Франсин Матюс
Твърде лош, за да умре (22)

Глава 21

— Харесва ми как сте наредили мястото.

Погледът на Иън се плъзгаше по каменните стени на горната стая над пазара. Беше осветена от два малки прозореца, разположени високо горе под тавана, една от многобройните стаички, свързани с лабиринт от подобни на тунели коридори. На широка дървена маса гореше маслена лампа, а покрай стените бяха подредени няколко стола с прави облегалки. В ъгъла един самовар изпускаше пара и за секунда му се стори, че е отново в Лондон и в бохемските студиа на приятелите на майка му, където всички говореха разпалено за световна революция, това изтъркано клише на тридесетте години, сред нагорещената атмосфера и облаците ароматен дим. В ъгъла винаги имаше самовар, намек за симпатиите на домакина към Червените.

Арев ги беше отвел бързо в главната квартира на НКВД, скрита от хората на пазара зад масивни дървени врати с железни панти и ключалки. На всеки няколко метра групата по посрещането минаваше покрай въоръжен страж, който отдаваше чест на водача им. Нито един от мъжете и жените, Иън видя, че има и жени, не носеше полевата униформа на НКВД от чаенозелен вълнен плат. Нямаше никакви обозначения за рангове, ако се изключи светкавичното отдаване на чест към момчето, което ходеше наперено начело.

Приличат повече на банда бунтовници, помисли си Иън, отколкото на орган на Съветската държава. Трябваше да обмисли възможността Назир и Сирануш да са го излъгали на кого служат, по някакви техни причини. За момента обаче отхвърли конспирациите настрана и се опита да се концентрира върху коридорите в случай че му се наложи да се върне обратно по стъпките си. Ако събитията се обърнеха срещу него, щеше да умре тук, в сърцето на Персия, а тялото му щеше да бъде открито седмици по-късно на дъното на някой кладенец.

Най-накрая бяха стигнали до тази стая. Сирануш стоеше мълчаливо до Арев, а двама от хората му застанаха до Иън. Пред тях, седнал зад широката дървена маса на един от обикновените столове, имаше човек, който най-после приличаше на командир. Носът му беше закривен като на Арев, но беше доста по-пълен. Посребрената му коса и мустаците бяха разрошени и неподстригани. Показалецът на лявата му ръка липсваше. Не им обърна внимание, а продължи да разглежда купчината документи на масата пред него. На рамото му седеше опитомено порче. От време на време мъжът се пресягаше с осакатената си ръка и галеше зверчето по главата.

— Благодаря ви — каза той най-накрая. Иън осъзна, че това беше отговор на неговото „Харесва ми как сте наредили мястото“. — Достатъчно е за нуждите ни.

Той задържа документите над пламъка на маслената лампа и ги хвърли горящи на каменния под. Никой не помръдна. Той се изправи и наля чаша чай от самовара.

— Барев дзез, Сирануш. Вонц ес?^[1] — каза той, като й подаде чашата.

— Вочинч^[2] — отвърна тя, като я пое и отпи.

Не предложи чай на Иън, вместо това започна нещо, което му прозвуча като разпит. Водеше го все на този непознат за Иън език, но той си помисли, че сигурно е арменски, казахски или някой от другите езици, които се говореха около Кавказ. Една дума се повтаряше постоянно, когато поглеждаха към него — англиаци. Англичанин?

Сирануш запази самообладание и не трепваше. Отговаряше и пиеше чая си. Мъжете край Иън застанаха още по-близо до него. Обзе го клаустрофобия, чувстваше се притиснат, обграден от пазачите си, както беше и на пазара. Всеки миг можеше да се поддаде на напрежението и да се втурне към вратата.

Бонд изчака точния момент, когато командирът на партизаните се обърна с гръб към него, бързо сграбчи пазачите си за вратовете и блъсна главите им една в друга. Те паднаха безчувствени в краката му. Още двама души се хвърлиха бързо върху него, но той…

Сигурно щеше да получи куршум в гърба.

Иън не откъсваше очи от Сирануш. Изглежда се владееше и стоеше невъзмутимо, съвсем различно момиче от стрелеца с кривата усмивка. Съмнението се впи в стомаха му. Можеше ли да й вярва?

