Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (45)

44.
Битката за душата

Светът бе направен от червено и от кости. Търкулнал се с писък при падането, мъжът, който беше бил Ванахомен, откри, че е превърнат в нищо. Споменът за будното бе още жив, но някак избледнял и далечен, също като този за детството. Вече не беше принц. Червеният свят го бе преобразувал. Тук бе немощно нищожество в една неразгадаема йерархия и знаеше и без да пита, че не съществува надежда за оцеляването му. Защото това тук не бе кривото огледало на пространството помежду, нито дори неизбежната сянка от ослепителната душа на Хананджа. То беше съвършено различно място, нечие чуждо място, и в това място надежда бе дума, лишена от смисъл.

Той не падна, а по-скоро затъна в него като в тиня. Червеното бе гъсто и на места като съсирено, не така плътно, за да стъпи здраво отгоре му, но достатъчно, за да гази. И той газеше, затънал до шия в топла миризлива гнусота, напрягаше ръце и крака, за да си проправя път сред кокали, които на нищо не приличаха — човешки черепи с допълнителни челюсти, ръце с по десет пръста, неразличими и навързани като черва маси. И той заплака, защото сърцето му се изпълни с отчаяние, каквото не бе познал в будния свят. Беше сам. Беше уплашен. Беше толкова слаб. Усети надвисналата опасност като вкус на стипчива ябълка в устата си, а може и да беше от гадостите наоколо — не след дълго щеше да се изправи пред стопанина на тия селения.

В продължение на цяла вечност човекът се блъскаше из червеното. Когато от високото надолу лумнаха светлина и жега, той си помисли, че смъртта най-после идва, и частица от него възликува. Но в огъня, който прогори червеното, имаше някаква чистота, която той мигом разбра, че не беше оттук. Откъде дойде? Той не знаеше. Изпълни го тъпа болка на завист, — но светлината го обгърна и изтръгна от гадостта.

— Това място изнасилва душата — каза познат женски глас. Коя бе тя? Той не знаеше, но се вкопчи в нейното сияйно безплътно присъствие, жалък в благодарността си, че вече не е сам. — Никога не съм виждала толкова гнусно творение! Пази се, Принце.

Отначало той не разбра какво има предвид тя. Или кого. Той ли е „Принц“? И какво е „творение“?

Но сега в червеното започна някакво гигантско пулсиращо раздвижване — кокалите под тях се надигнаха като огромна маса, очертавана откъм вътрешната страна. Той видя дълга лъкатушна форма, подобна на змия, ако змиите можеха да достигат размери на реки. По цялото й протежение никнеха пъргави еднакви крайници — също като на скорпион или стоножка, само че всеки завършваше с масивни ръчища, големи колкото къщи. Повечето от тях бяха свити в юмруци и докато се вдигаха и отпускаха ведно с движенията на съществото, човекът успя да съзре на места по тях пръстени. Докато вървяха през гъбестата маса на повърхността, ръцете оставяха пълни с кръв отпечатъци в нея.

Но онова, което накара човека да запищи, бе главата на съществото, която се надигна от гадостта върху дълга, подобна на върлина шия — беше на баща му.

Лицето си бе същото, макар и изкривено от някаква жизнерадостна садистична лакомия. В това лице човекът съзря като на длан цялата лудост на своя баща. Ето го чудовището, едва не унищожило своя народ в преследване на собствени амбиции и едва не погълнало и бъдещето на сина си със същата безпощадна лакомия. По-ужасно и от Жътваря, защото, макар и двамата да изяждаха живота, само той го правеше съзнателно. С любов.

Докато мъжът пищеше, жената блесна с ослепителна ярост и изкрещя:

— Ти!

Уплашен до обезумяване, мъжът се сви и млъкна, а жената започна да придобива отчетливи очертания. Само че те с нищо не напомняха собствените му спомени за нея. Когато ги разрови, в съзнанието му изникна нещо много по-меко — нежни пръсти, водопад от вълнисти коси с цвят на влажен пясък, заекващ глас, напращели гърди с кафяви зърна, които имат вкус на морска сол и сладост — макар да не му бе ясно откъде знае всичко това. А появилата се жена се различаваше много от тази представа. Беше се облякла като мъж, в препаска с прекалено строга кройка за нейните заоблени бедра, огърлица, твърде голяма за тесните й рамене и с водопад от коси, укротен в кок от връзки и шноли. Някои неща във вида й го притесниха истински, защото изглеждаха някак не на място. Препаската, която носеше, бе червена, но цялата в по-тъмни влажни петна. Нежните й ръце бяха покрити с плътен червен слой. Кръв? Или по-мрачното и горчиво червено от това място? Той не знаеше, но слоят се разтегна като тънка ръкавица, когато ръцете й се превърнаха в юмруци.

