просто жена в британска униформа, сама по това време на деня в столицата на Иран! Пълен абсурд!

С периферното си зрение мерна някакво лице в профил — чупен нос, стиснати устни и черен перчем, падащ арогантно върху веждите. Мъжът носеше цивилен костюм, който му стоеше зле и не му беше съвсем по мярка. Седеше до фонтана в средата на парка, а чувствителните му пръсти разкъсваха питка безквасен хляб на парченца и ги хвърляха на гълъбите. Тя пристъпи до него и притихна за миг. Гълъбите протягаха шии и разперваха раздразнено крила.

— Откъде се сдоби с тези отвратителни дрехи? — попита го тя. — И какво, по дяволите, си мислеше, като ме привика тук като слуга?

Той погледна настрани, опита се да се усмихне, но ъгълчетата на устните му увиснаха.

— Може да ме презираш, Грейс, но все още не си ме предавала. Както и да е, слугата няма да получи бакшиш. В джоба ми има само петачка.

— Дезертирал си, нали — рече тя надменно.

— По-скоро минах в нелегалност.

— Да преследваш своя Фехтовач?

Той отърси пръстите си от трохите.

— Умно момиче.

— Онази твоя телеграма се стовари като минохвъргачен залп сред делегацията. Носят се какви ли не слухове. Един от тях е, че си предател. Или че един от нас е предател. Че сред хълмовете се крият немци. Или че си си измислил всичко.

— Кой ме нарича лъжец?

— Беше ударен доста зле по главата, Иън — започна да увърта тя. — Може би си…

— Наричай ме Джеймс. Така е по новия ми паспорт.

— Джеймс кой? — сепна се тя изненадана.

— Ами, Бонд. Кратко име, британско, съвсем подходящо.

— Наистина го вярваш, нали? — вторачи се тя в него. — Вярваш, че тази игра е истинска. Майкъл каза, че ти е навик. Не исках да го слушам.

— Какво точно е казал Майкъл, че ми е навик?

— Да си измисляш разни неща — кисело каза тя. — Конкретната дума, която употреби, беше „измислици“. Бях по-склонна да те нарека лъжец. И го направих.

Той се извърна към нея.

— Време е да оставим миналото зад нас, Грейси. Да загърбим твоите обиди и моите провали. Някога лъгал ли съм те наистина?

— Накара ме да си мисля, че… — започна тя, но сподави думите си. Беше твърде унизително да ги изрече. Остави ме да си мисля, че ме обичаш. Остави ме да те обичам.

— Греховете ми са, че не правя това, което трябва. Обикновено е така. През целия ми живот ми е било по-лесно да не правя нещо, отколкото да го направя.

Той я хвана за лакътя и я поведе бавно към една пейка. Седнаха, сините му очи се опитваха да пробият защитата й, но Грейс остана невъзмутима.

— Това пътуване до Техеран е опит да променя всичко това. Дължа ти извинение. Не заради лъжите ми, а заради онова, което никога не съм изричал на глас.

— Наричай го както искаш — сви рамене тя. — Ти ме подведе… Бонд. А, доколкото съдя по онова, което казват приятелите ти, това е типично за теб. Кажи ми защо ме повика тук, че да мога да се върна при Мопса. Нито един от двама ни не може да отсъства, без да е в отпуск.

— Ще кажеш ли на Исмей за мен?

Тя се поколеба.

— Зависи.

— Недей. Това ме обрича на смърт.

— Не драматизирай толкова!

— Нямам избор. Знам защо Фехтовача е тук. Крие се сред делегациите на Съюзниците. Това самӝ по себе си е мотив за убийство.

Тя въздъхна и скръсти ръце.

— Ако не ми вярваш, се върни и се свържи с Тюринг.

— За какво?

— За операция „Дълъг скок“, Грейс. Немците планират да убият Уинстън Чърчил. Също и Франклин Рузвелт и Йосиф Сталин.

— Всичките?

Той кимна. Тя не долавяше никаква налудничава искрица в очите му, не усещаше, че я лъже.

— Говориш сериозно.

— Адски сериозно.

— Тюринг ти е казал всичко това?

— Не. Научих го от един мъртвец — връзка на руснаците в Кайро. Гърлото му беше прерязано в същата нощ, когато ме зашеметиха и ме прободоха.

Грейс се облегна назад. Беше забравила за това, докато изливаше огорчението си пред Хъдсън. Иън наистина беше нападнат. Разбира се, може да е било заради портфейла му, груб грабеж, който той беше възприел като нещо друго… Тя се надигна забързано от пейката.

— Трябва да те издам на Мопса — каза забързано тя. — Трябва да съм глупачка да не го направя. Ако се издъниш, ще уволнят мен.

— Моля те — настоя той. — Ако премиерът умре, никога няма да си го простиш. Залогът, Грейс, е твърде голям — цялата война…

Той не посегна да я докосне, просто не откъсваше очи от лицето й.

— Ще се свържа с Тюринг — каза тя.