Внезапно командирът, защото мъжът трябваше да е точно командир, се извърна и извади нож. Порчето скочи от рамото му с възмутено писукане и изчезна като светкавица. Стражите сграбчиха Иън за раменете и извиха ръцете му назад. Болката прониза раненото му рамо и той си пое рязко дъх.

Командирът закрачи към него с насочен нож и плъзна острието под брадичката му.

— Ти ли си Бонд?

— Джеймс Бонд — потвърди той. Паспортът беше едно от нещата, които Арев му беше взел.

— Говориш ли, господин Бонд?

— Като цяло или в някой конкретен случай?

Ножът се опря още по-силно в гърлото му.

— Говоренето ми е просто навик. Трудно ми е да се откажа от него.

Говореше леко провлачено с най-изискания си тон, както подобава на възпитаник на „Итън“ и „Сандхърст“. Типичен английски „пука сахиб“ или истински джентълмен. Командирът може би разбра думите му, може би не, но долови сарказма. Ножът клъцна кожата му.

— Ти си предал Назир. Ти си говорил. Той умрял. Да?

— Не.

Иън хвърли бърз поглед над рамото на командира. Зелените очи на Сирануш наблюдаваха внимателно. Очакваше да види как прерязват гърлото му направо пред нея. Иън си помисли, че не е особено доволна от това. Това поне беше успокоително.

— Нашият приятел се среща с теб. Доверява ти наши тайни. Пуф! Гърлото му срязано и трийсет години работа в Кайро предадена. Да?

Ножът се притисна мокро до кожата му.

— Не — отрече Иън дрезгаво. — Назир беше жив, когато се разделихме. Аз самият бях нападнат, преди да имам възможност да говоря с когото и да било. Когато се върнах в съзнание, Назир беше вече мъртъв. Предполагам, че и двамата сме били нападнати от един и същи човек.

— Защо тогава си жив, Бонд? — Командирът го сграбчи за косата и повдигна главата му. Острието го поряза малко по-дълбоко.

Нямам представа, помисли Иън. Отново това противоречие. Изключението на Тюринг, което трябваше да обясни всичко. Само че не обясняваше нищо.

Сирануш каза нещо на нейния език. В тона й личеше напрежение. Командирът я изгледа, усмихна се неприятно и отново се обърна към Иън.

— Чуваш ли какво казва? Че човек не може сам да се прободе в гърба. Не може сам да се удари по главата.

Той пусна Иън и отстъпи, като изрече къса команда на същия чужд език. Мъжете, които държаха Иън, разкопчаха униформената му куртка. Командирът го обиколи, като го оглеждаше, сякаш преценява кон, който не е нищо особено. Иън усети как големите му длани повдигат ризата. Същата ръка опипа тила му и той потрепна.

— Дотук е вярно — призна неохотно командирът. — Кажи ми, къде се срещна с Назир? В магазина му?

— В хотел „Шепърдс“.

— В „Дългия бар“?

— Да.

Мъжът промърмори под мустак нещо като ругатня и отново застана пред Иън.

— Швейцарецът беше ли там? Барманът.

— Джо винаги е там. — Иън искаше да разтрие врата си или да спре кръвта, но ръцете му все още бяха извити.

— Разбира се. Защото е нацистки шпионин — каза безгрижно командирът и прибра ножа си. Щракна с пръсти и порчето изскочи от сенките в ъгъла на стаята и се стрелна нагоре по него, за да се настани на рамото му. Той повдигна сакатата си ръка и го погали.

— Но няма да е такъв още дълго. Арев, сине мой, заведи гостите ни до стаите им. Ще искат да се преоблекат.

Дадоха на Иън ужасно скроен тъмен костюм и бяла платнена риза. От тежестта на плата и общата изработка заключи, че са съветско производство.

— Арев казва, че си твърде висок и с твърде бяла кожа, за да се облечеш като иранец — преведе развеселена Сирануш. — Стига само да свалиш тази униформа.

— Мога да отида на военен съд, ако не я нося.

— Само ако те хванат.

Не биваше да го хващат.

Тя носеше сива вълнена рокля, а златистата й коса беше прибрана в стегнат кок. Под очите й имаше кръгове и Иън отново си помисли колко крехка изглежда. Сякаш не я бяха оставяли да се наспи откакто е била дете.

— Арев казва, че може да ти се вярва, Бонд — рече тя.

— Това какво означава?