— Махни това лице — каза тя.

Гласът й бе всъщност шепот, но така изпълнен от ярост, че накара повърхността на целия червен свят да се накъдри. Порив на вятър, внезапен и студен, изви откъм нищото и обрули долината от кости. Лицето на жената се размаза от вихъра и удвои размерите си. Лицето под нея — сърдито. Хленчещ, разтърсван от ридания образ. Когато жената изкрещя следващите думи, в гласа й прозвуча дрезгава лудост.

— Как си позволяваш да се представяш за Мни-ини-брат, след като ти го уби? Махни това лице, мерзост проклета!

„Тя губи контрол“ — помисли си мъжът. Знаеше, че е така, макар да не му бе ясно откъде.

И жената хукна по червената гадост, все едно бе отъпкана пръст, към чудовището. А то се изправи, сто пъти по-високо от нея, вдигна множество юмруци и зарева предизвикателно с дебел като на слон тръбен глас.

Изостави мъжа, вторачен в нея от мръсотията, но забравил собствената си несрета. И докато предишното отчаяние се отливаше от съзнанието му, той започна да проумява.

Не само на неговия баща. Звярът носеше лицата на всички бащи, на който и да е баща, празнотата, оставена от бащино отсъствие за всекиго, осмелил се да погледне към него. Той използваше тези лица и спомените, които те събуждат, за да нанася мълчаливи удари, да оставя неизличими белези. Но под това кошмарно лице…

… кошмар, кошмар, кошмар, богове, но нали това е сън…

… Какво бе неговото истинско лице?

Юмруците на звяра блъснаха земята. Червената маса се затресе и надигна под мъжа. Запрати го възнак в гадостта. Когато човекът се изправи с мъка, видя смаян, че звярът е паднал. Няколко от десетките му ръце бяха смачкани под едната страна, спаружваха се пред очите му. А там, между размаханите крайници на чудовището, вървеше жената, самата тя пищяща като звяр. Докосна поредна ръката и тя загина — мускулите й се сгърчиха, издадоха звук на скъсано въже. Когато се изправи срещу нещото и кресна: „МАХНИ ГО! МАХНИ ГО!“, от устата й сякаш рукна поток, а от самия глас шията на онова нещо се сгъна, почерняла от гангрена. Главата тупна долу, лицето…

… татко, не, не, недей него…

… се сгърчи от страдание. Тя го убиваше с всеки допир, унищожаваше плътта му само с усилие на волята.

Но това бе нередно. Човекът го осъзнаваше с най-съкровената си същност. Тя не бе онова мило създание, за което я бе вземал — явна грешка. Но не бе и този побеснял смъртоносен отмъстител. Той отлично знаеше как мъката разкъсва душата, за да остави гнойни рани, чиято болка единствено гняв и насилие са в състояние да уталожат. Но това не е тя. Тя бе…

… костилка на зрял плод. Кремък и метал, кръв и сълзи. Молитва, апогеят на любовния акт…

… Аиер. Тя е Аиер.

А той, той не е някакъв безименен страхливец. Не е запратен в тези селения за години, векове, вечности. В будния свят той е воин. Вдигна ръка, сви я в юмрук, спомни си усещането за дръжка на меч. Щом това стана, мечът се появи. Да. Бащиният меч, Мует-цу-аниан. Мечът на Принца на Залеза.

Неговият меч. Защото в будния свят той е Ванахомен, военен предводител на Юсир-Банбара. А в съня…

Ханани. Името й е Ханани, негова любовница, негова лечителка.

… В съня той е Ниим.

А Ниим е носител на знамения и поличби, племенник на най-великия Бирник в Гуджааре, потомък на гениално безумни и безумно гениални владетели. Той е Аватар на Хананджа. Един ден ще стане Принц, а когато всичко свърши, е орисан да седне отдясно на Самата Богиня на Сънищата.

Принцът на Гуджааре се изправи с меч в ръка и тръгна през червения свят към Слугата на Хананджа, за да я върне към истинското й Аз.

 

 

Градината на Яна-ян бе скритата твърдина на двореца. Дотам се стигаше единствено през стъклена врата — истинска врата, а не празен отвор, който гуджаарейците да мислят за такава. Можеше да се заключва. В градината имаше барачка, пълна с разни сечива — остри мотики, вили със зловещи шипове, секири, дълги ножове. Стените бяха облицовани с дебели плочи обсидиан, предназначени да задържат нощем топлината на градината — но също и да не позволяват на стенобитните машини да се справят твърде лесно със задачата си. Облицовката даваше възможност за отглеждане на екзотични растения от далечни страни, включително и на отровни билки, които могат да се използват както срещу врага, така и като последно средство за спасение, след като всички останали защити не помогнат.