За стоманените сърца на гражданите на Сталинград

Дар от крал Джордж VI

В знак на почит от народа на Великобритания

Чърчил прекара пръст по надписа, гравиран върху острието на сабята. Беше изцяло церемониално оръжие, поразителен пример за кич. Беше го поръчал в Шефилд. Щом обаче хвана ефеса, се върна назад към дните си в Африка, почувства се нетърпелив като кон в очакване на битката и изпита познатото напрежение в бицепса, щом вдигна високо дясната си ръка. Никога повече в живота си нямаше да атакува с кавалерията. Танковете, които беше изобретил сам, бяха заменили бойните коне от миналото. Както и мъжете, които ги бяха яздили.

Жалко. Времето превръща всички ни в глупаци.

Това, разбира се, не беше оръжие на кавалерийски офицер, беше изработено по модела на двуръчен меч на рицар кръстоносец. Но тежестта на дългото метър и двадесет острие му харесваше, както и допирът до дръжката, обвита със златна нишка. Пасваше на ръката му. Главата на ефеса беше от планински кристал, а оформеният като полумесец предпазител с леопардови глави от двата края беше от сребро. Леопардите бяха позлатени, а зъбите им лъщяха заплашително оголени.

В училището „Хароу“ Чърчил беше шампион по фехтовка на цяла Англия. Повечето хора бяха забравили това, ако въобще го знаеха. Той завъртя сабята над главата си и се озъби широко. Лице на войн. Замахна за яростно пробождане в шията на въображаемия си враг и го довърши, като заби върха на острието в килима. Инерцията едва не го прекатури.

Чърчил се огледа за ножницата. Беше поръчал да я изработят от кожата на персийско агне, знак за тази историческа среща в Иран, и да е боядисана в аленочервено. В крайна сметка, Сталин беше Червен. На върха на ножницата оръжейниците „Уилкинсън“ бяха гравирали кралския герб, короната и личния знак на крал Джордж — преплетените му инициали. По продължение на ножницата имаше пет сребърни гнезда за скъпоценни камъни. Три от тях бяха увенчани със златни звезди, а във всяка звезда беше поставен шлифован рубин.

Това беше разкошно, старомодно парадно оръжие, което да запашеш на кръста си, само за да се перчиш с него. Допадаше на всяка клетка от имперската същност на Чърчил. Очакваше, че ще се хареса и на пирата в Сталин.

От момента, в който лидерът на Съветския съюз беше потвърдил, че ще се срещне със съюзниците си през ноември, Чърчил търсеше някакъв грандиозен подарък. Жест, който щеше да затвърди уважението между тримата държавни глави на Съюзниците. Беше решил да посвети Сабята на Сталинград. Символ на руската издръжливост и на ужаса за немците.

Силите на Хитлер се бяха сражавали двеста дни за града на Сталин. Когато кръвопролитието свърши, седемстотин и петдесет хиляди немски войници бяха обградени и шест цели немски дивизии бяха изтрити от лицето на Земята. В продължилата девет месеца битка загинаха четиристотин хиляди съветски войници, а десетки хиляди цивилни паднаха жертва на бойните действия или измряха от глада. Сталинград беше синоним на кошмар. Особено в Берлин.

Чърчил смяташе да подари сабята на Сталин на вечерята тази вечер, но се чувстваше неспокоен и притеснен. Нищо в тази тристранна конференция не вървеше както очакваше — като се почне от появата на китаеца в Кайро и необяснимо дистанцираното поведение на Франклин. Чърчил си беше представял, че фактът, че познава Сталин и ФДР от по-рано, и лекотата, с която разговаряше с тях, ще заличат всякакви неловки различия. Беше се предложил за домакин на конференция, но се оказа, че тази роля е вече заета. Сталин я беше узурпирал, като беше взел Рузвелт в лагера си. Чърчил се оказа оставен да чака пред вратата, а се беше надявал да ръководи цялото шоу.

Внезапно Сабята на Сталинград му се стори прекален дар. Твърде демонстративна. Дали пък предлагането на такъв пищен подарък нямаше да го накара да изглежда смешен?

Някой почука приглушено. Той плъзна внимателно острието в ножницата и се пресегна за халата си. Беше малко след десет часа сутринта, а той все още не беше облечен. Беше твърде стар да променя старите си навици, дори и в непозната страна, а обичаят му беше сутринта да работи в леглото. Никога не се появяваше на обществено място преди обяд.

— Влез!

Очакваше да види Памела. На вратата обаче се появи лицето на Сара.

— Татко — каза тя, — тук ли е доктор Уилсън?

— Лорд Моран — поправи я той разсеяно. Уилсън, личният му лекар, беше получил перската титла барон. — Сигурно се е появил на закуска, мила. Някой има нужда от него ли?

Тя кимна бързо, плъзна се в стаята и затвори плътно вратата зад себе си.

— Памела.

— Този проклет бронхит да не я е повалил и нея?

— Не знам — каза нетърпеливо Сара. — Не се събуди, когато донесоха чая й. Мен да питаш, си отспиваше обичайния махмурлук, но подносът с чая стои недокоснат пред вратата й дори сега. Почукахме, повикахме я…

— И?

