Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (40)

39.
Войната започва

Пляскане с длан по стената на шатрата разбуди Ханани.

— Ставай, мишленце — чу се гласът на Янаса през камилската кожа. — Знам, че оня глупак не ти е оставил време да се наспиш, но имаш много работа за вършене.

Примигвайки от изтощение, Ханани седна в постелята, за да види, че е покрита с лека завивка. Мястото между възглавниците, където бе лежал Ванахомен, бе празно. Той не бе завързал завесата на излизане.

— Влизай — промълви несъзнателно Ханани на хакти. Янаса провря вътре най-напред глава, а след това и цялото тяло.

— Сигурно е тръгнал призори — каза тя меко, видяла обърканата физиономия на стопанката. Приближи се и коленичи пред нея, за да започне с безапелационни движения да разплита чорлавата й коса. — Много нещо трябва да се свърши преди потегляне на армията. А, дал ти я е значи! — Кракът на Ханани се бе измъкнал изпод завивката. Янаса посочи гривната на глезена.

Бузите на Ханани пламнаха, макар да надви порива да скрие крака си. Нямаше смисъл вече, след като Янаса бе видяла гривната.

— Да.

Жената я потупа по рамото.

— Трябваше да ти я даде веднага, разбира се, но ти не му се сърди. Никой не го е учил да се държи като истински мъж. Сега нали ти става ясно какви трябва да бъдат отношенията помежду ви? — Тя разпусна цялата й коса и започна да я кичи наново с украшения от торбичката.

— Да бъдат? — Озадачена, Ханани посегна към превръзката си и затърси вързания й край.

След смъртта на Мни-ини Янаса бе дошла да я утешава, както и да се извини заради острите думи, наговорени по адрес на шадунката. В Гуджааре щеше да й се наложи да моли за прошка и Богинята заради желанието да види смъртта на друг човек, причинена по такъв ужасен начин. Би могло дори да се стигне и до намеса на Бирниците — да извършат проверка на душата й за поквара. Почти сигурно щеше да принесе извънредна Дан, както и да премине през очистителен ритуал в Хетава или някой друг храм на Богинята. И това при най-благоприятен изход от положението. Но тук, в пустинята, всичко се уреди само с извинение и Янаса поднови тяхната дружба, все едно нищо не се бе случило. Ханани още не можеше да свикне.

— Не трябва да лягаш с друг мъж, преди да мине пълен месец или преди да ти текне нова кръв — което дойде по-напред — поучаваше я банбарката, докато сресваше косите й с пръсти. Къдрите се бяха оплели в стегнати възли, но за щастие, жената знаеше как да се оправя с тях. — Всеки мъж заслужава поне тази възможност да покаже колко струва, преди да си го отписала. Е, сега сигурно си разбрала, че не е нужно да отправяш поканата непременно пред очите на всички. Може и ти да отидеш в неговата шатра, ако те обземе желание и ако стопанката на неговия аншерат се случи разбран човек… — Тя въздъхна неочаквано. — Макар че при тая работа с войната и като го знам що за стока е, сигурно ще ти откаже. Никога няма да си позволи да се поотпусне, ако хората му нямат същата възможност.

Оставила опита да се облече и да добие приличен вид, Ханани събра колене и ги обгърна с ръце, като позволи на банбарката да се бори с косите й. Ванахомен й бе посветил часове наред снощи — разтриваше гърба й, галеше я, дълго след уталожването на първоначалната страст. „Искам да ти липсвам, когато се върнеш в Хетава“ — каза й той, докато вършеше неща, които я оставиха без дъх и пламнала от ново желание. — „Ако ще трябва да понесеш наказание, задето си лягала с мене, нека поне си заслужава. Не съм ли прав?“ И й даде още и още, докато най-накрая Ханани потъна изтощена в дълбок сън без сънища.

Това щеше да бъде — вече бе решила — за сбогом.

— Няма да има следващ път — каза сега тя. Почти го прошепна. Ръцете на Янаса замръзнаха в косите й.