Бирниците и Пазителите завзеха градината на един дъх. Анци бе разположил хората си за охрана на Протекторите и бе наредил на стрелците да изпращат облак след облак стрели към вратата, щом жреците нападнат. Никой, разбира се, не очакваше стъклената врата да издържи — и тя не издържа. Откъм вътрешните коридори излетя камък и когато стъклото се напука и разпадна, воините на Анци стегнаха редици. Но вместо боен вик в онзи миг Сунанди долови познатото високо жужене на джунгиса.

Когато се събуди, лежеше просната върху леха цъфнали цветя лити и лози от лунно цвете, а край нея стоеше прав Ниджири.

— Научих — промълви тихо той, — че отряд войници са влезли в Хетава и са взели моите братя, нашите деца и други жители на Гуджааре като заложници.

Чутото я разбуди окончателно. Седна и се огледа. Видя Анци с всичките кисуатски войници, коленичили навързани в един ъгъл под охраната на жреци-воини с каменни лица. Сунанди, Протекторите и другите кисуатски придворни бяха оставени свободни сред лозите, но Бирниците ги пазеха и — очевидно — разпитваха.

Но ако Протекторите са били достатъчно глупави, за да нападнат Хетава, сега щеше да е голям късмет Бирниците да се задоволят само с разпитите им.

Ниджири пристъпи по-близо до нея и — независимо от отдавнашното им познанство — Сунанди се разтрепери под неговия поглед. Ни следа от състрадание в това лице, никаква дружелюбност в очите.

— Известно ли ти бе това, Говорителко? — попита той.

— Не, Бирник — отвърна Сунанди.

Той надали се съмняваше, че би опитала всячески да предотврати подобно действие, ако бе знаела. Достатъчно неприятен бе самият факт, че Хетава е замесен. Новият гуджаарейски Принц — защото където и да се намираше в момента, той бе спечелил — имаше оправдан интерес да запази живота на Протекторите. Хетава нямаше подобна мотивация и сега зад своите прохладни и спокойни изражения жреците вероятно бяха бесни.

Ниджири кимна като на себе си. Застанал до него, другият Бирник — най-младият, май се казваше Инму — също имаше гневен вид, макар неговият гняв да не притесняваше чак толкова Сунанди. Изписан ясно върху лицето му, той бе разгорещен и човешки. Яростта, която излъчваше Ниджири обаче, бе нещо различно.

— Кой от вас организира това кощунство срещу Богинята? — попита Ниджири и огледа пленниците. — Изправете се пред своя съд и говорете.

При тези думи Аксата свъси вежди.

— Нямаш право да ни съдиш — заяви той. — Не сме извършили престъпление и…

Ръката на Ниджири излетя напред и миг след това Аксата се свлече безчувствен на земята с жужаща джунгиса във формата на водно конче на челото му. Ниджири кимна заповеднически към Инму, който коленичи и допря пръсти до клепачите на Протектора.

— О, богове. — Гласът на Сасананте изтъня почти до писък, когато разбра какво става. — Не можете да го убиете, нямате право!

Но само след миг Инму се изправи и подаде джунгисата водно конче на Ниджири. Като допълнителен израз на презрение младият Бирник остави мъртвото тяло на безформена купчина, вместо да го приведе в пристоен вид. Сасананте изпъшка в тих ужас и се смълча.

— Престанете! — извика Анци през градината. Сунанди му хвърли настойчив поглед, за да го вразуми, но той не й обърна внимание. — Как смеете! Протекторите на Кисуа са…

— Градът на Хананджа следва Закона на Хананджа — заяви Ниджири. Бе повишил тон. Дори Анци се смири пред едва сдържания гняв в този глас. — Щом не искате да бъдете съдени по него, не е трябвало да стъпвате в границите на този град.

Мама Яо, с храброст, на която Сунанди при по-нормални обстоятелства би завидяла, се изправи гордо при тези думи.

— Води се война, Бирник — каза тя. — По време на война няма такова нещо като закон. Собственият ви народ също извърши зверства — ще съдиш ли и него?

— Да. Всички ония, чиито души са покварени от това насилие, трябва да умрат. Техният покой може да се използва за утешаване и лечение на останалите и по този начин Законът ще се изпълни. — Ниджири присви очи към Мама Яо. — Ти ли разпореди нападението над Хетава?

— Не — отвърна жената, като примигна и смръщи вежди. Казаното от Ниджири относно намерението му да убива гуджаарейци я бе извадило от равновесие. Сунанди за първи път виждаше възрастната жена изпаднала в затруднение. — Но оставам твърдо зад правото на моите другари Протектори да вземат решения, каквито смятат, че са в интерес на Кисуа.

