Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (44)

43.
Битката за плътта

Ванахомен не преставаше да се мята в ръцете на Ханани.

— Рожби на сенките, пълзящи гадини, лайнояди мръсни, изчадия чакалови! — Отблъсна ръцете й, когато понечи да опипа раната около стрелата в гърдите му. Изпепеляваше с поглед скупчените около тях кисуатски войници, пънеше се да сяда. — Вие чест не знаете ли какво е? Заради оскверняването на Хетава ще ви стигне гневът на всеки бог…

Войниците се отдръпнаха настрани и над него се изправи кисуатец с командирска осанка и наметка от черна леопардова кожа.

— Това най-вероятно ще се случи, Принце — заговори той на гуджаарейски с тежък акцент. — Но както си страдам, ще се утеша все пак с мисълта, че поне за известно време съм станал герой на моя народ, заради факта, че те залових жив. А ти? — Бибики хвърли неприязнен поглед към Ханани. — Някаква лечителка ли си, или просто негова жена?

Раната върху бедрото кървеше твърде обилно. Стрелата горе може и да бе стигнала белия дроб, но в краткосрочен план тази в крака бе по-опасна.

— Аз съм Чирак-Лечител от Хетава — отвърна тя на кисуатеца, като сграбчи с все сила дрехите на Ванахомен. Разкъса ги, за да разгледа раната. — Дадена временно на Принца за скрепяване на нашия съюз.

Тя по-скоро чу, отколкото видя изненадата на кисуатския командир.

— Разбирам. Ами тогава… след като това ти е работата, гледай там да го запазиш жив. Пък аз ще пратя да кажат на войниците му, че с него е свършено, ако опитат да разбият вратата.

— Да ме държи жив, та да ме убиете вие. — Ванахомен нададе горчив смях, но присви очи от болката в гърдите, която си докара с него.

— Добре, добре, както кажеш — намеси се Ханани, изгубила търпение и с двамата. Ненужни заплахи, безсмислена съпротива — тя нямаше време за техните варварски наддумвания. Зад войниците започваха да се събират жреци, а помежду им съзря познато лице.

— Нен-не-вера-братко!

Нен-не-вера трепна, а после приближи.

— Да, моля…? — Очите му се разшириха, когато я позна, макар и със закъснение. — Ханани?

— Мисля, че стрелата е пробила бедрената артерия — каза тя. Седна на земята и развърза едно от ремъчетата, дадени й от Янаса. Онова, предназначено за носене на любовните знаци, които предстои да получава занапред. Тя го изтегли и пристегна с него бедрото на Ванахомен над раната. — Мога да се справя с лечението, но не смея още да издърпам стрелата, защото сега само тя запушва донякъде пробива в артерията…

Замълча, когато един от войниците се отдръпна. Съзря Карис, все така с нейните дисаги през рамо. Лежеше по лице, потънал в кръв. Някой бе извадил стрелата от него, но той не помръдваше.

— Карис! — Ванахомен направи опит да се изправи. Някакъв войник насочи меч към гърлото му и той го награди с предълга банбарска псувня. — Ханани… — Обърна към нея пълни със страх очи. — Помогни му. Моля те.

Около тялото на Карис имаше твърде много кръв. Ханани пристегна още малко турникета около бедрото на Ванахомен, за да отложи часа на истината. Но ето че до нея коленичи Нен-не-вера.

— Един от послушниците ще има грижа за него, Принце.

Момче на възраст като за чирак коленичи край Карис. Прегледът трая само миг — изразът на лицето му бе достатъчно красноречив.

— Не — прошепна Ванахомен и издаде наполовина стон, наполовина ридание. — О, богове, не.

Ханани съсредоточи вниманието си върху раната — после щеше да има време да го утешава.

— Май сме извадили малко късмет — обърна се тя към Нен-не-вера. — Стрелата в гърдите може и да не е пронизала белия дроб. Не чувам свистене, дишането му ми изглежда нормално.

Нен-не-вера посегна да разкъса дрехите около стрелата, за да разгледа по-добре.

— Ами… да, заклещена е между ребрата, повърхностна рана. Момент само. — И той рязко издърпа стрелата от гърдите на Ванахомен. Принцът изкрещя и погледна Лечителя с неподправена омраза. Ханани едва не се усмихна. Ако човек живее само от гняв и гордост, Ванахомен до довечера щеше да се възстанови.

