Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (9)

8.
Отрова

Тианет бе още будна, когато Ванахомен изпъшка и започна да потръпва конвулсивно в съня си. Тя не бе заспивала — никога не спеше, когато има още някой в леглото й. Седна и запали фенера, а Ванахомен извика и отвори очи. Тя прокара длан над тях, но мъжът не реагира. Когато я положи върху гърдите му, усети силните и чести удари на сърцето му, а после той се завъртя на една страна.

Мъжете не обичат да ги будят — Тианет усещаше това по инстинкт. Загубата на контрол над съня се приемаше от гуджаарейците като слабост, особено в средите на воините и тези с божествен произход. Но когато Ванахомен извика втори път, а тялото му се огъна, сякаш от болка, Тианет започна да се притеснява, че баща й може да чуе. И го разтърси веднъж, а след това още веднъж — този път по-силно. Но той не се събуди.

Затова Тианет направи единственото нещо, което й остана — докосна спящото му съзнание със своето.

Получи се същото, каквото ставаше понякога с Тантуфи. Той затаи дъх и проговори буден:

— Какво…

— Сънуваш. — Тианет обърса нежно капчиците пот от гърдите му. — Просто сън.

Той се намръщи, седна в леглото и пъхна ръка в разрошените си плитки.

— Баща ми. Видях баща си. Стоеше на стълбите пред Хетава. Всичко бе сиво, а небето… — Преглътна. Свободната му ръка трепереше. — Нещо лошо става в града.

Тя взе ръката му и я допря до устните си. Мина известно време, преди да обърне очи към нея. Тианет се изненада от напрежението в този поглед, макар то да се стопи, когато тя захапа внимателно върха на един от пръстите му. Сега очите бяха пълни с почти болезнен копнеж и той посегна към нея.

— Да те направя ли една от своите съпруги, когато взема властта? — С тези думи я повали по гръб в леглото.

Докато я целуваше, тя галеше косите му и едва се сдържа да не въздъхне, когато той вдигна глава.

— Ти си Принцът на Залеза — отвърна момичето. — Правиш, каквото пожелаеш.

Погледът му се впи в лицето й със смущаваща острота.

— Имаш ли друг любовник?

— Не и някого, когото искам. — Тианет го погали по бузата. — Но ти почти не ме познаваш, Принце.

Върху лицето му се изписа нещо още по-смущаващо — самота. Тя бе престанала да я усеща — както каквото и да било въобще — още преди години, но понеже я виждаше достатъчно често в очите на Тантуфи, успя да я разпознае и сега. Само това бе достатъчно, за да изпита известна симпатия към този мъж.

— Баща ми почти не познавал моята майка, когато я взел за жена — каза Ванахомен. — Трябвали му петнайсет години, за да спечели нейната любов и постеля. Родил съм се почти в самия край на женската й зрялост. — Пусна шеговита усмивка. — Аз нямам неговото търпение, но за теб мога да опитам.

— Твърде рано е за обсъждане на някои неща, Принце. — Тя постави ръката си между двамата, което бе неочаквано за него. Очите му се разшириха, той премрежи поглед от желание, когато го докосна. — Но има други, с които бихме могли да се заемем междувременно.

Той кимна, онемял от нагона на собствената си нужда, и за щастие не спомена любовта.

 

 

Когато Тианет се надигна и навлече една роба, утринта бе доста напреднала. Този път Ванахомен спа по-спокойно и отвори очи още при първото й мръдване.

— Проклятие — каза той и седна. — Нямах намерение да се задържам толкова дълго в града.

Тя склони глава.

— Мога ли поне да ти предложа баня и закуска, преди да си тръгнеш?

Той се усмихна очарован и кимна.

— Жените в Банбара нямат нищо общо с теб — каза. — Те се държат или като кралици в очакване мъжете да им угодят, или пък като пастири, които се грижат за добитъка си. Забравил бях какво е гуджаарейска жена.

— Аз не съм като повечето гуджаарейки, Принце.

Ванахомен сведе сконфузено очи.

— Да, разбира се, ти си господарка от шуна. Прости ми — не исках да те обидя.

Не това имаше предвид тя, но все пак кимна благосклонно.

Когато банята бе приготвена, Тианет му донесе благовония и други принадлежности и се извини още един път заради липсата на прислуга. Ванахомен я увери, че самата баня е повече от лукса, на който е привикнал, и влезе самичък в помещението. Понрави й се, че не прояви самонадеяност и се въздържа от груби намеци да му прислужва сама. Все пак не можа да го хареса — в крайна сметка и той се бе възползвал от нея, също както баща й, а проявената деликатност не значеше кой знае какво.

А и поначало не би могло да има нищо помежду им, защото рано или късно Ванахомен щеше да разбере, че тя му е враг.

Когато отиде в кухнята, за да приготви закуска, баща й вече дъвчеше край масата риба и хрупкави фурми. Вдигна въпросително вежда при влизането й.

— Вярвам, че нощта е протекла добре? — Говореше с безгрижен тон, но не беше толкова лесно да заблуди Тианет — в очите му личеше сянка на ревност. Макар планът за съблазняването на Ванахомен да бе негов, баща й не обичаше да дели.