Ниджири не реагира, но на Сунанди й се стори, че гневът му сякаш понамаля. Той се втренчи в Сасананте.

— А ти?

— Нищо не знам за това нападение — каза Протекторът с тих и нещастен глас. Ниджири присви очи.

— Но го допускаше.

— Да, но не съм вярвал, че ще бъде извършено! Да се вземат деца като заложници… Никога не бих се съгласил на това. Аксата не е споделял тази идея с нас, Бирник, преди да я приведе в изпълнение! Действал е на своя глава — може би защото е бил наясно, че ще откажем. Или пък за да ни спести последиците. — Сасананте поклати горчиво глава, устремил поглед към мъртвото тяло.

След малко Ниджири кимна и премина към Моиб.

— Нищо общо нямам — каза той, а Бирникът още веднъж използва джунгисата, за да тръшне Протектора на земята като отсечен дънер. Когато приклекна край тялото, за да извърши този път сам Вземането, Анци извика отново:

— Нали ти каза, че няма нищо общо, проклет да бъдеш дано!

— Излъга — отвърна лаконично Ниджири. Затвори очи, а след малко Моиб също бе мъртъв.

Ниджири се надигна и се обърна към Анци.

— Ще отидеш ли в Хетава, за да изведеш от там другарите си?

Анци каза през зъби, целият разтреперан от ярост:

— Не съм ти подчинен!

За голяма изненада и за още по-голямо облекчение на Сунанди, Ниджири само кимна. Обърна се отново към Мама Яо:

— Нареди, моля, на Генерал Анци, да постъпи, както поисках — каза й той. — Вие загубихте. Сега можете да останете за среща с нашия Принц и неговите варварски съюзници или да поемете по обратния път към Кисуа — ваша си работа. Ако изберете втората възможност, ще ви придружим до градските порти. Ще ви дадем и провизии за похода през пустинята.

Мама Яо изглеждаше дълбоко потресена. Всички бяха наясно, че Моиб лъже и че двамата с Аксата са еднакво замесени в заговора си. Но лекотата, с която Бирникът разпозна лъжата, бе далеч по-убедително доказателство за силата на магията от всякакви сънни заклинания.

Яо погледна Сасананте, който кимна. Тя въздъхна дълбоко и също кимна.

— Генерале — каза, — моля те, предай нашите нареждания на Бибики в Хетава. Заложниците да бъдат освободени, а той да се яви тук със своите хора и всички останали в пределите на града кисуатски граждани. Поемаме незабавно към дома.

 

 

Тианет се спъна, както тичаше по плочите на двора на Хетава, и едва не се просна заедно с Тантуфи сред множеството трупове. Изправи се и забеляза в краката си някакъв кисуатски войник с прекършен врат и замръзнала върху лицето гримаса на безкрайно изумление. Хората на Бибики още не бяха намерили време да съберат падналите в битката с Пазителите, а Тианет се бе спънала в протегнатата ръка на този войник. Също като Бибики и той носеше животинска кожа вместо наметало — златистокафеникава, изпъстрена с бледи розетки. Още един ловец. Тя нямаше представа що за животно бе загубило кожата си заради тази наметка, но веднага видя дългия кинжал с костена дръжка в ръката на падналия. Без да му мисли много Тианет метна детето на рамо и клекна да прибере ножа.

Всичко това й върна разсъдъка. Беше се запътила към Детската къща със слабата надежда да се измъкне в града през нея, тъй както кисуатците бяха проникнали именно оттам в Хетава. Но сега чу зад гърба си викове, а също и други отпред. Вдигнали бяха тревога. Разбира се, че ще оставят охрана в Детската къща, както и при всеки от останалите входове на комплекса. Нямаше откъде да избяга. Оставаше й да се скрие.

Затова тя хукна през двора и се пъхна в една от многото сгради на храма. Коридор, няколко стъпала, вход със завеса. Озова се в мъничко помещение с неоправен сламеник, няколко лавици и шкафчета за лични вещи. Жилище на някой жрец.

Като положи Тантуфи на сламеника, тя приклекна край завесата и започна да върти ножа в ръка.

И така, детето продължи да сънува под крилото на своята майка.

 

 

Тя не бе изпитала омраза към Азима.

Вече знаеше това, докато крачеше към падналото чудовище, с изнесени встрани и обагрени в червено ръце — Стихийният сънуващ. Азима бе чужд за нея — уби го от страх и ярост, както и заради разбираемото желание да се спаси. Но не го познаваше. С нищо не бе заслужил нейната ярост, освен с деянието си на проклет глупак.