— Наблюдавай крака, Братко, и махни стрелата, когато настъпи моментът… — Тя посегна към очите на Принца, но Нен-не-вера я хвана здраво за китката.

— Не можеш да го излекуваш — каза той. — Не и с магия, и не на това място. — Направи широк жест с ръка и Ханани най-после забеляза редиците спящи. — Мъртвите са много повече — добави жрецът, когато тя затаи дъх ужасена. — През няколко дни се надига нова вълна. Тия са само събраните напоследък. Нищо не можем да сторим, за да ги спасим — нито тях, нито пък другиго, — защото лечебният сън си е като истинския, поради което… Да. — Той сведе поглед.

Разтърсена до дъното на душата си от този обрат на събитията Ханани погледна Ванахомен, който се бе поукротил. Дишаше тежко след изтръгването на стрелата. Видът на капките пот по челото му я изтръгна от вцепенението.

— Дисагите — обърна се тя към послушника, който бе прегледал Карис, а сега висеше наблизо, — онези, дето този мъж носеше. Там са ми нещата. Подготви, моля те, хирургически ритуал. — За миг юношата остана като треснат от гръм, но след това бързо отиде да изрови от дисагите нейните инструменти.

— Ханани… — обади се Нен-не-вера и поклати глава, — имаш ли сънна кръв, за облекчаване на болките му? Като ги няма Бирниците, тук не е останало почти нищо. Ако загуби съзнание, кошмарът ще го отнесе.

— Ако пък стоя със скръстени ръце, ще му изтече кръвта — отвърна тя с усилие да запази почтителен тон.

Разбира се, че бе наясно с опасността. Да не я мислеше за идиот? Ами да — сега вече бе напълно наясно — също като толкова много други пълноправни Лечители, които често й бяха говорили така, сякаш е все още послушник или пък особено тъпа по рождение, и то дълго след като бе доказала, че с нищо не отстъпва на останалите чираци. Въобразявала си бе, че остава безразлична към тяхното лековато пренебрежение. Какво се бе случило през последния месец, та не го понасяше вече?

— А и не можеш да използваш магия за прочистване на тялото му — продължи лекцията Нен-не-вера. — Когато раната се зарази…

— С готовност ще приема всяко друго предложение, Братко. — И се взря право в очите му с ясното съзнание, че той няма такова. Най-накрая Нен-не-вера отклони поглед и поклати глава.

Ханани се обърна към лицето на Ванахомен. Той бе отпаднал след изваждането на стрелата и сега я наблюдаваше смълчан. Изразът му й напомни неочаквано за нощта, когато я взе в обятията си — когато тя тъгуваше по Мни-ини. Свиреп, болезнен страх скова сърцето й. До гуша й дойде да губи хора. Едно бе да се лиши от Ванахомен заради неговия трон и нейния дълг, а съвсем друго — да й го отнеме смъртта.

— Ти си силен, Принце — каза Ханани и посегна да докосне устните му. Кръвта бе оцветила нейните пръсти като с банбарска помада. — Изтърпял си твърде много, та да се предадеш точно тук и сега.

Ванахомен вдигна вежди, изненадан от жеста. Дойде й наум със закъснение, че никога досега не е проявявала привързаност към него. Можеше пък да му хареса.

— Разбира се, че няма да умра — проговори Принцът и тя се окуражи от присмехулния му тон. — Хайде, оправяй ме по-бързо.

Ханани кимна и се изправи.

Банбарските й одеяния — отпуснати, набити с пустинен прах и просмукани от конска пот — никак не бяха подходящи за хирургия. Тя смъкна горната роба и я захвърли настрани. Махна и широката долна риза. От гръдната превръзка се бе отказала след първото нощно посещение на Ванахомен, защото й пречеше много, когато изпита сексуален глад. Банбарските кожени нагръдници за жени я жулеха непоносимо и тя, след като не измисли подходящ заместител, реши да не носи нищо под ризата. Нен-не-вера поаленя, както се случва с бледоликите мъже, но след един бегъл осъдителен поглед към гърдите й, отклони очи встрани и премълча — знаеше толкова добре, колкото и тя, че сега не е време да чешат езици по нравствени теми.

Послушникът донесе инструментите й заедно с купа вода, следван по петите от друг юноша, който държеше широк леген с разтопен червен восък. Пазеха го в една от молитвените ниши специално за хирургически ритуали. Ако някое от двете момчета остана шокирано от голите гърди на Ханани, то не прояви глупостта да го покаже.

