Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (42)

41.
Нарушеният покой

На четвъртия ден от новата година залезът донесе голяма промяна в Гуджааре.

Битката бе предхождана от плъзнал в късния следобед слух, който бързо прерасна в тревога. На хоризонта забелязаха облак прах. Вместо да се уголемява, той започна да намалява — приближаваше откъм сушавите предпланини към по-влажните плодородни поля, за да се превърне най-накрая в армия, тръгнала покрай напоителните канали в посока към града. Щеше да пристигне за броени часове. Кисуатските части, пръснати из цялата столица, за да поддържат реда, бързо реагираха на новите заповеди от Яна-ян, разнесени от бързоходци. Едни тръгнаха да бранят стените, а други се приготвиха да пазят самите бранители с ясното съзнание, че градското население представлява по-голяма опасност от армията навън. Трети пък поеха към палата, за да съсредоточат сили за най-голямата битка.

Докато слуховете се оформяха в потвърдена новина, гражданите на Гуджааре започнаха да се събират по улици и пазари, по паркове и танцувални площади. Мнозина носеха оръжие или инструменти, които можеха да послужат като такова, но повечето пристигаха само със своя гняв.

Той се оказа достатъчно страховит, за да накара кисуатските войници да се оттеглят. По-бавните сред тях или онези с по-малко късмет бяха обградени от цивилни тълпи, които само преди месец можеха да разгонят сами без никакво усилие. А сега същите хора ги пребиваха до смърт или разкъсваха на парчета, за да понесат сетне окървавените им тела по улиците като зловещи трофеи. Същата съдба бе отредена и за цивилните кисуатци, пропуснали да се ориентират в обстановката и да офейкат своевременно. Ограбваха магазини. Няколко богаташки домове изгоряха заедно с жените, децата и робите вътре. Загиваха и гуджаарейци — главно от мечове, ножове и стрели на войници, но те бяха толкова по-многочислени от кисуатците, че мястото на всеки паднал местен човек веднага се заемаше от четворка нови доброволци.

А сред разярените тълпи действаха онези, които бяха чакали тъкмо този момент. Изправени на стълбите пред Хетава Учители проповядваха на еуфоричната маса и зовяха хората да бъдат бързи и решителни в своето насилие също като Бирници — и да не удължават повече от необходимото мъките на своите врагове. Мъже от военната каста, облечени като обикновени граждани, нападнаха стражата при западната порта и окуражаваха ревящите тълпи да смажат нейната съпротива. Мълчалива, но решителна подкрепа оказваха и Сестрите на Хананджа, които убиваха със стрели враговете от входове на магазини и куполи на тимбалинови пушални. Събратята им Пазители от Хетава атакуваха и обезоръжаваха бързащите подкрепления от засада в уличните сенки — пречеха на кисуатците да организират систематизирана отбрана. От друга страна, когато можеха пак те спасяваха безпомощните вече обезоръжени войници от гнева на тълпата, но това не всякога се оказваше по силите им. Жителите на Гуджааре бяха крайно разгневени, а в сърцата им бе останало твърде малко място за мир и покой.

Когато над опушените улици се спусна мрак, последните бранители на портата паднаха жертва на шепа голобради юноши, въоръжени с тухли и парчета от счупени грънци. Дверите бяха моментално отворени и след по-малко от час първите редици на трите хиляди спасители започнаха да нахлуват в града. Авангардът бе съставен от свирепи варвари в бледи пустинни одежди, които плъзнаха по улици и площади, като размахваха бляскави мечове и надаваха заразителни бойни викове. Гласовете им бяха удавени от вика на самите гуджаарейци, когато водачът им се появи на кон, а народът научи, че най-накрая е пристигнал Аватарът на Хананджа, отдавна изгубеният Принц на Гуджааре — красив млад мъж с благородна осанка и меча на Утринното Слънце в ръка.

Той спря коня по средата на един претъпкан пазарен площад, огледа тълпата, която го наблюдаваше със затаен дъх, и произнесе четири думи, които се чуха из всички кътчета на столицата с бързината на сънища:

— Върнах се у дома.

