Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (3)

2.
Изпитанието на ловеца

Подет от сухия вятър, пушекът се носеше надалеч. Слаба миризма проникна през булото на Ванахомен, докато се взираше през зелената долина към далечния град. Неговия град. Иззад градските стени се издигаше облак дим.

— Беше Вуджег — обади се Езак до него. Говореше на хакти, езика на народа Банбара.

— Знам — отвърна Ванахомен на същия език. Камилата се размърда неспокойно под него и нададе недоволен рев. Ванахомен я почеса несъзнателно по врата, без да отделя поглед от облака дим.

— Не мисля, че Вуджег искаше да убива, поне отначало. Но когато първият гуджаареец падна, другият пощуря и му налетя.

— Не трябваше да изкормва първия.

— Какво ще правиш сега?

Ванахомен не отговори. Обърна камилата и пое обратно от наблюдателния пункт към лагера, по скална издатина, чието прекосяване на четири крака бе по-безопасно, отколкото на два. Повечето коне и камили пасяха покрай стръмните пътеки под платото, макар наблизо да бе струпан фураж за тях. По-младите мъже в лагера бяха успели да стъкнат вечерните огньове. Уханието на току-що запарен чай прогони миризмата на горящия град от ноздрите на Ванахомен, но не и от съзнанието му.

Стигнал в лагера, той слезе от камилата, без да я разседлава, и й подсвирна сигнала „чакай“. Животното изръмжа кисело в знак на подчинение, а ездачът тръгна през лагера, без да обръща внимание нито на изпитателните погледи, нито на редките смотолевени поздрави. Погледът му оставаше прикован в приклекнал край един от огньовете младеж, който се заливаше от смях сред неколцина други. Когато Ванахомен приближи, някой сръчка младежа — Вуджег — и след миг колебание той се изправи с лице към новодошлия. Беше оставил булото си да се смъкне. Понеже наоколо нямаше жени или чужди хора, това само по себе си не бе обида, но целият лагер забеляза наглия поглед, който отправи към Ванахомен.

— И-Дари. — Вуджег използва уважителното обръщение с тон, в който нямаше капка респект. — В крайна сметка нападението се оказа изгодно — трябва да се съгласиш.

— Несъмнено — отвърна Ванахомен. — Дано племето не пропусне да изрази благодарност към тебе, когато се моли на предците. — Той постави ръка на направената от слонова кост дръжка на ножа си и зачака.

Усмивката на Вуджег се стопи за миг заедно с част от самодоволството му. Инстинктивно улови собствения си нож, но не го извади.

— И-Дари — започна той, но преди да каже още нещо, оръжието на Ванахомен изсвистя навън от канията и отвори още една уста в гърлото на Вуджег.

Чу се само едно ахване — откъм другарите му. Никой друг не гъкна и не помръдна. Самият Вуджег също не издаде звук. Притисна с ръце бликналата струя и миг по-късно се строполи на земята.

Ванахомен изтръска ножа и се обърна към най-младия:

— Завий Вуджег за път и му приготви багажа. Трябва да го върнем на неговия род.

Юношата преглътна с усилие и склони глава в израз на мълчаливо подчинение. Ванахомен прибра ножа си, прекрачи разпростиращата се локва кръв и продължи към съседния лагерен огън. Пред самия очертан с камъни кръг коленичи и попита с преклонена глава:

— Унте, мога ли да вляза?

Седналият край огъня също склони глава. Застаряващ мъж със заоблени черти на западняк — явно роб — побърза да махне един от камъните и Ванахомен пристъпи вътре в кръга.

— Бъди добре дошъл — каза Унте и даде знак на роба. Докато той вземаше щипци, за да извади от огъня готварския съд, домакинът хвърли към Ванахомен дълъг и изпитателен поглед. — Мъча се да реша глупак или гений съм избрал за свой военен предводител.

Робът подаде на Ванахомен паница. Печена гулия с късчета месо, което можеше да е от кинпан, от земна птица, или от някоя от пет-шестте вида пустинни полевки. След като повдигна с една ръка крайчеца на булото си, Ванахомен започна да се храни бързо и изискано, без да поглежда към Унте. Накрая проговори:

— Дошъл си на този поход, за да видиш с очите си какви ги върша.

— Точно така. И сега виждам.

— Не съм престъпил по никакъв начин обичаите на това племе.