— Не много.

Дали можеше да излиза и да влиза, когато си поиска? Да се помотае из хотел „Парк“, където Хъдсън планираше да отседне, и да попита на висок глас за приятеля си? Дори Арев и неговите кучета от НКВД да го изпуснеха от поглед, пак щеше да се изложи на риск. В хотела на Хъдърс имаше твърде много американци от делегацията и щяха да го познаят. Стигаше да се сблъска само с един от тях и можеше да целуне тайната си операция за сбогом.

— Руснаците никога не се доверят напълно — добави Сирануш. — А хората от НКВД са още по-зле.

— Особено, ако са арменци — предположи Иън.

Тя пак му се усмихна криво.

— Хайде. Задик ни чака.

— Задик?

— Бащата на Арев. И негов шеф.

Младежът не реагира на разговора им и Иън осъзна, че той не знае английски. Поведе ги по коридорите към стаята, където се бяха срещнали с мъжа с порчето. Този път към дървената маса бяха дръпнати още два стола, а Задик беше разгърнал карта.

— Тук, тук и тук — каза той, като почукваше с пръст по плътната хартия. — Тук ги намерихме. Трийсет нацисти. Специални части. И цялото им оборудване.

Иън се приведе над картата. Техеран се намираше в северната част на страната, недалеч от Каспийско море. Между него и града се простираха планините Алборз. Той забеляза сякаш за пръв път колко близо е Съветският съюз — само Каспийско море разделяше Иран от Русия. По-малко разстояние, отколкото някогашна Армения.

Задик беше посочил към подножието на планините северно от града, на самия ръб на веригата Алборз.

— Скочиха тук, южно от Точал. Този връх. Ние ги чакахме.

— Знаели сте, че идват? — попита Иън.

— Преди година заловихме двама немски агенти. Предпочетоха да ни помогнат, вместо да умрат. Преди няколко седмици ни дадоха координатите на зоната на приземяване.

— Назир каза, че сте изтървали неколцина.

Изражението на Задик внезапно стана зло и грозно.

— Да беше ги заловил ти, Бонд, да видим как щеше да се справиш. Половин дузина мъже се изплъзнаха. Не повече. Накрая ще намерим и тях.

Иън издържа на погледа на командира.

— В Берлин са разбрали, че парашутистите са разбити.

— Нашите двойни агенти приписали вината на някакъв пиян предател, също немец. Със съжаление ще призная, че беше заловен от англичаните.

— Понякога Съюзниците са полезни, а? — измърмори Иън.

— На моменти — призна Задик. — Всичките ни агенти обвиниха английски шпионин за провала. Това звучи правдиво в Берлин. За жалост, не очакваме, че вашият нацистки предател ще живее много дълго.

— Сигурно е по-добре, че не знам — каза Иън.

— Следите ли немците, които са се изплъзнали от ръцете ни? — намръщи се Сирануш.

— Агентите ни поддържат радиоконтакт с тях — каза пренебрежително Задик. — Не смятаме, че парашутистите подозират двамата агенти, които сега работят за нас.

— Тогава трябва да знаете къде са! — опита се да протестира тя. — Със сигурност може да установите местоположението на радиостанцията им, нали?

— Типично за жена — отвърна Задик. — Толкова глупави въпроси. Тези нацисти се движат постоянно.

— Какво знаете за Фехтовача? — попита Иън. Кодовото име на агента сякаш натежа на масата. — Това са негови хора, доколкото разбирам.

— А! — черните очи на Задик се стрелнаха преценяващо към него. — Не знаем кой е този Фехтовач. Нито пък къде действа. А ако парашутистите комуникират с него, не можем да ги подслушаме. Не знаем честотата на Фехтовача.

Иън отмести поглед от картата. Това беше честотата на „Енигма“. И му беше съвсем ясно. В Блечли подозираха, че Съветите не са разбили кодовете на „Енигма“. Но…

— Назир каза, че сте прехванали оперативния план на Фехтовача да убие Тримата големи.

Задик вдигна ръка.

— Прехванахме комуникацията за операция „Дълъг скок“ от Берлин към нашите немски двойни агенти. Да, Фехтовача беше споменат. Но не знаем нищо за личните му радиопредавания. Ако насочва оцелелите, имам предвид, останките от екипа му, сме глухи и слепи за заповедите му.