 

 

В същото време в източната част на града Учител Йехами се бе изправил върху една от стените на Хетава в компанията на Пазител Анарим и още двама от Съвета на Пътищата. Бе зареял поглед към приближаващите откъм западната порта пламъци и дим.

— Положението започва да излиза от контрол — проговори Анарим.

— Като всеки хаос — отзова се Ни-Имех от Сестрите. Тя и другите членки на ордена, които не се сражаваха по улиците, бяха потърсили убежище в Хетава още при първите признаци за опасност. — Мислиш ли, че Принцът ще дойде най-напред тук?

— Това му бе предложено в съня — отговори Йехами. — Няма нищо сигурно на този свят, разбира се, при липсата на контрола на сънната кръв. — Отправи поглед към Лечител Анакемат, който кимна с уморен вид.

— Не ще узнаем, докато не го видим пред прага си, но и тогава няма да е сигурно дали решението му е резултат от нашето влияние или от собствената му воля — обясни Анакемат.

— Сънищата му станаха много по-ясни напоследък. Наложи се да пипаме внимателно. Наркомансията от разстояние е сложна работа. А напоследък никой от нас не е имал възможност да пътува до границата, за да го скъси.

Ни-Имех кимна.

— Значи трябва да се задоволим с това. Ако той не потърси благословията ни за възстановяване на своята власт, разривът между Хетава и Яна-ян може и да не бъде преодолян.

— Има ли някакви новини от изследователите? — попита Йехами.

Отговори му Анарим:

— Бяха проследени пет майчини линии, още преди да започне цялата бъркотия. — Посочи с глава пламналия хоризонт. — Открити бяха няколко жени и момичета със значителен необучен талант за сънуване. Само една от тях е имала видения и е показвала признаци на безконтролни пристъпи. Но дори нейната дарба не може по никакъв начин да обясни епидемията. — Той сгърчи лице. — За съжаление, при целия хаос в града работата на останалите изследователи ще се забави.

— Дали би имало полза от нашата подкрепа? — попита Ни-Имех. — Сестринският орден остава почти незасегнат от тези кошмари. Онези наши членки и чираци, които имат необходимия талант за наркомансия, биха могли да се придвижат преоблечени, в интерес на собствената си сигурност.

Йехами и Анарим се спогледаха изненадани. Ни-Имех присви устни от леко раздразнение.

— Това, че едва сега осъзнавате скрития потенциал на жените, не означава че през цялото време сме били негодни за нищо.

На лицето на Анарим се появи следа от усмивка, видима дотолкова, доколкото можеше да си позволи един Пазител.

— Всяка подкрепа е добре дошла, разбира се. Но това може да изисква излизане от града. Няколко родословия са на благородници от провинцията с имения в полята или из градовете от горното поречие.

— Това не представлява трудност… — започна Ни-Имех и млъкна, когато някакъв шум наруши относителната тишина в двора на Хетава. Всички се извърнаха, за да забележат едно момче — прекалено малко за послушник — да тича по плочите, колкото му държаха крачетата. Дори от това разстояние се чуваше силният му плач.

— Какво е това, в името на сенките? — Йехами пристъпи напред и пое въздух, за да извика към момчето. Спря го Пазител Анарим, който, без много да се церемони му, запуши устата с ръка.

— Детската къща — промълви той. Тя се виждаше добре от наблюдателния им пункт. Бе разположена в противоположния край на издължения двор на Хетава, точно срещу Залата на Благослова. Въпреки че повечето прозорци трябваше да са тъмни, защото слагаха децата да спят веднага след вечерния молитвен танц и банята, из цялата сграда се движеха фенери, а когато вятърът внезапно смени посоката си, се чуха изпълнени със страх детски викове. Миг по-късно още една фигура излетя през вратата на къщата. Тя бе по-висока — някой от възрастните й обитатели.

— Тревога! Кисуатци! — закрещя мъжът, без да спира своя бяг. Височината на този глас бе като удар върху достолепния покой на Хетава. Всички се вторачиха в човека, дори Анарим замръзна с невярващ поглед. — В Детската къща… кисуатски войници…

Още фигури се появиха по петите му. Всички чуха остро свистене на стрела. Миг след това Учителят замлъкна и рухна върху плочника.