Стихийният сънуващ размаха пред нея огромен юмрук и заръмжа с нечовешкия си глас, но това не я уплаши. Тя бе виждала кошмарите на една богиня — с какво можеше да я притесни този на някакъв си смъртен? Бе съвсем проста работа да вдигне стена от кръв около себе си, за да хване здраво заплашителния юмрук. Да, това бе номерът при лечение в сенчестите селения, макар някога да не го разбираше. Душата на такъв просител не желаеше лечение при нормални обстоятелства, а имаше нужда от повече болка и грозота. Искаше някой да засвидетелства житейската мръсотия, гадостите и цялата отровна жлъч. За да влезеш в обладана от кошмар душа, сам трябва да се превърнеш в кошмар.

Ето защо Сонта-и не успя да го убие. Той бе лишен от чувства — как да разбере? Мни-ини също, въпреки всичките си умения и раздразнителност, не притежаваше онова, което бе нужно за Стихийния сънуващ — отдавна тлеещ, тихо клокочещ, безпомощен и безплоден бяс. Добре бе да знаеш какво е да те предадат — да се откажат от тебе, да те презират, да те използват — онези, които би трябвало да се грижат за теб и да те закрилят. Да знаеш какво е да си слаб между силни, да не разчиташ дори на най-елементарното уважение, дължимо на човешко същество. Да знаеш какво е да си безполезно и нищожно нещо в очите на другите.

(Сонта-и? Мни-ини? Азима? За миг споменът кои бяха те избледня и пак се оформи колебливо.)

Но дори Мни-ини да бе знаел как да преодолее защитите на звяра, той не би събрал достатъчно омраза в цялата си душа, за да го победи.

— Ти ми го взе — промълви жената. Докосна свития здраво юмрук и той се съсухри. Плътта изсъхна, а костите станаха на пепел. Чудовището изпищя, а тя продължи по туловището му, като го убиваше вървешком. (Дали звярът потръпваше от страх при звука от нейния глас? Трудно бе да се каже. Още по-трудно би се заинтересувала от това.) — Мни-ини. Взе ми и… — Тя се запъна за миг в усилие да си спомни името. То си проправи неохотно път през червеното и костите в главата й. — Моя Даюхотем, да, и него ми взе. Толкова хора унищожи, толкова души поквари. Няма да има други.

— Ханани.

Тя не обърна внимание на думата. На това място нямаше никакво значение коя е тя. Единствено омразата имаше значение. Плесна с длан съществото и кожата посивя под погледа й, изпъстри се с петънца като някаква бързо пълзяща инфекция. То се загърчи — мъчеше се да избяга, но Ханани държеше ръка там, оголила зъби, докато мъртвата плът се разпадаше между пръстите й. Трудно й бе да направлява процеса — толкова много сънна жлъч имаше. Твърде много бе насъбрала у себе си, бликнала от всичката мъка в душата й. Непременно трябваше да страда — много щеше да внимава да не го убие прекалено бързо.

— Въобще не е трябвало да се раждаш! — извика тя. Съществото отново се сгърчи, затресе се и захленчи в своята безпомощност. Много добре.

И отново оня глас отзад:

— Няма покой в това, Ханани. Жестокостта не ти помага.

Въобще не я интересуваше кое й помага.

— Върви си.

— Ще ме убиеш ли, ако не го направя?

Тя поклати глава, за да отпъди гласа, който я разсейва. Да убие? Да. Добре би било да убие някого, който й се плете в краката. Но не. Тук имаше само една душа, която е заслужила нейната омраза.

— Това нещо уби Мни-ини! — изръмжа тя с усилие да събере мислите си. — Трябва да умре.

— Но не така. — Пауза. — Не забравяй коя си, Аиер.

Смайване.

Тя спря да излива сънна жлъч от ръцете си в звяра и примигна.

— Аиер? Кой…

Залюляна червена препаска, червен восък, червен халцедон, з-з-заекване, статуя от нощен камък, склопени очи, усмивката на Мни-ини, устата на Ванахомен, разпуснатите й коси, тамян, пчелен восък, звън на камбани, вкус на сипри, джунгиса, Даю, накъдрени от вятър житни поля, полузабравените гласове на нейните родители. Заклевам се в името на Хананджа да не причинявам никому вреда.

Ханани издиша шумно и погледна надолу към звяра.

Който внезапно се сгуши в краката й, вече изобщо не звяр, а мъничка кльощава фигура, хленчеща след непоносим тормоз. Когато Стихийният сънуващ я погледна, Ханани се вторачи в лицето на злото, отнело й Мни-ини, и видя…

Едно дете.