— Така е. Ти винаги внимаваш да не го сториш, Вана.

Ванахомен остави паницата на земята и разтърка очи. Твърде уморен бе за словесни двубои.

— Ще ме свалиш ли?

— Още не съм решил.

„Недей! Толкова съм близко!“ Но вместо да протестира на глас, Ванахомен каза:

— Мога ли да отправя една молба, докато съм все още военен предводител?

— Искай.

— Изчакай.

— Да изчакам? Докато родът на Вуджег насъска своите близки от Дзике-Банбара към междуособици?

— Всеки мъж от този отряд се е заклел да ми се подчинява, Унте. Вуджег престъпи тази клетва. До края на похода наказанието за това може да бъде само едно.

— Той уби един враг. — Гласът на Унте бе тих, но погледът над булото му бе остър и студен.

Ванахомен сподави въздишката си.

— Обяснил съм и на теб, и на всеки един от племето. Наши врагове са единствено кисуатците, а не всяка жива душа в града.

— Аз пък съм ти обяснил, че никой банбарец няма да приеме това разграничение, нито пък ще е склонен да го направи — отвърна Унте. Бръчките около очите му се изгладиха под светлината от огъня. Булото не позволи да се види развеселеният израз на лицето му. — Макар че, признавам, след случилото се всички сигурно ще внимават повече.

Ванахомен също се отпусна, поуспокоен.

— Е, тогава? Глупак или гений?

— Гений в никакъв случай.

— Но не и пълен глупак?

— Бог да ни е на помощ, не, не си глупак. Макар че щях да си живея много по-безгрижно, ако беше — нямаше да те търпя нито миг.

Ванахомен премести празната паница встрани, кимна по навик за благодарност към роба, а след това стана и хвана рамото на стареца.

— Обещал съм да те направя крал сред кралете, Унте. Не си ли струва да ме търпиш заради това?

Но Унте поклати глава и каза:

— За да успееш, трябва да останеш жив, Вана. Не заспивай дълбоко тази нощ.

Отпратен по този начин, Ванахомен се изправи и си тръгна. Докато прекосяваше лагера, отново устреми поглед напред, този път по-скоро от предпазливост, отколкото от гняв. Повечето участници в набега бяха негови поддръжници и не жалеха особено за убития Вуджег. Но пък щяха да искат да говорят с него — да узнаят плановете му или го поздравят за решителността, да му засвидетелстват вярност. Един-двама несъмнено щяха да му предложат гостоприемното си огнище за през нощта, макар той по принцип да отклоняваше подобни покани, за да не го обвинят, че има любимци. В момента не жадуваше нищо друго, освен собственото си ложе и покоя на сънищата, но преди това трябваше да се погрижи за камилата — никой достоен банбарец не би легнал, без да е сторил това. И понеже не принадлежеше към племето, спазването на правилата бе още по-важно.

Когато стигна мястото под платото обаче, завари Лае-ка вече разседлана, а кремавата й козина — грижливо разресана до чисто. Дъвчеше кротко някакъв шубрак и пръхна приветствено към него, като дрънна гердана от амулети, който й бе нанизал самият той. Чул този шум, Езак надникна иззад задницата й и му се усмихна.

— Знаеше, че ще се върнеш. Откак те няма, тази приятелка не престана да бие с копито и да пръхти. Много е нетърпелива.

Ванахомен се засмя и отиде да почеше коравото чело на камилата. Тя приближи още повече глава към ръката му — искаше още.

— Не е ли като жена? — промълви стопанинът й, като продължи да я чеше.

— Така си е! Е… — Езак се огледа за евентуални слушатели. — Сърдит ли е старецът?

— Не. Всичко му е ясно.

Езак въздъхна с облекчение — диханието му надигна за миг булото пред устата му.

— Очаквах това, ама все пак…

— Каза ми да бъда нащрек. Сякаш имам нужда от предупреждение. — Докато Ванахомен чешеше ушите на Лае-ка, погледна назад към лагера. Повечето групички се бяха разпилели, сякаш смъртта на Вуджег и одобрението на Унте бяха сложили край на всички спорове. Едничката останала компания — тази на убития Вуджег — шушукаше около своя лагерен огън. Ванахомен не се притесни особено от това, защото Вуджег бе най-умният и смелият измежду тях — без него другите не представляваха сериозна заплаха. Но все пак щеше да послуша Унте и да внимава.