— О, Богиньо — прошепна Ни-Имех.

Йехами вдигна разтреперана ръка към устата си.

— Бахал. Младият Бахал, чиракът на Дешефемун…

— Влизайте вътре — нареди Анарим. — Вървете в Залата на Благослова и кажете на всички срещнати да се съберат там. Може би им трябват само децата.

— Само децата ли? — Анакухемет изглеждаше поразен. — Какви ги дрънкаш?

— Вземат децата като заложници. Ние с моите събратя ще се оправим с тях. Тръгвайте веднага!

— Ама… — Йехами направи колеблива стъпка, но се засуети. — Анарим, повечето ти събратя са… — Той погледна към западната част на града, където Яна-ян извисяваше гордо снага над покривите.

— Осмина сме останали — отвърна Анарим със сурова и неистинска усмивка. — Осморка Пазители на Хананджа струват колкото цяла армия. — И той потъна в сенките, преди някой да възрази.

 

 

Имаше нещо във вида на господаря Санфи, разперил ръце на пода на тронната зала в Яна-ян, нарекли вече Зала на Протекторите, което извика в съзнанието на Сунанди представата за крокодил.

— … чисто недоразумение, ако не и злонамерена клевета… — тъкмо казваше Санфи. Паднал бе на колене още с влизането си. Точно тази поза, в добавка към спомените й от неотдавнашната вечеря в палата, го правеха да прилича на влечуго в очите й. Лекотата, с която сам се унижаваше, сякаш гордостта му бе просто инструмент от безкрайния арсенал, използван за въздействие върху околните. Начинът, по който се взираше изпитателно в лицата на присъстващите, сякаш търсеше техните слаби страни. Бързият поглед, с който прецени Сунанди и начаса я отписа от сметките си. Вече не можеше да му е от полза — той се целеше по-нависоко.

— Това го твърдиш ти, господарю Санфи — обади се Протектор Яо. Май и тя не го харесваше особено. — Само че ние разполагаме със сведения от чуждестранни търговци, от които си закупил оръжие и друго военно снаряжение. Как ще обясниш това?

— Само със собствената си невинност, Почитаема — отвърна той. Говореше безукорен суа, но с много особена интонация при умолителните форми. Явно му бяха непривични. — Ако това ще ви убеди в нея, то аз мога да съобщя за някои мои равни по положение, които са нарушили…

На Сунанди й се повдигна от това откровено предателство. Най-добре щеше да е Тианет да убие баща си и да поеме в свои ръце управлението на рода, преди той да го е опозорил още повече.

— С цялото си уважение, Почитаеми — прекъсна тя Санфи, — трябва да отбележа, че нямаме време за такива неща. Последните сведения от западната порта гласят, че тя ще падне всеки миг. Нека задържим този човек — заедно с жената и дъщеря му, щом му харесва — и посветим усилията си на отбраната.

Мама Яо кимна в знак на съгласие. Сасананте последва нейния пример, но Аксата взе да търка очи с уморен и отегчен вид. Всички бяха уморени. Именно той бе настоял да заемат тронната зала, като поставят собствените си кресла на мястото, където някога бе стоял самотен облият трон на Залеза. Оттогава насетне дворцовата прислуга сервираше изстинала храна, непрекъснато разменяше прането и вдигаше „без да иска“ шумотевица в малките часове на нощта.

— Няма място за притеснения, Говорителко — заяви Аксата, мобилизирал достатъчно сили, за да се усмихне на Сунанди. — Западната порта не е голяма загуба. Всъщност вече разпоредихме на съпруга ти да изтегли в двореца всички свои сили.

— Разбирам. — Сунанди се навъси и направи безуспешен опит да вникне в неразгадаемата стратегия на Протектора. — При това положение, Почитаеми, този гуджаарейски принц и неговите бойци ще нахлуят в града. И ще имат възможност да атакуват самия Яна-ян.

— Точно така — съгласи се Аксата и размени мимолетна усмивка с Моиб, който дори изхихика тихичко. — Това напълно отговаря на целите ни в дадения момент.