Просто дете. Дете, което би могло да стане умно и жизнерадостно момиченце, ако някой не бе прекършил душата му и стрил парченцата на прах. Дете, което стенеше, плашеше се от Ханани и вдигаше ръце, чупени вече много пъти, сякаш за да се предпази от удар.

Какво направи тя?

— За да нарани другиго, душата първо трябва да се научи да жадува собственото си мъчение — каза гласът зад гърба й. Ванахомен, той бе Ванахомен. Някои нотки в този глас й напомниха за Мни-ини и тя трепна отново, все така втренчена в детето. Ванахомен продължи, вече печално: — Струва ми се, Ханани, че тази душа отдавна е получила достатъчно.

— О, Богиньо — прошепна тя и падна на колене.

Сега детето се мъчеше да изпълзи далеч от нея, но не успяваше — немощните крайници бяха безполезни в меката тиня, сътворена от собствената му душа. И Ханани внезапно разбра — имало бе други пъти, други инквизитори, от които момиченцето не бе могло да се измъкне. Други жестоки думи и побои и безкраен, мъчителен, отчаян копнеж за отдих, само за малко почивка…

— Мама — прошепна момиченцето. Молба към някого да я отърве от Ханани. Тя протегна ръце към детето, но то нададе вой на ужас и Ханани ги отпусна безпомощно.

— Съжалявам — промълви тя най-сетне, когато съумя да надмогне собствения си ужас. — Много съжалявам, не помислих, толкова съжалявам, моля те, не исках да те нараня. — Това бе лъжа. Бе унищожила съвършено преднамерено всеки отделен крайник. — Не исках да нараня теб. — Това вече бе истина. Ханани с пълно право бе ненавиждала звяра, проявлението на детските страхове, роден от всичкото насилие, упражнено над детето. Но бе забравила най-основния закон на Лечителството — личността не е равнозначна на онова, което сънува. И никой наркомансер не може да се опълчи срещу сънните заклинания на душата без покой в своето сърце. В противен случай потъва в съня и излиза от собствения си контрол. Това бяха първите неща, на които я бе научил Мни-ини.

Ванахомен се приближи.

— Ханани?

— Не знам какво да направя — каза тя. — У мен не е останал покой. Не знам как да бъда… да бъда онова, от което се нуждае тя. — Не можа да произнесе Лечител. Тя не беше вече такъв. — Не мога да измисля как да й помогна.

Ванахомен приклекна до нея с въздишка. Прегърна я през раменете и притегли към себе си.

— Всичко е наред, ще намериш начин.

С ъгълчето на окото си Ханани забеляза, че детето е престанало да се блъска в червеното и е обърнало към тях големи кръгли очи.

— Аз… аз никога не съм изпитвала подобен гняв, Ванахомен… — Тя все още потръпваше от него. Беше й харесало — да преследва звяра, да причинява болка, да си повтаря наум, че не й трябва никакво оръжие с ясното съзнание, че самите й ръце са достатъчно смъртоносни. Те все още си бяха покрити с червен восък… Но не… Восък ли бе това въобще? Повдигна й се. Започна да ги търка, за да махне това от тях. Използва и ноктите, без да обръща внимание на кървавите драскотини, които оставяха те върху кожата й. Ванахомен се намръщи и спря ръцете й насила.

— Не пипай — обади се детето. Сепната, Ханани видя, че Стихийният сънуващ се надига на крака. Тук, в съня, детето не бе сакато, не и ако пожелаеше друго. И сега стоеше право, макар да се олюляваше, и ги наблюдаваше. Наблюдаваше Ванахомен, а личицето й бавно помръкваше от смъртна омраза. — Не пипай не спи ти не пипай ти не наранявай.

Ванахомен отвори уста да каже: „Нищо лошо не й правя, глупаче…“

И в същия миг устата му изчезна.

Той си пое въздух, отвори широко очи и вдигна ръка към мястото, където тя беше преди. Но и китките му последваха устата и се спаружиха. Кръв нямаше — остатъкът от ръцете му бе покрит с гладка непокътната кожа, все едно там никога не бе имало китки. Скоро плътта продължи да се разцепва по дължина на ръцете и бързо изчезна чак до лактите. Ванахомен издаде ужасен звук.