— Може ли да помагаме, Чирак-Лечител? — попита първото момче.

Ханани примигна от изненада. Не бе очаквала друг послушник да изяви подобно желание след случая с Даю, да не говорим за двама. Но, да — хирургия се прилага много рядко. Току-виж не им паднеше втори подобен случай.

— Добре — отвърна тя. — Дръж легена.

Подготвена психически — восъкът бе все още достатъчно горещ, за да я опари, тя потопи и двете ръце в него. Беше пчелен восък, за който се смяташе, че също като меда предотвратява инфекциите, а смесен с фибри от хеке и определени билки стимулира зарастването. Ханани топна четири пъти ръце във восъка, като при всяко изваждане нашепваше молитва към Богинята, а след четвъртото вдигна високо ръце. Восъкът ги бе покрил почти до лактите с тънки, еластични ръкавици.

Когато Нен-не-вера приближи, за да натопи и своите ръце, вторият послушник подаде инструментите върху кожена възглавничка и тя забеляза, че ги е лъснал с масло от акация и ги е подредил правилно. Ханани кимна одобрително, а доволната усмивка на момчето я прободе болезнено със спомена за Даюхотем. Но тя го прогони, взе дългия тънък като бръснач матов нож и приклекна край Ванахомен.

— Искаш ли да захапеш нещо, Принце?

Той бе вперил поглед в тавана и дишаше дълбоко.

— Каква полза от това? Карай, не бой се.

Ханани кимна, приведе се над крака му и бързо направи два дълбоки до костта разреза откъм противоположни страни на стрелата. Тънкото острие премина през кожа и мускули без следа от усилие — все едно режеше буца масло. За нещастие, маслото не изпитва нищо, а Ванахомен загуби дъх и се вцепени от непоносима болка. Той не гъкна, когато Ханани остави опаловото острие върху възглавничката и разтвори разреза с пръсти, но възобнови дишането си на пресекулки, а ръцете му се свиха конвулсивно в потреперващи юмруци.

Кървенето не позволяваше да се види съвсем добре, но поражението върху бедрената артерия бе очевидно — стрелата бе пробила външната стена и бе заседнала в нея. Чист късмет, защото острието запушваше по-голямата част от пробития отвор. Иначе Ванахомен щеше вече да е умрял от загуба на кръв.

— Зашивам — каза тя и послушникът бързо подаде крива тънка игла с вече вдяната нишка от изсушена конска жила. — Нен-не-вера-братко.

Лечителят хвана стрелата. Ханани кимна и той я измъкна. Веднага рукна кръв, тъничък фонтан, който би изглеждал иначе, ако не бе турникетът. Бързо, колкото можеше, Ханани прокара иглата няколко пъти през артерията около отвора в нея, а сетне изтегли нишката и я върза здраво. Кръвотечението спря, но от артерията продължиха да се процеждат бавни капки…

— Ханани. — Настойчивият тон на Нен-не-вера я предупреди. Тя вдигна поглед и забеляза, че клепачите на Ванахомен потръпват, а очните ябълки се завъртат назад.

— Принце — извика го тя с остър глас. — Ванахомен. — Той примигна няколко пъти, преди да съсредоточи поглед върху лицето й. Това очевидно му костваше много. — Да ти кажа ли какво научих от Янаса за тебе?

Това го събуди и той изпъшка тихо.

— К-какво научи…?

Сменила иглата с една по-малка, направена от нощен камък, тя започна бързо да зашива малките пролуки, като даде знак на единия послушник да капе в раната подсолена вода, та да може да вижда. Това накара Ванахомен да издаде приглушен вик и да застине отново, като дишаше шумно през зъби.

— Ами, цял куп тайни — каза тя, за да го разсее. — Разправя, че една нощ си викал майка си насън с пълен глас, а пък тя ти креснала от шатрата си да избереш друго име, защото не я оставяш да спи.

Нен-не-вера чакаше с ръка върху турникета. Когато направи и последния шев, Ханани кимна и Лечителят го отвърза. Раната се напълни почти веднага с кръв, но повечето бе от направените разрези, а не от повредената артерия. Това даваше надежда, че крайникът няма да гангреняса. Ханани въздъхна с облекчение. Нен-не-вера кимна одобрително. Взела отново голяма игла, тя започна бързо да съединява мускулите.