Санфи слушаше внимателно от мястото си край подиума, а Сунанди забеляза лека бръчка върху челото му. Той си оставаше все така коленичил. Угриженият му вид едва не я разсмя, при положение че току-що бе предложил да предаде собствените си хора, но всичко това губеше значение пред перспективата да изтърпят тегобите на една обсада.

Преди да успее да формулира въпрос, който да не подразни допълнително Протектор Аксата, пред вратата на залата се чуха високи гласове. Миг по-късно тя се отвори и в помещението с енергични стъпки влезе един страж. Той коленичи до Санфи, за да докладва.

— Почитаеми и Мъдри, простете моето нахлуване, но командирът ми нареди да съобщя, че сме нападнати — започна той. Неговият суа бе оцветен с акцента на говорите от гористите райони. Низша каста. — Вече са проникнали в двореца. Всички стрелци от първия ешелон са мъртви… Смятаме, че са влезли заедно с оттеглящите се части, преоблечени в наши униформи…

— Я стига — прекъсна го Мама Яо намръщена. — Откъде накъде ще са вътре в двореца? Принцът и неговата предателска армия едва преди малко бе пред портите на града. Такива са последните съобщения…

— Тези не са от хората на Принца! — прекъсна я войникът, зарязал всякакво благоприличие. — Не ги знаем кои са. Появиха се сред нас дегизирани, както вече казах… Намерихме мъртви трийсет души от щитоносците. Без рани, без капка кръв, но с прекършени вратове или смазани гръкляни. Никой не ги е чул гък да кажат! А сега мъжете, облечени в техните дрехи… — Той млъкна и заклати глава. — Разправят, че се катерели по стените като паяци. — Войникът погледна към тавана, сякаш да се увери, че и там не се е притаил някой.

Сунанди потрепери. Косъмчетата по врата й настръхнаха, когато най-накрая проумя.

— Пазители — промърмори тя. — Жреци от Хетава.

Моиб смръщи вежди.

— Тия, дето пазят ли? Чувал бях, че само Бирници…

— Пазителите обучават Бирниците, Почитаеми — осведоми го Сунанди. Прекъсването на старейшина бе проява на неописуема грубост, но тя трябваше да им втълпи по някакъв начин за каква страховита заплаха става дума. Такава възможност не й бе минавала през ума. И тя като всички останали смяташе Пазителите за бранители, но не и за нападатели. Голяма глупост от нейна страна, защото Ниджири я бе предупредил. В целия град се вихреше бурята, извикана от него, а братята му бяха мълнията, готова да удари.

Сунанди излезе напред и се изправи до Санфи.

— Виждала съм с очите си как Бирник чупи въоръжена с меч ръка на брониран конник едва ли не с поглед — а те са по-слаби в боя от Пазителите. Именно на Пазителите е поверена задачата да преследват и залавят Бирници, когато полудеят и се превърнат в Жътвари. Те не използват магия, но имат оръжие, а едничката им задача е да се бият.

Сега заговори Сасананте:

— Но тук разполагаме с почти всички доведени от Кисуа сили… — Той се изправи и смръщи вежди. — Я почакай. Колцина са тия жреци-воини?

— Десетки или стотици, никой извън Хетава не знае това — отвърна Сунанди с поклащане на глава. — Почитаеми, всички трябва да се махнете от тук — има по-безопасни места.

Мама Яо се наежи.

— Да се скрием?

— Именно — отвърна Сунанди. Идеше й да изкрещи думата в лицето й. — Можем да се скрием, а може да си останем на това място, за да се бием с неизвестен противник с неизвестна сила, с надеждата да извадим късмет. Какво избирате?

Мама Яо нацупи наполовина беззъбата си уста и погледна към другите трима. Аксата даде вид, че се готви да протестира, но Сасананте и Моиб се изправиха начаса. Когато се спуснаха от подиума, войниците ги обградиха, а Сунанди нареди да ги заведат в градината на двореца — най-защитеното място в Яна-ян.