— Не! — Ханани скочи на крака и застана пред него. Стихийният сънуващ потрепери, когато я видя, впери в нея проницателен поглед и Ханани усети съзнанието си да се замъглява. Осъзнаването на нейното собствено Аз се поколеба и после се върна отново. Но сега не беше Ханани, а Майка, изпълнена от гняв…

— Не! Аз съм АИЕР! — Тя стисна юмруци и поведе битка за своето Аз. Ето я силата на Стихийния сънуващ, тук, в този свят, който си бе сътворила в пространството помежду. В Ина-Карек сънищата отразяваха Аз-а, както бе повелила Богинята Хананджа. Но в творението на Стихийния сънуващ Аз-ът отразяваше нея — онова, което съзира у своите жертви или каквито иска те да станат. Дали детето изобщо разбираше, че убива хора, напълно непознати хора, които с нищо не са заслужили неговата ненавист? Ханани не знаеше, но когато Ванахомен падна на земята до нея с животински вой, а краката му се сгърчиха и изчезнаха в нищото, всичките й страхове си отидоха заедно с тях.

— Тишина — нареди Ханани, като пристъпи напред. Волята на Стихийния сънуващ отново я притисна и този път тя се остави да я промени — поне външно. Отвътре си остана АИЕР. Стана по-висока, по-тъмна, по-кръшна, по-красива, отколкото изобщо би могла да бъде в будния свят. — Ето, виждаш ли — промълви тя, а гласът й бе мек и ласкав. Майчина песен. — Не се страхувай.

И гневът на Стихийния сънуващ стихна. Отстъпи инстинктивно назад, после направи крачка напред, а върху изтерзаното лице се изписа отчаян копнеж.

— Мамамамама?

Ханани го хвана. Обгърна детето с ръце и го притисна силно към себе си. Момиченцето се разтрепери, а после зарови лице в гърдите й.

— Мама — каза то още веднъж и се усмихна.

— Да — отвърна Ханани. Започна да гали костеливите раменца, пръстите й проследяваха тъничките кичури коса. Толкова много болка бе насъбрана тук — повече, отколкото можеше да се лекува само с магия. Стихийният сънуващ попиваше сънната кръв тъй както пустинята попива вода. Накрая у Ханани остана само собствената й. Ако я загубеше, щеше да умре. Тя не би се поколебала да плати тази цена, само че това не решаваше проблема. Стихийният сънуващ се нуждаеше от прекалено много. Ханани можеше да влее целия си живот у детето, без да промени нищо.

„Душата й бе поразена до степен, с която магията не може да се справи“ — бе казала веднъж Янаса по повод мъката, загубата и милосърдието. Нейните Спътници Лечители бяха убили онази жена, пралелята на Янаса. А онова, което банбарката не бе изрекла тогава и което може би дори не подозираше, бе че онези Лечители бяха унищожили и самата душа, вместо да я пуснат в Ина-Карек. Дотолкова покварена душа не можеше да намери покой дори с помощта на вродената у всяка жена магия, дори и с помощта на Бирник. Оставаше й само да се носи сред болка и мрак в съзнанието на Богинята и да страда в кошмарен сън вечно. По-добре би било за самата нея да бъде унищожена, вместо да се оставя на подобна участ.

Ако можеше да узнае, Янаса сигурно щеше да разбере. „Бяхме благодарни за това.“

И когато червените нишки свършиха, Ханани затвори очи и започна да изпраща черни.

Но този път не за да причинява болка.

— Лежи си — прошепна тя в ухото на детето. — Не говори.

С объркан глас, толкова изнемощял, че очите на Ханани се насълзиха, Стихийният сънуващ попита:

— Да спя ли?

— Спи — отвърна тя. — Вече можеш да спиш, колкото си поискаш.

И Стихийният сънуващ се отпусна в нея с дълбока въздишка на удовлетворение. За Ханани бе проста работа да вплете сънна жлъч в тази въздишка и да я изпреде в по-дълга, докато източва дъха на детето докрай. Също както и да разплете самата му душа.

Грозният свят от кръв и кости изчезна. Ханани и Ванахомен се понесоха из по-чистите простори на пространството помежду. Нищо не остана от душата на Стихийният сънуващ. Тя престана да съществува.

— Принце — проговори тихо в мрака Ханани. — Върни се сега в будния свят. Кажи на моите братя, ако още не са разбрали, че кошмарната зараза я няма вече.

След кратко мълчание — може би проверяваше дали всички части от тялото му са си по местата, — Ванахомен шумно издиша.

— Да благодарим на Богинята за това. — И ново мълчание. Тя долови подозрението му в безтелесното пространство. — Но защо не им кажеш сама?

Тя въздъхна.

— Не, Принце, аз не мога.

Мълчание и изненада… и внезапен страх. Той не желаеше Ханани да умира. Искаше я за себе си, но в това нямаше нищо чудно. Както я предупреди Янаса, Ванахомен държеше много здраво.

Ти сподели своята сила с мен, Ниим, когато имах нужда от нея, след смъртта на Мни-ини. Но това сега не можеш да споделиш.