— Н-н-нищо подобно… н-н-е ти е… казвала… — проскърца Ванахомен през зъби. Едната му длан се свиваше и разгъваше конвулсивно в такт с движението на иглата. — Не съм виждал… ох, Богове!… по-некадърна лъжкиня от тебе.

Кожата бе най-лесна за зашиване, но и най-болезнена. Ханани действаше колкото може по-бързо, но Ванахомен тръпнеше при всяко убождане, мяташе глава насам-натам и пухтеше като ковашки мях. Когато заши раната докрай, от цялото му тяло се лееше пот, а локвата кръв под крака му напои полата й от коленете до глезените.

— Трябва да се превърже — каза най-накрая Ханани, като седна назад пети, — но главното е свършено.

Нен-не-вера също изглеждаше облекчен, а Ханани чак сега си даде сметка, че и той бе напрегнат през цялото време почти колкото Ванахомен. Нагласата на всеки Лечител бе да облекчава болката — не да я причинява.

Ванахомен не издаваше звук и Ханани го погледна стреснато, уплашена да не е загубил съзнание. Той бе буден, но гледаше между колоните към нещо друго, а върху лицето му бе изписано объркване. Ханани проследи погледа и забеляза млада жена, висока и стройна като шуна или кисуатка, седнала край една колона с дете на ръце. Крайниците на детето бяха съвсем изпити. Жената го друсаше и опитваше да го събуди с нежни думи, но детето висеше в ръцете й като лишено от кости.

— Донесете превръзки — проговори Ханани разсеяно и единият послушник мигом хукна към нишата, в която държаха лечебните средства. — Нен-не-вера-братко, онази жена…

Нен-не-вера погледна натам.

— Тази ли? Видях ги, когато пристигнаха. Детето страда от някакво болестно изтощение. Предложих да го прегледам, но тя… Ами, нали е шуна.

— Тианет? — проговори неочаквано Ванахомен. Речта му бе несигурна и малко неразбрана. Колкото сила му бе останала след операцията, започваше да изтлява. — Т-тианет?

Жената край колоната вдигна глава. Ханани забеляза, че е неописуемо красива, макар в момента силен страх да помрачаваше тази красота. Тя срещна погледа на Ванахомен, но бързо отмести своя и продължи да друса детето.

— Аз мога да направя превръзката, ако искаш да я прегледаш — предложи Нен-не-вера.

Ханани кимна и се изправи. Беше впечатляваща гледка с тези потънали в кръв поли. „Новата ми червена препаска“ — каза си тя мрачно. Обели восъка от ръцете си и подаде парчетата на послушника. После тръгна към жената.

— Прощавай — обърна се тя към нея.

Жената вдигна поглед. Очите й бяха разширени от неумолима войнствена предизвикателност, която накара Ханани да застине на място. Изправена над тях, тя разбра какво има предвид Нен-не-вера — момиченцето бе видимо болно, но не от болест, която би могла да разпознае. Беше почти плешиво и, макар Ханани да отгатна по ръста, че трябва да е видяло пет или шест наводнения, кожата му бе тънка и съсухрена като на старица. Костите й прозираха толкова ясно, че личеше къде са били чупени някога, за да зараснат след това накриво или с възли. Също толкова ясно бе, че момиченцето никога не е било хранено както трябва.

Тези неща бяха притеснителни сами по себе си. Но на всичко отгоре детето спеше.

Отделила насила поглед от момиченцето, Ханани го премести върху… майката? Сестрата? Майка, реши тя инстинктивно.

— Ако искаш, можем да се погрижим за нея — предложи тя на жената.

— Нищо й няма — сопна се онази.

Ханани поклати бавно глава.

— Тази болест е свързана с магия — каза тя. — Детето ти няма да се събуди от само себе си. Но ние можем поне да я настаним удобно. — И посочи с глава към редиците спящи.

В този момент момиченцето простена, а лицето й така се сгърчи в съня, че започна да изглежда още по-старо. Цялото й телце се напрегна и тя замята глава също като Ванахомен преди малко — нещо явно я тормозеше в съня. Кошмар. Ханани отклони поглед встрани. Точно така умря Мни-ини.

Но ето че един звук, преминал през Хетава като полъх на вятъра, я изтръгна от меланхолията. Тя се извърна объркана и разбра — спящите. Някои се въртяха насън и стенеха също като момиченцето току-що. Звукът бе общият глас на тяхното страдание.

