Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (46)

45.
Битката на кръвта

Тианет вървеше сама през града с ловджийския нож в ръка. Улиците, обитавани единствено от лениви пушеци и скокливи сенки, отекваха неохотно със звука от сандалите й. Няколко пъти дочу подобни звуци и гласове от съседните улици, но не срещна жива душа. Градът бе все още настръхнал, но не срещу нея — затова не я закачаше.

Оставила бе телцето на Тантуфи в килията на неизвестния обитател на Хетава, за да го намерят жреците. Те щяха да забележат изранената измъчена детска плът и да проявят милост… може би дори и да наемат оплаквачки, та те да пролеят сълзите, които никой друг не би пролял. Може би щяха да използват магия и да проследят по някакъв начин нейните последни часове — Тианет бе чувала, че правят такива неща. И тогава щяха да разберат, че детето е извикало един път майка си от глъбините на своя сън. Щяха да видят как Тианет го взема на ръце, забелязала обляното му в сълзи личице, как се гуши Тантуфи в майчините обятия и завира глава в гърдите й, как изпуска въздишка на дълбоко удовлетворение. И щяха да усетят оня страховит величав миг, в който една неведома сила премина през Тантуфи, а от нея — в нейната майка. Тя докосна старите дълбоки белези у Тианет и ги заглади малко, може би дори заличи един-два от най-отдавнашните, най-забравените. Но мигът отмина и на тяхно място зейна прясна рана, защото Тантуфи бе мъртва в ръцете й.

Тя зави зад един ъгъл и навлезе в квартала на висшите касти.

Кисуатските войници бяха напуснали, когато тя излезе от храмовия комплекс. За нея би било най-лесно да си остане там, където беше, и да изчака да я открият Слугите на Хананджа — след смъртта на Тантуфи нямаше защо да се плаши от тях. Но тя не постъпи така, а изчака Сънната Луна да подхване втората половина от своя път през нощния небосклон, преди да излезе от Хетава през Детската къща. После пътят й лъкатушеше, заобикаляше пожарища и шумни места, но тя през цялото време знаеше накъде е тръгнала.

Завари градската им къща потънала в мрак. Смятала бе да отвори със скрития на терасата за гости ключ — повечето гуджаарейци изобщо не заключваха, но Санфи винаги го изискваше, — само че вратата поддаде още при първото натискане. Жената я затвори зад гърба си и остана за малко неподвижна, заслушана в тишината на входното антре. Долови приглушени звуци откъм вътрешните коридори, а в дъното на най-близкия забеляза слаба светлина. Навярно самотен фенер с ниско смъкнат фитил, за да не се вижда отвън.

Тианет тръгна нататък.

Страхът й се завърна. Злощастен ефект от силата, която уби Тантуфи, ако не по някакъв начин дело на самата Туфи, объркана представа на детето за прощален подарък. Може би някой ден Тианет щеше да благодари за толкова отдавна загубените и сега върнати й чувства, но не точно сега. Не и с това кънтящо в ушите сърце, не и с тези грозни спомени, тъй пресни в главата й.

Но нима всичко това не бе тъкмо на място? Тя спря пред прага на кабинета и загледа баща си, който подреждаше папируси и си мърмореше нещо. През дългите години на тормоз Тианет се бе усамотила в убежището на своята безчувственост, но за Тантуфи нямаше такова. Ако майка й бе успяла да запази ненавистта към самата себе си, може би щеше да намери воля да се освободи от инерцията, която я принуждаваше да му се подчинява. Нямаше ли една такава майка да се добере по някакъв начин до скрития от Санфи ключ за веригите на детето? Нямаше ли една такава майка да си наеме убиец?

Нямаше ли тя сама да убие Тантуфи, щом не намира друг начин да я освободи от неописуемите страдания?

Тианет провери дали ножът е скрит добре зад рамката на вратата.

— Татко — промълви тя.

Санфи подскочи целият, като шумно изпусна някакви свитъци и насмалко не катурна фенера. Когато я забеляза обаче, радост изличи страха от лицето му.

— Тианет! Очите на Богинята се обърнаха към мен! Ама… как… избяга от войниците ли? Пък аз ходих в Яна-ян, молих се на Протекторите, но кой ти слуша…

Тианет влезе вътре и се огледа. Три от цветните кашпи бяха преместени или катурнати, за да открият отвори, за които тя не знаеше. В един от тях имаше неголямо празно сандъче. В краката на Санфи лежеше отворена торба с пари, диаманти и свитъци с печати за собственост. Също и познатото ключе на дълга връв.