Докато ги гледаше как потеглят, тя се закле, че когато сама стане старейшина, винаги ще се вслушва в гласа на по-младите около себе си. Младостта не правеше човек глупав, а истинската мъдрост явно бе нещо, за постигането на което дори старейшините трябваше да се потрудят.

А зад тях, докато излизаха, господарят Санфи от шуна, се изниза тихомълком от помещението.

 

 

От глъбините на съзерцанието Бирник Рабанех бе вече усетил присъствие на нови сънуващи отвъд вратата на стаята си. Четирима на мястото на предишния един… други четирима за Ниджири, още толкова за Инму и дори за Супериора — също така четирима. Плюс още четирима извън помещенията за гости. Всички те имаха за цел да се справят с трима Бирници. Рабанех едва не се изсмя на глас.

Вратата се открехна. Рабанех отвори очи, заслушан в стъпките на трима от войниците, които го обградиха в неголямото помещение. А четвъртият — Рабанех усети миризма на прясно кован метал и кожа и долови дрънкане на някакъв заключващ механизъм. Значи това си бяха наумили.

„Много си ги уплашил тия хора преди десет години, Ехиру, стари приятелю. Мислят ни почти за Жътвари. Само заради това заслужават един малък урок…“

— Бирник Рабанех? — Това бе младият войник, който го охраняваше през изтеклото четиридневие. Този младеж също като самия Рабанех произхождаше от семейство на занаятчии, известни майстори в Кисуа, и бе започнал да допада на Бирника. Напоследък проявяваше любезността да разговаря с Рабанех по време на хранене. Щеше да се погрижи да не го нарани колкото останалите.

Рабанех стана прав и се обърна към момчето, което държеше кошмарно на вид приспособление от желязо и кожа, чието предназначение бе да окове ръцете на Бирника в неподвижни юмруци. Ръкавици на позора, само че кисуатска изработка. Цялото бе в панти и закопчалки от всякакъв вид. Рабанех присви устни пред тази откровена грозота.

— Предполагам, че това е за мене.

Младият войник кимна, като преглътна шумно. Стрелна с поглед другарите си, които стояха наоколо в готовност, с извадени мечове, и най-накрая отново се обърна към Рабанех.

— Съжалявам, Бирник, но такава е заповедта на Протекторите. При цялата бъркотия наоколо…

Един от останалите, възрастен войник и навярно началник на момчето, излая нещо по него на суа. Рабанех, чийто суа бе горе-долу на равнище „здравей — здрасти“, отгатна, че му заповядва да си върши работата без много приказки.

Добре тогава — този бе първият.

Началникът не бе успял да затвори уста, когато Рабанех посегна със змийска бързина към очите му. Само че не допря с пръсти клепачите на войника, а ръгна силно. Когато пострадалият изпищя, вдигнал инстинктивно ръце към очите, Рабанех приклекна, за да избегне меча на войника отляво — не че имаше особена полза от мечове в тясното помещение, особено при това тъй благоприятно за жреца разположение на противника. Леко засегнат от обстоятелството, че пристигат толкова зле подготвени при един Бирник, Рабанех ритна коляното на войника доста по-силно, отколкото бе необходимо. Звукът от прекършената става бе непоносимо висок, също като от разцепено при буря дърво. Викът на човека бе дори по-силен — смеси се в противна дисхармония с този на ослепения му другар.

„Не трябваше да ги оставям да издадат звук“ — съжали със закъснение Рабанех. — „Сонта-и щеше да ми даде да разбера, ако бе тук…“

Третият войник вече налиташе с вдигнат меч и сгърчено от ярост лице. Тази ярост го правеше най-лесен, понеже по нищо не се различаваше от гнева на стотиците непокорни длъжници, взети от Рабанех в хода на неговата двайсет и две годишна служба. Три бързи движения срещу лицето и мъжът се свлече като празен чувал на пода, наполовина ослепен, наполовина замаян. Нямаше истинска необходимост да го приспива след всичко това, но Бирникът все пак го направи, за да изпипа работата докрай.

Когато и този бе вън от строя — всичко стана в рамките на две-три дихания — Рабанех се обърна към младия войник. Момчето не бе помръднало по време на боя, а само отстъпи крачка назад, разтреперано като речна тръстика.