— О, Богиньо, закриляй ни. — Нен-не-вера се изправи на крака, свил восъчни юмруци. — Моля Те, недей пак.

Кисуатските войници също се разтревожиха; някои заразмахваха оръжие. Ханани видя командира им да застава по средата на помещението, вперил намръщен поглед към неспокойните спящи.

— Какво? — започна Ханани, но веднага проумя. Нен-не-вера бе споменал за някаква вълна, която от време на време минавала през спящите. Сега тя разбра, че е кошмар — същият кошмар, връхлетял всички едновременно.

Само че…

— Не-не-не — проплака детето в съня си. — Не-не, татко.

И миг след това:

— Не! — кресна една жена до нея. Думите й бяха малко неясни от съня, но разбираеми. — Не, татко, моля те!

Някакъв старец издаде слаб, треперлив стон.

— Татко, моля те… не… не…

— Недей — изхлипа друг мъж, който имаше вид на войник или страж. — Не, богове, моля… не!

Последните думи прозвучаха като изцедени от него — страховит, болезнен писък. Тялото се огъна нагоре като дъга, очите се отвориха, без да виждат нищо. Един от Лечителите, които се грижеха за спящите, хукна да помогне с нещо, но преди да стигне до редиците, воинът сграбчи гърдите си с все сила. Мощен гърч премина през цялото му тяло, а миг по-късно той се отпусна и очите му се завъртяха нагоре. Лечителят клекна и го прегледа, а сетне изстена като ехо на предишната болка.

Кожата по гърба на Ханани се наежи от ледена тръпка. Извърна се бавно към жената и онова странно дете.

Непознатата — Ванахомен я бе нарекъл Тианет — я дебнеше, приклекнала и нащрек като някое диво животно. В рамките на безкрайния миг, който последва, Ханани внезапно осъзна какво се случва и каква е ролята на това дете в него. В същата секунда жената разбра, че Ханани знае.

Детето се изпъна в ръцете й, преглътнало един писък. Миг след това всички спящи изпищяха, някои с цялата мощ на дробовете си. Сякаш очаквала този знак, жената скочи на крака с детето на ръце и блъсна преднамерено Ханани. Тя падна, а жената хукна покрай нея към дъното на Залата на Благослова.

Кисуатските войници, привлечени от случващото се със спящите, отначало не обърнаха внимание на бягащата жена. Ханани се изправи бързо и нададе предупредителен вик, който обаче потъна нечут в общата врява. Чак когато писъците, някои от тях злокобно прекъснати, започнаха да замират, гласът на Ханани най-сетне бе чут.

— Братя мои, това дете! — Тя сочеше подир жената с ръка. — Това дете е източникът на съня!

Войниците най-после я видяха, но никой от тях не бе в близост до Тианет. Жреците реагираха по-бързо — някои си поеха дъх и хукнаха подир жената. Тя премина през тежката завеса на входа към вътрешността на Хетава.

Кисуатският командир кресна тлъста псувня и викна нещо през глъчта на спящите. Четворка войници мигом хукна подир жената. При изхода настана блъсканица — войниците се разкрещяха на тримата Лечители, които също бяха тръгнали да я гонят. Ханани понечи да се включи в преследването, но чувството за дълг й попречи. Докато Ванахомен не оздравееше, не й бе работа да се отделя от него. И тя се върна при ранения, клекна отстрани и взе ръката му в своите ръце.

— Тианет — промълви той. — Тианет беше, сигурен съм. — Намръщи се озадачен. — Нали ме видя? Защо не…?

— Уплаши се за детето, мисля, която и да е тя — отвърна Ханани. Един от послушниците бе почистил кръвта и превързваше крака на Ванахомен. Вторият поставяше кожен тампон с билки върху раната на гърдите. Ханани кимна одобрително към двете момчета, които й отговориха тържествено. — Ако това дете наистина е първопричина за кошмара, убил толкова народ, всичко се изяснява. Познаваш ли я?

Ванахомен кимна бавно. Ханани се разтревожи от обстоятелството, че той не престава да се поти, а и започва да потреперва лекичко. Докосна с ръка момчето, което поставяше лапата, и му даде знак да донесе вода и одеяло.

— Шуна. Баща й — един от моите съюзници. Надявах се… — Той се намръщи още повече. — Нейно дете, казваш?

— Така мисля. — Тя стресната замълча, когато някой се промуши през тълпата около Ванахомен. Учител Йехами.