— Имах намерение да те предпазя от влюбване в него — промълви тя с изпълнен от съчувствие глас. — Той изисква твърде много — това не отива на един мъж. Никога ли не си изпадала в опасност заради любов?

Ханани стисна сплетените си ръце. Не можеше да изрази с думи чувствата, които я изгаряха отвътре. Ванахомен бе извършил цяла четворка несправедливости спрямо нея. Но след това стана внимателен и мил, макар и по своя грубоват начин. Неговото внимание я озадачи и нежността превърна гнева й в нещо съвършено различно. Неприятна й бе мисълта, че след като всичко това свърши, ще го загуби — също толкова сигурно, колкото сигурно бе, че загуби Мни-ини и Даюхотем.

Но той се отличаваше от тях двамата в едно много съществено отношение: тя можеше и да не го види никога повече, дори да оцелееше в тази война, но поне щеше да й остане за утеха мисълта, че го е опознала докрай, докато е жив.

Янаса въздъхна, приела мълчанието й за отговор.

— Радвам се, че моят народ не гледа сериозно на вашата Богиня — прекалено е взискателна.

— Тя ни дава огромна сила. Нормално е да иска висока цена за това.

Янаса изпръхтя пренебрежително.

— Нищо нормално не виждам тук. — Завърза нещо върху главата на Ханани и мина пред нея. — Няма ли как да напуснеш твоя Хетава? Ние ще те приберем.

Ханани я погледна прекалено смаяна, за да се обиди.

— Хетава ме отгледа от шестото ми наводнение. Това е моят дом. Слугите на Хананджа са единственото семейство, което познавам.

— Семейството прави онова, което е най-добро за теб! Какво е това семейство, дето ще осъди една жена, задето следва зова на природата си? Ти осъзна цената си, доби известно самочувствие. Ако заживееш сред нас, ще народиш синове и дъщери, благодарение на лечителската си дарба ще създадеш заможен род. Околните ще ти засвидетелстват уважението, което заслужаваш. Кога ще ти даде всичко това твоят Хетава?

— В Хетава не ще имам синове и дъщери, нито пък ще спечеля богатство, но… — Тя се намръщи, замислена върху думите на Янаса. Когато се върнеше в храма, ако изобщо я допуснеха до Служение занапред, щяха да й наложат покаяние за прегрешенията. Ако ги изкупеше напълно, можеше и да стане Лечител някой ден. След това щеше да изгражда авторитет въз основа на уменията си, да привлича под свое ръководство послушници и чираци, да трупа знания в своя занаят, можеше дори да се издигне до Съвета на Пътищата…

Но друга мисъл я сепна. Такъв можеше да е пътят на всеки мъж, който служи на Богинята, но щеше ли бъде ли същото и за нея? Кой послушник щеше да й служи след случилото се с Даю? Кой чирак щеше да поиска за наставник единствената, при това злепоставена, жена в Хетава? Щеше ли да може изобщо да спечели някога онзи авторитет сред своите Спътници, който би позволил да й доверят гласа си по най-важни за Хетава дела? Това не се бе удало дори на Мни-ини, а неговото име не бе опетнявано по никакъв начин.

Но точно мисълта за Мни-ини заглуши всички съмнения.

— Те са моето семейство — повтори Ханани, този път по-твърдо. — През половината ми живот моят наставник ме учеше и вярваше в мен. Мечтаеше да окача рубинена огърлица и най-сетне да стана истински Лечител. Не мога с лека ръка да зарежа всичко това, Янаса.

Банбарката въздъхна и приседна до нея.

— Това го разбирам. Понякога почитта към семейството налага да пренебрегнем собствените си нужди. — Тя събра останалите украшения за коса и стана да ги прибере. Ханани се погледна в огледалото и видя, че къдриците й са изтеглени назад и прихванати с бронзова шнола от застъпващи се пластини. Подходящо за път. Но ето че забеляза озадачена някакъв червен конец. Подръпна го и установи, че е хванат за косите, а редом с него се мъдри и втори.