— Толкова, колкото можеше да се очаква — отвърна тя. Мина край него, за да погледне печката, добави дърва и започна да претопля ивици пушено месо за Ванахомен. — Не спа добре. Имаше кошмари.

Когато се обърна, баща й изглеждаше разтревожен.

— Кошмари, казваш.

— Тантуфи я няма — напомни му тя. Откъм банята се носеше шум от плискане на вода, което значеше, че Ванахомен не може да ги чуе.

За нейна изненада баща й не се успокои.

— Знаеш ли какво ми казаха? — зашепна той. — Четирима от гостите за погребението на Канвер са мъртви. Занем от жина и нейният военен съпруг, майчиният ти братовчед, господарят Тун и един търговец, Бехенамин.

Тианет не каза нищо по въпроса, смръщена, докато си припомняше лицата на споменатите хора. Тун бе възрастен и женен, което не му пречеше да хвърля лъстиви погледи към Тианет. Занем и нейният съпруг криеха студенина зад своята учтивост, но това трябваше да се очаква от жина. Виж Бехенамин…

— Последният, търговецът, умрял в самия Хетава — добави Санфи — докато опитвал да се отърве от кошмар. Момчето, дето трябвало да свърши работата, също умряло. — Той скръсти ръце и я загледа студено. — Имаш ли представа как би могло да се случи това, дъще?

Тя мислеше напрегнато.

— Бехенамин е онзи — започна тя, — който не носи перука върху плешивината си, нали? Дойде по-рано от всички. — Да, сега си го спомни. Мнозина от присъстващите на погребалното тържество бяха дошли само за да се смесят със своите равни от елита. Докато Бехенамин искрено оплакваше приятеля си. — Заведох Тантуфи в селската къща по обяд, но още преди това придружих Бехенамин до неговата стая. Беше съсипан и сигурно си е легнал независимо от ранния час.

— А останалите трима?

— Бехенамин нощува у нас след погребението. Ако сънят на Тантуфи е бил вече у него, значи всички от околните стаи са били в опасност. — Без да допусне и намек за обвинение в гласа или погледа си, тя добави: — Тази нощ бях заета и не можех да обикалям из коридорите, за да предотвратя сънищата. А мама се намираше, разбира се, под охрана в стаята си. — Инсурет също имаше способност да пъди лоши сънища, стига да е в настроение.

Санфи нацупи устни. Миг по-късно стана и закрачи из тясната кухня.

— Тази твоя майка… не биваше въобще да се женя за нея — красавица или не. Още докато я ухажвах, забелязах първите признаци на лудост, само че ми трябваше богатството й… — Той спря с въздишка и стисна юмруци. — А Тантуфи… Всеки ден се питам защо не го удуших това нещо, още като се роди.

Тианет го наблюдаваше внимателно и видяното никак не й хареса. Сега ще се вкисне, беше ясно. Винаги ставаше така, когато видеше плановете си осуетени. Щеше да се вкисне, да ври и кипи през целия път до полското им имение, а когато пристигнеха, да излее гнева си върху главата на Тантуфи. Трябваше да го разсее по някакъв начин. Но как?

— Татко? — Престори се, че вниманието й е съсредоточено върху стъргането на едно индийско орехче. — Дали в Хетава знаят за тези смъртни случаи? Дали са научили, че и четиримата са ни били на гости?

— Още не. — Гласът му прозвуча още по-сърдито. Тя търсеше трескаво нещо, с което да привлече интереса му. — Макар че, ако сънят се разпространи извън тези четирима…

Той изведнъж млъкна. Тианет наля сладко вино в една чаша, сложи я заедно с чинията върху поднос и го вдигна.

— Трябва да се погрижа за нашия гост, татко.

— Добре — отвърна той разсеяно. Погледът му бе прикован в масата, в главата му гъмжаха мисли. Момичето понечи да тръгне, но спря, когато я повика по име.

— Да, татко.

— Тантуфи — промълви той. — Ако я доведем в града, за колко време ще се разпространи сънят?

Това значи си мислеше той. Не бе изненадана от жестокостта му, а само от избрания способ. Той ненавиждаше Тантуфи.

— Не знам, татко. — Това бе истина. — Но сред толкова народ и при тази гъстота — сигурно ще стане бързо.

Той кимна, а очите му заблестяха, докато развиваше мисълта си.

— Хетава представлява заплаха за нашите планове. Те са поддръжници на Кисуа. Само че сънят на Тантуфи ще ги обърка, нали? — Усмихна й се. — Накрая ще намерят лек, но дотогава…

В съзнанието й се появи образът на Тантуфи. Детето щеше да си изплаче очите, ако станеше причина за подобно страдание. Но щеше да го направи, щеше да пусне магията си като отрова по жилите на града, защото нямаше как да се възпротиви. А баща им щеше да бъде доволен да види най-накрая полза от проклятието на Тантуфи.

— Така е, татко — промълви Тианет. — Ще пратя да я доведат, ако желаеш.

— Добро дете си ти. Направи го веднага, след като гостът си тръгне.