— Не можем да я събудим. — Сара се поколеба. — Според мен тя е взела нещо, татко.

Човекът в инвалидната количка се беше облякъл и беше закусил в стаята си преди часове. Харимън го беше предупредил, че Сталин е ранобудник. Рузвелт беше отгледан от майка, спазваща строго правилата на социалното благоприличие. Когато си канен на гости, никога не спи повече от домакина си. Това се отнасяше както за политиката, така и за войната. Никога не си позволявай да те хванат посред дрямка.

Той се разхождаше с количката по чакълена пътека из вехнещата градина на руското посолство, а колелата друсаха и се тресяха, докато Сам Шварц го буташе със сила през ситните камъчета.

— Откри ли микрофона?

— Не, сър — каза Шварц. — Предполагам, че е под леглото ви, а в дървото има дупчици за по-добро приемане. Не се вижда с просто око, а леглото е твърде тежко, за да бъде местено.

Не, че щеше да тръгне да го мести сам, помисли си Рузвелт, но Шварц беше прав — леглото беше на поне сто години, великолепен образец от славните дни на империята.

— А синът на Берия записва?

— Щом разбрах как изглежда хлапето — каза Шварц, — го забелязах как тази сутрин влиза в покоите на Чичко Джо със сутрешния самовар и хлебчетата. Мисля, че си дърпа стол и чинно докладва на Великия вожд какво сте казали през последните двадесет и четири часа.

— Което означава, че микрофонът всъщност е директна линия към Сталин — замисли се Рузвелт. — Всичко, което кажа в уж сигурната ми лична стая, отива направо до задната врата на Чичко Джо. Можем да използваме това, Сам.

Инвалидната количка спря. Шварц явно се възхищаваше на един особено красив кипарис.

— Дезинформация, а, сър?

— По-скоро като начин на говорене. Пригласяй на каквото и да кажа в онази стая, окей? Трябва да звучим искрено. А ако се налага да ми кажеш нещо извън сценария, ми го покажи написано. Това там е британското посолство, нали?

— Да, сър?

— Ако трябва да си поговоря насаме с Уинстън, просто отивам до съседната врата, така ли?

Те огледаха сградата за миг от височината на задната градина на съветското посолство. През преплетените голи клони на дърветата и заострените като копия кипариси виждаха как групичка хора се е наредила около галерията пред входа. Отпред беше спрял тъмен ван и двама души в бели престилки изтичаха нагоре по стълбите.

— Мен ако питаш, това бяха лекари — отбеляза Рузвелт. — Имаш ли огънче, Сам?

Шварц обиколи количката и се приведе към президента. Върхът на дългото цигаре на Рузвелт потрепваше в странен танц из въздуха. Двете фигури с бели престилки се връщаха, като бяха хванали носилка. На нея лежеше някакво тяло.

— Твърде е слаб, за да е Уинстън — каза доволно Рузвелт, докато издишаше дима. — Това е облекчение. Опасявах се, че този път той повръща.

— Сър?

Той погледна нагоре към Шварц.

— Ама и ти си ми един телохранител. Не знаеш ли, че снощи бях отровен от нацистите?

— Какво се е случило? — поиска да узнае Грейс, като нахлу забързано в главното фоайе на посолството. Изглеждаше претъпкано с хора. Плати на таксито и го освободи пред портала на двора, показа документите си на охраната и тръгна по дългата алея към британската легация. Не беше очаквала купон за добре дошла, най-малко такъв, от който направо вонеше на безпокойство. Чърчил, помисли си тя. Мили Боже. Не може той да е…

— Снаха ми не се чувства добре — каза Сара Оливър твърдо. — Тези хора са познати на посолството. От някаква частна клиника, която доктор Моран намери. Не бихте ли ми помогнали, госпожице Коулс? Бих искала да се обадя, но в това проклето място не знам как.

— Разбира се — отрони Грейс. Тя поведе Сара покрай разпръснатите групички хора. Всички изглеждаха смутени и говореха приглушено. Стигнаха до комуникационната стая. Това беше мрачна бърлога, набутана зад наглед фалшива врата в дъното на голямото стълбище — полувкопано помещение, което нямаше как да бъде забелязано при външен оглед на сградата. Във времената, когато посолството е било лично имение, тук вероятно бяха държали метлите и парцалите. За конференцията обаче беше оборудвано с три допълнителни телефонни линии и с ментовозеления бакелитен апарат на Секрафона.

Тя покани Сара да седне.

— Предполагам, че искате да се обадите у дома.

Актрисата у Сара се пробуди и изгледа Грейс с недоумение.

— Не просто у дома, а вкъщи, госпожице Коулс. Трябва да говоря с майка ми.

Грейс записа номера, който Сара й продиктува.

— Това ще отнеме поне час. Да пратя ли да ви повикат, когато се свържа?

— Би било много мило. Все някой ще знае къде да ме намери — отвърна Сара и тръгна към вратата.

— Надявам се, че госпожа Чърчил скоро ще се почувства по-добре.

Сара тъкмо посягаше към дръжката на вратата, но се спря.

— Бедната малка глупачка се е опитала да се самоубие — каза тя.