— Един за циклите ти — обясни Янаса, видяла озадачената й физиономия. — Друг за девствената ти кръв. Трети няма да получиш, докато не родиш дете, а четвъртият се вплита след спиране на цикъла. Това са твоите белези на промяната.

— Белези на… какво?

— М-м-м. Ами, мъжете имат голям тържествен ритуал за дванайсетата година. Правят си нещо на пишките, танцуват с чичовци и братя, квичат и пърдят — хвалят се, че са вече мъже. На нас, жените, ни стига собственото ни тяло. — Янаса прибра украшенията и се приближи, за да отпусне ръце на раменете на Ханани, като й се усмихна в огледалото. — Извини ме, ако в Гуджааре отбелязвате по друг начин тия неща. Не съм имала лоши намерения. При нас конците са знаци на женствеността. — Тя се отдръпна, за да покаже трите червени нишки, вплетени в собствените й коси.

Ханани нямаше представа дали в Гуджааре съществуват свързани с всичко това обичаи. Погледна нишките на Янаса, после своите, и очите й се насълзиха.

— Ед-дин от жреците в Хетава… — заекна тя. Гърлото й се сви и си пое дълбоко дъх. — Каза, че никога няма да стана истинска жена.

Янаса зяпна.

— Че той пък какво разбира от жени, да потъне в сенките дано! Такива глупости да не слушаш, чу ли?

— А-аз…

Янаса изпъшка и обърна Ханани с лице към себе си.

— Чуй какво ще ти кажа. Трупането на уважение към твоя род — или твоя Хетава, без значение, — то те прави жена. Да се радваш на красотата си, да усъвършенстваш силата на своето тяло, да се грижиш за света или поне за най-близката част от него… Конците просто отбелязват най-очевидните етапи. — Усмихна се печално. — Винаги съм казвала, че трябват още белези. Един, задето търпиш глупаци, по един за всяко отделно проклето дете, ама тогава целите ни глави щяха да са в червено.

Ханани не можа да сдържи усмивката си при тази реч, но гърлото й се схвана отново. Преглътна с усилие и пусна нишките да се смесят с косата й. Реши да сподели нещо.

— Благодаря ти, Янаса. Не те разбирам напълно, но ти бе добра с мене, а това е най-важно. — Хрумна й една мисъл и направи широк жест с ръка. — Всичко това наоколо. Не мога да го взема със себе си. Искаш ли да ти го оставя?

Янаса разшири очи от изненада.

— Да ми дадеш цялото си имане? Ама аз дори не съм от твоя род!

— В моята страна семейството е въпрос на душата, а не на кръвна връзка. Ти си ми приятел — единствената жена-приятел, която съм имала в живота си. Това е много ценно за мен — много повече от стойността на всички вещи.

Банбарката поклати глава и се приведе напред, за да я прегърне.

— Всичко стана, както трябва да бъде — прошепна тя в ухото й. — Жената може да се справи със света и сама, но защо да става така?

Ханани я притисна силно с мисъл да не си пожелава невъзможното, но успя само наполовина.

Най-накрая Янаса я пусна, подсмъркна и обърса очи с ръкав.

— Е, хайде. Ако се полигавим още малко, армията ще отпраши без тебе.

Ханани кимна безмълвно — не беше сигурна, че няма да ревне, ако заговори — и се извърна да приготви багажа си. Когато свърши, дисагите бяха едва наполовина пълни, макар да прибра в тях дрехите от Хетава, малкото си тоалетни принадлежности, лечителските инструменти и храната, която Янаса й донесе за из път.

— Ами тия? — попита банбарката, като вдигна кутийката за бижута, която й бе подарила.

— И те са твои.

— Какво? Не, те са ти нужни… — Жената направи физиономия. — О, Хананджа, те пак ще те накарат да навлечеш ония глупави червени дрехи, нали?

Ханани се втрещи, но си каза, че това са рисковете при сприятеляването с варварка.

— Моята роля в Хетава е мъжка. В Гуджааре, когато мъж се заеме с женска работа или жена — с мъжка, трябва и да се облича по съответния начин.

Янаса подбели очи.