— Хайде, лакомнице такава, разкарай се вече. — Той плесна Лае-ка по плешката и животното му хвърли последен жален поглед, преди да се упъти неохотно към останалите коне и камили. — Почини си добре, Езак.

— Покой, Вана.

Вана застина, а сетне се обърна назад, изненадан от това познато, но чисто гуджаарейско пожелание при временна раздяла. Забелязал погледа му, Езак сви рамене.

— Ние, банбарци, винаги се възползваме от всяко полезно нещо, което ни попадне. И теб прибрахме навремето, не е ли така?

След тези думи Езак започна да наглася дисагите под скалата, учтиво пренебрегнал Вана, който измърмори на гуджаарейски „благодаря“. Прекалено деликатен момент според представите на банбарци — нещо, което Ванахомен в никакъв случай не би си позволил с другиго, ако не искаше да го помислят за мекушав като повечето обитатели на града. Само че Езак още преди години се бе научил да търпи особеното поведение на своя командир, за което той му бе благодарен. Сега се отдалечи с бързи крачки, преди поривът към сантименталност да се засили.

Мястото за нощувка бе приготвено, огънят пращеше весело, а сламеникът бе разстлан от собствения му слуга. Тук липсваше кръгова преграда — добрият военен предводител не се дели от хората си. Когато влезе в осветеното от огъня пространство, Ванахомен седна, след това полегна на една страна и се обърна към роба с кимване:

— Утре се прибираме.

Карис — едно време генерал от армията на Гуджааре, макар това да бе отдавна минало — отвърна на кимването от мястото, където лежеше върху собствения си сламеник.

— Добре се справи. — Говореше на гуджаарейски, отчасти защото хактийският му бе слаб, и отчасти от съображения за сигурност. Само Унте и Езак поназнайваха техния език — първият доста прилично, а вторият не дотам.

Бузите на Ванахомен пламнаха от похвалата.

— Татко ме е учил да смазвам без бавене всяко неподчинение.

— Ако това ще те утеши донякъде, раненият гуджаареец вероятно ще оживее. Другарите му сигурно са го занесли веднага в Хетава — и раната е можела да бъде излекувана.

Ванахомен кимна замислено, вперил поглед в огъня.

— Бях забравил всичко това. Излекувана. Удивително, нали? Как съм могъл да забравя такова нещо? — Замълча, а в спомените му блеснаха златни като залез крепостните стени на столицата. За един момент почти долови донесено от вятъра ухание на лунно цвете, а после споменът отлетя. Съжали за него — напоследък всичките му спомени бяха такива… бледи и мимолетни. — Никой истински гуджаареец не би забравил, нали, Карис?

Бившият генерал отвърна тихо:

— Много време ни е нямало, Принце, но винаги ще си останем гуджаарейци.

Да. И Гуджааре отново щеше да стане негова. Ванахомен си повтори тази мисъл веднъж наум и още три пъти шепнешком — четири пъти правеха молитва. Неговата молитва за милостта на Хананджа.

— Срещата с шуна — попита той — уредена ли е?

Карис кимна утвърдително.

— След три денонощия по залез. В съобщението писах, че ще отида аз. — Погледна с безпокойство Ванахомен.

— Лично трябва да го видя, Карис. Шуна може и да са верни най-първо на Гуджааре, но все още са твърде тясно обвързани с кисуатските си корени, за да съм спокоен. Трябва да съм сигурен, че можем да се доверим на този техен представител. — Ванахомен бръкна под тюрбана, за да разтрие схванатия врат. Спомни си с нежен копнеж уханните бани на своята страна. — Ще внимавам много, нямай грижа.

— А другото ми предложение?

Ванахомен се намръщи.

— В никакъв случай.

— В Гуджааре Хетава не е по-малка сила от аристокрацията, Принце. Даже е по-голяма.

— Най-много да ги потърся за някоя рана — повече не.

Карис въздъхна.

— Покой тогава, Принце. — Той се обърна, за да легне на една страна.

— Покой, приятелю. — Ванахомен посегна да си събуе ботушите, а после се излегна по гръб и закрепи внимателно булото си. Загледа танца на сенките по ръба на платото отгоре и затвори очи…

… и ги отвори под едно кипнало и разбунено небе.