— Какво видя, Чирак? Сигурна ли си за детето?

Ханани примигна, сепната колкото от въпроса, толкова и от вида на Съветника. Йехами изглеждаше изпит и напълно изтощен, все едно не бе спал добре от много време — а може и така да беше. Но в израза му имаше някаква трескава настойчивост, която я притесни.

— Не, не съм напълно сигурна — каза тя. — Но ми се струва, че спящите откликваха на нейния сън. — После добави колебливо: — Принцът казва, че тя е Тианет от шуна. Детето е нейна дъщеря.

Йехами затаи дъх и се обърна към друг Учител, когото Ханани не познаваше. Другият кимна мрачно и каза:

— По линия на Инсурет. Една от майчините линии, които щяхме да проучим.

— Тя е една змия — обади се някакъв глас измежду колоните и всички се извърнаха, за да съзрат жена на средна възраст, свита край близката стена. Приликата й с Тианет личеше съвършено ясно, също както налудничавите пламъци в очите. — Все съска ли, съска в главата ми, а най-зле става, когато заспя. Още откакто беше в утробата ми, бях наясно, че е отрова. Нямах търпение да се отърва от нея. А сега си е родила собствена усойничка, да я убие дано! Дано да я убие!

Йехами погледна другия Учител.

— Инсурет?

— Май така изглежда.

Йехами пое дълбоко дъх и отиде при жената, за да приклекне пред нея.

— Приветствам те, господарке Инсурет — заговори я той. — Какво имаш предвид, като казваш, че дъщеря ти „съска в главата“?

Инсурет се начумери.

— Защо питаш? Всички все за нея питат. Всички искат нея — не мене.

Йехами изглеждаше притеснен. Несъмнено му се щеше да повика Лечител, та да отърве жената от нейната лудост. Но той се приведе напред и заговори настойчиво:

— Трябва да я намерим, господарке. Ако онова, което подозираме, е вярно, тя и Сти… тя и детето й може би държат ключа към спасението на мнозина.

— Значи и ти нея искаш. — Чистият сарказъм в гласа на Инсурет накара Ханани да изтръпне. Ако не бе забелязала вече безумието в очите на тази жена, сега щеше да го усети в гласа й. — Вземай си я, като толкова искаш — хич не ме интересува. Иде ми разревана, казвам ти, иде ми разревана и разправя, че татко й… татко й я… — Инсурет започна да се люлее напред-назад. Лицето й се изпъна. Тя замлъкна. Започна да трие длани в коленете си. Най-неочаквано тръсна глава и продължи: — Лъже, курвата злобна! А и да го е сторил, тя си е виновна. Тя е виновна!

Йехами се отдръпна назад; върху лицето му бяха изписани същия шок и същото отвращение, които изпълваха сърцето на Ханани. След малко той външно се успокои и опита отново:

— Каквото и да е, господарке, ние искаме да научим всичко около заболяването на това дете. Ще ни кажеш ли? Може ли то да освободи хората, които е завладяло със своите сънища?

— Защо питаш за нея? — Инсурет го изгледа злобно. — Тая напаст трябваше да я удушат още след раждането. Но той винаги си прави, каквото тя поиска. Винаги каквото поиска. „Нека го оставим“, вика тя и той й уйдисва, винаги, толкова хубаво момиче, толкова по-хубава от мене, детето е нейното бреме, да си го носи, защо трябва аз да мисля за това курвенско дете-демон?

И преди Йехами да реагира, Инсурет скочи на крака и го блъсна. Извикал от изненада, той опита да се изправи и падна назад. Макар да видя какво предстои, Ханани също не успя да реагира достатъчно бързо, за да го предотврати. Размахал ръце като криле на птица, Йехами се стовари върху краката на Принца.

Ванахомен изкрещя, сгърчи се от болка и преди последната глътка въздух да излезе от гърдите му, подбели очи, а клепачите му се склопиха и затрепкаха.

— Не! — Забравила напълно всякакво благоприличие, Ханани блъсна Учителя настрани, но бе вече късно. Наоколо бе пълно със заспали; оцелелите още се мятаха и стенеха. Ванахомен щеше да бъде увлечен от средата на въртопа.

И проклетият сън щеше да й отнеме още един близък човек.

Не, нямаше да стане.

Без да му мисли много, тя допря пръсти до клепачите на Ванахомен и сама се хвърли в бездната на кошмара.