— Съжалявам — промълви Бирникът, — но нямаше как… — Той млъкна изненадан, когато от гърдите на войника щръкна криво острие на сабя.

— Бирник — избъбри момчето, погледна надолу с не по-малка изненада, и рухна мъртво. Тогава Рабанех съзря зад него още двама кисуатски войници, които се блъскаха един другиго в тесния проход на входа. Изпаднали в паника викаха своите другари.

Рабанех така и нямаше да разбере дали бяха взели момъка в гръб за него или пък просто им се бе пречкал на пътя. Той бе при тях, преди още да са се измъкнали от прохода — покри лицата им с длани и извика в още непробудените им съвсем съзнания образи на най-чист ужас. Гневът му бе така неудържим, че те запищяха, докато душите им ги напускаха. Рабанех не даваше пукната пара къде ще се озоват тези души. Остави ги да се свлекат на пода и скочи през вратата, за да избие останалите, да избие всички до един — майната му на покоя…

Ударът, пронизал цялото му тяло, изби яростта от неговото сърце. Направи опит да се извърне, като отблъсна встрани спускащото се към лицето му острие, но усети движенията си затруднени по някакъв твърде особен начин. Второ такова неприятно прорязващо усещане и той отново можеше да се движи.

Войникът зад гърба му — Рабанех не го бе забелязал, защото бе притаен откъм едната страна на вратата, отстъпи и вдигна отново меча. От него капеше кръв.

Бирникът вдигна юмрук, за да порази войника, но ръката му се движеше мудно като на сън. Това бе чиста глупост, понеже в съня всяко движение се подчиняваше изцяло на неговата воля…

Ново пронизване. Рабанех извърна глава, все така учуден от мудността на движенията си, за да съзре завършващия замах на друг войник. Ръката държеше втори меч, чието острие бе забито между ребрата му, малко встрани от гръдната кост.

— Рабанех! — Гласът на Ниджири, неприлично разтревожен.

Главата на току-що пронизалия го войник клюмна под грозен ъгъл. Тялото му литна встрани, а ръката изпусна меча. Рабанех бе обзет от съвършено неуместен и непристоен порив да се изсмее на изписаната върху лицето на мъртвия изненада, но точно в този момент съзнанието му бе заето от странно усещане — не можеше да остане на крака. Успя да се отпусне на колене с някакво подобие на достойнство, но след това не намери сили да запази равновесие и се катурна настрани с несръчно унизително движение.

Ниджири вече бе при него, а също така и Инму — и двамата изглеждаха уплашени и ядосани. Такъв бе и Супериорът зад тях. Тримата го гледаха тревожно? Но защо? С войниците бе свършено. Сега бяха свободни.

— Протекторите… — започва Рабанех, и си даде сметка, че не помни изречението по-нататък. Какво за Протекторите?

— Рабанех-братко. — Инму, все така млад след седем години Вземане, бе готов да се разплаче… — Ниджири, не можеш ли да…

— Не съм Лечител — отвърна Ниджири, а лицето му бе по-мрачно от всякога. — Мога да лекувам леки наранявания, но и тях — преди животът да е изтекъл.

Инму преглътна ридание. Рабанех понечи да му каже, че подобно театралничене не отива на един Бирник. Пък имаха и по-важни проблеми в момента, като например… като например… какви? Не си спомняше. Толкова трудно бе да се диша.

— Тогава остава само едно — промълви Инму. Ниджири погледна встрани, а изражението на по-младия Бирник премина от отчаяние към примирение. Рабанех остана смаян от превъплъщението на този свенлив и злочест по-млад брат в Бирник на Хананджа.

— Братко мой — промълви Инму, посегнал да погали бузата на Рабанех, — ти служи усърдно на Хананджа. Сигурен съм, че Тя те чака с разтворени обятия. — Преглътна мъчително. — Ще предадеш моите поздрави на Сонта-и, нали?

Допря върховете на пръстите си до клепачите на жреца и Бирник Рабанех не позна нищо повече в будния свят.