— И моята душа е покварена — промълви Ханани. Гласът й прозвуча кухо в меката тъмнина. — Втори път вече убивам с ръцете, които са орисани да лекуват, и дори се насладих на чуждо страдание. Многократно престъпих своя обет. Но все така обичам Хананджа — знам своя дълг.

Гневът му накара мрака да забълбука. Опита да се превърне в нещо друго… само че волята му бе прекалено разнебитена и ужасена, за да оформи нещо конкретно. Той притежаваше силата на Бирник, но не и уменията на Бирник да я направлява.

— Не можеш да сториш това, Ханани. Забранявам…

— Нямаш право да ми забраняваш — прекъсна го тя, без да се пази повече от грубости. Уморена бе, толкова бе уморена. Всички обичани от нея бяха мъртви, а мечтите й си бяха отишли. Не бе нужно дори да преминава в Ина-Карек. Можеше да си стои тук и да остави душата си да избледнее докрай, както бе направила тази на Стихийния сънуващ. — Нищо вече не ме чака в Гуджааре.

— Върни се тогава в Мерик-рен-аферу! — избухна той. — Живей с Банбара. А аз ще кажа, че си умряла.

— Не ставай глупав, Принце. Искаш да поквариш себе си заради мен ли? И да съсипеш по този начин всичко, за което си се борил? — Той се парализира от ужас, а Ханани поклати глава. — Един Слуга на Хананджа не се плаши от смъртта. А пък аз…

Тя се запъна. Всичко отвътре я болеше. Проклет да бе, задето й причиняваше това. Само за себе си ли мислеше този човек? Щеше да й липсва. Не че го искаше, но така щеше да стане. И това бе още една болка, още една мъка, след всички други, които вече бяха отминали.

— Аз искам да умра — промълви най-накрая Ханани. — Моля те.

Това би трябвало да реши нещата. Ако беше свестен човек и цивилизован мъж, трябваше да приеме. Никой гуджаареец не би пренебрегнал нечие желание за покой.

Само че Ванахомен бе наполовина варварин и наполовина луд — Принц, привикнал да става неговото, и воин, научен да налага своето. И на всичко отгоре — Бирник. Затова той я притисна с цялата сила на своята воля, а когато тя се възпротиви изненадана, произнесе името на душата й. Не за да я нарани, макар че би могъл — както би могла и тя в отговор, след като знаеше името на неговата душа. Той просто я обхвана с тази воля, обгърна я отвсякъде така здраво, че да усети неговите надежди и неговото желание също толкова ясно, колкото своите собствени.

— Няма да ти позволя — прошепна той.

— Казах ти вече, не мож…

— Аз съм Неин Аватар, в името на сенките… това не ми ли дава някакви права? Ако го сториш, ще ми причиниш същото, което ти направи Мни-ини със своята смърт.

— Това е себично.

— Да, себично е! Но не означава, че греша!

Вплетена в едно цяло с Ванахомен, тя съзря нишката на страха му. Проследи я по навик и откри нейния корен в самата му душа, скрита точно зад сърцето. Отстраняването на тази нишка щеше да остави зееща и може би фатална рана в душата. Нейната загуба щеше да го направи.

Ханани бе така смаяна от това откритие, че вместо да се откъсне окончателно от него, започна да се вслушва в словата му. Усети, че той го разбра и че преминава към друга тактика, за да се възползва от новото преимущество.

— Нека Бирниците решат — предложи бързо Ванахомен.

— Какво?

Невидими за нея ръце я притиснаха здраво и плътно към него.

— Как си позволяваш ти да осъдиш сама себе си като покварена? Та ти си само Лечител, Ханани, при това чирак. Върни се в будния свят и се яви пред тях. Разкажи им истината. — Слабо пламъче на страх проблесна у нея и сред това угасна. — Те ще разберат, както разбирам аз, че изборът ти не е мотивиран от поквара.

Колко изненадващо логично звучеше. Една част от нея искаше да чуе такива слова — или пък може би бе дотолкова уморена, че й бе по-лесно да му отстъпи победата… засега.

— Добре — каза тя най-накрая. Но преди той да възликува, Ханани добави: — Аз наистина ще се представя пред Бирниците, Принце. И ще постъпя, както те отсъдят.

Страхът му отслабна съвсем малко, защото и той също като нея знаеше отлично, че е извършила тежки престъпления. Бирниците не се славеха със снизходителност, а Законът на Хананджа не оставяше много място за интерпретации.

— Така да бъде — каза Принцът. Тя долови с изненада тържествена нотка на примирение в тона му. — Ти си Лечител на Хананджа. Когато се запознах с теб, разбрах какво означава това. Ще се примиря с твоето решение.

Той върна и двамата в будния свят, за да се изправят лице в лице с всичките очакващи ги там заплахи и обещания.