Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (23)

Глава 22

Елиът Рузвелт мерна Памела с онзи тип от Бюрото за стратегически операции, когато влезе през въртящата се врата на хотел „Парк“, но нямаше намерение да се спира и да говори с тях. Знаеше, че Пам Чърчил е беля на главата, а и сам имаше достатъчно неприятности. Първият му брак беше просъществувал едва година, а сега се опитваше да се измъкне от втория — войната не беше направила чудеса със съпружеското щастие. Това обаче беше тъкмо по вкуса на Елиът. Той харесваше самолетите и всичко, свързано с летенето, а продължителната война беше перфектното извинение да прекарва повече време във въздуха и на цял континент разстояние от жена си и децата. Войната беше освободила всякакви привлекателни жени от задръжките им, заплахата да загинат висеше над главите им всеки ден и винаги бяха готови да пропилеят няколко часа със сина на ФДР. Елиът имаше страшен късмет с такъв баща. Мразеше гимназията с всичките й правила и големи очаквания към него, а и децата на всички републиканци скандираха подигравателно фамилията му. Беше отказал да ходи в колеж или университет, въпреки че татко му го вкара в „Харвард“. Елиът реши, че може да изтъргува участието си във войната и то да му осигури достъп до висшите кръгове, след като битките приключеха. От разширяването на въздушните линии след войната можеха да се направят пари, а Елиът знаеше как да ги спечели. Номерът беше да не му пука особено за правилата. Влиянието беше всичко.

Танто за танто. Услуга за услуга, помисли си той.

Сведе глава и мина забързано край Памела и типа от разузнаването, като се насочи право към асансьора на хотела. В гръб приличаше просто на поредния мъж в униформа на военновъздушните сили на САЩ, а в момента в Техеран имаше много такива. Той натисна бутона за повикване и кабината се заспуска. Когато спря на приземния етаж, операторът отвори тежката решетка. Дясната му ръка потупа елегантната бележка върху ароматизирана хартия, която беше мушнал в джоба си същия следобед. Бяха му я донесли в американската легация, където вече нямаше никого, но Луис Драйфус беше подсигурил изпращането на всички официални документи в съветското посолство по няколко пъти на ден. Елиът я беше прочел няколко пъти.

Стая 318 — пишеше на нея. — В полунощ. Ще те чакам.

Асансьорът се издигна и той усети лека тръпка на очакване. Даде няколко монети на оператора. Не си беше направил труда да провери какъв е местният курс.

Тя отвори вратата почти веднага, сякаш го беше чакала в коридора. Беше изключителна, както си я спомняше — порцеланова принцеса в копринен халат.

— Мей-лин — промълви той.

Тя го дръпна бързо вътре.

Вратата се затвори и той застина неловко на място. Рядко му се случваше да бъде така несигурен в следващия си ход. Дали да бъде страстен? Да я притисне в обятията си? Никога не бяха оставали като сега — само двамата в тяхна стая, и той не знаеше какво предстои. Пристъпи предпазливо към нея.

Тя се извърна бързо и го поведе към дневната на апартамента й. Прислужницата й беше там и подреждаше чаени чаши върху поднос. Разочарованието го стисна за гърлото.

Тя каза нещо рязко и неразбираемо на китайски, прислужницата се присви в покорен поклон и се оттегли вероятно към спалнята.

Мей-лин му предлагаше чай.

Той пое чашата и я огледа изцяло за пръв път. Тъмните й очи бяха замъглени от сънливост, а високо на дясната буза личеше виолетов белег от удар.

— Моля те, Елиът — каза тя меко. — Седни.

Той се настани в едно от креслата.

Тя се сви като котка върху дивана и се пресегна за чашата си чай. Уравновесеност. Мей-лин притежаваше това качество, но то караше Елиът да се чувства несигурен.

— Какво правиш в Техеран? — попита той рязко.

Тя го стрелна с поглед и отпи от чая си умишлено бавно.

— Нямаше къде другаде да отида.

— Но… Мислех си, че ти и генералисимусът се връщате в Китай.

— Моят съпруг вече пристигна там. Не ми беше позволено да го придружа. — Гласът й беше безплътен, сякаш се чуваше отдалеч. Тя остави чашата си и се надигна.

Елиът гледаше като хипнотизиран как Мей-лин идва към него. Полюшваше се грациозно като тръстика на вятъра. Взе чашата чай от ръцете му и я остави върху масичката за кафе. После се плъзна в скута му и сключи ръце около врата му.

— Бях прокудена, Елиът, заради теб — прошепна тя. Докато говореше, устните й докоснаха бузата му. Беше опияняващо усещане. — Съпругът ми казва, че ще се разведе с мен. Че съм опозорила името Чан, като съм те преследвала на обществено място. Вече няма да бъда некоронованата императрица на Китай, Елиът. Ти си всичко, което имам, скъпи.

— Но… — едва си пое дъх той от изумление. — Той се е побъркал! Какво бих могъл да направя, Мей-лин?

Тя се вгледа дълбоко в очите му. Нейните излъчваха тъга.

— Ожени се за мен.