На мястото, където допреди миг се намираше пазещата ги скална издатина, на мястото на Сънната Луна и милионите по-малки слънца, които трябваше да изпълват небосвода, вряха и кипяха черни облаци. Мълнията, която проблесна мижаво сред тях, имаше болнав вид — по-скоро тъничка вена в жива плът, отколкото необуздан изблик на огън и светлина. Никога не бе виждал подобно небе, дори и през най-тежкия дъждовен сезон.

Седна. Светът бе посивял и чужд под това небе — лишен от цвят, с толкова плътни сенки, че нищо не се виждаше в тях. Горната роба на Ванахомен се свлече и той откри, че от банбарските му дрехи няма и помен. Облечен бе в ушита от най-фин лен препаска и жилетка от пера, а на шията си имаше огърлица от лапис. Достойно за един принц одеяние.

— Както и трябва да бъде — прошепна бащиният глас.

Ванахомен се извърна. Банбарският лагер бе изчезнал, Карис бе изчезнал. Сламеникът му и лагерният огън се намираха върху нечистите павета на някаква улица в Гуджааре, сред високи стени и черни сенки. В дъното на уличката, в най-плътната сянка, се размърда фигура, едновременно позната и ужасна. Главата й висеше на една страна; той зърна и блясъка на зъби. И все пак…

— Ванахомен — прошепна призракът.

Той се изправи на крака, обладан от решителността на съня.

— Татко.

— Сине мой, наследнико мой. — Гласът бе тих и безплътен, но Ванахомен би познал неговия тембър навсякъде и по всяко време. Прехапа устни и пристъпи напред, за да скъси разстоянието. А знаеше — независимо от десетилетното отсъствие от Гуджааре — че това е глупаво. Селенията на сънищата са необозримо огромни — еони ще им трябват на душите, за да ги заселят. Повечето образи в съня са просто отражения на мисли и страхове на самия сънуващ.

Но…

— Моя възродена душа. — Сянката на неговия баща разтърси глава. Мръсни, чорлави плитки са размятаха на всички страни. — Къде е Ореола, Ванахомен? Къде е твоето кралство?

— В ръцете на врага, татко. — Чу как омразата в собствения му глас отскача от стените на уличката. — Всичко ми взеха.

— Не всичко. Не и надеждата. Не и Нейната милост.

Ванахомен поклати глава и се усмихна безрадостно.

— Че Тя знае ли въобще за мене, татко? Не съм давал приношения и не съм получавал благословия от много години.

— Благословията ще дойде. — Нещо в този глас, едновременно лукаво и самодоволно, направи обещанието да прозвучи като предупреждение. Фигурата вдигна към небето крив и треперлив пръст. — Те са вече тук, не виждаш ли? Така могъщи благословии. Ще разтресат цяла Гуджааре, и будните, и спящите. Ще издавят слабите в техните собствени мрачни сънища. Нейното страдание не знае граници.

Ванахомен вдигна поглед към бушуващото небе и потръпна, макар да нямаше вятър.

— Богинята ли имаш предвид? Не те разбирам, татко…

— Не ме ли разбираш? — Фигурата наведе ръка и я насочи към Ванахомен, при което сенките се раздвижиха — пристъпи достатъчно близо, та огънят най-накрая да я освети. Повдигна му се от вида на пурпурночерните язви, нашарили някога светлозлатистата като пустинен пясък кожа. Тлен на смъртта? Не. Тези язви навяваха по-скоро мисълта за някакво заболяване.

Нещото, било някога негов баща, избухна в нисък задавен смях. Ванахомен погледна надолу, където сочеше онзи изкривен пръст, и ахна, когато видя собственото си тяло нацъфтяло със същите язви. Погнусен, той размаха ръце, за да ги избърше от себе си. Само че кожата си бе цяла. Болестта бе под нея. Вътре в него.

— Побързай — прошепна баща му. — Сам виждаш, че вече е започнало.

Ванахомен отвори отново очи. Скалният заслон и банбарците си бяха по местата. Сънят отшумя.

Не. За разлика от повечето си сънародници, Ванахомен никога не бе обучаван в сънуване — баща му не бе разрешил. Обаче някои неща май бяха вродени — със или без обучение. Дотолкова можеше да усети и сам — че някои сънища са повече от сънища.

Затвори очи, но тази нощ не можа да заспи отново.