Иън обмисли информацията светкавично. Фехтовача трябваше да изпраща тонове кодирани съобщения както до Берлин, така и до парашутистите, които се криеха край връх Точал. А това означаваше, че Алън Тюринг сигурно прехващаше трафика.

— Мисля — започна той внимателно, — че бих могъл да ви помогна. Някой може ли да отнесе съобщение до британското посолство?

Памела не знаеше нищо за Техеран. Беше свикнала мъжете в живота й да се оправят с неща като таксита, плащане, посоки и питиета. Но се бунтуваше и отчаяно искаше да се измъкне, така че каза на шофьора само една дума: „казино“. И той я откара до най-хубавия хотел в цял Иран.

„Парк“ беше отворен едва преди три години. Беше рожба на Аболхасан Диба, иранец, в чиито вени течеше кралска кръв. Беше получил образованието си в Сорбоната, а и разполагаше със значително състояние в швейцарски банки. Диба беше инженерен титан, който смяташе да модернизира страната. Заменяше камилите с камиони, плуговете с трактори, а черните пътища с асфалт. Първата телефонна мрежа в Иран беше негово дело, както и първият петзвезден хотел в Западен стил.

В „Парк“ човек можеше да получи хубав силен коктейл, а това беше една от причините войниците от окупационните армии да го харесват.

Портиер в ливрея отвори вратата на таксито на Памела и й предложи ръка. Тя излезе с привичната си грация, спря се на тротоара и се огледа, като мигаше. За секунда й се стори, че стои сред Мейфеър, години преди войната, когато по улиците нямаше чували с пясък и купчини чакъл, а прозорците не бяха покрити с черна хартия. Животът трябваше да е такъв. Носталгията я стисна за сърцето и я прониза остро чувство на самосъжаление. Тя уви кожите по-плътно около раменете си, вдигна брадичка и възнагради портиера с ослепителна усмивка.

Когато Майкъл Хъдсън влезе в „Парк Казино“, Памела вече играеше на зарове с господин Диба.

Бърбънът и ръженото уиски бяха непознати в Иран, затова Хъдсън си взе скоч, като пак се сети за Флеминг. Памела все още не го забелязваше, твърде погълната от новостта на тази улична игра и от учтивия си партньор. Диба беше с тъмна коса, тъмен тен и се държеше покровителствено. Беше облечен безупречно и владееше света си напълно. От красивото изчервяване на кожата на Памела и от безгрижните й изблици на смях Майкъл заключи, че е пила, при това доста. Беше тъкмо точното време за това. Какво ли правеше тук? Нима Харимън я беше довел?

Разбира се, че не. Харимън още преглеждаше бележките от тристранната вечеря с преводача Чип Боулън.

Майкъл глътна скоча си наведнъж и остави чашата. Ако оставеше Пами сама още десет минути, тя щеше да последва Диба у дома му. Той прекоси залата и промуши рамо между Памела и съседа й. Залогът беше на масата и тя държеше нервно заровете в ръка, сякаш щяха да я ухапят. Нуждата да изглежда елегантно явно беше потиснала всяка хазартна тръпка у Памела.

— Не може да ги пуснеш на масата просто така — смъмри я той, като посегна към китката й. — Когато хвърляш заровете, трябва да удариш с тях отсрещната страна на масата. Разтърси ги като мартини, скъпа, и ги запрати като топка за тенис.

— Майкъл! — изпищя тя и го прегърна силно през врата. — Какво правиш тук? Реших, че си на онази скучна вечеря.

— Така се случи, че останах тук. — Той изгледа Аболхасан Диба с точно премерено удивление. — Пам, поразен съм, че те виждам да играеш нещо толкова американско като зарове.

— Никога не съм играла преди — призна си направо Памела. — Но пък за всичко винаги си има първи път.

Любимият израз на Памела, помисли си Майкъл.

— Може би, госпожо Чърчил, ще бъдете така добра да ме запознаете с приятелите си? — каза вместо това той и посочи с широк жест всички около масата, сякаш Памела не се беше вкопчила само във властелина тук.

— Разбира се! — викна тя. — Господин Диба, Майкъл Хъдсън. Той е с американската делегация на тристранните преговори, така че сме страхотни приятелчета. Майкъл, господин Диба е собственик на този хотел. А това — огледа се тя набързо около масата и махна с покритата си с ръкавица ръка, — това са негови хора.