— Няма ли да ти закачат и глинена пишка с бронзови топки? Ванахомен ще се вкисне много, ако са ти по-големи от неговите, да знаеш. А той положително ще вземе да ги сравнява — можеш да ми вярваш.

Идеята бе толкова нелепа, извиканите от нея представи — толкова абсурдни, а направената от Янаса характеристика на Ванахомен — толкова уместна, че Ханани не можа да сдържи един почти истеричен кикот.

— Няма, няма, не бой се!

— Добре тогава. — Янаса приближи дисагите, отвори едната и тикна кутийката вътре. — Виждала съм мъжете в твоята страна — обичат труфила почти колкото жените. Ами нашите? Боядисват си клепачите, нали така? Значи и ти можеш. — И пъхна вътре торбичка с козметични бои.

Ханани не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Мъжете не си боядисват устните, Янаса.

— Ами, време е да започнат!

Жената затвори дисагите, отиде при Ханани и я хвана за ръцете. На нея й потрябва малко време, за да пребори смеха и да забележи сериозното изражение на гостенката.

— Не се запускай, когато се върнеш в онова място — каза тя, като я гледаше настойчиво. — Щом ще отиваш при тях, върви със собствени правила. Служи на Богинята, както ти знаеш.

Ханани също стана сериозна и погледна встрани.

— Това е хубаво и лесно за изпълнение при миряните — каза тя. — Но аз съм Слуга на Хананджа. Как бих могла да престъпя традицията, да наруша установения в Хетава ред, и при това да твърдя, че следвам пътя на покоя?

— Никога няма да станеш мъж, Ханани, колкото и силно да пристягаш гърдите си. Ти не искаш да ставаш мъж. А и те могат да не те допуснат никога до себе си, колкото и да следваш правилата им, колкото и да имитираш тяхното поведение. Защо тогава да не харесаш онова, което си? И да не служиш по начин, който сама избереш!

Ханани онемя, смаяна от самата мисъл за подобно нещо. А после й хрумна друго — всичко, което правеше, щеше да се разглежда като прецедент, ако някога друга жена поиска да влезе в Хетава. Всяка нейна постъпка, всяко нейно постижение, щеше да се превърне в образец.

Янаса бе права и за още нещо. Тя непрекъснато се опитваше да постъпва като своите Спътници-Лечители. Работила бе по-усърдно, учила бе по-дълго, смирявала се бе и бе скромничила в усилията си да стане съвършена — и въпреки всичко Йехами се плашеше от нея. Въпреки всичко мнозина от храма виждат в нейно лице не Слуга на Хананджа, а просто жена, която се прави на такъв.

Никакъв покой нямаше да намери, ако продължаваше по пътя, който доказано не води към успех. Понякога, когато самата традиция руши покоя, нещо ново би могло да го възстанови.

Някой потропа по стената на шатрата и мъжки глас извика Янаса по име.

— Тук съм — обади се тя и непознат младеж, не много по-възрастен от Ханани и с красиви очи и дълги мигли над булото, провря глава в цепката. Каза нещо на хакти и Янаса кимна. Младежът поздрави мълком Ханани и изчезна.

— Хубав е, нали? — Янаса се ухили срещу ококорената Ханани. Тя се изчерви.

— Т-той има хубави очи.

— О-хо! Хич да не си го погледнала, мишленце — той си е мой. Грънчарят на племето — не ходи на война, слава на боговете. Вана бе последният воин, с когото съм си имала вземане-даване. Той ме и отказа от тая пасмина още преди години. — Извърна се от Ханани, за да вдигне едните дисаги, като й даде знак да се погрижи за вторите. — Пък и един грънчар може да използва ловкостта на ръцете си на всякакви места…

Ханани ахна и закри уста с шепа, за да потисне смеха.

— Янаса!

— Ми така си е. — Жената се усмихна самодоволно и вдигна завесата, за да пропусне Ханани навън. — Ела сега с мене, да ти покажа едно чудо.