— Тантуфи е мъртва — каза тя, като премести поглед от ключето към лицето на баща им.

Възторг озари това лице, преди той да се прокашля и да симулира мъка.

— Ами, знаеш, здравето на сестра ти беше…

— На дъщеря ми, татко. Сами сме, няма защо да се лъжем. — Тя наклони едва забележимо тяло и заобиколи една дървена табуретка, за да го приближи. — Моя дъщеря — и твоя.

Той се намуси, както правеше винаги, когато му напомнят собствената извратеност.

— Ами майка ти?

— Още е в Хетава. Ще я лекуват, ако това въобще е възможно. — Пред погледа на Тианет бръчката между веждите му стана по-дълбока. Пресмяташе вероятността една нормална Инсурет да разкаже на жреците за многото, ама наистина много прегрешения на своя съпруг.

— Трябва да напуснем града — каза той най-накрая и се извърна да вдигне изтърваните свитъци. — Имам познати из крайречните градове, а също в Кисуа — те ще ни помогнат. Може би точно те са ключа към осъществяване на нашите планове, ако…

Тианет заби ножа на кисуатския ловец в гърба му. Макар ножът да бе много остър, тя използва силата на двете си ръце, както и пълен замах над главата, защото искаше да е сигурна, че ще проникне между ребрата.

Той се извърна да я погледне и изражението му бе само озадачено.

— Тианет? — Протегна ръка зад гърба и започна да търси опипом ножа. След това я изпъна отпред и вторачи невярващ поглед в собствената си кръв. — Какво… ти…

Не можа да уцели сърцето. Бързо, преди да се е окопитил, тя го дръпна с все сила назад. Баща й се препъна в отворената торба и падна тромаво сред свитъците. Докато се мъчеше да стане, тя грабна една от металните кашпи. Прекалено тежка бе, за да я вдигне високо, но успя да я домъкне над него.

— Тианет! — Объркването му отстъпи пред животински страх. Започна да рита напосоки. Забравил предишната предпазливост, изрева с цяло гърло: — Тианет!

Тя пусна кашпата. Санфи успя да вдигне ръка и тя падна накриво — върху гърлото и гърдите му, вместо на главата. Той издаде дебел, бълбукащ и неразгадаем звук, може би докато ножът проникваше в белия дроб или друг някой орган, но продължи да се мята — вече съвсем немощно. Тианет го наблюдава известно време замислено, а сетне седна върху кашпата.

Маслото във фенера свърши в момента, в който баща й умря. Светликът на Сънната през високия прозорец бе достатъчен заместител, а Тианет установи, че наблюдението не й носи радост. Но тя го продължи, защото иначе не би била сигурна, че е умрял. При все това, колкото и да се напъваше да си спомни нещата, които й бе причинил, колкото сърцето й да кънтеше от омразата, която никога не бе посмяла да изпита по-рано, погледът й се премрежи, докато го гледаше да гъргори и да се дави, да се бори за глътка въздух. Ръцете й трепереха, когато най-накрая докосна шията, за да се убеди, че сърцето е спряло.

Мъртъв. Той бе мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.

Отначало й се повдигна, а сетне поплака малко.

После се съвзе, вдигна торбата и я донатъпка с дрехи за път и храна. Взе и ключа за веригата на Тантуфи, като нахлузи връвта на шията си, а самото ключе напъха под дрехите. Нищо конкретно не свързваше с това действие. Нямаше намерение да държи като спомен за дъщеря си ключа на нейното робство. Просто вътрешен подтик — за Тианет, оцеляла до този момент благодарение на разум, а не на емоции, и защото успяваше да надхитри своя мъчител, ако не да надделее над него, сегашното подчиняване на чувството бе нещо ново и облекчаващо.

Тя спря на прага в недоумение — мисълта й никога не бе стигала по-далеч от смъртта на баща й. Но когато последният резен от лика на Сънната Луна се спусна зад градските покриви, тя вдигна глава и видя най-високата звезда от съзвездието, назовано Оплаквача. Тя се вижда само през първия сезон от годината. Будната Луна вече изпъпляше от своето скривалище, за да я затули. Засега обаче звездата грееше по-ярко от всяка друга на западния небосклон.

Обърнала лице към нея, за да я следва, Тианет закрачи в нощта.