Диба се здрависа с Хъдсън, като задържа ръката му малко по-дълго от необходимото.

— За нас е чест, господин Хъдсън, че вашият забележителен президент избра Техеран за срещата си. Местоположението ни тук е нещастно, сигурен съм, че знаете. Нефтените ни залежи са желани както от руснаците, така и от немците. Считаме присъствието на вашия лидер, а и на вашия, госпожо Чърчил — кимна той към Памела, — за най-голямата гаранция, че вълците няма да ни разкъсат.

Това беше смело изказване от човек, чийто град беше окупиран от руснаците, но Аболхасан Диба излъчваше сигурност и безопасност. Хъдсън си помисли, че той сигурно плаща на англичаните и руснаците каквото трябва, за да прави бизнес през войната.

— Не се плаши от лошите вълчовци. — Памела потупа новия си приятел по ръката. Жестът беше толкова съблазнителен, но и толкова успокояващ, сякаш му беше бавачка. Това беше такава демонстрация на присъщия й стил, че Хъдсън усети как го напушва смях. Един ирански принц като Диба нямаше как да е срещал друга жена като нея и Хъдсън виждаше, че вече е като хипнотизиран.

Хъдсън подаде заровете на Пам.

— Опитай отново. Този път ги хвърли, както ти казах.

Тя пробва движението пред него и за миг той се пренесе в леглото й сред приглушената златиста светлина, а тялото й се извиваше над неговото. Той затвори очи за секунда и си пое дъх. Когато ги отвори, заровете вече бяха ударили отсрещната страна и отскачаха обратно. Тройка и четворка — общо седем, точно колкото й трябваше.

Памела погледна Диба. Той се поклони и махна на крупието, който избута купчина чипове през масата. Памела изпищя и вдигна ръце над главата си. Самуреният й шал се плъзна на земята.

— Поздравления — каза сухо Хъдсън. — А сега се откажи, докато си още на печалба. Ще ни извините ли, господин Диба? Госпожа Чърчил ми обеща един танц.

— Но, разбира се — сведе глава Диба също толкова вежливо, но тъмните му очи не се отделиха от ангелското лице на Памела. Тя разрови чиповете с ръце като дете, което се радва на новата си играчка.

— За мен беше такова удоволствие да се срещнем — измърка тя на Диба. — Надявам се, че ще се видим отново, преди да напусна Персия.

— Ще се постарая да се видим — отвърна той.

Хъдсън наметна Памела с шала и я поведе встрани от масата за зарове.

— Ти си опасна жена, знаеш ли?

— Защо? Защото обичам да не пропускам шансовете си? — тръсна тя глава предизвикателно. — Трябва да осребря чиповете си.

— Добре. — Той й посочи решетката на касата и я отведе до гишето. Тя се поколеба за секунда, сякаш не искаше да се разделя със съкровището си. Като сврака, хванала в човката си лъскаво парченце фолио, помисли си Хъдсън. Инстинктите на Памела бяха такива — да трупа съкровища и да си играе с тях, но без да ги дава. Беше й много по-лесно да се раздели с мъжете, които й ги бяха осигурили.

Касиерът й подаде пачка ирански риали под решетката. Очите на Памела се разшириха.

— Нямах представа, че съм спечелила толкова много — задъха се тя. — Майкъл, виж! Тук са стотици!

Той ги преброи набързо.

— Памела, по сегашния обменен курс, това са около пет паунда.

— Ох — съкруши се тя, но набута парите в чантата си. — Е, поне ще мога да си платя таксито обратно до посолството.

— Нека те придружа.

Тя го изгледа и за негова изненада по лицето й пропълзя сянка на страх.

— Мога и сама да се грижа за себе си, благодаря.

— Какъв е проблемът? — Той я погали нежно по ръката.

— Нищо. Просто… предпочитам да съм сама.

— Заради Харимън? Следи ли те?

— Не бъди глупав. — Тя се загърна отбранително с шала.

— Тогава какво? — намръщи се той.

— Майкъл… — поколеба се тя, а женствената й фигура се стегна от нерешителност и почуда. Повдигна брадичка, а сините й очи се втренчиха открито в неговите. — Онази вечер, когато ние… в Гиза… Защо ровеше из нещата ми?