Ханани я последва през лагера, като кимаше в разни посоки към хора, които познаваше или бе лекувала. Някои продължаваха да не отвръщат на поздрава й, а няколко млади жени не й говореха от нощта, която прекара с Ванахомен. Все пак тези, които отговаряха, бяха повече, и Ханани остана изненадана при мисълта колко много от тях познава, макар и бегло. А бе живяла тук по-малко от месец — нищо, че й се струваше далеч по-дълго.

Стигнаха скалата, надвиснала над каньона, и Ханани спря като омагьосана.

Долу, от стена до стена и от двете страни на реката, бе пълно с дълги редици народ. Онова пред очите й сигурно бе само част от цялата армия, която бавно се източваше под строй от каньона, за да започне дългия преход. Ханани почти усети вкуса на силното им желание да влязат в бой, понесено из въздуха от поривите на вятъра, също като праха, вдигнат от конските копита. Усещането нямаше нищо общо с мира и покоя, но тя не намери сили да го осъди и пропъди от себе си. За нейна голяма изненада то се оказа възбуждащо, обнадеждаващо. С помощта на тези воини Гуджааре сигурно щеше бъде освободена. Те несъмнено щяха да възстановят мира за нови хиляда години.

Янаса я стресна здравата, когато изрови от неведома гънка на дрехите си нож. Вдигна го над главата си и нададе пронизителен напевен вик: Би-ю-ей! И преди Ханани да се усети, наоколо се надигнаха други викове. Тя се огледа, за да види застанали около тях почти всички жени от племето. Изпращаха войската на бой. И те размахваха оръжие, надавайки този нечовешки вик.

Някой докосна ръката на Ханани. Тя се извърна и видя до себе си Хендет.

— Пей — заповяда старата жена с дълбок глас на гуджаарейски благородник. — За победоносните воини. За мир и по-малко жертви, ако предпочиташ, за скорошен край на цялата бъркотия. Приеми го като молитва, но пей. — И за да смае окончателно Чирак-Лечителя, Хендет също извиси глас в по-нисък, но съвсем не по-малко варварски вик. Нещо на суа.

Много странен обичай, но Ханани проумя неговия смисъл. Тя нямаше оръжие — отказа да носи, дори след случая с Азима. За нея тези предмети нямаха друго предназначение, освен да причиняват болка. А тя уби Азима с голи ръце, нали? Макар и дар от Богинята, магията бе едновременно полезен инструмент и смъртоносно оръжие, не по-различно от който и да било нож.

И така, Ханани вдигна колебливо ръка над главата си. Затвори очи, пое въздух, плю на приличието и се присъедини към женското сбогуване. Извика името на Хананджа и превърна думата в молитва, а мислено повтаряше: „Нека скоро пак бъде мир, за мен и за тези хора, а когато всичко приключи, не ми вземай нищо повече.“

Когато въздухът й свърши, а викът на жените започна да отслабва, Янаса я потупа по рамото. След като се поклони над две ръце към Хендет, която й отговори с царствена грация, Ханани хукна след банбарката към стълбите, за да се спусне в дъното на каньона. Там я чакаше с тревожен вид Таса, хванал юздата на оседланата кобила. Той и две други момчета привързаха дисагите към седлото. Ханани възседна Дака, която риеше с копито от нетърпение да се присъедини към другарите си. Отминаваха последните редици воини, следвани от ковачите, ловците и останалата част от обоза.

Най-накрая напълно готова, Ханани погледна надолу към Таса и Янаса и гърлото й се сви.

— Янаса…

Жената поклати глава.

— Никакви сбогувания. Носи лош късмет.

Ханани кимна, но не преглътна благослова, след като не можеше да се сбогува.

— Остани в Нейния покой насън и наяве, Янаса. И знай, че ще се видим отново в единия или в другия свят.

Банбарката се усмихна.

— Ще се видим будни, глупаво момиче. След като Вана отвоюва своя град, непременно ще дойда по търговия, за да стана богата, и тогава ще те потърся в твоя Хетава. Гледай да носиш поне обеци! Тръгвай.

Като преглътна и зае върху седлото стойка, достойна едновременно за пълноценна жена и за Слуга на Хананджа, Ханани завъртя кобилата и подгони военната колона.